Преходът навърши осемнадесет...Честито пълнолетие!

Николай Николов
в. "Седем", 2.01.2008

Странно нещо е човешката фантазия. Тя притежава удивителната способност да ражда митове, а след това да ги руши, извиквайки на тяхно място нови. Тя придава черти на хаоса, облича го в дрехи и му измисля имена. „Бог създаде човека по свой образ и подобие и човекът му отвърна със същото” – така оценяват това мистично деяние поетите. А бъдещият випуск, готвещ се за матура и пъшкащ над позабравената граматика, направо си му вика „персонификация”. И в началото на 2008-ма, най-тъжната и радостна персонификация, в която, щем-нещем, се взираме, е Българският Преход. Прехода навършил осемнадесет?! Честито пълнолетие!!!
Казват, че нашият Преход бил сгрешен. Едно раждане може да е резултат на грешка, плод на съседско недоразумение, но никога не е сгрешено. То си е просто раждане. Радост и болка. Рождество...
Той бе заченат на скришно място, коментирано само с недомлъвки и вицове и това зачатие бе всичко друго, но не и „непорочно”. Той вече си имаше по-голяма сестра – Перестройка, на която набързо лепнаха прякоха „Перестрелка” и цяла сюрия братовчеди и братовчедки от бившия соц-лагер. Негова майка бе известната с властния си характер и палав нрав Столетница, а за бащи можеха да претендират мнозина. Във всеки случай Прехода се оказа законнороден, макар че израстна в трудно семейство и, честно казано, си беше наследствено обременен. Българското народонаселение не се замисляше над тия подробности. За него Прехода бе избухване на Демокрацията и начало на Промяната. То честваше раждането му с митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. А Прехода страдаше от колики. И ревеше денонощно. Така дойде студената и гладна Луканова зима, с режим на тока и водата и купонна система. Роднините на Столетницата обвиняваха за това Прехода, той протегна безпомощните си детски ръчички към Народа и въпросният народ, който вече беше започнал да се изживява като електорат, принуди Луканов и Петър Младенов да подадат оставка и обявят предсрочни парламентарни избори...
През 1991 СДС спечели изборите „с малко, но завинаги”. Прехода запомни тази фраза, както вече бе запомнил „За Бога, братя, не купувайте!” и други глупости. Но през десетте месеца на първото демократично правителство с премиер Филип Димитров, на Прехода му никнеха първите зъбчета. Нали растежът му бе малко пообъркан... Хем го болеше, хем го сърбеше. Та беше ужасно кисел. И за десет месеца нашенецът се настачкува колкото за десет години. То не бяха „депесарски шутове”, компромати, отлюспвания... Най-после зъбчетата избиха и през 1992-ра, Прехода се разходи из Боянските ливади, щото му бяха направили вече прощъпулник, благосклонно слушайки приказките, които с очарователен акцент му разказваше сладкодумният Жельо Желев. Правителството на Филип Димитров падна, а Прехода се уреди с детски ясли, после някак много бързо тръгна на детска градина. Започна ерата Беров. Прехода лудуваше... Лелките бяха благосклонни към него, той бе всеобщият любимец, щурееше като малко природно бедствие. Само дето често настиваше. Сополите му течаха, кашляше като магаре – майка му все се притесняваше да не го хване магарешка кашлица. А правителството на Беров, с мандата на ДПС и мнозинството на БСП, се напъваше да прави програмата на СДС; дори се самоопредели като „правителство на приватизацията”. И вършеше дивотии. Само дето те не бяха детинщините на Прехода. Бяха си крупни далавери и машинации, воня на ембаргови милиони и мутрафонизация, черни стъкла на джипове и идиотизми на пишман-министри...
Пак по туй време, постродилната депресия на Столетницата най-сетне отшумя и на 18.12.1994-та година, електоратът възторжено я преизбра с абсолютно мнозинство. За което, разбира се, беше виновен Прехода – този очарователен малчуган просто бе влязъл под кожата на хората. И Жан Виденов започна своето експертно управление. Прехода пък първо се изшари, после изкара всички детски болести, и накрая го хвана заушка. България преживя безпрецедентна за мирно време хиперинфлация. Столетницата се бе вживяла в ролята си на ВИП-персона, ходеше по приеми, коктейли и задгранични командировки, а малкият седеше самотен в стаята и, залепил нос за студеното стъкло на прозореца, зяпаше гневът на мравките, изпълнили през есента на 1996-та широките софийски улици. Беше му и скучно, и интересно – много му харесваха тромбите и плакатите на човешкото множество, искаше да е сред тълпите, но майка му бе загрижена за неговото здраве и си го държеше вкъщи на топло. Само че на Прехода му писна и на изборите през 1997-ма изгладнелият и оголял народ изрита Столетницата и си избра ново демократично правителство. А Прехода стана първокласник. Започна да учи буквичките от азбуката на демокрацията. Рецитираше „Аз съм българче” и рисуваше като Антоан дьо Сент Екзюпери боа, нагълтала слон. Майка му се бе кротнала, в училище му бе интересно, а учебно-възпитателния процес му поднесе първите уроци по патриотично възпитание. Не че Прехода бе много ученолюбив и работлив, но вече разбираше колко важно нещо е народът и му харесваше да се чувства реформатор, който иска да промени съдбата на този народ. За четири години той се опита да се европеизира, да се доближи до Запада, да направи истинските демократични промени... Тъй де, нали беше природно интелигентно дете! Само че, както основателно отбелязва Тери Пратчет, ония, дето са на страната на Народа, неизменно остават разочаровани, каквото и да се случи. Откриват, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив, или послушен. Народът по-скоро е дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затова децата на Революцията – от типа на Прехода – винаги се натъкват на твърде стар проблем. Не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и народът не е какъвто трябва... И Прехода, с целия възторжен наивитет на ранномладенческата си възраст, реши да промени Народа. И в зората на Новото хилядолетие да го върне към националните добродетели от началото на Старото хилядолетие. Да му припомни, че коронката върху главата на лъвчето от националния герб, е стояла и връз нечия царствена глава...
В началото на 21-ви век, Прехода подсказа на една бивша коронована особа, че би могла да стане настоящ премиер на Република България. Особата тутакси се съгласи и обеща на прехласнатия електорат реално и несимволично осемстотин дни. Електоратът си ги получи. Само дето доходите му останаха символични... А Прехода нагази в блатото на преходната възраст. Иначе казано, задруса го юнашки пубертет, от най-тежките. Съчетан с Едипов комплекс, той вапца Прехода в жълто и го накара да върши невероятни дивотии. Толкова противоречиви, необясними и абсурдни, колкото и невнятното бръщолевене на Главата на правителството. За което някой реши верноподанически да му подари връх Мусала... Плахите кълнове на демократичните промени изчезнаха, заглушени от избуялите плевели на демагогията. Променливите пуберски настроения на Прехода рефлектираха в икономика и политика, култура и образование. Хормоните бушуваха в подрастващата му снага и той ту се забавляваше с гърмежи и показни убийства, ту експериментираше с пенсионни фондове и здравеопазване. За щастие се опази от СПИН, но пък прихвана СПУН (синдром на придобитата умствена недостатъчност). Заобиколи се с неподходящи приятели, пропуши, няколко пъти се насвятка като талпа. Отвреме-навреме припалваше и трева и върху лицето му блажено се изписваше глуповата усмивка, а устата му бръщолевеше хвалби за членството в НАТО. Радваше му се само Столетницата, която от своя дълъг опит знаеше, че само така правителството ще изкара пълния си мандат и отново ще дойде Нейният ред. Само дето когато това се случи, Прехода страдаше от черен махмурлук след пореден запой... В резултат на което се появи поредното правителство – мутант. Съставено от цели три партии, подозритевлно напомнящи героите на онази басня за орела, рака и щуката, дето трябвало да осигурят конска тяга на една кола. Жива мъка! И дойде 2007 година. Прехода стана пълнолетен! Малко недорасъл, му връчиха лична карта за членство в Европейския съюз. Как броеше Прехода всеки ден, всеки час и минута до това знаменателно събитие! Ще видят те, той вече е голям, може да прави каквото си иска!...Ама нали пустият пубертет още не го е пуснал от жарките си обятия – току го налегне депресия. И в главата му все едни такива черни въпроси...Какво е направил за тия 18 години ? България крета на опашката на 27-те, доходите – най-мизерните в Съюза, братовчедите и братовчедките от бившия соцлагер – на години пред него. И срещу тях да тича, пак няма да ги стигне! Едни сестри, дето успя да освободи – но колкото и да се фука, знае, че други я свършиха тая работа. Пък и се пита понякога – колко ли българи още киснат по чуждите затвори без правителството пет пари да дава за тях. Грижа за българските граждани! Сестрите – добре, а грижата? Не знае какво да прави, а още по-малко – как да го направи. Разбира, че му трябва знание. Ще тръгне вече по-редовно на училище! Ще учи, ще открие истината! ... Но, о, ужас!!! Учителите стачкуват. Прехода толкова упорито и дълго е бягал от класната стая, толкова неизвинени отсъствия е натрупал, шляейки се по улиците, че сега учителите са излезли на улиците, протестирайки срещу своеволията на неграмотния преход.
Защото Прехода всъщност все още няма никакво образование. Не е завършил гимназия. Не е държал зрелостни изпити...
А изпитите наближават. Ами ако го „спукат”?! Може би го чака съдбата на Николчо от Каравеловата повест „Маминото детенце”. А може би не. С персонификациите човек никога не може да бъде сигурен!