Всичко си вървеше нормално, тихо и спокойно, но изведнъж излязоха резултатите на Първо класиране от кандидатстудентските изпити и донесоха бурни и противоречиви чувства сред младите труженици на българската образователна система – къде радост, къде мъка, къде гняв, орнаментиран обилно с най-различни псувни и закани какво нещастие ще сполети скоро “кухите тикви”, които проверяват и оценяват... За мен, слава Богу, резултатът беше идеален, осигуряваше ми каквото исках и вече можех да си отдъхна. И най-хубавото – вече нищо не ме задържаше в София и можех преспокойно да си прекарам остатъка от лятото на почивка на морето, или някъде другаде из страната.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.
Няма коментари:
Публикуване на коментар