За тебешира, за черната дъска...

Или малко за родната говназия... (ъъъ... пардон, гимназия!) от една завършваща окаяница (хлип!).

Има една песен на група ФСБ – “Пак ще се срещнем след десет години”. Най-вероятно тя е от успешните в родната ни поп музика, след като вече десетилетия продължава да звучи ако не другаде, то поне по време на изпращане на поредния училищен випуск. В нашата гимназия обикновено се пее “Клетва” на Щурците, но на мен това винаги ми е звучало малко претенциозно. Наистина ли се “кълнем, попадне ли в беда един от нас...”? Защото комай в хаоса на стремителния ни 15-годишен преход, белким сме обръгнали на прекалено много клетви, обещания и благопожелания...
А това простичко послание – да се видим отново, та дори след десет години – не крие в себе си само носталгията на раздялата. Наивно е да вярваме, че и в най-сплотения клас или випуск всички таят в еднаква степен възторжени чувства към ближния си. А когато випуските се събират на юбилейни срещи, извън желанието да видим добрите и, уви, позабравени приятели, онова, което дреме някъде в дъното на спомена, е и позабравената сграда на училището (поне така съм чувала)...
Училището – възторжено възхвалявано, и не по-малко страстно оплювано. Гимназията, която още в древна Гърция свързвали с думите “pathemata mathemata” ("Παθήματα μαθήματα", или "учението е мъчение") и за която се твърди, че ни дава толкова много. Препълнената сграда, в която след изпращането на нашия випуск, макар и за кратко, ще има празни класни стаи. Има ли нещо по-тъжно от празна класна стая? Тук някой съвипускник би отбелязал: “Не значи ли празната класна стая, че класът е запрашил към парк Заимов?”. Което би могло да извика и тиха радост (естествено, не у потърпевшия учител). Но в словосъчетанието “класна стая”, логическото ударение не пада върху представата за помещението... А на мястото, където зад стари и нови, чисти и издраскани чинове, са насядали учениците. И когато класът го няма, в това помещение остават само тебеширът и черната дъска. Не знам дали някой ученик някога е писал есета за тебешир и черна дъска, още повече, че вече работим с модерни технологии – дъските са от бяла пластмаса и върху тях пишем с флумастери, приятно ухаещи на алкохол (само дето казват, че после миризмата на спирт се изпарявала, ала написаното не можело лесно да се изтрие). А старомодната черна дъска, покрита с тебеширени облаци, в кабинета по химия ние сме се научили да изтриваме до кристален блясък... Или сме ставали свидетели как върху изписана черна дъска може да се пише отново, и отново, и отново... За да открием дълбочината на израза “да четеш между редовете”.
Тази черна дъска, пред която младите труженици(често оценявани като “три синджира роби") на българската образователна система”, в продължение на години загиват или възкръсват; възраждат се, или припадат, за да бъдат понесени тленните им останки към уютната прохлада на лекарския кабинет... Тази черна дъска, към която още в подготвителен малките шерпи* тътрузят чинове и столове по стълбите и коридорите на училището, та като ги видим, да възкликнем: “Яяяя, подгответата вече са станали истински ученици на Английската!”...
А тебеширът? Казват, че на млади години Мигел де Унамуно написал възторжено есе за тебешира. Но едва ли големият есеист би могъл да си представи какво нещо е “летящият” тебешир, който се носи като някакво НЛО из пространството на класната стая, за да изчезне точно когато е нужен. И ученикът с необичайна пъргавост да се втурне по коридорите, за да издирва ценната креда. За който се носят легенди, че ако се сдъвче квалитетно, тутакси се вдига температура и извинителната бележка е в кърпа вързана (за експериментаторите – не си заслужава да пробвате, боли стомах!). Тебеширът, който осуетява всякакви опити да бъде заменен с лазерна показалка или други технически изобретения...
Защото, поне за мен, училището е и една класна стая, в която черната дъска с парче тебешир може да те привлича и отблъсква, но е обсебила дванайсет години от живота ти... А кажи-речи половината от това време ти си пътувал с нередовния градски транспорт към булевард Дондуков 60, мислейки как по-убедително да обясниш, че група маскирани терористи са отклонили тролея от линията му и поради тази именно причина закъсняваш за пореден път. И цели пет години гимназията, в една или друга степен, е определяла “пространството” на твоите радости и мъки... Не може да убедиш оня, който се чуди какво прави в “това тъпо училище”, че вероятно не е съвсем прав. Не може да убедиш и оня, който възторжено пее химни на възхвала за “родната гимназия”, че трябва да бъде по-сдържан. Не може да кажеш на ругаещия – “Пич/маце, като не ти харесва училището, какво правиш в него?”. В крайна сметка и последният мързелан от същото това училище би могъл, поне теоретично, да бъде отличник някъде другаде... Не върви да попиташ екзалтирания – “Наистина ли си убеден, че съвсем всичко в тази гимназия е идеално?”. Но и доволните, и недоволните; и обичащите, и мразещите, сигурно някъде дълбоко в себе си чуват едно тъничко гласче, което уж небрежно мърмори: “Абе, все пак... Друго си е Английската... Защото ние сме от Първа Английска”. И тези, които го чуват, оплаквайки се от училището, някак отвисоко поглеждат към заобикалящия ги свят. А онези, които не го чуват... Какво пък? Казват, че с времето човек се променял, слухът също...
А засега випуск 2006 чака да чуе последния звънец. Да брои хорово до дванайсет в двора на училището, та да разберат всички, че е овладял добре математиката. И да полети към заветния абитуриентски бал и дискотеката в "Sin City".
Абитуриентите могат да тръгнат на този бал в гигантски лимузини или файтони; екстравагантни тоалети или семпло облекло (някои вероятно мечтаят за камуфлажна униформа и Калашников...). Но дали няма да е хубаво, ей така, "за спомен” да си носят парче тебешир?... Понеже черните дъски няма как да ги помъкнат – те и без това са кът!

-------------------------------
*Шерпи – непалска племенна група, известна със склонността си да се разхожда до най-високите планински върхове, мъкнейки товари, почти равни на тежките чанти, носени от подгответата в 1АЕГ – б.а.