Образованието в България като безкрайна кинолента
Има един великолепен филм на италианския режисьор Дамиано Дамиани – „Следствието приключи, забравете”. Чудесна метафора за удивителната способност на човека да забравя „скоропостижно” всичко, свързано с мъчителен нравствен избор, дори ако той е имал стойността на морален катарзис. „Учителската стачка приключи, забравете” – звучи днес в медийното пространство режисираната перифраза на събития от най-близкото минало. Не искам да коментирам тази позиция, но нека нейните режисьори не забравят, че в момента най-мощната киноиндустрия в света – американската – изживява тежка драма. Холивуд е „блокиран”, повече от две седмици никой не произвежда филми, актьори и режисьори са в паника, защото сценаристите на САЩ стачкуват... Загубите се изчисляват с десетки милиони долари, а общественото мнение започва да си припомня, че преди десетина години е имало подобно събитие. И тогава огромната аудитория от любители на седмото изкуство е разбрала, че извън великия режисьор и блестящия актьор, киното не може да съществува без сценариста. Защото сценарият е художествен разказ за случката, без който тя няма да се появи на екрана...
Ако си позволим една груба аналогия, в образователната система учителството е сценаристът, без който не би изкристализирал талантът на ученика-актьор, нито биха се изявили качествата на онези, които управляват системата и играят ролята на режисьори. Но образованието е сложна, динамична система със специфичен комуникативен статус, в която само хармонията между обучавани, обучаващи и управляващи процеса може да сътвори филм, който публиката – родители и общество – да наблюдава с огромен интерес. Американските сценаристи стачкуват за пари – пфу, колко нецивилизовано! – би рекъл един български министър. А вие спомняте ли си любим филм, в който играта на актьорите и режисьорският талант са грабнали емоциите ви? А помните ли името на сценариста? Може би американските сценаристи имат основание да стачкуват...
За съжаление у нас невинаги идват най-добрите образци на американското кино. Най-вече поради причина на безпаричие. Не защото държавата е бедна, а защото оня, дето се занимава с културната селекция на въпросното кино, или институциита, управляващи културата, не са съвсем убедени, че трябва да се плащат пари за скъпо (качествено) кино. А в некачественото няма значение какъв е сценарият. Важното е да има екшън, режисьорът атрактивно да командва операторите как да насочват камерите, а актьорът да гърми с няколко пищова едновременно, прескачайки сгради и пътьом да визира с премрежен поглед силиконови хубавици, накацали по балконите. За съжаление ситуацията в България подозрително напомня подобна безцветна режисура. Стачката на учителите приключи, „децата” са в училище, даскалите отново ще се грижат за безгрижното им детство... Само че има ли смисъл да учиш децата как да бъдат деца? Това им се удава по природа и без ничия намеса. Май ролята на училището трябваше да е друга... А каква по-точно? Вие разбрахте ли? Извън пуполисткото бръщолевене за качествено европейско образование и училище, което трябвало да подготвя за реалния живот... Кой живот? Нашенският, при който доходите са най-ниските в Европа, защото „на всички в България доходите са ниски”?! В който държавата е подменена от частни корпоративни интереси?! В който страната ни е потънала в блатото на покварата и хаоса, инфлацията галопира бясно, изборите се „пазаруват”,а управлението мирише на нафталин в редките случаи, когато вонята на корупция не задушава всички?!
Или някакъв друг, алтернативен живот, който „реално и несимволично” може да стане чудесен за осемстотин дни? И в който, поради изключителна макроикономическа стабилност, микроикономическото благоденствие изтича из крачолите на целокупния български народ... Подобни дивотии днес се оценяват като „политическо говорене”. Само че моите ученици не го приемат. Защото имат нормални познания в областта на текстолингвистиката. И нямат нужда от специалисти по „public relations”, които авторитетно да им обясняват какво бил искал да каже с поредната словестна “джвачка” пореден пишман-политик. Междувпрочем, със завидно високи доходи... Който няма нужда нито от мен, нито от моите ученици, нито от качествено образование. Той въобще не се нуждае от образователна система, защото образованите хора биха се погнусили от глупостите, които дрънка. Освен ако подобно „дрънкане” не стане езикова норма, дискурс, с който всички са привикнали. Тогава то няма да звучи като политическо словоблудство. Тогава социалните сетива на хората престават да функционират; те слушат без да чуват и гледат без да виждат. Наскоро иначе кадърен журналист, загрижено разпитваше специалист от МОН как учениците ще компенсират пропуснатия материал... Забележете, след четиридесет дена стачка на учителите – въпрос, свързан със същността на учителската професия, е отправен към чиновник, за който споменът за работа в класната стая вероятно е толкова стар, колкото спомените за безгрижното му детство... Въпросът не е към академичен специалист, учен, учител – а към представител на най-компрометираното в историята на българското образование министерство. Защото точно към него бе насочено недоволството на най-дълго стачкувалите в историята на България учители. На които въпросното министерство непрекъснато напомняше, че те, учителите, съществуват единствено и само защото има ученици. Сякаш министерството би могло да съществува без да има учители! Дано и политиците не решат, че съществуват само, за да бъдат преизбирани от гласоподавателите... Но като оставим доволно тъжната шега, в този симптоматичен случай се крие най-страшното. Битуващото разбиране, че в йерархията на обществото оня, дето е горе, е винаги прав. Независимо, че очевидно е крив. Независимо от неговите действия, качества и възможности. Да ви припомня ли началото на Вазовата повест „Митрофан и Дормидолски”, в която Митрофан Дакито, именуем още Прасето, е назначен за мирови съдия? „Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знамените произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му...” В какъв свят живеем, драги ми съотечественици? Иронията на Вазов от края на Деветнадесети век става ключ за тълкуване на събитие от началото на Двадесет и първи век! Архаичната тема за самозабравилия се първеню, който нагло превръща безхаберието си в норма, неграмотността си в откровение, а простотията – в безспорна истина, става социална практика в битието на народ, който вече единадесет месеца е част от европейската общност... Няма средностатистически български учител по литература например, който да не разкрие тази аномалия пред своите ученици. Затова този учител не е нужен на правителството. Затова учителството е заливано с помия, обругавано и хулено. Пък може и да го посъкратим – заедно с ненужните училища. А умните ученици нека бягат в чужбина; колкото по-малко, толкова по-добре. Щото умните ученици утре могат да ни вземат топлото местенце! Не защото някой ги е назначил с лъскав „конверт” и министерски печат, а защото по законите на конкуренцията, могат да докажат професионалните си качества. Засега у нас думата „професионализъм” звучи като мръсна дума...
Учителската стачка приключи, без в обществото да започне истинският дебат за образованието. За същността на образованието и образователната реформа. За визията, свързана с бъдещето на България. Мнозина са доволни – статуквото е възстановено. Политическите режисьори също са доволни – и този филм сме го гледали, прилича на сапунените сериали. Лесно можеш да го забравиш...
Те още не са разбрали, че сценаристите стачкуват!
Николай Николов
в. "Седем", 21.11.2007
Няма коментари:
Публикуване на коментар