„Бог създаде...” А обществото?

В. "Седем", сряда, 01.10.2008

„Бог създаде човека по свой образ и подобие... и човекът му отвърна със същото!” – казва един поет, перифразирайки цитат от недоизяснен източник. Перифразираме ли на свой ред поета, бихме могли да произнесем: Обществото създаде децата по свой образ и подобие... и децата му отвърнаха със същото!
Никак няма да е лошо, ако се позамислим над тези думи, когато се връщаме към толкова баналната и толкова вечна тема за младите. Защото въпросната тема рефлектира в онова, което наричаме „медийно пространство”, с една ужасяваща полярност. От повтаряната до втръсване максима, че децата са най-добрата част от човечеството и на младите принадлежи бъдещето – до прозрението, че децата са невъзпитани, учениците – неграмотни, а младите – безотговорни и неблагонадеждни. Но темата за конфликта между „бащи и деца” в случая не ни интересува. Просто си припомнете, че корените на този конфликт обикновено се крият в моралните темели на обществото. И не забравяйте, че по дeфиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-умно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
По-скоро се запитайте – а за кои млади всъщност говорим? За онези очарователни малчугани от предаването „По-по-най”, или за унило чакащите да завърши ремонтът – и натъпкани в недотам ремонтирани детски градини хлапета?... За малките проофесори от „Това го знае всяко дете”, или за малолетните проституиращи и убийци; прогимназисти, които си спрятат порнофилмчета или гърмят с пищови в училище? За десетокласници, организиращи престъпни групи; гимназисти, брутално разфасовали съученика си; зрелостници, които се явяват на матура, без да познават българската азбука... Или златните медалисти от олимпиади; победителите от международни конкурси; ученици, прославили България, с които висши държавни чиновници толкова обичат да се снимат? Може би имаме предвид младите хора, получили блестящо образование в Принстън, Харвард и Оксфорд? Една от тях, бивша моя ученичка, се завърна със златния си медал в родината при управлението на Сакскобурггота, цяла година се бори, за да влезе в едно министерство, две години води свирепа битка с глупостта и хаоса в него и накрая напусна, за да заработи в частна фирма... Поне остана в България. Мога да ви дам десетки подобни примери. Но нали гръбнакът на царското правителство бе пак от младежи, върнали се от чужбина? Помните ли, нарекоха ги „великденчета”. Бившият Президент и правителството на лошия Костов ги бяха поканили да помогнат на управлението... Те обругаха управлението, застанаха начело на държавата и заедно с коронованата особа ни подариха онези „реални и несимволични 800 дни”... Една от тях носеше върху пищната си гръд тениска, на която бе изписано: „Срам ме е от вас”. Днес тя продължава да е „отговорен фактор”, свързан с екологията. Само дето мен ме е срам от дереджето на екологията в България. И от управлението на България... Оказва се, че и европейците ги е срам!...
И още нещо се оказва – онези „млади лъвове”, които трябваше да европеизират родината ни, не бяха какви да е млади хора. Те бяха „от сой”. Бяха дечицата на бившата комунистическа номенклатура. Ами погледнете биографиите им! И не се заблуждавайте, че именно те са „представителна извадка” на младите българи с блестящо образование. Те просто с гордост (без кавички!) носеха морала на своите бащи. И го наложиха на обществото! А той си е един фалшив соцморал на двойните стандарти. На популисткото говорене. Защо се чудите тогава, че обществото е затънало в блатото на чалгакултурата, голотията е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от всяко шоу! Не че въпросните – вече не толкова млади хора, са прости. Но в името на властта те трябваше да се погрижат за опростачването на обществото. Да сте срещнали последните седем години рекламен продукт, презентиращ знанието като ценност? Интелектът като богатство? Образованието като път към социален просперитет? (Извън оная идиотска реклама за матурата като екшън или сериал от „Сървайвър”) Едва ли някой все още се заблуждава, че не живеем в условията на фасадна демокрация, зад лъскавата фирма на която се вихрят гешефтарство и курупция в индустриални размери... Къде е „грижата за младите”? В графата за „младежта и спорта”? О, ужас! В псевдореформата на образователната система?! Много скоро ще усетите нейните резултати... В обществената атмосфера, воняща на престъпност, разкъсвана от корупционни скандали, онагледена от показни убийства?! Днес младите хора в България са свободни единствено в правото си на избор. В правото си да приемат – или да не приемат фалша на света, в който живеят. Децата са свръхчувствителни към фалша... За някои от тях срещата с деморализацията е пагубна. Останалите вече са се научили да слушат – и да разумяват изреченото ...
И когато чуят, например, от устата на висш държавен чиновник: „Бъдещето... зависи от нашите деца...” – вероятно си казват, че подобни хора могат да мислят в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.

Високо, високо

В. "Седем", сряда, 24.09.2008


„Дяволът е в детайла” – с тези думи един от европейските литературни класици коментира мястото на подробностите в художествения текст. Но и в пространството на реалното ни битие, което поне днес е твърде дистанцирано от света на високото изкуство, „окото на дявола” наднича иззад детайлизацията около събития от последните дни...
Несъмнено историята с висящия на незаконен лифт премиер е „гвоздеят” на седмицата. Медиите по достойнство оцениха събитието; обърнаха внимание и на откровението, че „Станишев е смел и не със сърце на заек”. Това, че паникьосаните гардове първо конфискували фотоапаратите на присъстващите журналисти и еколози, не е особена сензация. Местните полицейски величия побързаха да ни уведомят, че апаратите въобще не са прибирани, а освен това веднага са върнати. Пък опозицията направо използва тоя случай, за да протестира срещу погазването на свободата на словото и да напомни за отдавна необходимия закон за НСО, без който гражданският контрол над нея е невъзможен. Не е права опозицията. Щото има един дребен детайл, с който всички трябва да се съобразяват. Станишев просто е бил (и е) много високо – а от такава височина перспективата се променя, кръгозорът се разширява. Всичко става като в оная позабравена песничка на ФСБ „Високо” (Високо, високо, високо/ Високо застани...Звездите са звезди/Защото са високо). Можем да очакваме, че човек, който мери от високо, става високомерен, нали?
Вицепремиерът на България също е широкоскоен човек, а това го поставя високо в иерархията на политическите звезди. Въпреки очевидните проблеми, които настоятелно чукат на вратата на просветното министерство от началото на учебната година, той намери време да си побъбри в интернет с разни любопитковци. Впрочем, демонстрирайки висока култура и очарователно остроумие. Та на някакъв глупав въпрос – какво мисли за „седенката” от миналогодишната стачка на учителите – той отговори с добре премерена доза високомерие, че сега като се замислел, то си било направо седянка... Симптоматичен детайл, нали?
Не подлежи на коментар, че най-високо в обществената пирамида е кацнал президентът на републиката. Това, че инак добронамерените статистически изследвания са смъкнали рейтинга му под 50% , би трябвало да ни припомни историческата фраза „с малко, но завинаги”. Г-н Първанов очевидно стои над подобни маловажни подробности. Бившият председател на БСП вероятно се вълнува от една друга подробност. През 45-годишното управление на БКП (днешна БСП) датата 22 септември бе низвергната, натикана в прашасалите ъгли на историята и коментирана само, за да се осмее Фердинанд. Днес стогодишнината от обявяването на независимостта се превърна в грандиозно мероприятие на Столетницата, което до април другата година ще потроши сума пари. Може пък да породи и неудобни въпроси. Пак ще се наложи на Първанов да застане на високия пиедестал с надпис „Обединител на нацията”...
По тоталитарно време у нас битуваше един почти идеологически издържан анекдот в стил Хашек, според койта американски президент поканил на гости храбрия войник Швейк. След като му демонстрирал достойнствата на Свободния свят, за да подчертае и мощта на последния, го завел в секретно помещение на Пентагона. И като посочил пулт с три копчета, обявил, че те биха пратили в небитието една малка страна, една голяма страна и дори цялата планета. На което, според анекдота, Швейк отговорил:
- Господин президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил точно три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата!
Чудя се, какво ли би посочил на Швейк българският президент от посттоталитарно време, ако в духа на същия анекдот го поканеше на гости...
И какво ли би му отговорил Швейк?

За деня на независимостта (22.09)

Септември е. Празнувахме девети
преди. А днес е двадесет и втори –
денят, от който българи напети
са независими, свободни хора.

И този празник чества се с гърмежи,
подобни на гърма прочут край София.
Това душата ми така разнежи,
че даде ход на нова философия.

А тя е: независими сме ние
единствено от здравите си разуми.
Дори и глас в главите ни да вие,
повтаряме си: „Най да мислим мразиме!”.

Така сме независими изобщо
и от честта, морала и надеждите,
не щем да имаме с тях нищо общо
и гордо гледаме си изпод веждите.

Не сме зависими и от онези,
които най-отгоре са застанали.
От нас зависят техните трапези,
чрез нас каквото са сега са станали.

Но щом си мислим, че сме ги избрали,
тъй както... атмосферното налягане,
уви, каквото ний сме си постлали,
на него трябва вечер да си лягаме.

Делото за спасяване на давещите се – дело на самите давещи се…

В. "Седем", сряда, 17.09.2008

Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!

Поздрав за учениците

Петнайсти е вече - звънецът удари.
Събрани са в двора и млади, и стари
Оратори, молейки малко внимание,
задружно отправят ни туй пожелание:

Тъй, както порои небето изтръгва,
така и на нас по вода да ни тръгва!
И както из въздуха химнът се чува,
добрата ни слава навред да пътува!

Понеже безплатни учебници има,
безплатна да бъде и тази година!
Огромни понеже са наш`те заплати,
да има училища в сгради-палати!

Децата ни нека се хранят с учение,
тъй както с безплатни закуски-дарение;
с блестящите си униформени дрехи,
блестящо да жънат учебни успехи.

Дано само тоя проблем не ни свари –
и както звънецът учебен удари,
така не забие камбаната, ритната
от наш`та просветна система, „елитната”!

Относно Съединението (6-ти септември)

Днес шести септември е - празник значим.
Добър повод пак да се "съединим"...
Затуй сега всички сърдити седим
и псуваме дружно, та вдига се дим.

Ни олимпиада, ни футбол събра ни -
оттам още ближем си лютите рани.
В доклада Европата зла порица ни,
трагично останахме пак неразбрани!

На родна земя планините зелени
са вече обилно с боклук наторени.
А запад и изток, уж "съединени",
не са били никога тъй разделени:

Край София залп оръдеен се чува;
а в Черно море дефекация плува.
Не вижда Сергей, че народът гладува
и литнал нагоре стандарт си сънува...

Но виж: опозиция - обединена!
Това да не става на всеки два дена?
Сегашната власт да се види сменена,
нима е абсурдно? Какъв е проблема?

Е да, но народът докато не стане,
ръце от очите докато не ма'не,
и пътя за урните ако не хване -
постарому всичко докрай ще остане!

Колелото на мимикрията

В. "Седем", сряда, 03.09.2008
Николай Николов

Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?

Подмяната

в. "Седем", сряда, 20.08.2008

Помните ли грандиозното откриване на Олимпиадата в Пекин? А кристалния глас на малката китайска чаровница, покорил света още преди спортистите да се вкопчат в жестока борба за олимпийското злато? Е да, ама не. Оказа се, че гласът не бил на деветгодишната сладурана. Гласът бил на седемгодишно бузесто момиченце с криви зъбки. И понеже въпросните зъбки подразнили естетическия вкус на знатен партиен велможа, той дал нареждане за подмяната. Не съм убеден, че естетическата култура на комунистическото величие има нещо общо с хилядолетната култура на китайския народ. За сметка на това съм убеден, че комунистическият режим в Китай е направил много за подмяната на тази национална култура със социалистическа. И в резултат на тази подмяна дълбочината е заменена с помпозност, изяществото – с кастрирана хореография, а философската изтънченост – с комунистическа мегаломания… Трябва ли да се учудваме, че грандиозните снимки на фойерверките над Пекин също се оказаха предварителен монтаж?
Учудваща е по-скоро стерилната тишина, с която иначе жадната за сензации масова българска журналистика обгръща подобни факти… Преди много години, когато България с трепет следеше полета на първия български космонавт Георги Иванов, по нареждане на местно партийно величие бяха предварително отпечатани плакати, на които българинът се прегръща с екипажа на космическата станция. Историческата среща в космоса така и не се състоя, а мълчанието на тогавашната журналистика по повод гафа е обяснимо. Но фактът сам по себе си е крайно симптоматичен. Защото ни отвежда към една универсална истина – там, където има комунистическа диктатура ( независимо от нейната твърда, мека или модерна форма), подмяната на реалното с измислена реалност е норма на поведение. Там, където управляват социалисти (от болшевишки тип) подмяната на фактите с абсурди и сюрреалистични измислици е „категоричен императив”. Дали защото социализмът се оказа някаква особена форма на неофеодализъм, или поради причина на светогледно реагиране, рожба на „класово-партиен” манталитет – това е тема за изследване на историци и социопсихолози. Важното е, че този модел на поведение, при който злоупотребата с каквато и да било форма на власт е „нормативно регламентирана” в практиката на управлението, ни е добре познат. Често наричаме подобно поведение безотговорно; оценяваме го като безхаберие, посредственост или вулгарна глупост. И допускаме грешка. Защото той се явява като една от метастазите на комунистическото възпитание. Той е едно от основните измерения на комунистическия манталитет. Именно това поведение скъсява колосалните разстояния между „социалистически” Китай и „демократична” България. Защото и в двете страни – поне в момента, властта се „практикува” от хора, които са носители на един и същ манталитет...
Ами хайде да помислим. В августовските горещини от далечен Китай ни спохожда още по-горещата новина, че председателят на волейболната федерация, меко казано, иска негов спортист да бъде уличен в употреба на допинг. Колкото и да хъка, и да мъка пред камерите на телевизията въпросният спортен чиновник, очевидно нещата стоят точно така. Би трябвало нашенецът, който според представите на премиера днес живее много по-добре от вчера и с увеличените си доходи тутакси си е купил климатик, да го увеличи до максимум. Обаче нашенецът не си е купил климатик, нито е натъпкал фризера с десетки килограми месо от месечната си заплата. Той си е купил вентилатор, но след като е изчислил колко евтина е у нас електроенергията, така и не го е пуснал. За сметка на това е отворил широко вратите и прозорците на панелката си. Боцка си от салатата със сезонно поевтинели домати и чушки; пийва си акцизна ракия (лято е, сезонът за варене на ракия е в разгара си) и се мъчи да разумее. Да разумее защо няма спомен някой си инж. Данчо Лазаров да го отвежда към представата за спортна слава, олимпийски медали и всенародна любов, което не му пречи да е председател на спортна федерация. Пък името на Пламен Константинов му е добре познато, свързано и със спортна слава, и с медали, но това не е попречило на Лазаров да отсвири блестящия спортист от олимпиадата... Дали защото за Пламен се говори, че не умеел да си държи устата затворена? И спортното началство решава да подмени волейболиста. Ей тъй на, щото дразни естетическото му възприятие. Но пък е готов веднага да го включи в отбора, ако оня докаже, че колелото е отдавна изобретено и посочи номера на патента, узаконяващ въпросното изобретение...Те и китайците признаха фала с подмяната на гласа, но пък обещаха страхотно закриване на олимпиадата... Боцка си нашенецът домати и си мисли, че и в щангите комай някой е подменил нещо. И така го е подменил, че не се знае кой е отговорен за този шокиращ скандал. Иначе кой пие и кой плаща добре се знае. Във всеки случай плаща данъкоплатецът...
А сладкодумните гости на държавната трапеза юнашки лапат. Бъдете сигурни – не чушки, домати и акцизна ракия. Лапат и маститите спортни деятели, защото въпреки „скромните ни възможности”, подготовката за олимпиадата е глътнала стотина милиона. И ако резултатите са повече от безславни, не винете за това само спортистите. Не забравяйте старата поговорка, че рибата се вмирисвала откъм главата... Голямото плюскане е обхванало всички сфери на обществения живот; покварило е цялото държавно ръководство; довело е до преяждане на висшата държавна администрация. Докладите на ОЛАФ и ЕС го доказват категорично. Всички го усещаме с джоба си. Неговите резултати са обедняване, хаос и социално напрежение. И тук започва демонстрацията на онова, което можем да окачествим като парадоксално поведение. Управляващите и техният антураж въобще не разбират за какво точно става дума. Защото живеят в собствен, шизоиден свят, с който са подменили представата си за реалността. Земеделският министър, например, изобщо не схваща защо фермерите не се доверяват на сладките му обещания. Та той е готов да заведе неколцина от тях дори в Брюксел, да ги нахрани, ако трябва, с брюкселско зеле! Той дори знае с колко са намалели главите добитък в България, само дето не разполага с данни колко фермери вече са фалирали... Тригодишното безхаберие на управляващите няма никакво значение за тях – ето, нали сега вече вземат мерки!... Вземат, грънци! Народът казва „Дето иде врана – все посрана”. Практиката да подменяш реалиите на живота със статистически (стъкмистически) данни, е единствено и само демонстрация на комунистически манталитет. Помните ли идиотските разсъждения на Станишев от времето на учителската стачка, че ако правителството осигури исканите заплати, учителите тутакси щели да си купят плазмени телевизори и инфлацията щяла да скочи до небето? Подобни разсъждения могат да се пръкнат само в главата на човек, който просто не знае колко струва едно билетче за трамвай. Или десет... Който не е усещал как се променя цената на хляба. Който не е треперил при мисълта как да храни децата до края на месеца, с какво да плати данъците и как да скърпи бюджета на семейството. Който от години не се е качвал на трамвай!..
Седи нашенецът на горещо течение от разтворените врати и прозорци на панелката и си мисли, че ако отрочетата на довчеращните комунистически сатрапи са подменили демокрацията с фасадна такава, че дават мило и драго да подменят европейското му бъдеще с азиатско, то той би трябвало да подмени самите тях. Да отвори широко вратите и прозорците на държавата и течението да отнесе окончателно миризмата на комунистически мухъл! Пък затуй може да си позволи и вентилатора да включи!...

На А.

Радост моя, не забравяй
тези наши дни вълшебни,
с теб когато си деляхме
всичко важно, всичко дребно.

Денем в зной и в здрач омаен;
и във празник, и във делник;
в обич – океан безкраен,
с тебе бяхме неразделни.

Ти сега далеч си. Пращам
летен вятър да се скита,
листи литнали да хваща
и за теб да ги разпита.

Няма сила на земята
чувствата ни да пребори.
В огъня за теб се мятам,
стена всяка ще съборя.

Любовта ни аз не крия.
Нека който ще ни мрази.
Нека в тая сивотия
нещо светло се запази.

Уроците на историята

В. "Седем", сряда, 06.08.2008
Николай Николов

Една стара народна поговорка твърди, че когато Бог искал да накаже някого, първо му вземал акъла. Това най-малкото трябва да ни припомни, че в ценностната система на българина умът заема висока йерархическа позиция. Което ще рече, че има голяма стойност. А оттук можем да направим извода, че или нашенецът е толкова умен, та е в състояние да прецени достойнствата на разума, или е толкова глупав, че дефицитът на акъл го превръща в много рядко, екзотично и скъпо притежание... Но и в двата случая се налага да го потърсим и оценим. А каква по-добра оценка от външната оценка – както би казал любимият ни просветен министър. Например – матурите. Или резултатите от кандидат-студентските изпити по история...
Ще кажете – в горещите августовски дни, наситени с толкова изричани и премълчавани политически истини, с толкова видими и недотам видими събития – може ли да бъде актуална темата за оценките от изпитите? Ще ви отговоря – може, може... Но не по начина, по който я тълкуват социалните дебили и сервилните правителствени ибрикчии. Замисляте ли се защо са толкова ниски оценките от изпитите точно по история? А защо една тема за политиката на България от конкретен исторически период извиква толкова негативна емоция? Означават ли плачевните резултати, че нашите деца са неграмотни? Как тогава да си обясним, че същите „неграмотни” деца са най-големите звезди на поредната математическа олимпиада?! Преди дни от далечен Китай се върна скромен отбор, воден от скромна българска учителка. Учениците ни трябваше да демонстрират познанията си в областта на китайския език. Нашият отбор спечели първо място в Европа. Давате ли си сметка какво означава това? А давате ли си сметка, че младата учителка Яна Шишкова, обявена в Европа за най-добрия учител по китайски език, седем години се бори с МОН за съществуването на една-единствена паралелка с преподаване на китайски? Знаете ли, че тя е най-нископлатеният специалист по китайски език и култура в света? Следващият е учител от Сърбия с 12 часа седмично и 400 евро заплата. Яна е с 20 часа, за 115 евро... Как мислите, обективна ли е външната оценка? Аз поне не прочетох някъде министърът на просветата, който по съвместителство е и вицепремиер на правителството, да се е впечатлил от въпросната оценка. След завръщането си Яна пише в своя сайт: „ Така че, Министър Вълчев и МОН... време е да действате. На първи септември аз или спокойно ще тръгна на училище, или ще напусна училището и България, защото имам нужда от място, на което да мога спокойно да практикувам изкуството си.”
Разбирате ли сега защо преди година, на 15 септември, започна предупредителната стачка на учителите? Защо тези учители стачкуваха ефективно месец и половина? Образователната система в една или друга степен наистина е консервативна институция, но същевременно е и най-чувствителният сеизмограф на социалните сътресения в едно общество. Затова стачката на учителите бе уникално, европейско по своята същност събитие, доказващо, че разумът в България не е „сублимирал”, че все още го има, че умните бият тревога... Невероятната позитивна енергия на това събитие, което можеше да стане катализатор на истинската обществена промяна, бе удавена в поток от хули и клевети, смазана с целия инструментариум на държавата. Министър-председателят на тази държава така и не разбра за два месеца какво точно искат учителите. Президентът ги потупа снизходително по рамото. Вицепремиерът така и не прие въпросните искания, извършвайки на своя глава псевдореформи, резултатите от които ще усетите на гърба си още през есента. Обществото така и не разумя, че безконтролно изхарчените в края на годината „излишъци” можеха не само да покрият всички учителски искания, а и да превърнат обективно образованието и науката в държавен приоритет. И когато днес чуя от мастити социолози и политолози как нямало визия за бъдещето на България; как липсвало градивното; как трябвало в политиката да се появят едни такива непознати физиономии, дето да извършат непонятни и магически неща (вероятно от типа на ония реални и несимволични 800 дни, за които Сакскобурггота лъга като бяло магаре) – вдигам кръвно. Бе хайвани, каква друга визия ви е нужна, след като е очевидно, че България няма – и не може да има друга успешна стратегия за развитие в ЕС извън инвестиции в образование и наука; високи технологии; конкурентен интелектуален продукт. Година-две трябват, за да се стабилизира икономически страната. Да се промени политиката на контролирани ниски доходи. Бруталните, урбулишки кражби да престанат. Българските граждани най-после да почувстват, че между няколкостотин и няколко хиляди лева месечен доход има разлика, която реално би ги направила европейци. Но за това е нужна „политическа воля”. Нужна е решителност от типа „лошият Костов”. Нужно е дясно правителство. И тогава, след година или две, да започне истинската държавна политика за европеизиране. Да се направят – със съгласието на истинските десни партии – онези инвестиции в образование и наука (но не от безхаберни чиновници), които да върнат авторитета на страната. Защото в една демократична общност държавите са като хората. А хората по дрехите посрещат, по акъла изпращат...
Доколко са верни тези разсъждения? Ами да се обърнем към външната оценка! Най-дългата в историята на България ефективна стачка на 150 000 души от сектор „образование” бе обективна външна оценка за управлението на системата. Исторически безпрецедентна. Да си подаде оставка просветният министър? Да му запука на някой от управляващите? Защо се чудите тогава, че е компрометирана самата представа за история и политика? Защото политиката от последните седем години определя нашата историческа безпътица. Децата са чувствителни – те не боледуват от гьонсуратлъка на висши правителствени чиновници... По повод събитията тогава опозицията поиска поредния вот на недоверие. Всеки вот на недоверие в политиката е оценка „слаб”. И какво? Мнозинството от тричленката го отхвърли. Помните ли, че трите партии, които днес са на власт, преди изборите демонстрираха свирепа неприязън една към друга? С обединението си те излъгаха гласоподавателите. И никаква обективна оценка, че ни управлява лъжливо и крадливо антиевропейско правителство, което буквално убива историческите ни перспективи и деморализира България, не е в състояние да накара двойкаджиите да се променят... Наскоро някакви статистически проучвания бяха открили, че голям процент от българските ученици можели да четат, ама не разумявали прочетеното. Извинете, дами и господа, ама в това отношение правителството слага неграмотните ученици в джоба си. Как прочете то доклада на ОЛАФ? А какво разбра от доклада, в който ЕС дава външна оценка на управлението в България? Стана ясно, че то просто не може да чете. Или управляващите винаги са били неграмотни, или Господ ги е наказал, като им е отнел акъла. И ето ви пир по време на чума – на Бузлуджа министър-председателят – дисководещ... Не зная дали слушахте интервюто с празнуващите млади и стари. Как мислите, колко ли биха изкарали тези веселяци на изпит по история?
Във всеки случай резултатите от подобен изпит биха ни убедили, че историята е най-добрият учител, който има най-лошите ученици...

Бузлуджа 2008

Ликуй, народе!

Бузлуджа. За кой ли път пореден
партия червена там се сбира.
И надава възглас тя победен,
та ехти открай докрай баира.

Тука, под вековните върхари,
на борците в чест за свободата,
се събират пламенни другари
да развеят бойно знамената.

Младите пък идват да се учат
как се пада в жертва за народа,
нови членски карти да получат
и подхванат всички славна ода.

Премиерът гордо слово лее.
Сетне ръченица ще изтропа,
„Българската роза” ще изпее
и покаже „кукиш” на Европа.

И накрай на всичко тук прекрасно,
„хаус парти” до зори ще трае...
Някой коментира полугласно:
„Партията хаос че е, се знае!”.

Отпускарски откровения

Привет отново на всички!
Преди всичко искам да се извиня за дългото си отсъствие, но известно време се намирах на място с друга географска ширина, дължина и надморска височина. Сега се завръщам малко по-черна и с малко по-светли мисли в главата, но за нещастие дълго бях лишена от нет. Е, няма пълно щастие, казал онзи, на когото умряла тъщата, щом си видял сметката за погребението!
В истинността на това твърдение могат да се уверят всички менеподобни, решили в определен момент в разгара на лятото да се отдадат на заслужен отдих на място с малко по-чист въздух и малко повече зеленина - в планината (щото по понятни причини не могат да си позволят отпуска на морето... Не че е нужно де - вече и в милата ни китна столица е почти същото, както по родното Черноморие - щумно, мръсно, скъпо и застроено). Вече дори на такива места е трудно да се отървем от коли, врява и не дотам екологично безвредни газове. Вярно, хубаво е да виждаме това, което дишаме, ама ако плащахме данък "поета химия", от парите за отпуската още първия ден не би останал и помен... Както си крачи по главния планински път на Витоша, примерно, човек трябва на всеки пет минути да кривва ту наляво, ту надясно (подобно на депутат от Новото време), за да направи път на лъскавия брониран Мерцедес или Джип, който фучи с бясна скорост подире му - види се, и той тръгнал на "разходка" сред природата. Как точно се ходи сред природата с Мерцедес или Джип, лично аз не мога ви обади, но кой знае... Може би според притежателите на такива автомобили сред природата се ходи съответно по голяма и малка нужда, след като подобаващо се е хапнало и пийнало в скъпия луксозен хотел-ресторант, гордо издигнат насред планинската прелест специално за тая цел... И след това "ходене сред природата" се извършва трансфер отново в мпс-то и се потегля от природата към цвилилизацията.
И то да имаше само там такова ходене сред природата... Наскоро източници, пожелали анонимност, споделиха, че подобно ходене се извършва редовно и по други места, където теоретично не би трябвало - като например крепостта Царевец във Велико Търново. След като двама-трима бизнесмени със зор са се изкачили досами върха (с помощта на мпс-то, разбира се) и разочаровани са открили, че там има само някаква крепост, а не хотел или кръчма "Царевец", където царски да хапнат и пийнат, както би трябвало, не им останало нищо друго, освен да теглят по една благословия, да си облекчат нуждите току до една спретната колекция пейзажи от Търновско малко под върха, след което да се метнат отново на мпс-то и да отпрашат към хотел "Царевец" (слава Богу, имало и такъв), или "Боляри"... Или може би към Арбанаси, и там има подходящи места за тая цел. Друго си е "Арбанаси Палас", "Арбанашки хан" и техните производни...
Наистина, и в това симпатично селце добре се грижат за настаняването на гостите. Вече на всяка крачка там от нищото се пръкват по два-три хотела със скорост, подобна на тая, с която излизат нови партии на политическата сцена. За мое учудване много хора намират това за твърде негативно. Какво пък толкова! Аз, като един пословичен оптимист, успявам да видя най-хубавото в тая ситуация. Ако, недай си Боже, в близките дни, след тия библейски потопи, които се изляха, София вземе, че сенаводни, или стената на язовир Искър се пукне, софиянци няма да останат без подслон, а могат всяка една секунда да изприпкат до Арбанаси и да намерят убежище в тамошните гостоприемни хотелчета. Ето че проблемът с евентуалните резултати от наводнението засега отпада за нас - да му мислят европеиците!
Но, ще кажат някои, хубаво, леглова база има за тези, които могат да си го позволят... като членовете на софийския клуб на милионерите (които, според актуални данни, в момента наброяват към 200 000), ама останалите?
Веднага ще ви отговоря! Лятото, както знаем, освен време за отпуска, е време и за ремонтите... А после, това, което обичайно следва, е почистване след ремонтната дейност. Онези, които отрано са я започнали, сигурно вече са стигнали до тоя етап. Онези, които не са, е крайно време вече да я почнат. Затова призовавам всички, които по една или друга причина не са част от клуба "Милионер", да отскочат насам с метли, "блу меджик моп"-ове, лопати, търнокопи и кой каквито подръчни средства има в наличност, и заедно да направим едно генерално пост-ремонтно почистване! Да изчистим Арбанаси и болярската столица от отпадъци - битови и човешки... от смет и сметкаджии... от мръсотия и мръсни пари...
Да не ви е домързяло? Еее, недейте така! Нека докажем колко трудолюбив и работлив е българският народ! Пък и почивката после е много по-ползотворна и разпускаща, когато човек се понапъне малко да свърши някоя и друга физическа работа... Опитайте и сами ще се убедите!
Желая ви приятен ден и бъдете здрави! :)

За поуката от приказките

в. "Седем", Сряда, 2008, Юли 23

Има една анекдотична приказка за мъдър султан, който много държал в неговата мултинационална държава законите да се спазват и въобще не го било еня за етническата принадлежност на сгафилите. Довели веднъж при него турчин, арменец и българин и той отсякъл: Че сте вие айдуци, айдуци сте – ама дребни. Та ви позволявам сами да изберете наказанието си. Да изядете сто оки сол, да отнесете сто тояги на голо или да платите сто жълтици!...Турчинът рекъл – бийте. Ревал, пищял, изял боя и си тръгнал. Арменецът издумал – дайте солта. Ял, плакал, изблизал я цялата и го пуснали. Дошъл ред на българина. Дайте солта – измънкал той. Изял 99 оки, дошло му много и извикал – бийте! Отнесъл 99 тояги, видяло му се нагорно и изпищял – на ви сто жълтици, па ме пускайте поживо- поздраво...Кой знае защо, когато се заговори за проблемите на „дясното”, винаги се връщам към тая приказка. В такива случаи Дясното много ми напомня някой от нейните герои. А понякога направо ми изглежда като оня, дето трябвало да изтърпи три различни наказания за едно и също престъпление. Всеки юрист ще ви обясни, че това е абсурд. Освен ако въпросният абсурд не е, най-общо казано, рожба на глупостта... Приказката обаче не внушава дали потърпевшите са си взели някаква поука.Очевидно поуката е адресирана до слушателите на приказката.Хайде да си припомним няколко азбучни истини. За нашенеца историята на прехода бе свързана с „избухването” на демокрацията и началото на промяната. С митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. То стана синоним на „дясното”, защото всеки, който се „отлюспваше” от СДС, или започваше да гравитира около Позитано 20, или създаваше нова дясна партия. А въпросната дясна партия или оцеляваше във времето, или просто изчезваше, ако се отклони от историческия път на дясното. Защото то се роди с една задача – да промени комунистическото битие на България. Да я впише в обществото на европейските народи, да я направи член на НАТО и Европейския съюз, да я демократизира. А това означава в крайна сметка българинът да заживее като гражданите на Англия, Франция и Германия. Или поне като на Полша, Чехия Словакия и Унгария. Помните ли, че през 90-те европейските вестници пишеха за Вишеградската четворка, прибавяйки към нея и България?Днес България е член на НАТО и ЕС. В огромна степен причина за това е дясното. Но нейните граждани далеч не живеят като гражданите в другите страни-членки на ЕС. Дали за това причината е в дясното? Не забравяйте, че през 18 – годишния ни преход то реално управлява страната по-малко от пет години. Десет месеца с правителството на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Вече можем обективно да преценим, че правителството на Димитров бе буквално смазано с активни мероприятия, в които бе впрегнат целият инструментариум на „бившата” ДС. То не бяха стачки, организирани от... работодателите, депесарски шутове, инфилтрирани ченгета, президентски (Жельовски) обвинения... Правителството на Костов изкара мандата си, възстанови рухналата икономика и международния авторитет на България, но позволи върху него да се излее такава мръсна помия от хули и клевети, че останаха сякаш „незабелязани” онези, които всъщност го компрометираха. Къде е днес Бисеров? Къде е Йордан Цонев? Списъкът е дълъг... Оттогава съм много скептичен към пишман-демократите, които, отстранени от някоя дясна партия, внезапно стават ревностни блюстители на морала и поборници на дясното. Отсвириха преди седмици Яне Янев от ОДС и той тутакси откри, че Пламен Юруков е мошеник, айдук и мафиот. Бай приятелю, ти сляп ли беше до тоя момент?! Тази христоматийна ситуация ясно очертава две възможности – или Яне Янев е знаел какъв е Юруков, но си е мълчал, което го прави съучастник на мошеника, айдука и мафиота. Или просто лъже като бяло магаре, а това го нарежда в добре познатата ни кохорта от политически измекяри... Трети вариант, при който Янев е получил прозрение „свише” и внезапно е открил недостойнствата на довчерашния си съюзник, също не говори добре за прозиращия, защото го представя като политически недалновиден. Подобна недалновидност е опасна за демократичното ни развитие...Изнервен от данданията, на свой ред Пламен Юруков заяви официално, че обединението на СДС и ДСБ е възможно само ако Иван Костов подаде оставка. И това в навечерието на парламентарен вот на недоверие!...Злите езици твърдят, че за една партия качества като „последователност” и „предсказуемост” са прекалено важни, за да си позволи който и да било лидер да ги подценява. За съжаление в България все още представата за партията се „препокрива” с лидера на партията. В този смисъл „лицата” на партиите от Дясното нямат право на емоционални залитания. Имат право само но едно – да не забравят какъв е историческият дълг и историческата задача на дясното. Не иде реч за някакво механично обединение на добре познатите ни демократични партии. А за крайната необходимост да бъде създаден своеобразен „Десен алианс”, изграден върху ясни и конкретни приоритети, свързани със спасяването на държавността. Впрочем, „лошият” Костов доста точно ги очерта в парламента. Защото аналогията с 97-ма е очевидна! Тогава експертно правителство на дясното трябваше да ни изведе от хиперинфлацията. Днес залогът е по-голям. Сега наистина става дума за европейското бъдещето на България...А що се отнася до твърдението, че проблемите на традиционните демократични партии идвали от „разцеплението” на СДС, това е просто политическа глупост. Поне европейската политическа култура утвърждава, че ако ти си член на една партия и не си съгласен с курса, който тя следва- а и не си в състояние да го промениш, просто излизаш от нея. Евентуално създаваш нова. Как трябва да се спазва толерантен тон между довчерашните съпартийци, е вече друг въпрос. Въпрос на „обща култура” и морална грамотност. Не е важно колко автентични десни партии има в политическото пространство на една страна. Важното е доколко те са в състояние да се обединяват около неоспорими демократични ценности, които са приоритетни за нацията. И да ги отстояват с цената на всичко... Ако трябва да сме аналитични, Дясното има един основен политически грях – то не декомунизира истински България. Не разкри аморалната същност на комунизма, а това означава, че не започна борба с деморализацията на обществото. Нe лиши бившите комунистически номенклатурчици и техните отрочета от възможността да си развяват байрака по пътя към истинските демократични промени. Не разгради качествено апарата на бившата ДС. То не обедини дори демократично мислещите журналисти в битката срещу злото. И затова бе наказано. Бе наказано с вота на избирателите. Бе наказано да яде бой и да ближе сол. Слава Богу, не бе наказано да плаща, защото стоте жълтици от приказката в политиката са си стопроцентов фалит...Но дали тая приказка насочва погледа само към Дясното?Огледайте се, уважаеми читатели. Ослушайте се. Може би ушите ви още кънтят от взривовете край София... И какво последва? Измъдруваното „прозрение”, че военното министерство се е превърнало в ДНБ (Дружество с Неограничена Безотговорност). Като за последно изтрещя и кьорфишекът, натъпкан със заряд от безпардонната наглост на Емел Етем... После изплющя новината, че животът ни през юли е станал по-евтин. Даже имало дефлация. Да бе, човешкият живот наистина е поевтинял – доказа го ювелирният провал на вътрешното министерство. То тръгна да освобождава заложник, но направи заложник жената на бившия заложник. Както се казва, честито ви ново ръководство на МВР. Като резултат заможни граждани свенливо помолиха за пълно информационно затъмнение около тяхното богатство, та веднъж да не ги отвличат айдуците, а втори път - недотам заможните да не задават неудобни въпроси за произхода на парите им. Нали един ецащ и мецащ социолог авторитетно и пламенно заяви, че в България бедността и богатството са вече парцелирани, та няма какво да се прави. Да, ама се оказа, че къщата от собствения ти парцел може мистично да изчезне, а имотът, за който плащаш данъци, да бъде продаден и препродаден преди да си разбрал за деянието. Та очевидно има какво да се прави, само дето не се прави. Затова така дълбоко избоботи трясъкът от доклада на ОЛАФ. Той не само доразклати и без това кандилкащото се правителство, а и привидно непоклатимото до този момент президентство... Но грохота на големия гърмеж се очаква днес; ще дойде с доклада на ЕС. И за пореден път ще припомни, че ни управлява алчна и крадлива върхушка, в която всички – от синчето на другаря Станишев до агент Гоце – са един дол дренки... В този дол са изчезнали повече от милиард евро възможни приходи за българия. Останали са дренките!...Дясното ли е виновно? Филип Димитлов ли обра парите от САПАРД? Иван Костов ли взриви военните погреби? Или е виновен гласоподавателят, който отдавна се е отказал да бъде гласоподавател, щото дясното някак не му харесва. Този, същият гласоподавател, който отнесе тоягите на свирепата хиперинфлация при лявото управлението на комунистите. Който изблиза солта от управлението на лъжливото овчарче с коронка. Който днес плаща много пъти по сто жълтици, за да го тъпчат цели три много добрички партии... Гласоподавател с българска етническа принадлежност!Сещате ли се каква е поуката от приказката?

За един разказ, наречен „Заложна къща”- и за един свят, превърнат в заложна къща

в. "Седем", сряда, 02.07.2008



Преди броени дни българското общество изживя поредния „кротък апокалипсис” във връзка с конкурса за „прием” в езиковите училища след седми клас. За разлика от матурите това събитие ни спохожда всяка година, но неговата цикличност не го прави по-малко разтърсващо. Ще кажете – не е ли словосъчетанието „кротък апокалипсис” прекалено помпозна метафора? Ни най-малко! Ако емоционалната енергия, която всяко българско семейство със седмокласник е потрошило около изпитите, можеше да се „трансформира” в електрическа например, толкова дискутираният въпрос с ядрената ни енергетика щеше да бъде решен... Но след въпросното събитие особено впечатляваща се оказа една неочаквана обществена реакция, отразена най-вече в медиите. Интересът се насочи не към теста „като такъв”, а към текста, който учениците трябваше да преразказват. Нещо повече – коментарите не бяха свързани с методологията, специфичните особености и програмите, според които децата в училище се учат да преразказват. Не визираха начина на оценяване. Не бяха обвързани дори с жанровите особености на късия разказ. Те направо зазвучаха като художествена оценка, превърнаха се в псевдокритически анализи за смисъла и естетическите достойнства (разбирайте – недостойнства) на разказа „Заложна къща” от Деян Енев.
Още през 1955 г. в „Что такое маленький рассказ” Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но” (...но...). Без да изпадаме в подробности, тази добре позната, но все още оригинална формула насочва вниманието към същността на жанра, към сюжетно-композиционната му схема. Когато случката става, героят се променя, а проблемът се разрешава, читателите осмислят събитието дори ако е само психология; откриват конфликта дори когато той не е драма. Но акцентът върху събитието, което винаги отвежда към усещането за някаква промяна, носи още едно измерение – превръща случката в своеобразна притча. Насища я с многозначност; доближава я до библейското иносказание; „трансформира” я в онова художествено обобщение, което позволява да заемем своята нравствена позиция. И наачинът, по който събитието се „разгръща” във времето; спецификата на диалога; особеностите на пейзажа (дори когато е урбанизиран, когато е интериор или екстериор); авторовото присъствие; чертите на героя, които изкристализират в хода на повествованието на свой ред носят удивителната прелест, в която е „скрита” естетическата сила на случката – притча. За да се превърне късият разказ в любима жанрова форма на българската литература.
Разказът на Деян Енев би могъл да стане пример за устойчивостта на естетическата приемственост . Той е модерно продължение на класически традиции; елегантна социална притча, гротесктните очертания на която провокират фантазията. Насочват я към представата, че цялото ни общество може би се е превърнало в заложна къща, в която мнозина са готови да оставят собствената си съвест. А търгувайки със съвестта на другите, Калин Бандеров – героят на разказа, е изгубил някъде своята нравствена идентичност... Но именно във времето на морална деградация, в тази заложна къща, като героинята на Бертолд Брехт от „Майка кураж” може да влезе една възрастна жена, която да стане майка на всички. Да върне „безплатно” онова, с което хората са готови да се разделят срещу заплащане... Това е един възможен прочит – силата на притчата е във факта, че тя никога не е еднозначна. Като знаем склонността на Енев към неочакваната поанта и елемента на недоизказаност, дори само коментар върху полифонизма на разказа изисква задълбочена работа. Няма да разсъждавам за естетическите достойнства на диалога, художествената функция на детайлизацията, композиционната специфика. Но категорично не мога да приема лековатата оценка, с която пишман-критици, разцъфтели по клонките на „българския преход”, коментират естетическите достойнства на една художествена творба... Защото „дървовидната структура” на въпросния преход е различна от тази на Windows Explorer например. Тя е твърде уродлива. Нейните плодове са горчиви, а понякога – направо отровни. Някак бързичко привикнахме с метаморфозата на довчерашния дребен счетоводител в крупен експерт по макроикономика. На продавача от кварталния плод-зеленчук в специалист по екология. На говедаря в „бизнесмен”; полуграмотното борче в представител на „националноотговорния капитал”... А мързеливият бивш комсомолски секретар-послушко, превърнал сервилността към партията в средство за икономически просперитет и „кариерно развитие”, стана част от „политическата класа” и „политическия елит”! Народът има една приказка: ”Кога стана кюмурджия, кога ти почерня г...т”. Точна си е приказката. Затова войнстващата неграмотност и посредственост ни заливат отвсякъде - и това е видно дори от икономическото дередже на обществото. Но като се издънихме социално и политически, то не значи, че трябва да „глобализираме” издънката си. Науката, изкуството, литературата не търпят профанация. Или, по-скоро, нормално мислещите хора не трябва да са безразлични към подобна профанация. А урбулишко тълкуване на художествена творба много точно изяснява лексикалния смисъл на тази чужда думичка...
Съвсем друг е въпросът за мястото на творбата в изпитната кампания. Дали седмокласниците трябваше да правят преразказ именно върху този текст? Едва ли специалистите от МОН са се допитали до автора при избора на разказа, както дълбоко се съмнявам, че са му платили нещо по „параграфа авторско право”. Все пак Деян Енев си е жив творец, а живите творци, дори в България, не живеят от фотосинтеза. Пък що се отнася до рекламата – у нас тя, щом е безплатна, винаги е негативна... Но в случая същественият въпрос е друг - затрудни ли изборът на този модерен разказ участниците в конкурса? Не бяха ли объркани седмокласниците от „непривичността” на текста? Това не е толкова познатият Ангел Каралийчев например, у когото срещаме и толкова детайлно разгърнати пейзажи... Само дето родителите от големите градове трябва да се запитат кога „за последно” са извеждали децата си сред природата? И дали техните синове и дъщери познават въпросната природа като родителите си. Дали горят от ентусиазъм да я описват... Виж, заложните къщи не са нещо непознато за тях. А онези, които наистина не знаят какво е заложна къща, са достатъчно чувствителни да уловят и смисъла, и подробностите. Ако трябва да бадем обективни – в края на краищата учениците имаха поставена дидактическа задача, с която можеха чудесно да се справят, ако се абстрахират от „необичайността” на текста. Нещо повече – те трябваше да се превъплътят в образа на „лошия” Калин Бандеров, а да играеш ролята на лошия е чудесен нравствен урок. Когато прочетох текста на децата, едно от тях възкликна спонтанно: „Ми то като „Пази, Боже, сляпо да прогледа”!”. И тази препратка към разказа на Алеко Константинов сигурно означава нещо... Не се притеснявам за децата ни, защото съм сигурен, че утре те ще откажат да живеят в общество, което подозрително нопомня заложната къща от повествованието на Деян Енев. Страхът ми е за възрастните. Тук – и сега!...
Уважаеми дами и господа, не забравяйте, че в училище малките се учат да преразказват. Но за целта те най-напред трябва да привикнат да гледат и да виждат. Да запомнят онова, върху което ще работят... Направете си едно малко упражнение. Прочетете внимателно разказа на Деян Енев „Заложна къща”. Опитайте се да го преразкажете... Трудно, нали? Тогава седнете удобно, затворете очи и се опитайте де си припомните какво е станало в България преди ден. А преди седмица? Преди година? Преди седем години? Помните ли гладната зима при управлението на Луканов? Помните ли как се разминаваха коментарите на Жан Виденов от малкия екран с „широкоекранния” скок на цените в сивия ни делник? А помните ли хиперинфлацията? Помните ли еуфорията около Кобурггота и неговото правителство? А грозната лъжа, чрез която партията, победила на последните избори, изведнъж се превърна в коалиционна тричленка! Не помните. И не желаете да си припомняте, защото тези спомени вонят на блато. То е като да влезеш в заложна къща. А там или гледаш да удариш кьоравото, като си купиш на далавера очевидно откраднатия от някого лаптоп, или плахо пристъпваш, за да заложиш последната си ценност за някоя и друга пара... Защото сметката ти за парно е набъбнала над хилядарка. И от три години не си плащал таксата за смет... Има една психологическа аксиома: всяка положителна емоция води до запаметяване; всяка отрицателна – до забравяне. Затова забравяме!... Тогава? Как да си върнем паметта? Защото, ако не я върнем, ще продължи агонията. В заложната къща на живота можеш да оставиш всичко, освен спомените си. Защото те оформят твоята морална идентичност, а без нея ставаш прашасал предмет... Какво да правим?!
Ами, да станем като децата си. Да се научим да преразказваме. А това значи – да помним. И преразказвайки миналото, да не забравяме, че дидактическата задача е свързана с подробен преразказ...

"Хералдиката като тирбушон" вече е факт

В. "Седем", сряда, 25.06.2008
Николай Николов

1. Какво ви мотивира да пишете публицистика, след като четящата аудитория намалява?

- Знаете ли, има едно много интересно изследване, което открива, че интелигенцията на всеки народ или етническа група, поне в изследваните от историята времена, винаги е константна величина в границите между 3 и 7%. Това най-малко трябва да ни подскаже, че и „четящата аудитория” винаги е константа. Има исторически ситуации, в които се създава усещането, че обществото е до такава степен объркано, демотивирано и дори маргинализирано, че интересът към актуалните проблеми просто не съществува. Точно в такива моменти всеки човек на словото е длъжен да пише. Нещо повече – длъжен е да се обърне именно към публицистиката, защото тя най-точно „докосва” оголените нерви на обществения живот. Безразличието може да бъде добра „защитна реакция” в моменти на социален хаос, но в никакъв случай не е решение на проблемите.

2. Наскоро имаше една дискусия за езика на националното радио. Трябва ли според вас да се опростяват езиковите норми? Какво е живият език и къде е границата между него и книжовния?

- Езиковите норми не могат да се опростяват или усложняват. Те са норми – или не са такива. Страхувам се, че въпросът за нормативния и книжовния език не е съвсем разбираем за „широката публика”. Всъщност иде реч за разговорния стил и мястото му в публицистиката, литературата и изкуството. Онова, което наричаме „разговорен стил” всъщност е живият комуникативен език – сам по себе си той съдържа всички останали стилове. Той напомня огромна водна площ, в която има невероятни глъбини, измамни плитчини и коварни подводни камъни; водовъртежи и течения. Очевидно в такива води може да се движи само плавателен съд, който е управляван от подготвени за това хора. Много често живият комуникативен език се осмисля като вулгарен и просташки; като близък до жаргона и изпълнен с диалектизми. Но филолозите знаят, че това далеч не е така. Защото едно е да сведеш езика до примитивно-вулгарната му употреба, а друго е да използваш естетическото му богатство и достойнство за нуждите на някакви цели. Защото има едно особено чувство за „мяра”, с помощта на което и най-грубата фраза може да доведе до поразяващ естетически ефект. Вгледайте се внимателно в диалога на Елин Пелиновите герои. Ами те използват „примитивният”, говорим език, изпълнен с толкова диалектизми! Защо не възприемаме този език като просташки? Защото приложен в естетическите му граници, той се превръща в езика на литературата. Затова говоримият език може да стане „естетически нормативен” само ако оня, който го ползва , ,,блестящо” владее нормативния книжовен език... Замисляли ли сте се къде е поне една от тайните на Тони Блеър като впечатляващ политик? Ами оказва се, че е в неговата комуникативна практика. Той разговаря, грубо казано, с лордовете като лорд, а с докерите – като пристанищен работник. Използва с еднаква лекота метафоричния образ, разговорния език и жаргона. Да сте срещали някъде твърдението, че езикът на Блеър е примитивен или просташки? Мисля, че въобще не би трябвало да има дискусия по повод практикуването на разговорния и нормативния език, да речем, в медиите. У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова Ботев превръща журналистиката в наука и изкуство. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща!

3. Като учител вие имате всекидневен поглед към младите. Какво е днешното поколение, родено след промените?

- По дефиниция всяко следващо поколение, от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Във всеки случай, то не е „ничието поколение”, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснима и демонична престъпност и в бъдеще може да бъде само гастарбайтерът на Европа. Не е и „изгубеното” следвоенно поколение, освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. То е типично поколение на прехода – голяма част от него се радва на правото си на избор и е приело, че не от държавата, а от него зависи собствената му съдба. Съзнанието на другата част рефлектира с общите нагласи на обществото и деморализацията на това общество определя светоусещането на младите хора. Само не забравяйте, че тази „втора част” ще се променя бързо – съобразно социалните промени в битието ни... Преди няколко дена, на конкурсния изпит по литература за седми клас децата трябваше да пишат преразказ върху модерен текст, който „изправи” родителите на тези деца „на нокти”. Само че едно дребно момиченце, когато чу разказа на Деян Енев, спонтанно възкликна – „Ами то като „Пази Боже, сляпо да прогледа”!”. Спокойно мога да предложа този „възглас” като естетически ключ за тълкуване на текста...

4. Вие сте изкушен и от политиката, макар и да я пречупвате през конкретни теми. Каква е тенденцията според вас и накъде се движи българското общество?

- В книгата „Хералдиката като тирбушон”, събитията от 25 седмици са пречупени през погледа на един средностатистически български учител. Ако ги прочетете в тяхната последователност, много ясно ще усетите накъде отива българското общество. Или по-точно закъде пътува. Важното е, че пътят е очертан, дори когато ни се струва, че сме нагазили в дълбоките блата на безпътицата. Още древните гърци наричат „идиот” онзи свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува или да заема политическа позиция. Никой не желае да бъде оценен по този начин, нали? А що се отнася до въпросната политическата позиция, искам да припомня, че тя не означава непременно партийна принадлежност, а именно позиция. И като свободен човек, който има право на собствена позиция, лично аз съм безкрайно оптимистично настроен за бъдещето на България. Поне историята ни сочи, че платените социологически мъдрувания за предстоящото невинаги са най-точните. Спомняте ли си как падането на Берлинската стена не можа да бъде „екстраполирано” от високоплатените експерти на ЦРУ?

5. Какво мислите за съвременната българска литература?

- Мое дълбоко убеждение е, че съвременната българска литература изгивява своеобразен Ренесанс и е в навечерието на впечатляващи промени. Не съм склонен да се страхувам за нейното бъдеще, най-малко по силата на аксиоматичната истина, че литературата изчезва с гибелта на последния носител на национална култура. А въпросната няма нищо общо с вмирисаните мътни води на чалга-културата, през които ни се налага да шляпаме. Работата е там, че е необходима определена дистанция във времето, за да открием обективно на какви точно естетически процеси сме били свидетели в конкретното историческо време. Повече от две десетилетия делят романа-епопея „Под игото” от описаните в него събития...

6. Кои са изпуснатите моменти обществото ни да върви заедно с другите европейски страни? На какво се дължи маргинализацията на големи обществени групи?

- Спомняте ли си онази толкова често битуваща фраза „Ех, да можех да се върна назад с днешния акъл!”. Всеки поумнява „с късна дата”. Не мисля, че хаотичното ни политическо и социално развитие е някаква странна аномалия на общия исторически процес. По-скоро у нас „изпуснатият момент” бе липсата на морален катарзис. На ясна нравствена оценка за миналото. Защото без нея обществото не изгражда имунна система срещу злото... Това прави борбата с курупцията например „нефункционална”.Тогава само времето може да бъде коректив на социалната и политическа деморализация. А „не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас?” Понякога промяната трудно се забелязва. Дори когато е под носа ни... Просто защото насим времето на промяната в душите си.

Размисли за сезонното намаление на цените

В. "Седем", сряда, 18.06.2008

Сутринта на 18ти юни 1923 г., малко преди да навърши двадесет и пет, почива Христо Смирненски. Още по пладне същия ден тялото му е изложено в църквата Свети Крал, където Гео Милев произнася вълнуващо слово. На самия Гео му остават по-малко от две години живот. През май 1925-та той ще бъде арестуван, за да изчезне завинаги. Същия месец, в края на който две години по-рано Смирненски е отпечатал знаменитата си сатира „Приказка за стълбата”. И в нея с убийствена ирония и неподражаемо изящество е изваял модерна притча за политическите ренегати. Онези, които се въздигат от социалните низини, за да станат „принцове”...
Темата ни е до болка позната. Преди няколко години новоизбран Председател на Народното събрание, уважаван професор, подари на колегите си специално отпечатано свръхлуксозно издание на „Приказка за стълбата”. Не зная колцина от народните представители успяха да я прочетат (защото поне за неколцина разбрахме, че не могат да четат). Но във всеки случай мнозинството от тяхната сплотена кохорта заживя свръхлуксозно. За разлика от избирателите си, на които бе обещано „реално и несимволично” за осемстотин дни да постигнат същото. Избирателите не го постигнаха. Но поне някои си припомниха, че „Приказка за стълбата” се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”. За онези, „катерещи се” по стълбите на властта, но и на живота с цената на човечността, морала и достойнството си. Които продават на Дявола, за да стъпят на всяко поредно стъпало... Каква тъжна ирония! Да станеш просперираща обществена фигура, вип-персона, новобогаташ и... нравствен дегенерат. И то само защото си сгрешил стълбата. Видно е, че има и една друга стълба – със стъпала към небето. По нея са се изкачили Смирненски и Гео Милев, щом днес си спомняме техните имена!
Ще кажете – какво общо има годишнината от смъртта на Смирненски със сезонното намаление на цените? Духът на сатирика би ви отговорил – има, има!.. Има в творчеството на поета едно стихотворение „ Акростих”. Иначе чудесна творба, макар че разсъжденията в нея малко напомнят екзистенциалните откровения на известен шоумен с лъскава глава, който ни е познат от малкия екран. Само дето, ако прочетете по вертикала началните букви на всеки стих, ще откриете израза „ Краставици на търкалета”. А нали днес най- горещата навина е, че краставиците поевтиняват! Те са с цели тридесет процента по- евтини от миналата година!... Както е известно, този зеленчук съдържа предимно вода, а диполната молекула на водата е в темела на живота – поне тук, на планетата Земя! Като долни инсинуации ще отхвърлим твърденията, че освен вода българската краставица съдържала главно нитрати. Важното е, че имаме сезонно намаление на цените на краставиците. И на ягодите! Те били с 13% по-евтини от юни миналата година. На фона на едно несъществено увеличение контрастът е просто поразяващ.
Ами помислете – за една година олиото е поскъпнало с 82%; брашното, фасула, ориза и лещата – с 60%; цените на млякото, млечните произведения, яйцата и пилетата са скочили в диапазона между петнадесет и тридесет процента... Само за година стойността на ябълките се е качила с 56%, на черешите – с 30%; за чушките плащаме 31% повече. Обаче доматите са запазили старите си цени. Все пак трябва да припомним на социалните оптимисти от министерството на Масларова, че електоратът не яде доматите с колците и вероятно си сваля обувките, преди да легне ( най-малкото, защото с колци доматите не биха останали на същите цени, пък и обоселият очевидно си ляга без обувки).Той, електоратът, напоследък се учи въобще да не яде. Наскоро възрастна, отрудена жена коментира пред камерите на телевизията възможния скок на цените в градския транспорт:” Всичко поскъпва и билетите поскъпват, само хората се обезценяват...” Мъдри думи. Защото, нали хората били най-скъпото нещо в едно общество? А щом цената на това нещо пада, значи започва „голямото сезонно намаление”! И то не някакво си там вулгарно поевтиняване на стоките от първа необходимост. То е повсеместно, всеобхватно, глобално по същността си, българско политикономическо явление!
Застава например новият министър на старите вътрешни работи пред телевизионния екран и най-категорично оборва идиотската митологема, че неразкритите поръчкови убийства били 150. Пък те били всъщност 92! Когато 150 стане 92, това си е живо поевтиняване. Прокуратурата отбелязва спад на разкриваемостта на престъпленията за последните две години. Бе, скъпи сънародници, вслушайте се в тази хубава думичка „спад”! Пък дали е спад на цени или спад на доверие – все тая. Най-вероятно е спад на цени. Щото е знайно, че у нас доверието в управляващите (стига това да не е управление на лошия Костов), никога не спада. Ето, в понеделник новинарските емисии ни показват как в столична църква изнасят молебен за здравето на Сакскобурггота. След наглите му лъжи и очевадна демонстрация на ненаситна лакомия (нали чухте, че ще съди държавата, защото претендирал за поредния имот, дето си му бил собственост). След издънките на неговото правителство и участието му в издънките на сегашното правителство...Обаче на молебена Сакскобургготът липсва. Мастита дама с впечатляващи габарити възторжено обяснява, че го нямало, щото бил зает, ма тях са ги възпитавали на равнище „Бог, Цар и Отечество”. Тъй, че доверието въобще не е спаднало. Остава да е спаднала политическата цена на царя... Добре де, да приемем, че роялистите си вярват заради вярата. Ами социалистите? Нали 45 години БКП яростно заклеймяваше монархо-фашистката диктатура! Нали се досещате, че ако редовият член на въпросната партия от времето на соца проявеше и грам симпатии към монархията, гарантирано нямаше да дочака падането на Берлинската стена. Как може един човек, възпитаван през целия си живот да мрази с партийна ненавист, днес да прегърне обекта на омразата си? Макар и с променено име, най-старата партия в България си е все същата. Или е чак толкова модернизирана? То бива, бива, ама вол за мезе не бива... Тогава? Остава едно обяснение – доверието в столетниците е вечно. То не може да падне. Може да падне само цената й!
Според протокола днес главата на българското правителство трябва да се срещне с президента на САЩ Буш. Нямайте грижа, независимите български медии надълго и нашироко ще ви осведомяват за тази среща. Щото независимостта на въпросните медии зависи от много неща – включително от сезонното поевтиняване. Най-вероятно те въобще няма да коментират дали тази среща е скъпа, или поевтиняла в политически план. Точно сега – и точно между тези „политически мъже”. И Америка познава сезонното намаление на цените. Може пък Премиерът да се възползва. Да спазари някоя и друга индулгенцийка... Друго си е да купиш на далавера екзотична, поевтиняла стока от далечна чужбина. Щото у нас политическите стоки са все познати. И непрекъснато ги преоценяват. Смятате ли, например, че сезонното намаление на цените ще подмине партията на Доган? Този „окомуш адам”, дето първи, открито и нагло, представи българската политика като пазар? Той уж трябваше да напомня „Капълъ черши”, ама се превърна в Битак. Там всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера... Нечия просташка мегаломания. Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузини корумпирани политици за левче. И кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест... Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си закупите и неколцина килъри, употребявани при неразкриваеми политически убийства, с които да закръглите бройката 97 до 150. Така де, стига са се носили в публичното пространство безпочвени слухове за броя на неразкритите убийства!
Купувай, народе! Сега е времето за сезонно намаление на цените. И отсега ти казват – евтино ти продаваме управляващите за следващото управление. Гласувай пак за социалистите! Няма значение колко пъти са се издънвали. Познатото зло си е половин зло... Гласувай пак за царя! Прост бил, смотан бил, с един файтон хора за партия. Прост, ама цар! Може пък и царска милост да прояви... Гласувай за Доган! Ама нещеш да гласуваш за Доган. То си има за него кой да гласува... Тогава ти продаваме най-евтината стока – политическото безхаберие. Не гласувай! Щото, ако излязат три милиона повече гласоподаватели, Доган и трима души няма да вкара в Народното събрание. От социалистите ще останат три карета за белот. А Сакскобургготът ще си вдигне чукалата (барабар с награбеното) и с целия си царски антураж ще подпраши за слънчева Испания...
И нашенецът, стиснал в потната си ръка няколко левчета, май отново е склонен да си купи най-евтиното. Знае, че не бива, ама... Преоценено, какво му плащаш? От него се иска само да рече – всички са маскари, за кого да гласувам?... Няма пък да им гласувам!...
Да седне на първото стъпало на стълбата, дето води нагоре – ама в две различни посоки. Да позяпа разсеяно този панаир на суетата. Да посръбва разсеяно купена от битака ракия- менте (щото евтино я дават) И да си боцка от мезето.
Краставици на търкалета.

Happy Brithday to Me!

А бях го аз хептен забравила...
Но днес, от пукнали зори
сто души са ми заопявали:
„Бе, почерпи!”, та „Почерпи!”.

Я гледай колко били вещи те!
И как, изглежда, всичко дават
за торта, на която свещите
с една се днес увеличават.

Голям пък праз! От мен да минете –
ще черпя който се изтърси!
Защо да крием си годините,
щом никой май не ни ги търси?

Рожденици, защо се сдухвате?
Помнете: никой, аз разбрах,
не гледа колко свещи духвате,
а само тортата под тях!

Упражнение за матура върху „Политическа зима” от Ботев

В. "Седем"
Сряда, 4.06.08

На 4-ти юни 1989г. на площад Тянанмън в Пекин, столицата на Китай, протестите на плахо мечтаещи за демократични промени мирни граждани са жестоко размазани от веригите на танкове. Загиват стотици хора. Очевидно дори надеждата за „умерен прогрес в рамките на закона” (по Тери Пратчет) е несъвместима с комунистическите представи за властта. Всъщност такива са представите на всяка диктатура. Но в модерния свят, в който диктатурата е „пътник без билет”, случаите на насилие, родени от брутална злоупотреба с власт, не трябва да бъдат забравяни. Защото цветът на кръвта, изтекла от разкъсаните вени на човека, изглежда черен дори под яркото слънце на далечната китайска земя. Като онези „черни кърви”, за които пише Ботев...
Не зная колцина българи се сещат в мързеливия юнски делник на 2008-ма за събитията в Китай от далечната 1989г. Днес си имаме други приоритети. Или по-скоро ги нямаме – защото, колчем се замислим за тях, усещаме как настръхваме от студ. Планираното поскъпване на парното с 14,1% и тока за битови нужди с 18% си е направо смразяващо. Грубо казано, калкулирайте 30-40 процентно увеличение на цените... Никак не ни кара да се сгряваме и фактът, че Брюксел опровергава урбулишките приказки на Тадаръков как спрените пари по САПАРД щели „да тръгнат до дни”. Щото и да тръгнат, не е много ясно докъде ще стигнат. Вероятно поради тази причина, хората на Николай Василев готвели закон как да изписваме пътни табели на латиница. За да се ориентират, значи, европейските средства в правилната посока. Насърчавайки своите служители, Василев гордо съобщава, че средните чиновнически заплати през юли щели да достигнат 700 лв. Дай Боже това да стане, но не съм убеден, че учителството например ще се стопли от тази новина. Стачкувалите месец и половина сто и петдесет хиляди души от сферата на образованието получиха снизходителното правнителствено обещание учителските заплати през юли да достигнат колосалния ръст от 650 лева... За онези, които все още не са напуснали училищата и не са цапардосани от секирата на съкращенията. В услуга на определени делови кръгове, които през късната есен на миналата година с пяна на уста крещяха, че стачката направо разсипала техния бизнес, щото нямало кой да им гледа „дечицата”, като компенсация бих предложил да се ориентират към нов бизнес с внос на учители. Може и от Китай. Определени събития притежават удивителната способност да се запечатват в съзнанието на потърпевшите. Та студентите от времето на „Тянанмън”, мнозина от които са станали учители (в някои точки на света все още хора с висше образование стават и учители), ще да са много подходящи за България. Те вероятно няма да горят от ентусиазъм да протестират и стачкуват. Най-малкото, защото в братска България кормилото на властта държи партия от познат на китайците тип. Тя може и да не мачка недоволните с танкове (не че отделни нейни представители не биха оценили по достойнство подобна идея), но във всеки случай присъствието й във властта е винаги смразяващо!
Поне в осемнайсетгодишния преход от най-новата ни история споменът за всяко докосване на партията-столетница до управлението на България ни кара зиморничаво да свиваме рамене. Независимо дали въпросната партия ръководи държавните дела пряко или „под прикритие”. Дали иде реч за правителството на Беров или Жан Виденов. Винаги цените започват да растат стремително – и затова всеки път е виновно международното положение (припомням ви, че и днес сме първенци в ЕС с растежа на цените за стоки от първа необходимост). Винаги драстично скача стойността на тока и парното. Преди дни държавен чиновник с нагла усмивка предложи пред телевизионните камери длъжниците на Топлофикация да бъдат санкционирани по тертипа на чешкия опит, при който наричали определени хора „екзекутори” и те много бързо събирали парите...Добре охраненият господин забрави да спомене, че чехите си нямат Вальо Топлото. А ако си го имаха, парите, ограбени от него и от ортаците му, щяха да бъдат върнати на потърпевшите. Щото българските потърпевши не ги грее, че Топлото щял „ да лежи на топло”. Изобщо, чехите много неща си нямат – например, бивша компартия от болшевишки тип, която днес модерно ( коалиционно) да ги управлява. Защото направиха своите лустрационни закони и завинаги изхвърлиха от политиката бившите си комунистически величия и техните модерни отрочета. Затова пък си имат просперитет. И нормални годишни времена... Ние пък си имаме Ботев. И неговата „Политическа зима”. Защото, след едно кратко запролетяване, сезоните на дългия ни преход са винаги два. От есента на нашето недоволство до политическата зима. А тя започва с усещането за студ. И поне мен винаги ме кара да си мисля, че сънувам - и тоя сън, в разни варианти, съм го сънувал много пъти. Сънувам Кобургготската лъжлива зима. Виденовата свирепа зима. Беровата лапавица. Лукановата гладна зима. И все по- назад...
Та сънувам аз, че вървя по нещо като безлюдна, полуразрушена Унтер ден Линден. Денацизираща се Германия след войната. Студ, глад, разруха. Отзвучали са тежките присъди на Нюрнбергския процес, фашизмът е обявен за враг на човечеството, но от това на човечеството, особено немското, никак не му е по-добре...
Изведнъж в заснежената тишина дочувам някаква гълчавка. Лъхва ме топлина. Витрина, върху нея - килната дъска. Под издрасканото „Мини няма”, с ъгловат готически шрифт е написано: „Клуб по интереси”. Поглеждам през облепеното с книжни ленти стъкло.
Около няколко маси небрежно са насядали хора. Мили хора, румени. Изглеждат досущ като представители на националноотговорен капитал. Дърдорят. Достолепен беловлас мъж с военна осанка чука с лъжичка по чашката с ерзац-кафе, поставена пред него:
- Тихо, господа, тихо! Партайгеноссен!
Шумът стихва.
- И тъй, господа, да се върнем към отчета на нашата задгранична централа. Ясно е, че тъй да се рече, времето на нашето временно поражение е отминало. Както казва другарят Борман, време е да помислим за властта...
Взрив от реплики.
- Тъй де! Докога ще чакаме!
- Откъснаха се от масите! Изнесоха партийните капитали, накупуваха имоти в Аржентина...
- Само ти ли искаш да купуваш имоти, бе? Нали ти дадоха пари да направиш верига от фирми!
- Ми твоите милиони да не са спестени от пфениги за кифла! Санким честен частник ми се пише...
Беловласият с военната осанка с труд усмирява развълнуваните:
- Тихо, господа! Държите се като гнили демократи!
Стреснати, всички млъкват.
- Нам, геноссен, е удобно настоящото правителство. Но сега най-важното е не само да възстановим присъствието си във всички структури на властта...
Присъстващите възторжено скачат:
- Че тя си е наша, властта де!
- Нали се окопахме и в съдебната...
- С кръв сме я взели, ей!
- То стаж си трябва! Без стаж ще ми става прокурор...
- Какви прокурори имаше при нас в „СА”!...
- Как ще ги реформираме вътрешните работи...
- Руе! – вика ядосано военната осанка. Всички застават мирно.
- Директивите са ясни – ще се готвим за избори. Но избори, удобни нам! И нам се вменява в дълг да убеждаваме ония, непълноценните – с фашизъма е свършено завинаги! Да се научат да правят разлика между фашизъм и фашисти. Бившите националсоциалисти могат да вземат властта, но туй няма да е власт на националсоциализма! Тъй де, вече сме денацизирани, сега ний сме новите демократи и ще създадем един нов ред...
Думите му потъват във възторжения рев на присъстващите.
А аз даже насън се ядосвам, че не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко туй и да изрека: „ Суета сует и всяческа суета”. И толкова се ядосвам, че се будя...
Само дето въобще не съм заспивал. Сънувал съм с отворени очи. Абсурден сън за някаква странна политическа зима. Може би, защото на 2 юни сирените са ми припомнили, че не сме забравили Ботев. А медиите са ме осведомили, че вече втора година дъжд и мъгла забулват местността под Околчица, та събралите се ентусиасти се разотиват, без да дочакат сирените. В студеното не ти е до символи.
Важното е да не заспиват като оня нашенец от „Политическа зима”. Само така няма да забравят, че политическата дрямка не води до нещо добро. Че и в далечен Китай, както в поезията на Ботев, кървите от насилието могат да са черни. И че Ботевата сатира завършва с думите: Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

Българийо, за тебе те умряха...

... а ти обезоръжи ги
както си стояха...

Дойде ли второ число на месец юни, новини за какви ли не патриотични прояви долитат до нас на ята и на рояци: тук ще има тържествена церемония в памет на загиналите; там вдигнали нов паметник на Христо Ботев; първият брой на "Неделен Стандарт" пък щял да изненада читателите си с подарък - личното тефтерче на поета (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-05-31&article=234470), и какво ли още не... Е, не мога като Ботевия „българин и патриотин” да погледна с особено недоверие на всичко това и да изрека: "Суета сует и всяческа суета".
Ставащото, разбира се, е чудесно, но, кой знае защо, навява ми асоциации за приказката (и нейното практическо приложение при д-р Гьобелс) "една лъжа, повторена сто пъти, става истина"... Или по-скоро за битуващия у нас фразеологизъм - есенцията на родния мироглед от доста време насам - "като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша". И защо ли?
Ами, най-малкото поради факта, че не са един и два случаите когато, на въпросната дата, с виенето на сирените в 12, само 3-4 български телевизии за спирали временно програмата си... и "националната" телевизия, например, не е била сред тях...
Или при положение, че може студент да си изтегли на изпита тема за Ботев и, понеже злите езици говорят, че професорът "леко недочувал, да почне да разправя пикантна историйка за любовните си похождения, като само сегиз-тогиз произнася "Ботев" с патос (а професорът, накрая изгубил търпение, да го прекъсне: "Стига с тоя Ботев, разкажи какво стана по-нататък!"). Е, вярно, че това е леко хиперболизиран анекдот, но при настоящото положение има опасност да почне да звучи особено достоверно...
Ако пък имате удоволствието да попитате средностатистически ученик какво знае за Ботев, не е изключено да получите следния отговор: "Ми доста е шумно, яко коли има там, ма иначе ме кефи булеварда!". Отново примерът е инцидентен, но симптоматичен. И не води до "велики" прозрения за това "колко са лоши днешните млади". Напротив - това води отново и отново до познатата ни до втръсване тема за родното образование и каква е причината за това негово настоящо положение...
У нас учениците изучават Ботев, а неговата публицистика е истински учебник за сугестивното въздействие на словото в целия диапазон на неговото съществуване. Затова неговата публицистика е изящна и груба, объркваща и точна – но винаги въздействаща. Защо обаче при нейното анализиране и коментиране, предимно се набляга на прекомерната употреба на словоформите "гений" и "шедьовър"? Все пак, ако човек на всяка цена държи да използва въпросния израз, не се ли очаква много добре да успее да аргументира позицията си? Ако е въпросът, 99% от изучаваните автори са гении и всичките им произведения са шедьоври, но ако въпросните епитети не се обвържат и с ясното осъзнаване защо е така, изучаването им става някак трудно, да не кажем безсмислено. По същия начин у нас думата "велик" (особено в словосъчетание "велики българи" - понякога даже направено на класация от 1 до сто!) намира особено често приложение и от малки ни учат, че този и онзи са велики (кога велики са Левски и Ботев; кога чичко Ленин и Георги Димитров - хода на "историята" и идеологията често са обръщали везните ту към една, ту към друга личност), но рядко се случва някой да умее да обясни защо и с какво един човек е такъв. Можем да се бием в гърдите каква велика нация с велики герои сме, но без ясното осъзнаване кои са качествата на тези личности, достойни да бъдат наречени "велики", патетичното хвалене става празно бръщолевене, а имена като Ботев и Левски се превръщат в нищо повече от футболни отбори и улици...
Е, едва ли новите матури и закриването на солиден брой училища ще помогнат особено... При това положение нашенския патриотизъм наистина изглежда малко като на гол тумбак - чифте пищови... Или поне точно като в стихотворението на коментирания в момента класик "В механата".

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви
и немеем, и се смеем
пред народа свети жертви!...

(В кръга на шегата - обявява се томбола с награди за първите 10 човека, които се сетят с коя дума поетът римува "патриоти" в тази своя творба - дано никой от нас не излезе такъв!). Класиката е вечна, но ако оттогава насам продължава да звучи все така актуално, то до момента ние не сме еволюирали много...
Но нека прочетем отново „Политическа зима” на Христо Ботев. И ще видим как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. Важното е да не заспиваме като героя от Ботевата сатира; да не забравяме, че политическата дрямка не води до нещо добро. И че, както в поезията на Ботев, и най-дългата нощ, и най-студената зима, все някога свършват: "Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."