Галошите на Шекспир

В. "Седем", Сряда, 23.04.2008


На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.