За съвсем непросветените, както и за ония, които са забравили – Камелия, или Ками, е една уникално красива млада персона от женски пол, с богат арсенал от заложби в интелектуален, както и физически план. Родом произхождаща от Видинския край, но от време на време и Софийския такъв бива удостоен с неоценимата чест на посещенията й.
Точно в един от тези редки, но извънредно щастливи отрязъци от време – през Коледната ваканция тази година – се състоя случката, която ще разкажа сега...
И така... Едно чудно хубаво утро, в един чудно хубав квартал със свежия аромат на колите и немитите боклуци (макар и полуприкрити от падналия едва вчера, а вече сивкавочерен сняг), както съм си седнала на компютъра и отдавам дължимото внимание на виртуалното пространство, а и на първите глътки кафе за деня... изведнъж телефона ми звъни. Ама някак мноооого... познато ми звъни. Вдигам го... отсреща – женски глас. Млад и някак особено обаятелен по тембър и мелодичност.
- Хай!
- Ъъ... моля? – питам аз, несвикнала на чужди езици, идващи от анонимни непознати телефони.
- Вики, хай, Ками е!
- Ооо, Ками! – най-после зацепвам – Здравей, как си?
- Миии... добре, в София съм.
- Чудесно, за колко време?
- Ми, за Коледната ваканция. Искаш ли да се видим?
- Да, разбира се!
- Може ли да дойда у вас?
- Разбира се, Ками, с най-голямо удоволствие, ще ми бъдеш скъпа гостенка... – отговарям, отправяйки към телефона си една искряща усмивка, а междувременно с периферното зрение оглеждайки немитите прозорци, неизпрания килим, пръснатите наоколо тетрадки и различни пособия и позацапаната с древни лекета от кафе и всякакви други субстанции покривка на бюрото... Опитвам се да се успокоя с основното правило на една от теоретичните ни дисциплини, а именно „важна е целостта, а не детайлите”, но в това време Ками също улеснява този проблем:
- Ма първо трябва да се видя с приятелъ ми.
- Сега къде си? – досещам се да питам, обзета от леки опасения.
- Мии... сега съм на Централна Гара.
(Разговорът тръгва в позната посока... и колкото по-познати очертания придобива, толкова по-явни стават и моите опасения, но за момента се старая да ги потисна)
- А с приятеля ти къде ще се видите?
- Мии... в Надежда 5 някъде. Как да стигна дотам?
Вероятно опасенията ми са напълно основателни, но все така се старая да не им отдавам внимание и вместо това да положа всички необходими усилия да обясня на Ками как да стигне желаната дестинация. Накрая приключвам и обясненията, и разговора, с надеждата да са дали резултат (по възможност, положителен).
Минава някое и друго време, през което се опитвам да се правя на гостоприемна домакиня и да оправя хаоса наоколо си. Изведнъж телефонът пак звъни – пак с Каминия номер. За мое учудване сигналът не прозвучава еднократно, а много настойчиво, затова бързо се отзовавам:
- Кажи, Ками?
- Вики, ми аз в момента съм в Бъкстон.
- Така ли? Ама нали щеше да се виждаш с...
- Мии, да. Чаках Станчо, ама нещо не дойде...
- Сериозно? Колко жалко!
- Ми, да е дошъл навреме! Реших да не го чакам и да си дойда до тук! Само че сега как да намеря блока?
- Блока ли? Чакай, Ками, ти къде си в момента точно?
- Миии, на една улица.
- А коя е улицата, кой номер точно се води? – (опасенията ми пак започват да напомнят за себе си...)
- Миии, не знам.
- Ками – започвам по типичния си търпелив начин. – Огледай се наоколо. Няма ли някакъв ориентир при теб? Табела, надпис?
- Миии... Не. – безнадеждно прозвучава отсреща.
- Сигурна ли си? Поогледай се пак, някъде няма ли номер, или надпис, какъвто и да е?
Известно време се чува само мълчание, след което проблясва нова надежда:
- Да, има надпис – тук на един блок.
- Има надпис? – бързам да се зарадвам. – Така си и знаех! Всичко е наред. И какво пише на него?
Кратко мълчание, след което...
- Миии... „Мария е курва”.
Възпирам желанието си да призова всички богове на помощ и съветвам девойката просто да попита някого къде се намира. След кратко прекъсване на разговора става ясно:
- Вики! Мии, аз си помислих, че съм на Бъкстон, ма то се оказа, че това било Банишора! Ама каква е разликата?
Преодолявам първоначалния си шок, след което наново подхващам обясненията, като накрая я съветвам да хване градски транспорт.
- А имаш ли карта? – сещам се да попитам.
- Карта? Да, имам в телефона карта! Даже имам и пари в нея!
„Стават и чудеса”, викам си на акъла, а гласно отговарям:
- За транспорта, Ками! Ами ако дойде контрола?
- Моторола? Не, телефонът не ми е Моторола, телефона ми е Самсун!
Отказвам се да давам повече напътствия и пожелавам на Ками успешно завръщане в Бъкстон.
Няма коментари:
Публикуване на коментар