в. "Седем", 16.01.2008
Едва ли някой би оспорил баналната истина, че символиката е без съмнение най-изначалният и дълбок начин за светогледно реагиране, да речем, през Средните векове. Защото човекът на тези векове сякаш е надарен с особен, „двоен” поглед. За него символичен смисъл имат имената и предметите, числата и фигурите, темпоралните и пространствени локализации, цветовете на дрехите и телесните жестове. Наблюдавайки веществената фигура, обем и цвят, той всъщност визира по-дълбочинни пластове и значения. Природните явления за него са и нещо друго – послания от някаква друга реалност; тайнствени знаци от някаква отвъдна смисловност. Тази своеобразна „трансцеденталност” е засилена от подчертаната склонност на Средновековното мислене към универсалност, към вместване на всяка реалия в световното цяло. Така и най-нищожният предмет, най-нищожното събитие, са вплетени в причинно-следствената верига на един глобален замисъл, отвеждащ към съдбовното човешко скиталчество от Гибелта към Спасението... Лесно можем да се досетим, че цялото многообразие на това светоусещане изкристализира в хералдиката. Тази наука за разпознаване, описване и тълкуване на гербовете, всъщност борави със символите, много от които са придобили универсалност през вековете и са създали нетрадиционен език, който далеч надхвърля равнището на обикновеното общуване. Това е актуално и за нашия модерен свят – във възраждането на символизма Мирча Елиаде, например, вижда една възможност за „спасение на съвременния човек от културния му провинциализъм”. И доколкото съвременният български човек от началото на 2008-ма продължава да гази из блатото на балканския провинциализъм и нашенските си културни дивотии, може би един хералдически подход към битието би позволил да видим в друга светлина знаци, предмети и събития... които обикновено обръгналият на всичко нашенец тълкува като идиотизми. Но това не му пречи да търси и другите енигматични измерения на въпросните идиотизми. Завалял сняг, натрупал преспи, колите затънали в тях – аха, природно бедствие. А може би – знак „свише”, насочващ погледа към министерството на Емел Етем? Или припомняне за онзи парламентарен дебат как най-бързо да се изхарчат милиард и кусур от излишъците, та да се движим по чисти и поддържани пътища?... Щял да идва Путин – аха, ама той и Буш дойде. И улиците на София станаха подозрително чисти, а километричните задръствания мистично изчезнаха. Или това е символ за удивително мъдрата външна политика на България, в резултат на която у нас представите за Изток-Запад; ляво-дясно, са тотално объркани?! Прави ли ви впечатление отношението на българина към знаците и символите на държавността? Всеки американец е склонен да побие в двора си националния флаг, а върху националния химн има толкова музикални интерпретации, че един меломан би могъл да открие в тях хобито си. Да сте чули нашенеца да си свирука химна? Или някой да импровизира на кларинет върху него? А когато от нечий прозорец се провеси трибагреника, телевизията тутакси го заснима и го излъчва като сензационна новина... Защо електоратът непрекъснато негодува срещу така естественото желание на народните представители да се возят в мерцедеси S-класа? Отговор ни дава хералдиката; отговорът се крие в хералдическия знак върху националния ни герб... От незапомнени времена лъвът символизира сила и мощ. Но още в Средновековна България това гордо животно е натоварено с несвойствени функции. То е принудено да носи корона. Нашенецът знае – тежка е царската корона, дори когато е от картон. А старобългарската очевидно не е била картонена... По-късно господарят на животните е длъжен да изтърпи и тежестта на пет столетия робство. Как точно е оцелял българският лев, преследван от черкези, башибозук и редовна турска войска вече е друг въпрос. Съществува хипотеза, че в този период лъвът е претърпял известни мутагенни промени (вероятно е станал тревопасно, или се е развивал чрез фотосинтеза). Във всеки случай, с целия си царствен блясък и корона, българският лев отново надава енигматичен рев в епохата на Възраждането. „С левове златни” начело рисува шествието на героите победители възторженото слово на Ботев. И никой не пита нещастния Лъв дали гори от ентусиазъм да стане символ на Българското Национално Пробуждане. Него само Го зоват: „О, лъв, събуди се от дълбокий сън!”. Ама лъвът наш балкански не се буди – и сънят му царствен. Със самото си оцеляване той е извършил такъв исторически подвиг, че дрямката му е напълно оправдана... А когато се пробуди – цяла епоха отлетяла! И пак го товарят – сега трябва да се кипри върху българската банкнота и по съвместителство, върху Герба и Ценните книжа. Това ако не е уморително! Обаче той напряга царствена мощ и а-ха да покаже възможностите си, изтрещяват победните залпове на Девети Сепрември. Лъвът се вижда детрониран! Той пак си е емблематичен, ама вече и реалистичен. Короната я няма – звярът трябва да си припомни своето естествено, първично състояние. Той отново е символ, но пролетната умора не щади дори животните-символи. И те обичат да полегнат, па да се изтегнат на слънцето... Стряска го падането на Берлинската стена. Самата история натирва животното от тихия уют на клетката в зоологическата градина към неприветливия свят на икономическа конкуренция. Попаднал отново в джунглата на свирепия капитализъм като символ на българската пара, той трябва да се бори с разни пернати от банкноти оцветени в зелено, които поне на него му напомнят лешояди – тези санитари на природата... Крахът му е предопределен; напразно се опитват да го реанимират с връщане на коронката. Левът девалвира, сгромолясва се в блатото на хиперинфлацията, а като хералдически знак на българщината изглежд повече от плачевно. Добре, че грижата за животните е цивилизационна норма – издърпват лъва на спасителния валутен борд, там го привързват към еврото и го оставят на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край. Без опасност разни политически авджии-бракониери да му видят сметката и приживе отново да му одерат кожата! Но в битността си на гербов хералдически знак, лъвът продължава гордо да носи коронката си и да провокира съзнанието и подсъзнанието на българския електорат. Ако Парламентът, например, закупуваше най-скъпите коли Пежо, нашенецът би видял върху фирмения им знак стилизирания клонинг на българския лъв и би аплодирал тази покупка. Дори би я подпомогнал с есемеси! Лесно му е на американеца да развява хералдическите знаци на своята държавност в двора си. „Гърмящата птица” може да е царствена, но все пак е пиле. Не хапе! А възпитаният от глутниците улични кучета нашенец е наясно с лъва – звяр е това, не се знае какво можеш дочака от него... Затуй не можеш да си свирукаш, например, музикалните символи на държавността. Трябва само да помниш, че има такива символи и непрекъснато да си ги доизмисляш. Щото може да си беден и гладен, обаче си горд и аристократичен. Самият живот ражда хералдически знакове. Ето братушките – започна великата промяна с Горбачов; и се роди водка „Горбачов”! Днес по рекламите срещаш водка „Путинка”... А у нас, дори във великото време на ментетата, нямаше ракия Беровка, или мастика „Жанвиденовка”. Изключение прави само името на Сакскобурггота, като търговски знак, появил се последователно върху цигари, ракия и партийна емблематика. Но той, човекът, си е аристократ и хералдическото, тъй да се каже, му е в кръвта. А у българина то все още дреме нейде из родовата му памет. Чака своя разцвет... Ако случайно се качите на Боровец и се зазяпате в кръшната сграда на хотелчето, вдигната от Косьо Самоковеца, ще откриете най- отгоре на стените едни хералдически щитове, върху които все още няма изрисувано нищо. Табула раса. Чакат своята хералдика... Но правото да твори хералдика у нас, освен битието, има само мъдростта и зрелостта. А кой е по-мъдър и зрял от Партията Хегемон? Неслучайно прякорът Столетницата завинаги е свързан с представата за нея. При това Тя е крайно енигматична – винаги, когато управлява, хората обедняват. И стигат до прозрението, че властите, общо взето, не се състоят от експерти, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето. За тях точността е нещо, което се случва на другите... При това онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Ако им кажеш, че трябва да поемат вината за своята безотговорност, те отговарят с интонацията на виден партиен функционер, че в тяхната партия поемат вината само с мезета. Тогава единствено хералдиката може да стане тирбушон, с който гласоподавателят да измъкне тапата на бутилката добре отлежало вино от предизборни обещания, в която обаче се оказва, че имало чешмяна водица. И докато пие една студена вода, с която да прокара наивните си очаквания за промяна, да разумее хералдическите промени в най-голямата управляваща партия. Някога тя е била комунистическа, после е станала социалистическа, сетне се е трансформирала в енигматично постмонархическа, а накрая очевидно е еволюирала до хералдическа. И върху нейния хералдически герб винаги е изписано очакваното „Veni, vidi, vici” (дойдох, видях, победих), но то винаги хералдически се трансформира във „Veni, vomini, vormini” (дойдох, натрясках се, издрайфах се). Първата сентенция е образец за лаконично съобщение, изпратено от Цезар до Сената през 46та година пр. н.е. за победа в Мала Азия... Втората сентенция е рожба на хералдическата култура на българина, оценил великата победа на Партията през 2006та година от н.е. Остава му да прецени кого точно е победила партията...
Няма коментари:
Публикуване на коментар