В. "Седем", Сряда, 7.05.2008

„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”

Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.

Етикети: в. "Седем", Размисли без страсти

В. "Седем", сряда, 30.04.2008

На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.

Етикети: в. "Седем", Размисли без страсти

В. "Седем", Сряда, 23.04.2008


На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.

Етикети: в. "Седем", Размисли без страсти

На лафче тази сутрин
с основен млад участник
в просветната система –
дванадесетокласник –
го питам как се готви
за новата матура.
А той ми вика: „Много
ми дреме на клатура!
За нас не беше ясно,
матури че ще има.
Поставени натясно
да зубрим цяла зима...
Сега какво ми дреме?
И двойка да ми пишат,
за друг това проблем е!
Праха ни нека дишат
учителите, дето
с парите от уроци
в чужбина пращат свойте
разглезени отроци!”
Но друг дванайстокласник
внезапно се намеси:
„Човече, опомни се –
не знаеш ли къде си?
Веднага на уроци!
В момента се налага.
Не вземеш ли матура –
и висшето ти бяга!
Това ми каза вчера
комшийката ми Пенка –
как всичко ни решава
въпросната оценка!
И също, че без нея,
то вече се разбрало,
ще видиш, както свойте
уши без огледало,
за средно обучение
завършено тапия...
Така ни подредиха
добре от МОН ония!...”
А трети се намеси:
„Разбират ви главите!
На чичо ми съседът,
касапинът бай Мите,
дочул от свой приятел
и още днес разказа ми,
как с този изпит всички
от Бога сме помазани.
Че в университета
с матура ще се влиза!
Дори и за Европа
ще ни е входна виза!”
И стана тя белята –
дискусия разви се,
в спокоен тон започна,
а после извиси се...
Езикът мил и роден,
със свойте „нормативи”,
заместен бе набързо
от ругатни красиви...
Внезапно я прекъсна
гласче иззад кьошето.
Оказа се отракано
„подготве”, което
дочуло ни да спорим
(отдавна там се крило то)
и мигом отбелязва:
„На баба ви `фърчилото!
Не се ли сеща никой?
Сами сме си виновни,
че скоро ще останем
без речници тълковни,
без норми граматични...
Ми няма ги. Къде са?
Заминаха на гости
при баба си в Одеса!
И никак не е чудно,
че пада нормативът,
когато в Парламента
далеч не го покриват...
А ние мислим само –
да бъдем живи-здрави,
то туй образование
сам`о ще се оправи!
Книжовен не говорим,
защото не е модно.
И гледаме спокойни,
училището родно,
че е в чудесна форма –
с език не-нормативен,
но инак – в униформа!
При този свой активен
прогрес, министър Вълчев
при Тато ни пренесе,
че пуста демокрация
какво добро донесе?
А как, това е ясно
на всекиго практически,
се различава столът
от стола електрически –
тъй, както европейска
от наша демокрация!
Настана и в езика
тотална обърквация.
Граматиката скри се.
Не знаем кой изгони я.
А някой щом попита
„Защо?” - За икономия!
И тази икономия
работи без пощада.
От плана колко още
тепърва ще отпада...
Оставаме без Вазов,
без Ботев и Алеко...
За сметка на това пък
с Азис ще ни е леко.
Но после, мили хора,
недейте да се чудите
къде е нашто знание –
отиде на Бермудите!
Добре си помислете,
преди да го прокудите.”
И докато крещяхме
и нищехме прогреса
край нас колата мина
на някаква мутреса.
Небрежно ни изгледа,
и щедро, „без да иска”,
с калта на прясна локва
догоре ни оплиска!
Спогледахме се ние...
Накрая се засмяхме.
И после си отидохме –
види се – разбрахме,
че няма чрез дискусии
да разрешим проблема.
Но с работа ще можем.
Въпрос е туй на време!

Етикети: Барабар Петко с поетите

В. "Седем", 16.04.2008

Учителят Пантелей Груйкин вече десета минута стои пред бюрото на Фердинанд, гледа го втренчено и мисли. Всъщност, той не мисли, а само се опитва да не скърца със зъби. Коронките му са отънели и износени като дрехи втора употреба, а представата за цените на стоматологичните услуги в България е в състояние да го хвърли в най-черна депресия. Прибавена към психологическото му статукво, тя окончателно би нарушила и без това крехкото му душевно равновесие...
Груйкин преподава литература. Сутринта той е чакал двайсетина минути претъпкания тролей, в който едва не се е разделил с протритите си обувки и задъхан е влетял в класната стая с биенето на звънеца. Но да очакваш, че дванайсетокласниците в седем и трийсет ще са седнали по чиновете, си е научна фантастика. Учителят дълго е обикалял около празните столове, подръпвайки нервно рядката си брадица. Предната вечер той пак така дълго е обикалял близки и познати, за да вземе за малко поредните току-що отпечатани тестове по български език и литература, които родителите най-добросъвестно са закупили. Учителят не без основание подозира, че комай е единственият, който ги чете. Важното е, че така родителите са спокойни за подготовката на децата си, а въпросните деца си строят разноцветни кули от помагала върху отрупаните с книжа маси и също се чувстват спокойни. Груйкин обаче не се чувства спокоен. Колкото повече чете тестови задачи за държавни зрелостни изпити, толкова повече се обърква. С такива груби грешки, идиотизми и невероятни глупости са натъпкани тези издания, че на 427-мата книжка с цена осем лева даскал Панталей – както му казват колегите – е стигнал до прозрението, че нищо от онова, което е учил в университета, не е вярно. От чист интерес, Груйкин е сборувал цената на всички помагала и е открил, че тя значително надхвърля годишния му доход. Твърдението на просветния министър, че учителите вече вземали огромни заплати, а неколцина получавали по хиляда лева първо го е разсмяло, а след това го е натъжило. Груйкин е виждал хиляда лева, че и повече накуп единствено при управлението на Жан Виденов. По онова време му се е сторило, че може да стане и милионер, но след като е изчислил, че стотиците хиляди от инфлационната му заплата са равни на седем долара, е приключил със сметките...
След половин час в класната стая са се появили няколко полузаспали физиономии. Господин Груйкин вдъхновено и разпалено е започнал да им разяснява най-новите тенденции, стратегии и тактики при работа с тестове. Да ги вдъхновява за предстоящата матура. Но вдъхновението е дошло в повече на бъдещите зрелостници и те са се захлупили върху чиновете. Очевидно трепетите на преподавателската душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир... До края на часовете Пенталей е отнесъл едно мъмрене от замдиректора за неоправена документация, извинил е в дневника неизвинените отсъствия на своя клас, попълнил е няколко анкети и с апостолски стоицизъм се е опитал да привлече вниманието на учениците към проблемите на красивото и доброто. Може би затова, с биенето на последния звънец, в очите на даскала вече се е появил особен, маниакален блясък...
Без да вижда накъде върви, Груйкин е зашляпал из мокрите улици. Схлупеното софийско небе, в унисон с настроението му, е изразило с априлски дъждец отношението си към даскалските тегоби. Но това мокро съчувствие окончателно се е просмукало в обувките му и те сами са го отвели пред сградата на Шипка №1, където Груйкин е намерил убежище в галерия „ Академия”. Така учителят е попаднал на „Форум реставрация 2008”. И сега е изправен пред позлатеното, двулицево писалище на княз Фердинанд, подарено на въпросната историческа фигура от канцлера на Германия – Ото фон Бисмарк.
Писалището е огромно, красиво и резбовано. Учителят го зяпа втренчено и си представя как зад него се е настанил Фердинанд. Единственото общо между Фердинанд и Груйкин е в брадичката, но това не пречи на учителя много ясно да види колко дребен изглежда князът на фона на бюрото. Не може да се каже, че даскал Панталей питае топли чувства към монархията, но като литератор, симпатизира на Фердинанд за езиковата му култура. С идването си в България, Кобурггота започва да изучава българската реч и само три години по-късно вече се подиграва на нефелни депутати за неграмотния им диалектен изказ. След години упорита работа, Фердинанд е овладял нормативния книжовен български език, според собствените му думи „до съвършенство”. Литераторът е много скептичен доколко е възможно за няколко години да овладееш книжовния език и българската граматика до съвършенство и даскалът у него усеща в тия думи чиста мегаломания. Но сравнена с езиковата култура на неговия внук, мегаломанията на княза изглежда оправдана. Дали това не е причината – чуди се Груйкин – настоящият просветен министър, който е крупна фигура в партията на въпросния внук, да настоява за отмяна на точка 4-та, чл. 16 от Закона за народната просвета? В нея се говори за задължителното усвояване на книжовния български език като част от държавните образователни изисквания. И Парламента гласува на първо четене да се изхвърли като ненужно задължителното усвояване на книжовния български език в българското училище... Груйкин усеща как скърца със зъби и в душата му се надига кръвожаден вой. Той поне е наясно, че това означава да се озакони езиковата простотия и примитивизъм, които и без това се вихрят на всички равнища. Тогава невнятната фраза на Симеон Втори ще стане представителна, а езиковата джвачка и идиотско бръщолевене на сума депутати и политици няма да е израз на тяхната крещяща неграмотност. Груйкин е наясно, че езиковата неграмотност е първото условие, което ще направи от електората стадо блеещи овце, които не разумяват глупотевините, изречени от техните управници. Колко му е след това да отпаднат от програмата и класиците на българската литература. Особено Алеко Константинов – речта на неговия Бай Ганьо много напомня езика на определени ВИП-персони днес... Цял живот литераторът е учил децата, че хората по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. А разумът – това е словото. И когато предната вечер е чул, че подалият след грандиозен скандал оставка висш държавен чиновник мотивира оттеглянето си от власт с желанието „за повече държава и държавност”, си е рекъл: „Виж му акъла, па му крой шапка!”. Разбира ли въпросният „слуга на народа” как думите му внушават, че по време на неговото управление на съответното ведомство е имало по-малко държава, а държавността ще да е била твърде рехава!...
Пантелей Груйкин нервно пристъпва от крак на крак. Водата в джвакащите обувки се е стоплила и нежно гали ходилата му. Той зяпа с невиждащ поглед към писалището и си мисли, че зад това писалище трябва да са седнали хора, които могат да чентат и пишат. Че само грамотни хора имат право да управляват България... Мисли си колко смешни и дребни изглеждат всички, които са седнали зад голямото бюро на властта, за да пляскат върху него белот, да лапат и пият. И се опитват да реставрират миналото, както реставраторът е възстановил олющеното и издраскано писалище пред очите му. Представя си колко хубаво би било това писалище да е вълшебно. Тогава народът смъква гащите на управляващите, реже крачолите до коленете и великодушно им ги връща. Управляващите с треперещи ръце навличат кастрираните гащи, превърнати в бермудки, качват се на писалището на Фердинанд, което може да ги побере всичките и политат към Бермудите. А още от тоталитарните времена е знайно, че който се озове в Бермудския триъгълник, тутакси изчезва. Най-вероятно в резултат на контакт. Това българско правителство си е извънземно, па и контактно ( не случайно негов министър си подава оставката поради нерегламентирани контакти). Та като го усетят космитите ( онези от космоса), мигновено ще го грабнат като експерт по политическите далавери. Или по други причини – космическа им работа!.. Важното е , че с космически средства икономическият просперитет най-после му е в кърпа вързан. И няма недоволен електорат, стачки, вотове на недоверие, нагли и безпочвени претенции на опозицията, която само гледа как да те изрита от властта. Няма назидателно размахан пръст на европейските „партньори”, които въобще не разбират, че тоя народ не е дорасъл до европейските фондове и най-достойни за въпросните фондове са самите членове на правителството. И върхушката на техните партии...А освен това, политайки нагоре, правителтството ще има пълното основание да гледа отвисоко на електората и като Алековия герой снизходително да му рече: „Ех, Пратер, Пратер... Живи да ви оплача!...”
Учителят Пантелей Груйкин продължава да стои пред бюрото на Фердинанд . Дъждът е спрял и свенливото следобедно слънце разхожда лъчите си по гланцираната му повърхност. Само едно последно, раздърпано облаче се влачи по небето. Види се, и то е полетяло към Бермудите...

Етикети: в. "Седем", Размисли без страсти