За "Балканджи"

Не искам да нагазвам в дискусионната тема какъв е светът, в който живеем и доколко обществото ни е затънало в социална, или екзистенциална криза. Но ми се струва безспорен фактът, че сме свидетели на впечатляваща лексикална криза. Не защото част от политиците и така нареченият “елит” разполагат с багаж от около петдесет словоформи (една героиня на Илф и Петров чудесно се оправяше и с двадесет); а защото много от думите в нашия речников състав изобщо са загубили или променят смисъла си. Абстрактни представи като чест, дълг, достойнство, съвест, си съществуват, а звучат направо архаично. Но тази лингвистична тема също е дискусионна... По-скоро е впечатляваща метаморфозата в смисъла на чуждицата “фолк” със значение “народ”. Поколения българи – правилно или не – са поставили знак на равенство между “фолк”, “фолклор” и “народно творчество”. Представата за песенния фолклор в традиционната ни наука обаче, трудно може да преглътне зурните като български народен музикален инструмент; нежната мелодия на кючека като пласт от полифонизма на българската народна песен; и специфичното движение на гюбека като елемент на фолклорния ни синкретизъм.
Днес любителите на фолка – добър или лош – търсят в него ако не естетиката на Азис, то поне аксесоарите на чалгата, която все пак е позната на всички. Съкращението “поп” – съкратена форма на "популярен" - днес е синоним на българската представа за "фолк" и омоним, в който нашенецът вижда пеещия поп да мята гюбеци, захвърлил расото, но открил завладяващата привлекателност на кръчмарската печалба. То не бяха хисарски, горубленски и регионални попове, които юнашки пееха фолк, вплитащ сръбска интонация, преведен от гръцки текст, турски музикален композиционен мотив и македонска сърдечност. Само дето липсваше българското.
Толкова по-впечатляваща е срещата с “Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти, извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на Балканджи. Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото. Тук мотивът за любовта към майка България не звучи с лексикална кухота, а темата за изповедта-равносметка сякаш диша в думите:

На кого му трябва
и какво ще постигнеш?
Свободата да мисля,
порива да обичам,
силата да градя.
И какво ще направиш?
Ще остана тук...

Това не е перифраза на Камен Воденичаров. Музиката на Балканджи звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си. Симптоматични са дори заглавията – “Самодива” и “Дяволска щерка”; “Зора” и “Здрач”; “Ще остана тук” и “Към таз земя”...
Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите. Обществото е живо, българската култура диша, а младите хора търсят и прокарват естетически пътеки извън отъпканите друмища на “поп-фолка”.
Още повече, че групата Балканджи е свързана с две големи имена – Николай Баровски и Кирил Янев (и двамата възпитаници на Английската гимназия) и с името на Инна Занфирова, която мнозина учащи в нашето училище добре си спомнят като преподавател по музика (днес младата оперна певица слуша впечатляващите арии на невръстните си малчугани вкъщи). През есента на 1999г. Ники и Киро основават групата, пишейки музика към текста на поета Косьо Николов “Аз тебе, либе, съм залюбил” (много скоро новата група ще иронизира първите си текстове: “Римляните откриха топлата вода – ТЕЦ-а я закрива!”). Но симбиозата между основите на рока и метъла; елементите от българската народна музика и традиционните музикални инструменти, съчетани с модерните електронни инструменти и оркестрация, се запазва. В конкурса на радио Хоризонт “Пролет 2000” присъствието на Балканджи е отбелязано със студиен запис на песента. След присъединяването на Александър Стоянов (барабани) и Владимир Левиев (бас китара); Николай Трайков (барабани), Христо Пашов (бас китара) и Спас Димитров (акустична китара); на младата опрена певица Инна Занфирова и перкусиониста Калин Христов, групата Балканджи окончателно утвърждава своя стил. Първият концерт е изнесен на 29-ти Ноември 2001г, а дебютният албум “Пробуждане” се разпространява и в чужбина... Ако “Крали Марко” печели първо място в конкурса “Пролет 2001”, страничните проекти на Балканджи (“Вятърът”, “Стария призрак”, “Чорапите”) също не остават незабелязани (приемете, че това е намигане към феновете на състава, които добре познават нередактирания шеговит текст на “Стария призрак”). Балканджи стават една от редовните групи, свирещи в музикалните ъндърграунд клубове на София (“О!Шипка”, “Мишена”, “Fans”). През 2003г. песента “Ой, мари Яно” е включена в компилацията “О!Шипка” и се сдобива с клип, дело на басиста Владимир Левиев, а през 2004г. излиза макси-сингълът на Балканджи “Звездица”, съдържащ едноименната песен, предвидена за втория студиен албум, както и живо изпълнение на първото парче “Аз тебе, либе, съм залюбил”, заедно с още три инструментала...
Днес групата продължава да свири. В клуб “Fans” след 22.30 инструментите и гласовете на Балканджи звучат все по-изразително, яростно и силно... Николай Баровски го няма. И музиката го зове с цялата магическа мощ, която притежава изкуството.
Може би ще разкажем неговия случай за онези, чиито сетива още не са претръпнали от вълната на насилие, заливаща обществото ни (за повече информация http://barovsky.ludost.net/). Сега просто искам да ви кажа, че ако някоя вечер случайно минете покрай гимназията, и в желанието да избягате по-далеч от нея, хукнете по стръмния булевард “Васил Левски” и пак така случайно дочуете странна мелодия, в която електрическите китари отмерват неравноделните тактове на народната песен, а силни мъжки гласове пеят за любов и магия; не се чудете. Балканджи викат Баровски.