Мълчанието на агнетата

В. "Седем", Сряда, 7.05.2008

„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”

Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.