Новогодишни песнички, съответстващата им картина...

... и весело посрещане на Новата година!


С червените ботушки си тръгна Бойко сам;
червени теменужки разцъфнаха тук-там.
За жалост нищо ново на източния фронт -
живуркаме отново и чакаме ремонт.

Подаръци ще има за всички от сърце!
Той жив е тази зима, да друсне с нас хорце!

Високо, изпод вежди, без парно и без ток,
живеем си с надежда, че българин е бог!
Дано пък догодина да няма беден, слаб.
Да имаме и вино, да имаме и хляб!


-------

За Нова година балканецът наш
за миг ще надмине Канада и САЩ.
Ще има бамбини с коси от велур
за теб - Чичолина, за мен - Деми Мур!
И кражбите вече ще стихнат почти.
Тогава - Борисов - ненужен си ти!
След Нова година - не казвам коя,
а тази ще мине на хляб и вода!

------

Коледа е пак,
танцува весел сняг,
ще дойде Дядо Мраз
с подаръци за нас.
Прасенце - уха-ха!
И празнична елха.
Ще чукне някой - чук-чук-чук,
ей, Дядо Мраз е тук!

Джингъл белс, джингъл белс,
в Лом и Вакарел.
ЧНГ на цял народ,
за здраве и живот!
Джингъл белс, джингъл белс,
в Трън и Пасарел.
Ха, наздраве, Костинброд,
за здраве и живот!

Добре, но след това,
пак празната тава.
И празничният звън
ще идва, но насън.
Котлет - за някой друг.
За нас - чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
лапландец беловлас!

------

Не земя, а една градина,
не народ - вече сме малцина,
нито род - всички са в чужбина,
но защо, но защо?

На море няма да замина,
планина - само на картина,
и живот като серпантина.
На защо, но защо?

Все едно - има си причина.
Но дано Новата година
донесе в моята родина
нов живот, нов живот.

За морските свинчета, учителите, и други неща

Според един стар анекдот общото между поповото прасе и мъжа учител било, че както поповото прасе нито е попово, нито е прасе, така и мъжът учител нито е мъж, нито е учител (моля, господа, не се засягайте, същия го има и за морското свинче и жената инженер, така че никой не е ощетен, анекдоти има за всички!). Действително, ако перифразирам едно твърдение на неизвестен за мен даровит автор, както 90 процента от научната фантастика, и от каквото и да било друго, е боклук, така и 90% от учителите, независимо от пола им (както и от всички други професии) не стават. В момента пиша за малкото свестни учители, които не държат изкъсо учениците, но и всяват респект, без да им се наложи да викнат нито веднъж; успяват да направят материала интересен, така че да се учи с разбиране, а не със зубрене; не държат никой да чете томове псевдо-критика, нито да пише по калъп; преподават не само нещата от програмата, но и нещата от живота и най-важното - учат младите хора на гражданска позиция. Когато пък това е и учител по литература, нещата вече навлизат в сферата на научната фантастика. Нищо фантастично няма тук, няма шега, няма измама, защото на точно един такъв истински учител по една случайност съм дъщеря и днес той празнува. Николай Николов , честит рожден ден, старче!!! Жив и здрав, и продължавай все така! А тия, които крият годините си, трябва да знаят, че никой не им ги търси .

Гражданското общество преди и сега

Идва Коледа, големият семеен празник. А ние, като народ, как ще го празнуваме?
Последното нещо, поне теоретично, за което трябва да се мисли по празниците, е политика и социални събития. Съвсем естествено и логично би било да се занимаваме с положителни, благородни, принципни и почтени мисли и дела, за да бъде празникът истински, а не центриран около препълнената трапеза и бляскавите "коледни оферти". Само един проблем има - живеем в негативни, безпринципни, непочтени и направо престъпни времена, които все повече ни отдалечават от така наречения първи свят.
Седя, мисля (или само седя!) и мрачно констатирам, че наслояването на комунистическите еснафски и униформени "идеали" едва сега започва действително да ражда своите плодове, които ще жънем години напред. Покълва тази гнилоч, засята в обществото и неговите представители, които стадно са се устремили към колективи, колективизация, масовизация и някакви смехотворни упражнения в квази-интелектуални дейности, свързани с една по-конкретна обосновка.
Наблюдава се в момента и друг много добре отработен от десетилетия и познат до втръсване (на тези, които искат да го видят) похват. За да оправдаят зверствата си и "мероприятията на народната власт", комунистите внушаваха, че преди 1944-та година и девети в България царял "див фашизъм". На същия този принцип, сега, за да оправдаят започнатите още от юни псевдо-дейности и откровени безумия, управляващите и сервилните им поддръжници най-нагло продължават да втълпяват (на Гьобелсовия принцип, повтаряйки по 100 пъти), че държавата по времето на ГЕРБ била полицейска, а епохата - на Нео-мутризъм.
Един и същ подход, едни и същи опорни точки. Такива са бившите (и настоящи) ДС-ари, тузари и вкопчили се в соц-а като удавник за сламка - нищо ново не са научили, нищо старо не са забравили.
Тъжното - буквално тъжното - е, че ако човек свободно разпространява и изразява тази скромна и направо банална истина като лична позиция, все ще се намери някой да заключи: "Ето, щом разсъждава така, значи е платен гербаджия!". За жалост подобно отношение се наблюдава при огромен процент от хората, дори непредубедени. Въпреки че в тази наша мила държавица човек вяра не може да има никому, мога да приема скептицизма, изразяван от голяма част от народонаселението и сервиран така традиционалистично, само ако е забележка към реалната полза от конкретните, предприемани срещу правителството действия. Ако е към самите действия, да ме прощават, но песнята "Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят" вече сме я слушали. Стара е, популярна, но защо я тачи толкова много народният гений и я припява на нов глас, това ще остане загадка за мен.
Може би си спомняте как през декември, 1999 г., на 75 километра от северното крайбрежие на Франция се разби петролоносач "Ерика" на фирма "Тотал" и около 400 километра от бреговата ивица бяха залети с петрол, довеждайки до една от най-бедствените екологични и катастрофи в страната, която стана причина и за сериозна икономическа криза. Нищо ново и интересно дотук... По интересното е, че тогава французите не чакаха някой да им помогне, не настояваха държавата да си "свърши работата", а сами, доброволно, без да им се плаща, без някой отвън да ги подтиква, подканва и мотивира, се събраха на всевъзможни организации (после и на една обща) и се заеха да почистват крайбрежието... и сами се справиха със ситуацията. И това никак не е случайно... Подобен случай в съвременния свят далеч не е прецедент - напротив. Практиката сочи, че подобни признаци на гражданска активност са характерни за повечето от така наречените развити страни.
Ако подобно нещастие се беше случило у нас, дали щеше да има същите последствия? Съмнявам се... По-вероятно щяха да се чуват без почивен ден и санитарен полуден ревове, плачове, стонове и пъшкания на умирающ, патетични и мелодраматични възгласи "Няма Бог над България" и през час щяха да бъдат обвинявани държавата и министерството на околната среда, че не си вършат работата, както и неправдата, при която петролните магнати богатеят на гърба на простолюдието... Но едва ли някой щеше да си мръдне долницата да направи нещо, за да промени това.
Очевидно става дума за една категория, наричана "гражданска съвест", която за жалост у нас е до голяма степен фикция, защото не е изцяло формирана. Тя не е даденост, не се появява от нищото, а трябва да се възпитава. За съжаление гражданското общество в България от 1990-та година насам е още в прощъпулна фаза, въпреки че опитите покрай настоящите събития да се сформира нещо голямо и значимо от откъслечните проблясъци и наченки, на този етап са обнадеждаващи.
Решението? Мъдрите хора бяха казали, че най-сигурният начин да победим злото, настанило се в живота ни, е (първо) просто да си отворим очите и да го видим!
Колкото до първопричините за всичко изброено - вие мислете, скъпи приятели... аз отдавна съм наясно. А, повярвайте ми - вие също!

Предпразнични зрелища

Пореден нашенски парадокс - на фона на ужасите, ставащи не чак толкова далеч от нас в Украйна; на фона на продължилите вече половин година протести, българинът си умира за хляб и зрелище! Евала - скоро хляб може и да няма, но затова пък сме добре снабдени откъм зрелища! Друг парадокс - игнорирайки цялото зло, което без почивен ден и санитарен полуден ни се стоварва от един Голям, далечен брат на изток, нашенци най-самоотвержено гледат от малкия екран "Биг Брадър"! И пореден парадокс - колкото по-студено става, толкова повече родните медии се изпълват с голотии и кадри, достойни за "розови" списанийца. Отново в националния телевизионен ефир се върти поредният "Биг Брадър", където за кой ли път се подвизават втръсналите на всинца ни Златки, фолк-дивата Райна, странен анаболен образ, наричан Киро "Скалата"... и "венецът на еволюцията" - някаква си нова "Мис" - Пенка от Ботевград - определяща себе си като "красива, умна и забавна" и с гордост споделяща кредото и ценностите си пред целокупните и безпросветни зрителски маси. С какво девойчицата е предизвикала този "всенароден интерес", та дори е заела почетното място, обичайно отредено за разните му там Златки? Цитат от vsekiden.com: "20-годишната Пенка от Ботевград стана известна, след като участва в риалити предаването по ТВ7 „Мис България". Сама себе си тя оприличи на „ромката с карибско тяло" и „циганка с бандерол". Израснала по домове, Пенка се издържа сама, като последният й любовник бил богаташ, който я държал в златна клетка, но в замяна й купувал всичко. Сега Пенка отново влезе в риалити предаване - „Биг Брадър", където бе изгонена след зрителски вот." Я сега малко мъдрости от Пенка: "Като всяко едно младо момиче, и аз искам да отида на фризьор, на маникюр, да нося скъпи дрехи, но родителите ми не могат да ми осигурят това и аз срещнах един мъж на 59 години, който задоволява всеки мой каприз и ми купува дори гащите"; "Обичам да се гледам в огледалото и да правя всичко, което човек с целулит не може; смятам, че никоя не е достойна за Мис България - само аз; а на самовлюбените кифли само ще им кажа да ми се махат от главата!". А ето цитат и от dnes.bg (от статия, видяла бял свят вчера, когато беше 3-ти декември): "Пенка не успя да отговори правилно коя година е създадена България, според нея най-високият ни връх е Пирин, а страната ни граничи с... Европа."
В миналото, уви, останаха времената, когато българската жена бе възхвалявана за качества, различни от 300-та кубика силикон на всеки грам интелект; когато биваше възпяван образът на българката от османско владичество, която се е хвърляла в пропастта, за да не попадне жива в султанския харем. Свърши се тя тая! Сега вече демодираните "Златки" очевидно дадоха път на актуалните "Пенки". Неграмотното поколение, за което не е важно да завърши дори основно образование - стига само да разполага с богат спонсор. Може и на 80-90 години - възрастта попада просто в графа "детайли", когато кесията е пълна. Трябва да благодарим на така втръсналия "Брадър", че ни представя една картина, която след едно-две десетилетия, може и да се превърне в ужасяваща реалност, при която Пенките едва ли ще ни правят впечатление. "Държавата на Златките" умира, да живее "Държавата на Пенките"!
А колцина всъщност се замислят, че държавата на Пенките е създадена именно от соц-режима и Тодор Живков, който раздава щедро апартаменти на татковците на Пенките, както и на придворни актриси-компаньонки срещу нерегламентирани услуги? Въпросните апартаменти са били строени, апропо, с парите на съвсем други хора, които така и не видяха възнаграждение за труда си, но се утешиха, като изпратиха децата си в чужбина (на запад, а не към Москва) след 1990 г.
Междувременно проучвания, публикувани на сайта mediapool сочат, че българските ученици си остават все така най-неграмотните в Европа http://www.mediapool.bg/balgarskite-uchenitsi-ostavat-nai-negramotni-v-evropa-news214263.html
А дали някой си дава сметка какъв неоценим принос за тези продължили вече незнайно коя поредна година рекорди имат "душманина на учителски стачки" и настоящ премиер, г-н Пламен Орешарски, и бившият просветен министър, радетел срещу неграмотността, Даниел Вълчев?
Нека не обвиняваме само "Биг Брадър" и масмедиите (които преди празниците преминават в режим на "тотална разпродажба" и хвърлят на тезгяха най-бляскавото от себе си) за това, което се случва, уважаеми дами и господа. Напротив - излиза даже, че трябва да сме им благодарни, че ни показват една гротескна картина, срещу която, ако не се борим с всички средства, след време би могла да ни заобикаля не само в "риалити шоутата".
И тук отново се сещам за едни думи, казани от Кръстьо Кръстев от "Стършел" преди години: "Любен Каравелов пише, че няма магаре, което да не обича да му речеш славейче. Това е хубаво, но ние, по-старите магарета, не можем да не си даваме сметка, че неграмотните славейчета не пеят в света на капитала!".

Апатията разяжда обществото

Това заглавие съвсем не е произволно избрано, а е един от лозунгите на студентския протест във Велико Търново. Мисля, няма нужда да поясняваме.
Въпросните протести, уви, не се радват на толкова голяма посещаемост, колкото би ни се искало. Хората масово или подкрепят "дистанционно" протестиращите, или ги контрират с вече втръсналия на всички тъп въпрос: "Оставка, а после какво искате - ГЕРБ ли?!", сякаш това е единственият възможен избор. За мнозина това действително е така... Което и прави подобна перспектива твърде лесно постижима.
Българска орисия явно - като те яхнат нови разбойници, плачеш за старите!
А бат ни Борисов се засмива с онзи смях, от който увяхват цветята в градинката пред Народното събрание, и потрива ръце с доволството на стар циник: "Виках ви аз да си налягате парцалите"...
Есента му даде неочаквани плодове. Други пълнят кошницата си с тях, но и той намира утеха, като с поучително вдигнат пръст сякаш ни казва: "Виках ви аз". Какъв образ, достоен за някой нашенски Шекспир, или най-малко Вазов!
А обществото отново покорно е свело глава, защото "нищо не може да се направи" и "такова е положението".
Причините за апатията, разяждаща нашия социум, разбира се, са много. Един от първите и, за съжаление, силно застъпени фактори, е идеологическата машина на българската комунистическа олигархия, наричана некоректно "лява", която се задейства във всички направления и най-вече на ниво пропаганда. Самодоволни, подкупни и манипулирани социолози не спират дни наред да опяват от екрани и медии какви нещастници и смешници са протестиращите. Какви луди деца са студентите и как наброяват някакви си "нищо и никакви" десет хиляди души... сравнени с "многолюдната армия" от протестиращи на ДПС и БСП! Също така, тези жалки десет хиляди били някакви си там псевдо-интелектуалци с неоправдано високо самочувствие, които имали наглостта да твърдят, че са негодуващите граждани на България. Имплицитното (за да не кажа направо експлицитно) послание е "Жалките и безпомощни интелектуалци нямат представителство и подкрепа сред масата от народа". Под "масата от народа" разбираме умишлено маргинизираното през годините и държано в мизерия население на страната, което не живее, а просто биологично оцелява, и съответно има рефлексите, усещанията и светогледа на оцеляващия. Това не може да бъде демократично гражданско общество - все още. Гражданите на демократичните общества не могат да бъдат освободени от отговорност за престъпленията и безумията на своите лидери.
Още една основна причина, за жалост дори днес, е липсата на сигурност сред бурните събития в настоящия бурен преход. Свобода и сигурност са две различни неща, от които човек често е принуден да избере, защото трудно вървят заедно. И много хора избират едното за сметка на другото. Бих им казала само, че сигурността няма да осигури щастие на децата им - може да ги предпази от някои нещастия, но не и да им даде щастие.
Друга (и често изтъквана) причина е, че хората се чувстват излъгани и поради това скептични, а до голяма степен властимащите разчитат именно на апатията и скептицизма. Скептично отношение се наблюдава дори сред личности, които са принципно твърде будни. След първия студентски протест във Велико Търново, преди броени дни, се намериха "скептици" да ни попитат колко ни били плащали от "бат Бойковите", а мнозина не се уморяват да повтарят, че ГЕРБ дирижирали всичко, или поне били "единствената опция срещу настоящето". Аз пък съм се уморила вече да разправям как по случайност преди години справедливостта възтържествува по случая "Баровски". (За съвсем непросветените - ТУК е описано всичко). Една шепа хора, ангажирани с една кауза, от мнозина считана за невъзможна, свършихме онова, което тогавашният външен министър, барабар с цялото си ведомство, както и Бат ни Бойко (по онова време в качеството си на генсек) не успяха. Невинният и несправедливо обвинен Николай Баровски в момента е на свобода, не защото държавата и външно министерство се загрижиха за него, а защото будни млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. Така, както днес заемат позиция срешу сегашните управляващи.
Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да си припомним случая и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" политици са безпомощни. Не може демокрацията да се изправи в цял ръст, ако нейните граждани стоят на колене.

Политика... Ах, тази "мръсна" дума!

Подхващам направо - днес нямам предварителни встъпителни увертюри, а нямам и време. Още веднъж искам много ясно да подчертая, че в България представите за политика и всичко свързано с нея, както и опитите политическият ни живот да стане нещо качествено са тотално изопачени и объркани. Съществува следният порочен кръг - хората не гласуват на избори, защото са обезверени, разочаровани и смятат, че политиката, образно казано, е като кочината - който влезе, ще се изцапа; малцинствата (които, като оставим настрана факта, че са малцинства, са преди всичко хора, само че оскотели от мизерия, масово неграмотни и следователно манипулативни) гласуват срещу "бира и кебапче"; хората от така наречената "средна класа" още повече се обезверяват и напълно отказват да упражняват вота си, тъй като според тях "изборите са купени и срещу това няма решение" (абстрахирайки се от факта, че общностите, най-често спрягани за "купен електорат" са едва 5-8% от населението у нас и при една по-висока избирателна активност от страна на основното население техният вот лесно би станал пренебрежимо малък). По този начин "купешкият вот" лесно побеждава.
Оттам и основният извод - защо "единствената" алтернатива срещу правителството на Орешарски трябва непременно да е ГЕРБ? Колкото Симеон бе избран отново след провала си през периода 2001 (когато имаше по-голямо мнозинство от Бойко през 2009) до 2005, толкова би могъл да бъде и ГЕРБ в момента. Алтернатива е всяка една от партиите в България (а те никак не са малко), която всеки реши да подкрепи. Друг вариант - всеки има право да сформира собствена партия и да опита да влезе в парламента, ако счете това за уместно. "Политика" не е мръсна дума, нито пък "партийност". Като оставим настрана неизбежните дефекти и пропуски в демократичната система, безспорен факт е, че политическият плурализъм е единственият, за добро или лошо, начин за пряко въздействие върху ситуацията у нас, поне към настоящия момент. Другото се нарича "диктатура"... и не е за предпочитане.
Още нещо - специално за всички, които евентуално ще писнат, че студентските протести трябвало да бъдат "надпартийни" и политическите партии нямали място да ги/ни подкрепят (вече ни направи мазол в мозъка, но няма как) - лично на мен (а, мисля, и на всеки друг) ми е точно последен проблем кой и как е решил да подпомогне протеста ни, както и коя партия или движения подкрепя, стига да не е сред парламентарно представените, които в момента искаме да се махнат и стига да е решил да ни подпомогне в качеството си на гражданин и човек. Дакелското подскачане при всяко споменаване на думата "партия" или "политика", както и бягането от тях като от чумата, е меко казано смешно и показва удивителна обществена (за да не кажа и обща) неграмотност. Мисълта, че представителите на една или друга партия или организация подкрепят дадена инициатива, единствено мотивирани от мисълта за политически и финансови дивиденти, както и страхът, че някой може да ни манипулира, употребява за своите цели или накара да действаме в негова изгода, могат да бъдат основателни, единствено ако на човек му липсва увереност в собствените възможности, принципи и убеждения. А пък ако случаят е такъв, цялото започнато начинание в момента е директно за боклука.

Дневникът на един (луд) окупатор

Всеки ден се събираме тук, в зала три-две-едно,
Тук седим, мислим и си говорим за всичко - от, до.
Тук сме,докато имаме време,
Кой какво казва - хич не ни дреме,
Утре пак, щом минута се вземе,
Тук ще се спреме.

Само това,само това ни остава,
Само това,с друго не се получава,
Само това, само това ни се дава,
Само това - на друго недей се надява!
Само това,само това (2)
Само това ни остава,хора, само това!

Денем пишем, плакати рисуваме на масите,
Нощем с песни и спални чували загряваме се.
А през другото време - скука.
Все на лекции, но не ни пука.
Щом намерим една пролука,
Пак ще сме тука.

"За какво?"

Напоследък все по-често си припомням един поовехтял анекдот: "Пациент при лекаря пита: "Докторе, ще живея ли?". - "И за какво?" - гласи отговорът." Коментарите, които масово могат да се чуят от познати и непознати по улицата, на опашка, в градския транспорт или на чаша мастичка, бира или кафе в квартално заведение, често много удобно се заключават именно в подобни невероятни прозрения. "За какво протестират студентите?" - недоумяват мнозина. "За какво стачкуват гражданята?" се пита в загадката... разликата между стачка и протест дори не се споменава. Какво искат хората всъщност?
Отговорът на този въпрос е прост и сложен едновременно. Първото, което се подразбира от само себе си, е "оставка" на управляващия кабинет. Преди един бюлюк критици, мърморковци и разбирачи да са гракнали срещу ми "И след това, какво?", бързам да припомня как в една своя песен, по съвсем друг повод незабравимият Георги Минчев пее: "Хубаво, съгласен съм, и след това какво?". Следващият куплет, изпят от Милена, обяснява как положението пак ще се повтори, ако се налага. На същият този принцип, логичният отговор е - ами пак същото, ако трябва. Нека има предсрочни избори и на 6 месеца, ако е необходимо, докато не стане промяната, която, мисля, всички искаме.
Вторият отговор на въпроса какво, аджеба, искаме всъщност, е точно това - промяна. И не само го искаме, но и го правим. Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не вижда, че промяната вече се случва, в момента България е един врящ казан и се вихрят събития, които решават бъдещето ни за години напред. Трябва да е и особено наивен (за да не кажем направо глупав), ако намира, че в България в момента всичко е прекрасно и безоблачно. Хората протестират, когато не са доволни от нещо. А Алеко Константинов казва "По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня". Свинете не протестират. Очевидно, за да искат оставка на правителството вече шести месец, хората не се чувстват особено щастливи. Защо човек да се вдига на бунт, ако всичко му е наред? Няма логика подобно действие. Точно както няма логика и сума ти хора днес да изберат непривличащата ги емиграция в някоя страна - която, колкото и да е развита, нито е цъфнала и завързала, нито е чак такъв земен рай, какъвто си представят мнозина - ако са си добре в родината. Нито е логично или обяснимо човек, живял в пространството на "светлия социалистически рай", да иска да бяга в ада на "прогнилия западен капитализъм" и да остане там - а както сами знаем, това многократно се е случвало. Не е зле повече хора да се позамислят върху този скромен факт.
Лично на мен, като гражданин и данакоплатец, ми е най-последният проблем (да не го кажа в по-грубия вариант) кой точно "върти държавното кормило", стига той да върши работа. БСП, ДПС, Бойко, Костов, Светльо Витков, ако ще Митьо Пищова да дойде да управлява, не бих имала нищо против, ако той управлява добре, така че ние да се чувстваме "като бели хора". Едва ли има чак толкова върли идеалисти, които да се бунтуват ако всичко им е наред, просто "ей тъй, нА", в името на самия бунт. Обяснение от сорта, че на хората им липсвал адреналин, работа и редовен полов живот, е направо детинско. Кому е нужно да мръзне зимата или да се поти в летните жеги на площада, че и да води и децата или внуците си да гледат как униформени маризят мирни граждани? Толкова ли нямат друга работа тия хора бе? И ако е така, защо докато едни протестират, други си пият кафето на Витошка (или където и да е), без да си мърдат пръста? "И за какво?" - разсъждават те. "Като се махнат тия, ще дойдат ония, или други ще дойдат; които и да са - все едно е, всички са маскари". Интересно обаче, дали ако ги попитат биха ли искали по-добра среда за децата си, по-уреден живот и поне малко по-голяма заплата, тия хора биха се поколебали изобщо... Още по-интересен е фактът, че ако след някое и друго време (което може и да не бъде днес или утре, но все ще се случи някога) животът в България стане действително по-добър и по-уреден, 90% от същите тези върли противници на протеста ще се гордеят и бият в гърдите - "Ние го постигнахме"... Това не е гениално съждение, а просто пътят на житейската логика (д**а и житейска логика!).
А междувременно протестите продължават. И недоволството на студентите продължава, както и окупацията на университетите. "И за какво?" - ще попитат мнозина... Това е наша национална тайна!

Поздрав по случая с ТАЗИ ПЕСЕН

Кратък обзор на актуалните (все още) събития

Преди вече доста години, в един свой материал по съвсем друг повод, г-н Иво Беров пише следното :

"Съобщение от пресцентъра на МВР: Под прикритието на нощта, мъж, жена и дете се нахвърлиха срещу шепа от стотина нищо неподозиращи и останали беззащитни под бронята си полицаи. Воден от неистовата си злоба, мъжът се удари в палката на един доблестен служител на МВР и падна от яд на земята. Вместо да си признае, че е манипулиран от определени политически сили, мъжът продължи да се удря в палките с цел да направи държавен преврат. В същото време озверялото дете започна да обижда полицаите, като зверски се разрева срещу тях. С риск за живота си и след мъчителна борба, те успяха да го приведат в безпомощно състояние, почти без да му нанесат смъртоносни травми. Направената справка в архивите на МВР дава известно основание да се смята, че детето май е незаконно родено и следователно е лумпен. В нарушение на конституционността и в разрез с парламентаризма, майката на лумпенчето се опита да застане на негова страна, но добре, че заслепена от ярост, не намери пътя към него и се блъсна в полицейските щитове. С което държавността бе спасена.
Всичките стотина доблестни служители на МВР, проявили героизъм, са повишени в полковници, генерали, генерал-майори, маршали, адмирали и контраадмирали. В тяхна подкрепа Националната телевизия ще излъчи тържествен концерт с песни и танци до зори, мултипликационни филми и много развлекарелни програми."
Цитираният текст, уважаеми дами и господа, е публикуван във вестник "Демокрация" на 11 януари, забележете, 1997 година!
Да ви звучи невероятно и дори неприятно актуално и днес? ...

Дежа вю, или?...

В позабравената вече есен на 2007 и провелата се тогава 40-дневна учителска стачка, тогавашният зам.министър на просветата, Кирчо Атанасов, заяви, че "Учебната година и матурите могат да пропаднат тази година, ако стачката се проточи още 2 седмици". По-паметливите сигурно ще си спомнят, че тогава учителите стачкуваха още точно месец след въпросното изявление (преди да бъде брутално смазана с всички средства на властта)... И нито годината, нито матурите, нито ваканциите пропаднаха. И днес Съветът на ректорите, точно два дни след старта на студентските протести, авторитетно отсича, че сме били заплашвани от "нулева година". Просто съвпадение, или? По-интересно е логичното продължение - при положение, че протестите продължават вече към две седмици, "нулевата година" би следвало да е кажи-речи факт. Ако за 10-тина дни протестиращите студенти са успели да "произведат" провалена година, то това е просто рекорд, непостижим за всички министерства от кабинета към настоящия момент! Ех, ако и цялата ни държавна администрация беше толкова експедитивна поне от време на време!...

Продължаваме...

Студентските окупации продължават... Вече и ВТУ се включи, и НБУ, и много други ще последват. Време е.
Ама кой какво и как бил казал, къде авторитетно по телевизията, къде по сайтовете, дирижирани от Пеевски - вериги и не знам си какво още, нацията била разделена, обществото било болно, на студентите някой бил плащал... Платените "другари" и "другарки" съдят по себе си може би? Онези от жълтите павета - платени; студентите - платени. Май много станаха, но такива са официалните конспиративни теории на "твърде запознати", очевидно абстрахирали се от факта, че ако се сборуват всички люде, на които теоретично някой бил плащал, получената сума би решила проблема с пенсиите, че и за тринайста пенсия може нещо да остане.
Пък какво щяло да излезе и от този протест и щяло ли въобще нещо да излезе? Няма никакво значение как ще приключи и какво ще излезе в крайна сметка - рано или късно "наглите" ще се махнат, къде драговолно, къде принудени... Важното е, че всичко това се случва, и това само по себе си е прецедент. Надежда има... Въпреки всичко.

Хайде наш'те

И още веднъж - струва ми се, че ТОВА е желателно да се види.
Оставка!

Не може просто да влезете, да привлечете загриженост, и после да излезете

Ето какво преведох днес от блога на чуждестранен автор. Реших да го постна и тук - полезно е и мисля, че казва ясно доста неща:

Трябваше да си поиграя със заглавието на този пост. Първо си мислех да напиша „Имате ли този ужасен навик?”. После го смених и написах „Най-лошото нещо, свързано с мен”. Но и това не ми допадна. Затова просто копирах един цитат от телевизионно предаване и го поставих на мястото за заглавието, защото най-добре описва това, което се опитвам да кажа.
И така, проблемът ми е следният. Знам, че е срамота. Някои биха казали, че е лош навик, или от прекалено много дейност в интернет. Мога да ви уверя, че не съм маниак по чатове и социални мрежи. Този проблем може да изникне и в реалния живот. Мисля, че въпросът е в това как възприемам хората.
Не всички ме приемат така, както аз тях.
Много е просто. Понякога попадам на хора, които изглеждат и звучат все едно са наистина грижовни, дружелюбни и честни. Харесва ми да си говоря с тях. Те споделят много неща и с тях ми става удобно да говоря за това, което не бих споделил на непознат или състудент. Обикновено тези хора се държат все едно също търсят някого, с когото могат да споделят всичко. Ясно е, че нямам предвид да си ставаме гаджета. Говоря за приятелство, малко по-различно от останалите.
Обаче, както може би вече се досещате, тези хора не след дълго изчезват. Макар и не всички. Някои остават, но вече не говорят толкова много. Някак все едно след запознаването и известно време, прекарано в съвместни разговори, преминават към следващия човек или просто си остават с хората, с които са общували преди аз да се появя. Изречението може и да звучи сложно и заплетено, но мисля, че разбирате какво имам предвид. И всъщност именно тук е проблемът.
Когато някой – без значение на коя платформа – Фейсбук, блога, или друга чат програма, или дори в реалния живот – говори по този начин, аз го приемам като добър приятел. Знам, че приятелите не се избират за една вечер. Нямам предвид и преспиване, или други нощни събития. Говорим например за период от няколко седмици или месеци. Знам, че виртуалните приятели не винаги са истински. Но все пак съм прекарал голяма част от живота си сам (нямам представа защо се получи така), и когато някой се появи във виртуалния живот, усещането е прекрасно.
Проблемът е, че започва да ми пука за хората, все едно са ми наистина близки приятели. Опитвам се да говоря с тях, да разрешавам проблемите им, да слушам историите им. Опитвам се да бъда човек, който би изслушал от тях неща, от които никой друг не се интересува. Опитвам се да им помагам, когато са тъжни или разстроени от нещо. И те изглеждат щастливи от това. Но постепенно нещата се променят. Не знам какво се случва. Може би вече не им е толкова интересно да говорим и затова решават да се махнат. Или може би просто аз така мисля. Може би така или иначе не мога да бъда добър приятел.

Не можеш просто да влезеш и после да излезеш, ей така

И така, хленча ли, че нямам близки приятели във Фейсбук или реалния живот? Всъщност не. Най-добрият ми приятел е блогът ми, който изслушва всичко и дори дава мнение – предоставяйки ми мненията на други хора. Но искам да кажа, че човек не може ей така да влезе, да накара другите да проявят внимание към него и после просто да излезе. Вярно, взех тази реплика от „Живите мъртви”, но имам точно това предвид. Ако просто се опитвате да сте учтиви, това е друго нещо. Но когато разговаряте с някого, все едно сте си близки приятели, предразположите го към загриженост към вас, а после изчезнете или намалите комуникацията до минимум, наистина боли.
Не е нужно да сте си гадже с някого, за да го усетите. Действително, гаджето – след раздяла – не се чувства така, както се чувства един приятел, изгубил приятелството си без никаква видима причина.
Този сериозен мой проблем наистина ми пречи. За щастие не съм момиче, иначе щяха да ме тормозят милиони пъти.
Случвало ли се е и на вас нещо подобно? Как се справяте с чувството, когато някой, който не ви е безразличен, без причина прекъсне контакта и се окаже, че не ви е бил толкова близък, колкото е изглеждало в началото?

Източник

Още за охлювите от Кръстьо Кръстев

В преломни мигове охлювите стават народен идеал. И никой не ги пита дали искат.

\\\

Охлювът не може да лети, не може да скача, не може да бяга. Летят, скачат и бягат само мислите му, а това е крайно неудобно. За онзи, който разбира от охлюви.

\\\

Охлювът се изкачил с пълзене на скалата и взел да се припича на слънце. В този момент прелетял Орелът, но не казал нищо. Само въздъхнал. Той вече бил свикнал, че трябва да живее в една басня с Охлюв.

Busted?.....

Хора, какво става тука бе? Човешкият живот да не се е превърнал изведнъж в кръчма - всеки да влиза в него когато му скимне, и да си тръгва в мига, в който му затъпее? Един такъв елемент мина току-що през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от праведната си недосегаемост. Не че се оплаквам, но за някакви си шест месеца втори такъв случай ми идва малко в повече... Силите се възстановяват но това ще остане.

Права и кривини

Напоследък стана изключително модерно да се говори за "вредните условия на труд", в които управляващите - горките - били принудени да работят... Вчера по време на протеста се прочете документ, получен от висш държавен чиновник, в който, с твърде неясни и неизпипани граматически изречения, както и пренебрегвайки фактологическите неточности, последният изтъква въпросните "вредни и/или застрашаващи условия" като един главен и определящ фактор за следния изникнал казус - пояснява се ролята на загражденията към библиотеката на БАН. Те били сложени, понеже протестиращите "възспирали достъпа на народните представители" до въпросното ментално хранилище. И понеже парламентаристите били затруднени до достъпа си към хранилището на разума, става ясно защо те вършели глупости. Последното, разбира се, не бе съобщено, но то е по подразбиране. Като оставим черния хумор настрана, въпросът за "вредните условия на труд" днес става тема за поредното правителствено словоблудство и словесна еквилибристика.
Когато чух тази реч, ненадейно, без да искам, си припомних следната анекдотична случака, на която станах свидетел преди години. Отидох с една приятелка на гости у тях, да пием по кафе. Дъщеричката й (във втори или трети клас) вече се бе прибрала от училище и блажено гледаше детски филмчета. "Марийке, не се ли бяхме разбрали днес ти да измиеш чиниите?" - попита я приятелката ми. Представете си какъв отговор даде Марийка - "В момента, мамо, ти нарушаваш правото ми на почивка!". Ха така! Оказало се, че тъкмо него ден в училището дошли някакви психолози или педагогически съветници да им обясняват за правата на децата и как те по никакъв начин не бива да бъдат нарушавани. На въпроса на майка си дали, аджеба, въпросните психолози са им обяснили, че освен права, децата имат и задължения, дъщеричката отсича: "Не съм чула такова нещо".
Не ви ли напомня хитрото измъкване на това малко момиченце именно поведението на днешните държавни чиновници и безобразното отношение към целокупния електорат и колосалните изисквания срещу въпросния, който нарушавал техните права? Нямаме предвид правото на българските депутати да посещават академичната библиотека - по-скоро имаме сериозните основания да подозираме, че част от тях вероятно не знаят цялата азбука, а посещението в библиотеката е ставало толкова рядко, колкото "ваканцуването". Този неологизъм бе измислен от млад депутат от ДПС, а наскоро Станишев превърна думата в обвинение срещу опозицията. Той също много се радва на нови думички. Като човек, роден в Херцен, Украйна, който чудесно би трябвало да знае украински, руски, а във филиалите на КГБ, изучавал даже английски, той си е същински полиглот. Особено като прибавим и познанията му по български... Обаче най-вероятно по време на следването толкова се е уморил от посещения в библиотеки, че затрудненото придвижване от народното събрание до библиотеката си е жив тормоз, нарушаване на правата, малтретиране и направо геноцид! Това вероятно се е имало предвид във въпросния документ...
Та така, скъпи приятели - ние, протестиращите, нарушаваме правата на народните представители. А задълженията им?

Ах, тази чалга...

Да, правилно прочетохте - феноменът "чалга" за пореден път ни накара да ахнем, като и този път не беше от възхищение...
Днешното ми включване трябваше да съдържа съвсем друга информация и разсъждения по други факти и събития, но - какво пък, малко встрани от темата за протестите и правителствените компетентности и задължения...
Размислите ми бяха провокирани от ето ТАЗИ новина, станала повод за ето този коментар на една личност:

Емил Ботев, 24 Септември 2013, около 03.00 часа
"Налага се още веднъж да се появя - за което се извинявам и съжалявам. Налага се да обясня, че предпочитам всичко да изглежда като просто съвпадение, но ако не изглежда така - отново се извинявам и съжалявам. Не бих искал това, което пиша и показвам тук да се възприема като заяждане и болна амбиция - ако изглежда така - пак се извинявам и съжалявам. Просто понякога става така, че съвпаденията са прекалено близко едно до друго във времето и пространството... В коментара си тук от 20 Септември просто исках да кажа, че чалгата не е просто музика... Както и фашизма не е просто политическо течение... Както и че целенасоченото изтребление на културата и спомените на едни народ и една земя не са просто невинно стечение на обстоятелствата... Нещата могат да бъдат много, много дълбоки, ако човек реши да ги загледа както трябва.... Всъщност не искам да обяснявам, нито да пиша повече... Ще добавя само, че НЯМА КАК ДА е случайно, че града на избрания, финансирания и коронован да опростачи цялата нация и култура на България, уважавания бизнесмен и голям приятел на Слави Трифонов г-н Митко Пайнера, който град е и гордо седалище на прочутата му фирма е "избран" за сцена на този открит урок - едновременно по падение и потресаващ примитивизъм -от една страна, и по свикване с болката от блясъка на непокритата чиста ИСТИНА - от друга. В случая - ИСТИНАТА за това докъде всъщност сме я докарали... всички заедно... със стремежа си към поддържане на престорени усмивчици, добро настроение, подчертана вежливост, позитивно мислене, подминаване на какво ли не... и понякога... всъщност често - с недомислено лековато отношение на сериозни хора към сериозни феномени и явления... Тъжно, много тъжно наистина. Извинявам се още веднъж, но точно в рамките и контекста на тази много случайна и съвършено нетипична за мен дискусия - в която още не знам как се набутах сам - нямаше как да не добавя това:
http://www.youtube.com/watch?v=figfuuTN148
"...така трябвало да стане" - чувам да казва мъдро и спокойно към края на филмчето един от юнаците, които товарят трески от рояла Блютнер за подпалки в раздрънканото си комби... И се чувам аз да изричам нещо подобно в какви ли не ситуации....А въпроса за отговорността???!!! А въпроса за уроците, които всички трябва да учим.... те остават открити... И понеже в предишните коментари загатнах за една фраза на проф. Дайнов по темата, но от деликатност и учтивост, да не засегна някой си я премълчах, сега шамара от срама и унижението, което трябва да споделя наравно с всички будни българи просто ме принуждава да изговоря това, което - така или иначе и от самото начало - иска да излезе. Ето какво кратко и ясно каза преди много години Евгени Дайнов: "Когато на един готин човек му е кофти - това е блус, когато на един кофти човек му е готино - това е чалга..." Извинете ме още веднъж. Нищо лично. Всъщност това изречение беше единствения коментар, който исках и трябваше да напиша още в самото начало... Другото - поне според мен - са празни приказки!!! Не изговорих правото слово и сега ме е срам... ... защото - абсурдно или не - си мисля, че ако бях имал силата да съм себе си и в тоя дребен, нищо не значещ конкретен случай, онзи роял можеше още да си стои цял и забравен там някъде, запазил шансовете на някой роден не на място Рахманинов да го докосне... Няма значение кой какво мисли... Аз мисля, че АЗ убих този роял за да ме научи на това, което... и без друго винаги съм знаел... но не винаги съм правил. И знаете ли защо? ЗАЩОТО - както казва слепия, но виждащ повече от зрящите полковник Слейд - IT'S TOO DAMN HARD! /извинете ме за чуждия език - вече над 20 години се мъча да преведа това на добър съвременен български и не съумявам/.

Случката с рояла, разбира се, няма нужда от коментар. Можем само да опитваме отново и отново да се борим за това подобни явления да се случват все по-рядко, доколкото е възможно. По отношение на чалгата обаче... Още веднъж искам много ясно да подчертая, че не обичам чалгата, не слушам въпросния жанр и не бих я причислила към висшите форми на културата, изкуството или каквото и да е, но също така не смятам, че тя е изворът на всички злини у нас. Всички приятели, които мислят, че чалгата е проблем номер едно на тази държава и трябва да се забрани, а тези, които слушат такава музика, са "кофти хора", искам да посъветвам да не мислят повърхностно, а да разгледат нещата и от другата страна на медальона. От къде идва всичкото зло и цялата простотия в страната ни? Не е ли чалгата само една капка в морето от неща, които не трябва да ги има у нас? Колко много други пошлотии съществуват в България и откъде идва и ни се налага тази анти-култура? Колко грозни и отрицателни явления остават непроменени и пренебрегнати, заради нашето безразличие - от рекламите по телевизията, радиото, вестниците, та чак до масовото информационно затъмнение и отвличане на вниманието от същинските събития и проблеми. И защо толкова много хора все по-често избират чалгата пред Верди, или "фолк-дивата" Андреа пред Андреа Бочели? Едва ли само защото са "кофти хора". А дали е случаен фактът, че младите толкова често предпочитат дискотеката пред концертната зала? Ами къде стои ролята на родителите в техния избор на развлечения? Много тъжен е фактът, че мама и тате невинаги имат време и желание да въздействат върху и да оформят (доколкото им е възможно) вкуса на своите рожби, защото са твърде заети да мислят как ще изкарат месеца... А замисляме ли се какво е положението в родното училище? Вървим по коридорите на училището и чуваме как второкласникът крещи на приятеля си „Мангал!”. Другарчето му отвръща "Педал!". „Малки кретенчета”- снизходително оценява ситуацията баткото-третокласник... А околните срамливо свеждат поглед - нали не те са носителите на простотията; пък и "децата" са малки и глупави още, не разбират... Само че малкият, глупав и неразбиращ човек расте, а с него расте и наглостта му. И скоро той ще обръсне главата си, ще обуе кубинки с дебели подметки и ще вика възторжено „Циганите на сапун” – макар че най-вероятно не знае каква е химическата формула на сапуна, не познава процеса на „осапуняване” като патоанатомите и въобще не използва въпросното миещо средство... Или ще излезе с група приятели пред входа на някое училище и ще пребие до осакатяване случайно избраната жертва. Просто така, за развлечение. И защото обществото е било безразлично към неговите ксенофобски прояви...
А не е ли и Холокоста горчив плод на общественото безразличие? Днес ние оценяваме колко е кошмарен геноцидът спрямо огромната маса хора; колко концентрационни лагера е изградил Третия райх; настръхваме от броя на жертвите... Но много рядко си задаваме въпроса - как е възможно хуманистична Европа, с нейния толкова човечен морал и нейната изстрадала култура да допусне тава ужасяващо насилие; да допусне един очевидно болен човек, социопат, дегенерат, да създава теории, обричащи на гибел милиони хора... А Европа да кротува; да позволява с безразличието си буйния цъфтеж на злото. Тъй да се каже, в името на мира... Да не дразнят звяра...
А кой е позволил на палето да стане звяр?
Хубаво е човек да разсъждава върху нещата които ни заобикалят, но не токова еднопосочно и праволинейно.
Фразата "Пътят към Ада е застлан с добри намерения" принципно е приписана на Данте. Не трябва да забравяме тези думи. Защото често сме безразлични към злото – и понякога това безразличие е мотивирано от добри нямереня и криворазбрана етика... А безразличието е дълбоко аморално. И е един от най –каратките пътища към Ада...

...

12 години от терористичния атентат на 11 септември 2001 г., от трагедията, при която загинаха 2996 и бяха ранени над 6000 души... Поклон пред невинните жертви!

Честит празник!!!

Нищо особено, но все пак, да отчета дейност. Следващите писания, които замислям, са далеч по-интересни. И така...
Честит празник на всички българи! На този ден, деня на Съединението, ние с право се гордеем да сме били народ със собствена воля, довела до единството на българите през главата на тогавашните велики сили.
Няма да се впускам в детайлно описание на събитията от тази дата през 1885 година, нито да навлизам в деликатната тема дали, аджеба, не трябва именно 6-ти септември да е национален празник на страната ни, а не трети март, когато друг ни е освободил (а после и заробил - както Апостолът съвсем правилно е предрекъл - като да ни е урочасал). По-скоро искам да обърна внимание на един друг детайл, по който - както може да се очаква - нито една медия, никой български сайт (изключая г-н Иво Инджев и други единични коментари на отделни хора), не дръзна да се изкаже вчера.
"Именно вчера, на 5-ти септември през 1944-та, без никаква необходимост от подобни мерки, Сталин скъсва дипломатическите отношения с България, която не оказва съпротива на половин милионната Червена армия, застанала на Дунав в готовност да преследва германските войски в тогавашна Югославия. Вместо да премине през българската територия, армията Сталин налага окупация, която продължава три години и променя хода на българската история завинаги... Именно 5-ти септември предопределя 9-ти, празнуван повече от 4 десетилетия като национален празник в условията на еднопартийна диктатура. Това е тотално неизвестно на българите и до днес и една от най-грижливо пазените истини по веригата на причинно-следствената връзка..." Затова и в дупката, в която се намираме, копаем ли, копаем и все не стигаме дъното - познаването на собствената ни история е крайно избирателно и пропускливо. Никакво внимание към датата, на която Съветския Съюз обявява война на нашата страна, давайки началото на своята агресия и окупация. Акта на обявяването на война срещу Родината им комунистите не отбелязват, не почитат, не отдават никакво внимание. Защо пренебрегват така избирателно такова важно събитие, никой не знае. Странна е комунистическата логика, отбелязват само края на войната срещу България-9-ти септември, но началото на Съветско-Българската война така и никой не споменава.
Ама, биха казали някои, защо ни е днес да обръщаме внимание на всичко това? Нали хората казват - "минало - заминало"? Може, но един голям български историк (Тончо Жечев) беше казал - "Тежко и горко на оня народ, който, в движението си напред, не е непрекъснато обърнат назад".

В чест на Пражката пролет

Цък