Брилянти за диктатурата на... посредствеността

В. "Седем", 20.02.2008

През 1972г. Юлиян Семьонов издава поредната си книга – „Брилянти за диктатурата на пролетариата” – която от нашата страна на Желязната завеса става поредният „бестселър” на този писател. Само година по-късно романът е преведен на български и излиза в скромния тираж от 50 000 бройки, които много бързо се изчерпват. Предстоят му нови и нови издания, защото популярността на Семьонов у нас гони по петите известността на Богомил Райнов, например. По онова време синът на Николай Райнов все още е ченге „първа употреба” и приключенията на неговия разузнавач превръщат „господин Никой” в Някой, който е спечелил интереса и любовта на българските читатели. Така както младият Исаев на Юлиян Семьонов скоро ще се превъплъти във Фон Щирлиц, който може да умре „само в краен случай” в съзнанието на същите читатели (щом на героят му е „заповядано да оцелее”, сагата за неговите подвизи трябва да го съхрани вечно жив)... И в това няма нищо странно – и двамата писатели притежават удивителното умение да звучат автентично и придават почти документална острота на своите внушения. И двамата добре познават „материята” – господин Райнов си е от „кариерата”, а Юлиян Семьонов, не без основание, се ползва с доверието на ЦК на КПСС и може избирателно да ровичка из архиви, до които малцина имат достъп... И простодушният нашенец, очарован от хуманистичният патос на съветския повествовател, въобще не се замисля над лексикалния смисъл на думичката „диктатура”. Не му и хрумва да прозре зад изнесените факти легиона на премълчаните. Точно така, както не се замисля над подробности от дейността на българската разведка в романите на Райнов. „Господин Никой”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Тайфуни с нежни имена”, „Голямата скука” – правят героя от „тихия фронт” идеалист и патриот, който със зъби и нокти пречи на мръсните империалисти да изкривят правилната линия на партията. Откъде да знае нашенецът, че точно по онова време партията вече е изяснила своята линия: година след създаването на Кинтекс, например, новото търговско предприятие извършва държавна контрабанда на оръжие, цигари, алкохол, ценности и психотропни вещества... Че зад словосъчетанието „скрит транзит” се крие истината за задграничните фирми на Държавна сигурност. Че най-малко 712 млн. долара са изнесени в най-малко 450 дружества с българско участие зад граница, а след Ноември 1989г. тези пари са изгубени за държавата... Че Първо главно управление на ДС, чрез своите агенти извършва в чужбина финансови операции, които можем да оценим като всичко друго, но не и „патриотична защита на българските интереси”. Тепърва ще научаваме подробности, които вероятно ще стреснат и най-изкушения любител на политически трилъри... А читателят от онези години не знае нищо за тази страна от битката на тихия фронт. Както не знае за милионите избити и смазани от диктатурата на пролетариата в прекрасната съветска страна. А ако се досеща, предпочита да си мълчи. Но най-вероятно не желае да се досеща, защото прелиствайки романите на Семьонов и Райнов, се е докоснал до онова, което десетилетия по-късно пишман български политик крайно неуместно ще оцени като „висок наратив”. Докоснал се е до таланта, сервилно впрегнат в услуга на посредствеността...
Тривиална истина е, че всяка форма на диктатура генерира посредственост. Диктаторите резонно се обкръжават с послушници, които ревностно изпълняват заповедите. Те не трябва да мислят – те трябва да бъдат верни. Защото само сляпото подчинение гарантира силата на властта. А силната власт създава онова фалшиво усещане за сигурност, което кара множеството да преглъща злото в името на някакво мнимо спокойствие. Равни в бедността, равни в твърдото убеждение, че тази система е вечна и има кой да се грижи за нейната стабилност. Помните ли убийствената ирония на Радой Ралин – в България всичко е мирно и свободно. Мирно, свободно, Мирно! Свободно!... Трудно ще разбере тази ирония един млад човек, който не е имал съмнителното удоволствие да „отбие” военната си служба (и слава Богу!)... Както трудно ще осмисли истината, че „класовопартийният подход”, „линията на партията”, „работническо-селският произход” и зетьо-шуро-баджанащината, изведени до ранг на държавна политика, определяха нормите на поведение във всички сфери на социалния живот... Но дори днес малцина си дават сметка, че другото име на тази обществена практика е „посредственост”. Едва ли има друга страна от бившия соцлагер, в която толкова последователно, методично и твърдо един цял народ да бъде възпитаван чрез политиката на посредствеността. „Докога над страната ни бащина/ ще вилней тая страшна простащина!” – възкликва отново Радой Ралин. Но неговият глас е самотен контрапункт на една реалност, в която мегаломанията се оценява като творчески порив; идиотските икономически експерименти – като стратегическа далновидност, а безхаберието и неграмотността, компенсирани с партийна вярност – като най-достойните качества на ръководния кадър... Управленческата глупост винаги води до плачевни социални резултати. В своите блестящи журналистически разследвания, Христо Христов документално доказва, че комунистическият режим в България е фалирал два пъти – през 1960г. и 1987г. и е бил на крачка от фалита през 1978г... Та поради причина на въпросната закономерност, диктатурата на посредствеността у нас трябваше да бъде защитена. С тежката артилерия на демагогията и митологизацията, които могат да промият съзнанието на Мислещия и да го направят Вярващ. Както много пъти в историята, талантът бе приласкан, купен и нахранен, за да служи на властта. И ако управляващите масово страдаха от епистемофобия (страх от знанието), част от талантливите и знаещите се опитаха да ги реанимират интелектуално, да ги митологизират със средствата на изкуството. Утвърденият на един съветски партиен пленум „социалистически реализъм” у нас се превърна в „истерически реализъм”. Задъханото възпяване на партията Хегемон носеше академични титли (да ви припомня ли Чернобилските елегии на академ. Марковски – „... смел реактор под съветски флаг// за наука е умрел!”). Ако перифразираме остроумната забележка на един критик, когато фантазията на посредствеността полети към звездите, ластикът на гащите я дърпа обратно на земята... А имаше и други творци, несъмнено талантливи, които изваяха привлекателния образ на разузнавача; митологизираха представата за репресивния апарат; изпяха възторжен химн на социалистическата държава. Но го направиха за пари. За привилегии. За власт. Направиха го аморално, с дълбокото съзнание, че лъжат – и с очевидното самочувствие, че могат да лъжат убедително. Знаел ли е Богомил Райнов за истинската дейност на Апарата? Естествено! Той е бил част от него. Знаел ли е Юлиян Семьонов истината за диктатурата на съветстката власт? Естествено! Друг може и да не е знаел, но той поне е чел Солженицин. Само че неговата работа е да измие мръсните следи от историята. Защото и голямото, и малкото остават там. Сянката на земните ни дела се вгражда в историята и застива като паметник. Някои смятат, че ако гръмнат паметниците, ще се изгуби историята, а други искат да влязат в нея под формата на паметници. Но и едните, и другите забравят, че на историята не й трябват паметници, а факти. Защото те са историческите следи, а следите винаги остават. – но не като в пионерско-криминалната история на Павел Вежинов. Те остават в истината какъв свят наследихме след Великия Партиен Преврат от 89-та. Те остават във факта, че ни управляват децата на онези, които ни видиотяваха 45 години. Те звучат в думите на певеца, който не направи компромис с таланта и съвестта си: „ Ех, момчета, момчета/ щом бившите ченгета/ с пазарна икономика/ си пробват късмета...” Те са скрити в свенливо изречената по телевизията новина, че Европейският съюз изпраща 12 тона храни – помощи за България. Хуманитарна програма, която трябва да нахрани 360 хиляди социално слаби...Честито, сънародници! Газ, мас и консерви, от които някои ще получат по пет кила на калпак...Моля, не демонизирайте глупостта и некъдърността. Не се впечатлявайте от бръщолевенето на поредния псевдодържавник, който с изражение на криминален идиотизъм ви убеждава колко стабилно е управлението и колко фатално сме обвързани с него. За подобни личности Илф и Петров казваха, че трябва да бъдат съдени за глупост с взлом! Истината не е стока, с нея не можеш да въртиш далавера. Ето ви черно на бяло истината за посредствеността на правителството... Черна като въглен. Блестяща като диамант. Не дреме ли във всеки въглен диамант, очакващ да бъде открит? Защото въглерод, подложен на огромно налягане и температура, става диамант. Иначе си е кюмур и колкото и да го шлифоващ, няма да стане брилянт, ами ще си лъщи с мазната чернота на пирински въглища...
Истината е, че само такива могат да бъдат брилянтите за диктатурата на посредствеността!