Туристически сън

Сън сънувах странен – група от туристи –
весели и тъжни; старци и спортисти,
с фотоапарати, с камери различни,
щракащи по всички гледки екзотични –
аз развеждах бодро, даже вдъхновено
сред града огромен във поле зелено.
Столицата родна беше мойта сцена.
София прекрасна, млада, възродена!
Пълна със музеи, сгради и градини;
улиците чисти, лъскави витрини.
Даже и хартийка няма по земята,
звън камбанен нежно къса тишината –
Александър Невски сияе в позлата.
Паметници вдигат пушки в небесата.
Парковете – пълни с радостни дечица,
майките се радват и си хапват пица.
Столицата диша въздуха прекрасен,
Витоша синее в хоризонта ясен...
Ала най-голяма ценност за туриста,
туй, което грабва и от прима виста,
дето липсва в Лондон, Ню Йорк и Варшава,
за което всеки щури пари дава –
Първата Английска прочута гимназия.
Тя духовен център е, Господ нея пази я!
Гордо се издига в София, в средата.
Мраморни алеи красят й снагата.
Дворът й огромен – игрища, басейни;
коридори, пълни с ученици дейни.
В прохладните стаи с мощни климатици,
наука се прави, пишат се шестици.
Учители с тоги и перуки бели,
мъдро разговарят с деца преуспели.
Дипломи огромни, признати от всички,
скрити зад витрина, привличат очички
на невръстни, малки, плахи подгответа,
дето ще поемат новата щафета...
Храм, духовен център, и път към прогреса...
Туристите гледат – омаяни те са.
А аз гордо крача из тази вселена,
и над всичко земно гледам извисена...
Изведнъж звън остър от съня ме буди.
Седя на бюрото, гледам и се чудя.
Тетрадката празна пред мене немее.
Пътепис написан във нея къде е?
Та в строфи изящни нещо да представя
като за туристи, та да ги забавя,
да не би да тръгнат към нашата сграда
във дворчето скромно, с протрита фасада...
Я да ги закарам към наш’то летище...
Като го довършат. Тогава ни вижте!