За фасадата на „фасадната демокрация”

В. "Седем", 19.03.2008

Наскоро бях свидетел на анекдотична случка. Представете си средностатистически, полупрепълнен софийски трамвай. На една седалка е седнала гражданка, положила върху коленете си три-четиригодишно хлапе. То си дърдори нещо – и както само децата умеят – внезапно и силно пита: „Мамо, накъде отиваме?”. Жената зяпа разсеяно през прозореца и не му отговаря. Детето си мърмори известно време и отново силно обобщава – Накъде отиваме... На майната си отиваме!... Следва стремителна и не по-малко звучна плесница, рев, дидактическо мъдруване. Но нали това хлапе многократно ще да е чувало въпросния израз? Животът непрекъснато ражда вицове, но много често вицовете носят истини, които могат да конкурират непреходни мъдрости. И в смешната фраза, папагалски повторена от едно дете, се оглежда, например, екзистенциалният въпрос на шопа – Оти руч`ахме жабетата?!... На осемнайстата година от началото на демократичния преход, българинът комай е забравил не само накъде отиваме, а и защо сме тръгнали натам. А древната китайска максима твърдеше, че ако не знаеш накъде си тръгнал, никога няма да стигнеш там, където искаш...
Защото въпросният българин върви по една централна и задръстена с коли улица. И понеже улицата е тясна за колите, те са задръстили и тротоарите. Мълвата, че като започнат да глобяват шофьорите, всичко ще се оправи, звучи в ухото на нашенеца като виц. Трамваите и тролеите също са претъпкани, пък и нередовни, та не си заслужава да висиш по спирките. И ти остава да лавираш между колите, стъпил с единия крак на уличното платно, а с другия – на тротоара. И куцукайки, да зяпаш фасадите на сградите. Къде мърляви и олющени, къде прясно боядисани, с крещящи или топли цветове. Древни и модерно-лъскави. Изящно извисени и заплашващи да се срутят върху теб. С нагло изпъчени пред тях пана, върху които не по-малко нагло се кипрят силиконови красавици по прашки. Образна емблема на изобилието. Изобилна плът. Месо. Като в месарски магазин... Градският шум попива в купчините боклуци под краката ти. Иска ти се някой да измие тази мръсотия, но дълбоко в теб се прокрадва страхът, че струите вода ще отмият и лъскавата фасадна боя. И зад нея ще се облещи декорът от картон и дъски, който ни заобикаля. Един бутафорен свят; театрална сцена на псевдодемократично общество. Декор, сред който се откроява пространството на фасадната демокрация...
На 17-ти март 1895 г. Вазов завършва „Кардашев на лов”. По подобие на Диоген, който е тръгнал посред бял ден да търси Човека, известният „писател-реалист”, Кардашев, е тръгнал на лов за положителни характери в столицата и околностите й. След поредица от трагикомични сцени, които изумително напомнят нашето ежедневие, героят произнася:
„- Не можем да искаме от някого онова, което няма!... Нашият живот ни дава само уродливи явления. Нека го вземем такъв, какъвто е... Бъдещето е неизвестно никому; може би то да пази в тайните си крила за полети на възвишената поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!”.
Сто и тринадесет години по-късно, ако можеше да обиколи из софийските улици, героят на Вазов вероятно би произнесъл същите думи. Бъдещето не даде крила за полети на възвишената поезия. Защото времето на прехода никога не ражда висока нравственост. Обикновено то е времето на мерзавците – и това е социална аксиома. Но то ражда и прозрението, че трябва да цениш нравствеността – и да воюваш за нея. Че именно моралният катарзис лежи в основата на обществената промяна. А това не значи съграждане на някакъв нов морал, а връщане към онези непреходни нравствени ценности, които са вписани и в темела на европейската цивилизация, и в традициите и битовата култура на българина. Това значи да почистим лъскавия „варак” от онези измислени нравствени категории, с които соцът промиваше съзнанието на „народонаселението”. И които наричаше „социалистически морал”...
Дали е случайно, че преди тринайсет години Теди Москов вече е превърнал „Улицата” в образна емблема на прехода? Един весело-непристоен карнавал, елегантна гротеска, в която пъстрият хоровод на характери и случки разсмива и разплаква, защото зад него се крие тъжната усмивка на добрия човек и блестящ професионалист. Една нова „Комедия дел арте”, която сваля фалшивите маски, дърпа завесата и пред зрителя лъсват простотия и примитивизъм, политическа лакомия и парвенюшка мегаломания. И човечност – скрита в дъното на ракиена бутилка...В монолога на дребен чиновник... В абсурдните разсъждения на герой, който по Чаплиновски се бори с възможността да стане духовен емигрант в собственото си отечество. Дори само в „Работнически блус”, изпълнен от неистовия Христо Гърбов, е изкристализирала цялата истина за духовния вакуум, в който съществуваше възхваляваната в миналото класа – хегемон. Стаена зад лъскавата фасада на представата за класата-хегемон!...Ще кажете: - Ама продукцията на Теди Москов беше много интелигентна. Прекалено елитарна и естетически издържана. Колцина бяха онези, които я разбираха? Зрителят е изпростял; най-често той си е направо простак. На него му дай пошлост, примитивизъм и голотия. Дай му естетиката на Слави Трифонов плюс мръсни вицове и той доволно ще грухти. Ще мъдрува – „Ама как им го рече само Славе?!...”
И ще допуснете грешка. Защото умните хора винаги са повече от глупавите. Добрите са повече от злите. Етичните са повече от безнравствените. В противен случай глупостта, лошотията и аморалността биха били норма. А човек е така устроен, че не се вглежда в нормата, а в анормалното. В онова, което е отклонение от представата му за норма. Кога се сещаме за въздуха, който дишаме? – Когато е много замърсен или пък много чист. Иначе просто си го дишаме...
Никой не може да избяга от нормите на свето, в който живеем. И ако нормите на въпросния свят са демократични – а те са такива – домораслите български пишман-нормотворци изпадат в творческа криза. Защото не разумяват морала на европейската цивилизация. Те си имат собствени представи. За тях посткомунистическата агония и мутренско-анархистичната номенклатура; политическата далавера и корупцията са норма. И понеже тя е очевидно ненормална, разиграват театро. Но не под талантливата режисура на Теди Москов... О, не! Те разиграват просташки водевил с елементи на възрожденски наивитет. И в него целокупният български зрител е призован от своя президент-председател да изпраща ес ем ес-и, та да събере бели пари за черните дни на нещастните сираци. Срещу които световният империализъм е скроил пъклен заговор... А това, че четири милиарда излишъци от края на миналата година са се изпарили незнайно къде, е без значение. Може пък някой и друг милион да е сублимирал в партийните каси на управляващите... В този водевил под патронажа на финансовия министър нашенецът може да стане „мениджър за един ден” (нещо като господин за един ден). В това пошло театро депутати и министри се качват на напудрен бърз влак, в който има дори детски кът (!!!) и тоалетна хартия (?!!). Без да се подпали, влакът благополучно стига до Червен бряг. Вдъхновени от своя безпримерен героизъм, слугите/слугините на народа (щото висшите държавни чиновници са слуги на народа, това го знае всяко дете) – с облекчение се качват на лъскавите си лимузини. Тяхната титаническа менталност вече е очертала стратегически мерки за сигурност, които ще направят ж. п. транспорта бърз и сигурен поне като японския... С оперетъчна напереност водещият популярно шоу крещи – тази вечер България решава кои ще бъдат финалистите на Мюзик Айдъл! Тази вечер България избира, а Азис влиза в журито! Горката България... Дали чувства разтърсващия драматизъм на момента? Крещящ идиотизъм и бутафорно перчене ни заливат отвсякъде. На 21ви март в обновената зала на операта отново ще зазвучи вълнуваща музика... Лично министърът на културата е избрал тоновете, цветовете и нюансите на обновлението. Както с неописуемо простодушие заявява той пред телевизионните камери... Как да не се сетиш за ироничните слова на Радой Ралин – Не ме е страх от министъра на културата. Страхувам се от културата на министъра... Не че ремонтът е нещо лошо. За мизерията вече напомня само помещението, в което съхраняват декорите. Догодина ще намерят място и за тях. Стига дотогава да не пламнат...
Лъскавата фасада на помпозно шоу с холивудски привкус и миризма на вкиснало трябва да внуши в съзнанието на електората усещане за силата на правителството и феноменалния успех на неговото управление. За комсомолското дръзновление, с което тричленката очертава пътищата на нашето демократично развитие ...
Само дето по тези пътища смръщена майка тътрузи влачещо се след нея детенце, което жизнерадостно крещи – накъде отиваме... на майната си!...