За Великото право да избираш

Николай Николов
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007


Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?