в. "Седем", 23.01.2008
Напоследък често си спомням една случка от зората на нашите обществени промени. Бяхме все още много вярващи и ентусиазирани, сутрин се редяхме на опашка за отпечатвания отскоро вестник „Демокрация” (по онова време купуването на камара вестници и тяхното четене беше станало за мечтаещия нещо като пиене на английски чай). Та една сутрин, точно когато по време на въпросния ритуал пред мен остана само един опърпан гражданин, продавачката високо заяви, че „Демокрация” е свършил. Гражданинът замърмори, че напоследък демокрацията нещо много бързо е взела да свършва; жената го чу и авторитетно му заяви, че напротив, има демокрация, щото тя може да псува колкото си иска. На което гражданинът отговори – госпожо, ако демокрацията се измерваше с количеството на псувните, каруцарите без съмнение щяха да са най-великите демократи... Помня, че искрено се разсмях и си казах – ето така се раждат афоризмите! И ми стана мъчно за маса мои приятели, които не могат да усетят аромата на времето, раждащо афоризми. Защото вече много прагматично бяха решили, че най-разумно е да си вдигнеш чукалата и да напуснеш България. Вместо да очакваш хипотетичните нашенски промени, да промениш икономическото си статукво с едно по-човешко възнаграждение на труда, което и от миенето на чинии може да направи атрактивна и високоплатена работа. Те предпочетоха да усетят аромата на реалните пари, с които да променят собствения си живот... А онези, които решиха да останат в България, все още не можеха да намерят успокоение в песничката „Не съм избягал”. Слухът им бе раздвоен между култувата чалга „Тигре, тигре, имаш ли пари” и провокативната рок интонация на „Искам да съм негър в щата Алабама”... Онези, които решиха да останат в България скоро щяха да разберат, че най-страшно е усещането за безвремие. Чувството, че нищо не се променя, че живееш в херметично затворен свят, в който вечно се повтаря един и същ ден. В историята на дългия ни преход те често щяха да чуват журналистическия шаблон, че българинът се е качил в последния момент на последния вагон. И перманентно да прозират, че отминаващият влак всъщност е маневрирал на гара „Пионер”. Тая метафора за влака на промяната е много интересна. Ражда я публицистичният талант на Алеко Константинов, който в края на Деветнайсти век кара своя Бай Ганьо да гони един маневриращ из Западноевропейска гара влак. И със силата на алегорията да внуши представа за историческата идентичност на героя си – човек, излязъл от безвремието на Османската империя и попаднал в пространството и времето на бушуваща техническа цивилизация, която е със седем ключа заключена за съзнанието му. Защото оня, който не знае, че влакът маневрира на гарата, винаги безсмислено гони маневриращия влак. Така сто години след Алеко Константинов самата история поставя България в положението на неговия герой... А един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. Както не иска да помни старите вицове от времето на развитото социалистическо общество, в които нашият прогрес бе оприличаван на спрял между гарите влак с пътници, които са излезли и задружно клатят вагона, а машинистът е стиснал здраво лостовете за управление и вика „Пайсеееееее!”. Щото карането на влака си е велико тайнство. За българина железницата винаги е била енигматичен символ на техническия прогрес. Изразът „Гледа като теле в железница” предполага, че несвестното теле не е в състояние да разумее жп проблематиката, това чудо на машинната цивилизация. Не че някой някога е бил в състояние да осмисли проблемите на жп транспорта у нас... Важното е, че дори фразеологията подчертава символната значимост на машиниста („ти пък ще кажеш кой да кара влака – то си има машинист!”). Може би затова Сакскубурггота подкара символно издокаран локомотив. Китайската символна стилизация, родила образа на Великия Кормчия, у нас би могла да се транслитерира като Великия Машинист. Оня, дето ръководи прехода, бута и дърпа тайнствените лостчета на политическите промени и от позицията на своя професионализъм високомерно ни подканва да се качим на влака без много-много да разсъждаваме защо влакът с години маневрира на една и съща гара. Това го знае машинистът! В края на краища българите могат масово да си купуват коли втора употреба и дават своя принос за ужасяващия трафик в големите градове, но не могат да си купуват локомотиви втора ръка (първа така и така няма!), и да си устройват гонки с форсирани влакови композиции (мотивът за влака-беглец категорично е е български). Затова трябва да се преизпълни с уважение към тайнството на тази жп деятелност, неподвластна на твоя разум. Кой казва, че в България не става нищо?! У нас всичко се променя. Скоро ще пътуваме по прекрасни пътища; ето ви проекта за магистрала Тракия! Не е нужно да знаете подробности – тях ги знае Великия Машинист. А когато по-късно се оказва, че народонаселението свирепо трябвало да плаща във връзка с проекта, това е нищо в сравнение с хипотетичните ни печалби... Днес Великия Машинист сключва сделка с Великия Руски Кормчия, около която никакви подробности не са известни. На народонаселението му остава надеждата, че руснаците възторжено ще плащат за своя руски газ, минаващ през територията на България, щото „курица не птица и Болгария не за граница”. А ако се окаже, че въобще нямат желание да плащат, а обратно, както винаги, се налага ние да доплащаме, това е нищо. Подробности от пейзажа. Незначителен детайл, в ландшафта на глобалните ни демократични промени... И постепенно представата за въпросните промени започва асоциативно да се обвързва с представата за Нищото. А нищото е нула. Или две нули. Излиза, че историята на прехода все ни води до двете нули. Може би затова ключовата дума в българското светоусещане, е думата „нужда”. Нас непрекъснато ни гони социална нужда... екзистенциална нужда... голяма нужда... и в крайна сметка все се оказваме в нужника! Един мъдър човек бе казал, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си живеем в нея. Само че казваме: „Отивам до двете нули”. А двете нули са си нищо – щото,математически погледнато, колкото и да ги сборуваме, изваждаме или умножаваме, нулите все си остават нули. Наистина ли Нищото е образната емблема на българския преход към демокрация? Каравелов го персонифицира в образа на млад и гиздав момък, който принадлежи в числото на „ония нередки същества, които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд... Подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем Нищо”. Ние наистина срещаме Нищото всеки ден. То е в арогантната политика на управляващите и в безразличието на управляваните, в наглата простотия на парвенющината и в свирепата злоупотреба с обществено доверие. То е в усещането, че ние сме различни от другите, че у нас нищо не се променя и не може да се промени, че сме обречени свише, щото „нас са ни записали в черния тефтер още откак сме се родили” и че всички са маскари. Значи няма смисъл да бъдем политически активни, безсмислено е да гласуваме, те да си гласуват, а аз ще си ги псувам, щото съм велик демократ. И щото никой не ми пречи да псувам! Така има шанс да стана каруцар, а тъй като думата каруцар е архаична и цивилизацията отрежда на въпросната професия много тясна социална ниша, ще транслритерирам професия „каруцар” в професия „машинист”. И ако не карам влака, то поне ще бъда в обслужващия персонал, та да се пооблажа и аз. Няма значение как. Мога, например, да пиша възторжени статии за професионализма на българските машинисти, или да стана пиар специалист, и да обяснявам авторитетно колко привлекателни са лицата на нищото. Колко много неща са скрити в него и колко хубаво би било, в духа на позабравения соцреализъм да го наречем „естетически идеал на епохата”. Само че, като даскал, тутакси се досещам за онзи знаменит диалог между Ромео и Жулиета, в който Ромео възторжено изрича „кълна ти се в луната посребрила // върхарите на тез градини в цвят...” И когато Жулиета му забранява да се кълне в тази непостоянница, „която сменя лика си всеки месец”, на резонния въпрос на Ромео „В какво тогаз да се кълна?”, Жулиета отговаря: „Във Нищо...”. И си мисля, че образователната ни система трябва да въведе като задължителна дисциплина науката „Мрачен сарказъм”, защото само тази научна дисциплина би могла да осветли очевидния факт, че нищото всъщност еволюира, расте, но и старее... Че вече го гони старческа деменция. Че наближава времето на тъжния му край и макар да не четем, както някога, камара вестници, все някъде ще прочетем за естествената му кончина. Тогава ще облечем опърпаните си дрешки втора употреба, чрез които се приобщаваме към света, ще купим с последните си стотинки едно цветенце и ще отидем на панахида. Панахида за Нищото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар