Завръщането на К. (неЛирическо отклонение) - 2ра част

Минава още някой и друг час, необременяван от телефонни разговори и защеметяващи новини. По някое време обаче джиесемът пак звъни и този път от мен вече се иска и практическа помощ, а не просто теоретична.
- Пристигнах! Ела, излез пред входа, моля те!
„Щом се налага”, казвам си и излизам навън, готова за всякакъв развой на събитията...
Впрочем – почти всякакъв... Не знам как точно очаквах Ками да се появи, но да я съпровождат двама полицаи, очевидно също готови за всичко, беше отвъд моите предположения. Въпросните мъжаги се оглеждат и след малко се насочват към мен без да дават много ясна представа за намеренията си...
- Ти ли си каката? – пита единият за добър ден. – Слушай кво! Гледай в обозримо бъдеще да си пазиш сестричката, щото следващия път като реши да ги забърква такива, няма да си има работа само с нас! Дръж си я вкъщи, не я пускай много навън и направи добро за София!
След тая встъпителна реч, пазителят на реда кимва многозначително към девойката, обута с красив вълнен минижуп над мрежестия чорапогащник, която в този момент се сбогува любезно с колегата му (значително по-млад) и се усмихва чаровно.
- Чао и всичко най-добро! – отговаря другият полицай и също се усмихва галантно.
Двамата си заминават, а аз оставам да се чудя какво точно става тук. Ками не ме оставя дълго в неведение.
- Нямах билет в транспорта, та ми съставяха акт... Вики, ама ти защо не ми каза, че имало контрола?... Аз нямах и пари, та дойде полиция... Ама накрая, като си поговорихме и ме изслушаха, решиха да ме докарат дотук. Не е ли много любезно?
- А ти какво им каза?
- Че съм дошла тук при сестра си – при тебе, нали... Ама колко хитро го измислих!
- Те питаха ли те нещо друго? – задавам въпроса си предпазливо, пак готова да очаквам какво ли не.
- Ми, попитаха дали имам и други роднини в София...
- Ти какво им каза?
- Ми, че си само ти.
- И те?
- Казаха „Слава Богу”... Ма не знам какво означава това.
„Не ти и трябва”, мисля си, а в същото време предлагам да влезем някъде на топло, тъй като температурата беше значително под нула градуса.
- Ще идем у нас! – рече Ками. – Станчо ми се обади, че е бил зает, ма сега вече мож да дойде.
- Ами ако дойде някой друг вместо него? – намеквам не съвсем дискретно.
- А, едва ли... – отговаря тя. – Ма аз му казах на младия полицай да ми дойде на гости, ако реши... Видя ли го колко беше сладък?
Решавам да не отговарям на този коментар и двете с Ками се насочваме към дома й.
За щастие баба й в този момент я няма, затова спокойно се захващаме с приготовленията по посрещането на желания гост. Аз запрятам ръкави да направя кафе, а Ками пуска телевизия „Планета”, допринасяйки по този начин за създаването на хармонична (или дисхармонична, зависи от гледната точка) атмосфера в къщата.
Минават-не минават десетина минути и на вратата се звъни.
- Това трябва да е той – зарадвана предполага Ками, но се налага аз да отворя, тъй като на нея й зазвънява в същия момент телефонът...
На вратата – за голямо разочарование за девойката – се оказва бабата. Вече разбрала, че внучката й е тук от неколцина представителки на съседското тяло, станали скрити свидетелки на днешната полицейска сцена (бързо се разпространяват новините у нас – никакви масови или обемни медии не ни трябват – да живее интерсъседската комуникация!) и бърза да проведе сериозен разговор с нея по този въпрос, но виждайки друг човек в дома си, временно се отказва.
- Къде е Камелия да я подхвана с метлата... таковаа... да й дам да почисти тука с метлата, че нещо е мръсно... – започва тя вместо поздрав.
Аз, влизайки в ролята на умиротворител между баба и унука, бързам да попитам:
- Ками, какво става с кафето?
- О, то е готово. Ама мене Станчо ми се обади, че ще закъснее... Затова го сложих в хладилника.
- Защо бе Ками?
- Ми да не изстине!
- Ками, ама то ще замръзне там!
- Няма Вики, няма, аз добре затворих вратата!
Отказвам се да давам по-нататъшни насоки в приготовленията. Бабата пък, без повече приказки, изпълнява първоначалната си закана и тиква в ръцете на Ками една метла, след което се омита в стаята си, мърморейки. Ками пък се заема да мете, като за фон пуска звука на телевизора още по-силно. Опитвам се да игнорирам въпросния шум, като провеждам разговор с госпожицата – все пак, доста време не сме се виждали. Както обикновено, темата се върти около представителите на противоположния пол и изразните средства на събеседницата ми са предимно обичайните „Миии, да” или „Миии, не”, но в един момент разговорът бива прекъснат от повторен звън на вратата. Ками се втурва да отвори, но баба й я изпреварва... и мигом си припомня първоначалното си намерение да подхване Ками с метлата, когато се оказва лице в лице с младия полицай от сутринта, явно все пак решил да приеме поканата на внучката й.
- Добър ден! – поздравява човекът, леко учуден. – Госпожица Камелия случайно да живее тук?
- Тука съм! – отговаря Ками, светкавично озовала се до вратата. – Ама ти как ме намери?
- Отидох в другия вход, но те нямаше и ме насочиха насам.
- Влизай, аз тука мета!
И полицаят прекрачва несигурно прага, поглеждайки боязливо към бабата, която все така стои като гръмната и дума не продумва.
Полека-лека домашното спокойствие се възстановяна. Ками мете, аз вадя кафето от хладилника, а полицаят, настанен в един фотьойл в хола, се опитва да проведе разговор относно климатичните условия с бабата. Не минава и минута обаче и откъм външната врата отново се разнася мощен звън.
Ками незабавно ми връчва метлата и хуква натам. Този път наистина се оказва „приятелъ”, който бива незабавно въведен вътре и запознат с присъстващите.
- Мноу ми е приятно! – промърморва той, след което направо сменя темата. – Ква е тая ужасна музика?
Хваща дистанционното на телевизора и сменя музиката на български рап.
Аз, от своя страна, временно подтискам желанието си да се яхна на метлата и на секундата да си излетя право вкъщи, а се заемам да обясня ситуацията на все по-учудения полицай (доколкото е възможно, разбира се). На човека му става много интересно и ентусиазирано пита къде и кога може отново да се види с младата персона... През това време музиката на няколко пъти бива сменяна от „Планета” на Спенс и бурни танци почват да се вихрят, изобщо, голям „купон” пада...
Накрая на бабата й писва и ни изгонва всичките, с полицая барабар.



П.П. Блогът ми навърши две годинки - ха честито!:)