Излизам от мрака, за да се превърна в светлина.
Напускам музиката, за да се слея с тишината.
Изхвърлям чадъра си, за да усетя дъжда.
Качвам се на най-високия хълм, за да поздравя
вятъра.
Гледам птиците и мечтая да литна с тях,
Излизам от пътя, вървя без посока, търся любов.
А тя,
а тя,
а тя е в мен самата.
Загубвам се в гората и се лутам без дъх.
Идва нощта,
нощта,
И аз навлизам в мрака,
Загубила отново своята душа.
Накъде
Вървя,
Вървя,
Вървя...
"Накъде"
Мая Бежанска
Показват се публикациите с етикет Стари и позлатени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стари и позлатени. Показване на всички публикации
четвъртък, юли 13, 2017
понеделник, юли 13, 2015
Not so long ago... in a town not that far away
Тази есен щеше да остане паметна и за страната, и за управляващите, и за университета в един скромен малък провинциален град, славещ се предимно като културен и исторически център, а донякъде – в много малко аспекти – и със същия този университет.
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………
Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......
Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……
Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………
Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......
Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……
Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……
четвъртък, декември 25, 2014
Мери Кристмас, Блъди Мери и Мери Попинз...
Честита Коледа, скъпи приятели!
Весел празник и нека през следващите 365 дни в годината, бъдем малко по-добри един към друг, както - поне теоретично - на Коледа!
Казвам "теоретично", защото, както често става у нас, дори това вече е под въпрос. Пак по стар български тертип, на всяка тенденция или явление рано или късно се цръцва своеобразна контра - като почнем от протестите, които само у нас и никъде другаде по света си имат "контра-протести" и стигнем до така наречения "коледен дух", за който също в момента се формира "анти-коледен"...
Явно в последно време някои хора решават, че няма пък да празнуват и предупреждават всички наоколо си да не им честитят "празника". Е добре, и аз не съм особен фен, нито традиционалист. Единственото, което признавам и зачитам, е символиката на празника - добрина, мир, щастие, приятелство, любов (?) - дай боже всекиму... Иначе кой се родил (както се предполага) на тази дата, слабо ме засяга, нито пък дали такава или онакава е традицията. Просто елементарната етика изисква да честитя празника - като форма на култура, учтивост, коректност и възпитание, ако щете, колкото да не изглежда човек културно изостанал. И на Великден не казвам "Честит Великден", защото, видите ли, не вярвам във възкресението. Въпреки това на обичайния поздрав "Христос воскресе", винаги се намира някой да отвърне "Ти видя ли го?", или "Докладваха ни", или даже "Воистина го втресе" (без коментар!). Добре бе, ясно - че не сте религиозни, разбрах, и аз не съм... От друга страна, поне на теория, в културата на Европа съществува една, условно казано, нормативна етика. И в нея знаците на учтивост, благодарност, и т.н. не се демонстрират само защото "трябва" да се спазва нормата, а защото са знак именно на култура и самоуважение. Когато кажем на някого "Добър ден", не очакваме той непременно да ни каже, аджеба, добър ли е - важното е да изразим своето положително и културно отношение към света, защото живеем именно в един по своята същност свят, доминиран от съответната колективна култура. Тя започва с универсални норми на поведение, чието спазване не е задължително, но е препоръчително, и отвежда до норми, които съществуват защото ние искаме и сме взели решение да ги спазваме. Простакът не казва на непознатите "Добър ден", защото не ги познава. Когато получава стока в магазина, не казва "Благодаря", защото не разбира защо трябва да се изразява благодарност - това го разбира интелигентният, знаещият и културният. Едно е да правя нещо, защото другите очакват от мен да го направя. Друго е да правя нещо, защото всички го правят. Вече съвсем друго е да направя нещо, защото аз искам да го направя.
Затова - щастлива Коледа и весело посрещане на Новата година... каквато и да е тя! И все пак - умерено с пиенето!
Весел празник и нека през следващите 365 дни в годината, бъдем малко по-добри един към друг, както - поне теоретично - на Коледа!
Казвам "теоретично", защото, както често става у нас, дори това вече е под въпрос. Пак по стар български тертип, на всяка тенденция или явление рано или късно се цръцва своеобразна контра - като почнем от протестите, които само у нас и никъде другаде по света си имат "контра-протести" и стигнем до така наречения "коледен дух", за който също в момента се формира "анти-коледен"...
Явно в последно време някои хора решават, че няма пък да празнуват и предупреждават всички наоколо си да не им честитят "празника". Е добре, и аз не съм особен фен, нито традиционалист. Единственото, което признавам и зачитам, е символиката на празника - добрина, мир, щастие, приятелство, любов (?) - дай боже всекиму... Иначе кой се родил (както се предполага) на тази дата, слабо ме засяга, нито пък дали такава или онакава е традицията. Просто елементарната етика изисква да честитя празника - като форма на култура, учтивост, коректност и възпитание, ако щете, колкото да не изглежда човек културно изостанал. И на Великден не казвам "Честит Великден", защото, видите ли, не вярвам във възкресението. Въпреки това на обичайния поздрав "Христос воскресе", винаги се намира някой да отвърне "Ти видя ли го?", или "Докладваха ни", или даже "Воистина го втресе" (без коментар!). Добре бе, ясно - че не сте религиозни, разбрах, и аз не съм... От друга страна, поне на теория, в културата на Европа съществува една, условно казано, нормативна етика. И в нея знаците на учтивост, благодарност, и т.н. не се демонстрират само защото "трябва" да се спазва нормата, а защото са знак именно на култура и самоуважение. Когато кажем на някого "Добър ден", не очакваме той непременно да ни каже, аджеба, добър ли е - важното е да изразим своето положително и културно отношение към света, защото живеем именно в един по своята същност свят, доминиран от съответната колективна култура. Тя започва с универсални норми на поведение, чието спазване не е задължително, но е препоръчително, и отвежда до норми, които съществуват защото ние искаме и сме взели решение да ги спазваме. Простакът не казва на непознатите "Добър ден", защото не ги познава. Когато получава стока в магазина, не казва "Благодаря", защото не разбира защо трябва да се изразява благодарност - това го разбира интелигентният, знаещият и културният. Едно е да правя нещо, защото другите очакват от мен да го направя. Друго е да правя нещо, защото всички го правят. Вече съвсем друго е да направя нещо, защото аз искам да го направя.
Затова - щастлива Коледа и весело посрещане на Новата година... каквато и да е тя! И все пак - умерено с пиенето!
понеделник, март 31, 2014
Малко мъдрости "от кедъра"
Непознат човек намерил Учителя Кръстев излегнат под кедъра.
- Някога с моите приятели вярвахме, че светът се нуждае само от любов! - взел да разказва непознатият. - А днес приятелите ми говорят само за пари!
- Ако това е достатъчно да разколебае твоята вяра, време е и ти да се включиш в разговорите! - посъветвал го Мислителя.
........
- Преди живеех по-добре! - казал мутантът Крум. - И тогава нямах пари, и сега нямам, но преди живеех по-добре!
- Това е, защото сега нямаш и илюзии! - обяснил му Учителя.
........
-Какви горди народи има по света! - възкликнал мутантът Крум. - Веднага се хващат за автоматите!
Мъдрецът погладил брадата си и извадил една пчела от нея:
- Да дойдат да ми се похвалят, когато се хванат за мотиките!
........
Мутантът Крум срещнал Учителя Кръстев и го заговорил:
- Учителю, измъчва ме един въпрос!
- Задай го, Круме!
- Защо един иска от Бога мерцедес и го получава, друг иска фризер и го получава, трети иска от Бога да фалират враговете му и те фалират, а аз моля само да заспивам с чиста съвест и не получавам тази милост?
- Круме, ти искаш твърде много от един Бог! - отговорил Учителя.
........
Дядо и внуче:
- Какво правиш, мило дете?
- Мечтая! А ти, дядо, какво правиш?
- И аз мечтая.
- Ти не мечтаеш, а дялкаш някаква тояжка.
- Мечтая да имам тояжка! Затова трябва да дялкам.
- Някога с моите приятели вярвахме, че светът се нуждае само от любов! - взел да разказва непознатият. - А днес приятелите ми говорят само за пари!
- Ако това е достатъчно да разколебае твоята вяра, време е и ти да се включиш в разговорите! - посъветвал го Мислителя.
........
- Преди живеех по-добре! - казал мутантът Крум. - И тогава нямах пари, и сега нямам, но преди живеех по-добре!
- Това е, защото сега нямаш и илюзии! - обяснил му Учителя.
........
-Какви горди народи има по света! - възкликнал мутантът Крум. - Веднага се хващат за автоматите!
Мъдрецът погладил брадата си и извадил една пчела от нея:
- Да дойдат да ми се похвалят, когато се хванат за мотиките!
........
Мутантът Крум срещнал Учителя Кръстев и го заговорил:
- Учителю, измъчва ме един въпрос!
- Задай го, Круме!
- Защо един иска от Бога мерцедес и го получава, друг иска фризер и го получава, трети иска от Бога да фалират враговете му и те фалират, а аз моля само да заспивам с чиста съвест и не получавам тази милост?
- Круме, ти искаш твърде много от един Бог! - отговорил Учителя.
........
Дядо и внуче:
- Какво правиш, мило дете?
- Мечтая! А ти, дядо, какво правиш?
- И аз мечтая.
- Ти не мечтаеш, а дялкаш някаква тояжка.
- Мечтая да имам тояжка! Затова трябва да дялкам.
неделя, ноември 18, 2012
Ученическа анонимна творба
В близката далечина
черен кораб се белей.
А на него старец млад,
седнал прав, мълчи и пей.
черен кораб се белей.
А на него старец млад,
седнал прав, мълчи и пей.
събота, декември 03, 2011
Простотия до шия - част поредна
На спретнат и относително маломерен плакат от вътрешната страна на вратата на квартална бакалия се блещи най-новата реклама на водка "Флирт" - пак с "мацки" и "мачовци", заемащи "съблазнителни" пози, и пак с мото "игри за напреднали" и "дейсТвай". Нищо ново и необичайно в гледката - характерна е за нашите ширини и мнозина не биха я забелязали даже. Да, обаче преди броени дни мой близък познат, англичанин, живеещ в България, сподели до каква степен го е впечатлил (неприятно, както се разбра) календар в сладкарница "Неделя"... с гола мадама на него. Такова нещо в Англия рядко ще се види... Както и в която и да е друга развита европейска страна (за Щатите не говорим, то се разбира от само себе си). Все пак съм ходила тук-таме - Прага, Виена, Будапеща, Братислава, даже в Солон или Белград подобна естетика не се допуска на обществени места - а най-вероятно не се и произвежда...
У нас тя е норматив. "Точно това чукане чаках!", произнася дупеста девойка, навежда се и изважда от хладилника кашон с водка. Ханшовете й загадъчно се обвиват в пара. Накъдето и да погледне човек, навсякъде вижда разголена плът - изобилие, като в месарски магазин... "Нека се чувства изобилието, ние банкет ли правим или студентска вечеринка?" - както се казва в друга (вече радио) реклама родно производство.
Специално рекламните афиши на популярната водка ("Флирт") със съмнително качество и уж "нестандартни" идеи за добиване на популярност открай време надминават допустимата мярка - както на разпространение, така и на естетика... Преди години, отдавнашна вече телевизионна реклама на същата водка, в която очарователна девойка танцува и се съблича, "готвейки се за довечера", се излъчваше директно след "Лека нощ деца". Нужно ли е да правим аналогии с нескончаемите репортажи за ученици, спретнали си за пари порно клипчета, или изнасилили съученик/съученичка? Щом голотата и клозетната лирика се превърне в норма, децата поемат тази норма - абсорбират я, а после я възпроизвеждат по съвсем естествен път...
Пак преди няколко (около 6-7) години на всяка крачка се натъквахме на билбордове - ту със симпатична мадама, която мижи като в транс, лапнала химикалка; ту с младеж, който ближе плик за писма с разфокусиран поглед - пак рекламиращи "Флирт" (на който алкохолен продукт вече се носи популярно прозвище - "Спирт") и подканящи ни "да се готвим за довечера".
Знам, че мнозина ще кажат "Какво толкова?", "То да са само рекламите - с мед да ги намажем!" и дори, че рекламите са си "много готини", "свежарски" и други модерни лафове. Все пак... специално при конкретно изброените реклами съм доста разколебана кой точно аспект е най-отблъскващ. Дали идеята за любовта - пък била тя дори и в най-плътския си аспект - като за дейност, за която трябва да с "репетира" все едно е спортна среща? Дали идеята, че въпросната процедура може да бъде запаметена и възпроизведена с точност посредством уж тривиални действия като лапане на писалка или близане на плик? Дали представата, че непременно, на всяка цена, в едно "рандеву" трябва да присъстват именно тези дейности? Свеждането на дори най-примитивните човешки взаимоотношения до елементарна "игричка", или въобще опитът да се вкарат хората в калъпи и щампи, които се предполага, че трябва да те "кефят"?... И ако не ни кефят, веднага минаваме в категория "задръстени незадоволени хора с комплексарски претенции да са големите естети"... На кого е тази водка "Флирт", та девойките й ни заливат с пошлост от всеки ъгъл години наред? Кой е този, който стои над естетиката, възпитанието и добрия вкус на комисиите в общините? Защо преди няколко години бяха необходими индивидуални подвизи на Бойко Борисов, та да бъдат свалени разгологъзените изображения на Азис от стените на столицата?
Ами, защото времето на прехода никога не ражда висока нравственост. Обикновено то е времето на мерзавците – и то ражда и прозрението, че трябва да ценим нравствеността... и да се борим за нея. Че именно моралният катарзис лежи в основата на обществената промяна. А това не значи съграждане на определен нов морал, а връщане към онези непреходни нравствени ценности, които са вписани и в основата на европейската цивилизация, и в традициите и националната култура на българина. Това значи да почистим лъскавото лустро от онези фалшиви морални категории, с които соцът промива съзнанието на „народонаселението”. И които с нежност се водеше "социалистически морал"...
Щом голатата е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от почти всяко шоу – разюзданата сексуалност става норма. А децата приемат нормата. Те не растат в саксия и не ги поливат с одеколон. Те са най-точният индикатор за състоянието на обществото. Не училището като институция, а обществото е онова, което определя психологическия климат и моралната чистота на въздуха, който дишат децата ни... Училището би могло да окаже помощ, да пречисти до известна степен този въздух – стига отношението към него да не е фалшива загриженост. Децата са свръхчувствителни към фалша. И затова една част от тях са онези, които в обозримо бъдеще ще изхвърлят на сметището фалшивите норми...
Тревогата е за другата част. Защото тя е по-многобройна...
.JPG)
У нас тя е норматив. "Точно това чукане чаках!", произнася дупеста девойка, навежда се и изважда от хладилника кашон с водка. Ханшовете й загадъчно се обвиват в пара. Накъдето и да погледне човек, навсякъде вижда разголена плът - изобилие, като в месарски магазин... "Нека се чувства изобилието, ние банкет ли правим или студентска вечеринка?" - както се казва в друга (вече радио) реклама родно производство.
Специално рекламните афиши на популярната водка ("Флирт") със съмнително качество и уж "нестандартни" идеи за добиване на популярност открай време надминават допустимата мярка - както на разпространение, така и на естетика... Преди години, отдавнашна вече телевизионна реклама на същата водка, в която очарователна девойка танцува и се съблича, "готвейки се за довечера", се излъчваше директно след "Лека нощ деца". Нужно ли е да правим аналогии с нескончаемите репортажи за ученици, спретнали си за пари порно клипчета, или изнасилили съученик/съученичка? Щом голотата и клозетната лирика се превърне в норма, децата поемат тази норма - абсорбират я, а после я възпроизвеждат по съвсем естествен път...
Пак преди няколко (около 6-7) години на всяка крачка се натъквахме на билбордове - ту със симпатична мадама, която мижи като в транс, лапнала химикалка; ту с младеж, който ближе плик за писма с разфокусиран поглед - пак рекламиращи "Флирт" (на който алкохолен продукт вече се носи популярно прозвище - "Спирт") и подканящи ни "да се готвим за довечера".
Знам, че мнозина ще кажат "Какво толкова?", "То да са само рекламите - с мед да ги намажем!" и дори, че рекламите са си "много готини", "свежарски" и други модерни лафове. Все пак... специално при конкретно изброените реклами съм доста разколебана кой точно аспект е най-отблъскващ. Дали идеята за любовта - пък била тя дори и в най-плътския си аспект - като за дейност, за която трябва да с "репетира" все едно е спортна среща? Дали идеята, че въпросната процедура може да бъде запаметена и възпроизведена с точност посредством уж тривиални действия като лапане на писалка или близане на плик? Дали представата, че непременно, на всяка цена, в едно "рандеву" трябва да присъстват именно тези дейности? Свеждането на дори най-примитивните човешки взаимоотношения до елементарна "игричка", или въобще опитът да се вкарат хората в калъпи и щампи, които се предполага, че трябва да те "кефят"?... И ако не ни кефят, веднага минаваме в категория "задръстени незадоволени хора с комплексарски претенции да са големите естети"... На кого е тази водка "Флирт", та девойките й ни заливат с пошлост от всеки ъгъл години наред? Кой е този, който стои над естетиката, възпитанието и добрия вкус на комисиите в общините? Защо преди няколко години бяха необходими индивидуални подвизи на Бойко Борисов, та да бъдат свалени разгологъзените изображения на Азис от стените на столицата?
Ами, защото времето на прехода никога не ражда висока нравственост. Обикновено то е времето на мерзавците – и то ражда и прозрението, че трябва да ценим нравствеността... и да се борим за нея. Че именно моралният катарзис лежи в основата на обществената промяна. А това не значи съграждане на определен нов морал, а връщане към онези непреходни нравствени ценности, които са вписани и в основата на европейската цивилизация, и в традициите и националната култура на българина. Това значи да почистим лъскавото лустро от онези фалшиви морални категории, с които соцът промива съзнанието на „народонаселението”. И които с нежност се водеше "социалистически морал"...
Щом голатата е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от почти всяко шоу – разюзданата сексуалност става норма. А децата приемат нормата. Те не растат в саксия и не ги поливат с одеколон. Те са най-точният индикатор за състоянието на обществото. Не училището като институция, а обществото е онова, което определя психологическия климат и моралната чистота на въздуха, който дишат децата ни... Училището би могло да окаже помощ, да пречисти до известна степен този въздух – стига отношението към него да не е фалшива загриженост. Децата са свръхчувствителни към фалша. И затова една част от тях са онези, които в обозримо бъдеще ще изхвърлят на сметището фалшивите норми...
Тревогата е за другата част. Защото тя е по-многобройна...
.JPG)
петък, юни 03, 2011
Интервю с генерал Ботуш Каишев
из в. „Стършел” – 26.10.1990
Димитър Инкьов (Велко Верин) е бивш сътрудник на вестник „Стършел”. Емигрирал е на Запад през средата на 60-те години и оттогава години води рубриката „Весела Неделя” на радио „Свободна Европа”. Автор е на десетки книги за деца, преведени на много езици, както и на хумористични разкази и фейлетони, излъчвани на вълните на радиостанцията. Негов постоянен герой е Ботуш Каишев. Днес запознавамe читателите с един разказ от поредицата.
Димитър Инкьов
Интервю с Генерал Ботуш Каишев
- Алооо, генерал Ботуш Каишев?
- Кой ме търси , бе?
- Вие ли сте, другарю генерал?
- Ами аз съм, на моя телефон кой друг ще е?
- Велко Верин ви се обажда, другарю Ботуш Каишев, вашият биограф. Имате ли време за интервю? Питам вие ли сте, защото обикновено, когато вдигнете телефона, казвате „Генерал Ботуш Каишев слуша”, а сега нищо не казахте и това малко ме смути. Помислих си да не би вече да са ви изпратили в пенсия...
- А, още не са, още не са, ама съм предложен. Но аз се боря, де. Те сега искат да изкарат, че аз съм бил човек на Тодор Живков и че аз все съм го поддържал, и че най-глупавите идеи за реорганизациите аз съм му ги давал, но това не е вярно: най-глупавите си бяха лично негови! Той за тях, тъй да се каже, си имаше монопол и ги налагаше по административно-командния метод и дори не ги и налагаше, ами другите ги налагаха на другите надолу и викаха, ах, колко гениални и прости са идеите ви, другарю Живков, а те всъщност бяха само прости. И после викаха, хайде да ги преведеме на чужди езици, че да ви се чуди и светът. И светът се чудеше наистина защо ги превеждат и кой ще ги чете, и защо са луди да плащат толкоз пари за превода, че кой е луд да ги отвори тези книги. Преведоха го даже на пенджадишки в индийския щат Пенджаб, без въобще да проучат могат ли хората там да четат. Ама то у нас пък, като могат хората да четат, книгите му кой ли ги е чел? Но защо пък хората и да ги четат, когато и той самият не ги беше чел – собствените си книги не беше чел! – нещо, дето го няма никъде по света, някой да не е прочел собствените си книги. Те всъщност не му бяха и собствени, де, но нали му пишеше отгоре името, всъщност трябваше дори даже да го задължат с решение на ЦК да ги прочете, но той много мразеше дългите думи. Но после как да го задължат, когато той казваше, че над него е само Господ. А като казва, че над него е само Господ, няма как да му кажеш, да, другарю Живков, но прочетете собствените си книги, за които плащаме луди пари да ги превеждат в чужбина, да ги четат хората чак в Индия, в Африка и даже в Пенджаб. Но как да ги четат чужденците, когато вие даже не сте ги чели, макар че уж сте ги писали?... Аз си мислех даже това да му го кажа, да, но как да му го кажа, когато той може да каже, а ти бе, Ботуш, чел ли си ги? И като каже, тогава аз какво да кажа? Няма какво да кажа и затова си мълчах, а сега ме обвиняват, че съм бил негов човек. Но аз въобще не бях негов човек, а даже го мразех и всъщност въобще не го поддържах, само дето гласувах за каквото той кажеше, но нека сега да стане един да каже, че той не е гласувал за това, каквото оня кажеше? А сега, аз съм бил негов човек! Защо само аз, когато всички бяха негови?
- Разбирам, другарю Ботуш Каишев, напълно ви разбирам!
- Под тази униформа, ако искаш да знаеш, кипи в момента благороден гняв. Той не само на Добри Джуров викаше пред нисшите чинове „въшкар”, той и на мене ми викаше: „Ботуш, като те гледам така, единственото ценно нещо в тебе ти е униформата и ботушите, но ако искам, и тях ще ти ги събуя, само че тогава какво ще те правим, че и за боклука вече не ставаш!”.
- Така ви викаше?
- Така ми викаше!!! И дори пред хора така ми викаше. Уж на шега, но ми викаше.
- Защо не си подадохте тогава оставката?
- Кой да си подаде оставката?
- Вие. Вие.
- Как така ще си подам оставката? Ами аз за какво съм се борил? Ами мене вземат ли ми пагоните, аз за какво ставам? Как така ще си подам оставката. Ами аз тези генералски пагони преди девети септември съм ги изгладувал! Знаеш ли колко съм се крил аз от полицията? Знаеш ли колко страх съм брал? Аз тези генералски пагони съм ги изстрадал. Как така ще си дам оставката!!!
- Да, но нали той ви обиждал?
- Абе, той така казваше, но аз се правех, че не чувам! После той с всички си правеше подобни майтапи. Не бях само аз.
- Именно!
- Какво именно?
- Ако всички, другарю Ботуш Каишев, които той е обиждал, са си подавали оставките, тогава той щеше да остане сам. Нямаше да станат всички тези безобразия, за които сега го обвиняват. Бюрократично-командният метод нямаше да може да функционира!
- Как нямаше да може да функционира?
- Един бюрократично-команден метод функционира, само когато има хора, готови да се подчиняват, готови да се оставят да бъдат командвани. Командата има смисъл, само когато насреща стои подчинение. Но представете си, че насреща няма подчинение? Представете си, че всички около него си подадат оставката. Представете си, че също си подадете оставката...
- Аз нямаше да я подам...
- Но представете си, че... само просто представете си...
- Такива неща не мога да си представя...
- Теоретически, другарю генерал Ботуш Каишев, представете си, че всички около него и вие – теоретически – си подадяхте оставката.
- Това и теоретически не искам да си го представя...
- Представете си тогава, че сънувате. Той упражнява, както години наред е упражнявал, бюрократично-командния метод на управление, обижда ви и вие насън: Другарю Ботуш Каишев, просто насън му заявявате, „другарю Живков, аз си подавам оставката!”.
- Щях да се събудя. Щях веднага да се събудя и нямаше да мога да си я подам!
- Добре, тогава представете си, че сънувате, че всички други си подават оставката... и никой не се оставя без-це-ре-монно да го командват, да го разиграват. Всеки удря на масата и казва, аз си подавам оставката. Тогава, другарю Ботуш Каишев, той щеше да остане сам и като останеше сам, нямаше да може да извърши всички тези безобразия, за които сега го критикуват, нямаше страната да е до това състояние...
- Чакай, чакай, чакай, не бързай толкоз!
- Защо?
- Защото той нямаше да остане сам. Защото, като си подадяхме ние оставката, щяха да дойдат други, хиляди други, даже незаслужили. И те като си подадат оставката, щяха да дойдат други хиляди. Ти гледал ли си комедията „Службогонци”? Гледал си я? Ако не си я гледал – гледай я. Затова и аз не си подадох оставката. Затова и насън не ми мина през ума да си подам оставката. Затова тези, които той изгони, чакаха да ги повика той обратно, надяваха се. Че който е взел кокъла, така лесно не го пуща. И затова аз не си давам ни ботушите, ни пагона!
Димитър Инкьов (Велко Верин) е бивш сътрудник на вестник „Стършел”. Емигрирал е на Запад през средата на 60-те години и оттогава години води рубриката „Весела Неделя” на радио „Свободна Европа”. Автор е на десетки книги за деца, преведени на много езици, както и на хумористични разкази и фейлетони, излъчвани на вълните на радиостанцията. Негов постоянен герой е Ботуш Каишев. Днес запознавамe читателите с един разказ от поредицата.
Димитър Инкьов
Интервю с Генерал Ботуш Каишев
- Алооо, генерал Ботуш Каишев?
- Кой ме търси , бе?
- Вие ли сте, другарю генерал?
- Ами аз съм, на моя телефон кой друг ще е?
- Велко Верин ви се обажда, другарю Ботуш Каишев, вашият биограф. Имате ли време за интервю? Питам вие ли сте, защото обикновено, когато вдигнете телефона, казвате „Генерал Ботуш Каишев слуша”, а сега нищо не казахте и това малко ме смути. Помислих си да не би вече да са ви изпратили в пенсия...
- А, още не са, още не са, ама съм предложен. Но аз се боря, де. Те сега искат да изкарат, че аз съм бил човек на Тодор Живков и че аз все съм го поддържал, и че най-глупавите идеи за реорганизациите аз съм му ги давал, но това не е вярно: най-глупавите си бяха лично негови! Той за тях, тъй да се каже, си имаше монопол и ги налагаше по административно-командния метод и дори не ги и налагаше, ами другите ги налагаха на другите надолу и викаха, ах, колко гениални и прости са идеите ви, другарю Живков, а те всъщност бяха само прости. И после викаха, хайде да ги преведеме на чужди езици, че да ви се чуди и светът. И светът се чудеше наистина защо ги превеждат и кой ще ги чете, и защо са луди да плащат толкоз пари за превода, че кой е луд да ги отвори тези книги. Преведоха го даже на пенджадишки в индийския щат Пенджаб, без въобще да проучат могат ли хората там да четат. Ама то у нас пък, като могат хората да четат, книгите му кой ли ги е чел? Но защо пък хората и да ги четат, когато и той самият не ги беше чел – собствените си книги не беше чел! – нещо, дето го няма никъде по света, някой да не е прочел собствените си книги. Те всъщност не му бяха и собствени, де, но нали му пишеше отгоре името, всъщност трябваше дори даже да го задължат с решение на ЦК да ги прочете, но той много мразеше дългите думи. Но после как да го задължат, когато той казваше, че над него е само Господ. А като казва, че над него е само Господ, няма как да му кажеш, да, другарю Живков, но прочетете собствените си книги, за които плащаме луди пари да ги превеждат в чужбина, да ги четат хората чак в Индия, в Африка и даже в Пенджаб. Но как да ги четат чужденците, когато вие даже не сте ги чели, макар че уж сте ги писали?... Аз си мислех даже това да му го кажа, да, но как да му го кажа, когато той може да каже, а ти бе, Ботуш, чел ли си ги? И като каже, тогава аз какво да кажа? Няма какво да кажа и затова си мълчах, а сега ме обвиняват, че съм бил негов човек. Но аз въобще не бях негов човек, а даже го мразех и всъщност въобще не го поддържах, само дето гласувах за каквото той кажеше, но нека сега да стане един да каже, че той не е гласувал за това, каквото оня кажеше? А сега, аз съм бил негов човек! Защо само аз, когато всички бяха негови?
- Разбирам, другарю Ботуш Каишев, напълно ви разбирам!
- Под тази униформа, ако искаш да знаеш, кипи в момента благороден гняв. Той не само на Добри Джуров викаше пред нисшите чинове „въшкар”, той и на мене ми викаше: „Ботуш, като те гледам така, единственото ценно нещо в тебе ти е униформата и ботушите, но ако искам, и тях ще ти ги събуя, само че тогава какво ще те правим, че и за боклука вече не ставаш!”.
- Така ви викаше?
- Така ми викаше!!! И дори пред хора така ми викаше. Уж на шега, но ми викаше.
- Защо не си подадохте тогава оставката?
- Кой да си подаде оставката?
- Вие. Вие.
- Как така ще си подам оставката? Ами аз за какво съм се борил? Ами мене вземат ли ми пагоните, аз за какво ставам? Как така ще си подам оставката. Ами аз тези генералски пагони преди девети септември съм ги изгладувал! Знаеш ли колко съм се крил аз от полицията? Знаеш ли колко страх съм брал? Аз тези генералски пагони съм ги изстрадал. Как така ще си дам оставката!!!
- Да, но нали той ви обиждал?
- Абе, той така казваше, но аз се правех, че не чувам! После той с всички си правеше подобни майтапи. Не бях само аз.
- Именно!
- Какво именно?
- Ако всички, другарю Ботуш Каишев, които той е обиждал, са си подавали оставките, тогава той щеше да остане сам. Нямаше да станат всички тези безобразия, за които сега го обвиняват. Бюрократично-командният метод нямаше да може да функционира!
- Как нямаше да може да функционира?
- Един бюрократично-команден метод функционира, само когато има хора, готови да се подчиняват, готови да се оставят да бъдат командвани. Командата има смисъл, само когато насреща стои подчинение. Но представете си, че насреща няма подчинение? Представете си, че всички около него си подадат оставката. Представете си, че също си подадете оставката...
- Аз нямаше да я подам...
- Но представете си, че... само просто представете си...
- Такива неща не мога да си представя...
- Теоретически, другарю генерал Ботуш Каишев, представете си, че всички около него и вие – теоретически – си подадяхте оставката.
- Това и теоретически не искам да си го представя...
- Представете си тогава, че сънувате. Той упражнява, както години наред е упражнявал, бюрократично-командния метод на управление, обижда ви и вие насън: Другарю Ботуш Каишев, просто насън му заявявате, „другарю Живков, аз си подавам оставката!”.
- Щях да се събудя. Щях веднага да се събудя и нямаше да мога да си я подам!
- Добре, тогава представете си, че сънувате, че всички други си подават оставката... и никой не се оставя без-це-ре-монно да го командват, да го разиграват. Всеки удря на масата и казва, аз си подавам оставката. Тогава, другарю Ботуш Каишев, той щеше да остане сам и като останеше сам, нямаше да може да извърши всички тези безобразия, за които сега го критикуват, нямаше страната да е до това състояние...
- Чакай, чакай, чакай, не бързай толкоз!
- Защо?
- Защото той нямаше да остане сам. Защото, като си подадяхме ние оставката, щяха да дойдат други, хиляди други, даже незаслужили. И те като си подадат оставката, щяха да дойдат други хиляди. Ти гледал ли си комедията „Службогонци”? Гледал си я? Ако не си я гледал – гледай я. Затова и аз не си подадох оставката. Затова и насън не ми мина през ума да си подам оставката. Затова тези, които той изгони, чакаха да ги повика той обратно, надяваха се. Че който е взел кокъла, така лесно не го пуща. И затова аз не си давам ни ботушите, ни пагона!
Абонамент за:
Публикации (Atom)