Бих искала да кажа, че нашата система тенденциозно ни прави на маймуни... но, уви, не мога да кажа това - просто на маймуните им дават банани!
Весели празници на всички!
събота, април 30, 2016
четвъртък, март 31, 2016
Отчет за месеца...
Датата е 31ви март, а часът - 23 (българско време), 21 (английско).
Температурата навън е 10 градуса.
На улица Blithe всичко е спокойно... but not quite.
Настроението у нас - под нулата.
Положението - ликвидационно...
Туйто!
Температурата навън е 10 градуса.
На улица Blithe всичко е спокойно... but not quite.
Настроението у нас - под нулата.
Положението - ликвидационно...
Туйто!
неделя, февруари 14, 2016
Мразите балади като цяло и Адел в частност? Този пост е за вас!
ВНИМАНИЕ: Феновете на британската поп певица Адел да НЕ четат. Съдържа критики; ако не ви харсва - НЕ четете.
Чух новата песен на Адел - уви, не ми беше спестено...
С удоволствие бих казала, че творчеството на Адел е направо ужасно и е по-добре за нея да се откаже от пеенето... Но, уви, не мога да кажа това - просто творчество няма, пеене - хептен. Тази определено е напът да влезе в рекордите на Гинес като "жената, успяла да скимти най-дълго пред микрофон", като дори е успяла да облече стоновете си в песен... За жалост - една и съща песен от години насам. Все едно и също - колко е нещастна, че гаджето й я е зарязало и разни все от тоя сорт...
Още преди години Адел пееше една доста потискаща балада с мрачновато видео и заглавие "Someone Like You". Последваха я редица песни, които не се различаваха съществено нито по мелодия, нито по аранжимент, тем паче текст. За щастие междувременно Адел направи нещо изключително полезно за себе си и обществото - роди и отгледа момченце. И поради тази именно причина, й се наложи за известно време да преустанови скимтенето пред микрофона и да се посвети на по-ползотворни дейности, като сменяне на памперси и претопляне на млека за биберони...
За жалост обаче, мина се-немина някоя и друга година, и Адел отново зави за злощастния си любовен живот.
Не знам на тази жена дали темата за изневери и нещастни несподелени любови й е особено близка и позната - може би... Но, вярвам, каквото и да и се е случило, със сигурност не е повод да слушаме предсмъртните й вопли вече осма поредна година.
С други думи - Адел, моме, ако четеш написаното дотук - много се проточи тази твоя лебедова песен, Адке! Сменяй плочата, мила, време е!
Особено в така наречения ден на любовта, на хората не им се слушат погребално-траурни напеви. Остави си ги за други дни - животът е достатъчно нещастен и без друго.
Чух новата песен на Адел - уви, не ми беше спестено...
С удоволствие бих казала, че творчеството на Адел е направо ужасно и е по-добре за нея да се откаже от пеенето... Но, уви, не мога да кажа това - просто творчество няма, пеене - хептен. Тази определено е напът да влезе в рекордите на Гинес като "жената, успяла да скимти най-дълго пред микрофон", като дори е успяла да облече стоновете си в песен... За жалост - една и съща песен от години насам. Все едно и също - колко е нещастна, че гаджето й я е зарязало и разни все от тоя сорт...
Още преди години Адел пееше една доста потискаща балада с мрачновато видео и заглавие "Someone Like You". Последваха я редица песни, които не се различаваха съществено нито по мелодия, нито по аранжимент, тем паче текст. За щастие междувременно Адел направи нещо изключително полезно за себе си и обществото - роди и отгледа момченце. И поради тази именно причина, й се наложи за известно време да преустанови скимтенето пред микрофона и да се посвети на по-ползотворни дейности, като сменяне на памперси и претопляне на млека за биберони...
За жалост обаче, мина се-немина някоя и друга година, и Адел отново зави за злощастния си любовен живот.
Не знам на тази жена дали темата за изневери и нещастни несподелени любови й е особено близка и позната - може би... Но, вярвам, каквото и да и се е случило, със сигурност не е повод да слушаме предсмъртните й вопли вече осма поредна година.
С други думи - Адел, моме, ако четеш написаното дотук - много се проточи тази твоя лебедова песен, Адке! Сменяй плочата, мила, време е!
Особено в така наречения ден на любовта, на хората не им се слушат погребално-траурни напеви. Остави си ги за други дни - животът е достатъчно нещастен и без друго.
вторник, февруари 09, 2016
Престъпления и наказания
Образователната ни система пак изтрещя
В "Добрата стара Англия" (която аз иначе безкрайно уважавам и ценя) телесните наказания над ученици (бой с пръчка, демек) стават незаконни едва през 1979г. В "дивата" ни родина те никога не са били законни - и слава Богу! Лично аз не съм привърженичка на подобни радикални действия и не смятам, че насилието, под каквато и да е форма, е адекватен метод за внушаване на дисциплина - мисля, че с добро може да се постигне много повече... Което в никакъв случай не означава, че не трябва да има наказателни мерки при провинения. Каквито и да са те, българската система трудно може да бъде обвинена в непремерени наказания или твърде сурови санкции.
Винаги е имало и ще има хора, които си знаят само правата, но не и задълженията -. и сред децата, и сред възрастните - и тъй като системата за последните години силно се наклони да е в полза на ученика, някои хора пробват всякакви цигански номера с надеждата да прилапат някой лев. Не мисля, че има поводи за безпокойство - даже въпросната госпожа да е завела дело, то няма как да бъде решено в нейна полза; разходите по съдилища са си нейни, излагацията - също.
В "Добрата стара Англия" (която аз иначе безкрайно уважавам и ценя) телесните наказания над ученици (бой с пръчка, демек) стават незаконни едва през 1979г. В "дивата" ни родина те никога не са били законни - и слава Богу! Лично аз не съм привърженичка на подобни радикални действия и не смятам, че насилието, под каквато и да е форма, е адекватен метод за внушаване на дисциплина - мисля, че с добро може да се постигне много повече... Което в никакъв случай не означава, че не трябва да има наказателни мерки при провинения. Каквито и да са те, българската система трудно може да бъде обвинена в непремерени наказания или твърде сурови санкции.
Винаги е имало и ще има хора, които си знаят само правата, но не и задълженията -. и сред децата, и сред възрастните - и тъй като системата за последните години силно се наклони да е в полза на ученика, някои хора пробват всякакви цигански номера с надеждата да прилапат някой лев. Не мисля, че има поводи за безпокойство - даже въпросната госпожа да е завела дело, то няма как да бъде решено в нейна полза; разходите по съдилища са си нейни, излагацията - също.
събота, януари 30, 2016
Ново 20 - "Турско робство" или "Османско съжителство"...
Еееей, начи, малко да ви остави човек, и айде пак - отново се подхвана до втръсване познатата дискусия на тема, аджеба, в "турско робство" ли сме били или в "османско присъствие/съжителство"...
Тази дискусия не е актуална от много време насам - още Вера Мутафчиева засяга въпроса, и то повече от добре... И за жалост заключението й, че много българи, дори днес, изглежда предпочитат да са потомци на роби, звучи твърде достоверно.
Да, от терминологична гледна точка "Османско присъствие" или "съжителство", звучи точно толкова абсурдно, колкото и "турско робство"... И все пак - абе... Роб с имот къде се е чуло и видяло, бе хора? И това доколко една феодална империя може да бъде едновременно и робовладелска, несъмнено е въпрос, на който, при предоставяне на утвърдителен и достатъчно добре обоснован отговор, ние бихме получили Нобелова награда.
Конкретно на въпроса - тегобата на онеправдания не става по-голяма като го нарекат "роб" и по-малка, ако кажат, че е "крепостен селянин". В исторически план нещастието на една страна, загубила държавната си идентичност и превърната в провинция на която и да било империя, не може да бъде сведено до литературни клишета и художествени метафори. Но все пак не трябва да забравяме, че научният спор и битовата комуникация са различни материи. Всяка наука има свой категориален апарат - и точно както историята борави с термина "обществено-икономическа формация" (строй, социална система), така лексикологията като лингвистична дисциплина борави с понятията "фразеологизъм" и "идиом" (каквито са изрази като "турско робство“, "османски гнет“, "агарянско иго“ и т.н.). Метафоричните послания на образа са силни, но уви, често се разминават с научната конкретност. Историята определя различни обществено-икономически формации – тя говори за родово общество, робовладелска система, феодализъм, буржоазен социум – но тя категорично не може да приеме словосъчетанието "турско робство“ като вид обществено-икономическа формация. Няма научна школа или учен, който така да съчетае несъчетаемото, та да докаже, че феодализмът е робовладелска система, а робовладелският древногръцки полис например – същински феодализъм. Онзи, който успее да го постигне, гарантирано ще спечели Нобелова награда, както вече написах. Има няколко категорични факти, който никога не трябва да забравяме: ислямските завоевания на балканите продължават до формирането на Османската империя, която е по дефиниция феодална (естествено, науката разграничава азиатския от християнския феодализъм). При това раждането й, уви, става не без участието на християнски войни – например, във войската на Баязит Светкавицата повече от половината воини са християни, водени от местни балкански феодали. Но синът на въпросния Баязит - Муса Челеби - вече дава на Рилския монастир грамота (ферман), узаконяваща правото му над определени земи и призовава управата редовно да си плаща данъците. По същото време новосъздадената Висока порта обявява Атонския полуостров за свободна територия на християнски манастири и взема решение да изплаща повече от половината им годишна издръжка от хазната на Османката империя. Може би затова родната "Света гора“ се запазва като светиня и твърдина на християнството през всички столетия от живота на империята – въпреки че балканските народи са превърнати в провинции на империята и в тях като официална религия е наложен Ислямът, без да се накърняват (поне на хартия) правата на християните. Дори този факт би следвало да ни направи, най-малкото, внимателни към твърдението за ужасяващото робство, "затрило нашата църква“ - ама инак позволило на йеромонаха Паисий да създаде именно в Зографския монастир на Света гора своята знаменита "историкия на ползу вся рода болгарского“. Позволявам си да коментирам и още няколко "незначителни“ факта – незначителното превръщане на Османската империя в светска държава е свързано с незначителната смърт на над тридесет хиляди души (по официални данни; по неофициални – поне два пъти повече); с "незначителната“ историческа фигура на Кемал Ататюрк (който от някаква гледна точка е български продукт и именно на територията на България, на територията на Русчук, неговите приятели – прогресивни млади български офицери създават и обмислят идеята за "великата промяна“). Всичко това обаче , а и безброй много други неща, факти и събития, човек може да издири в историческите съчинения и монографии, а не в дискусийки по Фейсбуци.
Разбира се, няма щастлив народ, комуто са отнели свободата. Но представата за живота на българите по времето на България като провинция на Османската империя е рожба на изключително сложни социопсихологически явления, дали отражение върху историческите ни представи. Затова фразеологизми и метафорични образи, свързани с представата като "турски ярем“, "жестоко робство“, "агарянско иго“, си имат своя фактологичен пълнеж, носят естетическо внушение за парадигмите на страданието и болка по изгубената върховна ценност - човешката свобода. Но съдбата на България не е по-различна от тази на сърбите, гърците, румънците - изобщо, на балканските народи, превърнати в провинции на Османската империя. С една малка подробност – по чисто геополитически причини, България, която е дала името и е разположена в центъра на Балканите, лежи на "пътя на коприната“ и поради ред обстоятелства се превръща в основен снабдител за сърцето на Османската империя - Истанбул. Това носи поне три ефекта. Първо, превръща стратегическите пространства, на които се отглеждат зърнени култури в, меко казано, неприятно за живеене място - там проекциите на насилието са много силни, контролът - ужасяващ; населението в равнинните части е тенденциозно потискано. Второ, подбалканските градчета от своя страна стават занаятчийски центрове, поддържащи висок стандарт на живот, получаващи от турските султани фермани за носене на оръжие и снабдяващи с "луксозни“ стоки многомилионния истанбулски пазар. Неслучайно в нашата литература представите за "горе“ и "долу“ – планината и полето – се възприемат като съответни пространства на свободата и робството. В полето пеят робски песни; горе е пространството на безсмъртието (поемата на Ботев "Хаджи Димитър" е красноречив пример). И трето, в продължение на повече от два века (до времето на "размирието“) доходите на населението на територията на България като цяло са между два и половина и три пъти по-високи, отколкото във всички останали Османски провинции на Балканите. Това е поне една от причините за забавяне на национално-освободителните борби на наша територия - и взривната сила на въпросните, след тяхното начало. Реално погледнато именно България слага истинския край на Османската империя чрез делото на Кемал Ататюрк.
Е, пак се очаршафоса работата - извинявам се за което... И, както казах, подобни теми се дискутират по конференции, а не по блогове и фейсбуци. Но все пак нали целта е зряла и обективна дискусия... Всеки има право на мнение, разбира се (дано сега не се юрнат коментари на тема "предатели", "еничари", "анти-българи" и какво ли още не, и дискусията не се превърне в кавга тип махленска... Което, за жалост, често се случва).
Тази дискусия не е актуална от много време насам - още Вера Мутафчиева засяга въпроса, и то повече от добре... И за жалост заключението й, че много българи, дори днес, изглежда предпочитат да са потомци на роби, звучи твърде достоверно.
Да, от терминологична гледна точка "Османско присъствие" или "съжителство", звучи точно толкова абсурдно, колкото и "турско робство"... И все пак - абе... Роб с имот къде се е чуло и видяло, бе хора? И това доколко една феодална империя може да бъде едновременно и робовладелска, несъмнено е въпрос, на който, при предоставяне на утвърдителен и достатъчно добре обоснован отговор, ние бихме получили Нобелова награда.
Конкретно на въпроса - тегобата на онеправдания не става по-голяма като го нарекат "роб" и по-малка, ако кажат, че е "крепостен селянин". В исторически план нещастието на една страна, загубила държавната си идентичност и превърната в провинция на която и да било империя, не може да бъде сведено до литературни клишета и художествени метафори. Но все пак не трябва да забравяме, че научният спор и битовата комуникация са различни материи. Всяка наука има свой категориален апарат - и точно както историята борави с термина "обществено-икономическа формация" (строй, социална система), така лексикологията като лингвистична дисциплина борави с понятията "фразеологизъм" и "идиом" (каквито са изрази като "турско робство“, "османски гнет“, "агарянско иго“ и т.н.). Метафоричните послания на образа са силни, но уви, често се разминават с научната конкретност. Историята определя различни обществено-икономически формации – тя говори за родово общество, робовладелска система, феодализъм, буржоазен социум – но тя категорично не може да приеме словосъчетанието "турско робство“ като вид обществено-икономическа формация. Няма научна школа или учен, който така да съчетае несъчетаемото, та да докаже, че феодализмът е робовладелска система, а робовладелският древногръцки полис например – същински феодализъм. Онзи, който успее да го постигне, гарантирано ще спечели Нобелова награда, както вече написах. Има няколко категорични факти, който никога не трябва да забравяме: ислямските завоевания на балканите продължават до формирането на Османската империя, която е по дефиниция феодална (естествено, науката разграничава азиатския от християнския феодализъм). При това раждането й, уви, става не без участието на християнски войни – например, във войската на Баязит Светкавицата повече от половината воини са християни, водени от местни балкански феодали. Но синът на въпросния Баязит - Муса Челеби - вече дава на Рилския монастир грамота (ферман), узаконяваща правото му над определени земи и призовава управата редовно да си плаща данъците. По същото време новосъздадената Висока порта обявява Атонския полуостров за свободна територия на християнски манастири и взема решение да изплаща повече от половината им годишна издръжка от хазната на Османката империя. Може би затова родната "Света гора“ се запазва като светиня и твърдина на християнството през всички столетия от живота на империята – въпреки че балканските народи са превърнати в провинции на империята и в тях като официална религия е наложен Ислямът, без да се накърняват (поне на хартия) правата на християните. Дори този факт би следвало да ни направи, най-малкото, внимателни към твърдението за ужасяващото робство, "затрило нашата църква“ - ама инак позволило на йеромонаха Паисий да създаде именно в Зографския монастир на Света гора своята знаменита "историкия на ползу вся рода болгарского“. Позволявам си да коментирам и още няколко "незначителни“ факта – незначителното превръщане на Османската империя в светска държава е свързано с незначителната смърт на над тридесет хиляди души (по официални данни; по неофициални – поне два пъти повече); с "незначителната“ историческа фигура на Кемал Ататюрк (който от някаква гледна точка е български продукт и именно на територията на България, на територията на Русчук, неговите приятели – прогресивни млади български офицери създават и обмислят идеята за "великата промяна“). Всичко това обаче , а и безброй много други неща, факти и събития, човек може да издири в историческите съчинения и монографии, а не в дискусийки по Фейсбуци.
Разбира се, няма щастлив народ, комуто са отнели свободата. Но представата за живота на българите по времето на България като провинция на Османската империя е рожба на изключително сложни социопсихологически явления, дали отражение върху историческите ни представи. Затова фразеологизми и метафорични образи, свързани с представата като "турски ярем“, "жестоко робство“, "агарянско иго“, си имат своя фактологичен пълнеж, носят естетическо внушение за парадигмите на страданието и болка по изгубената върховна ценност - човешката свобода. Но съдбата на България не е по-различна от тази на сърбите, гърците, румънците - изобщо, на балканските народи, превърнати в провинции на Османската империя. С една малка подробност – по чисто геополитически причини, България, която е дала името и е разположена в центъра на Балканите, лежи на "пътя на коприната“ и поради ред обстоятелства се превръща в основен снабдител за сърцето на Османската империя - Истанбул. Това носи поне три ефекта. Първо, превръща стратегическите пространства, на които се отглеждат зърнени култури в, меко казано, неприятно за живеене място - там проекциите на насилието са много силни, контролът - ужасяващ; населението в равнинните части е тенденциозно потискано. Второ, подбалканските градчета от своя страна стават занаятчийски центрове, поддържащи висок стандарт на живот, получаващи от турските султани фермани за носене на оръжие и снабдяващи с "луксозни“ стоки многомилионния истанбулски пазар. Неслучайно в нашата литература представите за "горе“ и "долу“ – планината и полето – се възприемат като съответни пространства на свободата и робството. В полето пеят робски песни; горе е пространството на безсмъртието (поемата на Ботев "Хаджи Димитър" е красноречив пример). И трето, в продължение на повече от два века (до времето на "размирието“) доходите на населението на територията на България като цяло са между два и половина и три пъти по-високи, отколкото във всички останали Османски провинции на Балканите. Това е поне една от причините за забавяне на национално-освободителните борби на наша територия - и взривната сила на въпросните, след тяхното начало. Реално погледнато именно България слага истинския край на Османската империя чрез делото на Кемал Ататюрк.
Е, пак се очаршафоса работата - извинявам се за което... И, както казах, подобни теми се дискутират по конференции, а не по блогове и фейсбуци. Но все пак нали целта е зряла и обективна дискусия... Всеки има право на мнение, разбира се (дано сега не се юрнат коментари на тема "предатели", "еничари", "анти-българи" и какво ли още не, и дискусията не се превърне в кавга тип махленска... Което, за жалост, често се случва).
четвъртък, декември 31, 2015
Новогодишно приветствие
Весело посрещане на Новата година, скъпи приятели!
ПП. И бъдете умни и весели... а не като мен - само весели!
ПП. И бъдете умни и весели... а не като мен - само весели!
понеделник, декември 28, 2015
Празнично
от Николай Николов:
"...В името на Пресветата и неделима Суетност аз, Ники Николов, по хорската глупост безмерна Даскал на скитащите схолари от Нашенско, желая на всички магистри, колеги и следовници вечен труд в глад, жажда, студ, голота. Понеже поради нашата грубост безхитростна и глупост непохватна този живот наш не ни се вижда безнадежден, а наспроти – изпълнен със светлина го виждаме, Нека всякой ден бъде за Вас празник, а Празникът – радост Велика и Безкрайна..." /леко променен текст на "Индулгенцията", дадена от Суриан, архипримас на скитащите схолари от лето Господне 1209–то/
"...В името на Пресветата и неделима Суетност аз, Ники Николов, по хорската глупост безмерна Даскал на скитащите схолари от Нашенско, желая на всички магистри, колеги и следовници вечен труд в глад, жажда, студ, голота. Понеже поради нашата грубост безхитростна и глупост непохватна този живот наш не ни се вижда безнадежден, а наспроти – изпълнен със светлина го виждаме, Нека всякой ден бъде за Вас празник, а Празникът – радост Велика и Безкрайна..." /леко променен текст на "Индулгенцията", дадена от Суриан, архипримас на скитащите схолари от лето Господне 1209–то/
петък, декември 04, 2015
ТРИ папи и ТЯ, папата...
"Три папи мене са ме галИли по главата"... голямо "Браво" на преводачката на Борисов - изисква се стабилно присъствие на духа, за да се усмихваш, когато ти иде да потънеш в земята от срам. Дип, че всеки, който веднъж е общувал с нашия премиер, вече има опит и е свикнал - даже по принцип известният с присмехулното си и снизходително отношение Камерън гледаше все едно а-ха да каже "Не се притеснявайте, знам вече". Не че от това става по-леко за всички нас...
събота, ноември 14, 2015
По повод солидарността
Няма да си сложа френското знаме, не защото не ми пука за трагедията във Франция, а защото смятам че солидарността към държавата и близките на загиналите и пострадали в подобни ситуации е нещо толкова естествено и подразбиращо се, че става леко смешно (за да не кажа "глупаво") да се демонстрира показно. Още повече, че - при положение, че не си сложих кюрдското знаме преди две седмици, нито руското когато стана трагедията с падналия самолет, нито ливанското преди 48 часа - за мен е върхът на лицемерието да си изтипосам някакъв символ (което не изисква особени усилия, но глобално погледнато няма да е от огромна полза), сляпо подражавайки на хора, на които вътрешно не им пука чак толкова много, ако се опре до реални действия. Всеки сам си преценява. В Сирия всеки ден умират хиляди деца, жени и мъже - защо тяхното знаме го няма? При наличието на човешки жертви и пострадали, е от твърде малко значение дали са французи, българи или азербайджанци (например). Ама "На война - като на война?"... Не мисля... Не бих казала, че това е коректно, най-малкото...
Същото важи и за "молитвите" за Париж. Причинителите на трагедията също се молят, ама не за Париж. Само че с молитви и свещи в църквата/синагогата/храма/джамията проблемите не се решават, уви - не че не би било хубаво...
Вечна памет на загиналите! Толкоз. Другото са празнословия, а такива си имаме предостатъчно.
Същото важи и за "молитвите" за Париж. Причинителите на трагедията също се молят, ама не за Париж. Само че с молитви и свещи в църквата/синагогата/храма/джамията проблемите не се решават, уви - не че не би било хубаво...
Вечна памет на загиналите! Толкоз. Другото са празнословия, а такива си имаме предостатъчно.
събота, октомври 24, 2015
Размисли в деня за размисъл
Последен ден за размисъл (вече без политически агитации) преди деня за избирането на местна власт. Никого нямам намерение да агитирам, просто искам да изложа своите виждания и позиции.
Преди всичко държа да отбележа, че категорично не се обвързвам с думи, действия, или каквото и да било, свързано с личността на Светльо Витков, поради ред причини, които не ми се изброяват. Въпреки това смятам да дам гласа си в полза на ПП "Глас народен" в избора на общински съветници за гр. София, за да подкрепя баща си - независимо как изглежда или се тълкува това. За вече 10 години, откакто навърших допустимата за гласуване възраст, не съм пропуснала нито едни избори и със сигурност мога да твърдя, че съм давала гласа си за хора с далеч по-съмнителни достойнства, които в много по-малка степен са заслужавали подкрепа, дори само на принципа "най-малко зло". При това положение сега да не подкрепя един от най-важните хора в живота ми, за когото знам със сигурност, че го заслужава, би било най-малкото глупаво. И да, продължавам да твърдя, че трябва да се гласува, дори да е за "най-малкото зло"; и не, скъпи приятели, не цитирайте Марк Твен, дълбоко изкривени са думите му, че ако изборите променяли нещо, щели да ги забранят, защото това е друг прочит на "И едните, и другите, са маскари" - думи, които, впрочем, не са на Алеко Константинов, както мнозина смятат, а на гротескния образ Бай Ганьо. Лично аз не бих се доверила на "мърдост", изречена точно от този герой... Пък за вас не знам.
Преди всичко държа да отбележа, че категорично не се обвързвам с думи, действия, или каквото и да било, свързано с личността на Светльо Витков, поради ред причини, които не ми се изброяват. Въпреки това смятам да дам гласа си в полза на ПП "Глас народен" в избора на общински съветници за гр. София, за да подкрепя баща си - независимо как изглежда или се тълкува това. За вече 10 години, откакто навърших допустимата за гласуване възраст, не съм пропуснала нито едни избори и със сигурност мога да твърдя, че съм давала гласа си за хора с далеч по-съмнителни достойнства, които в много по-малка степен са заслужавали подкрепа, дори само на принципа "най-малко зло". При това положение сега да не подкрепя един от най-важните хора в живота ми, за когото знам със сигурност, че го заслужава, би било най-малкото глупаво. И да, продължавам да твърдя, че трябва да се гласува, дори да е за "най-малкото зло"; и не, скъпи приятели, не цитирайте Марк Твен, дълбоко изкривени са думите му, че ако изборите променяли нещо, щели да ги забранят, защото това е друг прочит на "И едните, и другите, са маскари" - думи, които, впрочем, не са на Алеко Константинов, както мнозина смятат, а на гротескния образ Бай Ганьо. Лично аз не бих се доверила на "мърдост", изречена точно от този герой... Пък за вас не знам.
петък, октомври 23, 2015
Размисли за електронния вот
Много се каза и изписа по повод електронния вот - и голямо чудене му се чудят още ръководните органи, аджеба, за ли, против ли, да го бъде ли, да не го ли.
Откъде да започна? От това, че ще си струва, защото ще се повиши избирателната активност? От това, че има хора, на които им е трудно да отидат до секциите - възрастни, болни, такива, които изобщо не са добре и не им е до разходки?... Че даже сума ти хора, които не вярват, че си струва да гласуват и все пак е възможно самата леснота на електронното гласуване да им наклони везните, тъй като все пак е по-лесно да се направи от вкъщи, отколкото да се редим по опашки и да се преборваме с баби и дяди?
За българите в чужбина по-добре да не почвам... Направо нелепи ми се струват доводите на някои, че като не живееш вече в България, не знаеш какво става там. Тия хора знаят ли в кое време изобщо живеем? Вече незнанието и неинформираността са въпрос на желание, а не на възможности - средства и методи за добиване на информация има хиляди и те далеч не се ограничават с това да прескочиш до местния хоремаг и да се снабдиш с новия брой на "Работническо дело" - както може би им диктуват спомените...
"Ама некае дойдат в България, поживеят шест месеца и видят как са нещата, че тогава да гласуват"; "Те не са наясно какво става в България" - казват разни люде... Бих ги попитала тия люде - можете ли с чиста съвест да кажете, че всички българи, живеещи в България, са 100% наясно? По-миналата година проведох разговор по темата за АЕЦ "Белене" с две колежки на моята възраст, живеещи по едно и също време с мен в родината, аджеба какво мислят, за, против, и тн., и единственото, което видях насреща бяха празни погледи тип "Тая пък какво дрънка?"... Познавам хора, които съвсем буквално не знаят кой е премиерът - хем живеят в България. При това положение направо нелепи ми се струват доводите на сума ти хора, живели по соца, с които вечно "затапват" младите ("ни стйе живели, ни мож дъ знайти!"). Да не говорим колко противоречиви и субективни са спомените и мненията на различните хора, нищо че са живели на едно и също място по едно и също време. Имахме подобен разговор наскоро с един човек, с когото бяхме на различни мнения - той мислеше, че голяма част от българите всъщност живеят съвсем безметежно и безпроблемно, но въпреки това мрънкат, а аз твърдя, че не е точно така, и че някои наистина буквално нямат какво да ядат... Е, кой ще каже кой е прав и кой - крив? И аз, и той, сме живели на едно място, по едно време. Чие мнение струва повече? За българите в чужбина - то се знае, че не всички са умни, интелигентни и мислещи, голям процент са от контингента, който не знае азбуката и се подписва с кръстчета (апропо, за въпросния процент такива хора лично аз съм ЗА образователния ценз, тъй като ми се струва некоректно баш тези хора да определят как ще живеем, но в момента в страна като нашата това би било малко "всичката мара втасала" и май би означавало повече да извадим очи, отколкото да изпишем вежди). И все пак - ако трябва да бъдем коректни, един доста голям процент от доходите в страната идва от чужбина. Просто факт - независимо дали това харесва на някого или не. При това положение коректно ли би било да лишим именно тези хора от право на глас?
Относно опасенията, че нямало гаранции против злоупотреби - при нормалното гласуване да не би да има гаранции?
Как забравих и бабите и дядИте беее! Дълго време във вербалната ни практика битуваше лафът "В деня на изборите направете добро за България - скрийте личните карти на бабите си!"... В някои страни вече е въведен "възрастов ценз", най-грубо казано - след определена възраст хората да имат право на глас, само ако минат съответен преглед, тестове и т.н. Т.е., малко като образователния ценз. Ако намираме за абсурдно циганката, която не знае да пише и се подписва с кръстче, да определя бъдещето ни, по каква логика 90-годишни баби/дяди, които от десетилетия насам не знаят какво става, нито следят събитията, а се водят по това, което деца и внуци им разправят и сляпо си гласуват за "червеното" (например. Не се хващайте, моля, за думата - важна е сляпата и упорита последователност, не боята в случая!) без дори да помнят защо (в кръга на майтапа: "Помниш ли, набореее, как навремето гонехме момите? - Помня, помня наборе, ама защо ги гонехме - не помня!"), ни се струва нормално и приемливо? Ако това правило се въведе и у нас, аз се басирам, че едно 20% от вота на БСП (и не само) би паднал моменталически. Това по пътя на логиката за "българите в чужбина". Иначе - естествено, равен шанс всекиму.
Но как да е, станаха много приказки, а заобикалям около основното - право на всеки гражданин е да гласува, независимо при какви условия. И в развитите страни хората са си го направили така, щото да е удобно, достъпно и лесно за всички - независимо от местонахождение, образование и здравословно състояние. Ето това е сбъркано в нашето мислене - че трябва всичко да става трудно, неудобно и тежко; навици, пак останали от соц-а. А като прибавим и факта, че за избирателите от Турция ДПС-то урежда даже и транспорт, докато на огромни територии като САЩ, Канада, Франция, Германия и тн. секциите се броят на пръсти - за какво въобще говорим? Ай сиктир от двойни стандарти, така да се каже - без извинение...
Откъде да започна? От това, че ще си струва, защото ще се повиши избирателната активност? От това, че има хора, на които им е трудно да отидат до секциите - възрастни, болни, такива, които изобщо не са добре и не им е до разходки?... Че даже сума ти хора, които не вярват, че си струва да гласуват и все пак е възможно самата леснота на електронното гласуване да им наклони везните, тъй като все пак е по-лесно да се направи от вкъщи, отколкото да се редим по опашки и да се преборваме с баби и дяди?
За българите в чужбина по-добре да не почвам... Направо нелепи ми се струват доводите на някои, че като не живееш вече в България, не знаеш какво става там. Тия хора знаят ли в кое време изобщо живеем? Вече незнанието и неинформираността са въпрос на желание, а не на възможности - средства и методи за добиване на информация има хиляди и те далеч не се ограничават с това да прескочиш до местния хоремаг и да се снабдиш с новия брой на "Работническо дело" - както може би им диктуват спомените...
"Ама некае дойдат в България, поживеят шест месеца и видят как са нещата, че тогава да гласуват"; "Те не са наясно какво става в България" - казват разни люде... Бих ги попитала тия люде - можете ли с чиста съвест да кажете, че всички българи, живеещи в България, са 100% наясно? По-миналата година проведох разговор по темата за АЕЦ "Белене" с две колежки на моята възраст, живеещи по едно и също време с мен в родината, аджеба какво мислят, за, против, и тн., и единственото, което видях насреща бяха празни погледи тип "Тая пък какво дрънка?"... Познавам хора, които съвсем буквално не знаят кой е премиерът - хем живеят в България. При това положение направо нелепи ми се струват доводите на сума ти хора, живели по соца, с които вечно "затапват" младите ("ни стйе живели, ни мож дъ знайти!"). Да не говорим колко противоречиви и субективни са спомените и мненията на различните хора, нищо че са живели на едно и също място по едно и също време. Имахме подобен разговор наскоро с един човек, с когото бяхме на различни мнения - той мислеше, че голяма част от българите всъщност живеят съвсем безметежно и безпроблемно, но въпреки това мрънкат, а аз твърдя, че не е точно така, и че някои наистина буквално нямат какво да ядат... Е, кой ще каже кой е прав и кой - крив? И аз, и той, сме живели на едно място, по едно време. Чие мнение струва повече? За българите в чужбина - то се знае, че не всички са умни, интелигентни и мислещи, голям процент са от контингента, който не знае азбуката и се подписва с кръстчета (апропо, за въпросния процент такива хора лично аз съм ЗА образователния ценз, тъй като ми се струва некоректно баш тези хора да определят как ще живеем, но в момента в страна като нашата това би било малко "всичката мара втасала" и май би означавало повече да извадим очи, отколкото да изпишем вежди). И все пак - ако трябва да бъдем коректни, един доста голям процент от доходите в страната идва от чужбина. Просто факт - независимо дали това харесва на някого или не. При това положение коректно ли би било да лишим именно тези хора от право на глас?
Относно опасенията, че нямало гаранции против злоупотреби - при нормалното гласуване да не би да има гаранции?
Как забравих и бабите и дядИте беее! Дълго време във вербалната ни практика битуваше лафът "В деня на изборите направете добро за България - скрийте личните карти на бабите си!"... В някои страни вече е въведен "възрастов ценз", най-грубо казано - след определена възраст хората да имат право на глас, само ако минат съответен преглед, тестове и т.н. Т.е., малко като образователния ценз. Ако намираме за абсурдно циганката, която не знае да пише и се подписва с кръстче, да определя бъдещето ни, по каква логика 90-годишни баби/дяди, които от десетилетия насам не знаят какво става, нито следят събитията, а се водят по това, което деца и внуци им разправят и сляпо си гласуват за "червеното" (например. Не се хващайте, моля, за думата - важна е сляпата и упорита последователност, не боята в случая!) без дори да помнят защо (в кръга на майтапа: "Помниш ли, набореее, как навремето гонехме момите? - Помня, помня наборе, ама защо ги гонехме - не помня!"), ни се струва нормално и приемливо? Ако това правило се въведе и у нас, аз се басирам, че едно 20% от вота на БСП (и не само) би паднал моменталически. Това по пътя на логиката за "българите в чужбина". Иначе - естествено, равен шанс всекиму.
Но как да е, станаха много приказки, а заобикалям около основното - право на всеки гражданин е да гласува, независимо при какви условия. И в развитите страни хората са си го направили така, щото да е удобно, достъпно и лесно за всички - независимо от местонахождение, образование и здравословно състояние. Ето това е сбъркано в нашето мислене - че трябва всичко да става трудно, неудобно и тежко; навици, пак останали от соц-а. А като прибавим и факта, че за избирателите от Турция ДПС-то урежда даже и транспорт, докато на огромни територии като САЩ, Канада, Франция, Германия и тн. секциите се броят на пръсти - за какво въобще говорим? Ай сиктир от двойни стандарти, така да се каже - без извинение...
четвъртък, октомври 22, 2015
Български учители, номинирани за "Най-добър учител в света"
от Живка Желязкова
16 октомври в 21:42 · Sofia, Bulgaria · Редактирано ·
"Колко е жалко! Втори ден стои публикацията за колежката София Тодорова, номинирана за най-добър учител в света. Публикувах я на много места и във фейсгрупи и медии! Глас в пустиня!Няколко лайка и един коментар на Ники Николов, който също би заслужил да бъде номиниран, но вече е пенсионер.
Дали това е пустата завист българска или и направихме анти реклама за това, че е синдикален лидер на Независим учителски синдикат към КНСБ.
Да тя е лидер независимо в коя сфера и синдикалната и дейност не би трябвало да пречи за всичко друго, което прави и дава от себе си! Всеки би могъл да види това в интернет. Не знам какво значи за всички вас това, че трима българи са номинирани за наградата "Най-добър учител в света", но това че София Тодорова е една от тях би трябвало да значи много! Дано имаме повече такива учители!Все още!"
Много е жалко, че учителите свенливо мълчат по повод колежката си - къде от завист, къде от криворазбрана логика, че "всичката мара втасала - всичко ни е наред, до учители на годината опряхме" (макар че не бих се съгласила с подобни доводи, специално в конкретния случай). Едва ли някой от тримата българи ще спечели наградата, но все пак е добре да се знае, че има такава световна награда и да се знае кои са българите, номинирани за нея. А тази година те са трима. Едната е г-жа София Тодорова, от 9 фег, и това само по себе си говори много. Колкото до реакцията на колегите - вероятно причините са комплексни. Наистина в момента ситуацията в родината ни е сложна - тя кога ли е била другояче за последните няколко десетилетия. Предстоят избори, на хората им писна да гледат едни и същи мутри, да слушат как се дъвчат едни и същи теми и пак да преливаме от пусто в празно, а в крайна сметка отново да сме на изходна позиция... Народът масово се обезвери и вече почти не иска да чува и вижда каквото и да било. Може би затова и отношението към синдикатите и всичко/всички, свързани с тях, като цяло не е добро. Жалко наистина. А може и просто да не са разбрали - сурат-тефтерЯ има странното свойство да рекламира и "промотира" едни събития и неща, за сметка на други. Конкурси, изложби, изяви на интересни личности и т.н. често остават без внимание, защото никой не ги вижда - затова пък всички видяха на "Мис Силикон" новата стихосбирка... Тъжно. Странен свят със странни идеали.
16 октомври в 21:42 · Sofia, Bulgaria · Редактирано ·
"Колко е жалко! Втори ден стои публикацията за колежката София Тодорова, номинирана за най-добър учител в света. Публикувах я на много места и във фейсгрупи и медии! Глас в пустиня!Няколко лайка и един коментар на Ники Николов, който също би заслужил да бъде номиниран, но вече е пенсионер.
Дали това е пустата завист българска или и направихме анти реклама за това, че е синдикален лидер на Независим учителски синдикат към КНСБ.
Да тя е лидер независимо в коя сфера и синдикалната и дейност не би трябвало да пречи за всичко друго, което прави и дава от себе си! Всеки би могъл да види това в интернет. Не знам какво значи за всички вас това, че трима българи са номинирани за наградата "Най-добър учител в света", но това че София Тодорова е една от тях би трябвало да значи много! Дано имаме повече такива учители!Все още!"
Много е жалко, че учителите свенливо мълчат по повод колежката си - къде от завист, къде от криворазбрана логика, че "всичката мара втасала - всичко ни е наред, до учители на годината опряхме" (макар че не бих се съгласила с подобни доводи, специално в конкретния случай). Едва ли някой от тримата българи ще спечели наградата, но все пак е добре да се знае, че има такава световна награда и да се знае кои са българите, номинирани за нея. А тази година те са трима. Едната е г-жа София Тодорова, от 9 фег, и това само по себе си говори много. Колкото до реакцията на колегите - вероятно причините са комплексни. Наистина в момента ситуацията в родината ни е сложна - тя кога ли е била другояче за последните няколко десетилетия. Предстоят избори, на хората им писна да гледат едни и същи мутри, да слушат как се дъвчат едни и същи теми и пак да преливаме от пусто в празно, а в крайна сметка отново да сме на изходна позиция... Народът масово се обезвери и вече почти не иска да чува и вижда каквото и да било. Може би затова и отношението към синдикатите и всичко/всички, свързани с тях, като цяло не е добро. Жалко наистина. А може и просто да не са разбрали - сурат-тефтерЯ има странното свойство да рекламира и "промотира" едни събития и неща, за сметка на други. Конкурси, изложби, изяви на интересни личности и т.н. често остават без внимание, защото никой не ги вижда - затова пък всички видяха на "Мис Силикон" новата стихосбирка... Тъжно. Странен свят със странни идеали.
понеделник, октомври 19, 2015
Отново за убийствата...и двойните стандарти
Така. Твърде много се изписа и изказа по въпроса, едва ли ще кажа нещо ново, но все пак. Това е един материал по темата, с който мнозина интелигентни, мислещи и уважавани от мен люде, се солидаризират. Лошо няма.
И, за да бъдем справедливи - малко и от другата страна на въпроса... Не с всичко съм съгласна, но ми допада като начин на мислене, за разлика от горната вдъхновено написана и мелодраматична, но пълна глупост. Само за протокола - и аз не се радвам за отнетия човешки живот, и съм сигурна, че граничарят също не се радва (или поне силно се надявам). Но също така... Ми, мама му стара, това е държавна граница на чужда държава - не хотел или кръчма (то в кръчмите даже има пропусквателен режим, и то в така наречените развити страни), не може всеки да влиза и излиза както и откъдето му скимне, само защото е твърде убеден, че като е бежанец (или просто вика "аз съм бежанец"), може да отиде навсякъде, като преди това предвидливо си е изхвърлил или "загубил" документите за самоличност и всякакво друго id. Това е нещастен случай - куршум рикоширал, случило се. Наистина е трагично, но хайде да бъдем коректни - в страната ни всеки месец стават десетки хиляди убийства на пенсионери за по 2 лв в джоба (само един пример), и за тях никога нито дума, а сега за два дни се изказаха и изписаха 2007500 мнения и изляха тонове сълзи и сополи - и то заради смъртта на човек, принадлежащ към една култура и религия, за която човешкият живот не струва пукната стотинка, жените са собственост, а мъжете - пушечно месо. И не, не може всеки да влиза в чужда страна във всеки един момент, в който му хрумне - независимо дали е бежанец или икономически емигрант. Още повече, когато са 50 души срещу 3ма - и то все млади, здрави и прави мъже, в 10 вечерта, насред тъмнило като в маймунски дирник, с извинение (хайде да помислим обективно дали, ако същата ситуацията се беше случила на афганистанската граница с 50-тина незаконно нахлуващи българи, щяха да ги посрещнат с баклава, дрян и бъклица, или не съвсем баш!)... Всеки, който е карал военна служба, знае какво е да стоиш с часове да вардиш нещо си там, и при всеки шум да се просваш на земята и да викаш "Стой!" на таралеж, например. Аз не съм карала, но познавам достатъчно хора, които са - приказките тип "който не е бил, няма право да се обажда" отдавна вече не вършат работа, нито променят фактите...
Вечна памет на човека - да, вярно, какъвто и да е бил, човешко същество е; имал е правото да не бъде убиван (най-меко казано), но нека да не изпадаме в недообмислена патетика и най-вече (по възможност) да не хвалим двойните стандарти.
И, за да бъдем справедливи - малко и от другата страна на въпроса... Не с всичко съм съгласна, но ми допада като начин на мислене, за разлика от горната вдъхновено написана и мелодраматична, но пълна глупост. Само за протокола - и аз не се радвам за отнетия човешки живот, и съм сигурна, че граничарят също не се радва (или поне силно се надявам). Но също така... Ми, мама му стара, това е държавна граница на чужда държава - не хотел или кръчма (то в кръчмите даже има пропусквателен режим, и то в така наречените развити страни), не може всеки да влиза и излиза както и откъдето му скимне, само защото е твърде убеден, че като е бежанец (или просто вика "аз съм бежанец"), може да отиде навсякъде, като преди това предвидливо си е изхвърлил или "загубил" документите за самоличност и всякакво друго id. Това е нещастен случай - куршум рикоширал, случило се. Наистина е трагично, но хайде да бъдем коректни - в страната ни всеки месец стават десетки хиляди убийства на пенсионери за по 2 лв в джоба (само един пример), и за тях никога нито дума, а сега за два дни се изказаха и изписаха 2007500 мнения и изляха тонове сълзи и сополи - и то заради смъртта на човек, принадлежащ към една култура и религия, за която човешкият живот не струва пукната стотинка, жените са собственост, а мъжете - пушечно месо. И не, не може всеки да влиза в чужда страна във всеки един момент, в който му хрумне - независимо дали е бежанец или икономически емигрант. Още повече, когато са 50 души срещу 3ма - и то все млади, здрави и прави мъже, в 10 вечерта, насред тъмнило като в маймунски дирник, с извинение (хайде да помислим обективно дали, ако същата ситуацията се беше случила на афганистанската граница с 50-тина незаконно нахлуващи българи, щяха да ги посрещнат с баклава, дрян и бъклица, или не съвсем баш!)... Всеки, който е карал военна служба, знае какво е да стоиш с часове да вардиш нещо си там, и при всеки шум да се просваш на земята и да викаш "Стой!" на таралеж, например. Аз не съм карала, но познавам достатъчно хора, които са - приказките тип "който не е бил, няма право да се обажда" отдавна вече не вършат работа, нито променят фактите...
Вечна памет на човека - да, вярно, какъвто и да е бил, човешко същество е; имал е правото да не бъде убиван (най-меко казано), но нека да не изпадаме в недообмислена патетика и най-вече (по възможност) да не хвалим двойните стандарти.
събота, октомври 17, 2015
Как един откаченяк ми изЕде вечерята
Седнала съм на една пейка в центъра и си ям сандвич с глава лук (не се смейте, моля - полезен е - пази от грип и осигурява място в транспорта; пък нямаше да ходя по изложби, или светски събития, нито да се целувам, то не че и някой се е втурнал да опитва!)... Изведнъж някакъв минава, чува ме да хрупам нещо и пита "Чипс?". Отговорих му "Не баш точно", подадох му лука и попитах "Искаш ли?", като общо взето не очаквах утвърдителен отговор, ама... искаше гадината!
Поговорихме малко за живота, беше любезен човечецът, ама ми изяде лука. Предложи да ми го плати, ама отказах, разбира се - сама съм го поканила, не върви. Що налетя на лука, а не на сандвича? Ми знам ли - хора разни... Пък аз него точно държах да си го изям, за да си осигуря място по влака на прибиране, ама хайде. Никога не се правете на прекалено нетрадиционни - винаги се намират и по-нетрадиционни, да ви конкурират! В добавка човекът беше на колело - след тази лека вечеря е можел спокойно да си махне звънеца - бей гиби!
После пък един друг, леко пийнал, седна на пейката от другата страна и почна да си води монолог, като от време на време вмъкваше и някой въпрос, зададен на всеки, който се е излъгал да го слуша. Доядох си сандвича и му обясних, че бързам, макар че едно пет минути и с него си обменяхме мислите.
Чувствам се почти нормална!
Поговорихме малко за живота, беше любезен човечецът, ама ми изяде лука. Предложи да ми го плати, ама отказах, разбира се - сама съм го поканила, не върви. Що налетя на лука, а не на сандвича? Ми знам ли - хора разни... Пък аз него точно държах да си го изям, за да си осигуря място по влака на прибиране, ама хайде. Никога не се правете на прекалено нетрадиционни - винаги се намират и по-нетрадиционни, да ви конкурират! В добавка човекът беше на колело - след тази лека вечеря е можел спокойно да си махне звънеца - бей гиби!
После пък един друг, леко пийнал, седна на пейката от другата страна и почна да си води монолог, като от време на време вмъкваше и някой въпрос, зададен на всеки, който се е излъгал да го слуша. Доядох си сандвича и му обясних, че бързам, макар че едно пет минути и с него си обменяхме мислите.
Чувствам се почти нормална!
сряда, октомври 14, 2015
За местните избори
От Николай Николов:
"Казват ми: Защо бе, Ники? Защо се набъркваш в политиката, тая мръсна дума; не знаеш ли, че там всички са маскари; ще те купят и ще те продадат, пък ако не могат, ще те употребят! Срещу власт не се рита; тези, дето държат парите, държат и властта – и тия избори като ония…
Казвам им: Защото думичката „политика” не произлиза от „поли”/много/ и глагола „тикам”, нито от английското „поли–тикс”/много кърлежи/. Тя е свързана с битието ни, с настоящето и бъдещето ни. Аман от онова интелигентско високомерие, с което гледаме на грозното в живота и гнусливо се дистанцираме от него. Щото, докато умните се наумуват, лудите се налудуват! За моите 65 години никой не успя да ме купи, продаде и употреби. Никой не може да Ви купи и употреби, ако Вие не искате! То е като оня виц – „Бе, господине, в тия гащи, дето си ги избрахте, ще влезнат двама? – Ще влезнат, ако ги пущим!” Защитавал съм обществени каузи – губил съм само нерви и килограми. Печалбата не е в пари; тя е в самата кауза и правото да заемеш позиция; в удовлетворението, че си воювал за тази позиция! А и нали Ботев ни рече, че няма власт над оная глава, която не иска власт? Пък Левски допълни: „Не се заблуждавайте, че тия, дето държат парите, държат и бъдещето ви!”. А що се отнася до „и тия избори като ония” – припомням думите на един мъдър европеец: „ Никога не се предавайте на отчаянието – то не удържа на обещанията си”…
Казват ми: Аха, ама и ти май реши да облажиш, щото в местни избори участват ония, дето искат да напълнят гушката. Във властта се влиза, та да догониш онези, дето вече са се налапали! Друго си е да седнеш на кметското столче; общински съветник да си – бей гиби; земаш парици и си кюташ! Пък ако си читав – къде е казано, че ще се справиш? И как хората да познаят читавите?!!
Казвам им: Да водиш спор с онези, които те познават, е тъпо – с тях се разговаря. Да спориш с ония, които не те познават, е още по–тъпо – то е като да наливаш пустото в празното. А да убеждаваш другите, дето са убедени, че всичко се купува с пари, а онова, което не се купува с пари, се купува с много пари, си е жив идиотизъм. Трудно е да изчетеш собствената си неграмотност… Но ще ви кажа – в България няма учебно заведение, което да Ви подготвя за за президент, министър, депутат, кмет или общински съветник. В тези „избираеми длъжности” човек влиза със собствения си интелектуален багаж, характер, инат и морални позиции. Заплатата на един кмет и общински съветник не е такава, та за четири години той да вдигне палат за няколко милиона и да подкара Майбах… Ако срещнете подобен случай – ами, значи, излъгали са Ви! Ами „отсвирете” лъжеца! Изритайте и партията, която го е издигнала! На всеки четири години избирателите реално могат да наказват и хвалят; те реално държат властта в ръцете си. Смисълът на изборите е хората да повярват, че нещо зависи от тях – всичко зависи от тях! Ами отидете да гласувате; накарайте Вашите близки, познати и приятели да гласуват – и животът ни наистина ще се промени! Ние избираме приятели и ако те ни разочароват, разделяме се с тях. В политиката е същото…
Казват ми: Добре де, ама защо точно кмет на район Оборище? И какво толкова, ако те изберат от листата за общински съветници?
Казвам им: Защото Оборище е кварталът на моето детство. Там открих „мистерията на лелките” в детската градина; там, в 129–то получих първата си забележка „Влиза в училище през прозореца”; там в парка Заимов се пердашехме с децата от другата улица; там учих, следвах, работих в Математическата и Английската… Там паветата миришат на софийска древност, а сянката на Александър Невски е притулила история на 25–годишния ни Преход… Там и хората са по–различни – кварталът не е „богат финансово”, но неговите 3070 декара са „кондензирали” гигантски интелектуален и културен потенциал… А позицията на общински съветник дава в ръцете ти страшното оръжие на Гласността и правото да убедиш хората, че светът не е толкова мърляв, колкото изглежда!
Казват ми: А как смяташ да направиш кампания без пари? Че без пари няма кой да ти разлепи някой и друг плакат! Без финанси, байно, избори се не правят!
Казвам им: Имам своите бивши ученици, които отдавна са ми станали приятели; това е капитал, какъвто милионерите нямат. Имам онези, които ме познават – те са богатство, което никой не може да „фалира”… Имам моя си живот, в който не съм правил компромиси с моята си съвест!
Казват ми: Ники, ма ти май си идеалист?
Казвам им: Алеко Константинов изрече: „А идеали трябват, Алексей, те не са празни думи, както смята жадната за облаги сволоч!”.
Казвам им: Аз съм даскал по литература. Не мога да бъда друг."
"Казват ми: Защо бе, Ники? Защо се набъркваш в политиката, тая мръсна дума; не знаеш ли, че там всички са маскари; ще те купят и ще те продадат, пък ако не могат, ще те употребят! Срещу власт не се рита; тези, дето държат парите, държат и властта – и тия избори като ония…
Казвам им: Защото думичката „политика” не произлиза от „поли”/много/ и глагола „тикам”, нито от английското „поли–тикс”/много кърлежи/. Тя е свързана с битието ни, с настоящето и бъдещето ни. Аман от онова интелигентско високомерие, с което гледаме на грозното в живота и гнусливо се дистанцираме от него. Щото, докато умните се наумуват, лудите се налудуват! За моите 65 години никой не успя да ме купи, продаде и употреби. Никой не може да Ви купи и употреби, ако Вие не искате! То е като оня виц – „Бе, господине, в тия гащи, дето си ги избрахте, ще влезнат двама? – Ще влезнат, ако ги пущим!” Защитавал съм обществени каузи – губил съм само нерви и килограми. Печалбата не е в пари; тя е в самата кауза и правото да заемеш позиция; в удовлетворението, че си воювал за тази позиция! А и нали Ботев ни рече, че няма власт над оная глава, която не иска власт? Пък Левски допълни: „Не се заблуждавайте, че тия, дето държат парите, държат и бъдещето ви!”. А що се отнася до „и тия избори като ония” – припомням думите на един мъдър европеец: „ Никога не се предавайте на отчаянието – то не удържа на обещанията си”…
Казват ми: Аха, ама и ти май реши да облажиш, щото в местни избори участват ония, дето искат да напълнят гушката. Във властта се влиза, та да догониш онези, дето вече са се налапали! Друго си е да седнеш на кметското столче; общински съветник да си – бей гиби; земаш парици и си кюташ! Пък ако си читав – къде е казано, че ще се справиш? И как хората да познаят читавите?!!
Казвам им: Да водиш спор с онези, които те познават, е тъпо – с тях се разговаря. Да спориш с ония, които не те познават, е още по–тъпо – то е като да наливаш пустото в празното. А да убеждаваш другите, дето са убедени, че всичко се купува с пари, а онова, което не се купува с пари, се купува с много пари, си е жив идиотизъм. Трудно е да изчетеш собствената си неграмотност… Но ще ви кажа – в България няма учебно заведение, което да Ви подготвя за за президент, министър, депутат, кмет или общински съветник. В тези „избираеми длъжности” човек влиза със собствения си интелектуален багаж, характер, инат и морални позиции. Заплатата на един кмет и общински съветник не е такава, та за четири години той да вдигне палат за няколко милиона и да подкара Майбах… Ако срещнете подобен случай – ами, значи, излъгали са Ви! Ами „отсвирете” лъжеца! Изритайте и партията, която го е издигнала! На всеки четири години избирателите реално могат да наказват и хвалят; те реално държат властта в ръцете си. Смисълът на изборите е хората да повярват, че нещо зависи от тях – всичко зависи от тях! Ами отидете да гласувате; накарайте Вашите близки, познати и приятели да гласуват – и животът ни наистина ще се промени! Ние избираме приятели и ако те ни разочароват, разделяме се с тях. В политиката е същото…
Казват ми: Добре де, ама защо точно кмет на район Оборище? И какво толкова, ако те изберат от листата за общински съветници?
Казвам им: Защото Оборище е кварталът на моето детство. Там открих „мистерията на лелките” в детската градина; там, в 129–то получих първата си забележка „Влиза в училище през прозореца”; там в парка Заимов се пердашехме с децата от другата улица; там учих, следвах, работих в Математическата и Английската… Там паветата миришат на софийска древност, а сянката на Александър Невски е притулила история на 25–годишния ни Преход… Там и хората са по–различни – кварталът не е „богат финансово”, но неговите 3070 декара са „кондензирали” гигантски интелектуален и културен потенциал… А позицията на общински съветник дава в ръцете ти страшното оръжие на Гласността и правото да убедиш хората, че светът не е толкова мърляв, колкото изглежда!
Казват ми: А как смяташ да направиш кампания без пари? Че без пари няма кой да ти разлепи някой и друг плакат! Без финанси, байно, избори се не правят!
Казвам им: Имам своите бивши ученици, които отдавна са ми станали приятели; това е капитал, какъвто милионерите нямат. Имам онези, които ме познават – те са богатство, което никой не може да „фалира”… Имам моя си живот, в който не съм правил компромиси с моята си съвест!
Казват ми: Ники, ма ти май си идеалист?
Казвам им: Алеко Константинов изрече: „А идеали трябват, Алексей, те не са празни думи, както смята жадната за облаги сволоч!”.
Казвам им: Аз съм даскал по литература. Не мога да бъда друг."
понеделник, октомври 12, 2015
Новите-стари новини
The Mayor of London, Boris Johnson, can be seen travelling on the underground; the Mayor of Rome, Ignazio Marino – riding his bike, and that of Madrid – Ana Botella – on the bus.
At the same time, the mayors of known and unknown towns in Bulgaria such as Ruen, Hitrino, Varbitsa , Venets, Nicolay Kozlevo, Isperich, Kaolinovo, Devnya , and Balchik, ride business cars costing hundreds of thousands of leva, purchased with taxpayers’ money, as early as the first year of their mandates. Despite being business cars, the mayors use them as private.
The Mayor of the Hitrino town travels in a 110.000-leva car, the Mayor of Varbitsa town – in a 100.000 leva one; that of Ruen town – in a 110.000 leva one; that of Venets town – in a 139.000 leva; that of Isperih town – a 70.000 leva one; and the Kaolinovo Mayor – in a 70 000 leva car.
The total record, however, is held by the mayor of Balchik, Nikolay Angelov, who rides a 150 000 leva limousine. His excuse for buying it is that such a car cannot be found at a lower cost, and a mayor is supposed to have an imposing car.
Из "по света" - преводът мой, за чуждоезичните приятели. Коментарът - ваш! Макар че той, в общи линии, е излишен...
Туй то - хората по света душа дават да са за пример, нашите селяндури още си живеят в соц-а и зората на демокрацията, където колата е признак на престиж, понеже малцина разполагат с такава (обикновено руски модел, 10-та употреба), след като са чакали 10-тина-20 години, за да я получат, а изразът "Ей я, мина Мазда-та на Жени Живкова" е трагикомично илюстриране на факта, че в цялата столица съществува един-единствен автомобил, представител на тази марка. Може ли някой да обясни на тези мили хорица в коя година точно живеем?
At the same time, the mayors of known and unknown towns in Bulgaria such as Ruen, Hitrino, Varbitsa , Venets, Nicolay Kozlevo, Isperich, Kaolinovo, Devnya , and Balchik, ride business cars costing hundreds of thousands of leva, purchased with taxpayers’ money, as early as the first year of their mandates. Despite being business cars, the mayors use them as private.
The Mayor of the Hitrino town travels in a 110.000-leva car, the Mayor of Varbitsa town – in a 100.000 leva one; that of Ruen town – in a 110.000 leva one; that of Venets town – in a 139.000 leva; that of Isperih town – a 70.000 leva one; and the Kaolinovo Mayor – in a 70 000 leva car.
The total record, however, is held by the mayor of Balchik, Nikolay Angelov, who rides a 150 000 leva limousine. His excuse for buying it is that such a car cannot be found at a lower cost, and a mayor is supposed to have an imposing car.
Из "по света" - преводът мой, за чуждоезичните приятели. Коментарът - ваш! Макар че той, в общи линии, е излишен...
Туй то - хората по света душа дават да са за пример, нашите селяндури още си живеят в соц-а и зората на демокрацията, където колата е признак на престиж, понеже малцина разполагат с такава (обикновено руски модел, 10-та употреба), след като са чакали 10-тина-20 години, за да я получат, а изразът "Ей я, мина Мазда-та на Жени Живкова" е трагикомично илюстриране на факта, че в цялата столица съществува един-единствен автомобил, представител на тази марка. Може ли някой да обясни на тези мили хорица в коя година точно живеем?
сряда, септември 30, 2015
вторник, август 25, 2015
Благословия
Колко ми струва
с всички да се сбогувам,
особено ако
надалече пътувам?
И колко ми струва
един самолетен билет?
Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.
Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.
Колко ми струва
да ви мамата факам?
Особено ако
и друг това чака.
И колко ми струва
да прасна вас, сите, отзад?
Нищо не струва
да ви мамата 'еба,
на вас тука, всичките,
от баба до бебе!
И няма да хвърля
нов поглед назад!
(2)
с всички да се сбогувам,
особено ако
надалече пътувам?
И колко ми струва
един самолетен билет?
Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.
Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.
Колко ми струва
да ви мамата факам?
Особено ако
и друг това чака.
И колко ми струва
да прасна вас, сите, отзад?
Нищо не струва
да ви мамата 'еба,
на вас тука, всичките,
от баба до бебе!
И няма да хвърля
нов поглед назад!
(2)
петък, август 14, 2015
Хайку
О, Маро, Маро!
Когато ти падне цената,
тогаз ще те 'зема на старо!
За Марчето.
От мен лично. Без псевдоним.
Когато ти падне цената,
тогаз ще те 'зема на старо!
За Марчето.
От мен лично. Без псевдоним.
понеделник, юли 13, 2015
Not so long ago... in a town not that far away
Тази есен щеше да остане паметна и за страната, и за управляващите, и за университета в един скромен малък провинциален град, славещ се предимно като културен и исторически център, а донякъде – в много малко аспекти – и със същия този университет.
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………
Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......
Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……
Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………
Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......
Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……
Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……
Абонамент за:
Публикации (Atom)