Ден Шести (“Защо така не ми върви с мъжетееее?")

Шест часа вечерта... Ками най-неочаквано ми звъни по джиесема и ме моли да се видя с нея пред кварталното кафене. Аз, разбира се – нищо неподозираща – се запътих натам. Намерих я да стои на уреченото място и напрегнато да се оглежда и ослушва за някого или нещо, а като ме видя, недочакала да попитам нещо, веднага ми обясни положението:
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...