Показват се публикациите с етикет лирическо отклонение. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет лирическо отклонение. Показване на всички публикации

вторник, януари 26, 2021

В памет на Гери Апостолова

...За тебе бутилка отварям... 
 Сякаш до мен проговаряш... 
 
Моя прекрасна авторке, приятелке, 
научих днес, че вече няма те. 
Колко нечестно е това, сега смъртта 
 завинаги прекъсна разказа... 

"Пак ще се срещнем, зная, някой ден, 
горе главата, не тъжи за мен. 
Жива съм аз, както и мойте творби. 
Пак ще се срещнем, зная, някой ден, 
червенокоске, не тъжи за мен. 
Още съм тук, ти ме чети и пиши!" 

Много ще липсваш и на мен, и на света,
с таланта си, и свойта доброта.

Но няма все пак да тъгувам; 
сякаш до мене те чувам: 

"Пак ще се срещем, зная, някой ден, 
горе главата, не тъжи за мен. 
Жива съм аз, както и мойте творби. 
Пак ще се срещнем, зная, някой ден, 
червенокоске, не тъжи за мен. 
Още съм тук, ти ме чети и пиши"...

сряда, ноември 25, 2020

На Гергана

От толкова време,
тази история продължи.
сега сме големи,
животът си всеки подреди.
Когато си с него -
целувки, прегръдки по цял ден.
Това е чудесно.
Но не и за мен...

Не показвай, не показвай
и така не ме наказвай,
вече зная, че щастливи сте.
Знам и съм се примирила,
любовта, че си открила.
Само не доказвай, моля те.

Дори да е супер,
на мене изглежда ми тъпак.
Дори след години,
за мене ще си остане враг.
Но щом те обича,
звезди да ти сваля е готов,
аз камък не хвърлям,
щом има любов.

Не показвай, не показвай,
и така не ме наказвай,
зная вече, че щастливи сте.
Знам и съм се примирила,
любовта, че си открила,
само не доказвай, моля те.

неделя, март 22, 2020

Параноя

Кукувице моя,
колкото щеш пей.
Твойта параноя,
ще те разсипе, ей.
Колкото си щеш куфей,
(но за мене не смей)
да разпространяваш
слухове лъжливи, недей.
Я го гледай тоя!
(По-добре немей).
Скъпо ще ти струва, хей.

Че параноя те гони яко,
си знаех от преди.
Ако доскоро си се прикривал,
сега ме убеди.
Преди си бяхме дружки огромни,
сега не искаш и да не помниш.
В какво ли не ме ти обвиняваш,
ама казвам ти да внимаваш.

Кукувице моя...
Твойта параноя,
тя ще те разсипе, ей.
Колкото си щеш куфей,
(но за мене не смей)
да разпространяваш слухове лъжливи недей.
Я го гледай тоя!
По-добре немей.
Скъпо ще ти струва, хей.

Параноидна шизофрения изглежда е това.
И по-добре да си я лекуваш,
за да не стане скоро беля.
Дали съм мъртва или съм жива,
все е тая, пак съм ти крива.
На живо пред вратата мълчиш,
само пред екрана громиш.

сряда, юни 08, 2016

Националистически размисли

Наскоро имах интересен казус в съда. Толкова интересен, че почти ме накара да се развикам "България на българите" и да държа националистически речи - а искам изрично да подчертая, националист не съм била никога...
Викнали са ме, значи, да превеждам на наша сънародничка; разглежда се дело на двойка - българка с турчин. Турчинът си е превишил периода в Обединеното кралство, тъй като Турция не е член на ЕС, и се чудят сега какво да го правят. Та... Викнали са и турски преводач, и моя милост... Дотук добре, ама... Оказва се, че въпросната "българка", де факто и де юра, е етническа туркиня - за да не кажа "'сиганка", въпреки че такъв е случаят - и едвам-едвам разбира какво й се говори на български. А като прибавим и липсата на основно образование, картинката вече добива доста застрашителен вид...
Дамата гледа учудено, дава някакви неясни отговори на въпросите, не разбира какво я питат, съдията и експертите там повтарят въпросите по друг начин, тя пак не разбира. Хората, съответно, почват мене да ме гледат накриво, тъй като, очевидно, ако има някъде неразбиране, то вероятно преводачът не си върши работата - какво може да е друго? Аз почвам да се паникьосвам... Накрая обявиха пет минути почивка, дамата проговори на турски с възлюбения си и всичко се изясни. Експертите схванаха каква е ситуацията, взеха решение да проведат интервюто на турски, освободиха ме и оставиха турската преводачка да се оправя - тегавко ще да й е било, разбирам я... Все пак, надявам се на ръководните органи да им стана ясно, че не съм аз виновна - ни за османското владичество (или, хайде, турско робство, щом сте рекли, макар че е все едно какъв етикет ще му лепнем), ни за турско-ромските малцинства у нас, или за това че въпросните ни сънародници рядко завършват дори основно, тем паче гимназия, ама ходи обяснявай...
Уф! И изобщо, когато излязох от съда, вече имах желание да кресна "Турците/сиганите - на сапун!" и да изнеса една националистическа реч пред смаяните погледи на британците.
Та, такива ми ти работи - всичкото това пак около втори юни става... Няма случайни работи!

събота, октомври 17, 2015

Как един откаченяк ми изЕде вечерята

Седнала съм на една пейка в центъра и си ям сандвич с глава лук (не се смейте, моля - полезен е - пази от грип и осигурява място в транспорта; пък нямаше да ходя по изложби, или светски събития, нито да се целувам, то не че и някой се е втурнал да опитва!)... Изведнъж някакъв минава, чува ме да хрупам нещо и пита "Чипс?". Отговорих му "Не баш точно", подадох му лука и попитах "Искаш ли?", като общо взето не очаквах утвърдителен отговор, ама... искаше гадината!
Поговорихме малко за живота, беше любезен човечецът, ама ми изяде лука. Предложи да ми го плати, ама отказах, разбира се - сама съм го поканила, не върви. Що налетя на лука, а не на сандвича? Ми знам ли - хора разни... Пък аз него точно държах да си го изям, за да си осигуря място по влака на прибиране, ама хайде. Никога не се правете на прекалено нетрадиционни - винаги се намират и по-нетрадиционни, да ви конкурират! В добавка човекът беше на колело - след тази лека вечеря е можел спокойно да си махне звънеца - бей гиби!
После пък един друг, леко пийнал, седна на пейката от другата страна и почна да си води монолог, като от време на време вмъкваше и някой въпрос, зададен на всеки, който се е излъгал да го слуша. Доядох си сандвича и му обясних, че бързам, макар че едно пет минути и с него си обменяхме мислите.
Чувствам се почти нормална!

понеделник, юли 13, 2015

Not so long ago... in a town not that far away

Тази есен щеше да остане паметна и за страната, и за управляващите, и за университета в един скромен малък провинциален град, славещ се предимно като културен и исторически център, а донякъде – в много малко аспекти – и със същия този университет.
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………

Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......

Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……


Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……

понеделник, март 31, 2014

Малко мъдрости "от кедъра"

Непознат човек намерил Учителя Кръстев излегнат под кедъра.
- Някога с моите приятели вярвахме, че светът се нуждае само от любов! - взел да разказва непознатият. - А днес приятелите ми говорят само за пари!
- Ако това е достатъчно да разколебае твоята вяра, време е и ти да се включиш в разговорите! - посъветвал го Мислителя.

........

- Преди живеех по-добре! - казал мутантът Крум. - И тогава нямах пари, и сега нямам, но преди живеех по-добре!
- Това е, защото сега нямаш и илюзии! - обяснил му Учителя.

........

-Какви горди народи има по света! - възкликнал мутантът Крум. - Веднага се хващат за автоматите!
Мъдрецът погладил брадата си и извадил една пчела от нея:
- Да дойдат да ми се похвалят, когато се хванат за мотиките!

........

Мутантът Крум срещнал Учителя Кръстев и го заговорил:
- Учителю, измъчва ме един въпрос!
- Задай го, Круме!
- Защо един иска от Бога мерцедес и го получава, друг иска фризер и го получава, трети иска от Бога да фалират враговете му и те фалират, а аз моля само да заспивам с чиста съвест и не получавам тази милост?
- Круме, ти искаш твърде много от един Бог! - отговорил Учителя.

........

Дядо и внуче:
- Какво правиш, мило дете?
- Мечтая! А ти, дядо, какво правиш?
- И аз мечтая.
- Ти не мечтаеш, а дялкаш някаква тояжка.
- Мечтая да имам тояжка! Затова трябва да дялкам.

петък, февруари 28, 2014

Маймуници, м**ни и мильовци (гневен призив)

Скъпи приятели,
много е изнервящо в скайп/ФБ/друга чат програма да накъсвате изречението си на по 2-3 думи, вместо да напишете цялата мисъл под формата на едно, макар и малко по-дълго, съобщение. Така от въпросната чат програма се започва едно досадно "пиу, пиу, пиу, пиу", което е в състояние набързо да изпили нервите и на най-търпеливите от нас; събеседникът ви трябва да превърта 4-5 страници съобщения от по 1-2 думи на ред и така да напряга мозъка си (дай боже да го има - ако го няма, хептен ще е зле работата!) да хване основната мисъл, което в някои случаи е доста сложно; да не говорим пък ако написаното е на маймуница. Азбука от латиница и цифри няма никъде по света; времето, когато нямаше кирилизирани компютри, отдавна отмина, и с употребата на подобни недомислици, само провеждате доста садистична и безсмислена проба на зрението на хората, с които си пишете - да не говорим, че отнема поне два пъти повече време и енергия, отколкото ако си напишете съобщението по обичайния начин. (Тук изключвам случаите, когато човек има много чужденци в листата си и, общувайки с тях, едновременно с българите, не е удобно да минава непрекъснато от единия на другия език - въпреки че аз лично съм избрала да не използвам латиница дори в този случай.)
Моля, проявете милосърдие, разбиране и съчувствие към комуникантите си (с извинение за този неологизъм!) и пишете по начин, който да е поне в някаква степен reader-friendly, иначе казано - разбираем! Настоящият ми изблик, както вече сте се ориентирали, беше породен от поредния ми опит да разбера/осмисля/разумея/възприема какво иска да ми каже някой с подобна откъслечна кореспонденция... Моля, имайте малко съчувствие - човекОт е проЗ! Ако едно време хората са си пишели и писмата в този "формат", само са изнервяли мильовците да им ги четат и проверяват за вражеско-шпионски кодове. А после се чудим защо на дърти години са така озлобени, горките! Ами така ще бъде, като караме хората да четат няколко страници съобщения от едносрични думи, само защото някои люде не проявяват желание да сглобят едно свястно и граматически правилно изречение, пък било то и по-дълго от средностатистическите (последният да затвори вратата!... Благодаря!).

вторник, януари 28, 2014

Ново 5: за Петър Стоянов или малки и големи кахъри

Имаме новина - както казва друг един мой (и не само мой) "любимец" - Ники Дудука. Из публичното пространство отново се пуснаха кьор-фишеци и завихриха пламенни дебати на тема последния подвиг на екс-президента Петър Стоянов http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/petyr-stoianov-barekov-govori-s-dostojnstvo-6003956 . Коментари по конкретната изява няма да правя - не виждам смисъл да се коментират неща, които са очевидни, за да не кажа "очевадни". Никога не е късно да станеш за резил, за казали хората - от това не са застраховани дори кадърни и успешни на времето си персони. Вече го утвърдихме и разбрахме за кой ли път. Това, което лично аз не разбирам, е защо голяма част от страничните коментатори не отричат глупашката проява на бившия президент, но някак си натъртиха на лицево-челюстните му характеристики и тутакси почнаха да обиждат на "зъби", "кон", "Росинант" и други в този дух. Че сгафил (да не казвам по-силна дума) - сгафил е, няма две мнения по въпроса - но в случая става дума за лица и прояви от обществено-политически характер, а не конкурс по красота (между другото съм против подобен сорт конкурси, тъй като смятам, че унижават достойнството на участниците). Глупостите са си глупости и няма да спрат да са такива, дори ако идват от най-красивия човек на света. Да не говорим, че фактът колко се изписа и изприказва за зъбите на Стоянов, за мургавия тен на Иван Костов, за "хубавото Наде" (нейните съмнителни стойности и компетентности са отделен въпрос), а за Първанов, Сакскобурггота, Орешарски и Станишев (него пък го подпукаха на тема хомосексуалност, но не и на тема външност - не по врат, а по шия!) - никога нито дума, е сам по себе си достатъчно красноречив. Навремето моята баба, вечна й памет, отказваше да гласува на избори за десния кандидат, под предлог, че бил "много грозен". Без коментар. Определен процент горнооряховчани преизбират кмета си с обосновка, че бил "красив". Отново без коментар!
Хайде моля - представите за "красивото добро", култа към красотата или т.нар. "калокагати́я" (на старогръцки: καλοκαγαθία, от καλὸς καὶ ἀγαθός, "калос ке агатос" - буквално - "красив и добродетелен", хармонично съчетание на телесна и нравствена красота), дошли от древна Елада, в 21-ви век, поне теоретично, би трябвало да са по-далеч от нас. Още повече, че по тази логика фолк-певачиците и мутресите трябва да са най-добрите, прекрасни и положителни герои на социума, а Курнелия, Гъзелия и Вреслава да стоят на върха на обществената йерархия - което за щастие все още не е случаят, макар че натам е тръгнало.
За да не стават грешки, още веднъж много ясно подчертавам, че позицията на Стоянов е глупост, че човекът се резили и излага не по-малко от образа, на когото открито симпатизира и това допълнително, за пореден път отвлича вниманието на "широката общественост" от същинските проблеми - но е хубаво да сме наясно какво конкретно критикуваме (постъпката на даден индивид или това как изглежда), както и да разграничаваме малките от големите кахъри (както малките от големите дупки по пътищата!). Много изписах върху една пределно обща и очевидна тема, но както и друг път е ставало ясно, у нас очевидните неща трябва периодично да бъдат оповестявани, повтаряни и потретвани - защото по традиция остават неразбрани.
Или, както също друг път е казвал непрежалимият Кръстьо Кръстев ("Дядо Гутенберг") - "У нас най-големите тайни са широкоизвестни! Затова никога няма да станат явни".

сряда, октомври 09, 2013

Не може просто да влезете, да привлечете загриженост, и после да излезете

Ето какво преведох днес от блога на чуждестранен автор. Реших да го постна и тук - полезно е и мисля, че казва ясно доста неща:

Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.

Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така

И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?


Източник

вторник, октомври 08, 2013

Още за охлювите от Кръстьо Кръстев

В преломни мигове охлювите стават народен идеал. И никой не ги пита дали искат.

\\\

Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.

\\\

Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.

четвъртък, октомври 03, 2013

Busted?.....

Хора, какво става тука бе? Човешкият живот да не се е превърнал изведнъж в кръчма - всеки да влиза в него когато му скимне, и да си тръгва в мига, в който му затъпее? Един такъв елемент мина току-що през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от праведната си недосегаемост. Не че се оплаквам, но за някакви си шест месеца втори такъв случай ми идва малко в повече... Силите се възстановяват но това ще остане.

вторник, септември 24, 2013

Ах, тази чалга...

Да, правилно прочетохте - феноменът "чалга" за пореден път ни накара да ахнем, като и този път не беше от възхищение...
Днешното ми включване трябваше да съдържа съвсем друга информация и разсъждения по други факти и събития, но - какво пък, малко встрани от темата за протестите и правителствените компетентности и задължения...
Размислите ми бяха провокирани от ето ТАЗИ новина, станала повод за ето този коментар на една личност:

Емил Ботев, 24 Септември 2013, около 03.00 часа
"Налага се още веднъж да се появя - за което се извинявам и съжалявам. Налага се да обясня, че предпочитам всичко да изглежда като просто съвпадение, но ако не изглежда така - отново се извинявам и съжалявам. Не бих искал това, което пиша и показвам тук да се възприема като заяждане и болна амбиция - ако изглежда така - пак се извинявам и съжалявам. Просто понякога става така, че съвпаденията са прекалено близко едно до друго във времето и пространството... В коментара си тук от 20 Септември просто исках да кажа, че чалгата не е просто музика... Както и фашизма не е просто политическо течение... Както и че целенасоченото изтребление на културата и спомените на едни народ и една земя не са просто невинно стечение на обстоятелствата... Нещата могат да бъдат много, много дълбоки, ако човек реши да ги загледа както трябва.... Всъщност не искам да обяснявам, нито да пиша повече... Ще добавя само, че НЯМА КАК ДА е случайно, че града на избрания, финансирания и коронован да опростачи цялата нация и култура на България, уважавания бизнесмен и голям приятел на Слави Трифонов г-н Митко Пайнера, който град е и гордо седалище на прочутата му фирма е "избран" за сцена на този открит урок - едновременно по падение и потресаващ примитивизъм -от една страна, и по свикване с болката от блясъка на непокритата чиста ИСТИНА - от друга. В случая - ИСТИНАТА за това докъде всъщност сме я докарали... всички заедно... със стремежа си към поддържане на престорени усмивчици, добро настроение, подчертана вежливост, позитивно мислене, подминаване на какво ли не... и понякога... всъщност често - с недомислено лековато отношение на сериозни хора към сериозни феномени и явления... Тъжно, много тъжно наистина. Извинявам се още веднъж, но точно в рамките и контекста на тази много случайна и съвършено нетипична за мен дискусия - в която още не знам как се набутах сам - нямаше как да не добавя това:
http://www.youtube.com/watch?v=figfuuTN148
"...така трябвало да стане" - чувам да казва мъдро и спокойно към края на филмчето един от юнаците, които товарят трески от рояла Блютнер за подпалки в раздрънканото си комби... И се чувам аз да изричам нещо подобно в какви ли не ситуации....А въпроса за отговорността???!!! А въпроса за уроците, които всички трябва да учим.... те остават открити... И понеже в предишните коментари загатнах за една фраза на проф. Дайнов по темата, но от деликатност и учтивост, да не засегна някой си я премълчах, сега шамара от срама и унижението, което трябва да споделя наравно с всички будни българи просто ме принуждава да изговоря това, което - така или иначе и от самото начало - иска да излезе. Ето какво кратко и ясно каза преди много години Евгени Дайнов: "Когато на един готин човек му е кофти - това е блус, когато на един кофти човек му е готино - това е чалга..." Извинете ме още веднъж. Нищо лично. Всъщност това изречение беше единствения коментар, който исках и трябваше да напиша още в самото начало... Другото - поне според мен - са празни приказки!!! Не изговорих правото слово и сега ме е срам... ... защото - абсурдно или не - си мисля, че ако бях имал силата да съм себе си и в тоя дребен, нищо не значещ конкретен случай, онзи роял можеше още да си стои цял и забравен там някъде, запазил шансовете на някой роден не на място Рахманинов да го докосне... Няма значение кой какво мисли... Аз мисля, че АЗ убих този роял за да ме научи на това, което... и без друго винаги съм знаел... но не винаги съм правил. И знаете ли защо? ЗАЩОТО - както казва слепия, но виждащ повече от зрящите полковник Слейд - IT'S TOO DAMN HARD! /извинете ме за чуждия език - вече над 20 години се мъча да преведа това на добър съвременен български и не съумявам/.

Случката с рояла, разбира се, няма нужда от коментар. Можем само да опитваме отново и отново да се борим за това подобни явления да се случват все по-рядко, доколкото е възможно. По отношение на чалгата обаче... Още веднъж искам много ясно да подчертая, че не обичам чалгата, не слушам въпросния жанр и не бих я причислила към висшите форми на културата, изкуството или каквото и да е, но също така не смятам, че тя е изворът на всички злини у нас. Всички приятели, които мислят, че чалгата е проблем номер едно на тази държава и трябва да се забрани, а тези, които слушат такава музика, са "кофти хора", искам да посъветвам да не мислят повърхностно, а да разгледат нещата и от другата страна на медальона. От къде идва всичкото зло и цялата простотия в страната ни? Не е ли чалгата само една капка в морето от неща, които не трябва да ги има у нас? Колко много други пошлотии съществуват в България и откъде идва и ни се налага тази анти-култура? Колко грозни и отрицателни явления остават непроменени и пренебрегнати, заради нашето безразличие - от рекламите по телевизията, радиото, вестниците, та чак до масовото информационно затъмнение и отвличане на вниманието от същинските събития и проблеми. И защо толкова много хора все по-често избират чалгата пред Верди, или "фолк-дивата" Андреа пред Андреа Бочели? Едва ли само защото са "кофти хора". А дали е случаен фактът, че младите толкова често предпочитат дискотеката пред концертната зала? Ами къде стои ролята на родителите в техния избор на развлечения? Много тъжен е фактът, че мама и тате невинаги имат време и желание да въздействат върху и да оформят (доколкото им е възможно) вкуса на своите рожби, защото са твърде заети да мислят как ще изкарат месеца... А замисляме ли се какво е положението в родното училище? Вървим по коридорите на училището и чуваме как второкласникът крещи на приятеля си „Мангал!”. Другарчето му отвръща "Педал!". „Малки кретенчета”- снизходително оценява ситуацията баткото-третокласник... А околните срамливо свеждат поглед - нали не те са носителите на простотията; пък и "децата" са малки и глупави още, не разбират... Само че малкият, глупав и неразбиращ човек расте, а с него расте и наглостта му. И скоро той ще обръсне главата си, ще обуе кубинки с дебели подметки и ще вика възторжено „Циганите на сапун” – макар че най-вероятно не знае каква е химическата формула на сапуна, не познава процеса на „осапуняване” като патоанатомите и въобще не използва въпросното миещо средство... Или ще излезе с група приятели пред входа на някое училище и ще пребие до осакатяване случайно избраната жертва. Просто така, за развлечение. И защото обществото е било безразлично към неговите ксенофобски прояви...
А не е ли и Холокоста горчив плод на общественото безразличие? Днес ние оценяваме колко е кошмарен геноцидът спрямо огромната маса хора; колко концентрационни лагера е изградил Третия райх; настръхваме от броя на жертвите... Но много рядко си задаваме въпроса - как е възможно хуманистична Европа, с нейния толкова човечен морал и нейната изстрадала култура да допусне тава ужасяващо насилие; да допусне един очевидно болен човек, социопат, дегенерат, да създава теории, обричащи на гибел милиони хора... А Европа да кротува; да позволява с безразличието си буйния цъфтеж на злото. Тъй да се каже, в името на мира... Да не дразнят звяра...
А кой е позволил на палето да стане звяр?
Хубаво е човек да разсъждава върху нещата които ни заобикалят, но не токова еднопосочно и праволинейно.
Фразата "Пътят към Ада е застлан с добри намерения" принципно е приписана на Данте. Не трябва да забравяме тези думи. Защото често сме безразлични към злото – и понякога това безразличие е мотивирано от добри нямереня и криворазбрана етика... А безразличието е дълбоко аморално. И е един от най –каратките пътища към Ада...

четвъртък, август 01, 2013

Ваканцийо любима!

От 5ти слугите и слугините на народа се отправят в "заслужен" отдих и законодателното тяло се отдава на почивка, в качеството си на обект номер едно в страната - предсрочно, както вече стана известно. Предложението за почивка от 7-ми биде безпрекословно отхвърлено от същите. Страната трябва да се съобразява с тях, както и протестиращите. Парламентът ще пусне кепенците от тази дата, по предложение на Христо Бисеров - предложение, прието "на първо четене". Законодателното тяло ще може да се изтегне по-рано на златните пясъци и слънчевите брегове, а палатите на ЕвТиноград са в очакване на високопоставените гости. И всичко това, благодарение на голямата загриженост, която намали конфронтацията, инфлацията и нацията. Усърден социалистически труд кипи, та чак прекипява... Като резултат от прекипяването, се получава и загар - така че народните избраници ще загорят много скоро. Всекиму - според заслуженото. Те се отправят към плажовете с чувство за изпълнен дълг, други пък - към барикадите. Някои пред Парламента, други в Евксиноград, трети кой знае къде... Настъпва време за големия летен отдих - летоброене, лятно слънцестоене, няма значение какъв етикет ще му лепнем. Може и сиеста. В друго отношение може да сме назад, но по този показател не отстъпваме на най-напредничавите. Започва лятното замразяване на телевизионни и радиопредавания, но не и на партийния живот на основния столетен субект на властта.То бива, бива патриотизъм, ама от този, нашия, чак тръпки побиват... Въпреки горещината.

петък, юли 26, 2013

Цитат на деня или глупост на тримесечието?

Г-н Михаил Михайлов, с творческия експресивен псевдоним "Мишо Шамара", изрази готовност да умре за Орешарски. "И да искат да ме убият, готов съм да умра за такава кауза" сподели Мишо. Сайтът "актуално.ком" категоризира това изказване като "цитат на деня" и го поставя на видно място... Макар че по-голямата част от коментиралите читатели изразиха бурно негодувание, че към момента господинът още не е изпълнил намерението си, а мнозина искрено му пожелаха успех в това начинание.
"А защо Мишо Шамара не отиде при ония протестиращи пред Народното събрание? Много просто, там ще го шамаросат и протестът ще престане да бъде мирен." - допълва Йордан Попов в новия брой на в."Стършел".

събота, април 20, 2013

СПИН И СПУН

Доста време и усилия ни бяха нужни, за да осъзнаем факта, че по света (и то не само по голямата лоша Америка) броди ново зло - смъртоносния вирус на СПИН. За отрицателно време обаче плъзна и се настани по нашите ширини друга, не по-малко опасна болест, вече родно производство, наречена СПУН. Разликата между тях е не само в значението (СПИН - синдром на придобитата имунна недостатъчност, и СПУН - синдром на придобитата умствена недостатъчност), но и в степента на бзсилие пред заразата. От СПИН човек може да се предпази с контрацептиви, а в последно време дори се появяват тук-таме в публичното пространство данни за излекували се (кой с пост и молитва, кой по други начини), но никакви гумени и други предпазители не помагат срещу СПУН-а, който настига и смазва жертвите си във всяка мозъчна и духовна клетка на страната. СПУН-ът е като грипа - малцина умират от него, но масовото му разпространение носи характеристиките на епидемия, която дори и да не е смъртоносна, обезоръжава човешкото съзнание и го прави податливо на всякакви други влияния. Ето защо са нужни антитела и други защитни механизми, за да осигурят необходимата профилактика и да изолират СПУН-евъдите. Носителите на заразата са загнездени в самия роден манталитет, в масовото съзнание и допълнително се стимулират от СПУН-евъдите, които със своето бездействие засилват разпада на интелектуалния елит у нас...
Затова нека заедно проведем първата по рода си кампания против СПУН - а тя започва с желанието да сме активни, да се информираме по проблемите и методите за тяхното решаване... и да не сме безразлични.

петък, ноември 23, 2012

Български актьори

Отдавна проведен разговор между мене и Ани.
- Вики, кво праиш?
- Здрасти, Ани! Ми тука гледах един филм...
- Ааа, кой?
- С Татяна Лолова...
- Аааа? Коя е та`а?
- Българска актриса... Участваше в реклама на Първа инвестиционна банка, по БиТиВи...
- Аааа! Сетих се - една с ееееей такава коса...
(показва с ръце около метър над главата си)
Толкова за наблюденията над българските актьори.

из "Интимно с Анелия"

вторник, октомври 16, 2012

Още нещо за есхатологията

Извадка от диалог със скъпа моя приятелка от преди 1 година:
- Вики, Вики, Вики! Вярно ли е, че като дойде 2012-та година светът ще свърши?! Ти как мислиш, Вики!!!
- Ами... Не знам, Ани...
- Щото ако е вярно, аз още от сега спирам да уча!
...

из "Вики, Вики, Вики!!!" или "Интимно с Анелия"

събота, юли 09, 2011

"Тя се наведе и се промъкна под надписа "Влизането забранено". Не бе от хората, които се съобразяваха с надписи и забрани, крачеше през света, сякаш имаше пълното право да бъде там - където и да е, навсякъде."