Ден Седми (до "Заимов" и обратно)

Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...