Кво се чудите? Няма шега, няма майтап – вече съм на 19, което значи, че съм минала най-хубавите си години! Но нищо, важното е да се върви напред, пък докъдето стигнем - дотам!
И в тази връзка – днешния ден, по независещи от мен обстоятелства, ми се налага да го ознаменувам не как да е, а с изпит. Ще ви помоля да ми стискате палци, пък каквото направя – това! Чао засега от мен, приятен ден на всички и бъдете здрави!
П.П. - Не знам по какво причина, блогът ми е решил, че днес е "Wednesday, June 14", ама 'айде, щом сте рекли...
четвъртък, юни 15, 2006
сряда, май 24, 2006
Туристически сън
Сън сънувах странен – група от туристи –
весели и тъжни; старци и спортисти,
с фотоапарати, с камери различни,
щракащи по всички гледки екзотични –
аз развеждах бодро, даже вдъхновено
сред града огромен във поле зелено.
Столицата родна беше мойта сцена.
София прекрасна, млада, възродена!
Пълна със музеи, сгради и градини;
улиците чисти, лъскави витрини.
Даже и хартийка няма по земята,
звън камбанен нежно къса тишината –
Александър Невски сияе в позлата.
Паметници вдигат пушки в небесата.
Парковете – пълни с радостни дечица,
майките се радват и си хапват пица.
Столицата диша въздуха прекрасен,
Витоша синее в хоризонта ясен...
Ала най-голяма ценност за туриста,
туй, което грабва и от прима виста,
дето липсва в Лондон, Ню Йорк и Варшава,
за което всеки щури пари дава –
Първата Английска прочута гимназия.
Тя духовен център е, Господ нея пази я!
Гордо се издига в София, в средата.
Мраморни алеи красят й снагата.
Дворът й огромен – игрища, басейни;
коридори, пълни с ученици дейни.
В прохладните стаи с мощни климатици,
наука се прави, пишат се шестици.
Учители с тоги и перуки бели,
мъдро разговарят с деца преуспели.
Дипломи огромни, признати от всички,
скрити зад витрина, привличат очички
на невръстни, малки, плахи подгответа,
дето ще поемат новата щафета...
Храм, духовен център, и път към прогреса...
Туристите гледат – омаяни те са.
А аз гордо крача из тази вселена,
и над всичко земно гледам извисена...
Изведнъж звън остър от съня ме буди.
Седя на бюрото, гледам и се чудя.
Тетрадката празна пред мене немее.
Пътепис написан във нея къде е?
Та в строфи изящни нещо да представя
като за туристи, та да ги забавя,
да не би да тръгнат към нашата сграда
във дворчето скромно, с протрита фасада...
Я да ги закарам към наш’то летище...
Като го довършат. Тогава ни вижте!
весели и тъжни; старци и спортисти,
с фотоапарати, с камери различни,
щракащи по всички гледки екзотични –
аз развеждах бодро, даже вдъхновено
сред града огромен във поле зелено.
Столицата родна беше мойта сцена.
София прекрасна, млада, възродена!
Пълна със музеи, сгради и градини;
улиците чисти, лъскави витрини.
Даже и хартийка няма по земята,
звън камбанен нежно къса тишината –
Александър Невски сияе в позлата.
Паметници вдигат пушки в небесата.
Парковете – пълни с радостни дечица,
майките се радват и си хапват пица.
Столицата диша въздуха прекрасен,
Витоша синее в хоризонта ясен...
Ала най-голяма ценност за туриста,
туй, което грабва и от прима виста,
дето липсва в Лондон, Ню Йорк и Варшава,
за което всеки щури пари дава –
Първата Английска прочута гимназия.
Тя духовен център е, Господ нея пази я!
Гордо се издига в София, в средата.
Мраморни алеи красят й снагата.
Дворът й огромен – игрища, басейни;
коридори, пълни с ученици дейни.
В прохладните стаи с мощни климатици,
наука се прави, пишат се шестици.
Учители с тоги и перуки бели,
мъдро разговарят с деца преуспели.
Дипломи огромни, признати от всички,
скрити зад витрина, привличат очички
на невръстни, малки, плахи подгответа,
дето ще поемат новата щафета...
Храм, духовен център, и път към прогреса...
Туристите гледат – омаяни те са.
А аз гордо крача из тази вселена,
и над всичко земно гледам извисена...
Изведнъж звън остър от съня ме буди.
Седя на бюрото, гледам и се чудя.
Тетрадката празна пред мене немее.
Пътепис написан във нея къде е?
Та в строфи изящни нещо да представя
като за туристи, та да ги забавя,
да не би да тръгнат към нашата сграда
във дворчето скромно, с протрита фасада...
Я да ги закарам към наш’то летище...
Като го довършат. Тогава ни вижте!
вторник, май 16, 2006
За тебешира, за черната дъска...
Или малко за родната говназия... (ъъъ... пардон, гимназия!) от една завършваща окаяница (хлип!).
Има една песен на група ФСБ – “Пак ще се срещнем след десет години”. Най-вероятно тя е от успешните в родната ни поп музика, след като вече десетилетия продължава да звучи ако не другаде, то поне по време на изпращане на поредния училищен випуск. В нашата гимназия обикновено се пее “Клетва” на Щурците, но на мен това винаги ми е звучало малко претенциозно. Наистина ли се “кълнем, попадне ли в беда един от нас...”? Защото комай в хаоса на стремителния ни 15-годишен преход, белким сме обръгнали на прекалено много клетви, обещания и благопожелания...
А това простичко послание – да се видим отново, та дори след десет години – не крие в себе си само носталгията на раздялата. Наивно е да вярваме, че и в най-сплотения клас или випуск всички таят в еднаква степен възторжени чувства към ближния си. А когато випуските се събират на юбилейни срещи, извън желанието да видим добрите и, уви, позабравени приятели, онова, което дреме някъде в дъното на спомена, е и позабравената сграда на училището (поне така съм чувала)...
Училището – възторжено възхвалявано, и не по-малко страстно оплювано. Гимназията, която още в древна Гърция свързвали с думите “pathemata mathemata” ("Παθήματα μαθήματα", или "учението е мъчение") и за която се твърди, че ни дава толкова много. Препълнената сграда, в която след изпращането на нашия випуск, макар и за кратко, ще има празни класни стаи. Има ли нещо по-тъжно от празна класна стая? Тук някой съвипускник би отбелязал: “Не значи ли празната класна стая, че класът е запрашил към парк Заимов?”. Което би могло да извика и тиха радост (естествено, не у потърпевшия учител). Но в словосъчетанието “класна стая”, логическото ударение не пада върху представата за помещението... А на мястото, където зад стари и нови, чисти и издраскани чинове, са насядали учениците. И когато класът го няма, в това помещение остават само тебеширът и черната дъска. Не знам дали някой ученик някога е писал есета за тебешир и черна дъска, още повече, че вече работим с модерни технологии – дъските са от бяла пластмаса и върху тях пишем с флумастери, приятно ухаещи на алкохол (само дето казват, че после миризмата на спирт се изпарявала, ала написаното не можело лесно да се изтрие). А старомодната черна дъска, покрита с тебеширени облаци, в кабинета по химия ние сме се научили да изтриваме до кристален блясък... Или сме ставали свидетели как върху изписана черна дъска може да се пише отново, и отново, и отново... За да открием дълбочината на израза “да четеш между редовете”.
Тази черна дъска, пред която младите труженици(често оценявани като “три синджира роби") на българската образователна система”, в продължение на години загиват или възкръсват; възраждат се, или припадат, за да бъдат понесени тленните им останки към уютната прохлада на лекарския кабинет... Тази черна дъска, към която още в подготвителен малките шерпи* тътрузят чинове и столове по стълбите и коридорите на училището, та като ги видим, да възкликнем: “Яяяя, подгответата вече са станали истински ученици на Английската!”...
А тебеширът? Казват, че на млади години Мигел де Унамуно написал възторжено есе за тебешира. Но едва ли големият есеист би могъл да си представи какво нещо е “летящият” тебешир, който се носи като някакво НЛО из пространството на класната стая, за да изчезне точно когато е нужен. И ученикът с необичайна пъргавост да се втурне по коридорите, за да издирва ценната креда. За който се носят легенди, че ако се сдъвче квалитетно, тутакси се вдига температура и извинителната бележка е в кърпа вързана (за експериментаторите – не си заслужава да пробвате, боли стомах!). Тебеширът, който осуетява всякакви опити да бъде заменен с лазерна показалка или други технически изобретения...
Защото, поне за мен, училището е и една класна стая, в която черната дъска с парче тебешир може да те привлича и отблъсква, но е обсебила дванайсет години от живота ти... А кажи-речи половината от това време ти си пътувал с нередовния градски транспорт към булевард Дондуков 60, мислейки как по-убедително да обясниш, че група маскирани терористи са отклонили тролея от линията му и поради тази именно причина закъсняваш за пореден път. И цели пет години гимназията, в една или друга степен, е определяла “пространството” на твоите радости и мъки... Не може да убедиш оня, който се чуди какво прави в “това тъпо училище”, че вероятно не е съвсем прав. Не може да убедиш и оня, който възторжено пее химни на възхвала за “родната гимназия”, че трябва да бъде по-сдържан. Не може да кажеш на ругаещия – “Пич/маце, като не ти харесва училището, какво правиш в него?”. В крайна сметка и последният мързелан от същото това училище би могъл, поне теоретично, да бъде отличник някъде другаде... Не върви да попиташ екзалтирания – “Наистина ли си убеден, че съвсем всичко в тази гимназия е идеално?”. Но и доволните, и недоволните; и обичащите, и мразещите, сигурно някъде дълбоко в себе си чуват едно тъничко гласче, което уж небрежно мърмори: “Абе, все пак... Друго си е Английската... Защото ние сме от Първа Английска”. И тези, които го чуват, оплаквайки се от училището, някак отвисоко поглеждат към заобикалящия ги свят. А онези, които не го чуват... Какво пък? Казват, че с времето човек се променял, слухът също...
А засега випуск 2006 чака да чуе последния звънец. Да брои хорово до дванайсет в двора на училището, та да разберат всички, че е овладял добре математиката. И да полети към заветния абитуриентски бал и дискотеката в "Sin City".
Абитуриентите могат да тръгнат на този бал в гигантски лимузини или файтони; екстравагантни тоалети или семпло облекло (някои вероятно мечтаят за камуфлажна униформа и Калашников...). Но дали няма да е хубаво, ей така, "за спомен” да си носят парче тебешир?... Понеже черните дъски няма как да ги помъкнат – те и без това са кът!
-------------------------------
*Шерпи – непалска племенна група, известна със склонността си да се разхожда до най-високите планински върхове, мъкнейки товари, почти равни на тежките чанти, носени от подгответата в 1АЕГ – б.а.
понеделник, май 08, 2006
Българските измерения на ксенофобията в нашия обществен живот
Ксенофобията (Xenophobia) прозлиза от старогръцките думи “ξένος” (непознат, чужденец) и “φόβος” (боязън, страх). Ксенофобия обозначава всяка постоянна, ирационална или прекомерна ненавист или страх към чужденци или непознати, не обезателно оформена, поощрявана, търпима или стимулирана от властта. В научната фантастика напр. се има предвид страхът от извънземните. Ксенофобия въплъщава вярването, правилно или не, че човек стои пред нещо чуждо и враждебно.
Четвъртото издание на диагностичния и статистически наръчник за умствени смущения на Американската психиатрична асоциация включва в описанието си на фобия „силно безпокойство”, което следва разкриването на „обекта на фобията както в реалния живот, така и чрез въображение или видео...”
За ксенофобия има два основни обекта на фобията. Първият е група от населението, съществуваща в едно общество, което не я смята за част от това общество. Често това са настоящи имигранти, или емигранти, но ксенофобията може да бъде насочена също срещу група, която е съществувала от векове. Тази форма на ксенофобия може да предизвика или да благоприятства за враждебни и агресивни реакции като масово пропъждане на имигранти или в най-лошия случай – геноцид.
Втората форма на ксенофобия е предимно културна и обектът на фобията са културни елементи, които се смятат за чужди. Всички култури са предмет на външни влияния, но културната ксенофобия често е точно насочена, напр. чуждиците в матерния език. Тя рядко води до агресия срещу лица, но може да завърши с политичеси кампании за културно или езиково пречистване. Изолационизмът, основна ненавист към външните работи, не се възприема точно като ксенофобия.
Класически пример за ксенофобия от първия тип е отношението към еврейския етнос в средновековната и по-късна история на Европа. Разпръснати по света след голямото възтание срещу Рим, част от евреите оцеляват, като се адаптират икономически към промененото социално обкръжение, изграждат висока икономическа култура и, да речем, около единайсти век във Франция, до голяма степен поддържат икономическото статукво в градовете. Като резултат периодически са подлагани на гонения с конфискация на имуществото, а предлогът е, че те са разпнали Спасителя (естествено, пропусната е малката подробности, че Иисус е евреин). Пример за ксенофобия от втори тип е отново Франция, която през 1979г., в желанието да поддържа чистотата на френския език, приема законодателни мерки срещу думи от английски произход във френската реч (официално е забранено използването на английска лексика в имената на фирмите, наименованията на улиците и т.н. След натиска на общественото мнение в Европа, Франция е буквално принудена да отмени официално този закон). Така крайният “пуризъм” става израз и образна емблема на културна ксенофобия. Страната, която обикновено приемаме за люлка на европейската демокрация – Англия, пак в края на 70те години също приема крайно дискриминационни закони, по силата на които, ако служител в държавна фирма сключи брак с цветнокожа/цветнокож, той е лишаван от редица привилегии, а в някои случаи, заплашен от уволнение. Отново под натиска на общественото мнение този британски закон е отменен от Долната камара и дори става причина за падането на едно правителство. Тоест, ксенофобията от първи и втори тип съществува в социалния живот на Европа, Америка и т.н. далеч преди падането на Желязната завеса – и за съжаление, непосредствено след суровите уроци на Втората Световна война...
Очевидно ксенофобията е сложен социопсихологически, а от някаква гледна точка, исторически и политически мотивиран феномен, който има своите проекции в живота на съвременната европейска цивилизация. Но доколкото ние ще разглеждаме рефлексиите на въпросното явление в социалното ни битие в контекста на твърдението, че у нас проявите на ксенофобия не могат да бъдат исторически мотивирани; не са отражения на културна нетърпимост и притежават определена национална специфика, ще направм опит за коментар и осмисляне на явлението в неговите универсални, наднационални измерения от последните години на социалния живот в Европа.
На 14.09.2004г. Конференцията на ОССЕ, посветена на толерантността и борбата срещу расизма, ксенофобията и дискриминацията, завършва с Декларация, осъждаща всички форми на расизъм, ксенофобия и антисемитизъм.
Заключителната Декларация от Брюксел е прочетена от Председателя на ОССЕ, тогава министъра на външните работи на България - Соломон Паси.
"Изминахме дълъг път от Виена, когато миналия септември расизмът, ксенофобията и дискриминацията за първи път бяха обсъждани в такъв формат", заявява министър Паси. "Сега имаме ясно начертан път. Трябва да продължим диалога и образователната работа и да включим толерантността в дневния си ред", подчертава той.
Белгийският му колега Карел де Гухт обобщава, че на конференцията са били определени конкретни мерки за борба срещу всички форми на расизъм и ксенофобия и че е изпратен ясен сигнал към цялата международна общност. "Основната тема на тази конференция бе диалогът - диалог, насочен към изграждане на взаимно уважение и разбирателство", допълва Де Гухт.
В Декларацията си участниците във форума осъждат всички организации и лица, насърчаващи прояви на расизъм, ксенофобия, дискриминация или нетолерантност. Те категорично отхвърлят идентифицирането на тероризма и екстремизма с която и да е религия, култура, етническа група, националност или раса.
В Декларацията от Брюксел страните от ОССЕ се задължават да обмислят въпроса за въвеждане или затягане на законите срещу дискриминацията, да осъществяват образователни програми за насърчаване на толерантността, да стимулират междурелигиозния и междукултурния диалог и да предприемат мерки срещу проявите на дискриминация и на насилие над мюсюлмани в страните от ОССЕ. Държавите участнички се споразумяват също да работят срещу дискриминацията и ксенофобията към мигранти, както и да събират надеждна информация за престъпленията, мотивирани от расизъм и нетолерантност.
Двудневната конференция в Брюксел е третата подобна проява, организирана от ОССЕ по време на българското председателство. В нея участват над 700 представители на правителства, неправителствени организации и международни експерти.
Всъщност въпросният форум отвежда към факта, че 2004 -та година бележи своеобразен връх на проявите на ксенофобия в обществения живот на Европа.
Редица събития през 2004 г. приковават вниманието на обществото към проблемите, предизвикани от проявите на расизъм, антисемитизъм, ксенофобия и нетолерантност в Европа. Убийството на момиченце от таджикски произход през февруари в Русия, посегателствата срещу еврейски центрове и синагоги и оскверняването на еврейски гробове във Франция, палежите на джамии и мюсюлмански училища в Холандия доказаха, че етническата и религиозна нетърпимост съвсем не са изчезнали - дори в Европа на 21 век. Тъкмо обратното. Увеличават се проявите на расизъм и нетолерантност срещу мюсюлмани и евреи на Стария континент, израз на погрешно насочена враждебна реакция срещу международния тероризъм и насилието в Близкия изток. Въпреки липсата на официална статистика за престъпленията от омраза немалко правозащитни организации оповестяват неоспорими доказателства за засилване на насилието и нетърпимостта. През септември на Брюкселската конференция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за борба срещу различните форми на расизъм, ксенофобия и нетолерантност е представен доклад на тази тема. В него е констатирано, че след атаките от 11 септември 2001 г. в САЩ и атентатите от 11 март т.г. в Мадрид проявите на враждебност спрямо мюсюлманите в Европа, изразяващи се в словесни и физически атаки, дискриминация на работното място и при раздаването на жилища, са нараснали. Международният хелзински комитет за правата на човека посочва в доклад, че различните разбирания за тероризма са довели до нарастване на враждебните действия спрямо 15-милионното мюсюлманско население в Европейския съюз, започващи от клевети и обиди на улицата и стигащи до вандализъм. В свое проучване американската организация Хюман райтс фърст отбелязва, че надигащият се антисемитизъм създава атмосфера на безпокойство, в която цели общности се страхуват, че ще станат жертва на нападение. Още в началото на годината генералният секретар на ООН Кофи Анан заявява, че в западните държави много мюсюлмани стават обект на омраза и расистко отношение заради терористичните нападения, за които са виновни малка група мюсюлмани, и предупреди, че има опасност от "сблъсък на цивилизации" между Запада и ислямския свят. Ноемврийските събития в Холандия потвърждават правотата му. Убийството на кинорежисьора Тео ван Гог от радикален ислямист предизвиква поредица от нападения срещу джамии и религиозни училища. Осквернени са и немалко църкви. В реч пред Европейския парламент холандският премиер Ян Петер Балкененде заявява, че тези силни ответни реакции са доказателство за напрежение в обществото. Той призовава европейските правителства да се поучат от събитията в Холандия и да вземат мерки за предотвратяване на нападенията срещу малцинства. За нарастване на престъпленията от омраза в Европа свидетелстват и данните от социологическо проучване за религията на института GFK, публикувано в европейското издание на Уолстрийт джърнъл от 10 декември. Изследването обхваща 21 000 души от 21 европейски държави. Над половината от западноевропейците (52 процента) смятат, че в страната им има нетърпимост към мюсюлманите. Усещането за нарастване на ислямофобията е най-силно в Швеция (75 процента), Холандия (72 процентa), Швейцария, Дания, Белгия и Германия: повече от 60 процента от населението в тези държави е съгласно с твърдението за съществуващо отрицателно отношение към исляма. Усещането за нетолерантност към мюсюлманите е по-слабо в Централна и Източна Европа, където имигрантите от мюсюлмански произход са и доста по-малко: едва 30 на сто от жителите в тази част на континента смятат, че в страната им има прояви на ислямофобия. Резултатите от проучването сочат безспорно засилване и антисемитизма: 34 процента от населението на Белгия, Холандия, Швейцария и скандинавските страни е на мнение, че нападенията срещу еврейската общност се увеличават. Освен проявите на ислямофобия и антисемитизъм, които намират широк отзвук в медиите, правозащитни организации сочат като честа жертва и ромското население, особено в източноевропейските държави. Европейските институции не остават безучастни наблюдатели на престъпленията от омраза в Европа и единодушно осъждат расизма, ксенофобията и дискриминацията на чужденци и малцинствени групи. Европейската комисия за борба срещу расизма и нетолерантността, независим орган към Съвета на Европа за мониторинг върху спазването на човешките права, обявява, че расизмът и нетърпимостта са "петата колона" на тероризма в съвременните демократични общества. Комисията, която изготвя доклади за проявите на нетолерантност срещу малцинства и етнически групи в страните членки на Съвета на Европа, разпространява през 2004 г. изследванията си за няколко държави, включително България. Отбелязани са расово мотивираното насилие срещу ромското население в Чехия, Унгария, Гърция и Словакия и съществуването на предразсъдъци и дискриминация от страна на гръцкото общество към мюсюлманите в Западна Тракия и към имигрантите. Комисията отчита също нарастване на проявите на антисемитизъм и ислямофобия в Белгия и препоръчва на белгийските власти да вземат адекватни мерки срещу расистките прояви. За съжаление тези тенденции през следващата година съвсем не намаляват, напротив – статистиката сочи, че те се превръщат в относително устойчиви социални явления, които в политическия живот на отделни европейски страни са в състояние да генерират “социални взривове” на насилие. Събитията във Франция, при които младежи от крайните квартали “нарушават обществения ред”, ражда поредната вълна от ксенофобия в европейска страна, която свързваме с основите на модерната демокрация. При това в събитията от съвсем близкото минало, разтърсило общественото мнение в Европа и самата Франция, обективно не срещаме ксенофобия от първи или втори тип. Иде реч за ксенофобски настроения, които се явяват рефлексия на политически и социопсихологически явления. Когато Дьо Гол взема решение да изтегли френските войски от бившата френска колония Алжир, реално започва необявена гражданска война (заговорът на военните срещу Дьо Гол). Така човекът, който превръща Франция от колониална сила в съвременна европейска държава, е принуден, след като смазва опозицията си, да отвори широко границите на Франция за емигранти от бившите френски колонии. Според неговата политическа доктрина, по този начин Франция ще запази културното си влияние и политическия си авторитет – а това ще рече и икономическите си интереси в Индокитай, Азия и Африка. Оказва се обаче, че политическите интереси не са “подплатени” с реални социални действия, за да бъдат тези неграмотни и неквалифицирани чужденци приобщени към живота на модерна Франция. Цветнокожото население във Франция се увеличава, раждат се деца и деца на тези деца, които са на социалното дъно, те се превръщат в “криминогенен контингент” и в един момент се стига до “двустранна ксенофобия”. Хората в гетата за чужденци мразят правителството и всичко френско, а французите мразят тези “пришълци” като потенциални престъпници и втора категория хора. Резултат на този процес, продължил около четири десетилетия, са социалните взривове и могъщите вълни на ксенофобията.
Колкото и парадоксално да изглежда, рефлексията на ксенофобията в нашия обществен живот по-скоро ни отвежда към модела на “френския феномен”, отколкото към ксенофобия от първи и втори тип. Нещо повече – историческата, културна и политическа съдба на България притежава такава специфика, че я превръща в едно от малкото пространства на планетата (или поне в Европа), в което по силата на ред исторически причини, ксенофобията е не само невъзможна, а и абсурдна като социално явление. Доказателството на тази теза изисква много дълги и пространни разсъждения, но и повърхностен поглед върху историческите дадености очертава профила на народопсихология, изградена върху мотива за оцеляването, при което няма място за войнстващо отхвърляне на чуждото.
Старобългарската държава, при своето създаване, се оказва особен “симбиотичен” тип държава – тоест, отделните етноси запазват своята етническа идентичност, но са обединени не толкова със силата на оръжието, колкото по чисто икономически, политически и прагматични причини. Етносът на прабългарите осигурява военната идентичност на държавата, административната структура на управлението и не на последно място – икономическия стабилитет (за около две столетия прабългарите предприемат повече от двеста военни операции на територията на Византия срещу десет пъти по-малко ответни военни удара от страна на Византия). И това е естествено – прабългарите притежават изключително висока военна култура... В резултат на което огромната маса от славянско население до голяма степен ползва предимствата от тази практика. Както казва Николай Генчев: “Прабългарите могат да крадат коне, славяните да ги отглеждат”. И въпреки че изразът звучи грубо, той насочва вниманието към факта, че огромната маса на славянски племена, няколко десетки хиляди прабългари, етнос от гръцки, тракийски и т.н. произход, са амалгамирани в социалния живот на една нова държава. След покръстването на българите от Борис се оказва, че етническата толерантност ще се развие до състояние на културна толерантност, доколкото по силата на ред обстоятелства, един изкуствено създаден за нуждите на Християнството език, предназначен за Великоморавия, ще стане наш национален език, наша национална съдба и безпрецедентен факт в историята на средновековната култура. Тоест, този език “абсорбира” огромните маси от население и става говорим, официален на територията на старобългарската държава. Което определя и бъдещите “парадигми” на културната търпимост в историята на България. Но етническа и културна търпимост – това е “антитезата” на ксенофобията. Падането на Първото българско царство, приобщаването на България към Византийската империя под формата на провинция, теоретично би трябвало да засили ксенофобските настроения у нас. На практика в историята съществува само фактът, наречен Търновска книжовна школа, който доказва, че тези двеста години Византийска власт невероятно са обогатили старобългарската култура така, че в края на Второто българско царство и след падането на Византия за известно време България става най-ярката културна сила на Европа. Тоест, културната толерантност е вече национална културна традиция и дава своите резултати. Приобщаването на България към Османската империя – онова, което наричаме Турско робство – теоретично би трябвало да превърне България в център на “ксенофобски настроения”. Поне по две причини на територията на България като провинция на Османската империя, това не се осъществява. Ще припомним, че още синът на Баязит Победоносния – Муса Челеби – издава Ферман, с който се озаконяват земите на Рилския манастир и се утвърждава самият християнски манастир като официална административна единица (къде отиват хубавите митове за гоненията на турците срещу българската църкава?). Няма да коментираме защо в историята съществуват толкова бели петна по отношение на този период. Няма да коментираме и факта, че когато една страна е загубила националната си свобода и е станала провинция на някоя империя, населението не може да “питае” топли чувства към въпросната империя. Но е категоричен исторически факт, че в продължение на поне четири столетия, въпреки периодическите взривове на насилие, населението, разположено върху територията на България в икономически план получава няколко десетки пъти по-високи доходи, отколкото тези на балканските му съседи; че религиозната търпимост на тази територия е различна от нетърпимостта към християнската църква в други балкански държави; че България е единствената, която в условията на Турско-Османската империя “получава” Независима (Автокефална) църква и че именно за тази територия през Деветнайсти век Султанът подписва Хатишерифа и Хатихумаюна (никоя друга провинция на Турската империя не е получила подобни документи). Всичко това има едно просто обяснение – до началото на икономическата криза в Империята, по силата на географското си местоположение, България е снабдител номер едно на многомилионния пазар на Истанбул – сърцето на Османската империя. (Няма друга провинция на Империята, в която етносът да е нарекъл Истанбул – “Цариград”, тоест, да е “християнизирал” столицата в контекста на своя език и култура). Това е възможно само ако в продължение на много векове у населението е изграждано чувство за толерантност на верско, етническо и културно ниво. Това съвсем не означава, че българите са се отказали от своята национална идентичност. Напротив – съвпада с най-модерните теории, че националната идентичност се запазва само в условията на висока търпимост към всички култури. Историята го доказва... Темата е изключително сложна, но дори тези повърхностни наблюдения дават право на извода, че по силата на историческата си съдба, на ниво народопсихология няма причини за изграждане на ксенофобски манталитет. Напротив. Фактът, че една от устойчивите теми на българското Възраждане е осмиването на чуждопоклонничеството (което ще рече, че дори в определени периоди се прекалява с толерантното отношение към чуждите култури или етноси) е красноречив.
След Руско-Турската война, в историята на България забелязваме определени периоди, които сякаш генерират ксенофобски настроения. Очевидната причина е трудността на прехода, при който винаги социалното развитие по своеобразен начин “изпреварва” психологическата адаптация на отделния човек към този преход. При всеки преход старата ценностна система рухва, а новата още не е утвърдена. Икономическият хаос, политическата “неуравновесеност”, размиването на усещането за културна идентичност раждат социални напрежения и процеси, по силата на които се маргинализират цели социални пластове от населението. Естествено е да очакваме взривове на насилието, в които представата за “другия”, “чуждия”, “врага” превръщат враждебността в норма на социално поведение, която можем да идентифицираме с ксенофобия от първи и втори тип. Но когато се стигне до сериозното, екзистенциалното изпитание на една нация, парадигмите на новата социална психология изчезват, за да се върне колективната позиция към нормите на народопсихологията. Класически пример – безпрецедентния факт за спасяването на българските евреи. Нека не забравяме, че в пространството на света, засегнат от Втората Световна война, подобна колективна реакция за спасяване на етнически пласт от населението, не е позната!
Това наблюдение ни позволява да търсим проекциите на ксенофобията в нашата социална действителност не като ксенофобия от първи и втори тип, а като проекция на социопсихологическо поведение, свързана с прехода от една обществено-икономическа формация към друга. Иде реч по-скоро за изключително ниска толерантност по отношение на етноси, религии и културни дадености, отколкото за същинска ксенофобия. Това съвсем не означава, че трябва да си затваряме очите пред метастазите на ксенофобските прояви.
Най-общо можем да ги систематизираме в няколко плана:
Първата проява на ксенофобски настроения след падането на Берлинската стена и промените у нас, е свързана с поляризацията на политическите пристристия. Яркото “колорно” открояване на тези пристрастия (сини – червени) отвежда към извода, че подчертания антагонизъм между представители на единия и другия цвят не е свързан с политическа култура, или политическа кауза, а е антагонизъм, емоционален по същество, противоборство на представите за новото и старото, сблъсък на желанието за запазване на статуквото и промяната. В навечерието на изборите, в резултат на които на власт идва правителството на Филип Димитров, по Първа програма на Българска телевизия камерите улавят много симптоматичен пример. Екип интервюира хора от близко до София село за техните политически пристрастия и внезапно копаещ наблизо старец с озверяла физиономия се нахвърля срещу екипа и разбива с мотиката си камерата. Лентата е уловила изражението му и изблика на ирационален, безпричинен и немотивиран гняв е класически пример за резултат от ксенофобски настроения, в които омразата към политическия противник добива уродливата форма на желание за насилие. И все пак да не забравяме, че преходът тук, на Балканите, някога е коствал на Турция (във времето на Кемал Ататюрк) гражданска война и над 30 000 жертви. В Гърция, около военният режим – повече от 15 000 пострадали, интернирани и емигранти. В остатъчна Югославия – за 4 години – четири граждански войни, над половин милион убити... В Румъния, по официални данни, между триста и четиристотин убити. Тоест, процесът на демократизация от двайсетте години на двайсти век, през периода след Втората Световна война, до промените на деведесетте години, ни среща с кървави прояви на ксенофобия, мотивирана от политически пристрастия. В България този преход беше извършен без нито една жертва (с изключение на няколко “полуподпалени” сгради и разбити и обърнати автомобила...). Малцина си дават сметка колко дълбоки трябва да са корените на толерантността, за да бъдем свидетели на подобен безкръвен преход.
Друго проявление на ксенофобията е отношението към така наречените малцинства – ромско население, турско население и т.н. В това отношение е очевидно, че основен прицел за ксенофобска нетърпимост на етническо ниво стават циганите. Обяснението е просто – голяма част от тях са “криминогенен контингент” и в масовото съзнание се изгражда представата, че те са врагът. Не подлежи на коментар истината, че има определени причини, залегнали още в политиката на социалистическа България, които водят до маргинализирането на този етнически пласт от населението, изключително ниската им култура и невъзможността да се интегрират по естествен път в социалния живот. И все пак – “антициганските” настроения не са довели до появата на организации от типа на “Ку-клукс-клан”, бразилските “командоси” и т.н., които превръщат физическата разправа в социална форма на геноцид и обществена практика. Те са свързани с наистина много грозни прояви на насилие, но то е по-скоро в сферата на битовата престъпност, а не на обективното желание за геноцид. Тук етническата нетолерантност отново се явява рожба на прехода, има свои политически и социални измерения без да довежда до прецеденти на ниво отмъщение (убийството на проф. Станимир Калоянов – очевидно криминално престъпление на битова почва бе използвано популистки от организация Атака, но извън демагогията и фразеологията нямаше конкретни прояви на физическо насилие, характерно за класическата ксенофобия). Тези разсъждения съвсем не означават, че полицията трябва да проявява търпимост към престъплението, или общестовто да се примирява с него... Що се отнася до отношението към турския етнос, генерирането на неприязън е логическо следствие от проявите на политическа аморалност от определени представители във върхушката на ДПС (злоупотреба с власт, пренебрежително отношение към другите, подозрения за криминално поведение). Формата на пренасяне на представите от отделните прояви към представата за “всички” е рефлексия просто на ниска култура.
Трето проявление, което отвежда към представата за ксенофобска нетърпимост е свързано с културата. Тук нещата са особено сложни, преплетени и... видими. Отделните социални пластове на населението най-вече на нивото на интелектуалната си култура, създават собствени “субкултури”, които дълбоко си противоречат и взаимно се отхвърлят. Например рок-културата, дълги години отричана на правителствено ниво, след падането на забраните завладява определени социални пространства, но дълбоко противоречи и категорично се дистанцира от чалга-културата, която е специфичен феномен именно на преходния период. Една изключително интересна и богата тема, в контекста на която ще направим само няколко извода. Ако например се вгледаме в културния феномен “чалга”, ще открием, че тази по същество твърде реакционна по отношение на всичко различно култура, всъщност представлява сумарна величина. Например, в песенната композиция на чалгата са вплетени турски, гръцки, сръбски, молдавски и румънски музикални елементи – но нищо от неравноделните тактове на българския песенен фолклор, извън македонските песенни мотиви. Тоест, на чисто музикално ниво чалгата, която изглежда много “нашенска”, използва музикалните традиции на един-единствен фолклорен регион на толкова богатото пространство в народно-песенната ни култура. Куриозно, но това е по-скоро демонстрация на ниска музикална култура и удивителна търпимост към чужди песенни мотиви... В този смисъл ще открием в субкултурите на нашето време по-скоро папагалското – в “подражателски” план – и нисък образователен ценз (извън култури, които изискват по-специфични познания), отколкото ксенофобска културна нетърпимост. Отново стигаме до социопсихологически явления, които едва ли могат да променят дълбинните пластове на народопсихологията.
От тази гледна точка можем категорично да твърдим, че рефлексиите на ксенофобията в нашето общество са специфично проявление на мъчителния преход на България вече петнайсет години; че познаваме от историята подобни периоди с аналогични за времето ксенофобски проявления. Че народопсихологията на българина е достатъчно устойчива да надмогне и надживее подобни проявления. Но че именно поради трудността на прехода в модерния свят на глобализация ксенофобията заплашва да се превърне у нас в устойчиво социално поведение, ако не се води борба срещу нея на всички нива на социалния живот. Настоящата работа трябваше да представя проект, който осмисля проблема, предлага форми за неговото решение и е изведен до нивото на практически приложения, които да бъдат реализирани. По понятни причини би било наивно да смятаме, че “благите пожелания” биха могли да се нарекат реализация на проект. При така мотивираната от нас теза е ясно, че борбата срещу ксенофобията в нейните българси измерения може да се води поне на няколко нива.
1. На социалнополитическо ниво – ако едно правителство има достатъчно политическа воля, законодателно и чрез поднормативни документи, инвестирайки огромни за нашите условия суми само за четири години, то реално може да започне интензивен процес, който много бързо да изкорени причините и промени манталитета във връзка с това явление. (Например – при инвестиране на не толкова големи суми и законова база, децата от ромски произход могат да бъдат принудени да посещават училище. Ако плащането на детски надбавки бъде обвързано със задължението тези деца да посещават училище, с десетки проценти ще скочи в обозримо бъдеще грамотността на ромското население. Но това е свързано и с инвестиции за построяване на училища, подбор на специализирани кадри и най-важното – преодоляване на формалното отношение към въпроса. Тоест, свързано е със словосъчетанието “политическа воля” в дълбокия смисъл на политическата култура. Същото се отнася и за смяна на отношението към турското малцинство – ако изчезнат дразнителите – а те са чисто политически – толерантното отношение към българските турци ще се върне към времето от началото на прехода, когато на площад Александър Невски симпатизантите на СДС носят чай и закуски на етнически турци, протестиращи против извършената от комунистическия режим престъпна смяна на имената им. Да не забравяме, че в така наречената “Народна Република” България лишаването на етническа група от правото да избира собствените си имена и говори майчиния си език, е христоматиен пример за “държавна ксенофобия”). Повече от очевидно е, че ако работната заплата в България, която, за разлика от данъци, цени и т.н., е над 25 пъти по-ниска от европейската, започне да расте, ксенофобските настроения на завист и омраза ще започнат прогресивно да намаляват... Каквито и решения да предлагаме, извън посочените условия, те биха били наивни, нефункционални и в най-добрия случай, романтична мечта.
2. Единствения начин обективно да се контролират и “тушират” социалните проявления на ксенофобията си остава гражданското общество, неправителствените организации и гражданската култура на всеки отделен човек. Първият начин на демонстрация за гражданско поведение във връзка с ксенофобията е гласността. Нетърпимостта на обществото към това социално и психологическо зло започва със словото и позиция, изразена чрез словото. Изясняването на проблема, непрекъснатите коментари върху него, позицията на публицистиката и изобщо средствата за масова информация, трябва категорично да следват линията, която открива нетолерантността и обяснява защо е нужно връщането към толерантността.
Четвъртото издание на диагностичния и статистически наръчник за умствени смущения на Американската психиатрична асоциация включва в описанието си на фобия „силно безпокойство”, което следва разкриването на „обекта на фобията както в реалния живот, така и чрез въображение или видео...”
За ксенофобия има два основни обекта на фобията. Първият е група от населението, съществуваща в едно общество, което не я смята за част от това общество. Често това са настоящи имигранти, или емигранти, но ксенофобията може да бъде насочена също срещу група, която е съществувала от векове. Тази форма на ксенофобия може да предизвика или да благоприятства за враждебни и агресивни реакции като масово пропъждане на имигранти или в най-лошия случай – геноцид.
Втората форма на ксенофобия е предимно културна и обектът на фобията са културни елементи, които се смятат за чужди. Всички култури са предмет на външни влияния, но културната ксенофобия често е точно насочена, напр. чуждиците в матерния език. Тя рядко води до агресия срещу лица, но може да завърши с политичеси кампании за културно или езиково пречистване. Изолационизмът, основна ненавист към външните работи, не се възприема точно като ксенофобия.
Класически пример за ксенофобия от първия тип е отношението към еврейския етнос в средновековната и по-късна история на Европа. Разпръснати по света след голямото възтание срещу Рим, част от евреите оцеляват, като се адаптират икономически към промененото социално обкръжение, изграждат висока икономическа култура и, да речем, около единайсти век във Франция, до голяма степен поддържат икономическото статукво в градовете. Като резултат периодически са подлагани на гонения с конфискация на имуществото, а предлогът е, че те са разпнали Спасителя (естествено, пропусната е малката подробности, че Иисус е евреин). Пример за ксенофобия от втори тип е отново Франция, която през 1979г., в желанието да поддържа чистотата на френския език, приема законодателни мерки срещу думи от английски произход във френската реч (официално е забранено използването на английска лексика в имената на фирмите, наименованията на улиците и т.н. След натиска на общественото мнение в Европа, Франция е буквално принудена да отмени официално този закон). Така крайният “пуризъм” става израз и образна емблема на културна ксенофобия. Страната, която обикновено приемаме за люлка на европейската демокрация – Англия, пак в края на 70те години също приема крайно дискриминационни закони, по силата на които, ако служител в държавна фирма сключи брак с цветнокожа/цветнокож, той е лишаван от редица привилегии, а в някои случаи, заплашен от уволнение. Отново под натиска на общественото мнение този британски закон е отменен от Долната камара и дори става причина за падането на едно правителство. Тоест, ксенофобията от първи и втори тип съществува в социалния живот на Европа, Америка и т.н. далеч преди падането на Желязната завеса – и за съжаление, непосредствено след суровите уроци на Втората Световна война...
Очевидно ксенофобията е сложен социопсихологически, а от някаква гледна точка, исторически и политически мотивиран феномен, който има своите проекции в живота на съвременната европейска цивилизация. Но доколкото ние ще разглеждаме рефлексиите на въпросното явление в социалното ни битие в контекста на твърдението, че у нас проявите на ксенофобия не могат да бъдат исторически мотивирани; не са отражения на културна нетърпимост и притежават определена национална специфика, ще направм опит за коментар и осмисляне на явлението в неговите универсални, наднационални измерения от последните години на социалния живот в Европа.
На 14.09.2004г. Конференцията на ОССЕ, посветена на толерантността и борбата срещу расизма, ксенофобията и дискриминацията, завършва с Декларация, осъждаща всички форми на расизъм, ксенофобия и антисемитизъм.
Заключителната Декларация от Брюксел е прочетена от Председателя на ОССЕ, тогава министъра на външните работи на България - Соломон Паси.
"Изминахме дълъг път от Виена, когато миналия септември расизмът, ксенофобията и дискриминацията за първи път бяха обсъждани в такъв формат", заявява министър Паси. "Сега имаме ясно начертан път. Трябва да продължим диалога и образователната работа и да включим толерантността в дневния си ред", подчертава той.
Белгийският му колега Карел де Гухт обобщава, че на конференцията са били определени конкретни мерки за борба срещу всички форми на расизъм и ксенофобия и че е изпратен ясен сигнал към цялата международна общност. "Основната тема на тази конференция бе диалогът - диалог, насочен към изграждане на взаимно уважение и разбирателство", допълва Де Гухт.
В Декларацията си участниците във форума осъждат всички организации и лица, насърчаващи прояви на расизъм, ксенофобия, дискриминация или нетолерантност. Те категорично отхвърлят идентифицирането на тероризма и екстремизма с която и да е религия, култура, етническа група, националност или раса.
В Декларацията от Брюксел страните от ОССЕ се задължават да обмислят въпроса за въвеждане или затягане на законите срещу дискриминацията, да осъществяват образователни програми за насърчаване на толерантността, да стимулират междурелигиозния и междукултурния диалог и да предприемат мерки срещу проявите на дискриминация и на насилие над мюсюлмани в страните от ОССЕ. Държавите участнички се споразумяват също да работят срещу дискриминацията и ксенофобията към мигранти, както и да събират надеждна информация за престъпленията, мотивирани от расизъм и нетолерантност.
Двудневната конференция в Брюксел е третата подобна проява, организирана от ОССЕ по време на българското председателство. В нея участват над 700 представители на правителства, неправителствени организации и международни експерти.
Всъщност въпросният форум отвежда към факта, че 2004 -та година бележи своеобразен връх на проявите на ксенофобия в обществения живот на Европа.
Редица събития през 2004 г. приковават вниманието на обществото към проблемите, предизвикани от проявите на расизъм, антисемитизъм, ксенофобия и нетолерантност в Европа. Убийството на момиченце от таджикски произход през февруари в Русия, посегателствата срещу еврейски центрове и синагоги и оскверняването на еврейски гробове във Франция, палежите на джамии и мюсюлмански училища в Холандия доказаха, че етническата и религиозна нетърпимост съвсем не са изчезнали - дори в Европа на 21 век. Тъкмо обратното. Увеличават се проявите на расизъм и нетолерантност срещу мюсюлмани и евреи на Стария континент, израз на погрешно насочена враждебна реакция срещу международния тероризъм и насилието в Близкия изток. Въпреки липсата на официална статистика за престъпленията от омраза немалко правозащитни организации оповестяват неоспорими доказателства за засилване на насилието и нетърпимостта. През септември на Брюкселската конференция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за борба срещу различните форми на расизъм, ксенофобия и нетолерантност е представен доклад на тази тема. В него е констатирано, че след атаките от 11 септември 2001 г. в САЩ и атентатите от 11 март т.г. в Мадрид проявите на враждебност спрямо мюсюлманите в Европа, изразяващи се в словесни и физически атаки, дискриминация на работното място и при раздаването на жилища, са нараснали. Международният хелзински комитет за правата на човека посочва в доклад, че различните разбирания за тероризма са довели до нарастване на враждебните действия спрямо 15-милионното мюсюлманско население в Европейския съюз, започващи от клевети и обиди на улицата и стигащи до вандализъм. В свое проучване американската организация Хюман райтс фърст отбелязва, че надигащият се антисемитизъм създава атмосфера на безпокойство, в която цели общности се страхуват, че ще станат жертва на нападение. Още в началото на годината генералният секретар на ООН Кофи Анан заявява, че в западните държави много мюсюлмани стават обект на омраза и расистко отношение заради терористичните нападения, за които са виновни малка група мюсюлмани, и предупреди, че има опасност от "сблъсък на цивилизации" между Запада и ислямския свят. Ноемврийските събития в Холандия потвърждават правотата му. Убийството на кинорежисьора Тео ван Гог от радикален ислямист предизвиква поредица от нападения срещу джамии и религиозни училища. Осквернени са и немалко църкви. В реч пред Европейския парламент холандският премиер Ян Петер Балкененде заявява, че тези силни ответни реакции са доказателство за напрежение в обществото. Той призовава европейските правителства да се поучат от събитията в Холандия и да вземат мерки за предотвратяване на нападенията срещу малцинства. За нарастване на престъпленията от омраза в Европа свидетелстват и данните от социологическо проучване за религията на института GFK, публикувано в европейското издание на Уолстрийт джърнъл от 10 декември. Изследването обхваща 21 000 души от 21 европейски държави. Над половината от западноевропейците (52 процента) смятат, че в страната им има нетърпимост към мюсюлманите. Усещането за нарастване на ислямофобията е най-силно в Швеция (75 процента), Холандия (72 процентa), Швейцария, Дания, Белгия и Германия: повече от 60 процента от населението в тези държави е съгласно с твърдението за съществуващо отрицателно отношение към исляма. Усещането за нетолерантност към мюсюлманите е по-слабо в Централна и Източна Европа, където имигрантите от мюсюлмански произход са и доста по-малко: едва 30 на сто от жителите в тази част на континента смятат, че в страната им има прояви на ислямофобия. Резултатите от проучването сочат безспорно засилване и антисемитизма: 34 процента от населението на Белгия, Холандия, Швейцария и скандинавските страни е на мнение, че нападенията срещу еврейската общност се увеличават. Освен проявите на ислямофобия и антисемитизъм, които намират широк отзвук в медиите, правозащитни организации сочат като честа жертва и ромското население, особено в източноевропейските държави. Европейските институции не остават безучастни наблюдатели на престъпленията от омраза в Европа и единодушно осъждат расизма, ксенофобията и дискриминацията на чужденци и малцинствени групи. Европейската комисия за борба срещу расизма и нетолерантността, независим орган към Съвета на Европа за мониторинг върху спазването на човешките права, обявява, че расизмът и нетърпимостта са "петата колона" на тероризма в съвременните демократични общества. Комисията, която изготвя доклади за проявите на нетолерантност срещу малцинства и етнически групи в страните членки на Съвета на Европа, разпространява през 2004 г. изследванията си за няколко държави, включително България. Отбелязани са расово мотивираното насилие срещу ромското население в Чехия, Унгария, Гърция и Словакия и съществуването на предразсъдъци и дискриминация от страна на гръцкото общество към мюсюлманите в Западна Тракия и към имигрантите. Комисията отчита също нарастване на проявите на антисемитизъм и ислямофобия в Белгия и препоръчва на белгийските власти да вземат адекватни мерки срещу расистките прояви. За съжаление тези тенденции през следващата година съвсем не намаляват, напротив – статистиката сочи, че те се превръщат в относително устойчиви социални явления, които в политическия живот на отделни европейски страни са в състояние да генерират “социални взривове” на насилие. Събитията във Франция, при които младежи от крайните квартали “нарушават обществения ред”, ражда поредната вълна от ксенофобия в европейска страна, която свързваме с основите на модерната демокрация. При това в събитията от съвсем близкото минало, разтърсило общественото мнение в Европа и самата Франция, обективно не срещаме ксенофобия от първи или втори тип. Иде реч за ксенофобски настроения, които се явяват рефлексия на политически и социопсихологически явления. Когато Дьо Гол взема решение да изтегли френските войски от бившата френска колония Алжир, реално започва необявена гражданска война (заговорът на военните срещу Дьо Гол). Така човекът, който превръща Франция от колониална сила в съвременна европейска държава, е принуден, след като смазва опозицията си, да отвори широко границите на Франция за емигранти от бившите френски колонии. Според неговата политическа доктрина, по този начин Франция ще запази културното си влияние и политическия си авторитет – а това ще рече и икономическите си интереси в Индокитай, Азия и Африка. Оказва се обаче, че политическите интереси не са “подплатени” с реални социални действия, за да бъдат тези неграмотни и неквалифицирани чужденци приобщени към живота на модерна Франция. Цветнокожото население във Франция се увеличава, раждат се деца и деца на тези деца, които са на социалното дъно, те се превръщат в “криминогенен контингент” и в един момент се стига до “двустранна ксенофобия”. Хората в гетата за чужденци мразят правителството и всичко френско, а французите мразят тези “пришълци” като потенциални престъпници и втора категория хора. Резултат на този процес, продължил около четири десетилетия, са социалните взривове и могъщите вълни на ксенофобията.
Колкото и парадоксално да изглежда, рефлексията на ксенофобията в нашия обществен живот по-скоро ни отвежда към модела на “френския феномен”, отколкото към ксенофобия от първи и втори тип. Нещо повече – историческата, културна и политическа съдба на България притежава такава специфика, че я превръща в едно от малкото пространства на планетата (или поне в Европа), в което по силата на ред исторически причини, ксенофобията е не само невъзможна, а и абсурдна като социално явление. Доказателството на тази теза изисква много дълги и пространни разсъждения, но и повърхностен поглед върху историческите дадености очертава профила на народопсихология, изградена върху мотива за оцеляването, при което няма място за войнстващо отхвърляне на чуждото.
Старобългарската държава, при своето създаване, се оказва особен “симбиотичен” тип държава – тоест, отделните етноси запазват своята етническа идентичност, но са обединени не толкова със силата на оръжието, колкото по чисто икономически, политически и прагматични причини. Етносът на прабългарите осигурява военната идентичност на държавата, административната структура на управлението и не на последно място – икономическия стабилитет (за около две столетия прабългарите предприемат повече от двеста военни операции на територията на Византия срещу десет пъти по-малко ответни военни удара от страна на Византия). И това е естествено – прабългарите притежават изключително висока военна култура... В резултат на което огромната маса от славянско население до голяма степен ползва предимствата от тази практика. Както казва Николай Генчев: “Прабългарите могат да крадат коне, славяните да ги отглеждат”. И въпреки че изразът звучи грубо, той насочва вниманието към факта, че огромната маса на славянски племена, няколко десетки хиляди прабългари, етнос от гръцки, тракийски и т.н. произход, са амалгамирани в социалния живот на една нова държава. След покръстването на българите от Борис се оказва, че етническата толерантност ще се развие до състояние на културна толерантност, доколкото по силата на ред обстоятелства, един изкуствено създаден за нуждите на Християнството език, предназначен за Великоморавия, ще стане наш национален език, наша национална съдба и безпрецедентен факт в историята на средновековната култура. Тоест, този език “абсорбира” огромните маси от население и става говорим, официален на територията на старобългарската държава. Което определя и бъдещите “парадигми” на културната търпимост в историята на България. Но етническа и културна търпимост – това е “антитезата” на ксенофобията. Падането на Първото българско царство, приобщаването на България към Византийската империя под формата на провинция, теоретично би трябвало да засили ксенофобските настроения у нас. На практика в историята съществува само фактът, наречен Търновска книжовна школа, който доказва, че тези двеста години Византийска власт невероятно са обогатили старобългарската култура така, че в края на Второто българско царство и след падането на Византия за известно време България става най-ярката културна сила на Европа. Тоест, културната толерантност е вече национална културна традиция и дава своите резултати. Приобщаването на България към Османската империя – онова, което наричаме Турско робство – теоретично би трябвало да превърне България в център на “ксенофобски настроения”. Поне по две причини на територията на България като провинция на Османската империя, това не се осъществява. Ще припомним, че още синът на Баязит Победоносния – Муса Челеби – издава Ферман, с който се озаконяват земите на Рилския манастир и се утвърждава самият християнски манастир като официална административна единица (къде отиват хубавите митове за гоненията на турците срещу българската църкава?). Няма да коментираме защо в историята съществуват толкова бели петна по отношение на този период. Няма да коментираме и факта, че когато една страна е загубила националната си свобода и е станала провинция на някоя империя, населението не може да “питае” топли чувства към въпросната империя. Но е категоричен исторически факт, че в продължение на поне четири столетия, въпреки периодическите взривове на насилие, населението, разположено върху територията на България в икономически план получава няколко десетки пъти по-високи доходи, отколкото тези на балканските му съседи; че религиозната търпимост на тази територия е различна от нетърпимостта към християнската църква в други балкански държави; че България е единствената, която в условията на Турско-Османската империя “получава” Независима (Автокефална) църква и че именно за тази територия през Деветнайсти век Султанът подписва Хатишерифа и Хатихумаюна (никоя друга провинция на Турската империя не е получила подобни документи). Всичко това има едно просто обяснение – до началото на икономическата криза в Империята, по силата на географското си местоположение, България е снабдител номер едно на многомилионния пазар на Истанбул – сърцето на Османската империя. (Няма друга провинция на Империята, в която етносът да е нарекъл Истанбул – “Цариград”, тоест, да е “християнизирал” столицата в контекста на своя език и култура). Това е възможно само ако в продължение на много векове у населението е изграждано чувство за толерантност на верско, етническо и културно ниво. Това съвсем не означава, че българите са се отказали от своята национална идентичност. Напротив – съвпада с най-модерните теории, че националната идентичност се запазва само в условията на висока търпимост към всички култури. Историята го доказва... Темата е изключително сложна, но дори тези повърхностни наблюдения дават право на извода, че по силата на историческата си съдба, на ниво народопсихология няма причини за изграждане на ксенофобски манталитет. Напротив. Фактът, че една от устойчивите теми на българското Възраждане е осмиването на чуждопоклонничеството (което ще рече, че дори в определени периоди се прекалява с толерантното отношение към чуждите култури или етноси) е красноречив.
След Руско-Турската война, в историята на България забелязваме определени периоди, които сякаш генерират ксенофобски настроения. Очевидната причина е трудността на прехода, при който винаги социалното развитие по своеобразен начин “изпреварва” психологическата адаптация на отделния човек към този преход. При всеки преход старата ценностна система рухва, а новата още не е утвърдена. Икономическият хаос, политическата “неуравновесеност”, размиването на усещането за културна идентичност раждат социални напрежения и процеси, по силата на които се маргинализират цели социални пластове от населението. Естествено е да очакваме взривове на насилието, в които представата за “другия”, “чуждия”, “врага” превръщат враждебността в норма на социално поведение, която можем да идентифицираме с ксенофобия от първи и втори тип. Но когато се стигне до сериозното, екзистенциалното изпитание на една нация, парадигмите на новата социална психология изчезват, за да се върне колективната позиция към нормите на народопсихологията. Класически пример – безпрецедентния факт за спасяването на българските евреи. Нека не забравяме, че в пространството на света, засегнат от Втората Световна война, подобна колективна реакция за спасяване на етнически пласт от населението, не е позната!
Това наблюдение ни позволява да търсим проекциите на ксенофобията в нашата социална действителност не като ксенофобия от първи и втори тип, а като проекция на социопсихологическо поведение, свързана с прехода от една обществено-икономическа формация към друга. Иде реч по-скоро за изключително ниска толерантност по отношение на етноси, религии и културни дадености, отколкото за същинска ксенофобия. Това съвсем не означава, че трябва да си затваряме очите пред метастазите на ксенофобските прояви.
Най-общо можем да ги систематизираме в няколко плана:
Първата проява на ксенофобски настроения след падането на Берлинската стена и промените у нас, е свързана с поляризацията на политическите пристристия. Яркото “колорно” открояване на тези пристрастия (сини – червени) отвежда към извода, че подчертания антагонизъм между представители на единия и другия цвят не е свързан с политическа култура, или политическа кауза, а е антагонизъм, емоционален по същество, противоборство на представите за новото и старото, сблъсък на желанието за запазване на статуквото и промяната. В навечерието на изборите, в резултат на които на власт идва правителството на Филип Димитров, по Първа програма на Българска телевизия камерите улавят много симптоматичен пример. Екип интервюира хора от близко до София село за техните политически пристрастия и внезапно копаещ наблизо старец с озверяла физиономия се нахвърля срещу екипа и разбива с мотиката си камерата. Лентата е уловила изражението му и изблика на ирационален, безпричинен и немотивиран гняв е класически пример за резултат от ксенофобски настроения, в които омразата към политическия противник добива уродливата форма на желание за насилие. И все пак да не забравяме, че преходът тук, на Балканите, някога е коствал на Турция (във времето на Кемал Ататюрк) гражданска война и над 30 000 жертви. В Гърция, около военният режим – повече от 15 000 пострадали, интернирани и емигранти. В остатъчна Югославия – за 4 години – четири граждански войни, над половин милион убити... В Румъния, по официални данни, между триста и четиристотин убити. Тоест, процесът на демократизация от двайсетте години на двайсти век, през периода след Втората Световна война, до промените на деведесетте години, ни среща с кървави прояви на ксенофобия, мотивирана от политически пристрастия. В България този преход беше извършен без нито една жертва (с изключение на няколко “полуподпалени” сгради и разбити и обърнати автомобила...). Малцина си дават сметка колко дълбоки трябва да са корените на толерантността, за да бъдем свидетели на подобен безкръвен преход.
Друго проявление на ксенофобията е отношението към така наречените малцинства – ромско население, турско население и т.н. В това отношение е очевидно, че основен прицел за ксенофобска нетърпимост на етническо ниво стават циганите. Обяснението е просто – голяма част от тях са “криминогенен контингент” и в масовото съзнание се изгражда представата, че те са врагът. Не подлежи на коментар истината, че има определени причини, залегнали още в политиката на социалистическа България, които водят до маргинализирането на този етнически пласт от населението, изключително ниската им култура и невъзможността да се интегрират по естествен път в социалния живот. И все пак – “антициганските” настроения не са довели до появата на организации от типа на “Ку-клукс-клан”, бразилските “командоси” и т.н., които превръщат физическата разправа в социална форма на геноцид и обществена практика. Те са свързани с наистина много грозни прояви на насилие, но то е по-скоро в сферата на битовата престъпност, а не на обективното желание за геноцид. Тук етническата нетолерантност отново се явява рожба на прехода, има свои политически и социални измерения без да довежда до прецеденти на ниво отмъщение (убийството на проф. Станимир Калоянов – очевидно криминално престъпление на битова почва бе използвано популистки от организация Атака, но извън демагогията и фразеологията нямаше конкретни прояви на физическо насилие, характерно за класическата ксенофобия). Тези разсъждения съвсем не означават, че полицията трябва да проявява търпимост към престъплението, или общестовто да се примирява с него... Що се отнася до отношението към турския етнос, генерирането на неприязън е логическо следствие от проявите на политическа аморалност от определени представители във върхушката на ДПС (злоупотреба с власт, пренебрежително отношение към другите, подозрения за криминално поведение). Формата на пренасяне на представите от отделните прояви към представата за “всички” е рефлексия просто на ниска култура.
Трето проявление, което отвежда към представата за ксенофобска нетърпимост е свързано с културата. Тук нещата са особено сложни, преплетени и... видими. Отделните социални пластове на населението най-вече на нивото на интелектуалната си култура, създават собствени “субкултури”, които дълбоко си противоречат и взаимно се отхвърлят. Например рок-културата, дълги години отричана на правителствено ниво, след падането на забраните завладява определени социални пространства, но дълбоко противоречи и категорично се дистанцира от чалга-културата, която е специфичен феномен именно на преходния период. Една изключително интересна и богата тема, в контекста на която ще направим само няколко извода. Ако например се вгледаме в културния феномен “чалга”, ще открием, че тази по същество твърде реакционна по отношение на всичко различно култура, всъщност представлява сумарна величина. Например, в песенната композиция на чалгата са вплетени турски, гръцки, сръбски, молдавски и румънски музикални елементи – но нищо от неравноделните тактове на българския песенен фолклор, извън македонските песенни мотиви. Тоест, на чисто музикално ниво чалгата, която изглежда много “нашенска”, използва музикалните традиции на един-единствен фолклорен регион на толкова богатото пространство в народно-песенната ни култура. Куриозно, но това е по-скоро демонстрация на ниска музикална култура и удивителна търпимост към чужди песенни мотиви... В този смисъл ще открием в субкултурите на нашето време по-скоро папагалското – в “подражателски” план – и нисък образователен ценз (извън култури, които изискват по-специфични познания), отколкото ксенофобска културна нетърпимост. Отново стигаме до социопсихологически явления, които едва ли могат да променят дълбинните пластове на народопсихологията.
От тази гледна точка можем категорично да твърдим, че рефлексиите на ксенофобията в нашето общество са специфично проявление на мъчителния преход на България вече петнайсет години; че познаваме от историята подобни периоди с аналогични за времето ксенофобски проявления. Че народопсихологията на българина е достатъчно устойчива да надмогне и надживее подобни проявления. Но че именно поради трудността на прехода в модерния свят на глобализация ксенофобията заплашва да се превърне у нас в устойчиво социално поведение, ако не се води борба срещу нея на всички нива на социалния живот. Настоящата работа трябваше да представя проект, който осмисля проблема, предлага форми за неговото решение и е изведен до нивото на практически приложения, които да бъдат реализирани. По понятни причини би било наивно да смятаме, че “благите пожелания” биха могли да се нарекат реализация на проект. При така мотивираната от нас теза е ясно, че борбата срещу ксенофобията в нейните българси измерения може да се води поне на няколко нива.
1. На социалнополитическо ниво – ако едно правителство има достатъчно политическа воля, законодателно и чрез поднормативни документи, инвестирайки огромни за нашите условия суми само за четири години, то реално може да започне интензивен процес, който много бързо да изкорени причините и промени манталитета във връзка с това явление. (Например – при инвестиране на не толкова големи суми и законова база, децата от ромски произход могат да бъдат принудени да посещават училище. Ако плащането на детски надбавки бъде обвързано със задължението тези деца да посещават училище, с десетки проценти ще скочи в обозримо бъдеще грамотността на ромското население. Но това е свързано и с инвестиции за построяване на училища, подбор на специализирани кадри и най-важното – преодоляване на формалното отношение към въпроса. Тоест, свързано е със словосъчетанието “политическа воля” в дълбокия смисъл на политическата култура. Същото се отнася и за смяна на отношението към турското малцинство – ако изчезнат дразнителите – а те са чисто политически – толерантното отношение към българските турци ще се върне към времето от началото на прехода, когато на площад Александър Невски симпатизантите на СДС носят чай и закуски на етнически турци, протестиращи против извършената от комунистическия режим престъпна смяна на имената им. Да не забравяме, че в така наречената “Народна Република” България лишаването на етническа група от правото да избира собствените си имена и говори майчиния си език, е христоматиен пример за “държавна ксенофобия”). Повече от очевидно е, че ако работната заплата в България, която, за разлика от данъци, цени и т.н., е над 25 пъти по-ниска от европейската, започне да расте, ксенофобските настроения на завист и омраза ще започнат прогресивно да намаляват... Каквито и решения да предлагаме, извън посочените условия, те биха били наивни, нефункционални и в най-добрия случай, романтична мечта.
2. Единствения начин обективно да се контролират и “тушират” социалните проявления на ксенофобията си остава гражданското общество, неправителствените организации и гражданската култура на всеки отделен човек. Първият начин на демонстрация за гражданско поведение във връзка с ксенофобията е гласността. Нетърпимостта на обществото към това социално и психологическо зло започва със словото и позиция, изразена чрез словото. Изясняването на проблема, непрекъснатите коментари върху него, позицията на публицистиката и изобщо средствата за масова информация, трябва категорично да следват линията, която открива нетолерантността и обяснява защо е нужно връщането към толерантността.
неделя, април 30, 2006
Пролетно интермецо*
“Голяма работа е пролетта!
Дори да съска пепелянка,
дори оса да бръмка,
излъчват непрестанна красота –
и цъфналата джанка,
и цъфналата трънка!”
Настанала е пролет – хубаво време, слънце грее, птички пеят, всичко цъфти, та чак прецъфтява... Само дето аз напоследък съм напът да увехна. По цял ден си седя като кукувица вкъщи, уча (уж) и общо взето се мотая. Излизам навън само до даскало и обратно и вече не помня кога се разхождах за последен път... Пусти изпити! Затова днес реших да променя малко статуквото. Да се поразтъпча и поогледам забележителностите на любимия ни квартал – тъкмо е почивен ден – и се порадвам на природата.
А в старите квартали на София има завидно хубава природа, на която да се радваме... Жалко само, че са напът да ни я затрият. Навсякъде кипи усилена строителна дейност, а на много места вече са налице резултатите от нея. Ходя и се мая. Там, където само допреди година е имало една позапусната полянка с няколко храстчета, вече се кипри жилищен комплекс. Дето преди шест месеца е било малко (но стабилно разпростиращо се) блато със свежия аромат на тиня, изсъхнали растения и екскременти – на природа, демек – и обитавано единствено от насекоми и крякащи жабки, сега гордо се издига модерна хубава вила, вероятно обитавана от богати крякащи (може би) червени бабки. Пък може и да са зелени, жълти, и т. н. Палитрата е богата!
Даже прашните и неподдържани улички вече не са набраздени с дупки-Софиянки – това са нови дупки-обещанки! Панта рей!
Гледам лъсналият право пред мен огромен блок, приличащ на стъклен дворец. И той ме гледа... презрително. Чудя се как ли ще блестят всички тия прозорци лятно време и междувременно, без да искам, си припомням перифраза върху стара мъдрост на Конфуций: “Човекът, който живее в стъклена къща, трябва да се преоблича в мазето”.
А пък този нов жилищен комплекс, дето апартаментите, макар и обширни и вероятно удобни, са наблъскани един до друг и разстоянието между балконите е не повече от метър... Като погледнеш – красиво! И цветовете топли, и архитектурата раздвижена, и една впечатляваща ограда огражда спретнатите многоетажни блокове. Само кулички с картечници липсват. И лаещи добермани. ОП, с други думи (охраняем периметър). Чудя се – аслъ, как ли приятно ще се живее в един такъв блок?... Излезеш на балкона си и на секундата още двама-трима съседи правят същото на техния, да си побъбрите и обмените ценна информация за промените в курса на валутата. Когато едното семейство яде боб, например, навярно съседното е напълно осведомено за този факт, поради наличието на модерната климатична инсталация... Пък и прозорецът на всекидневната гледа право в кухнята на комшията. Представям си как при нужда тези комшии лесно си подават през прозорците разни битови уреди или “съестни” продукти и пак съвсем случайно се сещам за един стар български филм - “Топло”...
Човешкото настроение е странна работа. Като времето в София – ту слънчево, ту дъжд вали, а спрат ли парното става направо студено. Та и аз от леки пролетни емоции изпадам в буреносна смръщеност и в главата ми зазвучават поетически слова в стил "Трендафил Акациев":
Аз на танка ще се кАча.
Майката им ще разплача!
Бабки, мутри и галфони
и богати мутрафони...
Ще ги мачкам със веригите!
С тях ще уплътнявам дигите –
за народа ни спасение –
да не става наводнение!
Но бързо се сещам, че сред изобилието от продавани у нас автомобили все още не предлагат танкове, пък и колко нафта харчи един танк! Това ме навежда на мисълта, че съм представител на една хуманистична цивилизация и не бива да изпадам в свирепи настроения. Без друго си имаме Болен Лидеров! Ражда се рационалното прозрение, че туй бурно строителство трябва да е рожба на житейска мъдрост от рода на “Бързо, давай, сега е моментът! Да строим докле е време! Да инвестираме парата! Че влезем ли в Европейския Съюз – трябва да се спазват правилата! Пък на построеното, иди му дири карез!”. И едва сега забелязвам, че по новите лъскави прозорци на още необитаваните атрактивни жилищни мини, микро и миди-райони се блещят големи обяви “Дава се под наем...”, “Предлага се...”, “Продава се..”. Кой ли ще заживее в този мравуняк? Той напомня старите квартали с панелките, само дето при нас все още има и дървета, и малко зелено... Пък около тези нови и красиви сгради няма място за подобни глезотии. Те са нещо като панелните кооперации от епохата на СоциализЪма, но изживели своя исторически катарзис и поевропейчени (сиреч, готови да бъдат продадени за много Евро). Едно е хубаво – че тук-таме се вее националният трибагреник. Санким, патриоти са го строили!
Панта рей! Всичко тече, всичко се променя. Дори зелените поляни не са вечни. Обаче Витоша гордо и патриотично се издига като погледне човек надясно – тя си е все същата!
Само дето телевизионната кула е някак по-къса – вероятно наши мургави събратя са взели половината от антената за старо желязо...
Дори да съска пепелянка,
дори оса да бръмка,
излъчват непрестанна красота –
и цъфналата джанка,
и цъфналата трънка!”
Настанала е пролет – хубаво време, слънце грее, птички пеят, всичко цъфти, та чак прецъфтява... Само дето аз напоследък съм напът да увехна. По цял ден си седя като кукувица вкъщи, уча (уж) и общо взето се мотая. Излизам навън само до даскало и обратно и вече не помня кога се разхождах за последен път... Пусти изпити! Затова днес реших да променя малко статуквото. Да се поразтъпча и поогледам забележителностите на любимия ни квартал – тъкмо е почивен ден – и се порадвам на природата.
А в старите квартали на София има завидно хубава природа, на която да се радваме... Жалко само, че са напът да ни я затрият. Навсякъде кипи усилена строителна дейност, а на много места вече са налице резултатите от нея. Ходя и се мая. Там, където само допреди година е имало една позапусната полянка с няколко храстчета, вече се кипри жилищен комплекс. Дето преди шест месеца е било малко (но стабилно разпростиращо се) блато със свежия аромат на тиня, изсъхнали растения и екскременти – на природа, демек – и обитавано единствено от насекоми и крякащи жабки, сега гордо се издига модерна хубава вила, вероятно обитавана от богати крякащи (може би) червени бабки. Пък може и да са зелени, жълти, и т. н. Палитрата е богата!
Даже прашните и неподдържани улички вече не са набраздени с дупки-Софиянки – това са нови дупки-обещанки! Панта рей!
Гледам лъсналият право пред мен огромен блок, приличащ на стъклен дворец. И той ме гледа... презрително. Чудя се как ли ще блестят всички тия прозорци лятно време и междувременно, без да искам, си припомням перифраза върху стара мъдрост на Конфуций: “Човекът, който живее в стъклена къща, трябва да се преоблича в мазето”.
А пък този нов жилищен комплекс, дето апартаментите, макар и обширни и вероятно удобни, са наблъскани един до друг и разстоянието между балконите е не повече от метър... Като погледнеш – красиво! И цветовете топли, и архитектурата раздвижена, и една впечатляваща ограда огражда спретнатите многоетажни блокове. Само кулички с картечници липсват. И лаещи добермани. ОП, с други думи (охраняем периметър). Чудя се – аслъ, как ли приятно ще се живее в един такъв блок?... Излезеш на балкона си и на секундата още двама-трима съседи правят същото на техния, да си побъбрите и обмените ценна информация за промените в курса на валутата. Когато едното семейство яде боб, например, навярно съседното е напълно осведомено за този факт, поради наличието на модерната климатична инсталация... Пък и прозорецът на всекидневната гледа право в кухнята на комшията. Представям си как при нужда тези комшии лесно си подават през прозорците разни битови уреди или “съестни” продукти и пак съвсем случайно се сещам за един стар български филм - “Топло”...
Човешкото настроение е странна работа. Като времето в София – ту слънчево, ту дъжд вали, а спрат ли парното става направо студено. Та и аз от леки пролетни емоции изпадам в буреносна смръщеност и в главата ми зазвучават поетически слова в стил "Трендафил Акациев":
Аз на танка ще се кАча.
Майката им ще разплача!
Бабки, мутри и галфони
и богати мутрафони...
Ще ги мачкам със веригите!
С тях ще уплътнявам дигите –
за народа ни спасение –
да не става наводнение!
Но бързо се сещам, че сред изобилието от продавани у нас автомобили все още не предлагат танкове, пък и колко нафта харчи един танк! Това ме навежда на мисълта, че съм представител на една хуманистична цивилизация и не бива да изпадам в свирепи настроения. Без друго си имаме Болен Лидеров! Ражда се рационалното прозрение, че туй бурно строителство трябва да е рожба на житейска мъдрост от рода на “Бързо, давай, сега е моментът! Да строим докле е време! Да инвестираме парата! Че влезем ли в Европейския Съюз – трябва да се спазват правилата! Пък на построеното, иди му дири карез!”. И едва сега забелязвам, че по новите лъскави прозорци на още необитаваните атрактивни жилищни мини, микро и миди-райони се блещят големи обяви “Дава се под наем...”, “Предлага се...”, “Продава се..”. Кой ли ще заживее в този мравуняк? Той напомня старите квартали с панелките, само дето при нас все още има и дървета, и малко зелено... Пък около тези нови и красиви сгради няма място за подобни глезотии. Те са нещо като панелните кооперации от епохата на СоциализЪма, но изживели своя исторически катарзис и поевропейчени (сиреч, готови да бъдат продадени за много Евро). Едно е хубаво – че тук-таме се вее националният трибагреник. Санким, патриоти са го строили!
Панта рей! Всичко тече, всичко се променя. Дори зелените поляни не са вечни. Обаче Витоша гордо и патриотично се издига като погледне човек надясно – тя си е все същата!
Само дето телевизионната кула е някак по-къса – вероятно наши мургави събратя са взели половината от антената за старо желязо...
*Интермецо – от итал. – Междинна музикална пиеса, която разделя две музикални произведения и им контрастира по характер.
неделя, април 23, 2006
Христос возкресе!
Йордан Радичков - мир на праха му - беше казал: "Аз не зная дали Бог съществува, но какво ни пречи да живеем така, сякаш съществува?". Не знаем дали Христос е възкръснал, но ако е така, то това е повод за велика радост. Желая Ви да изпитате тази радост!
понеделник, април 10, 2006
Басня за един горски Парламент и 11 парламентаристи, постигнали консенсус
Когато завършваш гимназията, започваш да си припомняш разни неща, които са те карали да правиш... Та преди време по английски ни бяха дали задача да напишем басня, в която да фигурират единайсет животни. Прочетох творението си и с удивление открих, че година по-късно, на български поуките от баснята – ако изобщо ги има – си остават все така актуални (ако изобщо има такава актуалност). Как мислите?
Басня за един горски Парламент
и единайсет парламентаристи, постигнали консенсус
В далечна приказна гора,
там някъде накрай света,
във чуден горски Парламент,
се случил странен прецедент.
Лъвът бил шеф на Парламента
и той поел ангажимента
да свика всичките създания,
в парламентарни заседания
залисали се из гората,
да седнат заедно в тревата –
и мечка, мишка, пор, овца,
и други длъжностни лица,
да се погрижат за децата
на всички жители в гората.
И тръгнал заекът вестител
да известява всеки жител.
По пътя срещнал той лисана
с модерна, хубава премяна.
- Не мога – рекла му лисицата. –
на среща днес съм със кметицата!
И заекът си продължил,
да види мечката решил.
А тя във черен Мерцедес,
- Не мога – рекла – точно днес,
на среща съм с електората.
Това е важно за гората!
- И аз не мога – казъл слона. –
ще посетя днес маратона.
Та да ме дават в новините,
да се прославим сред горите!
И тъжен, заекът открил –
зает със нещо всеки бил:
отишъл порът на фризьор;
овенът с частния шофьор,
загубили се в таз минута;
мишокът давал интервюта...
Вълкът във дебри горски скрити,
преследвал местните бандити;
глиганът бил в командировка
и нямало го с обосновка...
А ученият бухал бил
на писане се посветил –
да защити той дисертация
за славата на свойта нация.
И тъй и те не се събрали,
ала законът пак избрали.
И то с консенсус, със съгласие –
защото, знайно е, така си е –
със чужда карта щом гласуваш
във Парламента, съгласуваш
ти всяко правилно решение.
(Това е басня без съмнение!)
Басня за един горски Парламент
и единайсет парламентаристи, постигнали консенсус
В далечна приказна гора,
там някъде накрай света,
във чуден горски Парламент,
се случил странен прецедент.
Лъвът бил шеф на Парламента
и той поел ангажимента
да свика всичките създания,
в парламентарни заседания
залисали се из гората,
да седнат заедно в тревата –
и мечка, мишка, пор, овца,
и други длъжностни лица,
да се погрижат за децата
на всички жители в гората.
И тръгнал заекът вестител
да известява всеки жител.
По пътя срещнал той лисана
с модерна, хубава премяна.
- Не мога – рекла му лисицата. –
на среща днес съм със кметицата!
И заекът си продължил,
да види мечката решил.
А тя във черен Мерцедес,
- Не мога – рекла – точно днес,
на среща съм с електората.
Това е важно за гората!
- И аз не мога – казъл слона. –
ще посетя днес маратона.
Та да ме дават в новините,
да се прославим сред горите!
И тъжен, заекът открил –
зает със нещо всеки бил:
отишъл порът на фризьор;
овенът с частния шофьор,
загубили се в таз минута;
мишокът давал интервюта...
Вълкът във дебри горски скрити,
преследвал местните бандити;
глиганът бил в командировка
и нямало го с обосновка...
А ученият бухал бил
на писане се посветил –
да защити той дисертация
за славата на свойта нация.
И тъй и те не се събрали,
ала законът пак избрали.
И то с консенсус, със съгласие –
защото, знайно е, така си е –
със чужда карта щом гласуваш
във Парламента, съгласуваш
ти всяко правилно решение.
(Това е басня без съмнение!)
неделя, март 26, 2006
Стихче за кучето
Ето малко и за кучеманите :). От мен, лично.
Питам се всеки път - в очите на кучето
как ли изглеждаме, с наште емоции?...
С нашето "верую" - дали е съзвучно то
с господарските ни, авторитарни уроци?
А то - безсловесното, малкото, черното,
описано в книгите, влязло в рисунките -
най-добър наш приятел - така оценявано,
мерило за дребното и прекомерното...
Ни гледа в очите - с очите си, верните.
За него сме всичко - критерий за "мярата",
тъй че ако в службата смачкат фасона ти,
въртейки опашка, то връща ти вярата.
И ако да лае - по всичко забързано,
и ако да лае - луната и вятъра,
не му се сърди, само гледай театъра -
то пак е свободно, макар да е вързано...
вторник, март 14, 2006
Вдъхновено от... Й. Йовков - "Серафим"
Тръгвайки от разказа "Серафим" на Йордан Йовков, можем ли да намерим примери за безкористно даване (в какъвто и да е аспект) и в живота? Възможно ли е да срещнем такова нещо и днес?
"The seraphim are a type of angel described in the Bible from the vision of Isaiah. They are powerful angels, each with six wings; with two they covered their heads, with two they covered their feet, and with two they were flying. Day and night their cry was 'Holy, holy, holy is the LORD God of Sabaoth. The whole earth is full of his glory!' "
Ако има в историята на европейската култура и цивилизация мотив, който просто е “втъкан” в основата на всяка митология, религия или ценностна система – това е мотивът за безкористно даващия. Той ще изкристализира във фигурата на титана Прометей, спасил човечеството; ще претърпи своеобразна метаморфоза, за да се превърне в Месията на Християнството... Защото европейската цивилизация е хуманистична по дефиниция (на практика не съвсем). А това означава, че приемайки върховенството на живота като абсолюнта ценност, чрез изкуството тя отново и отново ще дава примери за себераздаване и всеотдайност. Не толкова в името на някакъв идеал, колкото от етични подбуди – обичай ближния си, помогни на себеподобния. Така хуманистичните идеи на античността преминават в каноните на християнския морал, а нравствено-етичните представи на този морал оформят съвременните хуманистични идеи. Примерите за човешка доброта, отзивчивост и себераздаване са толкова банално присъствие в нашето битие, че човечеството сякаш е престанало да им обръща внимание. Особено в тежките времена на прехода, когато старите ценности са рухнали, а нови сякаш още не са се появили, усещането за деморализиция на на обществото ражда в съзнанието ни вулгарната мисъл “Всички са маскари!”. Оформя представата, че злото е по-силно от доброто; безсъвестното – по-мощно от съвестта, а користта и егоизмът – доминиращи над етичността. Но ако не беше така, би трябвало да настръхнем от ужас. Защото човеколюбието е норма – а нормите привличат вниманието ни само чрез “анормалното”. Ние не оценяваме въздуха, който дишаме, освен ако не е много чист, или много мръсен. Не се впечатляваме от градския транспорт, освен ако не е нередовен, претъпкан... или прекалено редовен :). Възмущаваме се от мошениците около нас, а сякаш не сме в състояние да видим моралното. Чувала съм често да коментират колко мръсно нещо е политиката и как в петнайсет-годишната ни “нова” история нямало нито един пример за морален политик... И сякаш всички забравят, че още в първите години на прехода вицепрезидентът Блага Димитрова подаде оставка по морални съображения – без да се съблазни от облагите на високия си пост. Но Блага Димитрова е творец – и на онези, които не познават нейното творчество, трудно може да се обяснява нещо за морала на тази жена. Защото естетите, онези, които ценят красотата и създават красота, са особено чувствителни към темата за себераздаването.
Такъв естет е Йовков. И неговият разказ “Серафим”, привидно отвеждащ към темата за безкористната човешка доброта, всъщност отвежда към нови естетически превъплъщения на този вечен мотив...
Според християнската митология Серафимите са шестокрили – но с две от крилата си прикривали своите лица. И случката за чудака, който дава спестените си пари на нещастната жена започва да говори с езика на притчата. Можем ли да срещнем този чудак днес? Нали той е “нито селянин, нито гражданин”? Йовковият герой си е направо “босяк” – а босяците ги има в руската класическа литература. Дрипавите скитници – в европейската класическа литература. Замислете се – фигурата на дрипльото-скитник в европейската естетика изобщо символизира две крайности – това е или жертвата, или бунтарят. Той е или дегенератът-алкохолик, който спи под мостовете и пие от бутилка, увита във вестник; трагична жертва, пропаднала до социалното дъно на обществото – или стихиен бунтар, който отказва да работи, защото иска да бъде свободен и волността на скитника му носи тази свобода. Серафим не е нито жертвата, нито бунтарят. Откъде идва той? Може би от глъбините на европейската естетика. Накъде е тръгнал? Може би към глъбините на българското недоверие, скептицизъм и нихилистично отрицание на доброто. Дали този Йовков герой не ни припомня, че с опита си да видим само грозното и отблъскващото, с демонстрацията си на цинично отрицание на всичко положително, ние се мъчим да оправдаем собствената си пасивност... Да заглушим един глас, който крещи в съзнанието на всеки човек: “Обичай ближния си”, “Стори добро, па го хвърли на смет”, “Залудо работи, залудо не стой”... А щом се опитваме да го заглушим, значи го чуваме. Дали е случайно, че Еньо повишава глас и започва да крещи на жената? (“Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам!”) И защо когато се чувстваме гузно и ние често започваме да се караме... Защото този вечен глас задължава човека да наруши спокойствието си, да постъпи глупаво в очите на другите, да изглежда като чудак.
С чифт от крилете си Серафимът прикрива своето лице – лицето на божествената доброта...
Хайне казва: “Бог създаде човека по свой образ и подобие. И човекът му отвърна със същото”.
сряда, март 08, 2006
Честит 8ми Март!
Отдавна не съм писала тук, но тия дни просто така ме завъртя шайбата - седмицата вече ми стана 7 работни дни, а работният ден - 24 часа; работа - за целия Китайски народ (поздрав за Яна!), а време - недостатъчно. Плюс това напоследък, за да седна да пиша, трябва да ме посети муза, а музите много-много не бързат да идват насам... Но и утре е ден!
Както и да е, в момента, така да се каже, отбивам номера като просто честитя на всички дами... Хмм... Сега един мой познат вероятно очаква да кажа: "Честит празник на Клара Цеткин!". Е, казах го! :)
събота, февруари 25, 2006
За коткоманите
Случайно попаднах на това нещо из нета и на мен лично много ми хареса. Надявам се и на вас :).
КАК СЕ ДАВА ЛЕКАРСТВО НА КОТКА
1) Хванете котката и я задръжте в прегръдките си, върху лявата ръка, така както се държи бебе. С дясната ръка, упражнете натиск от двете страни на устата й като държите хапчето в дланта си. Когато котката благоволи да разтвори уста, пуснете бързо хапчето вътре. Изчакайте докато котката затвори уста и преглътне.
2) Вдигнете хапчето от пода и извадете котката, която се е скрила зад дивана. Поставете котката пак в прегръдката си, този път върху дясната ръка (така няма да изпитвате болка в издрасканата лява ръка). Повторете операцията.
3) Отидете да вземете котката от спалнята и изхвърлете размекнатото хапче.
4) Вземете ново хапче от опаковката. Поставете котката в ръката, която кърви по-малко. Хванете и задръжте здраво задните й лапи с ръка. Натискайте докато котката отвори уста и вкарайте хапчето навътре в гърлото й, като го бутате с пръст. Задръжте с ръка устата на котката затворена и пребройте до 10.
5) Извадете хапчето от аквариума и свалете котката от гардероба, където се е озовала. Излезте на двора и помолете жена си да дойде да помага.
6) Коленичете на земята и стиснете силно котката между колената си. Дръжте здраво с ръце предните и задните й лапи. Не обръщайте внимание на ръмженето на котката. Помолете жена си с едната ръка да задържи неподвижна главата на котката, докато с другата постави дървената линия в устата на котката за да можете да плъзнете хапчето вътре. Масажирайте енергично гърлото на котката с надеждата, че хапчето ще слезе в хранопровода.
7) Свалете котката от корниза и вземете ново хапче. Запишете си, че трябва да купите нова дървена линия и да занесете пердетата на шивачката, която живее отсреща, за да ги закърпи. Вземете метлата и внимателно съберете с лопата парченцата счупени вази и предмети и ги оставете настрана за да ги залепите по-късно. Увийте котката в голямата хавлиена кърпа и помолете жена си да легне върху котката, като оставите открита само главата на котката. Вземете сламката, с която сина ви пие сок и поставете хапчето в долния й край, разтворете със сила устата на котката и духнете силно в сламката.
8) Потърсете опаковката на лекарството и в листовката прочетете дали хапчетата не са опасни за хората, после бързо изпийте една студена "Каменица" за да разкарате неприятния вкус в устата си. Помогнете на жена си да постави превръзки с анкерпласт/цитопласт/санпласт върху раните и драскотините. След това почистете със студена вода и сапун кръвта от килима.
9) Изтичайте да извадите котката от гаража на съседа. Вземете следващото хапче. Отворете си още една бира. Отидете в кухнята и изпразнете от съдържанието му един от шкафовете. Вкарайте котката в празния шкаф и притворете вратичката така че само главата й да се подава навън. Насилете с помощта на малка лъжичка устата на котката. Изстреляйте хапчето с ластик.
10) Отидете в гаража за да потърсите отвертка и завинтете вратичката на шкафа на пантите. Изпийте си бирата. Извадете бутилка уиски и пийнете едно малко. Поставете студен компрес върху гърдите си и проверете в здравната си книжка кога е била поставена последната ваксина срещу тетанус. Поставете си компрес с уиски за дезинфекция на раните. Пийнете още едно малко. Изхвърлете в боклука непоправимо скъсания пуловер и вземете друг от гардероба си.
11) Обадете се на пожарната и ги помолете да дойдат бързо и да свалят ***** котка от дървото от другата страна на улицата, където се е покатерила. Поднесете извиненията си на съседа, който се е врязал с колата си в оградата ви при опита си да не смачка пощуряла котката, която пресичала улицата. Вземете последното хапче от опаковката.
12) Завържете предните към задните лапи на животното с канап, който после завързвате здраво към крака на масата. Потърсете в гаража брезентови ръкавици. Вкарайте хапчето в устата на котката последвано от голямо парче месо. Бъдете настоятелен. Задръжте вертикално главата на животното и изсипете 2 литра вода в гърлото й, та дано хапчето се разтвори.
13) Изпийте останалото в бутилката уиски. Помолете жена си бързо да ви закара до спешното отделение. Опитайте се да стоите спокоен докато докторът шие разкъсаните ви пръсти и предната част на ръката, както и когато изважда парченцата от хапчето, озовали се в дясното ви око. На връщане, спрете пред мебелния магазин за да купите нова маса.
14) Позвънете на дружеството за защита на животните и ги помолете да дойдат да отведат "котката, която сее смърт"... обадете се в зоомагазина и ги попитайте дали продават морски свинчета.
КАК СЕ ДАВА ЛЕКАРСТВО НА КУЧЕ
1) Поставете хапчето в парче бекон. Пуснете го небрежно на земята. Готово.
П.П. Само това последното бих го поправила леко... Например: Беконът изчезва. Хапчето лежи кротко на земята, а кучето седи и гледа невинно. Останалите опити могат да се повторят, но с тази разлика, че кучето не троши вази, шкафове и прочие... След десетия опит самият собственик свършва тая работа ;).
КАК СЕ ДАВА ЛЕКАРСТВО НА КОТКА
1) Хванете котката и я задръжте в прегръдките си, върху лявата ръка, така както се държи бебе. С дясната ръка, упражнете натиск от двете страни на устата й като държите хапчето в дланта си. Когато котката благоволи да разтвори уста, пуснете бързо хапчето вътре. Изчакайте докато котката затвори уста и преглътне.
2) Вдигнете хапчето от пода и извадете котката, която се е скрила зад дивана. Поставете котката пак в прегръдката си, този път върху дясната ръка (така няма да изпитвате болка в издрасканата лява ръка). Повторете операцията.
3) Отидете да вземете котката от спалнята и изхвърлете размекнатото хапче.
4) Вземете ново хапче от опаковката. Поставете котката в ръката, която кърви по-малко. Хванете и задръжте здраво задните й лапи с ръка. Натискайте докато котката отвори уста и вкарайте хапчето навътре в гърлото й, като го бутате с пръст. Задръжте с ръка устата на котката затворена и пребройте до 10.
5) Извадете хапчето от аквариума и свалете котката от гардероба, където се е озовала. Излезте на двора и помолете жена си да дойде да помага.
6) Коленичете на земята и стиснете силно котката между колената си. Дръжте здраво с ръце предните и задните й лапи. Не обръщайте внимание на ръмженето на котката. Помолете жена си с едната ръка да задържи неподвижна главата на котката, докато с другата постави дървената линия в устата на котката за да можете да плъзнете хапчето вътре. Масажирайте енергично гърлото на котката с надеждата, че хапчето ще слезе в хранопровода.
7) Свалете котката от корниза и вземете ново хапче. Запишете си, че трябва да купите нова дървена линия и да занесете пердетата на шивачката, която живее отсреща, за да ги закърпи. Вземете метлата и внимателно съберете с лопата парченцата счупени вази и предмети и ги оставете настрана за да ги залепите по-късно. Увийте котката в голямата хавлиена кърпа и помолете жена си да легне върху котката, като оставите открита само главата на котката. Вземете сламката, с която сина ви пие сок и поставете хапчето в долния й край, разтворете със сила устата на котката и духнете силно в сламката.
8) Потърсете опаковката на лекарството и в листовката прочетете дали хапчетата не са опасни за хората, после бързо изпийте една студена "Каменица" за да разкарате неприятния вкус в устата си. Помогнете на жена си да постави превръзки с анкерпласт/цитопласт/санпласт върху раните и драскотините. След това почистете със студена вода и сапун кръвта от килима.
9) Изтичайте да извадите котката от гаража на съседа. Вземете следващото хапче. Отворете си още една бира. Отидете в кухнята и изпразнете от съдържанието му един от шкафовете. Вкарайте котката в празния шкаф и притворете вратичката така че само главата й да се подава навън. Насилете с помощта на малка лъжичка устата на котката. Изстреляйте хапчето с ластик.
10) Отидете в гаража за да потърсите отвертка и завинтете вратичката на шкафа на пантите. Изпийте си бирата. Извадете бутилка уиски и пийнете едно малко. Поставете студен компрес върху гърдите си и проверете в здравната си книжка кога е била поставена последната ваксина срещу тетанус. Поставете си компрес с уиски за дезинфекция на раните. Пийнете още едно малко. Изхвърлете в боклука непоправимо скъсания пуловер и вземете друг от гардероба си.
11) Обадете се на пожарната и ги помолете да дойдат бързо и да свалят ***** котка от дървото от другата страна на улицата, където се е покатерила. Поднесете извиненията си на съседа, който се е врязал с колата си в оградата ви при опита си да не смачка пощуряла котката, която пресичала улицата. Вземете последното хапче от опаковката.
12) Завържете предните към задните лапи на животното с канап, който после завързвате здраво към крака на масата. Потърсете в гаража брезентови ръкавици. Вкарайте хапчето в устата на котката последвано от голямо парче месо. Бъдете настоятелен. Задръжте вертикално главата на животното и изсипете 2 литра вода в гърлото й, та дано хапчето се разтвори.
13) Изпийте останалото в бутилката уиски. Помолете жена си бързо да ви закара до спешното отделение. Опитайте се да стоите спокоен докато докторът шие разкъсаните ви пръсти и предната част на ръката, както и когато изважда парченцата от хапчето, озовали се в дясното ви око. На връщане, спрете пред мебелния магазин за да купите нова маса.
14) Позвънете на дружеството за защита на животните и ги помолете да дойдат да отведат "котката, която сее смърт"... обадете се в зоомагазина и ги попитайте дали продават морски свинчета.
КАК СЕ ДАВА ЛЕКАРСТВО НА КУЧЕ
1) Поставете хапчето в парче бекон. Пуснете го небрежно на земята. Готово.
П.П. Само това последното бих го поправила леко... Например: Беконът изчезва. Хапчето лежи кротко на земята, а кучето седи и гледа невинно. Останалите опити могат да се повторят, но с тази разлика, че кучето не троши вази, шкафове и прочие... След десетия опит самият собственик свършва тая работа ;).
понеделник, февруари 13, 2006
Утринно ноктюрно*
Седем часът сутринта.
Заспалият град се пробужда –
луната, звездите прокужда
и тръгва си бавно нощта.
Над всичко захласната бдя
във ранния утринен час.
Стоя до прозореца аз
и тези промени следя:
Слънцето бавно изгрява:
баири, полета, градини,
трънаци, лалета, къпини –
полека света озарява.
Реки, язовири, морета,
високи планински стръмнилища
и малки панелени жилища;
над тях се синее небето.
И блок, и етаж, и прозорец
таз светлина прояснява
и с красота вдъхновява
всеки добър стихотворец.
А в своето сутрешно бдение
добивам и аз просветление.
Унасям се в чудна омая...
Но се събуждам накрая.
Усещам – над мен – черен облак
кат’ тромаво муле лежи.
Не розова пролет кръжи,
а зимата снежна снежи.
И няма го слънце да грее,
пак няма ни звук в тишината –
ни песен на птица крилата,
ни лекият полъх да вее...
Но пак си блести светлината.
Аз пак я следя, вече зная –
унасям се в чудна омая...
на лампите в класната стая.
*Злите езици твърдят, че едно от значенията на италианската дума “nocturno” е художествено произведение, изобразяващо нощ, нощни сцени и нощни настроения. Тук нощта и утринта явно са се смесили – нещо, което всеки ученик първа смяна разбира великолепно!
Заспалият град се пробужда –
луната, звездите прокужда
и тръгва си бавно нощта.
Над всичко захласната бдя
във ранния утринен час.
Стоя до прозореца аз
и тези промени следя:
Слънцето бавно изгрява:
баири, полета, градини,
трънаци, лалета, къпини –
полека света озарява.
Реки, язовири, морета,
високи планински стръмнилища
и малки панелени жилища;
над тях се синее небето.
И блок, и етаж, и прозорец
таз светлина прояснява
и с красота вдъхновява
всеки добър стихотворец.
А в своето сутрешно бдение
добивам и аз просветление.
Унасям се в чудна омая...
Но се събуждам накрая.
Усещам – над мен – черен облак
кат’ тромаво муле лежи.
Не розова пролет кръжи,
а зимата снежна снежи.
И няма го слънце да грее,
пак няма ни звук в тишината –
ни песен на птица крилата,
ни лекият полъх да вее...
Но пак си блести светлината.
Аз пак я следя, вече зная –
унасям се в чудна омая...
на лампите в класната стая.
*Злите езици твърдят, че едно от значенията на италианската дума “nocturno” е художествено произведение, изобразяващо нощ, нощни сцени и нощни настроения. Тук нощта и утринта явно са се смесили – нещо, което всеки ученик първа смяна разбира великолепно!
неделя, февруари 05, 2006
Научния прогрес - за или против?
Великите открития в науката водят до създаването и на най-страшните оръжия като например атомната и водородната бомба. Тогава какъв е смисълът от прогреса в науката?
Земята почти винаги е била в състояние да изхранва населението, което живее върху нея, доколкото по законите на биологията живите организми се адаптират към околната среда, в противен случай те не биха могли да оцелеят. Но се оказва, че човекът е склонен не да се приспособява, а да приспособява околната среда за своите нужди. И когато не го прави в разумни граници, унищожава ресурсите на земята и тръгва да завоюва нови територии и ново жизнено пространство. И двете Световни войни, които преживя Двайсти век, бяха по същество войни за преразпределение на територии. Те взеха повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството...
Но парадоксалното е, че тръгвайки да завоюва света около себе си, човекът развива техническия прогрес. Открива науката и я превръща в оръжие, пред което четирите конника на Библейския Апокалипсис биха изглеждали като в популярната песничка “Млади кончета пият вода”...
Ние се гордеем с Европейската цивилизация, изучаваме други култури и цивилизации, коментираме научните им достижения и, някак естествено, забравяме, че науката винаги е била “впрягана” най-напред в “ярема” на войната. Един средновековен монах смесва сяра, селитра и въглен в отношение 3:2:1 и черният димен барут, открит хилядолетие преди това от древните китайци, започва да разнася с езика на мускетите Европейската култура по целия свят – включително и по територията на Китай. Макар че някои историци твърдят, че най-напред барутът бил използван за фойерверки. А фойерверките са нещо много красиво...
Бурният Двайсти век е свързан с невиждан възход на науката, с достижения на научната мисъл, за които не са подозирали и най-великите мечтатели на древността. Когато Айнщайн създава своята формула Е= mc2, той възкликва: “Колко е красива!”. Но тази красота ражда и атомна бомба, и атомна електроцентрала. При това първо е създадена бомбата, извършила чудовищни престъпления, но тя няма разум, за да изпитва чувство за вина. А виновен ли е разумът на Айнщайн за проекта Манхатън?
Постиженията в биологията и медицината през двайсетте и трийсетте години на Двайсти век са невероятни – но на базата на тези постижения още през Втората Световна война започва производство, на бактериологични оръжия, а днес генното биоинжинерство реално е по-голяма заплаха за живота на земята от атомното оръжие. Бурното развитие на астрономията доведе до космически полети, до революционни промени в комуникациите, но и до лазерни оръжия, които в момента обикалят по устойчива траектория около земята...
С други думи, великите открития в науката водят до създаването на най-страшни оръжия. Но на свой ред именно страхът от тези оръжия в продължение на десетилетия след Втората Световна война поддържа мира на планетата. Доброто и злото, свързано с научния прогрес е като принципа за неопределеността на Вернер Хайзенберг – можем да изчислим скоростта, с която се движи един електрон, но не знаем посоката; можем да определим посоката, но няма да знаем скоростта...
“И видях – ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше Смърт; и Адът следваше подире му; и им се даде власт над четвъртата част на Земята – да умъртвяват с меч и глад, с мор и земни зверове” (откровение 6:8). Днес няма нужда от мечове – балистични и междуконтинентални ракети, ядрени и лазерни оръжия, неутронни бомби могат да унищожат с удивителна лекота не една четвърт, а цялата планета. Днес гладът може да бъде резултат от един лабораторно получен щам, който да унищожи реколтата на цялата планета; морът може да носи името СПИН (HIV), а земните зверове могат да бъдат рожба на биоинжинерството и пред тази възможност Библейските фантазии звучат наивно...
Разумът е единствената преграда пред това черно войнство на Апокалипсиса. Хуманистичният разум на модерния човек, въоръжен с достиженията на техническия прогрес, може да сложи край на войната, да се пребори с болестите и дори да оспорва вечните права на смъртта.
Науката не е нещо добро или зло. Тя е инструмент, с който можеш да спасиш човешки живот, и да убиеш човек. Ако някой удари себеподобния си с електронен микроскоп, за убийството няма да е виновен микроскопът. Заредената пушка може да спаси живот, да осигури прехрана – но и да отнеме живот. Никой не би дал заредено оръжие на невръстно дете.
Въпросът не е какъв е смисълът от прогреса в науката. Въпросът е дали детето е достатъчно порастнало, защото децата обичат да си играят с огъня. А огънят може да топли и да изгаря.
П.П. Виж ти, какъв чаршаф стана от това - чак сега го видях... Няма да се сърдя ако на някого не му издържат нервите и не го прочете :))).
Земята почти винаги е била в състояние да изхранва населението, което живее върху нея, доколкото по законите на биологията живите организми се адаптират към околната среда, в противен случай те не биха могли да оцелеят. Но се оказва, че човекът е склонен не да се приспособява, а да приспособява околната среда за своите нужди. И когато не го прави в разумни граници, унищожава ресурсите на земята и тръгва да завоюва нови територии и ново жизнено пространство. И двете Световни войни, които преживя Двайсти век, бяха по същество войни за преразпределение на територии. Те взеха повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството...
Но парадоксалното е, че тръгвайки да завоюва света около себе си, човекът развива техническия прогрес. Открива науката и я превръща в оръжие, пред което четирите конника на Библейския Апокалипсис биха изглеждали като в популярната песничка “Млади кончета пият вода”...
Ние се гордеем с Европейската цивилизация, изучаваме други култури и цивилизации, коментираме научните им достижения и, някак естествено, забравяме, че науката винаги е била “впрягана” най-напред в “ярема” на войната. Един средновековен монах смесва сяра, селитра и въглен в отношение 3:2:1 и черният димен барут, открит хилядолетие преди това от древните китайци, започва да разнася с езика на мускетите Европейската култура по целия свят – включително и по територията на Китай. Макар че някои историци твърдят, че най-напред барутът бил използван за фойерверки. А фойерверките са нещо много красиво...
Бурният Двайсти век е свързан с невиждан възход на науката, с достижения на научната мисъл, за които не са подозирали и най-великите мечтатели на древността. Когато Айнщайн създава своята формула Е= mc2, той възкликва: “Колко е красива!”. Но тази красота ражда и атомна бомба, и атомна електроцентрала. При това първо е създадена бомбата, извършила чудовищни престъпления, но тя няма разум, за да изпитва чувство за вина. А виновен ли е разумът на Айнщайн за проекта Манхатън?
Постиженията в биологията и медицината през двайсетте и трийсетте години на Двайсти век са невероятни – но на базата на тези постижения още през Втората Световна война започва производство, на бактериологични оръжия, а днес генното биоинжинерство реално е по-голяма заплаха за живота на земята от атомното оръжие. Бурното развитие на астрономията доведе до космически полети, до революционни промени в комуникациите, но и до лазерни оръжия, които в момента обикалят по устойчива траектория около земята...
С други думи, великите открития в науката водят до създаването на най-страшни оръжия. Но на свой ред именно страхът от тези оръжия в продължение на десетилетия след Втората Световна война поддържа мира на планетата. Доброто и злото, свързано с научния прогрес е като принципа за неопределеността на Вернер Хайзенберг – можем да изчислим скоростта, с която се движи един електрон, но не знаем посоката; можем да определим посоката, но няма да знаем скоростта...
“И видях – ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше Смърт; и Адът следваше подире му; и им се даде власт над четвъртата част на Земята – да умъртвяват с меч и глад, с мор и земни зверове” (откровение 6:8). Днес няма нужда от мечове – балистични и междуконтинентални ракети, ядрени и лазерни оръжия, неутронни бомби могат да унищожат с удивителна лекота не една четвърт, а цялата планета. Днес гладът може да бъде резултат от един лабораторно получен щам, който да унищожи реколтата на цялата планета; морът може да носи името СПИН (HIV), а земните зверове могат да бъдат рожба на биоинжинерството и пред тази възможност Библейските фантазии звучат наивно...
Разумът е единствената преграда пред това черно войнство на Апокалипсиса. Хуманистичният разум на модерния човек, въоръжен с достиженията на техническия прогрес, може да сложи край на войната, да се пребори с болестите и дори да оспорва вечните права на смъртта.
Науката не е нещо добро или зло. Тя е инструмент, с който можеш да спасиш човешки живот, и да убиеш човек. Ако някой удари себеподобния си с електронен микроскоп, за убийството няма да е виновен микроскопът. Заредената пушка може да спаси живот, да осигури прехрана – но и да отнеме живот. Никой не би дал заредено оръжие на невръстно дете.
Въпросът не е какъв е смисълът от прогреса в науката. Въпросът е дали детето е достатъчно порастнало, защото децата обичат да си играят с огъня. А огънят може да топли и да изгаря.
П.П. Виж ти, какъв чаршаф стана от това - чак сега го видях... Няма да се сърдя ако на някого не му издържат нервите и не го прочете :))).
понеделник, януари 30, 2006
Ретроспекция
Рими из листата пожълтели.
Романтични; неприлични; бели...
Тромави; изящни; всеобхватни;
магнетични и неадекватни.
Отзвучали спомени за срещи,
спомени за остарели вещи.
Поизтъркани житейски цели.
Ереси, в мастило оживели.
Как да изразя света ви сложен,
многозначен, във тефтера вложен?
Да достигна вашите предели....
- Я па тая, мътните я 'зели!
Романтични; неприлични; бели...
Тромави; изящни; всеобхватни;
магнетични и неадекватни.
Отзвучали спомени за срещи,
спомени за остарели вещи.
Поизтъркани житейски цели.
Ереси, в мастило оживели.
Как да изразя света ви сложен,
многозначен, във тефтера вложен?
Да достигна вашите предели....
- Я па тая, мътните я 'зели!
четвъртък, януари 26, 2006
За толерантността (и криворазбраната такава)
Има един библейски разказ за човек, който стигнал края на дните си и погледнал назад, за да види следите си в пясъците на живота. И до тях имало други – следите на Господ. Но в мигове на най-голяма нужда едните стъпки изчезвали. Мъжът вдигнал очи към Бог и го попитал: “Защо си ме изоставял в най-тежкото?” – “Никога не съм те оставял!” – рекъл Всевишният. – “А защо изчезват едните дири?” – “Тогава те носех” – усмихнал се Бог... Като оставим настрана красотата и многозначността на тази притча, от някаква гледна точка библейският текст ни отвежда към класически пример за толерантност (от лат. “tolerans” със значение търпимост, снизходителност, позволеност). Още римляните считат, че “толерантен” е онзи, който е търпелив към други народности и вярвания. А толерирането предполага и покровителстване. Интересното е, че този мотив изгражда моралната основа на почти всяка теоцентрична митология. От древна Индия, през Християнството, до Исляма – внушението за търпимостта към другите е основен етичен пласт на религията. Но доколкото ние все още живеем в една европейска християнска цивилизация, можем да направим тъжната констатация, че в нейната история “дирите” на тази цивилизация са съпътствани от нетолерантност. “Не убивай!” – категорично гласи Божията заповед. А Средновековието почва да избива всички, които не познават въпросната заповед – езичници, еретици... червенокоси и албиноси... И това никак не ни учудва.
Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира “толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму “който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава “имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...
Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят “Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. “Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – “остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът “Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези “велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани “фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би “Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.
Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: “Педаааааал!” – крещи третокласник. “Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (“зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира “цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и “може да ги пребие всичките”.
В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за “лошите млади” (“ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича “непукизъм”.
Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...
Или, както казва “поетическата мистификация” Трендафил Акациев:
Пустата бомба атомна,
отгоре как ще разбере
кой е на трона, кой е в яхъра?
Отдалеч как ще различи
захарта от нишадъра?
Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира “толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму “който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава “имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...
Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят “Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. “Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – “остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът “Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези “велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани “фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би “Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.
Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: “Педаааааал!” – крещи третокласник. “Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (“зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира “цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и “може да ги пребие всичките”.
В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за “лошите млади” (“ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича “непукизъм”.
Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...
Или, както казва “поетическата мистификация” Трендафил Акациев:
Пустата бомба атомна,
отгоре как ще разбере
кой е на трона, кой е в яхъра?
Отдалеч как ще различи
захарта от нишадъра?
понеделник, януари 23, 2006
За "Балканджи"
Не искам да нагазвам в дискусионната тема какъв е светът, в който живеем и доколко обществото ни е затънало в социална, или екзистенциална криза. Но ми се струва безспорен фактът, че сме свидетели на впечатляваща лексикална криза. Не защото част от политиците и така нареченият “елит” разполагат с багаж от около петдесет словоформи (една героиня на Илф и Петров чудесно се оправяше и с двадесет); а защото много от думите в нашия речников състав изобщо са загубили или променят смисъла си. Абстрактни представи като чест, дълг, достойнство, съвест, си съществуват, а звучат направо архаично. Но тази лингвистична тема също е дискусионна... По-скоро е впечатляваща метаморфозата в смисъла на чуждицата “фолк” със значение “народ”. Поколения българи – правилно или не – са поставили знак на равенство между “фолк”, “фолклор” и “народно творчество”. Представата за песенния фолклор в традиционната ни наука обаче, трудно може да преглътне зурните като български народен музикален инструмент; нежната мелодия на кючека като пласт от полифонизма на българската народна песен; и специфичното движение на гюбека като елемент на фолклорния ни синкретизъм.
Днес любителите на фолка – добър или лош – търсят в него ако не естетиката на Азис, то поне аксесоарите на чалгата, която все пак е позната на всички. Съкращението “поп” – съкратена форма на "популярен" - днес е синоним на българската представа за "фолк" и омоним, в който нашенецът вижда пеещия поп да мята гюбеци, захвърлил расото, но открил завладяващата привлекателност на кръчмарската печалба. То не бяха хисарски, горубленски и регионални попове, които юнашки пееха фолк, вплитащ сръбска интонация, преведен от гръцки текст, турски музикален композиционен мотив и македонска сърдечност. Само дето липсваше българското.
Толкова по-впечатляваща е срещата с “Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти, извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на Балканджи. Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото. Тук мотивът за любовта към майка България не звучи с лексикална кухота, а темата за изповедта-равносметка сякаш диша в думите:
На кого му трябва
и какво ще постигнеш?
Свободата да мисля,
порива да обичам,
силата да градя.
И какво ще направиш?
Ще остана тук...
Това не е перифраза на Камен Воденичаров. Музиката на Балканджи звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си. Симптоматични са дори заглавията – “Самодива” и “Дяволска щерка”; “Зора” и “Здрач”; “Ще остана тук” и “Към таз земя”...
Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите. Обществото е живо, българската култура диша, а младите хора търсят и прокарват естетически пътеки извън отъпканите друмища на “поп-фолка”.
Още повече, че групата Балканджи е свързана с две големи имена – Николай Баровски и Кирил Янев (и двамата възпитаници на Английската гимназия) и с името на Инна Занфирова, която мнозина учащи в нашето училище добре си спомнят като преподавател по музика (днес младата оперна певица слуша впечатляващите арии на невръстните си малчугани вкъщи). През есента на 1999г. Ники и Киро основават групата, пишейки музика към текста на поета Косьо Николов “Аз тебе, либе, съм залюбил” (много скоро новата група ще иронизира първите си текстове: “Римляните откриха топлата вода – ТЕЦ-а я закрива!”). Но симбиозата между основите на рока и метъла; елементите от българската народна музика и традиционните музикални инструменти, съчетани с модерните електронни инструменти и оркестрация, се запазва. В конкурса на радио Хоризонт “Пролет 2000” присъствието на Балканджи е отбелязано със студиен запис на песента. След присъединяването на Александър Стоянов (барабани) и Владимир Левиев (бас китара); Николай Трайков (барабани), Христо Пашов (бас китара) и Спас Димитров (акустична китара); на младата опрена певица Инна Занфирова и перкусиониста Калин Христов, групата Балканджи окончателно утвърждава своя стил. Първият концерт е изнесен на 29-ти Ноември 2001г, а дебютният албум “Пробуждане” се разпространява и в чужбина... Ако “Крали Марко” печели първо място в конкурса “Пролет 2001”, страничните проекти на Балканджи (“Вятърът”, “Стария призрак”, “Чорапите”) също не остават незабелязани (приемете, че това е намигане към феновете на състава, които добре познават нередактирания шеговит текст на “Стария призрак”). Балканджи стават една от редовните групи, свирещи в музикалните ъндърграунд клубове на София (“О!Шипка”, “Мишена”, “Fans”). През 2003г. песента “Ой, мари Яно” е включена в компилацията “О!Шипка” и се сдобива с клип, дело на басиста Владимир Левиев, а през 2004г. излиза макси-сингълът на Балканджи “Звездица”, съдържащ едноименната песен, предвидена за втория студиен албум, както и живо изпълнение на първото парче “Аз тебе, либе, съм залюбил”, заедно с още три инструментала...
Днес групата продължава да свири. В клуб “Fans” след 22.30 инструментите и гласовете на Балканджи звучат все по-изразително, яростно и силно... Николай Баровски го няма. И музиката го зове с цялата магическа мощ, която притежава изкуството.
Може би ще разкажем неговия случай за онези, чиито сетива още не са претръпнали от вълната на насилие, заливаща обществото ни (за повече информация http://barovsky.ludost.net/). Сега просто искам да ви кажа, че ако някоя вечер случайно минете покрай гимназията, и в желанието да избягате по-далеч от нея, хукнете по стръмния булевард “Васил Левски” и пак така случайно дочуете странна мелодия, в която електрическите китари отмерват неравноделните тактове на народната песен, а силни мъжки гласове пеят за любов и магия; не се чудете. Балканджи викат Баровски.
Днес любителите на фолка – добър или лош – търсят в него ако не естетиката на Азис, то поне аксесоарите на чалгата, която все пак е позната на всички. Съкращението “поп” – съкратена форма на "популярен" - днес е синоним на българската представа за "фолк" и омоним, в който нашенецът вижда пеещия поп да мята гюбеци, захвърлил расото, но открил завладяващата привлекателност на кръчмарската печалба. То не бяха хисарски, горубленски и регионални попове, които юнашки пееха фолк, вплитащ сръбска интонация, преведен от гръцки текст, турски музикален композиционен мотив и македонска сърдечност. Само дето липсваше българското.
Толкова по-впечатляваща е срещата с “Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти, извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на Балканджи. Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото. Тук мотивът за любовта към майка България не звучи с лексикална кухота, а темата за изповедта-равносметка сякаш диша в думите:
На кого му трябва
и какво ще постигнеш?
Свободата да мисля,
порива да обичам,
силата да градя.
И какво ще направиш?
Ще остана тук...
Това не е перифраза на Камен Воденичаров. Музиката на Балканджи звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си. Симптоматични са дори заглавията – “Самодива” и “Дяволска щерка”; “Зора” и “Здрач”; “Ще остана тук” и “Към таз земя”...
Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите. Обществото е живо, българската култура диша, а младите хора търсят и прокарват естетически пътеки извън отъпканите друмища на “поп-фолка”.
Още повече, че групата Балканджи е свързана с две големи имена – Николай Баровски и Кирил Янев (и двамата възпитаници на Английската гимназия) и с името на Инна Занфирова, която мнозина учащи в нашето училище добре си спомнят като преподавател по музика (днес младата оперна певица слуша впечатляващите арии на невръстните си малчугани вкъщи). През есента на 1999г. Ники и Киро основават групата, пишейки музика към текста на поета Косьо Николов “Аз тебе, либе, съм залюбил” (много скоро новата група ще иронизира първите си текстове: “Римляните откриха топлата вода – ТЕЦ-а я закрива!”). Но симбиозата между основите на рока и метъла; елементите от българската народна музика и традиционните музикални инструменти, съчетани с модерните електронни инструменти и оркестрация, се запазва. В конкурса на радио Хоризонт “Пролет 2000” присъствието на Балканджи е отбелязано със студиен запис на песента. След присъединяването на Александър Стоянов (барабани) и Владимир Левиев (бас китара); Николай Трайков (барабани), Христо Пашов (бас китара) и Спас Димитров (акустична китара); на младата опрена певица Инна Занфирова и перкусиониста Калин Христов, групата Балканджи окончателно утвърждава своя стил. Първият концерт е изнесен на 29-ти Ноември 2001г, а дебютният албум “Пробуждане” се разпространява и в чужбина... Ако “Крали Марко” печели първо място в конкурса “Пролет 2001”, страничните проекти на Балканджи (“Вятърът”, “Стария призрак”, “Чорапите”) също не остават незабелязани (приемете, че това е намигане към феновете на състава, които добре познават нередактирания шеговит текст на “Стария призрак”). Балканджи стават една от редовните групи, свирещи в музикалните ъндърграунд клубове на София (“О!Шипка”, “Мишена”, “Fans”). През 2003г. песента “Ой, мари Яно” е включена в компилацията “О!Шипка” и се сдобива с клип, дело на басиста Владимир Левиев, а през 2004г. излиза макси-сингълът на Балканджи “Звездица”, съдържащ едноименната песен, предвидена за втория студиен албум, както и живо изпълнение на първото парче “Аз тебе, либе, съм залюбил”, заедно с още три инструментала...
Днес групата продължава да свири. В клуб “Fans” след 22.30 инструментите и гласовете на Балканджи звучат все по-изразително, яростно и силно... Николай Баровски го няма. И музиката го зове с цялата магическа мощ, която притежава изкуството.
Може би ще разкажем неговия случай за онези, чиито сетива още не са претръпнали от вълната на насилие, заливаща обществото ни (за повече информация http://barovsky.ludost.net/). Сега просто искам да ви кажа, че ако някоя вечер случайно минете покрай гимназията, и в желанието да избягате по-далеч от нея, хукнете по стръмния булевард “Васил Левски” и пак така случайно дочуете странна мелодия, в която електрическите китари отмерват неравноделните тактове на народната песен, а силни мъжки гласове пеят за любов и магия; не се чудете. Балканджи викат Баровски.
неделя, януари 15, 2006
Sofian Tales
Или, същото, само че на английски. Очаквам мнения и критики :).
I would like to tell you now
a little story about how
I was travelling in the tram.
Lots of things were going on -
some were good and some were bad,
a little strange, a little sad.
I decided in the end
I should take a pen in hand
and in short to represent
our Sofian temperament.
In the tram there's such bustling:
someone's hopping, someone's hustling.
People quietly start battling
and the tram just goes on rattling.
The tram-driver's driving madly,
he's smoking a cigarette gladly,
listening to a music gang.
The next moment there's a sound - bang! -
and the passangers are smashed
against the walls and corners crashed.
All those nice and decent people -
some are gloomy and some - gleeful -
can do nothing but abide
and wait for the end of the ride.
That well-dressed bloke over there
obviously doesn't care
'bout the fact that he's, I see,
travelling absolutely free.
Over there a sturdy grandma
is creating a real drama
whizzing like a hurricane,
pushing some kids down the lane.
Jumping like a nervous wreck,
as if she's playing kyuchek
on people's feet in her way.
Bravo, granny! That's the way!
Over here some swarthy brothers
as innocent as the early Fathers,
with a doubtful carelessness
are surveying all the mess...
And money, handbags and belongings
are extracted from their lodgings -
pockets, empty anyway,
expecting to be filled one day...
And the tram is late again.
Every station's such a pain -
jostle, crush, tumult and fuss...
The transport's making fools of us!
However, if you look outside,
you'll see a poster - big and wide.
In it there's a naked babe.
Isn't that Azis? Well, maybe.
His backside is stupendous!
And the billboard is horrendous,
but what can we do, I ask?
Others must fulfill the task
to adorn this ugly city
and make things look bit more pretty.
This little casual story
is a lovely allegory
of our daily Sofian life
and the ever-lasting strife
between the funny and the sad,
and between the good and bad
and... I guess that's all!
I would like to tell you now
a little story about how
I was travelling in the tram.
Lots of things were going on -
some were good and some were bad,
a little strange, a little sad.
I decided in the end
I should take a pen in hand
and in short to represent
our Sofian temperament.
In the tram there's such bustling:
someone's hopping, someone's hustling.
People quietly start battling
and the tram just goes on rattling.
The tram-driver's driving madly,
he's smoking a cigarette gladly,
listening to a music gang.
The next moment there's a sound - bang! -
and the passangers are smashed
against the walls and corners crashed.
All those nice and decent people -
some are gloomy and some - gleeful -
can do nothing but abide
and wait for the end of the ride.
That well-dressed bloke over there
obviously doesn't care
'bout the fact that he's, I see,
travelling absolutely free.
Over there a sturdy grandma
is creating a real drama
whizzing like a hurricane,
pushing some kids down the lane.
Jumping like a nervous wreck,
as if she's playing kyuchek
on people's feet in her way.
Bravo, granny! That's the way!
Over here some swarthy brothers
as innocent as the early Fathers,
with a doubtful carelessness
are surveying all the mess...
And money, handbags and belongings
are extracted from their lodgings -
pockets, empty anyway,
expecting to be filled one day...
And the tram is late again.
Every station's such a pain -
jostle, crush, tumult and fuss...
The transport's making fools of us!
However, if you look outside,
you'll see a poster - big and wide.
In it there's a naked babe.
Isn't that Azis? Well, maybe.
His backside is stupendous!
And the billboard is horrendous,
but what can we do, I ask?
Others must fulfill the task
to adorn this ugly city
and make things look bit more pretty.
This little casual story
is a lovely allegory
of our daily Sofian life
and the ever-lasting strife
between the funny and the sad,
and between the good and bad
and... I guess that's all!
Софийски разкази
Искам тук да ви разкажа
как пътувах във трамвая.
Ставаха неща различни -
смешни, тъжни; а накрая
аз реших, че затова
трябва да се вдъхновя
и Софийските ни нрави
моят разказ да представи.
Във трамвая - шум и глъчка:
някой скача, друг се ръчка;
някой цвили, друг мучи,
а трамваят си дрънчи.
Ватманът юнашки кара.
Той запалил е цигара,
слуша чалга във захлас,
после пътниците - прас! -
ги забива във стените
и размазва по ъглите.
А пък пътниците мили -
весели, или унили -
блъскат се и си ръмжат
като стадо насред път.
Там добре облечен мъж
се оказва изведнъж
без билет. Не е беда -
друг да мисли за това!
Здрава бабка се понася,
като вихър тя отнася
малки немощни дечица,
сякаш скача ръченица
по човешките крака.
Браво бабке! Ха така!
Група мургави събратя,
гушнали се като братя,
със съмнителна небрежност
тайнствено се пооглеждат...
и парички, чанти, вещи
се измъкват много вещо
от джобове без туй празни,
пълни със боклуци разни.
Пак трамваят закъснява.
Блъсканица, шум и врява
всяка спирка ни донася.
С нас транспортът се занася.
А погледнеш ли навън -
чуден, но и страшен сън
са събрани във едно
бяло, спретнато платно.
А на него - голо бейби.
Дали туй Азис е? Мейби.
Задникът му е прекрасен!
Този билборд е ужасен,
но какво човек да прави
с нашите Софийски нрави?!
От плакатчета рекламни
ни се пулят много срамни,
готини и тъпи смешки,
като грешките човешки...
Тази делнична история
е чудесна алегория
за живота ни човешки.
Има смях във наште грешки,
има мъдрост и поука,
ала нека свършим тука.
как пътувах във трамвая.
Ставаха неща различни -
смешни, тъжни; а накрая
аз реших, че затова
трябва да се вдъхновя
и Софийските ни нрави
моят разказ да представи.
Във трамвая - шум и глъчка:
някой скача, друг се ръчка;
някой цвили, друг мучи,
а трамваят си дрънчи.
Ватманът юнашки кара.
Той запалил е цигара,
слуша чалга във захлас,
после пътниците - прас! -
ги забива във стените
и размазва по ъглите.
А пък пътниците мили -
весели, или унили -
блъскат се и си ръмжат
като стадо насред път.
Там добре облечен мъж
се оказва изведнъж
без билет. Не е беда -
друг да мисли за това!
Здрава бабка се понася,
като вихър тя отнася
малки немощни дечица,
сякаш скача ръченица
по човешките крака.
Браво бабке! Ха така!
Група мургави събратя,
гушнали се като братя,
със съмнителна небрежност
тайнствено се пооглеждат...
и парички, чанти, вещи
се измъкват много вещо
от джобове без туй празни,
пълни със боклуци разни.
Пак трамваят закъснява.
Блъсканица, шум и врява
всяка спирка ни донася.
С нас транспортът се занася.
А погледнеш ли навън -
чуден, но и страшен сън
са събрани във едно
бяло, спретнато платно.
А на него - голо бейби.
Дали туй Азис е? Мейби.
Задникът му е прекрасен!
Този билборд е ужасен,
но какво човек да прави
с нашите Софийски нрави?!
От плакатчета рекламни
ни се пулят много срамни,
готини и тъпи смешки,
като грешките човешки...
Тази делнична история
е чудесна алегория
за живота ни човешки.
Има смях във наште грешки,
има мъдрост и поука,
ала нека свършим тука.
понеделник, януари 09, 2006
Меланхолично
Мръсносиво, мътночерно,
махмурлуково, с каверни
блъска утрото неверно
гуреливите очи.
Колко тъпо, колко скверно,
как ужасно и безмерно,
колко смотано е всичко
щом главата те боли!
И остава само малка
светлинка в съдбата жалка -
като свещ, като светулка,
като плачеща цигулка за изстрадали души -
Да изпиеш халба бира
и събрал последни сили
в нужника да препикаеш
скръбните пиянски дни...
махмурлуково, с каверни
блъска утрото неверно
гуреливите очи.
Колко тъпо, колко скверно,
как ужасно и безмерно,
колко смотано е всичко
щом главата те боли!
И остава само малка
светлинка в съдбата жалка -
като свещ, като светулка,
като плачеща цигулка за изстрадали души -
Да изпиеш халба бира
и събрал последни сили
в нужника да препикаеш
скръбните пиянски дни...
неделя, януари 08, 2006
Нещо като тарикат, нещо като балък и нещо като нищо на света
Има една чудесна книга на Уилям Сароян - “Нещо като нож, нещо като цвете и нещо като нищо на света”. Дано големият американски белетрист, дори от отвъдното, не ми се разсърди, че перифразирам заглавието на великолепния му сборник. Защото само с малко тъжен, Сарояновски хумор, можем да разсъждаваме по въпроса за “балъците” и “тарикатите” в нашия живот. А те, балъците, изглежда стават все повече. “Ей, чухте ли? Тоя пич е балък!” – подскача, красиво подхилквайки се, лимон от очарователна телевизионна реклама. Не мога да се извинявам за сквернословието, защото то ни залива от телевизионния екран, радиото, вестниците... И ако някой не разбира, че това е свежарски жаргон и словесна радост, той въобще не е тарикат. Той е старомоден и глупав, изобщо – балък. Горкият Краси Балъков – да носи във фамилното си име такива позорни нюанси! А това, че народът ни в своята антропонимия е вложил и мъдрост, и поетическа фантазия, няма значение – тарикатът с такива дивотии като антропонимии не се занимава. Той може и да знае, че на турски “балък” е риба, но лексикалният смисъл на думата не е важен. Цялото светоусещане на самодоволната простотия изкристализира в мечтата за тарикатлък – а това значи да си хитър, да прецакаш другите, да се наредиш... Изобщо, страхът “да се не минеш” превръща всички различно мислещи в балъци. Понякога тарикатът е способен и на творчество – един виц твърди, че риболовът представлявал балък от единия край на пръта, който чака балък от другия край. Тарикатско си е да го измислиш!
Но истинският творчески размах на тарикатлъка е в “живия живот”. Училището бъка от тарикати – балъците пишат домашно, тарикатите го преписват – но системно! Балъците киснат в час, а тарикатите имат бележки. Балъците правят контролно, тарикатите се уреждат покрай контролното – те така го изчисляват, че винаги могат да се оправят. Ама да не смятате, че това е някаква комбинаторика? Това си е чист тарикатлък!... Балъците се занимават с обществена дейност, губят си времето по кръжоци и дебати, трошат си нервите с глупости – тарикатите красиво изписват по чиновете “Тук проспах младините си”. Те са наясно с библейската мъдрост, че който сее знание, множи скръб и отговарят на тая отживелица с жизнерадостно пренебрежение. Образование, знание – бошлаф! Вярно, тарикатско е да имаш в живота диплома, ама с тарикатлък и диплома можеш да си уредиш (ако не ти я купи родителят). И така, тарикатът гордо навлиза в битието с мечтата да гледа през тъмните стъкла на S-класа балъците по улицата... Или да стане кредитен милионер... Или да развърти някоя далавера – почтена, непочтена, или направо престъпна. Винаги ще се намерят балъци, на гърба на които да се развихриш (“Келепир има в тая работа... хората пари натрупаха” – както обяснява Бай Ганя от едноименното произведение на Алеко Константинов)...
Имало едно време в столичната Първа английската гимназия един ученик. Казвал се Николай Баровски и бил от породата на балъците. Приятелите му твърдели, че е много готин образ и всички го харесвали. Но той си бил балък. Занимавал се с глупости – учел здраво, свирел в оркестъра, уреждал концерти... После завършил блестящо, следвал архитектура и най-балъшки всяка свободна минута се връщал в същото това училище, за да си губи времето с художествената самодейност в него и да помага на същия оркестър.
Спретнал си състав – тарикатско! И най-балъшки решил, че тоя състав трябва да свири някаква странна, трудно разбираема музика, изградена върху фолклорни мотиви, без да е чалга. Нарекли състава “Балканджи”. И до ден днешен балъците ходят на концертите му, а тарикатите хич и не щат да го чуят. И понеже не бил от вторите, Баровски продължавал да работи, да създава изкуство и да се занимава с обществени дела.
Веднъж тръгнал за Гърция във връзка с работата на международната организация “Достойнство България 2003”. Но на автогарата задъхана го настигнала негова позната, семейна приятелка и член на организацията. Дала му плик с дрешка за майка си в Гърция (въпросната дама била съучредител на организацията – тарикатско!). Но на митницата балъкът Баровски декларирал, че пренася чужд багаж, и нали си е балък – не го разровил, не преджобил якето и не открил, че в хастара е зашито запечатано пакетче с фалшиви парички. И се оказал в гръцки затвор. Вече година и няколко месеца – без следствие, съд и присъда... (Там направил с подръчни материали уникален кавал и изнесъл концерт пред затворниците. Балък!)
Тук балъците биха задали едни такива тъпи въпроси – защо нашите власти не са разследвали жената, която е дала фалшивите пари и отказват да го направят (едва ли защото злите езици твърдят, че в рода имало неколцина бивши генерали, тежкари и тузари – изобщо, тарикати!). Балъците биха задали въпроса защо гръцките власти не се съобразяват с факта, че на митницата пакетът не е крит, че в него няма пръстови отпечатъци на потърпевшия, и че е известен адресатът на този пакет – жена с двойно гражданство – българско и гръцко... Биха попитали защо държавата ни прилага двоен стандарт към своите граждани – на хиляди километри от нас съдбата на несправедливо обвинените медици в Либия приковава и внимание, и ресурси, а нещо, което може да се реши с предвидени в законодателството ни средства, не се осъществява. Бившият полицай и настоящ кмет, борецът срещу престъпността Бойко Борисов авторитетно отсича – “Ми да си е гледал багажа”. Тарикатско! Балъците биха задали още много въпроси. Толкова логически и смислени, та чак водят до извода – комай това тъй “сложно” разследване вероятно не е по силите на българските и гръцките власти, а направо си плаче за Интерпол... Та поради тая причина следствени действия не се извършват и човекът си кисне в затвора.
Но тарикатите ги контрират. "Що не е бръкнал в якето, а?", "Откъде сте толкова сигурни, че е невинен, а?"... "И като е балък да върши услуга – да си сърба попарата!". Тарикатско... А че съществува презумпция за невинност е без значение. Само балъците се замислят, че разликата между диктатура и демокрация от някаква гледна точка е много малка. При демокрацията всеки е невинен до доказване на противното. При диктатурата... всеки е виновен до доказване на противното. Но това е за тези, които мислят. Тарикатът се възхищава от максимата на шопа “Най мразим да мислим”. И не се тревожи за нищо...
А тревожните балъци пишат протестни писма, организират митинги, ангажират общественото мнение... Вечер отварят интернет страницата http://barovsky.ludost.net/ ... Събират с мижавите си възможности левчета всеки Петък от 19.00 до 22.00 в заведение "Дървеното"... Със сестрата на Баровски, с членовете на състава, оркестъра и училището... с приятели, познати, фенове на Балканджи. Защото не са безразлични. Балъци!
Но през филма на Костурица “Аризонска мечта” (“Arizona Dream”) плува една мистична риба и музиката на Горан Брегович пее с дрезгавия глас на балъка Иги Поп – “The fish does not think... it knows!”.
Абонамент за:
Публикации (Atom)