Още нещо за логосите – или, що е есхатология и има ли тя почва у нас

Николай Николов, в. "Седем"
30.01.2008

Има една интересна категория български граждани, които си спомнят за времето на развитото социалистическо общество единствено, че ракията била 40 стотинки, кебапчето – кажи-речи без пари и всяко лято са ходели на море. Обаче една друга група български граждани, които извън тази битова детайлизация, си спомнят и вербалната практика да се поздравяваме с изрази от рода на „Къде си, бе, изчезна като червения пипер от пазара!” – никак не са склонни да хиперболизират представата за пазарното изобилие на миналото. Те по-скоро с умиление си припомнят с какво топло чувство очаквахме поредния партиен конгрес, та да се появят по магазините банани, портокали и луканка. Но и двете категории граждани, поради причина на блестящото си, задължително образование от времето на соц-а знаят, че Димитър Благоев – Дядото, е написал „Що е социализъм и има ли той почва у нас”. Макар че най-вероятно никой не е чел въпросното произведение (изключваме настоящия ни президент, който, като историк, е специалист по Дядото). За сметка на това, мнозина са чели „Бай Ганьо”. Без да съзнават, че Алеко всъщност е написал книгата „Що е капитализъм и има ли той почва у нас” (в края на краищата, човек не е длъжен да е на „ти” с диетрологията – най-общо казано, наука, която търси факти зад фактите). А има и една трета категория граждани, които не са чели нито Дядото, ни Щастливеца. Те изобщо не обичат да четат. Не е съвсем сигурно и дали могат. Затова предпочитат да разтварят вестници с големи цветни картинки, на които силиконови прелести на едрогърдести местни хубавици заместват Аз-Буки-то. За такива още Ботев бе отсякъл „Ум имал нявга в краката и чувства топли в червата”. А нали се сещате какво би казал за списващите подобни вестници!... Но групата на въпросните български граждани е многолюдна, богата и силна. Богата с категоричната си представа, че е компетентна по всеки въпрос. Че познава същността на „суровата шаечна правда” (по Илф и Петров). Че е на „ти” с далаверата и че за нея няма тайни в живота. И силна със свирепото си убеждение, че вчерашният ден задължително е бил по-хубав от днешния. Особено ако въпросният ден е дистанциран от нас поне тридесетина години. За тези граждани миналото е Изгубеният Рай; градината на Едем, от която са изгонени Адам и Ева. Естествено, иде реч за соц-миналото – както е известно, във въпросната райска градина първите хора са голи... И пак по същата странна логика за тези наши съграждани и сънародници бъдещето е предопределено, черно и катастрофично. Щото „като дойде демокрацията, всичко се провали”. Естествено, става дума за демократичното бъдеще. Както е известно, при него хората не би трябвало да ходят голи... Но не си мислете, че суровата оценка за предстоящ Апокалипсис е резултат на трезво прозрение, че в България от години управлението е в ръцете на корумпирани некадърници. Че политическият живот по същество е маргинализиран и за мнозина депутати думата „политика” най-вероятно произлиза от латинското „poly” (много) и българският глагол “тикам”. Че гешефтарството е изместило икономическата логика. Че демагогията се е настанила уютно в медийното пространство... Напротив! Те са склонни да одобряват именно най-идиотските постъпки на възможно най-некадърните управляващи. Те никога не се съгласяват, че царят е гол, колкото и да крещят децата въпросната „гола” истина... Те яростно негодуват срещу всяка форма на граждански протест, която нарушава спокойствието им, и злорадстват, когато за пореден път се убедят, че нравственото поведение не носи финансови облаги. Защото не са се минали. И защото радушно са приели шопската максима – „Я не сакам на мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле!”. Пък и все едно, след като нищо добро не ни чака, не е ли по-добре да прецакаме овреме Вуте, та да не сме капо!...
Не граничи ли подобно поведение със социопатология? Що за Стокхолмски синдром кара жертвите да симпатизират на своите инквизитори?! Обърнете внимание – става дума не за клакьорите, лакеите , ибрикчиите на управляващата върхушка. Не за онези, които са се „облажили” чрез обръчите от фирми и срещу заплащане са готови сервилно да пишат оратории дори на социалния дебилитет. Не за мутрите, скрили самодоволната си простотия зад черните стъкла на люскави джипове. Не! Това е позиция на средностатистически граждани, данакоплатци, от които държавата – или по-точно, управляващите въпросната държава до края на миналата година са ограбили под формата на „излишъци” почти 4 милиарда лева. Гласоподаватели, които отдавна не са практикували правото си да гласуват, защото всички са маскари и все едно, няма да се оправим...Които не „прозират” в стачката на учителите толкова ясната загриженост за собствените им деца и бъдеще на българското образование. Които не си задават въпроса защо са готови да стачкуват лекарите, а ако подобна стачка започне, ще псуват през зъби „Какво искат пък докторята, малко ли лапат?!” Те и от собствените си доходи не са доволни, но дори за секунда не си представят, че биха могли да ги променят с политическа култура и гражданско поведение. А може би това е социопсихологически феномен, роден от спецификата на българския преход?
Спомняте ли си разказа на Елин Пелин „На оня свят”? Върви дядо Матейко към пъклото, където е убеден, че му е мястото. И в главата му се върти: „Не съм за рая аз, сиромах човек... рая е направен за големците и за богатите... Нас са ни записали у дяволския тефтер, още като сме се родили... Все да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство... Постлах си хубавичко за пъклото!... Сега там, там да си отида...” А когато пред него се появява ангел, изпратен да го уведоми, че геополитически се е объркал и пак е сменил посоките, щото е писан за в рая, та натам трябва да се отправи, шопът сопнато му отказва. Не ви ли звучи някак познато? Да сте чували наскоро: „Е нема се опраим! И срещу тях да тичаме, пак нема ги стигнеме! Се е имало немане, ама те такова немане не е имало! Положението въобще не е розово! Не сме държава и туйто! Другите могат, ние – не! У нас, в България, не е като при другите!”. И във фолклора ни да се вгледате, ще откриете подобен род философски обобщения: „Ела, невольо, че ни помогни!”. Очевидно тук няма място за волята... Или: „Ела, зло, че без тебе по-зло!”. Да откривате в семантичното пространство на тази мъдрост място за доброто? Що за катастрофично мислене е оформило дълбокото убеждение, че ти си предупределен „свише” за страдание; че живееш в някакво ирационално, херметично затворено пространство, в което не функционират законите на общественото битие. В което логиката на социалната промяна е невалидна. В което каквото и да направиш, си обречен – следователно е най-добре нищо да не правиш! Някаква форма на фатализъм ли е това? Някаква историческа обремененост на националното мислене?! Оо, не... За съжаление, в социалната психология подобно поведение е отдавна описано и добре познато. Тъй, че не можем да се гордеем с феноменални черти на народопсихологията. Подобно мислене е свързано именно с максимата „Най-мразим да мислим”. Старо е като света. И отвежда към една от най-древните науки – есхатологията (от гр. Eschatos – последен и logos – наука). Грубо казано, това е науката за края на света. Науката, която се е възраждала всеки път, когато се е раждала поредната митологична представа за устройството на вселената и мястото на човека в нея. Когато тази представа е обяснявала всичко с наличието на богове и е предупреждавала какво може да направи Божия гняв, ако на религиозно равнище вярващото човечество не вярва в достатъчна степен. Т а не е ли Божието наказание онова, което ни кара да спазваме Божествените закони? И не е ли в последна сметка то благодат? Има в историята един почти анекдотичен случай. В навечерието на първото хилядолетие, една от европейските глави на Християнската църква мъдро решава, че според нейните изчисления идва края на света. Църквата оповестява народа на съответната средновековна държава и целокупното средновековно човечество изпада в предчувствие за тежък катастрофизъм, съчетано с индустриални количества некачествен алкохол... Какво ли ще да му е било на въпросното човечество, когато на пъври Януари, хилядната година, е разтворило гуреливите си очи и през черната депресия на махмурлука, е открило, че светът не е свършил! (Най-вероятно искрено си го е пожелало). През 1831, полуграмотният фермер Уилям Милър се самопровъзгласява за проповедник и започва да предсказва края на света, насрочвайки го за 22.03.1844г. Когато идва въпросната дата, без да пристигне Апокалипсиса, един от „феновете” му дълбокомислено прави бележки по начина на изчисленията и преизчислено стига до убеждението, че края на света ще се състои на 22.10, същата година... Есхатологичното мислене има своите безкрайни рефлексии в историята на човечеството, което така и не е дочакало конниците на Апокалипсиса. Спомнете си времето от края на Милениума, когато само преди осем години, целокупното човечество, воглаве с българското такова, очакваше поредния край на света под формата на компютърен срив, блокиране на световното компютърство, стачка на микропроцесорите, разруха на банковата система и т.н. По изчисления на експерти, светът е изхарчил тогава над четири милиарда долара за идиотски софтуер, който трябва да ни спасява от компютърната катастрофа. Катастрофата така и не дойде. Но най-оглупялата част на човечеството (воглаве с българското такова) продължи да я чака, защото това е най-удобният начин да избягаш от ангажимента си на морален човек, който носи отговорност за своето поведение и съдбата си в обществото. Който се чувства отговорен за съдбата на обществото въобще. По-лесно е да си убеден в края на света и, движен от екзистенциалната необходимост да дочакаш все пак този край, да живееш като за последно, да ядеш като за последно и да крадеш като за последно... И да мразиш всеки, който не мисли като теб, щото той е обвинение за самото ти съществуване... А нали един път се живее, я! Така философията на деморализирания човек изкристализира в есхатологично мислене. И той чака конниците на Апокалипсиса със скритичката мисъл, че точно у нас те едва ли ще дойдат...
Защо българското черногледство е съчетано с категоричното убеждение, че конниците на Апокалипсиса няма да дойдат? На този въпрос може да ни отговори само министъра на селското стопанство, г-дин Дикме. Щото той е капацитет по въпроса за изхранване на селскостопанския добитък с фураж.