от Николай Николов
Спомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учетелката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат...
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.
четвъртък, март 05, 2009
сряда, февруари 11, 2009
Пропагандата
Николай Николов, в. "Седем"
Сряда, 11.02.2009
През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.
Сряда, 11.02.2009
През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.
неделя, февруари 08, 2009
Началото на края
Николай Николов, в. "Седем"
Преди повече от десет години получих пощенска картичка от бивша ученичка, тръгнала след конкурс да овладява науката из престижни германски университети. На нея със строг шрифт на немски бе изписано: „Чужденци, не ни оставяйте сами с немците”... Давате ли си сметка колко национално достойнство и колко морални сили трябва да има един художник, за да иронизира така болната тема, свързана с чувството за историческа вина, което интелигентните немци все още носят в съзнанието си?
Днес над входа в сградата на ЕС в Брюксел изложбата „Ентропа” е представила една артинсталация, на която 27 творци от държавите – членки би трябвало да изразят своето артистично отношение към съюза. Мистификацията на Дейвид Черни внесе скандални измерения в това „мероприятие”. Аз обаче не съм убеден, че холандците например са готови да обявят война на Чехия, защото представата за Нидерландия (ниска земя), потънала в морето и със стърчащи от вълните минарета на турски джамии , дълбоко е накърнила национаолното им достойнство... Не чух холандски дипломати да протестират, нито външни министри да редят патетични слова. Обаче изображението на България, осеяна с клекалата на онова, което в битовата си култура наричаме „турски нужник”, роди вълна от негодувание. А в петък едни млади хора от някакъв дискусионен клуб за социални (разбирайте социалистически) и местни (санким, нашенски) политики побързаха да подарят на чешкия посланик тоалетна... По същото време едни други млади хора, които предния ден щедро бяха декорирани със синини от полицейски палки, протестираха пред Парламента срещу необходимостта да живеят в тоалетна... Поркуа бе, джанъм, управляващите и техните артистични ибрикчии се почувстваха толкова засегнати от тази сатирическа представа за днешна България? Често се сещам за оная битова мъдрост, дето твърди, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си припомням, че ключовата дума на нашето светоусещане е „нужда”. Щото българина винаги го гони нуждата. Екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда... И току се оказва в нужника! Само дето картината не може да предаде истинското усещанет за вонята от газовете на едно управление, рожба на комунистическа мегаломания, за която все още няма газова криза... Каква по-добра образна емблема искате за страна, управлявана от корумпирани некадърници, потънала в мизерия, зъзнеща от студ, защото същите некадърници са я превърнали в енергиен крепостен селянин на Русия?
А може би управляващите се притесняват от нашенската представа за „двете нули”? Защото, разбере ли се българинът, че са направили от държавата му тоалетна, че са го оставили да живее в двете нули... Ще се досети, че сумата от нули е страшна величина. От нули е лесно да се оплете верига... Помните ли тъжната и страшновата история от телевизионния репортаж за оня нещастник, който в най-лютия студ намерил убежище в една обществена тоалетна?...
Инак в художествената мистификация няма нищо ново. Преди повече от сто години неколцина талантливи млади руски творци – Алексей Толстой, братя Жемчужникови, художниците Бейдеман и Лагорио създават една литературна мистификация, наречена Козьма Прутков. Измислят му биография, рисуват му портрет и започват от негово име да публикуват всякакви дивотии. Но тъй като дивотиите са създадени от таланта, обществото е здравата объркано (както днес го обърка Черни). Което няма да попречи на афоризмите на Козьма Прутков да останат в историята на изкуството. Като например – Ако всяко начало имаше своя край, то кой ще ми каже – къде започва началото на този край?... Знаете ли къде започва началото на края на оня безкраен нашенски преход, който трябваше да ни направи европейци?
На площада, уважаеми съграждани. На площада.
Преди повече от десет години получих пощенска картичка от бивша ученичка, тръгнала след конкурс да овладява науката из престижни германски университети. На нея със строг шрифт на немски бе изписано: „Чужденци, не ни оставяйте сами с немците”... Давате ли си сметка колко национално достойнство и колко морални сили трябва да има един художник, за да иронизира така болната тема, свързана с чувството за историческа вина, което интелигентните немци все още носят в съзнанието си?
Днес над входа в сградата на ЕС в Брюксел изложбата „Ентропа” е представила една артинсталация, на която 27 творци от държавите – членки би трябвало да изразят своето артистично отношение към съюза. Мистификацията на Дейвид Черни внесе скандални измерения в това „мероприятие”. Аз обаче не съм убеден, че холандците например са готови да обявят война на Чехия, защото представата за Нидерландия (ниска земя), потънала в морето и със стърчащи от вълните минарета на турски джамии , дълбоко е накърнила национаолното им достойнство... Не чух холандски дипломати да протестират, нито външни министри да редят патетични слова. Обаче изображението на България, осеяна с клекалата на онова, което в битовата си култура наричаме „турски нужник”, роди вълна от негодувание. А в петък едни млади хора от някакъв дискусионен клуб за социални (разбирайте социалистически) и местни (санким, нашенски) политики побързаха да подарят на чешкия посланик тоалетна... По същото време едни други млади хора, които предния ден щедро бяха декорирани със синини от полицейски палки, протестираха пред Парламента срещу необходимостта да живеят в тоалетна... Поркуа бе, джанъм, управляващите и техните артистични ибрикчии се почувстваха толкова засегнати от тази сатирическа представа за днешна България? Често се сещам за оная битова мъдрост, дето твърди, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си припомням, че ключовата дума на нашето светоусещане е „нужда”. Щото българина винаги го гони нуждата. Екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда... И току се оказва в нужника! Само дето картината не може да предаде истинското усещанет за вонята от газовете на едно управление, рожба на комунистическа мегаломания, за която все още няма газова криза... Каква по-добра образна емблема искате за страна, управлявана от корумпирани некадърници, потънала в мизерия, зъзнеща от студ, защото същите некадърници са я превърнали в енергиен крепостен селянин на Русия?
А може би управляващите се притесняват от нашенската представа за „двете нули”? Защото, разбере ли се българинът, че са направили от държавата му тоалетна, че са го оставили да живее в двете нули... Ще се досети, че сумата от нули е страшна величина. От нули е лесно да се оплете верига... Помните ли тъжната и страшновата история от телевизионния репортаж за оня нещастник, който в най-лютия студ намерил убежище в една обществена тоалетна?...
Инак в художествената мистификация няма нищо ново. Преди повече от сто години неколцина талантливи млади руски творци – Алексей Толстой, братя Жемчужникови, художниците Бейдеман и Лагорио създават една литературна мистификация, наречена Козьма Прутков. Измислят му биография, рисуват му портрет и започват от негово име да публикуват всякакви дивотии. Но тъй като дивотиите са създадени от таланта, обществото е здравата объркано (както днес го обърка Черни). Което няма да попречи на афоризмите на Козьма Прутков да останат в историята на изкуството. Като например – Ако всяко начало имаше своя край, то кой ще ми каже – къде започва началото на този край?... Знаете ли къде започва началото на края на оня безкраен нашенски преход, който трябваше да ни направи европейци?
На площада, уважаеми съграждани. На площада.
събота, януари 17, 2009
Газовоинтелигентска (различно от „Огняроинтелигентска”)
Глобалното затопляне на запад внася смут.
А ние пред глобално застудяване сме вече.
Понеже не ни греят ни химери, ни мазут,
народът ни „загря” – с три ката дрехи се навлече
и за пореден път пред Парламента се завтече.
И тъй, и тъй по домовете все е кучи студ,
тълпата продължава като куче вън да зъзне.
Полицията пък, за да се стопли с честен труд,
зае се да „разчиства”; а властта, да ни „подхлъзне”
реди си все познатото... докато ни омръзне...
И вярно, че омръзна ни да бъдем будали...
Какво като отново сме където бяхме вчера?
Щом хванем ли се дружно да метем снега, дали,
да не „изринем” и сметта човешка от килера,
та да настъпи най-накрая по-добрата ера?
А ние пред глобално застудяване сме вече.
Понеже не ни греят ни химери, ни мазут,
народът ни „загря” – с три ката дрехи се навлече
и за пореден път пред Парламента се завтече.
И тъй, и тъй по домовете все е кучи студ,
тълпата продължава като куче вън да зъзне.
Полицията пък, за да се стопли с честен труд,
зае се да „разчиства”; а властта, да ни „подхлъзне”
реди си все познатото... докато ни омръзне...
И вярно, че омръзна ни да бъдем будали...
Какво като отново сме където бяхме вчера?
Щом хванем ли се дружно да метем снега, дали,
да не „изринем” и сметта човешка от килера,
та да настъпи най-накрая по-добрата ера?
сряда, януари 07, 2009
Постколедните терзания на една фантазия
Николай Николов, 7.01.2009
Старецът потропва нервно с пръсти по гланцираната повърхност на бюрото, зяпа с невиждащ поглед клавиатурата на компютъра и се коси, че не държи в ръка една от онези древни писалки, дръжката на които при нужда с наслаждение можеш да захапеш. През заскреженото прозорче любопитно наднича виолетовото око на нощта и северното сияние изписва причудливи кривулици върху зеницата му. Огромната камина уютно бумти, воят на януарската лапландска виелица влиза в странно съзвучие с хъркането на уморените джуджета, в обора сладко преживят елените и само от време на време Рудолф сърдито сумти, сякаш усетил настроението на своя стопанин...
А това настроение никак не е розово. Не е драпирано с мисли за заслужена почивка и екзотични творчески командировки. Тоя номер със задграничните командировки го прилагат най-добре управляващите в България, а точно отчетният доклад за България ражда маниакално-депресивния блясък, с който Дядо Коледа се е вторачил в монитора. Защото онази митична фигура, която по света наричат Santa Claus, Father Christmas, Babbo Natale и още безброй други имена, не е просто рожба на фантазията. Щом веднъж се появят, някои фантазии притежават удивителната способност да растат, да се развиват, да еволюират. И стават по-истински от истината... Отдавна Старецът е престанал да бъде просто червендалестия добродушен веселяк, който със смях разнася подаръци за децата по света. Сега той се грижи и за възрастните. Грижи се за правителствата и народите... Главите на тези правителства не винаги съзнават, че поне в сънищата си пишат писма до Дядо Коледа. А има ли писмо, то се завежда в деловодството; анализира се внимателно; с него се занимава цял отдел от джуджешкия департамент... Ето, например, писмото на българския премиер: „Мили Дядо Коледа – пише той – моля те и тази година да ми дадеш повечко спокойствие, щото ми писна от недоволството на разни българи, дето не знаят какво точно искат. Аз също не разбирам какво искат, но чудесно знам аз какво искам! Искам правителството да си изкара мандата, че да затворя устата на разни партийни другари, дето само си точат зъбите за моя пост! Много са лоши, бе Дядо, и завистливи са много! Толкова съм зает да ги контролирам, че не остава време за други глупости. И, моля те, накарай западните съюзници да не ми се карат толкова, а източните другари да проявят повечко разбиране... Правя, каквото мога, а само ядове! Виж, опозицията не ме притеснява – като изполъгахме електората на изборите, от опозицията остана една шепа в парламента. И пак се ерчат, циркаджиите му с циркаджии! Моля те, Дядо Коледа, много те моля – направи така, че моето дрънкане за нова изборна победа да стане истина! Знаеш ли как хубавичко се научих да управлявам! И не ми пука от никакви кризи, щото никаква икономическа криза лично аз досега не съм усетил... Надлежно прилагам списък с останалите си желания...” и т.н.
Старецът нервно пухти и намества едрото си тяло в иначе удобния и мек стол, който му се струва някак ръбест. Това, че у премиера има нещо детинско, е добре. Но комай си остава единственото му достойнство... Не върви на един зрял човек да му кажеш: „Ти беше ли добро дете?!”. Или въпросният не е чак толкова зрял? Виж, президентът Първанов е зрял, та чак презрял. „Уважаеми г-н Коледа – пише той, защото вече е съвсем на „ти” с етикета – не че вярвам във Вашето съществуване, защото съм си Марксист-Ленинец. Но както казваше другарят Фройд, понякога има и обикновени сънища, та нищо не ми пречи да си пожелая да се погрижите за моя Пи Ар. Щото времето го е поочукало, а на специалистите по излъскване на имиджа у нас им знаят и кътните зъби. Трябва да дърпам конците на партийните дела, без народонаселението да разбере; да се грижа за дивотиите на тричленката, дето без мен и една крачка не може да направи като правителство, а и да инвестирам в бъдещето... Вярно, стажът от Службите много ми помага, но е трудно, ах, колко е трудно да бъдеш Президентът на всички българи, след като си къде по-интелигентен от др. Живков например... Та остава само разтухата да ходя по авджилък. Моля, докарайте по-едър дивеч пред дулото ми и се погрижете поне тук всичко да е почтено. Щото имам сериозни подозрения, че звярът, дето го гърмя, ми го подготвят за отстрел по спецзаказ...”
Ръката на Дядо Коледа разхвърля грижливо подредените купчинки писма върху бюрото. В сънищата си министри и висши държавни чиновници са писали: искам, искам, искам! Без за секунда да се замислят, че щом в живота вземаш с пълни шепи, поне в сънищата трябва да си по-скромен. Не можеш само да вземаш, без да плащаш или да крадеш, без да отговаряш. Дават ли си сметка тия хора, че той трябва да пише отчет! Че от неговия доклад до голяма степен зависи каква ще бъде новата година! Не че всички правителства са читави, но изпитанието, наречено „световна икономическа криза”, поне е стреснало човечеството и накарало въпросните правителства да се събудят. Даже китайското е решило да затяга колана и да не дразни електората. Само българското продължава дрямката, сякаш ще векува във властта! А добрият старец е положил толкова усилия да помогне... Още в навечерието на предишната Коледа със стачката на учителите се е опитал да внуши, че нещата в страната са колосално объркани, че правителството се държи като разглезено, капризно и невъзпитано дете с клептомански наклонности и че така повече не може. И какво? Началото на 2008-ма е започнало с провален работен ден, затрупан под снежните преспи и със загуби над сто милиона лева, изчезнали някъде всред бушуващите виелици и хаоса в работата на Министерството на бедствията и авариите. За сметка на това Емел Етем е излязла в заслужен отпуск, като не е забравила пътьом да похвали работата на МВР... Което пък не е успяло съвсем навреме да открие, че шефът на Фонд „Републиканска пътна инфраструктура” е осигурил на малкото си братче държавни поръчки за ремонт на пътища на стойност 120 милиона лева! Сигурно затова през февруари ЕС е размахал назидателно пръст, искайки по-задълбочена проверка за конфликт на интереси (месец по-късно трима депутати и един зам-министър свенливо са признали, че фирми на техни роднини са получавали пари по програма САПАРД, обаче в това нямало нищо лошо). Брюксел е отрязъл парите по програма ФАР, през март ЕК е замразила 140 милиона евро от САПАРД, а в края на месеца изобщо е спряла финансирането по тази програма заради съмнения в злоупотреби...
Старецът скача от стола, нервно кръстосва стаята и ожесточено роши бялата си брада. Не разумяват ли тези висши държавни чиновници, че когато една страна получава пари, които после не трябва да връща, това са коледни дарове! Те ще приобщят страната към европейското семейство, ще направят живота на хората по-хубав и светъл, ще припомнят на тези хора ценностите на европейската християнска цивилизация! И когато ти отнемат тези дарове – а до ноември 2008-ма България окончателно е изгубила 560 милиона евро от различни предпресъединителни програми – значи Дядо Коледа е много сърдит. Няма подаръци за лошите правителства. И понеже те са свикнали сами да си правят дарове (естествено, с държавни средства) – за 2009-та Старецът им е приготвил такава изборна секира, че и комунистическият гьонсуратлък този път няма да им помогне! Само дето въпросът не е в правителството, а в народа, управляван от това правителство... Този въпрос не дава мира на Дядо Коледа; терзае душата му и току-виж му докарал тежка мигрена. Малко ли изживяха българите през 2008-ма?! То не бяха обществени скандали и брутални престъпления; пламтящи влакове и показни убийства; апокалиптични взривове и безочлива демонстрация на правителствен непукизъм. Последователно, твърдо и категорично покачване на цените – и последователно, твърдо и категорично обедняване на електората. Не бяха стачки на зърнопроизводители и животновъди, миньори и транспортни работници... Щом и полицаите решиха да запалят по цигара и да хапнат поничка в знак на протест – страната е стигнала дъното и продължава да ровичка надолу. А народът си чопли носа, гледа с безразличие рехавите редици на стачкуващите и ожесточено псува политиците, дето и едните, и другите са маскари. И се гордее, че от години не е ходил да гласува... И юрва по Коледа да изхарчи последните си грошове, и гърми новогодишни кьорфишеци, и пие като за последно, та дано забрави колко скотски е животът му... Как повече да накажеш такъв народ? А какво да му дариш?!
Северното сияние бледнее и зората гали с розовите си пръсти заскреженото прозорче. В камината тлеят гаснещи въгленчета. Виелицата е спряла и всичко е потънало в снежна тишина. Само в обора еленът Рудолф съчувствено въздиша – той поне е наясно, че когато трябва да оценява положението в България, дори такава фантазия като Дядо Коледа може да бъде разкъсвана от постколедни терзания!...
А това настроение никак не е розово. Не е драпирано с мисли за заслужена почивка и екзотични творчески командировки. Тоя номер със задграничните командировки го прилагат най-добре управляващите в България, а точно отчетният доклад за България ражда маниакално-депресивния блясък, с който Дядо Коледа се е вторачил в монитора. Защото онази митична фигура, която по света наричат Santa Claus, Father Christmas, Babbo Natale и още безброй други имена, не е просто рожба на фантазията. Щом веднъж се появят, някои фантазии притежават удивителната способност да растат, да се развиват, да еволюират. И стават по-истински от истината... Отдавна Старецът е престанал да бъде просто червендалестия добродушен веселяк, който със смях разнася подаръци за децата по света. Сега той се грижи и за възрастните. Грижи се за правителствата и народите... Главите на тези правителства не винаги съзнават, че поне в сънищата си пишат писма до Дядо Коледа. А има ли писмо, то се завежда в деловодството; анализира се внимателно; с него се занимава цял отдел от джуджешкия департамент... Ето, например, писмото на българския премиер: „Мили Дядо Коледа – пише той – моля те и тази година да ми дадеш повечко спокойствие, щото ми писна от недоволството на разни българи, дето не знаят какво точно искат. Аз също не разбирам какво искат, но чудесно знам аз какво искам! Искам правителството да си изкара мандата, че да затворя устата на разни партийни другари, дето само си точат зъбите за моя пост! Много са лоши, бе Дядо, и завистливи са много! Толкова съм зает да ги контролирам, че не остава време за други глупости. И, моля те, накарай западните съюзници да не ми се карат толкова, а източните другари да проявят повечко разбиране... Правя, каквото мога, а само ядове! Виж, опозицията не ме притеснява – като изполъгахме електората на изборите, от опозицията остана една шепа в парламента. И пак се ерчат, циркаджиите му с циркаджии! Моля те, Дядо Коледа, много те моля – направи така, че моето дрънкане за нова изборна победа да стане истина! Знаеш ли как хубавичко се научих да управлявам! И не ми пука от никакви кризи, щото никаква икономическа криза лично аз досега не съм усетил... Надлежно прилагам списък с останалите си желания...” и т.н.
Старецът нервно пухти и намества едрото си тяло в иначе удобния и мек стол, който му се струва някак ръбест. Това, че у премиера има нещо детинско, е добре. Но комай си остава единственото му достойнство... Не върви на един зрял човек да му кажеш: „Ти беше ли добро дете?!”. Или въпросният не е чак толкова зрял? Виж, президентът Първанов е зрял, та чак презрял. „Уважаеми г-н Коледа – пише той, защото вече е съвсем на „ти” с етикета – не че вярвам във Вашето съществуване, защото съм си Марксист-Ленинец. Но както казваше другарят Фройд, понякога има и обикновени сънища, та нищо не ми пречи да си пожелая да се погрижите за моя Пи Ар. Щото времето го е поочукало, а на специалистите по излъскване на имиджа у нас им знаят и кътните зъби. Трябва да дърпам конците на партийните дела, без народонаселението да разбере; да се грижа за дивотиите на тричленката, дето без мен и една крачка не може да направи като правителство, а и да инвестирам в бъдещето... Вярно, стажът от Службите много ми помага, но е трудно, ах, колко е трудно да бъдеш Президентът на всички българи, след като си къде по-интелигентен от др. Живков например... Та остава само разтухата да ходя по авджилък. Моля, докарайте по-едър дивеч пред дулото ми и се погрижете поне тук всичко да е почтено. Щото имам сериозни подозрения, че звярът, дето го гърмя, ми го подготвят за отстрел по спецзаказ...”
Ръката на Дядо Коледа разхвърля грижливо подредените купчинки писма върху бюрото. В сънищата си министри и висши държавни чиновници са писали: искам, искам, искам! Без за секунда да се замислят, че щом в живота вземаш с пълни шепи, поне в сънищата трябва да си по-скромен. Не можеш само да вземаш, без да плащаш или да крадеш, без да отговаряш. Дават ли си сметка тия хора, че той трябва да пише отчет! Че от неговия доклад до голяма степен зависи каква ще бъде новата година! Не че всички правителства са читави, но изпитанието, наречено „световна икономическа криза”, поне е стреснало човечеството и накарало въпросните правителства да се събудят. Даже китайското е решило да затяга колана и да не дразни електората. Само българското продължава дрямката, сякаш ще векува във властта! А добрият старец е положил толкова усилия да помогне... Още в навечерието на предишната Коледа със стачката на учителите се е опитал да внуши, че нещата в страната са колосално объркани, че правителството се държи като разглезено, капризно и невъзпитано дете с клептомански наклонности и че така повече не може. И какво? Началото на 2008-ма е започнало с провален работен ден, затрупан под снежните преспи и със загуби над сто милиона лева, изчезнали някъде всред бушуващите виелици и хаоса в работата на Министерството на бедствията и авариите. За сметка на това Емел Етем е излязла в заслужен отпуск, като не е забравила пътьом да похвали работата на МВР... Което пък не е успяло съвсем навреме да открие, че шефът на Фонд „Републиканска пътна инфраструктура” е осигурил на малкото си братче държавни поръчки за ремонт на пътища на стойност 120 милиона лева! Сигурно затова през февруари ЕС е размахал назидателно пръст, искайки по-задълбочена проверка за конфликт на интереси (месец по-късно трима депутати и един зам-министър свенливо са признали, че фирми на техни роднини са получавали пари по програма САПАРД, обаче в това нямало нищо лошо). Брюксел е отрязъл парите по програма ФАР, през март ЕК е замразила 140 милиона евро от САПАРД, а в края на месеца изобщо е спряла финансирането по тази програма заради съмнения в злоупотреби...
Старецът скача от стола, нервно кръстосва стаята и ожесточено роши бялата си брада. Не разумяват ли тези висши държавни чиновници, че когато една страна получава пари, които после не трябва да връща, това са коледни дарове! Те ще приобщят страната към европейското семейство, ще направят живота на хората по-хубав и светъл, ще припомнят на тези хора ценностите на европейската християнска цивилизация! И когато ти отнемат тези дарове – а до ноември 2008-ма България окончателно е изгубила 560 милиона евро от различни предпресъединителни програми – значи Дядо Коледа е много сърдит. Няма подаръци за лошите правителства. И понеже те са свикнали сами да си правят дарове (естествено, с държавни средства) – за 2009-та Старецът им е приготвил такава изборна секира, че и комунистическият гьонсуратлък този път няма да им помогне! Само дето въпросът не е в правителството, а в народа, управляван от това правителство... Този въпрос не дава мира на Дядо Коледа; терзае душата му и току-виж му докарал тежка мигрена. Малко ли изживяха българите през 2008-ма?! То не бяха обществени скандали и брутални престъпления; пламтящи влакове и показни убийства; апокалиптични взривове и безочлива демонстрация на правителствен непукизъм. Последователно, твърдо и категорично покачване на цените – и последователно, твърдо и категорично обедняване на електората. Не бяха стачки на зърнопроизводители и животновъди, миньори и транспортни работници... Щом и полицаите решиха да запалят по цигара и да хапнат поничка в знак на протест – страната е стигнала дъното и продължава да ровичка надолу. А народът си чопли носа, гледа с безразличие рехавите редици на стачкуващите и ожесточено псува политиците, дето и едните, и другите са маскари. И се гордее, че от години не е ходил да гласува... И юрва по Коледа да изхарчи последните си грошове, и гърми новогодишни кьорфишеци, и пие като за последно, та дано забрави колко скотски е животът му... Как повече да накажеш такъв народ? А какво да му дариш?!
Северното сияние бледнее и зората гали с розовите си пръсти заскреженото прозорче. В камината тлеят гаснещи въгленчета. Виелицата е спряла и всичко е потънало в снежна тишина. Само в обора еленът Рудолф съчувствено въздиша – той поне е наясно, че когато трябва да оценява положението в България, дори такава фантазия като Дядо Коледа може да бъде разкъсвана от постколедни терзания!...
четвъртък, януари 01, 2009
За много години!
"Сурва, весела година!
Здрава пръчка пред камина -
да я ползвате двамина,
яка да ви е гъ*ина!"
ЧНГ! За много години на всички! Уют, топлина, любов, красиви мигове и много празнично настроение през цялата нова 2009-та година!
Здрава пръчка пред камина -
да я ползвате двамина,
яка да ви е гъ*ина!"
ЧНГ! За много години на всички! Уют, топлина, любов, красиви мигове и много празнично настроение през цялата нова 2009-та година!
сряда, декември 24, 2008
Коледна импресия (или ексцесия)
Честита Коледа на всички и отсега, и винаги занапред много щастие, радост и положителни мисли! :) И един поздрав от мен:Лети над Младост, Люлин и Подуене
незнаен някакъв хвърчащ субект,
но звук от него няма да се чуе – не,
не е ракета без звуков ефект...
Шейна, чувал, рога се очертават...
Червено наметало и брада...
Но както по-наблизо се задават,
им иде да обърнат без следа...
Дали да продължи, се чуди Стария,
или да завърти в посока юг?
Че бил е вече и преди в България
и няма благи спомени от тук...
Предишната година го изпрати
с пиратки – канонада... И сега
еленът му глава сърдито клати,
на нея с части липсващи рога.
Народът тук безгрижно си живее
без влъхви и Витлеемски звезди....
И не успява май да проумее,
че може и с по-кротки веселби;
че смисълът на Коледата не е
в отрупана трапеза и гуляй...
Какво от туй дали звезда ще грее –
ти мятай си пиратки и сияй!
На малката кибритопродавачка
историята е далеч от нас...
По-важно е да има в джоба пачка
и пак да ни зарадва „Дядо Мраз”!
А Дядо Коледа ще се загърне
и ще си тръгне тихо във нощта...
За него рано е... Но ще се върне...
Щом ние си възвърнем радостта.
незнаен някакъв хвърчащ субект,
но звук от него няма да се чуе – не,
не е ракета без звуков ефект...
Шейна, чувал, рога се очертават...
Червено наметало и брада...
Но както по-наблизо се задават,
им иде да обърнат без следа...
Дали да продължи, се чуди Стария,
или да завърти в посока юг?
Че бил е вече и преди в България
и няма благи спомени от тук...
Предишната година го изпрати
с пиратки – канонада... И сега
еленът му глава сърдито клати,
на нея с части липсващи рога.
Народът тук безгрижно си живее
без влъхви и Витлеемски звезди....
И не успява май да проумее,
че може и с по-кротки веселби;
че смисълът на Коледата не е
в отрупана трапеза и гуляй...
Какво от туй дали звезда ще грее –
ти мятай си пиратки и сияй!
На малката кибритопродавачка
историята е далеч от нас...
По-важно е да има в джоба пачка
и пак да ни зарадва „Дядо Мраз”!
А Дядо Коледа ще се загърне
и ще си тръгне тихо във нощта...
За него рано е... Но ще се върне...
Щом ние си възвърнем радостта.
събота, декември 20, 2008
Поздрав...
...за всички
с тази песен http://www.youtube.com/watch?v=XyVizaSlRU4 !
На група "Балканджи" да е честит новият албум!
с тази песен http://www.youtube.com/watch?v=XyVizaSlRU4 !
На група "Балканджи" да е честит новият албум!
събота, декември 06, 2008
Никулденско
Николай, Никола, Коля
ще ни черпят днес на воля!
Или вкъщи - на домашна -
или в механата прашна.
Но нали сме в "лека" криза,
та соленко ни излиза
даром черпене, признавам...
Затова ви пожелавам:
Щом сега надигнем чаши,
още утре да са ваши
всички суми (и останки)
от любимите ни банки.
А пък те да не фалират:
кредити да циркулират
и на пълни обороти
всяка банка да работи.
А пък родните рибари
нека вадят все товари
с паламуди и скумрия,
вместо пъстра мръсотия.
Някой може би ще каже:
"Много искаш", ама даже
ако пръста си помръдне,
нещо може и да сбъдне...
Именници, днес не трайте.
Че и онзи горе, знайте
може да определи ви
като "риби мълчаливи"...
ще ни черпят днес на воля!
Или вкъщи - на домашна -
или в механата прашна.
Но нали сме в "лека" криза,
та соленко ни излиза
даром черпене, признавам...
Затова ви пожелавам:
Щом сега надигнем чаши,
още утре да са ваши
всички суми (и останки)
от любимите ни банки.
А пък те да не фалират:
кредити да циркулират
и на пълни обороти
всяка банка да работи.
А пък родните рибари
нека вадят все товари
с паламуди и скумрия,
вместо пъстра мръсотия.
Някой може би ще каже:
"Много искаш", ама даже
ако пръста си помръдне,
нещо може и да сбъдне...
Именници, днес не трайте.
Че и онзи горе, знайте
може да определи ви
като "риби мълчаливи"...
сряда, декември 03, 2008
За летящите чинии, българския футбол и журналистическата стилистика
В. "Седем", сряда, 03.12.2008
Помня, че преди години, в зората на нашите демократични промени, когато сензационната новина все още не се бе настанила уютно в пространството на родната журналистика, вестниците бяха много забавни. Поне от гледна точка на удивителното количество дивотии, изпъстрили техните страници. Ухото на нашенеца все още не бе „обръгнало” на езиковото опростачване и променената вестникарска стилистика го галеше с гаменската си фриволност и нетрадиционна интонация. По онуй време „флагман” на словестното новаторство бяха изданията на Пресгрупа „168 часа”. Няколко години след падането на Берлинската стена възпитаниците на СУ”Св.Климент Охридски” вече бяха зщитили няколко десетки дипломни работи, изследващи езика на часовите вестници...
Та в един такъв вестник се бе кукнала новината, че няколкостотин жители на голям крайдунавски град, събрали се в някаква местност, с часове са чакали посещение на извънземни. Темата НЛО все още бе крайно атрактивна и „одиозни” фигури от вида на Киро-контактьора често срещаха летящи чинии. Измъчено от посткомунистическия хаос на прехода, гарантиран от управлението на посткомунистическите социалисти, народонаселението очевидно бе вдигнало очи към висините. С надежда поне Неидентифицираните Летящи Обекти да напълнят празните чинии на сиромашката му софра. Празните чинии така и не се напълниха – но страниците на вестниците постепенно се изпълниха с пищните прелести на нов вид НЛО (неидентифицирани Лежащи обекти). Комай единствената „извънземна сензация” си остана четвъртото място на световното първенство по футбол в Америка... Само дето и „трикольорите”, подобно на вестниците, промениха своя облик. Играта им започна все-повече да напомня оная метафора на Радичков, в която разни монголоиди тичали по полето и викали:”Хипотеза-а-а!”... Колкото по-богати на снимков материал, изпъстрени със силиконови красавици ставаха вестниците, толкова по-постни, пошли и кастрирани откъм журналистическа острота ставаха текстовете около тези снимки. Понякога се разнасяше немощно джавкане и скимтене по повод гафовете на скрито – или открито управляващите комунисти. Не повече – защото всяка категорично отстоявана гражданска позиция водеше до „отсвирване” от многотиражните вестници и представителни медии... С едно изключение – онзи период от четири години, през които правителството на ОДС започна истинската промяна. О, как се промени тогава и стилистиката на вестниците! Джавкането се превърна в яростен лай и свиреп вълчи вой. Пламенното слово на Виза Недялкова държеше „исото” на бруталните скечове, с които Слави Трифонов бичуваше управлението на лошия Костов. Четиригодишният мандат на първото автентично дясно правителство бе озвучен от взривовете на медийни скандали, образна емблема на които стана сензационното заглавие „Костов уби дете”! Спомняте ли си? Да сте срещали някъде „Жан Виденов закла жена”; „Сакскобурггота бастиса старец” или „Сергей Димитриевич взриви питейно заведение”? Май не сте! Нормален журналист не би изписал подобен идиотизъм. Пък и притежателите на големите медии не биха допуснали подобни писания. „Защото сме социалисти” – или, по-точно, онези, които ни управляват и държат в ръцете си медиите, са социалисти. Заглавието на тази набързо сътворена от премиера и вдъхновена от висок партиен форум книга подозрително нопомня хоровия речетатив от един рекламен клип ”Защото така ни харесва!” Усещате ли близостта в ритмоинтонацията? Само че, на нас така не ни харесва. Не може да ни харесва нито бруталният, разюздан език на агент Димитър – бивше журналистическо величие, ругаещо свой „медиен конкурент”; нито сервилното блеене журналистическите ибрикчии, оправдаващи и възхваляващи най-компрометираното в историята на прехода ни правителство. Както не може да ни харесва дереджето на българския футбол или поведението на затъпелия от беднотия електорат, очакващ не неговото участие в изборите, а извънземните да променят съдбата му... Очевидно, и на европейците не им харесва...В такива моменти дари привидно мъртвата журналистика трябва да възкръсне! Ще кажете – ама това е метафора! Метафората винаги носи в себе си някакво скрито сравнение. Искате ли да разгадаете една метафора?
Във времето, когато нашенци чакали извънземните, един друг вестник разказа интересна случка. Възрастен жител на провинциално селище обичал да попийва. Благоверната му вдигала скандали. Възмутен от поведението на бабичката (и добре наквасен), дядото решил да я накаже, като инсценира самоубийство. Отишъл в мазето, стъпил на някакви щайги, прикрити зад куп боклуци, метнал едно въже през врата си и зачакал. След малко дашла старицата, видяла мнимия самоубиец и писнала. Насъбрали се съседи, повели ревящата жена, а в избата останала една комшийка – да пази мъртвеца да не вампиряса.Ама като се видяла сама, току мушнала под престилката няколко буркана от зимнината. Старецът си кротувал... Но когато булята посегнала към рафта с наредени бутилки, тихо мъртвият казал:
- Не пипай рикията!!!
Помня, че преди години, в зората на нашите демократични промени, когато сензационната новина все още не се бе настанила уютно в пространството на родната журналистика, вестниците бяха много забавни. Поне от гледна точка на удивителното количество дивотии, изпъстрили техните страници. Ухото на нашенеца все още не бе „обръгнало” на езиковото опростачване и променената вестникарска стилистика го галеше с гаменската си фриволност и нетрадиционна интонация. По онуй време „флагман” на словестното новаторство бяха изданията на Пресгрупа „168 часа”. Няколко години след падането на Берлинската стена възпитаниците на СУ”Св.Климент Охридски” вече бяха зщитили няколко десетки дипломни работи, изследващи езика на часовите вестници...
Та в един такъв вестник се бе кукнала новината, че няколкостотин жители на голям крайдунавски град, събрали се в някаква местност, с часове са чакали посещение на извънземни. Темата НЛО все още бе крайно атрактивна и „одиозни” фигури от вида на Киро-контактьора често срещаха летящи чинии. Измъчено от посткомунистическия хаос на прехода, гарантиран от управлението на посткомунистическите социалисти, народонаселението очевидно бе вдигнало очи към висините. С надежда поне Неидентифицираните Летящи Обекти да напълнят празните чинии на сиромашката му софра. Празните чинии така и не се напълниха – но страниците на вестниците постепенно се изпълниха с пищните прелести на нов вид НЛО (неидентифицирани Лежащи обекти). Комай единствената „извънземна сензация” си остана четвъртото място на световното първенство по футбол в Америка... Само дето и „трикольорите”, подобно на вестниците, промениха своя облик. Играта им започна все-повече да напомня оная метафора на Радичков, в която разни монголоиди тичали по полето и викали:”Хипотеза-а-а!”... Колкото по-богати на снимков материал, изпъстрени със силиконови красавици ставаха вестниците, толкова по-постни, пошли и кастрирани откъм журналистическа острота ставаха текстовете около тези снимки. Понякога се разнасяше немощно джавкане и скимтене по повод гафовете на скрито – или открито управляващите комунисти. Не повече – защото всяка категорично отстоявана гражданска позиция водеше до „отсвирване” от многотиражните вестници и представителни медии... С едно изключение – онзи период от четири години, през които правителството на ОДС започна истинската промяна. О, как се промени тогава и стилистиката на вестниците! Джавкането се превърна в яростен лай и свиреп вълчи вой. Пламенното слово на Виза Недялкова държеше „исото” на бруталните скечове, с които Слави Трифонов бичуваше управлението на лошия Костов. Четиригодишният мандат на първото автентично дясно правителство бе озвучен от взривовете на медийни скандали, образна емблема на които стана сензационното заглавие „Костов уби дете”! Спомняте ли си? Да сте срещали някъде „Жан Виденов закла жена”; „Сакскобурггота бастиса старец” или „Сергей Димитриевич взриви питейно заведение”? Май не сте! Нормален журналист не би изписал подобен идиотизъм. Пък и притежателите на големите медии не биха допуснали подобни писания. „Защото сме социалисти” – или, по-точно, онези, които ни управляват и държат в ръцете си медиите, са социалисти. Заглавието на тази набързо сътворена от премиера и вдъхновена от висок партиен форум книга подозрително нопомня хоровия речетатив от един рекламен клип ”Защото така ни харесва!” Усещате ли близостта в ритмоинтонацията? Само че, на нас така не ни харесва. Не може да ни харесва нито бруталният, разюздан език на агент Димитър – бивше журналистическо величие, ругаещо свой „медиен конкурент”; нито сервилното блеене журналистическите ибрикчии, оправдаващи и възхваляващи най-компрометираното в историята на прехода ни правителство. Както не може да ни харесва дереджето на българския футбол или поведението на затъпелия от беднотия електорат, очакващ не неговото участие в изборите, а извънземните да променят съдбата му... Очевидно, и на европейците не им харесва...В такива моменти дари привидно мъртвата журналистика трябва да възкръсне! Ще кажете – ама това е метафора! Метафората винаги носи в себе си някакво скрито сравнение. Искате ли да разгадаете една метафора?
Във времето, когато нашенци чакали извънземните, един друг вестник разказа интересна случка. Възрастен жител на провинциално селище обичал да попийва. Благоверната му вдигала скандали. Възмутен от поведението на бабичката (и добре наквасен), дядото решил да я накаже, като инсценира самоубийство. Отишъл в мазето, стъпил на някакви щайги, прикрити зад куп боклуци, метнал едно въже през врата си и зачакал. След малко дашла старицата, видяла мнимия самоубиец и писнала. Насъбрали се съседи, повели ревящата жена, а в избата останала една комшийка – да пази мъртвеца да не вампиряса.Ама като се видяла сама, току мушнала под престилката няколко буркана от зимнината. Старецът си кротувал... Но когато булята посегнала към рафта с наредени бутилки, тихо мъртвият казал:
- Не пипай рикията!!!
неделя, ноември 23, 2008
Бяла приказка
(но не по Валери Петров)
Падна първи сняг за тая зима...
С него - и за парно първи сметки.
Бройка, в резултат, неизчислима
минаха на шапки и жилетки.
Бели като снежните парцали
са за кмета всичките кахъри.
Както гьола жабата си хвали,
той ни хвали нашите яхъри:
Президент си имаме наперен;
премиер добър и всераздаващ...
Не е както в САЩ живота - черен
като новия им управляващ!
На Никулден наши пенсионери
може на морето пак да пращат!
Риба там за тях да се намери,
няма колкото за кит да плащат.
А на осми родните студенти
в „Шератон” и „Риц” ще се събират,
там ще хвалят свойте дивиденти...
После пак ще фотосинтезират.
Даже и в най-ледената зима,
всичко е у нас цветя и рози!
Само радост и мечти да има...
и възможно повечко налози!
минаха на шапки и жилетки.
Бели като снежните парцали
са за кмета всичките кахъри.
Както гьола жабата си хвали,
той ни хвали нашите яхъри:
Президент си имаме наперен;
премиер добър и всераздаващ...
Не е както в САЩ живота - черен
като новия им управляващ!
На Никулден наши пенсионери
може на морето пак да пращат!
Риба там за тях да се намери,
няма колкото за кит да плащат.
А на осми родните студенти
в „Шератон” и „Риц” ще се събират,
там ще хвалят свойте дивиденти...
После пак ще фотосинтезират.
Даже и в най-ледената зима,
всичко е у нас цветя и рози!
Само радост и мечти да има...
и възможно повечко налози!
сряда, ноември 19, 2008
Сено – слама
В. "Седем", сряда, 19.11.2008
Военните историци много обичат да припомнят един анекдотичен факт, свързан със строевата подготовка на младата българска армия след Освобождението. За да се научи да марширува, войникът трябва да изпълнява командата „леви – десни”. И доколкото довчерашното селянче не разумява разликата между левия и десния крак, защото в битовата му култура тези понятия просто не съществуват, въпросната команда е заменена със „сено – слама”. В онези времена нашенецът идеално разбира разликата между двете съществителни нарицателни, без да е нужно да знае какво е съществително име като част на речта...
В късната есен на 2008-ма българинът трябва да е прозрял,че наистина няма нищо ново под слънцето. Защото политическият смисъл на „лявото” и „дясното” в обществения живот му се губи точно както на преплитащия краката си селяк от онези далечни исторически времена. Ами помислете – в момента най-голямата управляваща и „лява” партия (онази, на „трудовия народ”) е окупирала всички властови позиции на държавата. За трите години от нейното управление инфлацията е нарастнала с 36% (по официални данни). Неофициално всяко влизане на трудовия народ в бакалията и всяко месечно плащане на сметките умножава тази представа по две! Светът е разтърсен от апокалиптична финансова и икономическа криза, а висши държавни чиновници (когато не са на поредната задгранична командировка) с ведра физиономия повтарят на какъв „остров на блаженството” живеем, щото инак уплашеният електорат щял да хукне и да си изтегли парите от изпостелелите банки... Ще изтегли, ако има какво! И това се отнася поне за 70% от населението... А премиерът нагло заявява, че неговата партия (воглаве с него самия) трябва да управляват поне още четири години, щото сега знаел поне 30 пъти повече от оня злощастен момент, в който пое кормилото на властта. Ако съдим по поредицата от гафове, на които Сергей Димитриевич наистина е специалист, развитието е налице. Как бихте оценили, например, неговата критика над решението на съда по повод един от синдиците на Кремиковци?! За подобна издънка в нормалния свят изритват от властта с шут. Ама не „ляв депесарски шут”, а такъв, след който една партия ще види вече изборна победа само през крив макарон... Защото всяка глупост на партийния лидер се стоварва върху реномето на самата партия. Ами ако глупостта се превърне в социална и политическа практика? Тогава ще трябва да се върнем към представата за оня „опак край”, за който преди повече от 100 години поетическото слово на Пенчо Славейков изрече:”Знайни са тамо свещени слова://равенство, братство, свобода//както навсякъде, плява под тях//дъвче смирено народа”. Е, плявата към дясното или лявото ще я отнесете?
Така, че по понятни причини за прогресивно изгладняващия и оголяващ електорат днес все по-актуални стават проблемите на дясното. За което потенциалният гласоподавател трябва поне да се досети, че през 19-годишния ни преход към демокрация реално е управлявало общо четири години и десет месеца. Десетте месеца на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Май не е много? Обаче е достатъчно, за да се излеят върху това управление тонове помия от хули и клевети. То е виновно за комунистическите изборни манипулации от началото на прехода; за раждането на разюздана криминална престъпност от времето на Беров; за хиперинфлацията при управлението на Жан Виденов; за вонящата, безпардонна корупция от последните 7 години. Виновно е, щото Филип Димитров е префърцунен интелигент, а Иван Костов задигнал имотите на царя, докопал скритите пари на БКП, прилапал сараите на Доган и освен това е циганин!... Виновно е, защото през 19-годишния ни преход към демокрация Димитров даде лошия пример за морал в политиката, а Костов увеличаваше заплатите в бюджетната сфера с 20% годишно; стабилизира икономически страната, навря в миша дупка наглите мутри с грандоманските им джипове и отвори пред България вратите на НАТО и ЕС... А нашенецът се почесва по гавата и се чуди дали дясното ще се обедини. И не разумява, че „обединяване” в политиката не означава формално сливане на партии, а обединение на онези, които гласуват за политиката на въпросните партии. ДСБ категорично и последователно повтаря, че няма да се коалира с комунисти, догановисти и царисти; че за нея приоритетни са икономическата стабилизация и промяна на политиката по доходите; озаптване на корупцията и стратегическата визия за бъдещето. Герб и СДС с различни гласове твърдят същото. Когато трите партии го изрекат в един глас, този глас ще бъде чут от гласоподавателя... Бъдете спокойни, дами и господа. Самият живот ще изостри слуха на нашенеца. Той поумнява и се ограмотява политически само когато джобът му се опразни. Нямайте грижа, процесът е в ход!
Като не разбираш каква е разликата между дясното и лявото в политиката (а не ти е съвсем ясна и разликата между сеното и сламата), заменяш тези понятия с разбираеми представи. Петнадесет години българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И както и да му повтарят, че е чудесно да живееш на куц крак, накрая умората го поваля на земята...
Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
Военните историци много обичат да припомнят един анекдотичен факт, свързан със строевата подготовка на младата българска армия след Освобождението. За да се научи да марширува, войникът трябва да изпълнява командата „леви – десни”. И доколкото довчерашното селянче не разумява разликата между левия и десния крак, защото в битовата му култура тези понятия просто не съществуват, въпросната команда е заменена със „сено – слама”. В онези времена нашенецът идеално разбира разликата между двете съществителни нарицателни, без да е нужно да знае какво е съществително име като част на речта...
В късната есен на 2008-ма българинът трябва да е прозрял,че наистина няма нищо ново под слънцето. Защото политическият смисъл на „лявото” и „дясното” в обществения живот му се губи точно както на преплитащия краката си селяк от онези далечни исторически времена. Ами помислете – в момента най-голямата управляваща и „лява” партия (онази, на „трудовия народ”) е окупирала всички властови позиции на държавата. За трите години от нейното управление инфлацията е нарастнала с 36% (по официални данни). Неофициално всяко влизане на трудовия народ в бакалията и всяко месечно плащане на сметките умножава тази представа по две! Светът е разтърсен от апокалиптична финансова и икономическа криза, а висши държавни чиновници (когато не са на поредната задгранична командировка) с ведра физиономия повтарят на какъв „остров на блаженството” живеем, щото инак уплашеният електорат щял да хукне и да си изтегли парите от изпостелелите банки... Ще изтегли, ако има какво! И това се отнася поне за 70% от населението... А премиерът нагло заявява, че неговата партия (воглаве с него самия) трябва да управляват поне още четири години, щото сега знаел поне 30 пъти повече от оня злощастен момент, в който пое кормилото на властта. Ако съдим по поредицата от гафове, на които Сергей Димитриевич наистина е специалист, развитието е налице. Как бихте оценили, например, неговата критика над решението на съда по повод един от синдиците на Кремиковци?! За подобна издънка в нормалния свят изритват от властта с шут. Ама не „ляв депесарски шут”, а такъв, след който една партия ще види вече изборна победа само през крив макарон... Защото всяка глупост на партийния лидер се стоварва върху реномето на самата партия. Ами ако глупостта се превърне в социална и политическа практика? Тогава ще трябва да се върнем към представата за оня „опак край”, за който преди повече от 100 години поетическото слово на Пенчо Славейков изрече:”Знайни са тамо свещени слова://равенство, братство, свобода//както навсякъде, плява под тях//дъвче смирено народа”. Е, плявата към дясното или лявото ще я отнесете?
Така, че по понятни причини за прогресивно изгладняващия и оголяващ електорат днес все по-актуални стават проблемите на дясното. За което потенциалният гласоподавател трябва поне да се досети, че през 19-годишния ни преход към демокрация реално е управлявало общо четири години и десет месеца. Десетте месеца на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Май не е много? Обаче е достатъчно, за да се излеят върху това управление тонове помия от хули и клевети. То е виновно за комунистическите изборни манипулации от началото на прехода; за раждането на разюздана криминална престъпност от времето на Беров; за хиперинфлацията при управлението на Жан Виденов; за вонящата, безпардонна корупция от последните 7 години. Виновно е, щото Филип Димитров е префърцунен интелигент, а Иван Костов задигнал имотите на царя, докопал скритите пари на БКП, прилапал сараите на Доган и освен това е циганин!... Виновно е, защото през 19-годишния ни преход към демокрация Димитров даде лошия пример за морал в политиката, а Костов увеличаваше заплатите в бюджетната сфера с 20% годишно; стабилизира икономически страната, навря в миша дупка наглите мутри с грандоманските им джипове и отвори пред България вратите на НАТО и ЕС... А нашенецът се почесва по гавата и се чуди дали дясното ще се обедини. И не разумява, че „обединяване” в политиката не означава формално сливане на партии, а обединение на онези, които гласуват за политиката на въпросните партии. ДСБ категорично и последователно повтаря, че няма да се коалира с комунисти, догановисти и царисти; че за нея приоритетни са икономическата стабилизация и промяна на политиката по доходите; озаптване на корупцията и стратегическата визия за бъдещето. Герб и СДС с различни гласове твърдят същото. Когато трите партии го изрекат в един глас, този глас ще бъде чут от гласоподавателя... Бъдете спокойни, дами и господа. Самият живот ще изостри слуха на нашенеца. Той поумнява и се ограмотява политически само когато джобът му се опразни. Нямайте грижа, процесът е в ход!
Като не разбираш каква е разликата между дясното и лявото в политиката (а не ти е съвсем ясна и разликата между сеното и сламата), заменяш тези понятия с разбираеми представи. Петнадесет години българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И както и да му повтарят, че е чудесно да живееш на куц крак, накрая умората го поваля на земята...
Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.
сряда, ноември 12, 2008
Мислителят
На 12 ноември 1840 г. в Париж се ражда Франсоа Огюст Рене Роден, името на когото у нас обикновено свързваме със скулптурата „Мислителят” (1888) Всъщност, за твореца това е само поредната крачка към грандиозния замисъл – „Портите към ада”. Монументален скулптурен портал, върху който художникът работи до края на дните си, без да успее да го завърши...
За нашенеца темата за портите към ада не е особено атрактивна. Той е свикнал с формите на полусрутения монумент, кацнал пред НДК , и би могъл да види в него българската проекция на онова, което е вълнувало един френски скулптур. Защото България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Все сатанински оръжия, трасиращи пътя към ада. Та е възможно оная страшна порта вече да е премината – инак как да си обясним факта, че гримасите на грозотата въобще не впечатляват електората?
За нашенеца в момента е актуална темата за Робинзон. Като един същински герой на Дефо той здраво е стъпил върху земята на тайнствен остров, заобиколен от бушуващите вълни на световна финансова криза. И божествен глас „свише” му повтаря, че няма страшно. Достатъчно е да се довери на здравите си ръце, енциклопедични познания и вярата в правителството, за да се оплези на природните стихии и докаже на света какви може да ги надроби един български корабокрушенец... Само че, поради вродената си интелигентност, той е чел „Робинзон Крузо” и се досеща, че из пустия остров от време на време бродят канибали. И в галопиращите цени на хляба и продуктите от първа необходимост; в протестите на зърнопроизводители и работници; в стоварващата се върху главата му енергийна секира; в скърцането, което се носи от образователната система; в писъците, ехтящи от полусрутената сграда на здравеопазването комай прозира стъпките на канибали, изпъстрили девствения пясък на пустия остров...
А правителството се е кукнало на своя божествен Олимп и с олимпийско спокойствие управлява държавата. То не се вълнува от живота на еднодневките. То се е вторачило в необходимостта със зъби и нокти да брани своите превилегии... Чарда езически богове, потънали в котерийни борби, превърнали кражбата и лъжата в свой божествен прерогатив и обитаващи свой собствен, утопичен свят. Но великият английски мислител, създал блажения остров „Утопия”, му придава сърповидна форма. Историята положи върху този сърп един чук – и се роди оня сърп и чук, в който управляващите къде тайно, къде явно се кълнат. Само че, другото име на този сърп и чук е антиутопия!.. Така, че божественото им спокойствие съвсем не е гарантирано от съдбата.
Инак и мнозинството управляващи, и мнозинството управлявани знаят, че Роден е изваял „Мислителят”. Уважаеми дами и господа, вгледайте се в неговото изображение. Не ви ли прави впечатление, че фигурата е опряла лакътя на дясната си ръка върху лявото коляно? Вероятно не за да ни внуши, че не страда от дископатия... И не заради разсъжденията на пишман –политолози колко малка била разликата между „лявото” и „дясното” у нас.
Искате ли да помислим върху това?
За нашенеца темата за портите към ада не е особено атрактивна. Той е свикнал с формите на полусрутения монумент, кацнал пред НДК , и би могъл да види в него българската проекция на онова, което е вълнувало един френски скулптур. Защото България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Все сатанински оръжия, трасиращи пътя към ада. Та е възможно оная страшна порта вече да е премината – инак как да си обясним факта, че гримасите на грозотата въобще не впечатляват електората?
За нашенеца в момента е актуална темата за Робинзон. Като един същински герой на Дефо той здраво е стъпил върху земята на тайнствен остров, заобиколен от бушуващите вълни на световна финансова криза. И божествен глас „свише” му повтаря, че няма страшно. Достатъчно е да се довери на здравите си ръце, енциклопедични познания и вярата в правителството, за да се оплези на природните стихии и докаже на света какви може да ги надроби един български корабокрушенец... Само че, поради вродената си интелигентност, той е чел „Робинзон Крузо” и се досеща, че из пустия остров от време на време бродят канибали. И в галопиращите цени на хляба и продуктите от първа необходимост; в протестите на зърнопроизводители и работници; в стоварващата се върху главата му енергийна секира; в скърцането, което се носи от образователната система; в писъците, ехтящи от полусрутената сграда на здравеопазването комай прозира стъпките на канибали, изпъстрили девствения пясък на пустия остров...
А правителството се е кукнало на своя божествен Олимп и с олимпийско спокойствие управлява държавата. То не се вълнува от живота на еднодневките. То се е вторачило в необходимостта със зъби и нокти да брани своите превилегии... Чарда езически богове, потънали в котерийни борби, превърнали кражбата и лъжата в свой божествен прерогатив и обитаващи свой собствен, утопичен свят. Но великият английски мислител, създал блажения остров „Утопия”, му придава сърповидна форма. Историята положи върху този сърп един чук – и се роди оня сърп и чук, в който управляващите къде тайно, къде явно се кълнат. Само че, другото име на този сърп и чук е антиутопия!.. Така, че божественото им спокойствие съвсем не е гарантирано от съдбата.
Инак и мнозинството управляващи, и мнозинството управлявани знаят, че Роден е изваял „Мислителят”. Уважаеми дами и господа, вгледайте се в неговото изображение. Не ви ли прави впечатление, че фигурата е опряла лакътя на дясната си ръка върху лявото коляно? Вероятно не за да ни внуши, че не страда от дископатия... И не заради разсъжденията на пишман –политолози колко малка била разликата между „лявото” и „дясното” у нас.
Искате ли да помислим върху това?
понеделник, ноември 10, 2008
10-ти ноември (№2)
Десети ноември е – дата велика
за нашия беден народ...
Навлезе любимата нам политика
във нов, непознат епизод.
Простихме се с Живков. По негово време
така си ни беше добре!
Имота ни нямаше кой да отнеме
и ходехме чак на море.
За всекиго имаше, бяхме си равни,
„Човекът” бе приоритет...
А днеска „човек” и „заплата” отдавна
вървят по обратния ред.
Но някой решил да живеем, че трябва
по западен супер-модел.
Че даже и Виденов после ни взеха,
народа ни гордо повел...
А гледаме днес – почти двайсет години
по-късно – отново сме тук.
Формално Европа (я виж!) приюти ни,
а иначе тънем в боклук.
за нашия беден народ...
Навлезе любимата нам политика
във нов, непознат епизод.
Простихме се с Живков. По негово време
така си ни беше добре!
Имота ни нямаше кой да отнеме
и ходехме чак на море.
За всекиго имаше, бяхме си равни,
„Човекът” бе приоритет...
А днеска „човек” и „заплата” отдавна
вървят по обратния ред.
Но някой решил да живеем, че трябва
по западен супер-модел.
Че даже и Виденов после ни взеха,
народа ни гордо повел...
А гледаме днес – почти двайсет години
по-късно – отново сме тук.
Формално Европа (я виж!) приюти ни,
а иначе тънем в боклук.
събота, ноември 01, 2008
Събуди се, народе...
Защото кои народи честват деня на народните будители? Ами, заспалите...В нашия случай, народът е толкова заспал, че дори и "Десетте най-досадни будилника на нашето време" (http://big.bg/modules/news03/article.php?storyid=17550) ще бъдат изправени пред предизвикателство да го събудят... Затова пожелавам на всички, които считат себе си за будители, или че поне са допринесли с нещо дори и малко за "пробуждането" ни, да продължават все така и никога да не се отказват!
Един поздрав за всички с една песничка на НЛО и пожелание за страхотен и успешен ден!
"Народа спи"
Народът спи безплътен призрачен сън.
Народът спи във умопомрачение.
Народът спи, а страшно става навън.
Народът спи, нароооодът спи.
Народът спи, а някой краде банки,
друг - купува души,
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи
нароодът спи.
Народът спи, юнак балкански мълчи.
Народът спи във скучно примирение.
Народът спи, а някой друг пак блести.
Народът спи, нароодът спи.
Народът спи,
а някой краде банки, друг - купува души,
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи
Народът спи
Народът спи, безплътен призрачен сън.
Народът спи със биволско търпение
Народът спи, със чужди трясъци вън
Народът спи, нароодът спи.
Народът спи,
а някой краде банки, друг - купува души
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи.
Народът спи
Погледни - нароодът спи, (2)
Безплътен призрачен сън...
петък, октомври 31, 2008
Хелоу-ин, хелоу-аут (или чужд празник по нашенски)
Ликуй, народе, старо днес и младо
отново цял ден „Хелоуин” празнува.
Но нашенец на майка, баба, дядо,
от с`ърце и душа цветисто псува.
Отново вещици, вампири, хали
отблизо и далече се събират.
У нас отколе те са се събрали...
и главно в Парламента се намират.
Днес няма ярки тиквени фенери
панели и прозорци осветили.
Инфлацията само ни се звери,
и като тиква срязана се хили.
Наместо да си хапне днес богато,
детенце любаво вир-сълзи рони,
защото струва си теглото в злато
една оскъдна порцийка бонбони.
А вий, оранжеви, узрели тикви –
любим деликатес за наште маси
кой роден нескопосан политик ви
превърна в синоним на глупостта си?
На Хелоуин, подобно на децата,
на портите обнадеждено тропа
и пита „Хелоу! Може – ин?” страната.
„Хелоу, но – аут!” отвръща й Европа.
отново цял ден „Хелоуин” празнува.
Но нашенец на майка, баба, дядо,
от с`ърце и душа цветисто псува.
Отново вещици, вампири, хали
отблизо и далече се събират.
У нас отколе те са се събрали...
и главно в Парламента се намират.
Днес няма ярки тиквени фенери
панели и прозорци осветили.
Инфлацията само ни се звери,
и като тиква срязана се хили.
Наместо да си хапне днес богато,
детенце любаво вир-сълзи рони,
защото струва си теглото в злато
една оскъдна порцийка бонбони.
А вий, оранжеви, узрели тикви –
любим деликатес за наште маси
кой роден нескопосан политик ви
превърна в синоним на глупостта си?
На Хелоуин, подобно на децата,
на портите обнадеждено тропа
и пита „Хелоу! Може – ин?” страната.
„Хелоу, но – аут!” отвръща й Европа.
(Публикувано във в. "Стършел", петък, 31.10.08 ;))
сряда, октомври 29, 2008
Не користи ради...
В. "Седем", сряда, 29.10.2008
Напоследък, в духа на „Голямото четене”, в главата ми непрекъснато се въртят заглавията на два романа. Но когато от телевизионния екран бодър дикторски глас ме съветва: ”Гласувайте за любимия си литературен роман!...” – а това вероятно предполага, че има и физически, биологически или, примерно, стоматологични романи, желанието да спечеля статуетката „Златен палец” с помощта на SMS-и стремително се изпарява. За сметка на това все по-ясно ми става защо в съзнанието се връща споменът за „Дванадесетте стола” и „Златният телец” на Илф и Петров. Покрай всичко друго, всред очарованието на шегата, тези книги ни срещат с анекдотичните – и все пак уродливи фигури на герои, които не биха могли да се родят в друго общество освен онова, което е „осветено” от диктатурата на пролетариата. Иначе казано, в света на соца...
Дори идиотската тавтология „литературен роман”, която е достоен конкурент на езиковия бисер от Биг Брадър „основата се базира на реалната действителност”, прави възможно сравнението между нашето битие и сатирата на Илф и Петров. Нали именно образователната ни система се занимава с изучаването на изкуството литература? Но тъй като управляващите очевидно са крайно недоволни от нейното състояние, пък и вероятно изпитват известни съмнения в ефективността на реформата, „отпочната” от просветното министерство, остава им да включат тежката артилерия на „Стахановския почин”. Да масовизират „окултуряването” на нацията по познатия социалистически тертип. С държавни мероприятия – и с личната инициатива на съвестни социалистически труженици. И повечето средства за масова информация бълват езикови пошлости и простотии (извън добре обмислената стратегия на демагогия, недоизказаност и отявлени лъжи). А наскоро скромен труженик от сплотения колектив на духовенството нарече премиера „пич”, развивайки с неописуемо простодушие нова лингвистична теория за мястото на вулгаризмите в светоусещането на младите. Добре поне, че не използва женския род на тази словоформа!...
Но младите, уважаеми дами и господа, не се впечетляват от подобно интимничене. Младите – особено ако са ученици в качествено училище – застават редом с преподавателите си, когато се сблъскат с рецедивите на соца. Както става във Френската гимназия. И не се заблуждавайте, че техните учители ги „манипулирали”. Защо не успя да ги манипулира просветният министър по времето на учителската стачка? Той имаше доволно неприятни изживявания с протестиращи млади хора. Защото грамотните млади хора притежават удивителна интуиция и остри морални сетива. Срещата с несправедливостта винаги ги взривява... Както ги дразнят одиозни фигури и характери, изплували сякаш от „светлото” социалистическо минало! Преди осем години учениците и учителите в една софийска езикова гимназия протестираха месец и половина и отстояха моралното си право да отхвърлят директор – парашутист, спуснат със заповед от самозабравил се чиновник. Ще кажете – ама това не беше ли по времето на лошия Костов! Знаете ли каква е разликата между времето на лошия Костов и добричкият, усмихнат Станишев? Протестите на онази езикова гимназия доведоха до уволнението на един шеф на регионален инспекторат. На един просветен зам-министър. И на един псевдодиректор! Защото разликата между демокрация и псевдодемокрация е както между Канада и Канализация... Днес уволняват директор, зад който са застанали ученици и учители. Само че след това от гимназията ще си тръгнат и най-качествените учители. Как мислите, че се изгражда един професионалист? Само в тъпите филми героят, който е карал самолет единствено в симулатор, поема управлението и тутакси приземява въздушния лайнер... Но дали това е прецедент? Преди няколко месеца волейболният отбор на България изпусна възможността да се представи блестящо на Олимпиадата. Заради прищявката на самозабравил се чиновник. Някой да не го разбра? И какво стана с чиновника? Нищо. Той просто постъпи според повелите на Шолоховия герой – „Аз съм тук съветската власт!” Именно манталитетът на социалистическия държавен чиновник раждаше такова високомерие (граничещо с дебелоочие) и чувство за недосегаемост. Такова може да бъде само поведението на сенки от миналото... Председател на управляваща партия нехае, че на метри от него може би са „самоубили” най-близкия му помощник... На министър от социалистическата партия не му пука, че няколко хиляди души –„фабричен пролетариат”, утре ще останат без работа!
Но България не се е върнала в миналото – колкото и тъжна да е тази истина за управляващите. Затова техните напъни в най-добрия случай ги доближават до жалкото и смешното в героите на Илф и Петров. Правителството просто се превъплъщава в тези герои. И когато реши, че е обидено на опозицията, крещи с треперливия гласец на Васисуалий Лоханкин от „Златният телец”- „Вълчица си ти, Варвара...И кучка при това си ти!...”. А когато сгафи за пореден път, мънка като захвърлилият расото отец Феодор: „Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!”*
Само дето съпругата липсва. Или в нея се е превъплътила партията-хегемон?!
* Сигурно не е нужно да превеждаме “черковнославянския”, с който си служи отец Феодор. Да оставим превода на оня нашенски свещеник с лингвистичните заложби...
Напоследък, в духа на „Голямото четене”, в главата ми непрекъснато се въртят заглавията на два романа. Но когато от телевизионния екран бодър дикторски глас ме съветва: ”Гласувайте за любимия си литературен роман!...” – а това вероятно предполага, че има и физически, биологически или, примерно, стоматологични романи, желанието да спечеля статуетката „Златен палец” с помощта на SMS-и стремително се изпарява. За сметка на това все по-ясно ми става защо в съзнанието се връща споменът за „Дванадесетте стола” и „Златният телец” на Илф и Петров. Покрай всичко друго, всред очарованието на шегата, тези книги ни срещат с анекдотичните – и все пак уродливи фигури на герои, които не биха могли да се родят в друго общество освен онова, което е „осветено” от диктатурата на пролетариата. Иначе казано, в света на соца...
Дори идиотската тавтология „литературен роман”, която е достоен конкурент на езиковия бисер от Биг Брадър „основата се базира на реалната действителност”, прави възможно сравнението между нашето битие и сатирата на Илф и Петров. Нали именно образователната ни система се занимава с изучаването на изкуството литература? Но тъй като управляващите очевидно са крайно недоволни от нейното състояние, пък и вероятно изпитват известни съмнения в ефективността на реформата, „отпочната” от просветното министерство, остава им да включат тежката артилерия на „Стахановския почин”. Да масовизират „окултуряването” на нацията по познатия социалистически тертип. С държавни мероприятия – и с личната инициатива на съвестни социалистически труженици. И повечето средства за масова информация бълват езикови пошлости и простотии (извън добре обмислената стратегия на демагогия, недоизказаност и отявлени лъжи). А наскоро скромен труженик от сплотения колектив на духовенството нарече премиера „пич”, развивайки с неописуемо простодушие нова лингвистична теория за мястото на вулгаризмите в светоусещането на младите. Добре поне, че не използва женския род на тази словоформа!...
Но младите, уважаеми дами и господа, не се впечетляват от подобно интимничене. Младите – особено ако са ученици в качествено училище – застават редом с преподавателите си, когато се сблъскат с рецедивите на соца. Както става във Френската гимназия. И не се заблуждавайте, че техните учители ги „манипулирали”. Защо не успя да ги манипулира просветният министър по времето на учителската стачка? Той имаше доволно неприятни изживявания с протестиращи млади хора. Защото грамотните млади хора притежават удивителна интуиция и остри морални сетива. Срещата с несправедливостта винаги ги взривява... Както ги дразнят одиозни фигури и характери, изплували сякаш от „светлото” социалистическо минало! Преди осем години учениците и учителите в една софийска езикова гимназия протестираха месец и половина и отстояха моралното си право да отхвърлят директор – парашутист, спуснат със заповед от самозабравил се чиновник. Ще кажете – ама това не беше ли по времето на лошия Костов! Знаете ли каква е разликата между времето на лошия Костов и добричкият, усмихнат Станишев? Протестите на онази езикова гимназия доведоха до уволнението на един шеф на регионален инспекторат. На един просветен зам-министър. И на един псевдодиректор! Защото разликата между демокрация и псевдодемокрация е както между Канада и Канализация... Днес уволняват директор, зад който са застанали ученици и учители. Само че след това от гимназията ще си тръгнат и най-качествените учители. Как мислите, че се изгражда един професионалист? Само в тъпите филми героят, който е карал самолет единствено в симулатор, поема управлението и тутакси приземява въздушния лайнер... Но дали това е прецедент? Преди няколко месеца волейболният отбор на България изпусна възможността да се представи блестящо на Олимпиадата. Заради прищявката на самозабравил се чиновник. Някой да не го разбра? И какво стана с чиновника? Нищо. Той просто постъпи според повелите на Шолоховия герой – „Аз съм тук съветската власт!” Именно манталитетът на социалистическия държавен чиновник раждаше такова високомерие (граничещо с дебелоочие) и чувство за недосегаемост. Такова може да бъде само поведението на сенки от миналото... Председател на управляваща партия нехае, че на метри от него може би са „самоубили” най-близкия му помощник... На министър от социалистическата партия не му пука, че няколко хиляди души –„фабричен пролетариат”, утре ще останат без работа!
Но България не се е върнала в миналото – колкото и тъжна да е тази истина за управляващите. Затова техните напъни в най-добрия случай ги доближават до жалкото и смешното в героите на Илф и Петров. Правителството просто се превъплъщава в тези герои. И когато реши, че е обидено на опозицията, крещи с треперливия гласец на Васисуалий Лоханкин от „Златният телец”- „Вълчица си ти, Варвара...И кучка при това си ти!...”. А когато сгафи за пореден път, мънка като захвърлилият расото отец Феодор: „Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!”*
Само дето съпругата липсва. Или в нея се е превъплътила партията-хегемон?!
* Сигурно не е нужно да превеждаме “черковнославянския”, с който си служи отец Феодор. Да оставим превода на оня нашенски свещеник с лингвистичните заложби...
сряда, октомври 15, 2008
Циркаджиите
В. "Седем", сряда, 15.10.2008
Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?
Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?
понеделник, октомври 13, 2008
Без-опасно шофиране?
Днес - 13 октомври - било ден на безопасното шофиране, или поне така казват по радиото...
В България, види се, това открай време е един много наболял проблем, който може да се дискутира много. Няма да се впускам в разсъждения - нека оставим това на експертите-анализатори, за това им се плаща - да не им изземаме функцията!
Вместо това, ще се опитам да възпроизведа една кратка лекция на невероятния Камен Донев, част от един негов моноспектакъл, свързана тъкмо с тази тема (доколкото е възможно, разбира се - цитирам по памет):
- Както знаем, дами и господа, у нас на пешеходна пътека се чака. Стойката, която човек заема, докато чака, е много характерна, и на нея може да завиди всеки виден лекоатлет. Ето така например! (Застава в поза, подобна на бегач на стартовата линия). Центърът на тежестта трябва да е върху единият крак, а в двата края да е уравновесена. Човек трябва дори да си носи наръч с прътове за овчарски скок - просто за всеки случай, ако колите спрат, направо да се засили и - хопаля!. Също така в медийните пространства се разработва идеята на всяка пешеходна пътека да стоят по двама души със сигнални пистолети, та пешеходецът да не върти глава, а да гледа само напред... И когато се чуе сигналът, всички да тръгнат - по-скоро да се втурнат напред! Така може да има дори залагания за определени пешеходци... Но в тази поза се чака средно около час-два-три, може и повече. Когато най-сетне колите спрат и позволят на пешеходеца да премине (той вече е напазарувал и може да потегли с покупките), в неговия поглед се чете един-единствен въпрос - "Мене въобще има ли ме?" - и в главата му трескаво се препират мисли: "Стоя тук вече четвърта седмица... Джиесемът ми звъни - значи ме има; ама аз не го вдигам - значи ме няма!"... Шокът е толкова силен, че в организма на реципиента се задейства условен рефлекс - в резултат на което се наблюдават най-различни парадоксални реакции. Някои пешеходци огладняват, а други се напикават! Някои пък забравят за какво изобщо са застанали на пешеходната пътека и напрегнато се мъчат да се сетят... Докато шофьорът се опомни (щото и той се е объркал, но накрая се усеща), търпеливо им прави знак да преминат. Знакът обикновено се прави под формата на махване с ръка (маха с ръка, показвайки уж пешеходна пътека) - "Хайде, минавай бе, твойта майка!". Някои пешеходци се ядосват на това и реагират твърде честолюбиво - все едно "Какво?! Ти какво си мислиш, че не мога да премина ли??? Така ли?!"... Когато най-накрая пешеходецът се сети какво трябва да направи, той преминава. Преминавайки, решава, под влияние кой знае на какви фактори, че е редно да благодари на шофьора, че му е направил път. И го прави - благодарността обикновено се осъществява чрез кимване на глава и дори поклон. Някои даже се спират и казват "Благодаря!". Което, само по себе си, е вече шокиращо! Все едно след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!". Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Защо ще благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път?!
Мисля, че е редно да спрем дотук... Последният въпрос от своя страна поражда и у нас друг риторичен такъв - аджеба, нужен ли е специален "ден за безопасно шофиране", след като шофьорите са длъжни да карат безопасно (разбира се, за тази безопасност и пешеходците е редно да направят каквото е по силите им)?! Това ни навежда на мисълта, че по всяка вероятност, след като имаме един-единствен ден в годината, посветен на "безопасното шофиране", то значи всички останали (364 - или колкото са там) дни от нея са посветени на "опасно шофиране"...
Дали пък ако отделим един специален ден на опасността по пътищата, процесът няма да се обърне, и шофирането от само себе си да стане без-опасно, вместо опасно? Остава да чакаме с надеждата някой ден това да се случи...
В България, види се, това открай време е един много наболял проблем, който може да се дискутира много. Няма да се впускам в разсъждения - нека оставим това на експертите-анализатори, за това им се плаща - да не им изземаме функцията!
Вместо това, ще се опитам да възпроизведа една кратка лекция на невероятния Камен Донев, част от един негов моноспектакъл, свързана тъкмо с тази тема (доколкото е възможно, разбира се - цитирам по памет):
- Както знаем, дами и господа, у нас на пешеходна пътека се чака. Стойката, която човек заема, докато чака, е много характерна, и на нея може да завиди всеки виден лекоатлет. Ето така например! (Застава в поза, подобна на бегач на стартовата линия). Центърът на тежестта трябва да е върху единият крак, а в двата края да е уравновесена. Човек трябва дори да си носи наръч с прътове за овчарски скок - просто за всеки случай, ако колите спрат, направо да се засили и - хопаля!. Също така в медийните пространства се разработва идеята на всяка пешеходна пътека да стоят по двама души със сигнални пистолети, та пешеходецът да не върти глава, а да гледа само напред... И когато се чуе сигналът, всички да тръгнат - по-скоро да се втурнат напред! Така може да има дори залагания за определени пешеходци... Но в тази поза се чака средно около час-два-три, може и повече. Когато най-сетне колите спрат и позволят на пешеходеца да премине (той вече е напазарувал и може да потегли с покупките), в неговия поглед се чете един-единствен въпрос - "Мене въобще има ли ме?" - и в главата му трескаво се препират мисли: "Стоя тук вече четвърта седмица... Джиесемът ми звъни - значи ме има; ама аз не го вдигам - значи ме няма!"... Шокът е толкова силен, че в организма на реципиента се задейства условен рефлекс - в резултат на което се наблюдават най-различни парадоксални реакции. Някои пешеходци огладняват, а други се напикават! Някои пък забравят за какво изобщо са застанали на пешеходната пътека и напрегнато се мъчат да се сетят... Докато шофьорът се опомни (щото и той се е объркал, но накрая се усеща), търпеливо им прави знак да преминат. Знакът обикновено се прави под формата на махване с ръка (маха с ръка, показвайки уж пешеходна пътека) - "Хайде, минавай бе, твойта майка!". Някои пешеходци се ядосват на това и реагират твърде честолюбиво - все едно "Какво?! Ти какво си мислиш, че не мога да премина ли??? Така ли?!"... Когато най-накрая пешеходецът се сети какво трябва да направи, той преминава. Преминавайки, решава, под влияние кой знае на какви фактори, че е редно да благодари на шофьора, че му е направил път. И го прави - благодарността обикновено се осъществява чрез кимване на глава и дори поклон. Някои даже се спират и казват "Благодаря!". Което, само по себе си, е вече шокиращо! Все едно след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!". Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Защо ще благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път?!
Мисля, че е редно да спрем дотук... Последният въпрос от своя страна поражда и у нас друг риторичен такъв - аджеба, нужен ли е специален "ден за безопасно шофиране", след като шофьорите са длъжни да карат безопасно (разбира се, за тази безопасност и пешеходците е редно да направят каквото е по силите им)?! Това ни навежда на мисълта, че по всяка вероятност, след като имаме един-единствен ден в годината, посветен на "безопасното шофиране", то значи всички останали (364 - или колкото са там) дни от нея са посветени на "опасно шофиране"...
Дали пък ако отделим един специален ден на опасността по пътищата, процесът няма да се обърне, и шофирането от само себе си да стане без-опасно, вместо опасно? Остава да чакаме с надеждата някой ден това да се случи...
понеделник, октомври 06, 2008
100 километра
Щом се будя,
съм щастлива, като зная, че събуждам се единствено до теб.
Щом изляза,
съм доволна ако зная, че излизам пак, за да се видя с теб.
Ако пия,
ще се радвам и на хубавата мисъл, че напивам се за теб.
И да вия,
пак не е проблем, когато знам, че правя го отново аз за теб.
Сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
Щом работя,
зная, че не е напразно, а работя аз единствено за теб.
И банкноти,
и стотинки, ще отидат всички до една единствено за теб.
Прибера се,
и щастлива съм, щом зная, че прибирам се отново пак при теб.
И за нас е
раят на земята, само ако заедно сме винаги със теб.
И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
Щом съм тъжна,
и това ще понеса, защото тъжна съм единствено без теб.
Щом мечтая,
и мечтите ми са само пак за времето, прекарано до теб.
Щом съм тука,
ще съм винаги добре, когато зная, че ще бъда пак при теб.
На боклука,
ще отида, ако трябва, ако зная аз, че правя го за теб –
и на боклука ще отида аз за теб!
И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
(Вдъхновено от http://www.youtube.com/watch?v=O3tNylJr7Z4 Поздрав! )
съм щастлива, като зная, че събуждам се единствено до теб.
Щом изляза,
съм доволна ако зная, че излизам пак, за да се видя с теб.
Ако пия,
ще се радвам и на хубавата мисъл, че напивам се за теб.
И да вия,
пак не е проблем, когато знам, че правя го отново аз за теб.
Сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
Щом работя,
зная, че не е напразно, а работя аз единствено за теб.
И банкноти,
и стотинки, ще отидат всички до една единствено за теб.
Прибера се,
и щастлива съм, щом зная, че прибирам се отново пак при теб.
И за нас е
раят на земята, само ако заедно сме винаги със теб.
И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
Щом съм тъжна,
и това ще понеса, защото тъжна съм единствено без теб.
Щом мечтая,
и мечтите ми са само пак за времето, прекарано до теб.
Щом съм тука,
ще съм винаги добре, когато зная, че ще бъда пак при теб.
На боклука,
ще отида, ако трябва, ако зная аз, че правя го за теб –
и на боклука ще отида аз за теб!
И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.
(Вдъхновено от http://www.youtube.com/watch?v=O3tNylJr7Z4 Поздрав! )
Абонамент за:
Публикации (Atom)