Персеверация? Ах, тази българска дума!

в. "Седем", 26.03.2008

Никога ли не ви се е случвало натрапчива мелодия да ви влезе в главата? То е нещо отвратително. Нещо като зъбобол, който не е чак толкова силен, та да ви накара да захвърлите всичко и хукнете към кабинета на стоматолога, но достатъчно силен, за да ви напомня, че фаталната среща с последния е неизбежна. Най-страшно е, когато мелодията, звучаща отново и отново в ушите ви, е от онези, които не понасяте. Хора, изпаднали в това състояние, често тръскат без повод глави и в погледа им се чете нещо безнадеждно и болезнено- маниакално. Но те едва ли знаят, че си има думичка, която описва въпросното състояние и го обяснява. И тази думичка е „персеверация”.
Психолозите биха ви казали, че персеверацията е абнормално поведение, или продължаване на дейност след изчезване на провокиралата я причина. Биха спорили дали тя е проява на психична инерция, както твърди Спиърман, или е прав Кетъл, който я осмисли като липса на флуидност в идеацията. Във всеки случай, всички авторитети биха се съгласили, че тя най-често се проявява при редица психични отклонения. Но и нормалните субекти не са пощадени от една обща „диспозиция” към персеверация, която се наблюдава най-вече в известна трудност за промяна на установени навици. Дори е формулиран „закон за персеверацията”, който простичко можем да си преведем като „закон за повтаряемост на грешките” и по силата на който всеки човек е склонен към повтаряемост на собствените си грешки – независимо от болезнения опит, който е натрупал в живота. Така старата максима „Човек се учи от грешките си” се разширява смислово от прозрението „Само за да ги повтаря отново и отново”... Още древната китайска мъдрост твърди, че глупавият човек повтарял грешките си, умният се учел от грешките си, а мъдрият се учел от грешките на другите. Обаче фактът, че китайците надхвърлят милиард, не ни отвежда към мъдростта, а направо към персеверацията...
Но да оставим на китайците сами да си решават въпросите с пренаселеността. Те очевидно имат изпитани добри практики, които могат с еднаква лекота да прилагат и на площад Тянанмън, и в Тибет. И в резултат на които броят на хората винаги намалява. Важна е персеверацията, по силата на която при подобни мероприятия китайските другари винаги гонят журналистите – и журналистите неизменно оценяват въпросните мероприятия като геноцид. Преди години един български другар, вдъхновен от светлия китайски пример, също бе изрекъл „По-добре е танковете да дойдат”, ама не се получи. Ясно е, че повтаряемостта на деянията също си има национална специфика. Китайските не могат да бъдат приложени из нашенско. Нашенските напълно си ни стигат... Макар че, ако сте се вглеждали в назидателно размахвания пръст на вътрешния министър, ще да сте прозрели – колко ли му се иска подобен другарски опит да се използва пълноценно!... В края на краищата всеки комунист е закърмен с идеята за „челния опит”.
Само дето светът отказва да прибави епитета „положителен” към опит, свързан с намаляване на броя на инакомислещите и недоволните. Например висш държавен чиновник в Чехия смята, че спортистите на една демократична страна няма какво да правят на Олимпиада, организирана от държава, която непрекъснато допуска подобни антихуманни грешки. Но българският „аналог” на въпросния чиновник подозрително мълчи. Сигурно защото трудно артикулира, но за сметка на това много точно стреля. И умението е толкова заразително, че президентът на България всяка свободна минута гърми по вълци и лисици – дори когато е „гръмнала” новината за национална трагедия! Би изглеждало отвратително и безнравствено, ако нямаше прецедент. При подобна трагична случка със служители на МВР в миналото вътрешен министър на България бе на „подборен отстрел”. А при друга случка бивш министър-председател друсаше хорце... Каква удивителна повтаряемост на грешките! С мъничка уговорка – ами ако не си оценил действието си като грешка? Самооценката, покрай всичко друго, е и деяние нравствено. Свързана е с морални норми и тяхното осмисляне. С чувството за вина... А ако в колективния манталитет на определен партиен кръг вината се приема (по Филип Боков) „само с мезета”? Учените твърдят, че персеверацията е обусловена от вродени условия и от вътрешни фактори в процеса на развитието. И вродените условия; и вътрешните фактори; и процеса на 18-годишното ни развитие насочват вниманието към психопатологията в мисленето на комунистическия функционер. И към една истина – независимо от лингвистичната логика и етимологичните съображения думата „персеверация” си е дибидюс българска!
Удивително силно усещане за натрапчиво повторение на отминали събития атакува възприятието ни. И то отвежда не толкова към позабравения спомен за Жан Виденовото управление. Не към „изтритата” от съзнанието картина на хиперинфлация в мирно време. Подобна аналогия е некоректна по простата причина, че днес България има валутен борд. И че Националната банка не се управлява от правителството – иначе то отдавна да е отворило печатницата за пари... Повтаряемостта насочва погледа към времето – или по-точно, безвремието на Беровото управление. По вид – коалиционно-патриотическо; на практика – номенклатурно-анархистическо; по същество – комунистическо. Носещо най-характерните повтарящи се черти на всяко комунистическо управление – то винаги е прикрито зад фасадата на някаква псевдо-коалиция. Винаги мимикрира зад гръмките фрази за национален просперитет и социално благополучие. Винаги митологизира представата за стабилността на държавата, като под „стабилност” се разбира именно стабилната повтаряемост на едни и същи социални пороци... Защото социалистите винаги демонстрират склонността си да управляват „ под прикритие”. Анонимно; с подставени лица – или, най- малкото, с внушение за „ споделена отговорност”. Затова моделът на Беровото правителство се оказа онази „златна мина”, дивидентите от експлоатацията на която бяха употребени при Жан Виденов. Инвестирани при Сакскобурггота. Окончателно изхарчени днес...
Но нека оставим на къдърни политолози и почтени социолози (ако все още ги има) да анализират миналото и неговите повтарящи се детайли в битието ни. Общото усещане е свързано с представата за ескалираща престъпност; свирепо гешефтарство; крещяща корупция и политическо безхаберие. Прикрити зад популистки лозунги и удобен медиен комфорт... Ще ви припомня само един симптоматичен случай. България формално спазва ембаргото, наложено на остатъчна Югославия заради бушуващата на територията й гражданска война ( разбира се, българските интелектуалци изцяло подкрепят политиката на Милошевич – да ви звучи познато?) Внезапно гръмва пореден медиен скандал – българският кораб „Хан Кубрат” се оказва на десетки километри от пристанището си, за да разтоварва ембаргови продукти и горива на чужда територия... И мазните следи на тази сделка плуват най- спокойно по водата; люшкат се самодоволно - от ясни по- ясни. Та да може мастит държавен чиновник да ги види и с неописуемо простодушие да рече: „ – Я, следи! Що щат тука?!” И да се вгледа с надежда по Дунава – няма ли да изплува оня библейски Кит, дето е глътнал Йона, та да погълне и мръсните следи. Но и библейските китове не могат преглътна толкова мръсотия... То преди две хиляди години един мина по водите на Галилейското езеро и следите му останаха, че тия ли?... Та взира се напрегнато слугата на народа надлъж и ношир по Дунава и нищо, ама нищичсо не вижда освен боклуци, тъй, че от мъка му иде да запее, та да завие: „ По Дунава кирпич плава...” Ама нали по онова време още си нямахме музикални идоли, та да привикнем с нецензурните текстове, отвръща оня срамливо поглед от реката. Зяпа страната си – България и тя цялата набраздена от мръсни следи! И като не знае държавникът вече накъде да погледне, та да забрави тая история, току му се привижда – от самата история излиза хан Кубрат със сноп пръчки в ръка...
Разбира се, това е поетическа фантазия. На оня чиновник хич не му пукаше нито за заплашеното екологическо равновесие, нито за катастрофално замърсените ни души и мазните петна, плуващи из съзнанието. Както на днешния висш държавен служител въобще не му дреме за нарушеното морално равновесие и очевидната криза на държавността. Щото е наясно със закона за персеверацията. Ах, тази хубава българска думичка! Свикнал е електоратът да го лъжат, мачкат и подритват. Има си и той пиетет към персеверацията – социалната грозотия му е позната, та лесно я преглъща. Звучи му като стара градска песен. Натрапчива мелодия, която просто не можеш да изгониш от съзнанието си...
Знаете ли какво се прави, когата подобна мелодия се завърти из главата ви? Просто пускате радиото и сменяте станциите, докато намерите хубава музика. Поне това днес е възможно, нали?