Нали помните онази детска игра на „развален телефон”, при която участниците се подреждат в кръгче и всеки шепне високо в ухото на съседа някаква думичка, а последният, заливайки се от смях, я предава по редицата? Неделните избори напомнят тази игра. Първото детенце просветна заплашително с очилца и изсъска: ”Брадва!”, а последните, кикотейки се, заповтаряха – сватба, сватба... И в състояние на „отчаяно веселие” за пореден път българското електорално човечество доказа, че не е важно какво изричат управляващите, а какво чуват управляваните. В края на краищата, един мисли за брадва – друг за сватба! И още нещо – че въпросното човечество не понася да го делят на „управляващи” и „управлявани”. И брутално изхвърля от играта всеки, който се самозабрави и си позволи подобен цинизъм!
Инак, под благосклонното юлско слънце, в неделя се разигра най-тъжното и весело „изборно театро”, което изобщо е представяно на политическата сцена в двадесетгодишния ни преход. В него имаше всичко – прани гащи и пилета с ориз; безплатна баня и хероин; чували с жито и щедри банкноти... Голямата изборна екскурзия обхвана цялата страна и плъзна в чужбина; търговията с гласове взе такива размери, че енергията й спокойно би могла да задвижи една замряла национална икономика. Изрусена буля инструктира строго хората от седем автобуса, тръгнали на разходка от Пазарджишките села за Пловдив и кой-знае как – озовали се пътьом в пловдивска изборна секция. На въпроса какви са тия хора - булята отсича, че не ги познава, обаче тъй някак са й близки, та им забранява да говорят пред камерите... Роми от Плевенско мислят, че преизбират кмета си: „Щото той добър...Той дава работа, дава да чистим!...” А видимо отруден човечец от Радомирско, работещ в местните мини, откровено изрича: „Там работим...Хляба си скарвам там... Знам за кой номер да фрлям...и мой си е проблема!...” Контролираният вот, практикуван главно от довчеращните управляващи (и техни обръчи от фирми) разкри многообразието от форми на принуда над избирателите. И припомни, че последните четири години „разните” видове насилие над гражданите е превърнато в държавна политика... Някъде млада журналистка свенливо коментира, че част от членовете на изборното бюро говорели (комуникирали) чужд език (без да пояснява дали е бил английски, френски или немски), а другаде българският звучал като чужд език за членовете на районни избиратерни комисии... Някъде жителите на селото внезапно „ослепели” и искали да гласуват с придружител, а другаде гласували в дом за психично болни! Как да не се сетиш за „Полет над кукувичето гнездо” на Кен Киси? Защото пресечната точка на трагедията и фарса би позволила на всеки от героите в зловещата психиатрична клиника на този роман да възкликне: „Какво друго е обществото ни, ако не една лудница!” А българският читател, обогатен с опита на последните парламентарни избори, би допълнил: „Какво друго е тази лудница, ако не метафора на нашата си реалност?!” И все пак – в тази „метафорично-гротескова реалност” гласоподавателите опровергаха социологическите проучвания. Въпреки грандиозната манипулативна игра с около поне 500 000 гласа (продадени и купени, прехвърлени и отклонени; дописани и заличени; измислени и фалшифицирани) тричленката вече не е във властта! В събота по Ре Ти Ви виден социолог заяви, че той щял да си захвърли дипломите, ако Герб събере повече от 105 гласа. Сега на въпросния „експерт” му остава само да си ги намери...
И все пак – след избори най-симптоматични си остават пресконференциите на победители и победени. Бойко Борисов бе неочаквано лаконичен и премерен. Припомни, че пътят на България не е на Изток, а на Запад... И вероятно наруши спокойния сън на мнозина. Истината е, че за десетина години той си изгради собствена стилистика – и остана верен на тази стилистика. Станишев за пореден път показа, че живее в някаква измислена реалност, виртуално пространство, в което функционират законите на абсурда и ключова дума е „опасност”. За четири години той така и не разбра какво точно става в България... За него комай най-страшното си остава ликът на Костов и икономическата програма на синята коалиция. Което най-малкото подсказва, че синята коалиция има реална икономическа програма и тя плаши комунистите. А когато за пореден път провалилите се в управлението комунисти се плашат от нещо, то би трябвало да е добро за нас, нали? Доган се изтъпанчи с познатата нагло-снизходителна маска и фамилиарното „колеги”, подчерта колко стабилно и „предсказуемо” се развива неговата партия и колко е нарастнал електоратът му. За пореден път постави знак на равенство между скромната Си личност и Партията ( в смисъл – когато се говори за ДПС, разбирайте – Доган; когато се говори за Доган, разбирайте ДПС; а българска политика без Доган – сакън!). В краткото му слово 14 пъти прозвуча словоформата „етнически”! Санким, умната... Позволявам си да прогнозирам, че ще станем свидетели на най-бързото „стопяване” на „етническа” електорална маса за последното десетилетие... Лидерът на Атака не остана по-назад (по отношение на така наречените „ключови думи”). При него те бяха „национален” и „национализъм”. Инак, риториката ни е до болка позната... Яне Янев отново зае позата на комита, готов като един същински лъв да връхлети връз сараите на Доган... Какво пък, дай Боже да дочакаме този героически щурм!
Ще кажете – а синята коалиция? Нашето място в бъдещото управление? Славно – или безславно е нашето представяне на тези избори?! Достатъчно ли е да си „златното ключе” на едно стабилно правителство?
Уважаеми дами и господа, имам за вас две новини – една хубава и една лоша. Да започнем традиционно с лошата. А тя е, че на двадесетата година от прехода думата „страх” продължава да живее в съзнанието на мнозинството от нашите сънародници. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура; използва инструментариума на държавната власт за целите на управляващите и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели. Нашите западни съюзници не разбират, че в България няма срастване на сенчести икономически структури с държавната власт – онова, което условно наричат „мафия”. Има опит за заместване на държавната власт с партийната (разбирай икономическата) власт на комунистите – онова, което наричаме „обикновен социализъм”. Как да го разбират? Между „евросоциализъм” и нашенски „соц” дистанцията е светлинни години... А още по-страшното е, че не го разбират нашите, българските гласоподаватели. Затова Синята коалиция, която започна историческия преход и раздели България от „обикновения социализъм”; която е неговият естествен социален и идеологически враг; която при всичките си грешки го посочва като пречка за нашето демократично развитие е сведена до 300 000 гласа на изборите...
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че нашенецът за сетен път се увери, че бъдещето е в собствените му ръце. Че и най-скъпо платените сценарии, най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от колективния граждански вот. Че гласът на всеки човек има огромна тежест, че именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да я отнеме. И че в тежестта на този наказателен вот Синята коалиция има своето място. За разлика от всички сродни партии от бившите соцстрани, които започнаха преходи и изчезнаха, Синята коалиция възкръсна. София е една трета от България. Синьото е оцветило една трета от София. А поне в това синьо пространство хората знаят, че така хуленото правителство на ОДС бе наказано не за това, което е свършило (знаем как бяха наказвани партии за своите зулуми – комунистите за хиперинфлацията на Жан Виденов, НДСВ – за лъжите на царя; тричленката – за безобразията в управлението). А за онова, което не е свършило. Защото сините бяха натоварени с толкова надежда, с толкова доверие, с толкова мечти за промяна, че оправдавайки само част от тези очаквания, най-успешното в историята на прехода правителство стана синоним на злото. И върху него комунистите изляха тонове помия – естествено, с парите от „излишъците”... А нашенецът хукна да търси чудодейния спасител. За да открие на 5 юли, че спасението е в собствените му ръце, държащи бюлетина... Остава му да се научи да мисли за кой номер в бюлетината да гласува!...
А това вече ни дава златното ключе за бъдещето, нали?