Епилог: (Всичко вече е забравено, но един прекрасен ден...)

Наближаваше петнайсти Септември и беше време за учениците да се стягат за училище. Моя милост, обаче, имаше още доста свободно време и няколко дни си почиваше в провинцията – слънце, мир и спокойствие!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!