Николай Николов
в. "Седем", 27.02.2008
През пролетта на 1973-та Pink Floyd издадоха концептуалния си албум „ Тъмната страна на луната”, който бързо спечели невероятна популярност по света. От 17-ти март, 1973г. този албум остана в класациите 741 последователни седмици, а 30 години по-късно, през 2003-та списание „Rolling Stone” го нареди на 43-то място в списъка на 500-те най-велики албуми на всички времена. Но това са подробности за меломани – у нас, естествено, музиката на Пинк Флойд официално зазвуча със значително закъснение. И все пак, суровият псевдопуритански морал на Соца от началото и средата на 60-те бе поомекнал. Нормалният градски младеж (думата „тийнейджър” все още не битуваше във вербалната ни практика) вече не рискуваше да му бъдат накълцани с ножица дънките или да бъде остриган нула номер по осмотрение на бдителен милиционер. Слушането на упадъчна западна музика все още бе грях, но не смъртен. В края на краищата, прогресивните сили на обществото трябваше да дават отпор на идеологическата диверсия, а за целта тя трябваше да стига под някаква форма до идейно слабите. Най-приемливата форма ще да е била музиката – властите бяха наясно, че младите така и така я слушат... Та се използваше идиотската практика да се критикува нещо, което не е звучало по радиото. Така българинът научи, че от албума на Пинк Флойд се носи интонацията на умопомрачение и невроза. Мотивът за самотния, алиениран човек, в един студен и лишен от духовност свят, бе много привлекателен за блюстителите на „социалистическата естетика”. Те го превърнаха в образна емблема на представата за загниващия капитализъм. Това им позволяваше да коментират алтернативните достойнства на социализма с неговата парадна бодрост и оперетъчен оптимизъм. Имах щастието да чуя целия албум много скоро след неговото издаване. Моя състудентка – полякиня – домъкна магнетофонна ролка и аз се потопих в удоволствието отново и отново да слушам въпросните упадъчни звуци... Кой знае защо, в съзнанието ми много силно се отпечатаха финалните думи на последния сингъл – „Затъмнение” („Няма тъмна страна на луната/ тя цялата е тъмна...”). Днес си давам сметка, че случката, която искам да разкажа, е станала точно по времето, когато албумът на Пинк Флойд е изживявал последните си седмици в класациите.
Беше топла пролет, виждаше се краят на учебната година и моя милост сериозно подозираше, че е в състояние да конкурира учениците в желанието по-скоро да достигне въпросния край. Него ден имах малко часове и бях планирал да гостувам на мой приятел – художник. Той работеше като учител по рисуване – картините му притежаваха някакво мрачно очарование и специфична гротескова изкривеност, и очевидно се разминаваха с официалните разбирания за „представително изкуство”. Най-вероятно затова бе намерил убежище в училище, правеше илюстрации, за да изкара някой лев допълнително и твърдеше, че рисува за удоволствие. Беше наел поредната квартира в нов тогава квартал, в който бяха настанени главно семейства на работещите в Кремиковци. И понеже знаеше добре за удивителното ми умение да губя чувство за ориентация в търсенето на конкретен адрес, най-подробно ми обясни как да се придвижа (не е ли странно – прекрасно се ориентирам в гора, планина, или пещера, но родната, урбанизирана среда ме изважда от равновесие!...). Слязох на нужната спирка и тръгнах край спретнато подредените панелки. Ветрецът носеше лек намек за близостта на металургичния гигант. Ленивото следобедно слънце с любопитство зяпаше шаренията от провесени над балконите дрехи. Под тях дърдорещи жени внасяха онзи пасторален нюанс на градския пейзаж, който граничи с безвремие. По рехавата зеленина на площадките между блоковете бяха наклякали деца. Внезапно две шляещи се кучета се заеха с онова, което обикновено наричаме „кучешка им работа”. „Куче срама няма” – казва народът. Но там стояха деца и даскалската професионална атрофия, пък и някакво елементарно чувство за приличие, ме накараха да се притесня за реакцията на тези деца... Едно от тях – три-четиригодишно момиченце – се изправи, хвърли разсеян поглед към кучетата и пискливо извика: „Мамо, мамо, пак нае...ха Жучка!”.
Как мислите, дали е смешно? Не ме гази морализаторски патос, нито изпадам в лигав сантиментализъм. Та това беше един свят, представата за който се градеше върху внушението за нравствените ценности на социалистическия морал, който одухотворява човека. Който го извисява, зарежда го с бодър оптимизъм и изгражда от него всестранно развита личност. Свят, в който клишето за работническата класа – хегемон, водена от партията – хегемон, в продължение на десетилетия диктуваше нормите на поведение и определяше границите на това поведение. Съзнавах, че детето си е невинно, като дивак, който не познава условностите на цивилизацията. Но нали още в „Под игото” Вазов накара детето да произнесе онова, което възрастните не разумяват? „Дяволът е в детайла” – а какво море от сивота, каква делнична чугунена грубост, каква ужасяваща бездуховност провидях в бъдещето на това дете! Един анекдотичен детайл от делника на светлото социалистическо общество... В общество, създадено по фалшиви формули, животът също е фалшификат.
Не зная как стигнах до квартирата на моя приятел. Той веднага усети състоянието ми, напълни ми чашата, и започна да ме слуша така, както само художниците умеят. Слушат, а очите им рисуват. После стана, измъкна една касета и пусна „The Dark Side of the Moon”… Тръгнах си по тъмно, слязох на моста Чавдар. Облегнат на парапета, дълго зяпах към отминаващите под мен влакове. И си мислех как през деня съм говорел на учениците си за поезията на Далчев. Рецитирах им „Грешният квартал”. Най-вероятно защото не беше в програмата...
Беше топла пролет, виждаше се краят на учебната година и моя милост сериозно подозираше, че е в състояние да конкурира учениците в желанието по-скоро да достигне въпросния край. Него ден имах малко часове и бях планирал да гостувам на мой приятел – художник. Той работеше като учител по рисуване – картините му притежаваха някакво мрачно очарование и специфична гротескова изкривеност, и очевидно се разминаваха с официалните разбирания за „представително изкуство”. Най-вероятно затова бе намерил убежище в училище, правеше илюстрации, за да изкара някой лев допълнително и твърдеше, че рисува за удоволствие. Беше наел поредната квартира в нов тогава квартал, в който бяха настанени главно семейства на работещите в Кремиковци. И понеже знаеше добре за удивителното ми умение да губя чувство за ориентация в търсенето на конкретен адрес, най-подробно ми обясни как да се придвижа (не е ли странно – прекрасно се ориентирам в гора, планина, или пещера, но родната, урбанизирана среда ме изважда от равновесие!...). Слязох на нужната спирка и тръгнах край спретнато подредените панелки. Ветрецът носеше лек намек за близостта на металургичния гигант. Ленивото следобедно слънце с любопитство зяпаше шаренията от провесени над балконите дрехи. Под тях дърдорещи жени внасяха онзи пасторален нюанс на градския пейзаж, който граничи с безвремие. По рехавата зеленина на площадките между блоковете бяха наклякали деца. Внезапно две шляещи се кучета се заеха с онова, което обикновено наричаме „кучешка им работа”. „Куче срама няма” – казва народът. Но там стояха деца и даскалската професионална атрофия, пък и някакво елементарно чувство за приличие, ме накараха да се притесня за реакцията на тези деца... Едно от тях – три-четиригодишно момиченце – се изправи, хвърли разсеян поглед към кучетата и пискливо извика: „Мамо, мамо, пак нае...ха Жучка!”.
Как мислите, дали е смешно? Не ме гази морализаторски патос, нито изпадам в лигав сантиментализъм. Та това беше един свят, представата за който се градеше върху внушението за нравствените ценности на социалистическия морал, който одухотворява човека. Който го извисява, зарежда го с бодър оптимизъм и изгражда от него всестранно развита личност. Свят, в който клишето за работническата класа – хегемон, водена от партията – хегемон, в продължение на десетилетия диктуваше нормите на поведение и определяше границите на това поведение. Съзнавах, че детето си е невинно, като дивак, който не познава условностите на цивилизацията. Но нали още в „Под игото” Вазов накара детето да произнесе онова, което възрастните не разумяват? „Дяволът е в детайла” – а какво море от сивота, каква делнична чугунена грубост, каква ужасяваща бездуховност провидях в бъдещето на това дете! Един анекдотичен детайл от делника на светлото социалистическо общество... В общество, създадено по фалшиви формули, животът също е фалшификат.
Не зная как стигнах до квартирата на моя приятел. Той веднага усети състоянието ми, напълни ми чашата, и започна да ме слуша така, както само художниците умеят. Слушат, а очите им рисуват. После стана, измъкна една касета и пусна „The Dark Side of the Moon”… Тръгнах си по тъмно, слязох на моста Чавдар. Облегнат на парапета, дълго зяпах към отминаващите под мен влакове. И си мислех как през деня съм говорел на учениците си за поезията на Далчев. Рецитирах им „Грешният квартал”. Най-вероятно защото не беше в програмата...
Жални свирки на локомотиви
там час по час се обаждат
и бавно над къщите сиви
вместо бял сняг се сипят сажди.
там час по час се обаждат
и бавно над къщите сиви
вместо бял сняг се сипят сажди.
Коментирах звукописа, изяществото на тропите, строгостта на рисунъка. А не съм им казал нищо...
Жените скитат нахални,
остават с дни къщите празни,
и забръмчават перални
тъкмо в неделя и празник.
остават с дни къщите празни,
и забръмчават перални
тъкмо в неделя и празник.
Дали моите ученици от елитна гимназия чувстват крещящата бездуховност на света, в който живеят? А виждам ли го достатъчно ясно самият аз?
Без майчина ласка раснат
децата бледи и мръсни
и се губят сами до късно
из пусти места опасни...
децата бледи и мръсни
и се губят сами до късно
из пусти места опасни...
Атанас Далчев пише това стихотворение през 1970г. Вече е забравена Пражката пролет от 68-ма, смазана с веригите на български танкове. Бих могъл да съм в някой от тях... Идеята за „социализъм с човешко лице” също е позабравена. По повод тази метафора Свинтила иронично казва: „Не вярвам в облагородяването на сифилиса”. Българинът не се замисля върху мимиките на социализма. Той си е негов, значи си е хубав! „Ела, зло, че без тебе – по-зло”. Най-лесният начин да търпиш злото е да престанеш да го виждаш. Да гледаш без да виждаш. Но поетите гледат – и виждат...
Сетих се за този позабравен епизод, защото за мен Преходът е само една трета от живота им, а за мнозина той е целият живот. И за тези мнозина думата „социализъм” не означава нищо. Бих могъл да им разказвам безброй случки – но това значи да разкажа живота си, сиреч, да напишеш роман. А кой ти чете днес романи! Освен това анекдотичната, трагикомична случка с детенцето в работническия квартал, сравнена с детайлите на нашия делник, си е истински виц. Днес дечицата направо ги оставят да замръзнат. Четиригодишните смъркат лепило. Дванайсетгодишните раждат... Но задавате ли си въпроса – защо? Защо живеем във деморализирано общество? Защо бездушието и вулгарността са норми на поведение? Защо наглата простотия ни залива отвсякъде? Няма морал! – отговарят компетентните – а едно време какъв морал имаше!...
Какъв?! Социалистически. Спазваш нормите, слушаш и вярваш. Нямаш нужда от свобода – социализмът ти стига. Нямаш нужда от тревожни размисли – партията мисли вместо теб. Това прави живота ти спокоен. Почти... В късното Средновековие огромни маси от хора, лишени от всичко, намирали спасение във фанатичната вяра. Оскотели, изпаднали на дъното, те до такава степен се идентифицирали със страданието на Спасителя, че получавали незаздравяващи кървави рани по ръцете и краката – там, където Христос бил прикован за кръста. Науката ги нарича „стигми Христови”. Елементарно – ще рече някой. Психосоматична реакция! Да, бе... Социализмът доведе огромна маса хора до същото състояние. Само че при тях стигмите бяха духовни. Морални. Ако живееш в два паралелни свята, в които едно се говори, а друго се практикува, ти се деморализираш. Това е незаздравяваща, духовна рана. И когато дойде времето на пробуждането, на промяната, тя продължава да кърви... А децата на онези, които измислиха въпросната практика, днес управляват. И мечтаят разумът отново да заспи. Както се казва – „Без коментар”. Когато разумът спи, нощта ражда кошмари!
Какво е социализмът ли?
Картина. С едно детенце и две кучета. И черна луна.
Сетих се за този позабравен епизод, защото за мен Преходът е само една трета от живота им, а за мнозина той е целият живот. И за тези мнозина думата „социализъм” не означава нищо. Бих могъл да им разказвам безброй случки – но това значи да разкажа живота си, сиреч, да напишеш роман. А кой ти чете днес романи! Освен това анекдотичната, трагикомична случка с детенцето в работническия квартал, сравнена с детайлите на нашия делник, си е истински виц. Днес дечицата направо ги оставят да замръзнат. Четиригодишните смъркат лепило. Дванайсетгодишните раждат... Но задавате ли си въпроса – защо? Защо живеем във деморализирано общество? Защо бездушието и вулгарността са норми на поведение? Защо наглата простотия ни залива отвсякъде? Няма морал! – отговарят компетентните – а едно време какъв морал имаше!...
Какъв?! Социалистически. Спазваш нормите, слушаш и вярваш. Нямаш нужда от свобода – социализмът ти стига. Нямаш нужда от тревожни размисли – партията мисли вместо теб. Това прави живота ти спокоен. Почти... В късното Средновековие огромни маси от хора, лишени от всичко, намирали спасение във фанатичната вяра. Оскотели, изпаднали на дъното, те до такава степен се идентифицирали със страданието на Спасителя, че получавали незаздравяващи кървави рани по ръцете и краката – там, където Христос бил прикован за кръста. Науката ги нарича „стигми Христови”. Елементарно – ще рече някой. Психосоматична реакция! Да, бе... Социализмът доведе огромна маса хора до същото състояние. Само че при тях стигмите бяха духовни. Морални. Ако живееш в два паралелни свята, в които едно се говори, а друго се практикува, ти се деморализираш. Това е незаздравяваща, духовна рана. И когато дойде времето на пробуждането, на промяната, тя продължава да кърви... А децата на онези, които измислиха въпросната практика, днес управляват. И мечтаят разумът отново да заспи. Както се казва – „Без коментар”. Когато разумът спи, нощта ражда кошмари!
Какво е социализмът ли?
Картина. С едно детенце и две кучета. И черна луна.
(*Картина - Пенчо Симеонов)
Няма коментари:
Публикуване на коментар