За Дон Кихот, вятърните мелници и българската журналистика

В. "Седем", Сряда, 28.05.2008

Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота...
Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича –българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел.
Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти (след няколко дена ще се уверите отново в тази истина), от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене...
Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото.
Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници!
Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или?
Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници...
Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството.