в. "Седем", 12.03.08
Димитричка лежи на канапето, зяпа разсеяно към неопределена точка на тавана и тежко въздиша. Мартенското слънце и парното са нагрели стаята като фурна. През прозириците на полуспуснатите щори лъчите лениво играят на криеница с плюшени играчки и струпани върху бюрото учебници. Блестящи прашинки висят като златна пудра във въздуха. Подлъгана от топлото време, някаква муха-мутант е влетяла през открехнатия прозорец и монотонното й бръмчене се слива с въпроса, който се върти в главата на момичето. Дали съм хубавка?...
Димитричка е в седми клас. Сутринта тя е изпитала непреодолимия порив да се разболее. С неосъзнатия талант на роден актьор, по метода на Станиславски, е изиграла впечатляващ етюд пред майка си и сега трябва да лекува гърло, корем и други телесни неблагополучия. Още през стачката на учителите Диди – както й казват всички – си е обещала никога вече да не пожелава извънредна почивка. Тя е посрещнала въпросната стачка с неописуем възторг заради неочакваната ваканция, но на третата седмица е прозряла баналната истина, че човекът е обществено животно. Че класната стая, която толкова й е омръзнала, е къде-къде по-привлекателна от перспективата да решава тестове и зубри уроци от учебника, та да не изостане с материала. Предстоят й изпити, а родителското тяло е превърнало темата за нейния избор на училище в семейна баталия. Майка й настоява да се насочи към езикова гимназия, защото там е бъдещето и утре я чака Брюксел, а баща й – ревностен защитник на математическата ориентация – твърди, че на тия хрантутници, дето са отишли в Брюксел, никакви чужди езици не им трябват, щото те и собствения си не знаят. Накрая двете страни са сключили въоръжен до зъби неутралитет, в резултат на който Димитричка трябва да ходи на уроци и по литература, и по математика. Истината е, че момичето въобще не е наясно какви точно са нейните приоритети. Тя предпочита да се кикоти с приятелките си, да слуша музика и да гледа телевизия. Макар че е голяма, все още й е забавно да слага плюшения мечо на гърнето. Но този път съзнава, че, фигуративно казано, сама се е насадила на цукалото. Вместо да остане цял ден в творческо уединение, с изненада е разбрала, че поради ред причини него ден родителите й също са вкъщи. И сега тя боледува на канапето и страда, а в хола „старите” са пуснали телевизора и слушат обедните новини.
Диди не се интересува особено от новините. Наистина, вестта за изгорелите вагони и човешки жертви силно я е впечатлила, но коментарите на авторитетни правителствени чиновници са убедили седмокласничката, че най-вероятно пътниците сами са си виновни. Тия неща с вината са й до болка познати. Нали и тя винаги излиза виновна! Обаче е много забавно да слуша какви ги дрънка баща й пред телевизора. Той е спокоен и благ човек, но пред екрана освирепява. Ето, и сега говорят колко много скачат цените на тока и колко малко повече ще плащат хората във връзка с това увеличение. Защото правителството непрекъснато се грижело за интересите на населението. А баща й боботи, че щял да го нафука и на правителството, и на главата на това правителство, дето нямал един ден трудов стаж, пък си вярвал, че може да върти държава. Диди не е много наясно с нафукването, но се досеща, че то ще да е различно от фукането на Мими от техния клас. Татко й върти бизнес с цветни метали и всеки ден кара дъщеря си до училище с лъскав Мерцедес. А Мими се фръцка с фирмени дрешки и авторитетно обяснява колко лошо нещо било ксенофобията и как трябвало да уважаваме нашите мургави събратя. Обаче тя е тъпа блондинка и тая завързана дума е единственото умно нещо, дето знае... Всъщност, Димитричка тайно завижда на Мими за русите й коси. Собствената й коса е кестенява и момичето си представя как си оцветява руси кичури, но е убедена, че майка й тутакси ще ги оскубе. Пък и нейната коса си е хубава... Гошко така я зяпа, че тя чак се раздвоява – дали да му лепне плесница, или да му залепи една целувка по луничавата буза... Прищява й се да застане пред голямото огледало в ъгъла на стаята, но я мързи да помръдне. Сигурно я гази пролетна умора...
В съседната стая баща й избухва в смях. Току-що са съобщили, че в Габрово, в някакъв обувен завод, на работниците плащали с обувки. Понеже продукцията за износ била некачествена, чужденците я върнали, а шефовете на фирмата решили с тях да изплащат заплати. Диди се чуди какво ли ще да е да имаш няколко чифта еднакви обувки. Пфу, че досада! По-добре да ходиш бос. Дядо й би казал, че колкото и да обуваш простотията, тя си шляпа боса. Той все такива ги говори. Казва още, че простотията не ходела по конете – конете били високоинтелигентни животни. Простотията си ходела по хората. Димитричка решава, че да плащаш на хората с обувки си е голяма простотия!
В хола телевизионният говорител с тайнствен глас съобщава, че от днес държавните тайни щели да бъдат още по-пазени, защото специалната куриерска служба, която разнасяла тайните на България от министерство на министерство, вече щяла да изпраща тайните си куриери със специални автомобили. Диди се сеща, че е гледала един екшън, в който един таен куриер – голям сладур – кара страхотна кола и непрекъснато бие лошите. Но докато се мъчи да си спомни името на киноактьора, баща й отново избухва. Някакъв „дребен” изтърсил, че без въпросните куриери, държавната машина нямало да функционира. Димитричка чува такава поредица от изразителни епитети за машината, машиниста и въпросният тиквеник, че чак успява да се разсъни... Но бръмченето на мухата отново я унася, и тя си представя как кара специална кола, пълна с тайните на държавата, а в огледалото се отразява изящен профил на супер кинозвезда. Как ли се става звезда – мисли си момичето. Дали с Мюзик Айдъл можеш да станеш известен по целия свят? Щом една тъпа песен за заклани кокошки и прани гащи сега е родила толкова кавъри, сигурно не е трудно. Диди с голям интерес следи и предаването „Това го знае всяко хлапе” и вижда как хлапетата стават звезди, но недоумява защо изобщо трябва да учи при това положение. Нали всяко хлапе знае толкова неща! А тя се готви за изпити. Глупости!... Някоя и друга хирургическа намеса – и Диди става поредната фолк звезда. Пее добре, знае наизуст репертоара на Камелия и Ивана... Само дето майка й би й показала звезди посред бял ден – естествено, не фолк...
Сега пък в хола кънти гласът на майка й. Коментарите за кражбите на двете известни картини – „На Шипка всичко е спокойно” и „Пробуждането на България” от изложбата в НДК я довеждат до ярост. Майка й обича изобразителното изкуство и крещи, че след като са откраднали пробуждането на България, сега вече България е дълбоко заспала и от нея държава не става. Щото и тия, дето поддържат реда, са абсолютни кретени и на министъра някой ден ще му откраднат гащите. Баща й ехидно я контрира, че българите сами са избрали управляващите партии, дето са спретнали правителството. А майката отсича, че всички са маскари... Само че Димитричка се сеща как предната година госпожата ги е накарала да прочетат „Бай Ганьо”. Пък там героят казва: „Мене ако питаш, и едните, и другите са маскари, ама келепир има в тая работа... Хората пари натрупаха!...”. На момичето никак не му се иска да се довери на мъдрости, изречени от Бай Ганьо...
Докато разсъждава върху въпроса с маскарите, Димитричка чува нечий авторитетен глас, който говори от телевизора за някакви лоши хора, дето с безпочвената си критика искали да дестабилизират държавата. Диди не е съвсем наясно какво точно значи това, но разсъждава, че за да дестабилизираш едно нещо, то първо трябва да се стабилизира. И си представя, че Държавата е участник в Мюзик Айдъл. Накипрена и разкрасена, тя много стабилно се е кукнала на едно кръгло подиумче и пее на развален английски колко е хубавка, а Правителството, запотено и разгърдено, с пъшкане върти сцената. Та да я видят всички, щото иначе няма да разумеят смисъла на песента... От толкова въртене на момичето му се завива свят и го унася лека дрямка.
В ъгъла, пред огледалото, с лениво бръмчене, изписва кръгчета мухата-мутант.
Види се, и тя се пита - Дали съм хубавка?..
* Авторът изказва дълбока благодарност на сатирика Кръстьо Кръстев за този чудесен израз, върху който дълго може да се разсъждава!
Димитричка е в седми клас. Сутринта тя е изпитала непреодолимия порив да се разболее. С неосъзнатия талант на роден актьор, по метода на Станиславски, е изиграла впечатляващ етюд пред майка си и сега трябва да лекува гърло, корем и други телесни неблагополучия. Още през стачката на учителите Диди – както й казват всички – си е обещала никога вече да не пожелава извънредна почивка. Тя е посрещнала въпросната стачка с неописуем възторг заради неочакваната ваканция, но на третата седмица е прозряла баналната истина, че човекът е обществено животно. Че класната стая, която толкова й е омръзнала, е къде-къде по-привлекателна от перспективата да решава тестове и зубри уроци от учебника, та да не изостане с материала. Предстоят й изпити, а родителското тяло е превърнало темата за нейния избор на училище в семейна баталия. Майка й настоява да се насочи към езикова гимназия, защото там е бъдещето и утре я чака Брюксел, а баща й – ревностен защитник на математическата ориентация – твърди, че на тия хрантутници, дето са отишли в Брюксел, никакви чужди езици не им трябват, щото те и собствения си не знаят. Накрая двете страни са сключили въоръжен до зъби неутралитет, в резултат на който Димитричка трябва да ходи на уроци и по литература, и по математика. Истината е, че момичето въобще не е наясно какви точно са нейните приоритети. Тя предпочита да се кикоти с приятелките си, да слуша музика и да гледа телевизия. Макар че е голяма, все още й е забавно да слага плюшения мечо на гърнето. Но този път съзнава, че, фигуративно казано, сама се е насадила на цукалото. Вместо да остане цял ден в творческо уединение, с изненада е разбрала, че поради ред причини него ден родителите й също са вкъщи. И сега тя боледува на канапето и страда, а в хола „старите” са пуснали телевизора и слушат обедните новини.
Диди не се интересува особено от новините. Наистина, вестта за изгорелите вагони и човешки жертви силно я е впечатлила, но коментарите на авторитетни правителствени чиновници са убедили седмокласничката, че най-вероятно пътниците сами са си виновни. Тия неща с вината са й до болка познати. Нали и тя винаги излиза виновна! Обаче е много забавно да слуша какви ги дрънка баща й пред телевизора. Той е спокоен и благ човек, но пред екрана освирепява. Ето, и сега говорят колко много скачат цените на тока и колко малко повече ще плащат хората във връзка с това увеличение. Защото правителството непрекъснато се грижело за интересите на населението. А баща й боботи, че щял да го нафука и на правителството, и на главата на това правителство, дето нямал един ден трудов стаж, пък си вярвал, че може да върти държава. Диди не е много наясно с нафукването, но се досеща, че то ще да е различно от фукането на Мими от техния клас. Татко й върти бизнес с цветни метали и всеки ден кара дъщеря си до училище с лъскав Мерцедес. А Мими се фръцка с фирмени дрешки и авторитетно обяснява колко лошо нещо било ксенофобията и как трябвало да уважаваме нашите мургави събратя. Обаче тя е тъпа блондинка и тая завързана дума е единственото умно нещо, дето знае... Всъщност, Димитричка тайно завижда на Мими за русите й коси. Собствената й коса е кестенява и момичето си представя как си оцветява руси кичури, но е убедена, че майка й тутакси ще ги оскубе. Пък и нейната коса си е хубава... Гошко така я зяпа, че тя чак се раздвоява – дали да му лепне плесница, или да му залепи една целувка по луничавата буза... Прищява й се да застане пред голямото огледало в ъгъла на стаята, но я мързи да помръдне. Сигурно я гази пролетна умора...
В съседната стая баща й избухва в смях. Току-що са съобщили, че в Габрово, в някакъв обувен завод, на работниците плащали с обувки. Понеже продукцията за износ била некачествена, чужденците я върнали, а шефовете на фирмата решили с тях да изплащат заплати. Диди се чуди какво ли ще да е да имаш няколко чифта еднакви обувки. Пфу, че досада! По-добре да ходиш бос. Дядо й би казал, че колкото и да обуваш простотията, тя си шляпа боса. Той все такива ги говори. Казва още, че простотията не ходела по конете – конете били високоинтелигентни животни. Простотията си ходела по хората. Димитричка решава, че да плащаш на хората с обувки си е голяма простотия!
В хола телевизионният говорител с тайнствен глас съобщава, че от днес държавните тайни щели да бъдат още по-пазени, защото специалната куриерска служба, която разнасяла тайните на България от министерство на министерство, вече щяла да изпраща тайните си куриери със специални автомобили. Диди се сеща, че е гледала един екшън, в който един таен куриер – голям сладур – кара страхотна кола и непрекъснато бие лошите. Но докато се мъчи да си спомни името на киноактьора, баща й отново избухва. Някакъв „дребен” изтърсил, че без въпросните куриери, държавната машина нямало да функционира. Димитричка чува такава поредица от изразителни епитети за машината, машиниста и въпросният тиквеник, че чак успява да се разсъни... Но бръмченето на мухата отново я унася, и тя си представя как кара специална кола, пълна с тайните на държавата, а в огледалото се отразява изящен профил на супер кинозвезда. Как ли се става звезда – мисли си момичето. Дали с Мюзик Айдъл можеш да станеш известен по целия свят? Щом една тъпа песен за заклани кокошки и прани гащи сега е родила толкова кавъри, сигурно не е трудно. Диди с голям интерес следи и предаването „Това го знае всяко хлапе” и вижда как хлапетата стават звезди, но недоумява защо изобщо трябва да учи при това положение. Нали всяко хлапе знае толкова неща! А тя се готви за изпити. Глупости!... Някоя и друга хирургическа намеса – и Диди става поредната фолк звезда. Пее добре, знае наизуст репертоара на Камелия и Ивана... Само дето майка й би й показала звезди посред бял ден – естествено, не фолк...
Сега пък в хола кънти гласът на майка й. Коментарите за кражбите на двете известни картини – „На Шипка всичко е спокойно” и „Пробуждането на България” от изложбата в НДК я довеждат до ярост. Майка й обича изобразителното изкуство и крещи, че след като са откраднали пробуждането на България, сега вече България е дълбоко заспала и от нея държава не става. Щото и тия, дето поддържат реда, са абсолютни кретени и на министъра някой ден ще му откраднат гащите. Баща й ехидно я контрира, че българите сами са избрали управляващите партии, дето са спретнали правителството. А майката отсича, че всички са маскари... Само че Димитричка се сеща как предната година госпожата ги е накарала да прочетат „Бай Ганьо”. Пък там героят казва: „Мене ако питаш, и едните, и другите са маскари, ама келепир има в тая работа... Хората пари натрупаха!...”. На момичето никак не му се иска да се довери на мъдрости, изречени от Бай Ганьо...
Докато разсъждава върху въпроса с маскарите, Димитричка чува нечий авторитетен глас, който говори от телевизора за някакви лоши хора, дето с безпочвената си критика искали да дестабилизират държавата. Диди не е съвсем наясно какво точно значи това, но разсъждава, че за да дестабилизираш едно нещо, то първо трябва да се стабилизира. И си представя, че Държавата е участник в Мюзик Айдъл. Накипрена и разкрасена, тя много стабилно се е кукнала на едно кръгло подиумче и пее на развален английски колко е хубавка, а Правителството, запотено и разгърдено, с пъшкане върти сцената. Та да я видят всички, щото иначе няма да разумеят смисъла на песента... От толкова въртене на момичето му се завива свят и го унася лека дрямка.
В ъгъла, пред огледалото, с лениво бръмчене, изписва кръгчета мухата-мутант.
Види се, и тя се пита - Дали съм хубавка?..
* Авторът изказва дълбока благодарност на сатирика Кръстьо Кръстев за този чудесен израз, върху който дълго може да се разсъждава!
Няма коментари:
Публикуване на коментар