Софийски разкази

Искам тук да ви разкажа
как пътувах във трамвая.
Ставаха неща различни -
смешни, тъжни; а накрая
аз реших, че затова
трябва да се вдъхновя
и Софийските ни нрави
моят разказ да представи.
Във трамвая - шум и глъчка:
някой скача, друг се ръчка;
някой цвили, друг мучи,
а трамваят си дрънчи.
Ватманът юнашки кара.
Той запалил е цигара,
слуша чалга във захлас,
после пътниците - прас! -
ги забива във стените
и размазва по ъглите.
А пък пътниците мили -
весели, или унили -
блъскат се и си ръмжат
като стадо насред път.
Там добре облечен мъж
се оказва изведнъж
без билет. Не е беда -
друг да мисли за това!
Здрава бабка се понася,
като вихър тя отнася
малки немощни дечица,
сякаш скача ръченица
по човешките крака.
Браво бабке! Ха така!
Група мургави събратя,
гушнали се като братя,
със съмнителна небрежност
тайнствено се пооглеждат...
и парички, чанти, вещи
се измъкват много вещо
от джобове без туй празни,
пълни със боклуци разни.
Пак трамваят закъснява.
Блъсканица, шум и врява
всяка спирка ни донася.
С нас транспортът се занася.
А погледнеш ли навън -
чуден, но и страшен сън
са събрани във едно
бяло, спретнато платно.
А на него - голо бейби.
Дали туй Азис е? Мейби.
Задникът му е прекрасен!
Този билборд е ужасен,
но какво човек да прави
с нашите Софийски нрави?!
От плакатчета рекламни
ни се пулят много срамни,
готини и тъпи смешки,
като грешките човешки...
Тази делнична история
е чудесна алегория
за живота ни човешки.
Има смях във наште грешки,
има мъдрост и поука,
ала нека свършим тука.