За журналистите, за вестник "Седем"... и за първите седем

Залисани в дебатите около казуса в с.Розово, годишнината от аварията в "Чернобил" и други световни и местни проблеми, през последните дни, като никога, някак недоглеждаме така типичните за нашите ширини световни проблеми в местен мащаб. И аз, като пословично лапацало и неуморен "коректив" на общественото мнение, реших да обърна внимание на един не чак толкова известен, нито значим - но все пак, интересен - въпрос. Не е дори актуален - всъщност не се знае даже каква точно му е давността, но въпреки това, си е не по-малко интересен (макар и не в положителния смисъл).
Познайте, моля, какво е ТОВА . Това - отговарям веднага - е треторазрядна млада българска журналистка, която в подробности и детайли описва посредством какви методи и способи заработва насъщния към настоящия момент. Нищо особено открояващо се, разбира се, нито ново, необичайно или интересно няма в картинката - характерна е за нашата мила държавица. Това, което прави впечатление в конкретния случай е, че въпросната персона преди години е писала в някогашния вестник "Седем", който съм сигурна, че поне отдавнашните читатели на този блог си спомнят добре. Както и, може би, голям процент от хората с подчертано анти-комунистически убеждения, тъй като в списването на този вестник взе участие целокупната дясна журналистика - като почнем от г-н Иво Беров, минем през Иво Инджев, Евгений Дайнов, Кръстьо Кръстев (вечна му памет!) и още много други доказани майстори на перото у нас; и свършим с един Николай Николов и дори (макар и за доста кратко време) моя лична милост... Е, младата дама, линк за чиито писания към днешна дата може да видите горе, също пишеше активно в този вестник. Тук, мисля, думите са излишни, за да опишат картинката - заключенията всеки сам може да си ги направи. Евала! Да сме знаели тогава ние, многобройната читающа публика на в."Седем", с какви публикации ще се прослави г-ца Цанкова години по-късно, да бяхме хукнали вкупом презглава да й връчваме орден "Стара планина", отблъсквайки с лакти агент Гоце, тъй като той щеше да е най-напорист!... Хайде, факта, че същата тази особа навремето със завидна бързина се издигна до поста на зам.главен редактор на вестника, въпреки наличието на огромна и многолюдна конкуренция от далеч по-опитни и доказано кадърни колеги - дори няма да го споменавам. Няма да споменавам и факта, че въпросния нелош пост тя зае на една скромна възраст, под 30 години; при това говорим за една, по своята същност, затворена и инертна сисмета, където по традиция човек под 50 трудно може да вирее... Тук ви моля да не ми опонирата, че, видиш ли, всеки има право да заработва както иска (и където му плащат подобаващо), или с клиширани извинения от рода на "модерни нрави" и "не живеем в Средновековието". Да, това е така, но бих отбелязала само, че е голямо нещастие попадането на подобни персони в иначе интелектуални издания, какъвто беше на времето си в."Седем" (да не кажа, че - каквото и да ми разправят мнозина радетели за социализЪма - това беше единственият опозиционен и не-манипулиран от властта вестник към съответния момент)... Е, съдейки по знанията, които демонстрира в горната "статия" въпросната госпожица, поне става ясно какви знания и умения, от какъв конкретно порядък, владеят (и може би са владеели още тогава) мнозина. Хубавото си е хубаво - в случай, че говорим за естетическо-визуални характеристики, няма две мнения по въпроса, но не е нито интелектуално, нито оригинално, да не говорим за морално, подобни недоразумения да застават на ръководни постове, главно или предимно благодарение на умението добре да въртят орална любов и задни части, обути в очарователен минижуп (в т.ч. и на погребения на свои починали колеги!)... Жалко, че че все още, изглежда, в милата ни татковина това е един от успешните и почти сигурни начини да се "издига" и "просперира" човек. Е, зависи, разбира се, кой как го разбира - всеки с личните си критерии. Ето това са хората, които пълнят стадионите, джобовете - а оттам и пазвите - на уникалното ни родно явление, чалгаджийките. Ето това е родната ни чалга-култура. Жалко и, че такива качествени и високоинтелектуални на времето си издания като "Седем", впоследствие сами избраха да се докарат до фалит (както стана в конкретния случай), посредством бездарното творчество на такива (не визирам само вече многократно споменатата личност, а и много други). Не говорим за финансов просперитет - дори това не беше основният проблем. За жалост нещата в това издание (пък и в родната журналистика изобщо) се скапаха, а можеха и да не се скапват - точно както стана с протестите от изминалата година, а и с много други неща... И накрая - за всички, които, евентуално ще кажат нещо от сорта на "ти завиждаш", или биха отговорили с обичайната в подобни случаи аргументация тип "пуританизъм", "еснафщина", "морализаторски патос" или нещо подобно - ще кажа само, че предпочитам да пиша материали от не толкова физиологичен и тривиален характер, даже и никой да не ги чете, отколкото да навявам асоциации за "анализи" от такъв порядък, независимо колко популярни и доходоносни биха се оказали те... Това са си мои лични разбирания, с които не ангажирам никого.

За наблюдението, наблюдателността, Джеймс Бонд и идеалите

от Виктория Николова
в. "Седем", сряда, 19.08.2009

На 12-ти август, сряда, се навършват 45 години от смъртта на Иън Флеминг – „бащата” на Джеймс Бонд. Прочутият Агент 007, вдъхновил множество режисьори, станал главен герой на редица филми със завиден бюджет и синоним на бореца за правда. Неговата наблюдателност, ловкост, прецизност и ред други качества обаче, са несравними с уменията, до които е способна да се възнесе, например, една средностатистическа нашенска пенсионерка. Особено от една точно определена категория... Неслучайно след пенсия броят на болестите рязко нараства. Не защото „старост-нерадост”, а заради липсата на градивно занимание, което да осмисли деня.
Седи бабата дежурна на прозореца, следи зорко кой влиза и излиза от входа, записва щателно... Протяга врат, продължава да го протяга... и си докарва остеохондроза, само и само да види по-добре какви ги върши съседът... или съседката... или съседът със съседката. Не може да се отрече, че в тази своя наблюдателска дейност някои пенсионери влагат старание, достойно за похвала и от Агент 007. А колко по-хубаво би било, ако с подобна прецизност наблюдават политическите предавания и следят печата, например. Така много „анализатори” и (псевдо) политолози и социолози биха имали сериозен коректив и произволно писаните претенциозни трудове биха станали далеч по-малко. Или, ако със същото зорко око много млади хора следят политическите събития в страната и научат малко по-добре какво се случва. „Мен к`во ме интересува политиката?!”, ще кажат някои. Да, наистина, защо да ни интересува как ще живеем в страната си през следващите няколко години? Та нали после трябва да се оплакваме колко сме зле – независимо дали сме направили нещо по въпроса!
Стоим в поликлиниката, пред кабинета на джипи-то, и чакаме многолюдната опашка да понамалее, белким се доберем до вратата и успеем да си вземем рецептата, без която вече не можем да влезем в аптеката. И междувременно чуваме всякакви мнения и коментари от съставляващите въпросната опашка... Как при Бай Тошо такива опашки нямало. Съветските лекари били истинско чудо. В Русия било по-различно (мисля си: „Натам отиваме, няма страшно!”). Тогава и на почивка сме ходели... Ако, вече неиздържащи, се опитаме да изкажем някакъв контрааргумент, затапват ни – особено ако сме по-младички – с желязното твърдение: „Ни сте живели тогава, ни можи да знайти!”. А че по онова време и те не са живели в САЩ, например, та да знаят как работят американските лекари, е друга тема. Друга тема е и, че има достатъчно „Задочни репортажи за България”, от които човек би могъл да добие представа за живота у нас по социалистическо, при желание... Това, например, могат да направят и много млади хора днес, вместо да слушат личните впечатления на мнозина, пречупени през собственото им възприятие и изкривени, с течение на годините до неузнаваемост. До „криво огледало”... Или да пускат произволно бюлетини, „за да видят какво ще стане, щото не са живели по онова време” – ако въобще пуснат де. От друга страна, ако поне част от пенсионерите, в продължение на десетилетия упорито гласуващи за една и съща партия, следвайки принципа на „познатия дявол”, променят, вследствие на осъзнато наблюдаване, убежденията си – това би насочило електоралния вот в друга посока и доста би променило политическия ни живот.
Много възрастни (а и млади) хора често с досада коментират сегашното ни образование, чието потресаващо ниво било ужасяващо ниско, спрямо това отпреди 40 години. Имало едно време дисциплина – в това няма съмнение... наложена със средства, познати на диктатурата, не на демокрацията. А всъщност какво е демокрация? Демокрацията, според думите на сър Уинстън Чърчил, е най-неудачната форма на управление, разбира се ако не смятаме всички останали. Е, колко по-полезни бихме били, а особено хората без друга спешна работа, ако опитаме да съчетаем най-доброто от въпросните „всички останали” форми, така че да го въплътим и в демокрацията? При това положение откъде-накъде българският пенсионер би могъл да си позволи лукса да се чувства, дори съвсем малко, безполезен?
Изобщо, откъде в днешното ни хумористично мислене се появи метафората „червена бабичка”? Защо образът на измъчената и смазана от живота българска пенсионерка изведнъж стана нарицателно за активен и яростен защитник на комунистическите „идеали”? Нима няма гласоподаватели, които са жълти/сини/зелени и като папагали повтарят нещо чуто и заучено, без грам да разбират смисъла? А нима няма също интелигентни, мислещи и наблюдателни хора? Които дълбоко в себе си разбират нещата, но поради вътрешното си отчаяние от живота, принудил ги да се опират на деца и внуци, за да не фотосинтезират на студено зимата (тъй като пенсията отива главно за лекарства), съзнателно отказват да вложат нужното усилие за подобряването на същия живот. За себе си – и за другите. И вместо това стават наблюдатели, зорки като Джеймс Бонд... на сапунени сериали!
Нека опитаме всички да поработим, поне да засилим своята осъзната наблюдателност, за да подобрим живота си. Така може да се стигне и до стойностен идеал.

За сватбата, брадвата и двете новини

Николай Николов, в. "Седем"

сряда, 8.07.2009

Нали помните онази детска игра на „развален телефон”, при която участниците се подреждат в кръгче и всеки шепне високо в ухото на съседа някаква думичка, а последният, заливайки се от смях, я предава по редицата? Неделните избори напомнят тази игра. Първото детенце просветна заплашително с очилца и изсъска: ”Брадва!”, а последните, кикотейки се, заповтаряха – "Сватба, сватба"... И в състояние на „отчаяно веселие” за пореден път българското електорално човечество доказа, че не е важно какво изричат управляващите, а какво чуват управляваните. В края на краищата, един мисли за брадва – друг за сватба! И още нещо – че въпросното човечество не понася да го делят на „управляващи” и „управлявани”. И брутално изхвърля от играта всеки, който се самозабрави и си позволи подобен цинизъм!
Инак, под благосклонното юлско слънце, в неделя се разигра най-тъжното и весело „изборно театро”, което изобщо е представяно на политическата сцена в двадесетгодишния ни преход. В него имаше всичко – прани гащи и пилета с ориз; безплатна баня и хероин; чували с жито и щедри банкноти... Голямата изборна екскурзия обхвана цялата страна и плъзна в чужбина; търговията с гласове взе такива размери, че енергията й спокойно би могла да задвижи една замряла национална икономика. Изрусена буля инструктира строго хората от седем автобуса, тръгнали на разходка от Пазарджишките села за Пловдив и кой-знае как – озовали се пътьом в пловдивска изборна секция. На въпроса какви са тия хора - булята отсича, че не ги познава, обаче тъй някак са й близки, та им забранява да говорят пред камерите... Роми от Плевенско мислят, че преизбират кмета си: „Щото той добър...Той дава работа, дава да чистим!...” А видимо отруден човечец от Радомирско, работещ в местните мини, откровено изрича: „Там работим...Хляба си скарвам там... Знам за кой номер да фърлям...и мой си е проблема!...” Контролираният вот, практикуван главно от довчерашните управляващи (и техни обръчи от фирми) разкри многообразието от форми на принуда над избирателите. И припомни, че последните четири години „разните” видове насилие над гражданите е превърнато в държавна политика... Някъде млада журналистка свенливо коментира, че част от членовете на изборното бюро говорели (комуникирали) чужд език (без да пояснява дали е бил английски, френски или немски), а другаде българският звучал като чужд език за членовете на районни избирателни комисии... Някъде жителите на селото внезапно „ослепели” и искали да гласуват с придружител, а другаде гласували в дом за психично болни! Как да не се сетиш за „Полет над кукувичето гнездо” на Кен Киси? Защото пресечната точка на трагедията и фарса би позволила на всеки от героите в зловещата психиатрична клиника на този роман да възкликне: „Какво друго е обществото ни, ако не една лудница!” А българският читател, обогатен с опита на последните парламентарни избори, би допълнил: „Какво друго е тази лудница, ако не метафора на нашата си реалност?!” И все пак – в тази „метафорично-гротескова реалност” гласоподавателите опровергаха социологическите проучвания. Въпреки грандиозната манипулативна игра с около поне 500 000 гласа (продадени и купени, прехвърлени и отклонени; дописани и заличени; измислени и фалшифицирани) тричленката вече не е във властта! В събота по Ре Ти Ви виден социолог заяви, че той щял да си захвърли дипломите, ако Герб събере повече от 105 гласа. Сега на въпросния „експерт” му остава само да си ги намери...
И все пак – след избори най-симптоматични си остават пресконференциите на победители и победени. Бойко Борисов бе неочаквано лаконичен и премерен. Припомни, че пътят на България не е на Изток, а на Запад... И вероятно наруши спокойния сън на мнозина. Истината е, че за десетина години той си изгради собствена стилистика – и остана верен на тази стилистика. Станишев за пореден път показа, че живее в някаква измислена реалност, виртуално пространство, в което функционират законите на абсурда и ключова дума е „опасност”. За четири години той така и не разбра какво точно става в България... За него комай най-страшното си остава ликът на Костов и икономическата програма на синята коалиция. Което най-малкото подсказва, че синята коалиция има реална икономическа програма и тя плаши комунистите. А когато за пореден път провалилите се в управлението комунисти се плашат от нещо, то би трябвало да е добро за нас, нали? Доган се изтъпанчи с познатата нагло-снизходителна маска и фамилиарното „колеги”, подчерта колко стабилно и „предсказуемо” се развива неговата партия и колко е нарастнал електоратът му. За пореден път постави знак на равенство между скромната Си личност и Партията ( в смисъл – когато се говори за ДПС, разбирайте – Доган; когато се говори за Доган, разбирайте ДПС; а българска политика без Доган – сакън!). В краткото му слово 14 пъти прозвуча словоформата „етнически”! Санким, умната... Позволявам си да прогнозирам, че ще станем свидетели на най-бързото „стопяване” на „етническа” електорална маса за последното десетилетие... Лидерът на Атака не остана по-назад (по отношение на така наречените „ключови думи”). При него те бяха „национален” и „национализъм”. Инак, риториката ни е до болка позната... Яне Янев отново зае позата на комита, готов като един същински лъв да връхлети връз сараите на Доган... Какво пък, дай Боже да дочакаме този героически щурм!
Ще кажете – а синята коалиция? Нашето място в бъдещото управление? Славно – или безславно е нашето представяне на тези избори?! Достатъчно ли е да си „златното ключе” на едно стабилно правителство?
Уважаеми дами и господа, имам за вас две новини – една хубава и една лоша. Да започнем традиционно с лошата. А тя е, че на двадесетата година от прехода думата „страх” продължава да живее в съзнанието на мнозинството от нашите сънародници. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура; използва инструментариума на държавната власт за целите на управляващите и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели. Нашите западни съюзници не разбират, че в България няма срастване на сенчести икономически структури с държавната власт – онова, което условно наричат „мафия”. Има опит за заместване на държавната власт с партийната (разбирай икономическата) власт на комунистите – онова, което наричаме „обикновен социализъм”. Как да го разбират? Между „евросоциализъм” и нашенски „соц” дистанцията е светлинни години... А още по-страшното е, че не го разбират нашите, българските гласоподаватели. Затова Синята коалиция, която започна историческия преход и раздели България от „обикновения социализъм”; която е неговият естествен социален и идеологически враг; която при всичките си грешки го посочва като пречка за нашето демократично развитие е сведена до 300 000 гласа на изборите...
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че нашенецът за сетен път се увери, че бъдещето е в собствените му ръце. Че и най-скъпо платените сценарии, най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от колективния граждански вот. Че гласът на всеки човек има огромна тежест, че именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да я отнеме. И че в тежестта на този наказателен вот Синята коалиция има своето място. За разлика от всички сродни партии от бившите соцстрани, които започнаха преходи и изчезнаха, Синята коалиция възкръсна. София е една трета от България. Синьото е оцветило една трета от София. А поне в това синьо пространство хората знаят, че така хуленото правителство на ОДС бе наказано не за това, което е свършило (знаем как бяха наказвани партии за своите зулуми – комунистите за хиперинфлацията на Жан Виденов, НДСВ – за лъжите на царя; тричленката – за безобразията в управлението). А за онова, което не е свършило. Защото сините бяха натоварени с толкова надежда, с толкова доверие, с толкова мечти за промяна, че оправдавайки само част от тези очаквания, най-успешното в историята на прехода правителство стана синоним на злото. И върху него комунистите изляха тонове помия – естествено, с парите от „излишъците”... А нашенецът хукна да търси чудодейния спасител. За да открие на 5 юли, че спасението е в собствените му ръце, държащи бюлетина... Остава му да се научи да мисли за кой номер в бюлетината да гласува!...
А това вече ни дава златното ключе за бъдещето, нали?

За Отиквяването на един народ

Николай Николов, в. "Седем"
сряда, 24.06.2009

В знаменития си „Сатирикон” римският творец Петроний твърди, че „отиквяването” на един народ започва, когато императорът вкара коня си в Сената – и въпросният кон бъде избран за сенотор... Две хилядолетия по-късно българинът доказва правотата на максимата, че животът може да е кратък, но изкуството си е вечно. Или по-точно, неговата мъдрост. Защото в българския Парламент, привлечени от девиза „Съединението прави силата”, отдавна се изпонасъбраха екзотични представители на политическата флора и фауна... Но ако на предстоящите избори в този Парламент влезе и представителна извадка от „криминогенния контингент”, отиквяването вече е устойчив процес! И дори обръгналият на всичко нашенец би трябвало да настръхне от тази възможност...
Ще кажете – добре де, ама нали няколко хиляди подписа са извадили престъпниците от съдебната зала и са ги направили мажоритарни кандидати за народни представители? Демократично, санким. Глас народен, глас Божи... А давате ли си сметка колко чугунена тъпота, колко простотия и сива неграмотност лъха от тия подписи? Не съм убеден, че част от онези, дето са се подписали, могат да четат... А колко са грамотни българските граждани, които ще гласуват в сто двадесет и двете изборни бюра на територията на Турция, например? Сиреч, кжи-речи половината от всички изборни секции зад граница... Очевидно, при повече от три милиона българи извън родината (кой знае защо, по-голямата част от тях – любители на синия цвят) правителството и дипломатическият апарат на Калфин полагат топли грижи най-вече за онези с най-нисък образователен ценз; „нисшите духом” – в духа на християнския морал... Обаче сами разбирате, че неграмотният може да надроби такава попара, та да накара цял един народ с години да клечи над турските клекала на обществените тоалетни. Онези, дето ни ги изтипоса в Брюксел чешкият художник!... Виждате ли как неусетно стигнахме до темата за грамотността? Защото, улисани в предизборни агитации и пропагандни материали (както казваше Тошо Белота* - „...сега навсякъде около нас има матреали...”), забравихме да си зададем един въпрос. Какво става с българското образование в края от управлението на „най-успешното” в историята на прехода ни правителство?
Ще ви кажа - каквото и да става, става тихомълком. Отчетохме се, значи, приехме набързо закона; дисциплина му е майката, тя ще оправи образованието... Да де, ама онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в Народното събрание, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... На тях не им пука, че за времето на прехода в България са закрити над 1300 училища... Две трети от тях – последните години! На тях не им дреме, че до края на 2009-та ще ги последват още 80 школа; те не знаят броя на съкратените учители; не се запитват колцина от уволнените са блестящи професионалисти. Те не се интересуват как жестоко се е издънила историята с делегираните бюджети – и на какво дълбоко дъно ще падне образователната система до края на годината! Те не дават ухо на хрисимото мъдруване на Даниел Вълчев, че резултатите от матурата тази година били по-ниски от миналата... щото в класните стаи имало камери. Нямяйте грижа, догодина те ще бъдат по-ниски от тазгодишните! Неграмотните не се замислят как зад благото слово на просветния министър и неговата загриженост за професионалното образование занича ехидната физиомутра на Правещкия хитрец, който на един партиен пленум набързо реши проблема с техникумите и „отпочна” мероприятието с ПУЦ-овете, защото „...сега, другари, на НР България не й требват вишисти... Требват й съвесни строители на социализъмът!...” Тричленката положи неимоверни усилия, щото в най-близко бъдеще образователната ни система да не „произвежда” нищо друго освен строители...
Ех, сладка простотийо! Ти си готова под строй да маршируваш към урните, защото си го обичаш социализъмът. Или си се облажила покрай него... Ти прегръщаш шопската максима „най-мразим да мислим”, макар че вербалната ти практика е обвързана с родопските диалекти... И си гласуваш за Доган, защото... абе срещу ръжен не се рита!... Ти хълцаш от верноподанически възторг пред благата физиономия на Кобурггота, който бърза преди изборите да поосъди държавата, та да си прибере поредния имотец. Тъй де, добър стопанин, защо да не гласуваш пак за него? Дори когато е с диплома за висше образование, простотията развява байрака на някаква средновековна апофатика – вид „божествено” незнание, което очевидно й носи самочувствие... Свещена простота, един вид! Отиквяване.
Но знаете ли – истинското отиквяване на един народ не започва с изборите. То започва, когато народът загърби темата за образованието. Когато започне да харесва простотията. Когато размаха пръст към хашлаците – така ли ви учат в училище? Твърда ръка за вас! Когато замърмори – какво искат пък сега даскалята?! Когато забрави, че всеки родител е и учител на своите деца. Опитайте се за момент да влезете в ролята на учители. Ще съумеете ли да убедите околните, че от тяхното участие в изборите зависи бъдещето на децата им?
Ако успеете – има надежда за образованието.



* Тошо Белота – изразителен прякор, с който благодарният български народ бе удостоил Тодор Живков, очевидно визирайки борческата му (и творческа) младост.

Праволинейни, внимавайте на завоите!

от Николай Николов

На 7 юни 1848 г. в Париж, в семейство на прогресивен журналист и дъщеря на писателка, се ражда Пол Гоген. На 7 юни 2009 г. в България, в условията на политически хаос и икономическа криза, се проведоха вторите в най-новата ни история избори за евродепутати. Противоречивият и сложен творчески път на Гоген изкристализира в най-значимата му картина „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” Но обикновено хората си припомнят платната, рисувани в Таити – изпъстрени със светлина, щедра женска плът и екзотична природа. Последните избори трябваше да ни върнат към въпросите - откъде идваме (след падането на Берлинската стена); кои сме (след четиригодишното управление на тричленката) и накъде отиваме (след неделното „преброяване на дивите зайци”). Но в съзнанието ни ще остане само споменът за колоритния пейзаж „Столипиново – Факултето”, щедрото нарушаване на закона и екзотичните манипулативни практники за купуване на гласове... В края на краищата Гоген е много праволинеен в идеите си – объркват го житейските завои. А нашата политика е само завои – зтова онези, които не могат да построят една магистрала, се правят на толкова праволинейни! И понеже тези избори много напомнат картина на Гоген – а в картините на Гоген детайлът изпълнява особена естетическа функция, да спрем поглед върху детайла, кацнал като пътен знак (или билборд) преди острия политически завой...
Обикновено след всяко гласуване журналистите интервюират, ще използвам едно идиотско клише, „крупните политически фигури”. Авторитетни слова подреди президентът; мило ни се усмихна Сергей Димитриевич... Но особено симптоматични бяха думите на Ахмет Доган, който не обича особено да позира пред камерите. Обяснявайки каква е ролята на евродепутатите, той изрече: „... във всеки случай тези български депутати трябва да УСВОЯВАТ... да ОТСТОЯВАТ българския национален интерес...” Наистина, лидерът на ДПС понякога не артикулира съвсем точно думата, но винаги се коригира. И все пак, тази възможна паронимия ( усвояват – отстояват) подозрително напомня крещящата паронимия на екзалтирана млада дама от Столипиново: „Аз съм ВЪЗДЪРЖАНИЧКА на ДПС откакто гласувам!” Изобщо, тези избори бяха оцветени от експресивната реч на нашите мургави събратя, които внесоха в тях първичния привкус на своята житейска философия. Белокос байчо от Монтана авторитетно заявява: „ Ку ми предлага некой, че ги земем парите... И че гласувам, ама за 50 лева!...” (Науката диалектология подсказва, че този човек комай не е роден в Монтана). Покрит с бръчки чичко мъдрува, че на мястото на Станишев би дал по 20 лева на всеки гласувал – да се нахрани народа... Млад мъж с подчертан слънчев загар, обвинен че раздава пари, блясва към телевизионната камера с черните си очила и възмутено вика: „...Парите са за храна и цигари...Своите пари ли ни мога вече да скарвам от джоба си? Сичко ми е на шест!” И току се сещаме за бюлетина номер шест... Местният ъндърграунд се кълне и заклева, че не продава гласове и те законът го имат за майка и баща. А към родителите порастналият човек се отнася по-свободно, нали? На въпроса знаят ли за какво гласуват, мнозина простодушно отгоарят: „За евро... За 14-ти...” Тези словестни бисери извикват смях и тъга. Но става направо страшно, когато се вслушаме в думите на Ковачки, който посетил своите предприятия в Кюстендил, Бобов дол и Перник и помолил работниците си да гласуват за него. „... Ми те ми вярват хората” Пък хората, скрили лице от камерата, отсичат: „Кой не гласува – или да го уволнат, или да му отрежат премиите...” Политолозите нарекоха тази практика „контролиран корпоративен вот”...
Но когато разглеждаме детайлите, за да осмислим цялото, отново трябва да се върнем към пресконференциите на лидерите от партиите във властта. Към наглото твърдение на Станишев, че на парламентарните избори трябва да гласуваме за него, защото социалистите защитавали социалните права на хората?! (Това правителство ще остане в историята с най-масовите и най-дълги стачки, безмилостно смазани с целия репресивен инструментариум на властта. На 16 юни профсъюзите призовават всички на национален митинг именно срещу неговата социална политика!) Или мантрата, че без социалисти в България настъпва хаос – като че ли не те узакониха хаоса у нас! Симеон благо хортува, че толерантната им кампания донесла гласовете, дето им ги донесе Кунева... А на въпроса – какво го е разочаровало, отговаря: ”Не виждам какво...” Но отново най-симптоматичен е Доган. Зад елегантния му, мъдро-снизходителен език на врял и кипял политик ясно звучи езикът на бай ви Ганя: „... Завиждаш ми, да те вземе дявола...Знайш си ти, че ако земем да се надвикваме,не се знай кой кого ще надвика... Па и за почитание ако дойде думата... Ти ще целунеш ръка, аз – двете; ти ще целунеш скута, аз – краката. Ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?”
А София посинява. И големите градове. И дясното е във възход. Пак детайли, които праволинейните би трябвало да оценяват. Така, че – праволинейни, внимавайте на завоите!

Старост, нерадост...

от Николай Николов

сряда, 27.05.2009

Знаете ли кой би могъл най-талантливо да пропагандира идеите на Марксизма-Ленинизма? Ами – сутиенът... Защо?! Защото повдига малките; притиска големите; обединява левите и десните и привлича масите. Сиреч, притежава четири достойнства, сънувани „само в зрачни сънища” от PR – специалистите, които се опитват да реанимират имиджа на столетницата. Този анекдотичен бисер от поредицата „претенденти за златната решетка” се роди във времето на соца. Но очевидно дълбоката мъдрост, стаена в него, превърна смешното в политическа реалност около предизборната кампания на червените. Защото от впечатляващото количество агитационни материали и предизборни клипове, с които социалистите заливат ошашавения потенциален гласоподавател, изкристализира странното усещане, че зяпаме разните варианти на реклама за сутиени. Но не си мислете, че иде реч за елегантното „изобретение” на френския стилист Пол Поаре, заради когото през 1907г. сутиенът е признат от модната индустрия. О, не! Това е реклама на някакъв идеализиран, гигантски сутиен номер шест, размер „хипер D”, чашките на който са кажи-речи колкото „чинията”, кацнала на връх Бузлуджа... И от едната, вапцана в черно-червено, иззад наивния лик на Бойко Борисов страховито занича мрачната физиономия на Иван Костов, този гибелен гробокопач на социализма... А от другата одухотвореното личице на Илиянчето Йотова, пак на червен фон (щото влиза в унисон с цвета на косите и) реди възторжени слова за титаническите грижи, с които нейната любима партия „обгрижва” образователната система...
Само дето, кой знае как, черният пиар на партия „Нова зора” ни кара като ехо да чуем – „Ако гласуваш за Станишев, избираш Доган...” Сигурно поради причина на недоизпипаност – нали Минчо Минчев твърди, че идеята за клипа му хрумнала в магазина. Пък и всичко излязло толкова евтино – има-няма, двеста-триста хиляди лева. Какво му плащаш! Е да, ама евтина работа – срам за майстора... Та се появяват бъгове в системата. На въпроса – отде се намери таз, макар и скромна сума, творецът припомня високомерно, че и малките партии, членове на голямото социалистическо семейство, от глад не умират! А що се отнася до образованието – щом напоследък даже Сергей Димитриевич взе да се изживява като даскал, въпросното образование направо го спукват от грижи. Очевидно фактът, че осиромашалото учителство изнесе на гърба си най-дългата в историята на България ефективна стачка, дълбоко ще да е развълнувал управляващите. И те се погрижиха да затрият сума училища и да изпоуволнят даскалята – то се вижда колко лесно Станишев може да върши тяхната работа!... Тази съпричастност към тегобите на учителския труд не може да не накара останките от въпросното учителство да хукнат към урните и да гласуват за партията на новоизлюпения си колега...
Откъдето и да го погледнем, сутиенът като образна емблема в предизборната кампания на социалистите си е направо „шестак”! Първо, той е разработен в края на 19 и началото на 20 век с цел да замести архаичния корсет. Столетник, ама модерен! После, френското soutien gorge – „поддръжка на гърдите” – е стигнало до нас чрез турската дума „sutyen”. Направо езиков реверанс към коалиционния партньор! Тъй де, за какъв дявол празнуваме 24 май, ако не демонстрираме езиковите си познания! При това изработването на сутиена си е технологично придизвикателство. Той може да бъде оформен от еластични материи (същата работа може да свърши и отгледаната от правителството сервилна журналистика). Но може да има и механизми за регулиране на дължината, за закопчаване, за притягане (полиция, съдии, администрация, с помощта на които цяла една партия, поставила началото на демократичния преход, да изчезне като име от изборните бюлетини). Много важни са онези гъвкави дъги, пришити по ръба на чашките и наречени банели (в политическата практика на партията те определят черното като бяло, обявяват гафовете за достойнства и изобщо лъжат безобразно, но гъвкаво). Именно те създават усещането за симетрия. Да не забравяме и онези малки джобчета с подплънки, чрез които усложливо се излагат на показ несъществуващи прелести, за да се спаси при нужда положението... Искате ли да заместите тези детайли с конкретни имена, факти и събития?
Уважаеми дами и господа, не оставайте с грешното впечатление, че иронизираме сутиена – този елегантен и така важен елемент от интимното женско бельо. Но когато в една предизборна кампания социалистите говорят за нуждата от почтеност, а ни заливат с гнусната помия на непочтеността; за нуждата от пестеливост по време на криза – а хвърлят щури пари за излъскване на предизборния си имидж... Когато мегаломански се хвалят на фона на толкова шокиращи провали по време на управлението си... Не може да не се роди метафоричната представа как се напъват да закопчаят гиганския червен сутиен върху разплутото, безформено тяло на столетницата, затлъстяла от злоупотреби и преяждане с власт. И всички опити да се разкрасят „прелестите” на старата дама са безсмислени.
Какво да се прави – старост, нерадост...

"Гарсон бе, ей! Юн каве!"

Николай Николов,
в. "Седем", сряда, 8.04.2009

Спомняте ли си оня епизод от „Бай Ганю”, в който героят се обръща с тази „изящна” фраза към швейцарския келнер, отбелязвайки самодоволно: „Не съм ги забравил тия ваджии френските...” Действието се развива в едно кафене, в което от сутрин до вечер поне три маси са заети от български студенти, играещи табла. И докато разказвачът се чуди кога тия млади хора четат, по какъв начин усвояват европейската култура – Ганю Балкански се възхищава на сербезлъка на нашите момчета. Едно от тях (с три „медаля” на гърдите) очевидно е объркало патриотичните достойнства с интелектуалните такива и е вдигнало „гранд скандал” на ръководството на местния университет. Понеже в България е със „заслуги” и „знае законите на пръсти”, то иска за три месеца да стане доктор... Обаче родината на швейцарските крави, часовници и банки още във времето на Алеко Константинов си има образователно законодателство. И въпросното не се интересува нито от „прослужения списък”, нито от прокурорските протекции, нито от съобръженията и бабаитлъка на нашенския кандидат. То е определило какво е това преподавателски труд; регламентирало е определени критерии за знание и не подарява никому дипломи...
И си мисля – дали модерният български проектозакон за образование поне малко ще ни доближи да Швейцария от времето на Щастливеца? Защото, формално погледнато, той звучи много „по европейски”, що се отнася до „фасадната” страна на нещата; до представата за „структурата” на началното, средно и висше образование. Моделът - би казал бай Ганю - е „лъскав”. Но ако внимателно се вгледате в текста, или практически сте се занимавали с образование и наука, ще Ви настръхне косата. Ще останете, например, с впечатление, че тайната на качественото образование е свързана с един единствен фактор – да няма свободен час в училище! Щото, имат ли поне един свободен час, учениците тутакси оглупяват, забравят всичко, което са учили и дисциплината им рухва. Поради причина на което просветните експерти са се повгледали в героическата българска история, изровили са спомена за хвърковатата чета на Бенковски и са сътворили нейното педагогическо подобие в проектозакона. А се поболее даскалът по математика, например, тутакси мобилна група от специалисти по чуждоезиково обучение връхлита осиротялата класна стая и превежда словестната математическа задача на френски. Ако пък грип покоси неколцина учители, лично директорът се заема с обучението на подрастващите... А ако, недай Боже, и това не е достатъчно (щото май вече са посъкратени десетина хиляди учители и вероятно два пъти по толкова сами са напуснали) – майката му е в нанотехнологиите. Нали с 50 млн. лева правителството тихомълком си спретна компания за нанотехнологии! И понеже вече си имаме и суперкомпютър за над пет милиона, пък и най- вероятно старата структура на бившата ДС – „Научно-техническа информация” към Първо главно управление, която трябваше да краде научните тайни на империализма, тайно е възстановена, въпросът е решен. Пенсионираните разведки крадат образователните тайни на Запада; суперкомпютърът ги разшифрова (щото тайните винаги са шифровани); чрез нанотехнологии тайните се записват на свръхминиатюрен чип, който се инжектира на всички български ученици. Така в обозримо бъдеще въобще няма да има нужда от учители; още няколко хиляди български училища ще бъдат закрити, а сградният фонд – използван по предназначение за излизане от кризата. Одобреният вече закон за образованието ще стане единствен легитимен източник на информация за дереджето на българската просвета, а свирепите наказателни мерки и вечерният ученически час ще се грижат всеки млад българин да получи своята нанодоза знание!...Ако моделът се окаже успешен – бухай инжекции на целокупния български народ! И понеже нанотехнологията се занимава преди всичко с контрола на веществото на микроскопично ниво (при размери по-малки от милиметър), и най-миниатюрните достижения на бъдещото комунистическо управление ще бъдат представяни като епохални постижения на високите технологии...
Ще кажете – ама това не е разсъждение върху проектозакона по същество... А мигар е разсъждение по същество идиотският спор дали в училище трябвало било да се изучава вероучение и доколко религията или атеизмът били обител на висока нравственост!.. Тя, думичката „атеизъм” си е галена рожба на Соца, а по въпроса за религията още Каравелов изрече: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята// Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!...” Разговор по същество ще има, когато видя закон, сътворен от учители. И този закон обясни на колегията какво трябва да прави, за да бъдат интересни уроците в класната стая... На родителите - защо трябва да възпитават у децата си уважение към класната стая. А на учениците – защо образованието е върховна ценност на европейската цивилизация! На това му казват „визия за бъдещето”...
За съжаление, в навечерието на изборите поне управляващите не предлагат подобна визия. Предлагат само просветни експерти, които гордо обикалят културното пространство на Европа и авторитетно подвикват:
- Гарсон бе, ей! юн каве...

Пропагандата

Николай Николов, в. "Седем"
Сряда, 11.02.2009

През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.

Началото на края

Николай Николов, в. "Седем"


Преди повече от десет години получих пощенска картичка от бивша ученичка, тръгнала след конкурс да овладява науката из престижни германски университети. На нея със строг шрифт на немски бе изписано: „Чужденци, не ни оставяйте сами с немците”... Давате ли си сметка колко национално достойнство и колко морални сили трябва да има един художник, за да иронизира така болната тема, свързана с чувството за историческа вина, което интелигентните немци все още носят в съзнанието си?
Днес над входа в сградата на ЕС в Брюксел изложбата „Ентропа” е представила една артинсталация, на която 27 творци от държавите – членки би трябвало да изразят своето артистично отношение към съюза. Мистификацията на Дейвид Черни внесе скандални измерения в това „мероприятие”. Аз обаче не съм убеден, че холандците например са готови да обявят война на Чехия, защото представата за Нидерландия (ниска земя), потънала в морето и със стърчащи от вълните минарета на турски джамии , дълбоко е накърнила национаолното им достойнство... Не чух холандски дипломати да протестират, нито външни министри да редят патетични слова. Обаче изображението на България, осеяна с клекалата на онова, което в битовата си култура наричаме „турски нужник”, роди вълна от негодувание. А в петък едни млади хора от някакъв дискусионен клуб за социални (разбирайте социалистически) и местни (санким, нашенски) политики побързаха да подарят на чешкия посланик тоалетна... По същото време едни други млади хора, които предния ден щедро бяха декорирани със синини от полицейски палки, протестираха пред Парламента срещу необходимостта да живеят в тоалетна... Поркуа бе, джанъм, управляващите и техните артистични ибрикчии се почувстваха толкова засегнати от тази сатирическа представа за днешна България? Често се сещам за оная битова мъдрост, дето твърди, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си припомням, че ключовата дума на нашето светоусещане е „нужда”. Щото българина винаги го гони нуждата. Екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда... И току се оказва в нужника! Само дето картината не може да предаде истинското усещанет за вонята от газовете на едно управление, рожба на комунистическа мегаломания, за която все още няма газова криза... Каква по-добра образна емблема искате за страна, управлявана от корумпирани некадърници, потънала в мизерия, зъзнеща от студ, защото същите некадърници са я превърнали в енергиен крепостен селянин на Русия?
А може би управляващите се притесняват от нашенската представа за „двете нули”? Защото, разбере ли се българинът, че са направили от държавата му тоалетна, че са го оставили да живее в двете нули... Ще се досети, че сумата от нули е страшна величина. От нули е лесно да се оплете верига... Помните ли тъжната и страшновата история от телевизионния репортаж за оня нещастник, който в най-лютия студ намерил убежище в една обществена тоалетна?...
Инак в художествената мистификация няма нищо ново. Преди повече от сто години неколцина талантливи млади руски творци – Алексей Толстой, братя Жемчужникови, художниците Бейдеман и Лагорио създават една литературна мистификация, наречена Козьма Прутков. Измислят му биография, рисуват му портрет и започват от негово име да публикуват всякакви дивотии. Но тъй като дивотиите са създадени от таланта, обществото е здравата объркано (както днес го обърка Черни). Което няма да попречи на афоризмите на Козьма Прутков да останат в историята на изкуството. Като например – Ако всяко начало имаше своя край, то кой ще ми каже – къде започва началото на този край?... Знаете ли къде започва началото на края на оня безкраен нашенски преход, който трябваше да ни направи европейци?
На площада, уважаеми съграждани. На площада.

За летящите чинии, българския футбол и журналистическата стилистика

В. "Седем", сряда, 03.12.2008

Помня, че преди години, в зората на нашите демократични промени, когато сензационната новина все още не се бе настанила уютно в пространството на родната журналистика, вестниците бяха много забавни. Поне от гледна точка на удивителното количество дивотии, изпъстрили техните страници. Ухото на нашенеца все още не бе „обръгнало” на езиковото опростачване и променената вестникарска стилистика го галеше с гаменската си фриволност и нетрадиционна интонация. По онуй време „флагман” на словестното новаторство бяха изданията на Пресгрупа „168 часа”. Няколко години след падането на Берлинската стена възпитаниците на СУ”Св.Климент Охридски” вече бяха зщитили няколко десетки дипломни работи, изследващи езика на часовите вестници...
Та в един такъв вестник се бе кукнала новината, че няколкостотин жители на голям крайдунавски град, събрали се в някаква местност, с часове са чакали посещение на извънземни. Темата НЛО все още бе крайно атрактивна и „одиозни” фигури от вида на Киро-контактьора често срещаха летящи чинии. Измъчено от посткомунистическия хаос на прехода, гарантиран от управлението на посткомунистическите социалисти, народонаселението очевидно бе вдигнало очи към висините. С надежда поне Неидентифицираните Летящи Обекти да напълнят празните чинии на сиромашката му софра. Празните чинии така и не се напълниха – но страниците на вестниците постепенно се изпълниха с пищните прелести на нов вид НЛО (неидентифицирани Лежащи обекти). Комай единствената „извънземна сензация” си остана четвъртото място на световното първенство по футбол в Америка... Само дето и „трикольорите”, подобно на вестниците, промениха своя облик. Играта им започна все-повече да напомня оная метафора на Радичков, в която разни монголоиди тичали по полето и викали:”Хипотеза-а-а!”... Колкото по-богати на снимков материал, изпъстрени със силиконови красавици ставаха вестниците, толкова по-постни, пошли и кастрирани откъм журналистическа острота ставаха текстовете около тези снимки. Понякога се разнасяше немощно джавкане и скимтене по повод гафовете на скрито – или открито управляващите комунисти. Не повече – защото всяка категорично отстоявана гражданска позиция водеше до „отсвирване” от многотиражните вестници и представителни медии... С едно изключение – онзи период от четири години, през които правителството на ОДС започна истинската промяна. О, как се промени тогава и стилистиката на вестниците! Джавкането се превърна в яростен лай и свиреп вълчи вой. Пламенното слово на Виза Недялкова държеше „исото” на бруталните скечове, с които Слави Трифонов бичуваше управлението на лошия Костов. Четиригодишният мандат на първото автентично дясно правителство бе озвучен от взривовете на медийни скандали, образна емблема на които стана сензационното заглавие „Костов уби дете”! Спомняте ли си? Да сте срещали някъде „Жан Виденов закла жена”; „Сакскобурггота бастиса старец” или „Сергей Димитриевич взриви питейно заведение”? Май не сте! Нормален журналист не би изписал подобен идиотизъм. Пък и притежателите на големите медии не биха допуснали подобни писания. „Защото сме социалисти” – или, по-точно, онези, които ни управляват и държат в ръцете си медиите, са социалисти. Заглавието на тази набързо сътворена от премиера и вдъхновена от висок партиен форум книга подозрително нопомня хоровия речетатив от един рекламен клип ”Защото така ни харесва!” Усещате ли близостта в ритмоинтонацията? Само че, на нас така не ни харесва. Не може да ни харесва нито бруталният, разюздан език на агент Димитър – бивше журналистическо величие, ругаещо свой „медиен конкурент”; нито сервилното блеене журналистическите ибрикчии, оправдаващи и възхваляващи най-компрометираното в историята на прехода ни правителство. Както не може да ни харесва дереджето на българския футбол или поведението на затъпелия от беднотия електорат, очакващ не неговото участие в изборите, а извънземните да променят съдбата му... Очевидно, и на европейците не им харесва...В такива моменти дари привидно мъртвата журналистика трябва да възкръсне! Ще кажете – ама това е метафора! Метафората винаги носи в себе си някакво скрито сравнение. Искате ли да разгадаете една метафора?
Във времето, когато нашенци чакали извънземните, един друг вестник разказа интересна случка. Възрастен жител на провинциално селище обичал да попийва. Благоверната му вдигала скандали. Възмутен от поведението на бабичката (и добре наквасен), дядото решил да я накаже, като инсценира самоубийство. Отишъл в мазето, стъпил на някакви щайги, прикрити зад куп боклуци, метнал едно въже през врата си и зачакал. След малко дашла старицата, видяла мнимия самоубиец и писнала. Насъбрали се съседи, повели ревящата жена, а в избата останала една комшийка – да пази мъртвеца да не вампиряса.Ама като се видяла сама, току мушнала под престилката няколко буркана от зимнината. Старецът си кротувал... Но когато булята посегнала към рафта с наредени бутилки, тихо мъртвият казал:
- Не пипай рикията!!!

Сено – слама

В. "Седем", сряда, 19.11.2008


Военните историци много обичат да припомнят един анекдотичен факт, свързан със строевата подготовка на младата българска армия след Освобождението. За да се научи да марширува, войникът трябва да изпълнява командата „леви – десни”. И доколкото довчерашното селянче не разумява разликата между левия и десния крак, защото в битовата му култура тези понятия просто не съществуват, въпросната команда е заменена със „сено – слама”. В онези времена нашенецът идеално разбира разликата между двете съществителни нарицателни, без да е нужно да знае какво е съществително име като част на речта...
В късната есен на 2008-ма българинът трябва да е прозрял,че наистина няма нищо ново под слънцето. Защото политическият смисъл на „лявото” и „дясното” в обществения живот му се губи точно както на преплитащия краката си селяк от онези далечни исторически времена. Ами помислете – в момента най-голямата управляваща и „лява” партия (онази, на „трудовия народ”) е окупирала всички властови позиции на държавата. За трите години от нейното управление инфлацията е нарастнала с 36% (по официални данни). Неофициално всяко влизане на трудовия народ в бакалията и всяко месечно плащане на сметките умножава тази представа по две! Светът е разтърсен от апокалиптична финансова и икономическа криза, а висши държавни чиновници (когато не са на поредната задгранична командировка) с ведра физиономия повтарят на какъв „остров на блаженството” живеем, щото инак уплашеният електорат щял да хукне и да си изтегли парите от изпостелелите банки... Ще изтегли, ако има какво! И това се отнася поне за 70% от населението... А премиерът нагло заявява, че неговата партия (воглаве с него самия) трябва да управляват поне още четири години, щото сега знаел поне 30 пъти повече от оня злощастен момент, в който пое кормилото на властта. Ако съдим по поредицата от гафове, на които Сергей Димитриевич наистина е специалист, развитието е налице. Как бихте оценили, например, неговата критика над решението на съда по повод един от синдиците на Кремиковци?! За подобна издънка в нормалния свят изритват от властта с шут. Ама не „ляв депесарски шут”, а такъв, след който една партия ще види вече изборна победа само през крив макарон... Защото всяка глупост на партийния лидер се стоварва върху реномето на самата партия. Ами ако глупостта се превърне в социална и политическа практика? Тогава ще трябва да се върнем към представата за оня „опак край”, за който преди повече от 100 години поетическото слово на Пенчо Славейков изрече:”Знайни са тамо свещени слова://равенство, братство, свобода//както навсякъде, плява под тях//дъвче смирено народа”. Е, плявата към дясното или лявото ще я отнесете?
Така, че по понятни причини за прогресивно изгладняващия и оголяващ електорат днес все по-актуални стават проблемите на дясното. За което потенциалният гласоподавател трябва поне да се досети, че през 19-годишния ни преход към демокрация реално е управлявало общо четири години и десет месеца. Десетте месеца на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Май не е много? Обаче е достатъчно, за да се излеят върху това управление тонове помия от хули и клевети. То е виновно за комунистическите изборни манипулации от началото на прехода; за раждането на разюздана криминална престъпност от времето на Беров; за хиперинфлацията при управлението на Жан Виденов; за вонящата, безпардонна корупция от последните 7 години. Виновно е, щото Филип Димитров е префърцунен интелигент, а Иван Костов задигнал имотите на царя, докопал скритите пари на БКП, прилапал сараите на Доган и освен това е циганин!... Виновно е, защото през 19-годишния ни преход към демокрация Димитров даде лошия пример за морал в политиката, а Костов увеличаваше заплатите в бюджетната сфера с 20% годишно; стабилизира икономически страната, навря в миша дупка наглите мутри с грандоманските им джипове и отвори пред България вратите на НАТО и ЕС... А нашенецът се почесва по гавата и се чуди дали дясното ще се обедини. И не разумява, че „обединяване” в политиката не означава формално сливане на партии, а обединение на онези, които гласуват за политиката на въпросните партии. ДСБ категорично и последователно повтаря, че няма да се коалира с комунисти, догановисти и царисти; че за нея приоритетни са икономическата стабилизация и промяна на политиката по доходите; озаптване на корупцията и стратегическата визия за бъдещето. Герб и СДС с различни гласове твърдят същото. Когато трите партии го изрекат в един глас, този глас ще бъде чут от гласоподавателя... Бъдете спокойни, дами и господа. Самият живот ще изостри слуха на нашенеца. Той поумнява и се ограмотява политически само когато джобът му се опразни. Нямайте грижа, процесът е в ход!
Като не разбираш каква е разликата между дясното и лявото в политиката (а не ти е съвсем ясна и разликата между сеното и сламата), заменяш тези понятия с разбираеми представи. Петнадесет години българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И както и да му повтарят, че е чудесно да живееш на куц крак, накрая умората го поваля на земята...
Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.

Мислителят

На 12 ноември 1840 г. в Париж се ражда Франсоа Огюст Рене Роден, името на когото у нас обикновено свързваме със скулптурата „Мислителят” (1888) Всъщност, за твореца това е само поредната крачка към грандиозния замисъл – „Портите към ада”. Монументален скулптурен портал, върху който художникът работи до края на дните си, без да успее да го завърши...
За нашенеца темата за портите към ада не е особено атрактивна. Той е свикнал с формите на полусрутения монумент, кацнал пред НДК , и би могъл да види в него българската проекция на онова, което е вълнувало един френски скулптур. Защото България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Все сатанински оръжия, трасиращи пътя към ада. Та е възможно оная страшна порта вече да е премината – инак как да си обясним факта, че гримасите на грозотата въобще не впечатляват електората?
За нашенеца в момента е актуална темата за Робинзон. Като един същински герой на Дефо той здраво е стъпил върху земята на тайнствен остров, заобиколен от бушуващите вълни на световна финансова криза. И божествен глас „свише” му повтаря, че няма страшно. Достатъчно е да се довери на здравите си ръце, енциклопедични познания и вярата в правителството, за да се оплези на природните стихии и докаже на света какви може да ги надроби един български корабокрушенец... Само че, поради вродената си интелигентност, той е чел „Робинзон Крузо” и се досеща, че из пустия остров от време на време бродят канибали. И в галопиращите цени на хляба и продуктите от първа необходимост; в протестите на зърнопроизводители и работници; в стоварващата се върху главата му енергийна секира; в скърцането, което се носи от образователната система; в писъците, ехтящи от полусрутената сграда на здравеопазването комай прозира стъпките на канибали, изпъстрили девствения пясък на пустия остров...
А правителството се е кукнало на своя божествен Олимп и с олимпийско спокойствие управлява държавата. То не се вълнува от живота на еднодневките. То се е вторачило в необходимостта със зъби и нокти да брани своите превилегии... Чарда езически богове, потънали в котерийни борби, превърнали кражбата и лъжата в свой божествен прерогатив и обитаващи свой собствен, утопичен свят. Но великият английски мислител, създал блажения остров „Утопия”, му придава сърповидна форма. Историята положи върху този сърп един чук – и се роди оня сърп и чук, в който управляващите къде тайно, къде явно се кълнат. Само че, другото име на този сърп и чук е антиутопия!.. Така, че божественото им спокойствие съвсем не е гарантирано от съдбата.
Инак и мнозинството управляващи, и мнозинството управлявани знаят, че Роден е изваял „Мислителят”. Уважаеми дами и господа, вгледайте се в неговото изображение. Не ви ли прави впечатление, че фигурата е опряла лакътя на дясната си ръка върху лявото коляно? Вероятно не за да ни внуши, че не страда от дископатия... И не заради разсъжденията на пишман –политолози колко малка била разликата между „лявото” и „дясното” у нас.
Искате ли да помислим върху това?

Не користи ради...

В. "Седем", сряда, 29.10.2008

Напоследък, в духа на „Голямото четене”, в главата ми непрекъснато се въртят заглавията на два романа. Но когато от телевизионния екран бодър дикторски глас ме съветва: ”Гласувайте за любимия си литературен роман!...” – а това вероятно предполага, че има и физически, биологически или, примерно, стоматологични романи, желанието да спечеля статуетката „Златен палец” с помощта на SMS-и стремително се изпарява. За сметка на това все по-ясно ми става защо в съзнанието се връща споменът за „Дванадесетте стола” и „Златният телец” на Илф и Петров. Покрай всичко друго, всред очарованието на шегата, тези книги ни срещат с анекдотичните – и все пак уродливи фигури на герои, които не биха могли да се родят в друго общество освен онова, което е „осветено” от диктатурата на пролетариата. Иначе казано, в света на соца...
Дори идиотската тавтология „литературен роман”, която е достоен конкурент на езиковия бисер от Биг Брадър „основата се базира на реалната действителност”, прави възможно сравнението между нашето битие и сатирата на Илф и Петров. Нали именно образователната ни система се занимава с изучаването на изкуството литература? Но тъй като управляващите очевидно са крайно недоволни от нейното състояние, пък и вероятно изпитват известни съмнения в ефективността на реформата, „отпочната” от просветното министерство, остава им да включат тежката артилерия на „Стахановския почин”. Да масовизират „окултуряването” на нацията по познатия социалистически тертип. С държавни мероприятия – и с личната инициатива на съвестни социалистически труженици. И повечето средства за масова информация бълват езикови пошлости и простотии (извън добре обмислената стратегия на демагогия, недоизказаност и отявлени лъжи). А наскоро скромен труженик от сплотения колектив на духовенството нарече премиера „пич”, развивайки с неописуемо простодушие нова лингвистична теория за мястото на вулгаризмите в светоусещането на младите. Добре поне, че не използва женския род на тази словоформа!...
Но младите, уважаеми дами и господа, не се впечетляват от подобно интимничене. Младите – особено ако са ученици в качествено училище – застават редом с преподавателите си, когато се сблъскат с рецедивите на соца. Както става във Френската гимназия. И не се заблуждавайте, че техните учители ги „манипулирали”. Защо не успя да ги манипулира просветният министър по времето на учителската стачка? Той имаше доволно неприятни изживявания с протестиращи млади хора. Защото грамотните млади хора притежават удивителна интуиция и остри морални сетива. Срещата с несправедливостта винаги ги взривява... Както ги дразнят одиозни фигури и характери, изплували сякаш от „светлото” социалистическо минало! Преди осем години учениците и учителите в една софийска езикова гимназия протестираха месец и половина и отстояха моралното си право да отхвърлят директор – парашутист, спуснат със заповед от самозабравил се чиновник. Ще кажете – ама това не беше ли по времето на лошия Костов! Знаете ли каква е разликата между времето на лошия Костов и добричкият, усмихнат Станишев? Протестите на онази езикова гимназия доведоха до уволнението на един шеф на регионален инспекторат. На един просветен зам-министър. И на един псевдодиректор! Защото разликата между демокрация и псевдодемокрация е както между Канада и Канализация... Днес уволняват директор, зад който са застанали ученици и учители. Само че след това от гимназията ще си тръгнат и най-качествените учители. Как мислите, че се изгражда един професионалист? Само в тъпите филми героят, който е карал самолет единствено в симулатор, поема управлението и тутакси приземява въздушния лайнер... Но дали това е прецедент? Преди няколко месеца волейболният отбор на България изпусна възможността да се представи блестящо на Олимпиадата. Заради прищявката на самозабравил се чиновник. Някой да не го разбра? И какво стана с чиновника? Нищо. Той просто постъпи според повелите на Шолоховия герой – „Аз съм тук съветската власт!” Именно манталитетът на социалистическия държавен чиновник раждаше такова високомерие (граничещо с дебелоочие) и чувство за недосегаемост. Такова може да бъде само поведението на сенки от миналото... Председател на управляваща партия нехае, че на метри от него може би са „самоубили” най-близкия му помощник... На министър от социалистическата партия не му пука, че няколко хиляди души –„фабричен пролетариат”, утре ще останат без работа!
Но България не се е върнала в миналото – колкото и тъжна да е тази истина за управляващите. Затова техните напъни в най-добрия случай ги доближават до жалкото и смешното в героите на Илф и Петров. Правителството просто се превъплъщава в тези герои. И когато реши, че е обидено на опозицията, крещи с треперливия гласец на Васисуалий Лоханкин от „Златният телец”- „Вълчица си ти, Варвара...И кучка при това си ти!...”. А когато сгафи за пореден път, мънка като захвърлилият расото отец Феодор: „Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!”*
Само дето съпругата липсва. Или в нея се е превъплътила партията-хегемон?!


* Сигурно не е нужно да превеждаме “черковнославянския”, с който си служи отец Феодор. Да оставим превода на оня нашенски свещеник с лингвистичните заложби...

Циркаджиите

В. "Седем", сряда, 15.10.2008

Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?

„Бог създаде...” А обществото?

В. "Седем", сряда, 01.10.2008

„Бог създаде човека по свой образ и подобие... и човекът му отвърна със същото!” – казва един поет, перифразирайки цитат от недоизяснен източник. Перифразираме ли на свой ред поета, бихме могли да произнесем: Обществото създаде децата по свой образ и подобие... и децата му отвърнаха със същото!
Никак няма да е лошо, ако се позамислим над тези думи, когато се връщаме към толкова баналната и толкова вечна тема за младите. Защото въпросната тема рефлектира в онова, което наричаме „медийно пространство”, с една ужасяваща полярност. От повтаряната до втръсване максима, че децата са най-добрата част от човечеството и на младите принадлежи бъдещето – до прозрението, че децата са невъзпитани, учениците – неграмотни, а младите – безотговорни и неблагонадеждни. Но темата за конфликта между „бащи и деца” в случая не ни интересува. Просто си припомнете, че корените на този конфликт обикновено се крият в моралните темели на обществото. И не забравяйте, че по дeфиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-умно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
По-скоро се запитайте – а за кои млади всъщност говорим? За онези очарователни малчугани от предаването „По-по-най”, или за унило чакащите да завърши ремонтът – и натъпкани в недотам ремонтирани детски градини хлапета?... За малките проофесори от „Това го знае всяко дете”, или за малолетните проституиращи и убийци; прогимназисти, които си спрятат порнофилмчета или гърмят с пищови в училище? За десетокласници, организиращи престъпни групи; гимназисти, брутално разфасовали съученика си; зрелостници, които се явяват на матура, без да познават българската азбука... Или златните медалисти от олимпиади; победителите от международни конкурси; ученици, прославили България, с които висши държавни чиновници толкова обичат да се снимат? Може би имаме предвид младите хора, получили блестящо образование в Принстън, Харвард и Оксфорд? Една от тях, бивша моя ученичка, се завърна със златния си медал в родината при управлението на Сакскобурггота, цяла година се бори, за да влезе в едно министерство, две години води свирепа битка с глупостта и хаоса в него и накрая напусна, за да заработи в частна фирма... Поне остана в България. Мога да ви дам десетки подобни примери. Но нали гръбнакът на царското правителство бе пак от младежи, върнали се от чужбина? Помните ли, нарекоха ги „великденчета”. Бившият Президент и правителството на лошия Костов ги бяха поканили да помогнат на управлението... Те обругаха управлението, застанаха начело на държавата и заедно с коронованата особа ни подариха онези „реални и несимволични 800 дни”... Една от тях носеше върху пищната си гръд тениска, на която бе изписано: „Срам ме е от вас”. Днес тя продължава да е „отговорен фактор”, свързан с екологията. Само дето мен ме е срам от дереджето на екологията в България. И от управлението на България... Оказва се, че и европейците ги е срам!...
И още нещо се оказва – онези „млади лъвове”, които трябваше да европеизират родината ни, не бяха какви да е млади хора. Те бяха „от сой”. Бяха дечицата на бившата комунистическа номенклатура. Ами погледнете биографиите им! И не се заблуждавайте, че именно те са „представителна извадка” на младите българи с блестящо образование. Те просто с гордост (без кавички!) носеха морала на своите бащи. И го наложиха на обществото! А той си е един фалшив соцморал на двойните стандарти. На популисткото говорене. Защо се чудите тогава, че обществото е затънало в блатото на чалгакултурата, голотията е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от всяко шоу! Не че въпросните – вече не толкова млади хора, са прости. Но в името на властта те трябваше да се погрижат за опростачването на обществото. Да сте срещнали последните седем години рекламен продукт, презентиращ знанието като ценност? Интелектът като богатство? Образованието като път към социален просперитет? (Извън оная идиотска реклама за матурата като екшън или сериал от „Сървайвър”) Едва ли някой все още се заблуждава, че не живеем в условията на фасадна демокрация, зад лъскавата фирма на която се вихрят гешефтарство и курупция в индустриални размери... Къде е „грижата за младите”? В графата за „младежта и спорта”? О, ужас! В псевдореформата на образователната система?! Много скоро ще усетите нейните резултати... В обществената атмосфера, воняща на престъпност, разкъсвана от корупционни скандали, онагледена от показни убийства?! Днес младите хора в България са свободни единствено в правото си на избор. В правото си да приемат – или да не приемат фалша на света, в който живеят. Децата са свръхчувствителни към фалша... За някои от тях срещата с деморализацията е пагубна. Останалите вече са се научили да слушат – и да разумяват изреченото ...
И когато чуят, например, от устата на висш държавен чиновник: „Бъдещето... зависи от нашите деца...” – вероятно си казват, че подобни хора могат да мислят в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.

Високо, високо

В. "Седем", сряда, 24.09.2008


„Дяволът е в детайла” – с тези думи един от европейските литературни класици коментира мястото на подробностите в художествения текст. Но и в пространството на реалното ни битие, което поне днес е твърде дистанцирано от света на високото изкуство, „окото на дявола” наднича иззад детайлизацията около събития от последните дни...
Несъмнено историята с висящия на незаконен лифт премиер е „гвоздеят” на седмицата. Медиите по достойнство оцениха събитието; обърнаха внимание и на откровението, че „Станишев е смел и не със сърце на заек”. Това, че паникьосаните гардове първо конфискували фотоапаратите на присъстващите журналисти и еколози, не е особена сензация. Местните полицейски величия побързаха да ни уведомят, че апаратите въобще не са прибирани, а освен това веднага са върнати. Пък опозицията направо използва тоя случай, за да протестира срещу погазването на свободата на словото и да напомни за отдавна необходимия закон за НСО, без който гражданският контрол над нея е невъзможен. Не е права опозицията. Щото има един дребен детайл, с който всички трябва да се съобразяват. Станишев просто е бил (и е) много високо – а от такава височина перспективата се променя, кръгозорът се разширява. Всичко става като в оная позабравена песничка на ФСБ „Високо” (Високо, високо, високо/ Високо застани...Звездите са звезди/Защото са високо). Можем да очакваме, че човек, който мери от високо, става високомерен, нали?
Вицепремиерът на България също е широкоскоен човек, а това го поставя високо в иерархията на политическите звезди. Въпреки очевидните проблеми, които настоятелно чукат на вратата на просветното министерство от началото на учебната година, той намери време да си побъбри в интернет с разни любопитковци. Впрочем, демонстрирайки висока култура и очарователно остроумие. Та на някакъв глупав въпрос – какво мисли за „седенката” от миналогодишната стачка на учителите – той отговори с добре премерена доза високомерие, че сега като се замислел, то си било направо седянка... Симптоматичен детайл, нали?
Не подлежи на коментар, че най-високо в обществената пирамида е кацнал президентът на републиката. Това, че инак добронамерените статистически изследвания са смъкнали рейтинга му под 50% , би трябвало да ни припомни историческата фраза „с малко, но завинаги”. Г-н Първанов очевидно стои над подобни маловажни подробности. Бившият председател на БСП вероятно се вълнува от една друга подробност. През 45-годишното управление на БКП (днешна БСП) датата 22 септември бе низвергната, натикана в прашасалите ъгли на историята и коментирана само, за да се осмее Фердинанд. Днес стогодишнината от обявяването на независимостта се превърна в грандиозно мероприятие на Столетницата, което до април другата година ще потроши сума пари. Може пък да породи и неудобни въпроси. Пак ще се наложи на Първанов да застане на високия пиедестал с надпис „Обединител на нацията”...
По тоталитарно време у нас битуваше един почти идеологически издържан анекдот в стил Хашек, според койта американски президент поканил на гости храбрия войник Швейк. След като му демонстрирал достойнствата на Свободния свят, за да подчертае и мощта на последния, го завел в секретно помещение на Пентагона. И като посочил пулт с три копчета, обявил, че те биха пратили в небитието една малка страна, една голяма страна и дори цялата планета. На което, според анекдота, Швейк отговорил:
- Господин президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил точно три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата!
Чудя се, какво ли би посочил на Швейк българският президент от посттоталитарно време, ако в духа на същия анекдот го поканеше на гости...
И какво ли би му отговорил Швейк?

Делото за спасяване на давещите се – дело на самите давещи се…

В. "Седем", сряда, 17.09.2008

Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!

Колелото на мимикрията

В. "Седем", сряда, 03.09.2008
Николай Николов

Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?