Интервю с генерал Ботуш Каишев

из в. „Стършел” – 26.10.1990

Димитър Инкьов (Велко Верин) е бивш сътрудник на вестник „Стършел”. Емигрирал е на Запад през средата на 60-те години и оттогава години води рубриката „Весела Неделя” на радио „Свободна Европа”. Автор е на десетки книги за деца, преведени на много езици, както и на хумористични разкази и фейлетони, излъчвани на вълните на радиостанцията. Негов постоянен герой е Ботуш Каишев. Днес запознавамe читателите с един разказ от поредицата.


Димитър Инкьов
Интервю с Генерал Ботуш Каишев

- Алооо, генерал Ботуш Каишев?
- Кой ме търси , бе?
- Вие ли сте, другарю генерал?
- Ами аз съм, на моя телефон кой друг ще е?
- Велко Верин ви се обажда, другарю Ботуш Каишев, вашият биограф. Имате ли време за интервю? Питам вие ли сте, защото обикновено, когато вдигнете телефона, казвате „Генерал Ботуш Каишев слуша”, а сега нищо не казахте и това малко ме смути. Помислих си да не би вече да са ви изпратили в пенсия...
- А, още не са, още не са, ама съм предложен. Но аз се боря, де. Те сега искат да изкарат, че аз съм бил човек на Тодор Живков и че аз все съм го поддържал, и че най-глупавите идеи за реорганизациите аз съм му ги давал, но това не е вярно: най-глупавите си бяха лично негови! Той за тях, тъй да се каже, си имаше монопол и ги налагаше по административно-командния метод и дори не ги и налагаше, ами другите ги налагаха на другите надолу и викаха, ах, колко гениални и прости са идеите ви, другарю Живков, а те всъщност бяха само прости. И после викаха, хайде да ги преведеме на чужди езици, че да ви се чуди и светът. И светът се чудеше наистина защо ги превеждат и кой ще ги чете, и защо са луди да плащат толкоз пари за превода, че кой е луд да ги отвори тези книги. Преведоха го даже на пенджадишки в индийския щат Пенджаб, без въобще да проучат могат ли хората там да четат. Ама то у нас пък, като могат хората да четат, книгите му кой ли ги е чел? Но защо пък хората и да ги четат, когато и той самият не ги беше чел – собствените си книги не беше чел! – нещо, дето го няма никъде по света, някой да не е прочел собствените си книги. Те всъщност не му бяха и собствени, де, но нали му пишеше отгоре името, всъщност трябваше дори даже да го задължат с решение на ЦК да ги прочете, но той много мразеше дългите думи. Но после как да го задължат, когато той казваше, че над него е само Господ. А като казва, че над него е само Господ, няма как да му кажеш, да, другарю Живков, но прочетете собствените си книги, за които плащаме луди пари да ги превеждат в чужбина, да ги четат хората чак в Индия, в Африка и даже в Пенджаб. Но как да ги четат чужденците, когато вие даже не сте ги чели, макар че уж сте ги писали?... Аз си мислех даже това да му го кажа, да, но как да му го кажа, когато той може да каже, а ти бе, Ботуш, чел ли си ги? И като каже, тогава аз какво да кажа? Няма какво да кажа и затова си мълчах, а сега ме обвиняват, че съм бил негов човек. Но аз въобще не бях негов човек, а даже го мразех и всъщност въобще не го поддържах, само дето гласувах за каквото той кажеше, но нека сега да стане един да каже, че той не е гласувал за това, каквото оня кажеше? А сега, аз съм бил негов човек! Защо само аз, когато всички бяха негови?
- Разбирам, другарю Ботуш Каишев, напълно ви разбирам!
- Под тази униформа, ако искаш да знаеш, кипи в момента благороден гняв. Той не само на Добри Джуров викаше пред нисшите чинове „въшкар”, той и на мене ми викаше: „Ботуш, като те гледам така, единственото ценно нещо в тебе ти е униформата и ботушите, но ако искам, и тях ще ти ги събуя, само че тогава какво ще те правим, че и за боклука вече не ставаш!”.
- Така ви викаше?
- Така ми викаше!!! И дори пред хора така ми викаше. Уж на шега, но ми викаше.
- Защо не си подадохте тогава оставката?
- Кой да си подаде оставката?
- Вие. Вие.
- Как така ще си подам оставката? Ами аз за какво съм се борил? Ами мене вземат ли ми пагоните, аз за какво ставам? Как така ще си подам оставката. Ами аз тези генералски пагони преди девети септември съм ги изгладувал! Знаеш ли колко съм се крил аз от полицията? Знаеш ли колко страх съм брал? Аз тези генералски пагони съм ги изстрадал. Как така ще си дам оставката!!!
- Да, но нали той ви обиждал?
- Абе, той така казваше, но аз се правех, че не чувам! После той с всички си правеше подобни майтапи. Не бях само аз.
- Именно!
- Какво именно?
- Ако всички, другарю Ботуш Каишев, които той е обиждал, са си подавали оставките, тогава той щеше да остане сам. Нямаше да станат всички тези безобразия, за които сега го обвиняват. Бюрократично-командният метод нямаше да може да функционира!
- Как нямаше да може да функционира?
- Един бюрократично-команден метод функционира, само когато има хора, готови да се подчиняват, готови да се оставят да бъдат командвани. Командата има смисъл, само когато насреща стои подчинение. Но представете си, че насреща няма подчинение? Представете си, че всички около него си подадат оставката. Представете си, че също си подадете оставката...
- Аз нямаше да я подам...
- Но представете си, че... само просто представете си...
- Такива неща не мога да си представя...
- Теоретически, другарю генерал Ботуш Каишев, представете си, че всички около него и вие – теоретически – си подадяхте оставката.
- Това и теоретически не искам да си го представя...
- Представете си тогава, че сънувате. Той упражнява, както години наред е упражнявал, бюрократично-командния метод на управление, обижда ви и вие насън: Другарю Ботуш Каишев, просто насън му заявявате, „другарю Живков, аз си подавам оставката!”.
- Щях да се събудя. Щях веднага да се събудя и нямаше да мога да си я подам!
- Добре, тогава представете си, че сънувате, че всички други си подават оставката... и никой не се оставя без-це-ре-монно да го командват, да го разиграват. Всеки удря на масата и казва, аз си подавам оставката. Тогава, другарю Ботуш Каишев, той щеше да остане сам и като останеше сам, нямаше да може да извърши всички тези безобразия, за които сега го критикуват, нямаше страната да е до това състояние...
- Чакай, чакай, чакай, не бързай толкоз!
- Защо?
- Защото той нямаше да остане сам. Защото, като си подадяхме ние оставката, щяха да дойдат други, хиляди други, даже незаслужили. И те като си подадат оставката, щяха да дойдат други хиляди. Ти гледал ли си комедията „Службогонци”? Гледал си я? Ако не си я гледал – гледай я. Затова и аз не си подадох оставката. Затова и насън не ми мина през ума да си подам оставката. Затова тези, които той изгони, чакаха да ги повика той обратно, надяваха се. Че който е взел кокъла, така лесно не го пуща. И затова аз не си давам ни ботушите, ни пагона!

2 юни - Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България

"Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха. И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх." (из "Новото гробище над Сливница" - Ив.Вазов)
Дълбок поклон и вечна памет пред Ботев и всички останали знайни и незнайни войни дали живота си за майка България!

Отново за обрЯзованието

Бум!!!! Хееей, добро утро! Излюпихте ли се бе, пиленца? Браво на вас! Много сте сладки... А някои тук не сме се излюпили, по простата причина, че не сме се захлупили (демек, не сме лягали нощя!). Нищо, нищо, вие хъркайте и за нас!
Та, докъде бяхме стигнали?

Ако човек се вози в софийския градски транспорт, лесно може да стане мизантроп. И да намрази хората, особено учениците. Съвременните технологии им дават въможност да късат нервите на населението с нови, отскоро достъпни средства. Като изминете пътя от Х. Плиска до "Орлов мост" в най-голямото столично задръстване, опиянен от занемарената хигиена на спътниците си и омерзен от чалгата, която се носи от скъпите джиесеми на избягали от час бъдещи представители на нацията, вие слизате от автобуса, склонни към най-черни мисли за бъдещето. А не бива така! Ето, задал се е 24 май, все пак празник на просветата е! Звучи "Върви, народе възродени". Трябва да сме изпълнени някак си с онова, което "във душите грей"!

Обаче не е лесно да се изпълним! Трудно е да се каже дали българското образование е на сегашното дередже поради унизителната си материална или поради не по-малко унизителната си духовна бедност. Миналата седмица в парламента приемаха на второ четене промени в Закона за народната просвета.

Само у нас, и то преди празника на св. св. Кирил и Методий, може да се създаде движение на родителите, които по всякакъв начин не искат да разберат колко необразовани са децата им! Движението не иска матури. Търсело за целта помощта на депутатите и президента. Друго искане на родителите, обединени в това Движение за качествено образование, е учениците сами да решават дали оценките от матурата да се вписват в дипломите им. Оттук до все по-често чуваната от устата на майки и татковци фраза: "Защо му е да учи, всичко го има в Интернет!" има само една крачка. Родителите масово бягат от възможността да възпитават децата си, за да им остане повече време да лежат с биричка пред телевизора и да гледат "Денсинг старс". Така те създават едно поколение от високотехнологични плебеи, както казва писателят-психиатър Любомир Канов. Защото щем или не щем, светът се разделя на такива, които слагат нещо в Интернет и те са по-малката част, и на други, които гледат да копи-пейстнат оттам. Името на последните е легион! Да не говорим за качеството на това, което витае в милиони страници из WEB-пространството!

Нищо, ще си внесем инженери и агрономи от Молдова и ще им даваме частни уроци по пеене! Да учат "Върви, народе възродени".

Глупости на килограм

Тази сутрин слънцето само за секунда надникна, веднага се уви в дебели свежи облаци, дезинфекцирани и напарфюмирани със свежия Софийски смог, и пак захърка. Докога ще спи? Вече половин година кърти... Ще хване целулит на мутрата!
Айде, има-няма слънце - ставам и аз, дръпвам щорите и отварям прозореца с риск да уплаша някого с още сънения си и прекалено изпаднал вид...
От известно (много малко) време точно срещу прозореца на спалнята ми се кипри внушителен по размери билборд, реклама на цигарите "Виктори". Като оставим настрана факта, че в един малък и относително спретнат столичен квартал, подобни рекламки (които досега липсваха) само развалят сравнително приятната гледка, то колко й трябва... Струва ми се резонен въпросът от какъв зор е пропаганда на тютюнопушенето, при положение, че официално вече го забраниха почти навсякъде? Какъв е тоя зов "Купете си цигари, нищо че можете да ги пушите само вкъщи"? Или това може би е подкана за нарушение на забраната? Звучи интересно... Глобата за пушене на забранени места е от 50 до 300 лв, ако не повече. Излиза, че общината дава разрешение за поставянето на реклами на продукти, от които после взема доооста прилични суми. То е ясно, че производителите няма да спрат да си рекламират стоката, ама айде поне не толкова явно! То вярно, че сме малка, балканска държавица и много-много забраните не ги зачитаме. Когато забраниха производството на домашна ракия, се вдигна почти революция (а като е за избори, никакви ни няма), пък и не е ясно тази забрана доколко се спазва и сега. Та сега и цигарите... Ама от Европа не давали. Така ли??? Нейсе, да се пукат душманите!
Съвсем в този дух, както и в духа на приближаващите празници, се появи и една твърде интригуваща реклама на “Ариана”, която отскоро е по столичните билбордове. На нея е изобразен неясен и непознат на българското население субект, наречен Мариан, който по някаква причина щял да чака нещо неизвестно два месеца. “Наздраве за Мариан. Той ще чака два месеца.” Възможно е замисълът да е твърде дълбок, за да се проумее от прости люде като нас. Но дори и на такива като нас е добре да се обясняват някои неща, например – какво ще чака Мариан, защо аджеба точно два месеца, какво точно общо има бирата и т.н. Доколкото схванахме на първо четене, има някаква връзка с изобразяването на въпросния Мариан по подобие на нещо средно между Боб Марли, Че Гевара и Кадафи… Ама защо и как… остава неразбулена мистерия.
Така че мили хора, ако имате предложения или дори прозрения, моля ви да проявите съпричастност към мен и да ги споделите. Ще спасите много от незавидното ми количество останали мозъчни клетки.
А ако никой не предложи изход от този ребус, ще излезем от неловката рекламна ситуация със следния цитат, който идеално се вписва в изложеното по-горе:
“Иди там... Къде - не знам... Донеси това - нещо си. Не е ясно какво. И гледай да не сбъркаш!”
С една дума, личи си, че с приближаването на Великден и страстната седмица, на народонаселението охотно и усилено се предлагат разнообразни начини да уважи "светия" празник и да си изкара готино - алкохол, цигарки и колбаси "Милица"/"Народен"/"Тандем". Туй е животът!

Природна ода за "Честита пролет"

АНОНИМ

Приятен розов облак носи в полет
ухание от младостта поето.
Кипарисите, сякаш в вечна пролет
растат и се издигат до небето.
Поройни дъждове, омекотили
на слънцето лъчите, озарили
света във ярки бликове златисти -
танцуващ изумруд сред пари чисти.
Лиани по стеблата се увиват
и после там изсъхват почернели.
Пътеките прекъсват и се скриват
в гората, сякаш спомени изтлели.
Красив чинар, и бор зелен и строен,
расте, цъфтят нагоре и тревите...
И пеят дивни песни сред скалите
чудати птици. С ромон на потоци
изпълва се безспир, ечи ефирът.
От цветни долини и водоскоци,
от орхидеите дъхът се спира.
Подскачат диви зайци сред горите,
и птици с хорски разум във главите.
Цветя неземни – в цвят целогодишно,
и пламъци*, цъфтящи буйно, пищно,
И винаги зелени са тревите,
дърветата във облаци обвити.
Ту вдигат се планинските вериги,
ту спускат – докъдето поглед стига...
Сред кътчета закътани удобно
потъваш в мисли леко и свободно.
И хиляди кипàриси корони
издигат ствол до ствол, преплитат клони.
Живителна зелена влага вдъхват,
омара димна лека ги облъхва.
Цветя се стелят в слоеве брокатни,
край моста са тревите ароматни.
Обгръща тъмен мъх зелен скалите
високи, с изумруд килим покрити.
И ту надава щъркел жален крясък,
Ту лястовиците летят със плясък.
Викът на щъркела ечи далечен,
лети през дол и рид в небето вечно.
Сред гъстата дъбрава заран бликва
отнейде птича песен всеобхватна.
Синигерите, пурпурни в лъчите
на слънцето, сияят. И разпръсват
кристална, мека светлина скалите.
Потоци с бисерна вода се стичат.
Макар и по света да има много
такива планини с цветя безбройни;
поля с пелин – по красота да могат
да се сравнят със таз, са недостойни!


Пламък* - вид цвете - бележката моя

из "Животинско царство"

Какво животно на кой български политик бихте подарили?

На министър Цветан Цветанов бих подарила чухал – мъничка, „джобна” сова, която мелодично повтаря звука „чух, чух чух”. И той като нея, всичко е чул, въпреки че нищо не е разбрал, а още по-малко реално е направил!
На премиерът Бойко Борисов – пуяк. И той, като него е едър, як и наперен, по някои мнения дори величествен и обикновено ни дава нещо, в най-добрия случай, веднъж в годината.
На Ахмед Доган – скункс. Малък, кротък и миролюбив наглед... За сметка на това – силно вонлив.
На финансовия министър Симеон Дянков – стадо пирани, които да оглозгат и малкото, което е останало от данъкоплатците. Друга възможност е комар, който да им пие кръвта, но и денем, и нощем.

По-здрав... за Трети март

Честит празник на всички "патриоти"!

В механата
Хр.Ботев

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

Честит ни "петльовден"... и не само

"Петльовден, Петеларовден, е празник, тачен в източна България за здраве на момченцата. Свързан с обредното колене на петел най-често на прага на пътните врати. Кръвта от него трябва да пръсне по вратата. С нея правят и кръстен знак по лицата на момчетата и петеларя (лицето, което коли петела и което трябва да бъде момче-юноша). Заколеният петел изхвърлят извън двора и веднага след това го прибират. Главата оставят при вратника. Свареното обредно ядене и краваите или начупената на парчета пита раздават по съседите. Действията, които се извършват до приключване на празника, са подобни на тези при бабинден. В Пловдивско денят е известен под името Черна или Църън ден. Тук освен принасянето в жертва на черен петел (или кокошка) се спазват и редица забрани. Не се върши женска работа, не се къпят, не правят сватби, за да не “църнеят”, т.е. да не жалят починал. Коленето на петел населението свързва с широко разпространената легенда за цар Ирод, който заповядва да обезглавят всички мъжки деца, за да умре и Христос"

"Ликуй, народе! Старо и младо
празнува днес цял ден... Петльòвден"

Ако трябва да перифразираме вечната творба на Христо Ботев, горе-долу така бихме прославили днешния "празник". Какъвто и да е той - което, само по себе си, вече е малко дискусионно - "петльовден", или просто "втори феФруари - деня на педалите... пардон гейовете!"?

Предполага се, че този празник е припознат от гей-организациите като празник на гейовете, тъй като преди време една организация започна подписка за признаване на ден за борба с хомофобията, та оттам може да се отсъди, че 2-ри февруари е признат от тях за празник на хомосексуалността. Дори да е така обаче, лично аз не разбирам - какво общо има това с Петльовден (деня на мъжката рожба)? Така и не ми става ясно каква връзка има този ден с хомосексуалните мъже, още по-малко пък с хомосексуалните хора в България. Е, може и да не издребняваме толкова - вече празнуваме "Хелоу-ин" (или "аут"!) - деня на Вси светии, ако трябва си употребим българския термин; Свети Валентин (макар и да си имаме Еньовден за влюбените и Трифон Зарезан за виното)... По въпроса дали това е редно или не, е имало немалко спорове, но битуването на тези празници на българска територия отдавна е факт, та вероятно и един втори февруари ще успеем да преглътнем! Това, което не мога да проумея обаче, е защо, наближи ли тази дата дори само със седмица, "Канала" (не отходния, а БНТ) задължително ще ги "осмее" (за да не кажа "оплюе") в "Шоуто" си в събота вечер, или "Пълна лудница" (при тях по принцип предаване не минава без такова нещо) ще се пъне да си увеличава вече драстично намалялата (интересно `що ли така?) зрителската аудитория с откровено пошли и просташки скечове, често пародиращи личности като Елтън Джон или покойния вече Фреди Меркюри, а някак на заден план оставящи... хмм, нека ги наречем "странни същества" като Азис и Евгени Минчев, нямащи нищо общо с гей-културата. Защо са нужни всички тези шеги и подигравки, които до една са на гърба на гейовете?
Едно е ясно - на датата втори февруари, една неголяма част от човешката популация (дори всъщност не и особено малка - около 10% в световен мащаб... Е, май не звучи чак толкова оскъдна все пак), у нас за първи път в годината (и може би вероятно и последен), от "пендели, "педали", "педерасти", "меки китки", "леви резби" и какво ли още не, вече изведъж стават "гейове"! Аналогична логика на онази, по която на осми март съпругът подарява цветя на спътницата си в живота, а през всички останали дни в годината, комуникацията е сведена до "Женааа, дай тука ракията!" (ситуация, често осмивана в битовия ни хумор). Самата дума "гей" също е на практика чужда и неточна (първоначалното й значение е "весел", "щастлив" "радостен", но фактът, че вече почти не се използва в този смисъл, е резултат на явление, наричано в лингвистиката "пейоративизация") и може преспокойно да се замени, обаче не с "хомосексуалист", а с "хомосексуален човек". Колкото и масово да се използват все още, думи като хомосексуализъм и хомосексуалист трябва да изчезнат от съвременния книжовен български език, както е при вече почти всички западни езици. (В немския думите "homosexualist" и "homosexualismus" са използвани по времето на Третия Райх, а днес се използват правилните форми "homosexuel" и "homosexualität". В английския също не е правилно "homosexualist/homosexualism", а "homosexual/homosexuality".) Сексуалността на човека не е "сексуализъм", не е участие в организация, партия, секта или друго движение, за да се слагат наставките "-ист" и "-изъм". И щом не се използва "хетеросексуалист"/"хетеросексуализъм", значи не трябва да се използва "хомосексуалист"/"хомосексуализъм". Самото обръщение е дискриминационно. "Ист"-ите и "изм"-ите трябваше да изчезнат още след 1989 и Социализъма.
Малко лирическо отклонение, преди няколко години, на същата тази дата, синът на една моя много добра приятелка, който тогава беше на 6-7 години, я попита: "Мамо, знаеш ли какъв ден е днес? Днес е Денят на Азис!". Без коментар. Немея...
Но станаха много думи, а заобикаляме около основното. А то е, че според мен това не е празник на хомосексуалните и бисексуални хора. Това е ден за майтапи, за размяна на шеги, за бъзици (доколкото откровено безвкусни и наситени със зле прикривана злоба насмешки, насочени към "горките педали", изобщо могат да се нарекат "бъзици").
Да, действително съм съгласна, че има нужда от ден в който хората с нетрадиционна ориентация и от двата пола да имат празник. Но сериозен празник. А не ден на безвкусния медиен хумор. Не гледам телевизия по собствено желание, не мога доброволно да си причиня това на изтормозените нерви, но мога да си представя какъв смях е падал цял ден по кабеларките и какви скечове са се въртели, уж за сметка на хора като Яне Янев, Станишев и други парламентарни "любимци на народа", но на практика - за сметка на други... Нужен ни е ден, в който да развеем флага с Дъгата и наистина да се поздравим за това, че вече живеем в малко по-различен свят и наложения от миналото ден за присмех с нас е останал зад гърба ни.
В заключение ще призова интересуващите се и желаещите да изявят позиция (и които, предполагам, вече да се нагледали и наслушали на цялата помия - с извинения за израза, но в случая друг евфемизъм просто няма - която е била изливана през целия ден от телевизията, радиото, вестнтиците... Ооооо, съвсем бях забравила, че тази вечер по "БТВ" дават "Пълва лудница"... Пази Боже, да си пусна случайно по това време телевизора, че лошо ме чака!) - Нека Петльовден си остане Петльовден. Нека хората, които искат, и по-специално, медиите - щом имат чак толкова нужда от това - продължат да си правят бъзици и да си оправдават хонорарите. Но нека ние не бъдем солидарни с идеята, че един такъв народен обичай - по незнайни причини, преобразил се с времето в ден за присмех и майтапи с публично изявени клоуни като Евгени Минчев и други нему подобни индивиди - има нещо общо с хората със специфична сексуалност. Смятам, че не е нужен специален ден в който околните да се присмеят на воля на "горките обратни". По-добре елементарно, толерантно и преди всичко, човешко отношение всеки ден, отколкото "празник" (особено от този тип) веднъж в годината

To my mother

Mother, I don’t ever want to grow up.
Not a man, it’s you whom I rely on.
Not with flowers, with nightmares I show up.
And your shoulder is the one I cry on.

And because of each weekly outpouring,
and this love of yours that’s so immortal,
you just can’t discharge your poor heart’s storing,
but keep fighting, holding back the nightfall.

But, alas, night falls, sooner or later.
Like the sound of an ax-hitting motion.
I then realize to the wrong person
I have given all of my emotion.

It was late when I began to gather
brightness out of all the burns that smolder.
Only, good god, don’t you die, I’d rather
be your mother, as soon as I’m older.


Вдъхновено от:

"НА МАЙКА МИ"
Камелия Кондова

Как не искам да порасна, мамо!
Вместо с цвете - идвам със кошмари.
Вместо мъжко рамо - твойто рамо
от сълзите ми горещи пари.

И от мойте седмични потопи
ред не идва - ти да се изплачеш.
Тази твоя обич доживотна
все воюва и отлага здрача.

Ала здрачът идва неизбежен -
песен в изпълнение на брадва.
И разбирам колко много нежност
разпилях, но не, по който трябва.

Много късно почнах да събирам
светлина от всяка жива рана.
Само ти, за Бога!, не умирай.
Щом порасна - майка ще ти стана!

A Villanella to Fear

Fear-free souls, a blessed life they win.
And they roam, low in spirit, in calm night.
Fear is but pride, and paranoia – sin.

Blast after blast they take, they don’t give in,
and they don’t even pile pictures of spite .
Fear-free souls, a blessed life they win.

We fail, when we seek freedom from the bite
of power that is here, we feel its might.
Fear is but pride, and paranoia – sin.

If only we were kings, not pawns caught in
a chess-board that is always small and slight.
Blessed are those devoid of every fright.

They, without throwing dust, clean off their skin
from memories of their bad, worse, and worst plight.
Fear is but pride, and paranoia – sin.

Yet how could I just take the mighty blight
of power from beyond the dreamy night?
Blessed are those devoid of every fright.
Fear is but pride, and paranoia – sin.

вдъхновено от:
"Виланела за страха"
Любомир Терзиев

The right thing happens to the happy man.
Theodore Roethke

Блажени са свободните от страх,
че нищи духом бродят в нежната си нощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.

Поглъщат срив след срив без визия за крах,
не пълнят с образи на злото онзи заден кош,
блажени са свободните от страх.

Властта е тук, сега: грешим при опит плах
да се отскубнем от маститата й мощ,
страхът е горделивост, параноята е грях.

Поне царе да бяхме, а сме пешки в шах,
дъската винаги е с малка площ,
блажени са свободните от страх.

Блажените се пощят, без да вдигат прах,
от спомени се пощят: лош, по-лош, най-лош,
страхът е горделивост, параноята е грях.

Как кротко да приема онзи изначален мах
на силата оттатък нежната ми нощ?
Блажени са свободните от страх,
страхът е горделивост, параноята е грях.

За много... ракии!

(текст за песен)

Пр.:
Сурва, весела ракийка!
Пълна каца със туршийка!
Във казана ври, пенлива,
в гърло чаша се излива!
Пияни-заляни догодина,
догодина, до амина!

Нова Година засмена
върви с ракия студена
Аз вече пия три дена,
та да се пазя от хрема.

Нова година засмена
върви с ракия студена;
жената е възмутена,
че язе пия три дена!

Пр.
Сурва весела година,
яка пръчка над камина,
да я ползвате двамина -
яка да ви е г*зина!

Някъде...

Дойде утрото, а с него и температурите станаха малко по-високи. Дядо Пейо подаде глава изпод четирите одеала, изчака малко, докато се адаптира към стайната температура, след което я надигна от възглавницата (която, секунда по-късно, започна отново да изстива до нула градуса). Беше време да става. До него баба Симеонка още спеше, завита през глава – тя днес можеше и да си отспи, домакинската работа не беше северен елен, че да избяга, но той беше дежурен него ден да излиза. Боклукът чакаше да бъде изхвърлен, сметките – платени, а трябваше и да се напазарува... Налагаше се да побърза, ако искаше да хване най-топлото време от денонощието – около два следобед температурите навън достигаха малко над нула градуса – така че нямаше много време... Дядото полека-лека се попривдигна и отметна четирите одеала от себе си. Изпсува от душа (полугласно, за да не чуе жена му) при съприкосновението на позатопленото му от постелята тяло със студения стаен въздух и се пресегна към стола за още една жилетка. Нахлузи я бързо върху трите пуловера, които вече носеше, надяна трети чифт яки вълнени чорапя на краката си, бавно стана и се упъти към кухнята.
Печката там, то се знае, не работеше, но дядо Пейо беше оставил бойлера включен за цяла нощ – по нощната тарифа нали не е толква скъпо... Дядото врътна енергично горещия кран на кухненската чешма и (след като свали леките платнени ръкавици, с които спеше – през нощта все пак малко се стопляше, та нямаше нужда от дебели кожени) се залови да мие чиниите от предишната вечер – не че имаше чак такава нужда – вечерята им беше доста оскъдна и не оставяше кой знае какви следи; целта по-скоро беше да позагрее помещението с образуваната пара, тъй като висящите от тавана сталактити вече добиваха застрашителни размери...
Но секунда след като се надвеси над мивката, старецът се отдръпна стреснат – изпод струята вряла вода бясно изскочи един пингвин! Третият поред за тая седмица... Явно беше допълзял по канализацията, примамен от приятната (за него) студена температура в дома на двамата пенсионери – види се, доста по-студена от тази на полюсите, които вече се затопляха доста под влияние на глобалните промени...
Животинката скочи на кухненската маса и изгледа умолително дядо Пейо.
- А, не! – възрази старецът. – Не мога да те взема при мен – нямам с какво да та `раня, с бабата и за назе си нямаме! Ако пък се опитам да та сготвя за Коледа като мисирек, ще довтасат природозащитниците да ма съдят... Хайде марш!
Дядо Пейо посегна към пингвина, но той изквича уплашено и го клъвна по ръката.
- И от твоите целувки ми излизат мехури! – допълни сърдито дядото и без много да се церемони, сграбчи 40-килограмовата птица и я напъха не особено нежно отново в канала, след което продължи заниманието си.
Вратата се отвори и през гъстите кълба пара бавно влезе на фокус баба Симеонка.
- Добрутро! – поздрави тя мъжа си.
- Добрутро, жено! Затваряй бързо вратата, че да`н излиза топлото!
Бабата влезе, затвори бързо след себе си и се настани на кухненската маса (позабърсвайки разсеяно образувалия се по покривката скреж).
- Дъл` да не пуснем за малко печката? – попита тя.
- Каква печка ма, жено? Топло е днес, цели минус 5 градуса, недей са излага – ша са разглезим, а после кой ке я плаща таз печка?
- Изключи ли бойлера?
- Изключих го, още преди три часа, като ставах до тоалетната.
- Пак ли става, бе мъжо? Нъл` ти казах да`н пиеш толкоз вода преди лягане, че ша та удари простатата...
- Знам, жено, ма супата, дето ядохме снощи беше с много сол вътре – днес по-малко да сложиш! Какво има за ядене?
- За закуска ще пием чай, - заизброява като от списък баба Симеонка – на обяд доматена супа... и за вечеря нещо по-леко.
- Значи трябва да купя домати... – отбеляза мимоходом дядо Пейо.
- Имаме и една краставица от миналата седмица. Ако купиш и едно кисело мляко, мож` да я направя на таратор за вечеря.
- Как кисело мляко на вечеря, ма Симеоно? Нидей така, ша та удари холестеролът! И как тъй за един ден, и таратор, и супа – да не е някакъв празник днеска?
- Ти н`дей много приказва, Пейо, че ако не беше изтървал котарака, сега щях да го задуша с доматето и краставицата по рецепта за коледна мисирка... или новогодишно свинско!
- Ауу, ама то Нова година ли иде? – плесна се по челото дядо Пейо и затегна крана на чешмата. – Бях забравил... Значи е краят на месеца? Е, щом е тъй, да вър`я да плащам тока, че току-виж ни го спрели онез` серсеми! Остава да седим и без ламба!
Баба Симеонка го изпрати до вратата, помогна му да си облече двете палта върху четирите ката дрехи (въпреки че температурата вън принципно беше малко по-висока от къщната) и му подаде бастуна.
Дядото посегна да отвори външната врата, но около нея пак се бе образувал тънък слой лед. Той за две минути го натроши с бастуна си, отвори вратата, каза „чао” на жена си (която закрета отново към кухнята, да приготви „закуска”), но малко преди да излезе се спря на рамката и каза:
- Хубаво, жено – ша `зема и домати, и кисело мляко! Нъл` е Нова година, празник е! Има ли пари, нема ли – ке пируваме! А ти сложи по две лъжички захар в чая!
- Да, точно тъй – ке пируваме! Като ке му отпускаме края, да е както си требе! – засия баба Симеонка и се втурна да слага вода за чая.

Преходът - на 21. Честито пълнолетие 2!

Преходът ни е вече пълнолетен - не само у нас, но и навсякъде по света, вече е на 21! Това означава, че същият този преход, вече има съвсем законно, дадено и от господа-бога, право: да се ожени; да гласува; да притежава имущество; да съди и да бъде съден; да употпебява алкохол - дори в САЩ!; и да влиза в заведения и дискотеки - пак дори в САЩ! Не е зле да се отбележи, че от описаните действия нашият любим преход до момента се е въздържал, но не съвсем... Дори и да не е употребявал алкохол, е давал повод на доволно голям брой хора да започнат. Женен не е, но затова пък си има майка-Столетница, и голяма сестра - Перестройка. Пък нищо чудно, след някоя и друга година, да го видим женен за Световната Финансова Криза (може би вече би трябвало да й дадем уважителната абревиатура "СФК"), с която последните 2-3 години доста се сближи... И след време, живот и здраве, ако е рекъл господ, от брачния съюз може да излезе нещо - мисля, че е по-добре да не се опитваме да отгатнем какво, ако упорстваме да си запазим нервите здрави! Относно дискотеките - през време на прехода, немалко младежи си намериха смъртта в дискотеки... Въпросът е обаче, че са търсели (а вероятно и намерили) нещо друго там - може би развлечение, може би моментно разсейване от проблемите... за които, естествено, не е виновен преходът, да не си помислите такова нещо! Виновни са родителите - естествено, че са виновни, като се трепят за мизерна заплата и се чудят как да изкарат месеца, вместо да бягат в чужбина, примерно... Но както и да е. Що се отнася до имуществото - последните 20-тина години доста хора изгубиха, но немалко хора попридобиха имущество - и то във вид на импозантни сараи, или големи черни коли с черни стъкла; мутрафонизацията доби внушителни размери, докато гръмко наречената "приватизация" доста безславно отшумя, още преди да е започнала. Колкото до съденето - действително малко хора бидеха осъдени, но затова пък преходът често опираше пешкира и беше съден за всяко нещо, което разглезеният (с много гръмки обещания и високопарни приказки, но с твърде символично малко реални подобрения) народ смяташе за неправилно.
Така си минаха годините... До днес - когато преходът... пардон, Преходът - навърши валидно по цял свят пълнолетие и придоби права.
А ние какви права придобихме? Какви права реално притежаваме, а от тях какви и колко реално използваме? Нека всеки сам прецени това за себе си...
Но най-важното - това, което дава повод дори на българската демокрация, несигурно стартирала по времето на прехода (защото злите езици говорят, че разликата м-у демокрацията и българската демокрация била като между стола и електрическия стол!) да се нарече такава, е именно правото на народа да гласува. Именно да глаСува, не да глаДува - второто несъмнено го можем, а нерядко сме и принудени да го правим. Но ако се съди по активността от последните няколко проведени избори, с първото сме много на "вие".
Затова предлагам (когато дойде времето) да оправдаем името на настоящата си "демокрация" и използваме поне едно от правата си, които не са чак толкова много. Нека плюем и теглим една звучна (по възможност наум!) на небезизвестния български прототип Бай Ганьо (колкото и близък да го усещаме), който упорито ни нашепва на ушенце, че и едните, и другите са маскари и че то просто нямало смисъл, а вместо това използваме правото си на глас, има шанс да подобрим поне малко ситуацията си. Ако се чудим какъв избор да направим - мисля, че може спокойно да проследим историята на вече възрастния ни Преход и си направим съответните изводи - поне от нея може да понаучим нещо тук-таме (ако от тази в училище не сме научили много).

Поздрав също така с ето тази статия: http://oldspook.blogspot.com/2008/01/blog-post.html и... Честит 10-ти ноември ;).

Култ(ура)!

"Най-важното нещо, свързано с полета до луната, не е, че човекът стъпи на луната, а това, че - разгеле! - видя земята" (цитат от недоизяснен източник)

Загинала била българската култура? Хайде бе!!!
"Не е загинала, просто е полегнала... Вероятно се готви за зимен сън..."
Така бях склонна да мисля аз, допреди няколко часа - преди да видя моноспектакъла на Камен Донев "Възгледите на един учител за народното творчество", тази вечер.
Може би част от аудиторията си спомня Камен като част от триото на Стефан Вълдобрев и Мая Бежанска (когато, преди много години, радиото и телевизионния ефир се огласяха от звуците на "Работа насам, няма работа натам..." и "С бели маратонки и изтъркани джинси..."). Предполагам, че мнозина пък свързват този талант с "Улицата" на Теди Москов - един отдавнашен, но неповторим спектакъл, който пречупва нашата действителност, чрез умелата режисура на Теди и невероятната актьорска игра на Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов и много други. Няма да сбъркам ако кажа, че "ЗА НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО" е логичното продължение на един от героите в лицето на Камен Донев. Голям талант.
Нея вечер този човек показа пределно ясно, че всичките приказки, които се изговориха на ненужно висок глас последните дни, за "умрялата"/"умиращата" българска култура са просто абсурдни (точно както културата на културните ни министри от последните 1-2 години).
Всичко беше безупречно - беше ни показана само малка част от облика на онази, истинската българска култура. Не, не чалга-културата, или онази от света на моловете, а тази, с която всеки българин трябва да се гордее (разнищихме фолклора, от добруджански/северняшки/тракийски хор`а и ръченици, през образа на българина в и извън народната песен, та чак до живота на нашите прадеди в селото и извън него); и в същото време всичко беше съчетано с неповторимо чувство за хумор... И то твърде различно от пошлостите, които напоследък се носят от теле-екрана и неоправдано се водят "хумор", според които представата за "смешно"/"оригинално"/"забавно" включва изобилие от елементи на отделителната и репродуктивната човешки системи, запас от около 100 думи - половината от които псувни, а другата чуждици - и носещи "приятни" благоухания на Канал (отходен) или Лудница (празна, защото лудите са в ефир!). Елементи от фолклора и съвремието ни се преплитат; възвишеното и делничното се омесват и объркват, но резултатът не е нито "тюрлюгювеч", нито въобще нещо, което в скоро време сме виждали по така наречените "мас медии".
Камен е неотразим - освен че говори по около сто теми в рамките на 30-тина минути, съвсем успешно може да заеме мястото на Наполеон в историята като умеещ няколко неща наведнъж - пее, танцува, играе хор`а, изнася лекции, че и на 5 езика говори (макар и неразбираемо!).
С една дума - не се чудете! Ако ви падне възможност - отидете на постановката! Връща доброто настроение (независимо къде и от преди колко столетия сте го загубили по трасето) и прави гънки на мозъка, а парите, които ще дадете за билет, повярвайте ми, ще си струват.

P.S. Единственото, за което ме хвана яд беше, че накрая Донев получи само един букет - и то от съавтора на спектакъла... а най-вече на факта, че и аз се оказах една от безбройните патки, които напълниха залата, но не се сетиха да вземат едно цвете на човека!

"Как да се справим с безсънието"

От мен лично. Без псевдоним.
Проверени начини:
Имам си една голяма бяла кутия с кръгла дупка в средата. Вкарвам си дрехите за пране в нея и я пускам. В един точно определен момент, започвам да й пригласям с една индианска песен, която научих от вуйна ми, която през 56-та беше ходила до Тибет по линия на ДС.
Друг вариант е да се концентрирам над силови тренировки.
Сядам на един стол, прегръщам си краката и започвам да се напъвам, докато не се вдигна във въздуха. Понеже досега не съм успявала, а на няколко пъти дори заспах по време на опитите си, този метод е все още с недоказана ефективност по отношение на левитацията, но не и на съня!

Приказка от 1000 нощи, 2 сутрини и 3 предиобеда

... и като извадих напукана и немита чаша, и отворих бутилката с намерение тутакси да се напия и да падна под масата без да чувам и усещам нищо - хоп! - от нея излезе Духът.
- Вашето желание е заповед за мен, господарю! Кажете ми какво да направя за Вас? - прогърмя той.
- Може ли да помисля малко? - попитах аз...
И Духът седна на земята и се разплака. Оказа се, че не можел да ми изпълни това желание.

Поздрав за учениците по случай 15-ти септември

Сексуално - социално

Ученички, ученици -
мислят все за секс и цици!
Аз не съм за секс и цица,
ами съм за кекс и пица!

Трендафил Акациев

Има ли Бог?

В памет на Кръстьо Кръстев

(Мъртвите - Бог да прости;
живите - кой да свести?)

"... Мистична случка с карикатурист, разказана ми от самия него. Художникът Любо Михайлов отишъл с жена си Роси на гости на приятел в родната Каварна. Там срещнал стар приятел, който го поканил на семейно гости. Вечерта седнали в двора на приятеля край масичката под една круша и започнали беседа. След час или два, след игри на духа и няколко ракии се захванал дебат на екзистенциални теми. Разгорещен Михайлов протегнал празни ръце с дланите нагоре към приятеля си и жена му и извикал:
- Цял живот се трудя и блъскам ето с тези ръце! Нищо не ми е паднало даром от небето!
В този момент една круша се откъснала от дървото, прошумоляла през листата и паднала точно в разперената длан на художника. Кант с неговите пет или шест доказателства за съществуването на Бог бледнее! Аз пък имам четирима свидетели!"

К. Кръстев - в. "Стършел"

Дюни и кратуни

Ех, хотелче ще купя
на брега на морето.
Цял ден семки ще люпя,
ще си къпя дупЕто...

Така пееха едно време Клуб НЛО... Само дето хотелчетата по брега на морето вече са купени, при това с лихвите. Продължението на песента (с едни германки, рускини, презрамки и бикини) също звучи много примамливо, но напоследък дори германките и рускините не са същите - види се, и те жертви на световната икономическа (к)риза. Столичната водка и Пилценската бира пък съвсем не са евтини... И изобщо, тази идилична картинка завършва подобаващо с: "...Да, в България - скука! Само дупки и тръни; Всичко хубаво тука става само в съня ни!". А дали наистина е така?...
Факт е, че много малко българи вече почиват по родното Черноморие и призивът "Уважаеми сънародници, посещавайте нашето Черноморие... то е ВАШЕ!" звучи комично, но и малко тъжно. Дали по прославените скъпарски курорти търговците любезно заговарят всекиго на английски, руски и немски, защото българите са малко, или защото първите обикновено плащат повечко? Което, м-у другото, също невинаги е съвсем така. Предвид факта колко българи почиват в Гърция, Турция или Испания (според официални данни) и символичната разлика в цените, явно причините не са само финансови...
Защо всъщност българите все по-масово спират да ходят на море у нас? Най-логичният отговор (след "защото не могат да си го позволят") е - защото не искат... Как да иска човек? При неколкократна надценка на продукти или услуги от елементарна необходимост, като например, посещение на санитарния възел - демек, "по левче за кенефче", или по 7 лв за плажен чадър (хайде, да ни трябва политически чадър, да прежалим някоя и друга пара - по правило тези, които действително имат нужда от него, не са затруднени да си го осигурят, но за средностатистическия човек, такива "екстри" далеч не са необходими); демонстративно негативно отношение - което при това не се ограничава само до българите (тук няма какво да "избистряме", карикатурата по-горе е достатъчно красноречива); плажове, задръстени от всевъзможни боклуци (от промишлената, живата и неживата природа), на които се пекат майки, лели, баби и внуци; продавачи, гръмко крещящи, хвалейки стоката си ("ЦА-РЕ-ВИ-ЦА!!!", "Едра царевица - като зърното на Памела Андерсън, като кочана на Брад Пит...", "Царевици-ци-ци-ци...", "Царевица - лекува главоболие, настинка, ишиас, зъбобол, истински аспирин, моля-я-я-я-я..." - доста креативно, все пак!); отделно, вечерно време се разнасят звуците на кръшни мелодии с ориенталски привкус и текстове, напомняши древногръцки дитирамби и в допълнение - вакхическо-езически ритуал - голи танци, имитиращи съвкупление... Въобще, примери за неща, които почти неотменно присъстват в съвсеменната крайморска почивка, но които човек може с голямо удоволствие да си спести, без да загуби много, могат да се дадат доста... Въпросът е - нужно ли е да се стига дотам?
Лято и море е една много хубава комбинация, която трябва да се запази като традиция у нас... Само че под "море" не би следвало да разбираме целия гореописан разкош, кича, скъпотията и човешката простотия, сбрани ведно - а онова, което действително означава тази дума и което е по-логично да се разбира. Море = природа, нещо красиво и естествено, неосвинено все още от човешката жизнедейност; огромна водна шир, която сменя цвета си по няколко пъти на ден, от синьо-зелено, до тъмнолилаво; пеещи гларуси и чайки (несериозно ми се струва твърдението, че славеят, например, "пее", а гларусите "грачат". Каква е разликата помежду им? Несериозно ми се струва и новопридобитото значение на съществителното "гларус"...); рибки, плуващи на цели пасажи, без изобщо да се страхуват от плувците; гори, крайморски паркове и градинки - зеленото се откроява особено добре на син фон... Морето, а на няколко метра от него - гората; къде другаде може да се види такова нещо?
И въобще, не е лошо да се опитаме да оценим хубавото, с което разполагаме. Който променя себе си, променя света. В света няма нищо за оправяне, но в нас има много.

Поздрав за всички: http://www.vbox7.com/play:d956c8a0

Виц ("старата песен" или "ново двайсет")

Перифраза на вица "...И той се прибра, отвори консерва зрял боб, седна във ваната и си направи джакузи." може да стане с "...И тя се прибра, легна в леглото, разрева се и си направи водна възглавница".
Или "И те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото булката бе сираче" става - "... защото булката бе последната от рода си".

Те

Ето ги, отново идат.
Аз съм пак в готовност бойна.
Мачкат те каквото видят,
но оставам си спокойна.

Мисля, че ще се приключи
пак с победен край за мене,
злото няма да се случи...
Да, ама НЕ, НЕ.

ТЕ
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се присмяха.

Те
сега ме победиха.
и спечелиха войната.
Те
наведнъж изпиха
мозъка ми от главата!

На зиг-заг сега се движа,
лютите си рани ближа.
Отвисоко те ме зяпат
и пируват – пият, лапат...

Мислех си, че съм велика.
Или, както му се вика –
"супермен" и супермен-ка,
две в едно...
Е да, но...

Те
сега ме победиха,
Те
този път успяха.
Те
добре ме подредиха
и хубаво ми се посмяха.

Те
сега ме победиха.
Спечелиха войната.
Те
набързо ми изпиха
целия мозък от главата!

There's no room for softness...not in Sparta. No place for weakness. Only the hard and strong may call themselves Spartans. Only the hard...only the strong.

Лирика от по-миналия век

"To be beloved is all I need,
and whom I love, I love indeed!"...

S.T.Colleridge

Превод:
"Да съм обичан искам само аз,
и щом обичам, е до сетен час!"

Аз (Очевидно... Ма може и по-зле!)

Нова година - нов блог!

Блогът ми направи четвъртия си рожден ден - в началото на годината. Понеже на съответната дата през януари нямах нито време, нито възможност да го оповестя и отбележа както си му е реда, се налага да го направя на своя собствен рожден ден - има-няма половин година по-късно!
И тъй... И аз съм с 4 години отгоре... И понеже това скромно блогче през цялото време заемаше, макар и символична, част от битието ми, бих искала да отбележа по някакъв начин промените, които са настъпили и в него, и в моята скромна особа...
А какъв по-добър начин от това да му сменя логото, примерно? И то подходящо тематично...
---

Кръстих този блог "Старият призрак" по заглавието на една от любимите ми песни на група "Балканджи", докато бяха още в зародиш:

Старият призрак вървеше
във стария замък.
И както вървеше,
Старият призрак трепереше.

Както вървеше,
от страх той потръпваше,
мислеше даже
на кой да покаже,
че е безстрашен
и страшен
и силен
и смел дори.

С чаршафа си скъсан вървеше,
оковите тежки той влачеше,
но сам не признаваше
до смърт че се плашеше.

Както вървеше,
а замъка спеше,
свещица запалена
в мрака блещукаше.
Но при една
случайна искра...
Старият призрак
пламна
и изгоря!

Това съм цялата аз... Или поне бях преди 4 години, когато стартирах блога. Но за толкова време, естествено, не може човек да не се промени поне малко и ето как виждам аз промяната у себе си (изразена пак в стихотворна форма - нали Барабар Петко с поетите!):

Вървеше юнака
в сумрачни пътечки
и палеше мрака
с кибритени клечки.

Най-после юнака
видя, че запалил е мрака
и викна победно - "Ура!".

... Беше изгряла зора.

(Автор - Николай Цонев)

:D
Туй то! Не по врат, а по шия мойто...
Може да се каже, че съм "порастнала" или дори "еволюирала", ако процесът на порастване или еволюция включва замяната на вървене и треперене из стар замък с вървене в сумрачни пътечки... Или на това човек да престане да мисли на кой да покаже, че е "безстрашен и страшен и силен и смел" с храбри опити да запали мрака - па ако ще и с жалки кибритени клечни!... Или замяната на крайния продукт на дейността на свещта (изгорял призрак) с победно "Ура!", предизвикано от откритието, че мракът най-после е "запален" (и небрежно игнориране на факта, че това не е плод на собствените усилия, а на изгряващото слънце!).
Еми... Колкото и малко да е, все пак прогрес е! :)
Затова сега "символично" си преименувам блога на "Юнак Паликлечко" и му честитя рождения ден... Както и на себе си! ;)

O, Santa Simplicita!

Още древните римляни са казали: "O, Santa Simplicita!" - или, казано с думи прости, "простотийо свещена!". Тази сентенция от преди кой знае колко хилядолетия се оказва учудващо актуална... Поне не помня да съм чувала по-верни думи от доста време насам. Във всеки случай се съмнявам в предизборната кампания на настоящето ни правителство миналата година да е имало и една фраза с поне приблизително толкова истина, колкото тази! И все пак, защо простотията е "свещена"? Защо, как, поради какви причини и под влиянието на какви фактори?
Може би първа подробно обяснение дава Библията, с добре познатото "Блажени нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"? (Обаче не пояснявайки, че тяхно е именно САМО небесното царство - което въпреки всичко, до ден днешен остава загадка; докато земното царство - засега единствената константа, остава за другите)... А може би, хилядолетия по-късно, малко по-съвременен, недоизяснен източник е категоричен, че "Идиотите са най-милите хора" (дали не е защото нямат акъл да са нещо повече - също е все още недоизяснено)... Кой знае - всъщност кой ли може да каже с абсолютна точност? Вероятно този, у когото глупостта не присъства, а нали всеки е глупав по своему - кой по един, кой по друг начин, в зависимост от индивидуаалния процес на еволюция. Смята се, че когато човекът е поумнял достатъчно, за да се изправи на два крака, тогава действително е станал човек. Иначе си е произлязъл от една чиста маймуна, а мнозина са на мнение, че в момента тече обратният процес! Затова нека разгледаме поне някои основни типа от заобикалящата ни глупост и видим дали и какво може да се направи.
Същеструва Злонамерена глупост... А по същия начин има и Добронамерена. Народът ни е казал, "Боже, пази ме от добронамерени глупаци, от злонамерени мога и сам да се пазя!". Едните съзнателно и целенасочено се опитват да навредят на човека, обаче поради очевадната глупост подобни опити са почти винаги неуспешно (или не по-успешни от опит да убиеш рак като го удавиш, или птица - като я хвърлиш от кулата!). С другите - доброжелателите - е по-сложно... Пак по същата причина е изключително трудно да им обясниш, че НЕ ти помагат с действията си (имаше един епизод от популярното анимационно филмче "Мечо Пух", в който Бухалът с искрена доброжелателност спуква балоните, с които Ийори се е издигнал в небето, обяснявайки "За да летиш сам"... Без коментар).
Самодоволна глупост... или, да си го кажем направо, простотия, е много добре позната нам още от баснята на Лафонтен - "Жабата поискала да стане колкото вола"... И всички знаем как свършва! Е, за жалост в живота не става така - в живота жабите се дуят ли, дуят... И пак не стават колкото вола, но не се и пръсват! Ето, например, така на времето един български мутрафон поиска да се прави на Берлускони: Берлускони е милионер, и той е милионер; Берлускони е президент на футболен клуб - и нашият е президент на футболен клуб; Берлускони гордо викна "Форца, Италия!", нашият пък ревна "Форца, България" (въпреки че по-подходящо за конкретния случай беше "Фльорца България"!). Години наред нашето Бате се надува, надува, и надЯва да стане колкото някои - не става, но не се и пръсва! И горко ви ако се присмеете на една такава персона. Или пък ако кажете "Не се надувай толкова, персоно!". Тогава ще преживеете такова чудо, каквото ни сте виждали, ни чували преди! Не по-малко опасно става и ако решите да си направите майтап със самодоволния глупак и му кажете, например, че е много умен и хитър. Той, горкият, си вярва, че действително е такъв, но когато получи и външно потвърждение за това - тогава вече, тежко ви, горко ви! Има да се надув, като лапнал маркуч, ама има и да го чакате, докато се пръсне! По-добре не се занимавайте... Такива нямат чувство за хумор.
Още по-малко го има чувството за хумор обаче при случаите на Буквалистична глупост. Буквалистичната глупост, от своя страна, както се разбира от името, принадлежи на ония, които всичко възприемат буквално, чувство за хумор нямат грам, а значението на думата "метафора" им се губи някъде в годините, когато са изучавали прогимназиална литература (5-6ти клас). Ако кажете на такъв човек да "удари един сън", много е вероятно да си набие леглото с гьостерица! Кажете ли му, че има капаци на очите, той посяга с ръка да си махне капаците; а пък ако го попитате дали в главата нещо не му хлопа, запушва здраво ушите си за минута-две, след което отговаря, че не чува нищо да хлопа. За такива често се чудим дали да съжаляваме, или да се радваме - да завиждаш ли, или да съчувстваш...
И накрая... (Със сигурност има и още категории "глупост", така че някой ако се сеща - да добавя :)) Една популярна иронична фраза твърди, че има два вида мнение - "грешното" и "нашето собствено". Е, по същия начин не е много трудно да се заключи, че има основно два вида глупост - чуждата... и нашата собствена ;).
Така че, един съвет от мен - бъдете здрави, радвайте се на чуждата глупост... но и не пренебрегвайте своята собствена!

Сега накъде, а?

Бууум!
I'm not happy. No. I hate it when I do not have a starting point. Life is easier when you can start from a scheme and evolve in any direction. Scattered concepts do not do the job...

Посветено на... една персона

Позьор

Тъй, както ужким служи за опора
резе ръждясало на порта в двора,
така, за разни ситни, дребни хора,
подобна функция има той – позьора.

Той денем, нощем – все за тях – позира.
За миг и за почивка не се спира.
И щом на него някой се подпира,
от кеф и удоволствие умира.

Така прекарва свойто ценно време.
А аз защо не искам да подпре ме,
се чуди и не може да приеме,
че има друго на света за мене...

Да, аз съм като всички други хора
и трябва ми понякога опора.
Но търся я в света, а не на двора.
И не, това не е за мен... позьора.

"Слушайте внимателно, няма да повтарям..."

Не вярвам някой тук да не помни култовата реплика от комедийния сериал "Ало, ало" - "Слушайте внимателно, няма да повтарям!" :D. Самата аз често я употребявам, както и повечето хора, но никога не съм си правила труда да вникна по-дълбоко в тези думи... Затова сега взеха да ми бръмчат в главата разни разсъждения за общуването, и най-вече за чуването.
Да започнем оттам как все по-малко чуваме това, което ни казват хората срещу нас. Дори на моменти тотално отказваме да вникнем в техните думи. Дали причината е, че вече сме си самодостатъчни и нямаме нужда да се вслушваме в казаното от околните? Или сме започнали да общуваме на толкова различни езици, че трудно стигаме до същността на изказа... Не намерихме ли прекалено много заместители на живия контакт, на възможността да гледаме в очите човека, с когото говорим? Или заложихме на по-лесните начини... Всеки сам може да потърси отговори, валидни за него.
Лично аз страдам от все по-трудната комуникация между хората. Да не говорим, че все повече проблеми произлизат от лошата комуникация, или липсата на такава. Ако търсим примери във взаимоотношенията между двама души и провалите, дължащи се на липса на общуване, то те са много. Според проучвания, причина №1 за разводите е, че двойките просто са спрели да общуват. Може би това е една от съществените причини, поради които напоследък на хората им е толкова трудно да изградят пълноценна връзка. Същото важи и за деца и родители, братя и сестри и т.н... Все по-малко говорим, когаго вечер се приберем вкъщи, и все по-често избираме компанията на телевизора или компютъра, или пък сме прекалено изморени от натоварения ден и предпочитаме да се усамотим с мислите си. На работа/училище/в офиса се притесняваме да не би това, което ще кажем, няма да бъде използвано срещу нас, или пък че някой ще изтълкува погрешно думите ни и това ще има лоши последствия... Куп примери за липса на чуваемост и комуникация и също толкова за проблемите от това. Добре де, ама нали човекът е социално животно, нали за да се развива и усъвършенства, има нужда да общува и да обменя мисли с други като него? Поне допреди време такова беше популярното становище по въпроса... Или вече не е така?

из "Размисли на една параноичка"

Според българската енциклопедия на братя Данчови, думата статистика е от гръцки произход и представлява наука, която има за задача да събира и групира методически данни от обществен характер, поддаващи се на цифрови пресвятания.
Всеки Божи ден по националната телевизия статистиката ни представя данни за здравословното състояние на нацията ни. Според същата статистика, всеки втори българин има високо кръвно налягане, една трета от народа ни има проблеми с психиката, всеки четвърти е с разширени вени, петият българин се радва на хемороиди, а само една десета гостоприемно е приютила в себе си вируса на хепатит.
Аз съм от тая, гореспоменатата една трета, дето се е чалнала.
В заведението, където се лекувам, на регистрационния ми картон пише: "Начална форма на параноидна шизофрения, причинена от много гледане на българска телевизия. Рекламите са й внушили, че има простатна жлеза и трябва да взема "Простанол". Понякога се появяват признаци на агресия спрямо някои телевизионни водещи, като проф. Юлиан Вучков, Слави Трифонов, Азис и т.н. Периодически отказва да посещава санитарния възел, под предлог че "Биг Брадър я наблюдава", а на няколко пъти хвърля твърди и обемисти предмети по телевизора на диспансера, който е подарен на заведението от пациент, бивш участник в шоуто "Море от любов", но провалил предаването, като се влюбил във водещата Наталия Симеонова".
Преди да ми открият душевното разстройство, се движех с една женска компания, която въздишаше по Бойко Борисов ("най-секси мъж в България"); дамите гледаха с опиянение Слави Трифонов, Азис и професора с изкуствените зъби. Подражаваха на Гала по прическа и тоалет и съжаляваха, че не могат да вземат участие в нейното шоу, защото никой не ги канеше.
А сега тук е тихо, не ни разрешават да гледаме телевизия. Понякога, когато профайлърите отсъстват, санитарите (част от тях, бивши пациенти) ни пускат по някое криминаленце.
"Литъл систър" - така ме знаят... Не си пиша името, защото може да ме отвлекат и да ме накажат с предаванията на Вучков, Трифонов и компания, или да ме измъчват с чалга и после отново да ме вкарат в диспансера.
Отивам да си пия лекарствата... И нито дума, че сме разговаряли - Биг Брадър вижда всичко!!!

Heavy metal

Като един същински Мефистофел седя на върха на хълма край Горна Оряховица, наречен с гръмкото име „Камъка” и наблюдавам пейзажа долу. Гледката е просто красива и затрогваща, но навява размисли... На Витоша, например, човек трябва да се качи бая по-нависоко, за да види подобен изглед. Оттук се вижда целия район – Горна, Лясковец, няколко околни села и дори част от Търново; а от Черни връх се вижда най-много някой от Люлинските микро-райони, или Младостите. Ако въобще се види нещо от смога, де... Индустриална мъгла се стеле над жилищните комплекси. А след някой и друг ден трябва отново да сляза там (в София), да уча там, да работя там, да правя пари, защото сме зле с парите, да пиша, да стихоплетствам, да общувам, да живея дълго и щастливо... Все так (както се пее в една песен).
Гледам и си мисля. Всъщност аз съм си направо еко-природолюбител. Ако под това се разбира човешко отношение към природата и животните. Нямам кола – навсякъде се придвижвам с кракомобил (демек, пеш). Семейството ми се състои от дегу, куче, родители, сестра и племенник. Не употребявам дезодоранти (това не е тайна за повечето ми познати)... Натрупвам упоменатите данни в хаотичен вид, за да създам относителна представа що за персона ще напише следващите редове... от които читателите могат да развият суицидни наклонности. Това в сферата на шегата (дали?).
На Камъка съм и дишам чистия въздух (на Витоша вече е само близко до представата за „чист”). В раницата си нося папка хартии, защото уча английска филология и в момента правя „научен проект” – правя интервюта. Разговарям с гимназисти – малки и големи. Мислех да се утеша с тях – да си ги чета бодро и весело и да напиша, сетне, нещо весело и оптимистично. Само че как да стане това? При първия прочит се сещам, че един 12-токласник ми каза, че официално в България се употребяват 23 кг минерални торове на декар и към тях се добавят над килограм препарати за растителна защита. Аз му обяснявам, че вече сме свикнали с темата за нитратите и просто избягваме да говорим за това. Той ми отговаря, че да свикнеш с такива работи е все едно да свикнеш всеки ден да скачаш от телевизионната кула в Борисовата.
Вдигам очи. Рея поглед. Мислено се пренасям на Черни връх и наблюдавам изгледа над столицата. На хоризонта дими металургичният комбинат „Кремиковци” (вече закрит)... не, това са само дъждовни облаци. Но ето какво съдържат дъждовете в този район според едно изследване на БАН – мед, олово, цинк, арсен, желязо, манган, амоняк, нитрати, калий, калций и още няколко елемента от Менделеевата таблица. Според друго изследване в Пазарджишкото поле броят на киселинните дъждове надминава половината от валежите въобще (ако някой все още не знае, киселинните дъждове съдържат предимно сярна и азотна киселина!).
Ставам от камъка. Какъв ти тук Мефистофел? Отивам си долу, в кочинката, където ми е мястото. Бърша печално чело. А то е печално, защото в друг разговор (този път с класен ръководител) съм научила, че дори в западните Родопи има повишено съдържание на метал в житото – никел, мед и олово. А около нашите металургични гиганти, които трябваше досега да са ни извели в предните редици на Европа, дърветата натрупват в листата и стволовете си същото – хеви метъл... Металика направо! А после мърморим, че младежите все носят тениски с подобни надписи.
Както вървя надолу, минавам покрай едно заведение. Тук пържат, кой знае защо, риба, и бирата е студена. Стоя и зяпам с глупаво отворена уста. Насреща ми – човек с бяла престилка. Спирам се и питам. И получавам отговор: „Рибата, уловена в река Тополница, съдържа – олово, мед, кобалт, никел... (Отново Металика) Подобно е положението с повечето наши реки, в които все още има риба.”
Овладявам желанието да взема листче и да запиша гореспоменатото – една тайна повече, една грижа по-малко!
Продължавам си към града. Пътем се ровя из съзнанието си. Не съм ли аз все пак един относително добър човек? Вегетарианец... Откривам в себе си и склонност към веганизъм – ето, нито веднъж през живота си не съм яла сирене рокфор... Нито моцарела, пармезан или фондьо... Измислям този аргумент и ето – появява се в мен радост. Да му правят сметка тези, които имат често по трапезите си сирена рокфор или пармезан българско производство! Централната лаборатория по биология и болести по животните дава следните данни за съдържанието на тежки метали в организма на българското добиче – кадмий, олово... изобщо – Металика. А оловото довеждало до вялост, залежаване, притъпяване на инстинктите... Пресвета дево – същите симптоми се забелязват и при мен! Майчице...
Замислям се... Слизам към Горна – след ден-два и към София. Трябва да уча там, да работя там, да пиша и стихоплеттвам там, да общувам, да живея дълго и щастливо... Все там.

Първоаприлски съновник

Агент - ако се сънуваш, наяве ще си прочут и от интервюта ще кяриш.

Бельо - мръсно ако е, ще спечелиш абонамент за жълт вестник.

Великден - сънуваш ли ще ядеш агнешко за много пари.

Гуляй - отдалече видиш ли, не ще се облажиш от властта.

Деколте - голямо имаш ли, ще се издигнеш с непочтени методи.

Ескимос - ако си, ще плащаш за студените тръби на парното.

Жребий - лош сънуваш ли, футболистите ни не ще се класират където и да е.

Запъртък - намериш ли, някое известно юпи пак ще се оцапа публично.

Индийци - много ако те заобикалят, не замръквай в Столипиново.

Каскет - поставен ли е върху тиква, ще тъгуваш по недалечното минало.

Лъв - болен видиш ли, премини на валутни позиции или емигрирай.

Мавзолей - ако сънуваш, някоя мумифицирана персона ще се срути отвисоко.

Нумизмат - ли се виждаш, още дълго ще си броиш стотинките.

Октопод - ако те е омотал, ще изгубиш вяра в институциите.

Пожарникар - мускулест присъни ли ти се, опитай се да ограничиш гледането на телевизия.

Разбойници - преследват ли те, помисли повечко, когато отиваш да гласуваш.

Сън - лош ако е, това въобще не е сън.

Тоалетна - монети за вход търсиш ли, събуди се и посети домашната - безплатна е.

Урод - ако срещнеш в тъмното, ще имаш кавга с началника си.

Фармацевт - ако ти иска рецепта, ще си загубиш половината пенсия.

Хемороиди - мъчат ли те, ще успееш да запазиш достойнството си.

Цар - ако сънуваш, ще чуеш скоро "Хубава си, моя горо" на испански.

Чалга - чуваш ли, не е сън, комшията ти се върнал от клуб "БИАД".

Шампанско - френско ако се лее, ще присъстваш на ВИП благотворително парти.

Щерка - генералска видиш ли, ще чуеш за някоя крупна приватизационна сделка.

Юда - ако се сънуваш, стой настрана от всякакви месии.

Яхта - купуваш ли, не се забърквай в съмнителни компании.

Празнично послание

Тази година Денят на Лъжата и Великден са толкова близо един до друг, че това дава отражение и в мислите ни. Заблуждавани от лъжепророци по медиите, ние чакаме Спасителя и нашето лековерие ни кара да го наричаме ту Симеон, ту Бойко, а всъщност Спасителят е един и той изкупи със страданието си нашите грехове. От библейски до наши дни многократно Истината е разпъвана на кръста, а Лъжата е възкръсвала в съзнанието на наивните, на покварените, на користолюбците и властолюбивите. Днес много хора потъпквайки Божите заповеди и държавните закони натрупаха богатства, но сънят им не е спокоен, а животът им е охолен, но несигурен, защото се боят, че Възмездието ще ги стигне. Прочее, нека се осланяме на собствените си сили и като се срещнем, да не се обезсърчаваме, а напротив, да се насърчаваме.

Дойде при мен Съдбата
в усмивка озарена
и щедро ми предложи
да бъда надарена
с каквото пожелая.
"Поискай, мило мое,
аз няма да се мая,
ще го направя твое.
Кажи какво желаеш!"
И аз й казах "Всичко!"
А тя ми се усмихна:
"Но то ти е налично".
Тогава се усетих,
че, впрочем, съм Близнаци,
а тази зодия сменя
на час свойте мераци.
"Какво ли пък ще бъде
ако съм зодия Риба?
В морето да живея,
в подводен дом-колиба..."
И без много да мисля
поисках от Съдбата:
"На риба направи ме!"
След миг бях във водата...
И плувах си безцелно,
мехурчета си пусках
и, като vegetarian -
планктони само хрусках.
Изобщо не поглеждах
случаен червей сочен,
"висящ си", уж, на кука
от прът за мен наточен...
А риби-месоядни
доволно ги ядяха
и само след секунди,
нагоре пак летяха...

Но в ден един чудесен,
разплувам* се... и пресен
планктон, към мен, усмихнат,
примамливо се носи.
И тутакси изпълва
главата ми с въпроси
"Какво си, що си? Казвай."
"Планктон съм!" - отговаря,
любезно. Взех, че лапнах*...
И - хоп! - при въдичаря!
И полетях нагоре,
а от съседна кука
и риба-месоядна
доволно ми се фука:
"Така да ти се пада,
задето много мислиш!
Планктонче, или червей -
все тъй ще си увиснеш!
Аз лапнах поне червей,
и сочен, и охранен!
Пък ти, с планктона мършъв -
умираш хем, хем гладен!"

Внезапно се опомням.
Вода и звук утихва...
Стои пред мен Съдбата
и пак ми се усмихва.
"Кажи сега, прекрасна,
каквото искаш - всичко!"
"На тоз` етап ми стига,
каквото е налично!"


разплувам се* - също като разхождам се, само че за морската фауна

лапнах* - в случая, както става ясно, думата е използвана и в буквален, и в преносен смисъл

"За спящата принцеса" - превод

А, и може би... това е желателно :)

Резултати от конкурса по поетичен превод
“Проф. Владимир Филипов” – 2009 г.

За конкурса постъпиха двайсет превода на предложените от организаторите стихотворения.
Журито в състав ...... реши:

Първа награда се присъжда на:

Виктория Николаева Николова, студентка от ІV курс към катедра “Англицистика и американистика”, СУ, за превода й на стихотворението “За спящата принцеса” от Валери Петров;


Sleeping princess’s lost in dreaming
of amazing bliss –
how her great knight, armor gleaming,
wakes her with a kiss.

But the knight – him great, or lowly –
still’s nowhere in sight.
And her hair is, although slowly,
surely turning white.

There he is! He comes, he sees her…
Off again he dashes.
Who would be a fool to kiss a
woman grey like ashes?

And the Seven dwarfs are crying,
they’re so sad, so sorry…
Even I myself am sighing
while telling the story.


Вдъхновено от:

ЗА СПЯЩАТА ПРИНЦЕСА
Валери Петров

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава-
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

"На седмия ден" - превод

Six days of fuss, running errands and heat –
you’re toiling, across the soil pulling the plough.
Not till the seventh will you rest your feet –
it is all spoken and all is sung now.

From tea-drinking to lunch you push through the day,
uneasy; a fleck of dust scratching your eye.
You then, like spurs, tinkle the burdens away,
determined to simply let life pass you by.

But just when the tired hand has come around
to sleeping, the murmuring head just about
to doze – you then hear a hammering sound
knocking the sharp nail of tedium out.

A bee’s buzzing down the musical scale;
gypsies are whitewashing their chalets…
A piece of bread under hand, an axe at avail
you set off again through the winding alleys.

There, amidst the field, in the dead part of day
lives the tree – you stop and before it you rise.
You keep beating it, till it finally gives way.
And your soul exults, and tears drop from your eyes.


Вдъхновено от:

НА СЕДМИЯ ДЕН
Борис Христов

Шест дни тичане,суетня и жужене -
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене -
изпято е всичко и изговорено.

И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се - стърже прашинка в окото.
Хвърляш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.

Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината -
избива острия гвоздей на скуката.

Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си...
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.

В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото - спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш - додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат

Коледна молитва

Дядо Коледа любими,
моля ти се от душа,
с малко разум надари ме,
да престана да греша.

Запази ми портмонето
от зли мисли и ръце;
изпрати ми от небето,
някой пукнат лев поне.

Дай на мама, дай на тате,
вяра, че и в тоз живот,
някога ще станем братя,
глупавия наш народ!

Писмо до една приятелка...

или - Защо не искам да стана учител в България

Ще започна малко по-отдалеч, мила, тъй като не знам доколко си запозната, толкова време извън България. Немного отдавна (по-точно преди 2 години), заплатите на българските учители бяха мизерно ниски - стартова заплата за току-що завършил млад специалист - 300 лв (150 евро). Поначало всички заплати в България си бяха мизерни, и още са, (аргумент, който мнозина после използваха, за да обвиняват учителите в необравдани претенции и прекалени искания), но както се сещаш, с подобни пари не се живее. Особено ако работата ти изисква всеки ден да се изправяш пред 3-4 класа (по 30 души) ученици, оборудвани с мобилни телефони, мп-3-та, маркови дрешки и обувки и какво ли още не... Как точно да се изправи човек пред тях, като няма пари да си купи дори свестни обувки? От такъв човек се очаква да обогати децата духовно. А как да обогати себе си духовно, като не може да си позволи да харчи пари за книги (понеже всичко отива за тока, парното и водата)?...Та един прекрасен ден (15-ти септември, 2007), тези от учителите, на които им дойде до гуша, най-после се решиха и започнаха стачка. Масова. Обща, като за първи път. За 100% увеличение на стартовите заплати (от 300 на 600лв). В цяла България училища се затвориха, учебният процес спря и пред Народното Събрание взеха да се стичат на протести хиляди хора. Сформираха се 3 синдиката на българските учители, а училищата (сами, независими) си направиха стачен комитет, предвождан от баща ми ("мойто старче", както с обич му казвам :)) и още двама-трима човека. И така се почна едно ходене по мъките, в най-буквалния смисъл на думата. Продължи 45 дни.
Няма да ти разказвам подробно как много учители обявяваха гладна стачка и припадаха по площадите, докато скандираха за оставката на премиера и министъра на образованието; как загрижените родители (не за "даскалите", а за "дечицата" си, естествено - че как щели да завършат, ако така продължавало?) се цупеха и призоваваха хората да прекратят стачката и да "спрат да се правят на интересни"; как лъжеше-мажеше и спекулираше правителството и какви очевидно нагли и измислени оправдания избълва (нямало било пари за учителски заплати - при бюджетни излишъци от около 2 млрд! Една проста сметка ни показва за колко учителски заплати, и не само, стигат тези излишъци!); как с приятелката ми ходехме всеки ден от лекции - на площада, на митинга, в най-големия студ през ранната зима; как баща ми свали 10 килограма за 10 дена от ходене по митинги, говорене пред всички присъстващи и интервюта с властимащите; как учителите постепенно почнаха да се осъзнават, да стават по-единни, стачката вече стана не за глупавите пари, а за собственото им достойнство - защото те видяха, че това се превръща в подигравка с тях, че не ги имат за хора даже... Как в България за първи път от 20 години се сформира масова, обща стачка - хората бяха единни, помагаха си и се подкрепяха (докато "съвестните граждани" им се надсмиваха)... Първата и най-голяма стачка в историята на българския преход, която повечето хора не подкрепиха, по неизяснени все още и за мен самата причини.
Както и да е... Приключи се на 2-ри ноември. Подписа се споразумение за някакво символично увеличение на заплатите (от 300 на 400лв). Хората просто се умориха. Не можаха повече да издържат. По-късно се появиха критики и коментари, че не е трябвало да се отказват, че са щели да имат успех ако "само малко още са продължили стачката" ( подобни коментари идват обикновено от хора, които не са карали 45 дни без заплата и не знаят, че парното и тока не питат дали си в стачка, или не...) Всичко мина и замина и, както се оказа, много бързо биде забравено. Днес (2 години след събитието) много хора се държат, все едно нищо не е ставало.
И все пак отношението към учителите се промени доста. Някъде - към по-добро, другаде - към по-лошо. Някои критикуват ("Не стига, че им повишиха заплатите, че и още се оплакват!"), някои ги съжаляват ("Не успяха... Провалиха се... Прецакаха ги"), някои ги гледат с уважение (макар и малцина на брой)... Аз, за себе си, не се чувствам прецакана. Баща ми също. И много други учители с достойнство и с чест - също. Смятам, че никой не може да те "прецака", ако ти самият не го пожелиеш. А щом човек е изразил своята позиция, показал е отношението си и е готов да го направи пак - значи е постигнал желаното. Не се е отказал, и не се е провалил! Но като цяло, всички, кой повече, кой-по-малко, останаха доста разочаровани от развоя на събитията. Е, можеше да се получи и по-добре - ако ВСИЧКИ се бяха включили...
А защо АЗ не бих станала учител в България? Не защото ще вземам (значително) по-малко пари, отколкото в Европа, примерно, а именно заради това отношение, което е много вероятно да видя и да получа. Не искам да ме гледат съчувствено; не искам да коментират снизходително как "Горкото, блъска се за жълти стотинки", или да смятат, че (може би) "не умее нищо друго"; не искам да мислят, че съм принудена да работя за жълти стотинки, че нямам друг избор, и че не мога да работя и за хилядарки, стига да пожелая... Искам обстоятелствата да ми помагат, а не да ми пречат, да дам най-доброто от себе си, за да се развия в тази професия - и за мен, и за учениците ми. Искам да работя с удоволствие, а не с мисълта как ще изкарам месеца. Искам да ме гледат с уважение, а не със съжаление.
Знам, че всичко това до голяма степен зависи именно от мен, но в случая има и други обстоятелства, които вече не мога да променя, или ако мога, то ще е много трудно и малкото полза (няма лошо без добро) ще е на много голяма цена.Това е. Малко дълго се получи, моля да ме извиниш за което, но мисля, че това е най-пълният и изчерпателен отговор, който мога да дам на въпроса защо НЕ бих станала учител в България :).

поздрави: Вики

Какво не бих направила за теб...

Какво не бих направила за тебе
във знак на своята любов безкайна?
Пpеделът на безбpежното моpe бе,
доскоро и за мен самата, тайна.

Но ако някога поискам, мила,
аз на живота си да сложа края,
сърцето свое, не, не бих пробила
защото в него, вътре, ти си, зная.

Не бих отишла в Райската градина,
не бих набрала всичките цветя
в букет за теб, защото ти, любима,
ще ги погубиш с твойта красота.

А може би звездите и луната
и слънцето, в подарък не бих снела
за тебе, скъпа, тука на земята...
Защото зная, че не би ги взела.

Морска китка

Имаме си слънце, имаме море.
Всички казват „Оу, тук при вас – много добре!”...

Така пееше Георги Минчев в своето „Българско реге” преди години... Но право казват – традициите не са това, което бяха. Не че вече си нямаме слънце, или море (Че си имаме слънце в изобилие – имаме си... Не сме лишени и от море. Друг е въпросът какво е останало от него...). Само че все по-рядко се случва някой да каже, че при нас е много добре. Особено що се касае до Черноморието.
Не е новина фактът, че от няколко години насам все повече сънародници влизат в ролята на труженици на българо-гръцката или българо-турската дружба, демонстрирайки в съответните курорти нейните колосални размери... За сметка на това „Слънчев бряг” (като не броим обичайната асоциация с добре познатия алкохолен продукт) вече е нарицателно за скъпо, кичозно и напълно безсмислено „удоволствие”. А в неофициалния Софийски хумор от известно време царува представата, че във всеки по-голям столичен квартал било точно като на морето – шумно, мръсно, скъпо и застроено!
На плажа – кърпа до кърпа с дебели германки и рускини, чадъри по 6 лева, шезлонги по 10, сполучливо съчетани с фекални води... По улиците – тълпи от туристи се блъскат като в градски транспорт; мургави продавачи гръмко крещят, хвалейки стоката си и току те преджобва някой такъв, „неволно” шмугнал се сред хората...
Но чудовищните децибели на крайбрежните дискотеки – освен че нанасят непоправими щети на размножителния период на гларусите и чайките, които дълго след това се въздържат от интимни контакти – карат в съзнанието ми да изплуват всички битови кошмари от най-ранно детство... Дори човек от по-младото поколение вероятно добре помни лето Господне 1996-то (освен ако, разбира се, няма амнезия, или не е прекарал въпросното лято в тежка кома), когато на музикалния небосклон все още грееха съзвездие от хитове като „Радка Пиратка”, и „Тигре, Тигре”, в комбинация с „Макарена”. И по Черноморието се появиха множество чалга-дискотеки, сред чиито посетители контингентът с бръснати глави без вратове, в луксозно одеяние от джапанки и домашен халат (ама с мобифон), започна да става все по-многочислен. Може би оттогава насам „ах, морето” започна да изглежда на българите все по-непривлекателно...
Абе аз до последно си се боря за каузата, нищо че някои я имат за еднолична фирма... С тия думи преди няколко дни се престраших и отидох на море – българско. С приятели и при приятели... Такива, които не слушат чалга, не посещават съответните заведения, не гледат „Биг Брадър”, не четат манипулираща преса... и не знаят че „Биг Брадър вижда всичко”. Много странно, но се оказва, че има и евтини места – стига да ги търси човек... Има дори чисти, тихи и безлюдни плажове – стига да опита да ги открие... Че има дори хубава природа – стига да има очи да я види...
Не е задължително да се сяда всяка вечер на заведение и там да се изхарчват няколко заплати. Нито пък да се лежи на плажа с часове, посред пладне например, за да се „хване тен”. И не е задължително, ако някъде срещнем негативно отношение – независимо дали от продавачи, сервитьори, хазяи, съседи, или просто случайни хора – да падаме и ние до това ниво... Негативно отношение има за всички – и за нашенци („Щом сте българи – нямате пари, не ни трябвате!”), и за чуждоземци („Стаите ви ще са готови до довечера – фърщейн?!”), но дали да се въздържаме от него, ние сами избираме. Сами решаваме дали, ако отидем в чужбина, да пренасяме и там някои типично нашенски и нелицеприятни нрави и обичаи и така да разнасяме „доброто име” на родината си, или да се почувстваме и държим като европейци.
Защото има една много специфична група хора – уж интелигентни, с висше образование, с претенции... Които никога не почиват в България, „щото не е модно и щото тука е цигания”. Но за сметка на това много успешно пренасят циганията си в Европа. Които много старателно се опитват да се разграничат от хората които „презират”, а същевременно пак толкова старателно показват как робуват на същото мислене... Където пише „Ноу смоукинг” – въпросните пафкат цигари и невинно коментират, че то се отнасяло за носенето на смокинг! Където има кошче за боклук – то трябва да стои празно, а отпадъците да се въргалят и да красят земята. Където е забранено в хотелските стаи да се внася храна – навсякъде из стаята, кори от банички и шартийчи от чипсове! Но пък четат „Космополитан” – нали са с „висше” образование... Съществува и такъв феномен – с висше образование, но без основно! А нашенските „традиции” трябва да се спазват!
А „Българско реге”, „Замирисва на море” или „На 20 км от Бургас” също са традиция... Традиция е и да се почива по българското крайбрежие. Как да стане това по най-добрия начин – винаги има как... стига да търсим. От друга страна, Коледа и Великден също са традиция. Само че по време на тия празници масовият българин не задълбава в размишления има ли Бог, няма ли, възкръснал ли е Иисус, не е ли – особено когато сяда на отрупана трапеза със солиден алкохолен запас. Нали, както казваше Радой Ралин – „Родино моя, ти си цяла... банкетна зала!”. А дали залата да е пълна, или празна – ние решаваме.

За наблюдението, наблюдателността, Джеймс Бонд и идеалите

от Виктория Николова
в. "Седем", сряда, 19.08.2009

На 12-ти август, сряда, се навършват 45 години от смъртта на Иън Флеминг – „бащата” на Джеймс Бонд. Прочутият Агент 007, вдъхновил множество режисьори, станал главен герой на редица филми със завиден бюджет и синоним на бореца за правда. Неговата наблюдателност, ловкост, прецизност и ред други качества обаче, са несравними с уменията, до които е способна да се възнесе, например, една средностатистическа нашенска пенсионерка. Особено от една точно определена категория... Неслучайно след пенсия броят на болестите рязко нараства. Не защото „старост-нерадост”, а заради липсата на градивно занимание, което да осмисли деня.
Седи бабата дежурна на прозореца, следи зорко кой влиза и излиза от входа, записва щателно... Протяга врат, продължава да го протяга... и си докарва остеохондроза, само и само да види по-добре какви ги върши съседът... или съседката... или съседът със съседката. Не може да се отрече, че в тази своя наблюдателска дейност някои пенсионери влагат старание, достойно за похвала и от Агент 007. А колко по-хубаво би било, ако с подобна прецизност наблюдават политическите предавания и следят печата, например. Така много „анализатори” и (псевдо) политолози и социолози биха имали сериозен коректив и произволно писаните претенциозни трудове биха станали далеч по-малко. Или, ако със същото зорко око много млади хора следят политическите събития в страната и научат малко по-добре какво се случва. „Мен к`во ме интересува политиката?!”, ще кажат някои. Да, наистина, защо да ни интересува как ще живеем в страната си през следващите няколко години? Та нали после трябва да се оплакваме колко сме зле – независимо дали сме направили нещо по въпроса!
Стоим в поликлиниката, пред кабинета на джипи-то, и чакаме многолюдната опашка да понамалее, белким се доберем до вратата и успеем да си вземем рецептата, без която вече не можем да влезем в аптеката. И междувременно чуваме всякакви мнения и коментари от съставляващите въпросната опашка... Как при Бай Тошо такива опашки нямало. Съветските лекари били истинско чудо. В Русия било по-различно (мисля си: „Натам отиваме, няма страшно!”). Тогава и на почивка сме ходели... Ако, вече неиздържащи, се опитаме да изкажем някакъв контрааргумент, затапват ни – особено ако сме по-младички – с желязното твърдение: „Ни сте живели тогава, ни можи да знайти!”. А че по онова време и те не са живели в САЩ, например, та да знаят как работят американските лекари, е друга тема. Друга тема е и, че има достатъчно „Задочни репортажи за България”, от които човек би могъл да добие представа за живота у нас по социалистическо, при желание... Това, например, могат да направят и много млади хора днес, вместо да слушат личните впечатления на мнозина, пречупени през собственото им възприятие и изкривени, с течение на годините до неузнаваемост. До „криво огледало”... Или да пускат произволно бюлетини, „за да видят какво ще стане, щото не са живели по онова време” – ако въобще пуснат де. От друга страна, ако поне част от пенсионерите, в продължение на десетилетия упорито гласуващи за една и съща партия, следвайки принципа на „познатия дявол”, променят, вследствие на осъзнато наблюдаване, убежденията си – това би насочило електоралния вот в друга посока и доста би променило политическия ни живот.
Много възрастни (а и млади) хора често с досада коментират сегашното ни образование, чието потресаващо ниво било ужасяващо ниско, спрямо това отпреди 40 години. Имало едно време дисциплина – в това няма съмнение... наложена със средства, познати на диктатурата, не на демокрацията. А всъщност какво е демокрация? Демокрацията, според думите на сър Уинстън Чърчил, е най-неудачната форма на управление, разбира се ако не смятаме всички останали. Е, колко по-полезни бихме били, а особено хората без друга спешна работа, ако опитаме да съчетаем най-доброто от въпросните „всички останали” форми, така че да го въплътим и в демокрацията? При това положение откъде-накъде българският пенсионер би могъл да си позволи лукса да се чувства, дори съвсем малко, безполезен?
Изобщо, откъде в днешното ни хумористично мислене се появи метафората „червена бабичка”? Защо образът на измъчената и смазана от живота българска пенсионерка изведнъж стана нарицателно за активен и яростен защитник на комунистическите „идеали”? Нима няма гласоподаватели, които са жълти/сини/зелени и като папагали повтарят нещо чуто и заучено, без грам да разбират смисъла? А нима няма също интелигентни, мислещи и наблюдателни хора? Които дълбоко в себе си разбират нещата, но поради вътрешното си отчаяние от живота, принудил ги да се опират на деца и внуци, за да не фотосинтезират на студено зимата (тъй като пенсията отива главно за лекарства), съзнателно отказват да вложат нужното усилие за подобряването на същия живот. За себе си – и за другите. И вместо това стават наблюдатели, зорки като Джеймс Бонд... на сапунени сериали!
Нека опитаме всички да поработим, поне да засилим своята осъзната наблюдателност, за да подобрим живота си. Така може да се стигне и до стойностен идеал.

Следизборно

Иде нова перестройка –
днес герой е Бате Бойко.
Леви ли сме, или десни,
гордо крачим – „леви-десни”.

С чест така се маршът тропа.
Още малко и в Европа
ще сме с най-доброто име...
(щом дълга си изплатиме).

Дело сторила достойно
„Света троица” спокойно
се оттегля от престола
радостна от произвола:

От корупция - при Яне
няма помен да остане!
И ще бъде даже Волен
като никога доволен.

Костов триумфално гледа,
но далеч е от победа.
Господ-Бойко да не дава
синьото да управлява!

Драмата ни безподобна
веч` е пълна и подробна:
както ни започна Царя,
ше ни свърши Генераля!

За сватбата, брадвата и двете новини

Николай Николов, в. "Седем"

сряда, 8.07.2009

Нали помните онази детска игра на „развален телефон”, при която участниците се подреждат в кръгче и всеки шепне високо в ухото на съседа някаква думичка, а последният, заливайки се от смях, я предава по редицата? Неделните избори напомнят тази игра. Първото детенце просветна заплашително с очилца и изсъска: ”Брадва!”, а последните, кикотейки се, заповтаряха – "Сватба, сватба"... И в състояние на „отчаяно веселие” за пореден път българското електорално човечество доказа, че не е важно какво изричат управляващите, а какво чуват управляваните. В края на краищата, един мисли за брадва – друг за сватба! И още нещо – че въпросното човечество не понася да го делят на „управляващи” и „управлявани”. И брутално изхвърля от играта всеки, който се самозабрави и си позволи подобен цинизъм!
Инак, под благосклонното юлско слънце, в неделя се разигра най-тъжното и весело „изборно театро”, което изобщо е представяно на политическата сцена в двадесетгодишния ни преход. В него имаше всичко – прани гащи и пилета с ориз; безплатна баня и хероин; чували с жито и щедри банкноти... Голямата изборна екскурзия обхвана цялата страна и плъзна в чужбина; търговията с гласове взе такива размери, че енергията й спокойно би могла да задвижи една замряла национална икономика. Изрусена буля инструктира строго хората от седем автобуса, тръгнали на разходка от Пазарджишките села за Пловдив и кой-знае как – озовали се пътьом в пловдивска изборна секция. На въпроса какви са тия хора - булята отсича, че не ги познава, обаче тъй някак са й близки, та им забранява да говорят пред камерите... Роми от Плевенско мислят, че преизбират кмета си: „Щото той добър...Той дава работа, дава да чистим!...” А видимо отруден човечец от Радомирско, работещ в местните мини, откровено изрича: „Там работим...Хляба си скарвам там... Знам за кой номер да фърлям...и мой си е проблема!...” Контролираният вот, практикуван главно от довчерашните управляващи (и техни обръчи от фирми) разкри многообразието от форми на принуда над избирателите. И припомни, че последните четири години „разните” видове насилие над гражданите е превърнато в държавна политика... Някъде млада журналистка свенливо коментира, че част от членовете на изборното бюро говорели (комуникирали) чужд език (без да пояснява дали е бил английски, френски или немски), а другаде българският звучал като чужд език за членовете на районни избирателни комисии... Някъде жителите на селото внезапно „ослепели” и искали да гласуват с придружител, а другаде гласували в дом за психично болни! Как да не се сетиш за „Полет над кукувичето гнездо” на Кен Киси? Защото пресечната точка на трагедията и фарса би позволила на всеки от героите в зловещата психиатрична клиника на този роман да възкликне: „Какво друго е обществото ни, ако не една лудница!” А българският читател, обогатен с опита на последните парламентарни избори, би допълнил: „Какво друго е тази лудница, ако не метафора на нашата си реалност?!” И все пак – в тази „метафорично-гротескова реалност” гласоподавателите опровергаха социологическите проучвания. Въпреки грандиозната манипулативна игра с около поне 500 000 гласа (продадени и купени, прехвърлени и отклонени; дописани и заличени; измислени и фалшифицирани) тричленката вече не е във властта! В събота по Ре Ти Ви виден социолог заяви, че той щял да си захвърли дипломите, ако Герб събере повече от 105 гласа. Сега на въпросния „експерт” му остава само да си ги намери...
И все пак – след избори най-симптоматични си остават пресконференциите на победители и победени. Бойко Борисов бе неочаквано лаконичен и премерен. Припомни, че пътят на България не е на Изток, а на Запад... И вероятно наруши спокойния сън на мнозина. Истината е, че за десетина години той си изгради собствена стилистика – и остана верен на тази стилистика. Станишев за пореден път показа, че живее в някаква измислена реалност, виртуално пространство, в което функционират законите на абсурда и ключова дума е „опасност”. За четири години той така и не разбра какво точно става в България... За него комай най-страшното си остава ликът на Костов и икономическата програма на синята коалиция. Което най-малкото подсказва, че синята коалиция има реална икономическа програма и тя плаши комунистите. А когато за пореден път провалилите се в управлението комунисти се плашат от нещо, то би трябвало да е добро за нас, нали? Доган се изтъпанчи с познатата нагло-снизходителна маска и фамилиарното „колеги”, подчерта колко стабилно и „предсказуемо” се развива неговата партия и колко е нарастнал електоратът му. За пореден път постави знак на равенство между скромната Си личност и Партията ( в смисъл – когато се говори за ДПС, разбирайте – Доган; когато се говори за Доган, разбирайте ДПС; а българска политика без Доган – сакън!). В краткото му слово 14 пъти прозвуча словоформата „етнически”! Санким, умната... Позволявам си да прогнозирам, че ще станем свидетели на най-бързото „стопяване” на „етническа” електорална маса за последното десетилетие... Лидерът на Атака не остана по-назад (по отношение на така наречените „ключови думи”). При него те бяха „национален” и „национализъм”. Инак, риториката ни е до болка позната... Яне Янев отново зае позата на комита, готов като един същински лъв да връхлети връз сараите на Доган... Какво пък, дай Боже да дочакаме този героически щурм!
Ще кажете – а синята коалиция? Нашето място в бъдещото управление? Славно – или безславно е нашето представяне на тези избори?! Достатъчно ли е да си „златното ключе” на едно стабилно правителство?
Уважаеми дами и господа, имам за вас две новини – една хубава и една лоша. Да започнем традиционно с лошата. А тя е, че на двадесетата година от прехода думата „страх” продължава да живее в съзнанието на мнозинството от нашите сънародници. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура; използва инструментариума на държавната власт за целите на управляващите и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели. Нашите западни съюзници не разбират, че в България няма срастване на сенчести икономически структури с държавната власт – онова, което условно наричат „мафия”. Има опит за заместване на държавната власт с партийната (разбирай икономическата) власт на комунистите – онова, което наричаме „обикновен социализъм”. Как да го разбират? Между „евросоциализъм” и нашенски „соц” дистанцията е светлинни години... А още по-страшното е, че не го разбират нашите, българските гласоподаватели. Затова Синята коалиция, която започна историческия преход и раздели България от „обикновения социализъм”; която е неговият естествен социален и идеологически враг; която при всичките си грешки го посочва като пречка за нашето демократично развитие е сведена до 300 000 гласа на изборите...
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че нашенецът за сетен път се увери, че бъдещето е в собствените му ръце. Че и най-скъпо платените сценарии, най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от колективния граждански вот. Че гласът на всеки човек има огромна тежест, че именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да я отнеме. И че в тежестта на този наказателен вот Синята коалиция има своето място. За разлика от всички сродни партии от бившите соцстрани, които започнаха преходи и изчезнаха, Синята коалиция възкръсна. София е една трета от България. Синьото е оцветило една трета от София. А поне в това синьо пространство хората знаят, че така хуленото правителство на ОДС бе наказано не за това, което е свършило (знаем как бяха наказвани партии за своите зулуми – комунистите за хиперинфлацията на Жан Виденов, НДСВ – за лъжите на царя; тричленката – за безобразията в управлението). А за онова, което не е свършило. Защото сините бяха натоварени с толкова надежда, с толкова доверие, с толкова мечти за промяна, че оправдавайки само част от тези очаквания, най-успешното в историята на прехода правителство стана синоним на злото. И върху него комунистите изляха тонове помия – естествено, с парите от „излишъците”... А нашенецът хукна да търси чудодейния спасител. За да открие на 5 юли, че спасението е в собствените му ръце, държащи бюлетина... Остава му да се научи да мисли за кой номер в бюлетината да гласува!...
А това вече ни дава златното ключе за бъдещето, нали?