Тази сутрин в "Дарик Радио" водещият попита един стачкуващ учител и говорител на ЕНСК как издържат учителите финансово. Въпросът напоследък си стана обичаен и, следователно, получи и обичайния и логичен отговор - издържа се някак си...
Мисля, че един също така подходящ отклик на същия въпрос би бил в стила на Трендафил Акациев (какво да се прави - нали все пак големият народен поет е и учител и просветител за народните маси!):
ПИТАТ ме: "Поете, как си
с тези невъзможни такси?
Как издържаш по количество
на пари за електричество,
за вода или за парно?"
Казвам: - Аз се чувствам харно.
Заявявам, че не ща
да използвам тез неща.
Харча аз ограничено,
спя на тъмно и студено,
нито ям и нито пия
и изобщо не се мия.
Запомнете, мили хора,
вижте кучето на двора -
вън, снегът като забръска
какво прави то зимъска?
Камъкът от студ се пука,
а на него не му пука.
Братя българи, на слука!
Чуйте моята поука:
закалете своите внучета
да издържат като кучета!
1 коментар:
Копирано от Бг-мамма:
Учителите ги лъжат с делегираните бюджети. В тах няма % от БВП, няма % увеличение на издръжката. Абсолютно мъгляв текст, който обещава след година да вземат 650 лева средно за отрасъла - нещо, което няма как да го проверят по джобовете си, защото делегираният бюджет изключва обща щатна таблица. Ще трябва да вярват на статистиката на МОН. Уж стачкуват за достойна заплата, върху която да се диференцират, а споразумението в момента позволява в увеличението да преобладават диференцирани плащания. Това ли искат и за това ли стачкуват? Всеки трябва да си отговори сам. А иначе - да, трябва да има единно искане, за да вървят напред преговорите, но при всичките специалисти юристи в синдикатите това споразумение ми се вижда лесно за изопачаване и заобикаляне от страна на държавата.
Ето какво е написала една учителка:
"Аз съм учител в стачка – почти месец в стачка – човек с достойнство, знаещ и можещ, очакващ най-после не само устни благодарности и морални поощрения, но и реално възнаграждение за 20-годишния ми учителски труд. Стачкувам законно и обосновано, но от няколко дни имам чувство, че съм героиня от роман на абсурда. Винаги съм учила децата, че не трябва да отъждествяват действителността с условния свят на литературата. Днес вече не съм убедена в постулатите на литературната наука. Смея да твърдя, колкото и да е кощунствено, че копнежите ми за емоционална топлина /поетически изразени от Дебелянов/ са напълно тъждествени с желанията ми за реално отопление от електрическата печка, която, прибирайки се вкъщи след едночасово висене по спирки и возене в неотоплени автобуси, включвам на “max”, а съпругът ми /и той учител/ изключва на “0” – не защото не ме обича, а защото в края на месеца той плаща сметките. Онемявам пред поразителното сходство между “Бай Ганьо журналист” и поведението на съвременните медии, за които журналистиката се изразява в това “да омаскарим тогоз-оногоз” /разбирай учителството/ и да утвърди девиза “България за нас”. Цяла съботна вечер пред очите на зрителите се развява циничната усмивка на Станишев с “ведрото” послание към стачкуващата гилдия, че ако не спре с исканията си, правителството ще преразгледа предложението си не по посока на мижавото увеличение, а по посока на намалението. Странно защо в ушите ми звучи стихът на Вапцаров: “по Беласица телени мрежи” /асоциация, провокирана и от загражденията по време на националните митинги/. И никой не виква “Царят е гол!”, защото приказките – и те, си останаха само в учебните програми за V клас, в света на художествената условност.
Политическите партии ни използвали, поддържали стачката – е, ние, в нашата гимназия, не сме го разбрали – при нас не дойдоха нито белите, нито черните коне на Йовков, още по-малко червените /такива при Йовков, между другото, липсват/. Обърках се вече между условност и реалност. Условни /поне засега/ са обещанията на министерството за реформи; условни са надеждите на учителството за подкрепа от родителите. От телевизионния екран се тиражира образът на една родителка, която е много повече изкуствена /с развятата си грива и поляновския плам/, отколкото реална; много повече платена, отколкото загрижена за бъдещето на децата. А знаете ли кое е реално за мен - реално е, че голямата ми дъщеря е в Америка /и малката може да я последва/, а ние със съпруга ми, достойни учители, ще гледаме как децата ни се превръщат в дърво без корен. Реално е, че идва зимата и ние отново ще водим своите малки сражения между “max” и “0”.
А иначе, аз искам реално да обяснявам на своите ученици за условността на художествената литература. И вече от собствен опит да ги науча, че някъде тук – в живота – реално и въображаемо се срещат, понякога трагично, понякога оптимистично, но човек не трябва да се отказва от надеждите си, защото ако в нашата скапана държава се скапем и ние, реалният хаос ще почерни всяка бяла лястовица. И тогава “държавата на мъртвите поети”, пред която всички се покланяме, ще се замени с държава от живи, цинични станишевци, от която всички ще се страхуваме. "
Публикуване на коментар