Още нещо за логосите – или, що е есхатология и има ли тя почва у нас

Николай Николов, в. "Седем"
30.01.2008

Има една интересна категория български граждани, които си спомнят за времето на развитото социалистическо общество единствено, че ракията била 40 стотинки, кебапчето – кажи-речи без пари и всяко лято са ходели на море. Обаче една друга група български граждани, които извън тази битова детайлизация, си спомнят и вербалната практика да се поздравяваме с изрази от рода на „Къде си, бе, изчезна като червения пипер от пазара!” – никак не са склонни да хиперболизират представата за пазарното изобилие на миналото. Те по-скоро с умиление си припомнят с какво топло чувство очаквахме поредния партиен конгрес, та да се появят по магазините банани, портокали и луканка. Но и двете категории граждани, поради причина на блестящото си, задължително образование от времето на соц-а знаят, че Димитър Благоев – Дядото, е написал „Що е социализъм и има ли той почва у нас”. Макар че най-вероятно никой не е чел въпросното произведение (изключваме настоящия ни президент, който, като историк, е специалист по Дядото). За сметка на това, мнозина са чели „Бай Ганьо”. Без да съзнават, че Алеко всъщност е написал книгата „Що е капитализъм и има ли той почва у нас” (в края на краищата, човек не е длъжен да е на „ти” с диетрологията – най-общо казано, наука, която търси факти зад фактите). А има и една трета категория граждани, които не са чели нито Дядото, ни Щастливеца. Те изобщо не обичат да четат. Не е съвсем сигурно и дали могат. Затова предпочитат да разтварят вестници с големи цветни картинки, на които силиконови прелести на едрогърдести местни хубавици заместват Аз-Буки-то. За такива още Ботев бе отсякъл „Ум имал нявга в краката и чувства топли в червата”. А нали се сещате какво би казал за списващите подобни вестници!... Но групата на въпросните български граждани е многолюдна, богата и силна. Богата с категоричната си представа, че е компетентна по всеки въпрос. Че познава същността на „суровата шаечна правда” (по Илф и Петров). Че е на „ти” с далаверата и че за нея няма тайни в живота. И силна със свирепото си убеждение, че вчерашният ден задължително е бил по-хубав от днешния. Особено ако въпросният ден е дистанциран от нас поне тридесетина години. За тези граждани миналото е Изгубеният Рай; градината на Едем, от която са изгонени Адам и Ева. Естествено, иде реч за соц-миналото – както е известно, във въпросната райска градина първите хора са голи... И пак по същата странна логика за тези наши съграждани и сънародници бъдещето е предопределено, черно и катастрофично. Щото „като дойде демокрацията, всичко се провали”. Естествено, става дума за демократичното бъдеще. Както е известно, при него хората не би трябвало да ходят голи... Но не си мислете, че суровата оценка за предстоящ Апокалипсис е резултат на трезво прозрение, че в България от години управлението е в ръцете на корумпирани некадърници. Че политическият живот по същество е маргинализиран и за мнозина депутати думата „политика” най-вероятно произлиза от латинското „poly” (много) и българският глагол “тикам”. Че гешефтарството е изместило икономическата логика. Че демагогията се е настанила уютно в медийното пространство... Напротив! Те са склонни да одобряват именно най-идиотските постъпки на възможно най-некадърните управляващи. Те никога не се съгласяват, че царят е гол, колкото и да крещят децата въпросната „гола” истина... Те яростно негодуват срещу всяка форма на граждански протест, която нарушава спокойствието им, и злорадстват, когато за пореден път се убедят, че нравственото поведение не носи финансови облаги. Защото не са се минали. И защото радушно са приели шопската максима – „Я не сакам на мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле!”. Пък и все едно, след като нищо добро не ни чака, не е ли по-добре да прецакаме овреме Вуте, та да не сме капо!...
Не граничи ли подобно поведение със социопатология? Що за Стокхолмски синдром кара жертвите да симпатизират на своите инквизитори?! Обърнете внимание – става дума не за клакьорите, лакеите , ибрикчиите на управляващата върхушка. Не за онези, които са се „облажили” чрез обръчите от фирми и срещу заплащане са готови сервилно да пишат оратории дори на социалния дебилитет. Не за мутрите, скрили самодоволната си простотия зад черните стъкла на люскави джипове. Не! Това е позиция на средностатистически граждани, данакоплатци, от които държавата – или по-точно, управляващите въпросната държава до края на миналата година са ограбили под формата на „излишъци” почти 4 милиарда лева. Гласоподаватели, които отдавна не са практикували правото си да гласуват, защото всички са маскари и все едно, няма да се оправим...Които не „прозират” в стачката на учителите толкова ясната загриженост за собствените им деца и бъдеще на българското образование. Които не си задават въпроса защо са готови да стачкуват лекарите, а ако подобна стачка започне, ще псуват през зъби „Какво искат пък докторята, малко ли лапат?!” Те и от собствените си доходи не са доволни, но дори за секунда не си представят, че биха могли да ги променят с политическа култура и гражданско поведение. А може би това е социопсихологически феномен, роден от спецификата на българския преход?
Спомняте ли си разказа на Елин Пелин „На оня свят”? Върви дядо Матейко към пъклото, където е убеден, че му е мястото. И в главата му се върти: „Не съм за рая аз, сиромах човек... рая е направен за големците и за богатите... Нас са ни записали у дяволския тефтер, още като сме се родили... Все да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство... Постлах си хубавичко за пъклото!... Сега там, там да си отида...” А когато пред него се появява ангел, изпратен да го уведоми, че геополитически се е объркал и пак е сменил посоките, щото е писан за в рая, та натам трябва да се отправи, шопът сопнато му отказва. Не ви ли звучи някак познато? Да сте чували наскоро: „Е нема се опраим! И срещу тях да тичаме, пак нема ги стигнеме! Се е имало немане, ама те такова немане не е имало! Положението въобще не е розово! Не сме държава и туйто! Другите могат, ние – не! У нас, в България, не е като при другите!”. И във фолклора ни да се вгледате, ще откриете подобен род философски обобщения: „Ела, невольо, че ни помогни!”. Очевидно тук няма място за волята... Или: „Ела, зло, че без тебе по-зло!”. Да откривате в семантичното пространство на тази мъдрост място за доброто? Що за катастрофично мислене е оформило дълбокото убеждение, че ти си предупределен „свише” за страдание; че живееш в някакво ирационално, херметично затворено пространство, в което не функционират законите на общественото битие. В което логиката на социалната промяна е невалидна. В което каквото и да направиш, си обречен – следователно е най-добре нищо да не правиш! Някаква форма на фатализъм ли е това? Някаква историческа обремененост на националното мислене?! Оо, не... За съжаление, в социалната психология подобно поведение е отдавна описано и добре познато. Тъй, че не можем да се гордеем с феноменални черти на народопсихологията. Подобно мислене е свързано именно с максимата „Най-мразим да мислим”. Старо е като света. И отвежда към една от най-древните науки – есхатологията (от гр. Eschatos – последен и logos – наука). Грубо казано, това е науката за края на света. Науката, която се е възраждала всеки път, когато се е раждала поредната митологична представа за устройството на вселената и мястото на човека в нея. Когато тази представа е обяснявала всичко с наличието на богове и е предупреждавала какво може да направи Божия гняв, ако на религиозно равнище вярващото човечество не вярва в достатъчна степен. Т а не е ли Божието наказание онова, което ни кара да спазваме Божествените закони? И не е ли в последна сметка то благодат? Има в историята един почти анекдотичен случай. В навечерието на първото хилядолетие, една от европейските глави на Християнската църква мъдро решава, че според нейните изчисления идва края на света. Църквата оповестява народа на съответната средновековна държава и целокупното средновековно човечество изпада в предчувствие за тежък катастрофизъм, съчетано с индустриални количества некачествен алкохол... Какво ли ще да му е било на въпросното човечество, когато на пъври Януари, хилядната година, е разтворило гуреливите си очи и през черната депресия на махмурлука, е открило, че светът не е свършил! (Най-вероятно искрено си го е пожелало). През 1831, полуграмотният фермер Уилям Милър се самопровъзгласява за проповедник и започва да предсказва края на света, насрочвайки го за 22.03.1844г. Когато идва въпросната дата, без да пристигне Апокалипсиса, един от „феновете” му дълбокомислено прави бележки по начина на изчисленията и преизчислено стига до убеждението, че края на света ще се състои на 22.10, същата година... Есхатологичното мислене има своите безкрайни рефлексии в историята на човечеството, което така и не е дочакало конниците на Апокалипсиса. Спомнете си времето от края на Милениума, когато само преди осем години, целокупното човечество, воглаве с българското такова, очакваше поредния край на света под формата на компютърен срив, блокиране на световното компютърство, стачка на микропроцесорите, разруха на банковата система и т.н. По изчисления на експерти, светът е изхарчил тогава над четири милиарда долара за идиотски софтуер, който трябва да ни спасява от компютърната катастрофа. Катастрофата така и не дойде. Но най-оглупялата част на човечеството (воглаве с българското такова) продължи да я чака, защото това е най-удобният начин да избягаш от ангажимента си на морален човек, който носи отговорност за своето поведение и съдбата си в обществото. Който се чувства отговорен за съдбата на обществото въобще. По-лесно е да си убеден в края на света и, движен от екзистенциалната необходимост да дочакаш все пак този край, да живееш като за последно, да ядеш като за последно и да крадеш като за последно... И да мразиш всеки, който не мисли като теб, щото той е обвинение за самото ти съществуване... А нали един път се живее, я! Така философията на деморализирания човек изкристализира в есхатологично мислене. И той чака конниците на Апокалипсиса със скритичката мисъл, че точно у нас те едва ли ще дойдат...
Защо българското черногледство е съчетано с категоричното убеждение, че конниците на Апокалипсиса няма да дойдат? На този въпрос може да ни отговори само министъра на селското стопанство, г-дин Дикме. Щото той е капацитет по въпроса за изхранване на селскостопанския добитък с фураж.

Панахида за нищото

Николай Николов
в. "Седем", 23.01.2008

Напоследък често си спомням една случка от зората на нашите обществени промени. Бяхме все още много вярващи и ентусиазирани, сутрин се редяхме на опашка за отпечатвания отскоро вестник „Демокрация” (по онова време купуването на камара вестници и тяхното четене беше станало за мечтаещия нещо като пиене на английски чай). Та една сутрин, точно когато по време на въпросния ритуал пред мен остана само един опърпан гражданин, продавачката високо заяви, че „Демокрация” е свършил. Гражданинът замърмори, че напоследък демокрацията нещо много бързо е взела да свършва; жената го чу и авторитетно му заяви, че напротив, има демокрация, щото тя може да псува колкото си иска. На което гражданинът отговори – госпожо, ако демокрацията се измерваше с количеството на псувните, каруцарите без съмнение щяха да са най-великите демократи... Помня, че искрено се разсмях и си казах – ето така се раждат афоризмите! И ми стана мъчно за маса мои приятели, които не могат да усетят аромата на времето, раждащо афоризми. Защото вече много прагматично бяха решили, че най-разумно е да си вдигнеш чукалата и да напуснеш България. Вместо да очакваш хипотетичните нашенски промени, да промениш икономическото си статукво с едно по-човешко възнаграждение на труда, което и от миенето на чинии може да направи атрактивна и високоплатена работа. Те предпочетоха да усетят аромата на реалните пари, с които да променят собствения си живот... А онези, които решиха да останат в България, все още не можеха да намерят успокоение в песничката „Не съм избягал”. Слухът им бе раздвоен между култувата чалга „Тигре, тигре, имаш ли пари” и провокативната рок интонация на „Искам да съм негър в щата Алабама”... Онези, които решиха да останат в България скоро щяха да разберат, че най-страшно е усещането за безвремие. Чувството, че нищо не се променя, че живееш в херметично затворен свят, в който вечно се повтаря един и същ ден. В историята на дългия ни преход те често щяха да чуват журналистическия шаблон, че българинът се е качил в последния момент на последния вагон. И перманентно да прозират, че отминаващият влак всъщност е маневрирал на гара „Пионер”. Тая метафора за влака на промяната е много интересна. Ражда я публицистичният талант на Алеко Константинов, който в края на Деветнайсти век кара своя Бай Ганьо да гони един маневриращ из Западноевропейска гара влак. И със силата на алегорията да внуши представа за историческата идентичност на героя си – човек, излязъл от безвремието на Османската империя и попаднал в пространството и времето на бушуваща техническа цивилизация, която е със седем ключа заключена за съзнанието му. Защото оня, който не знае, че влакът маневрира на гарата, винаги безсмислено гони маневриращия влак. Така сто години след Алеко Константинов самата история поставя България в положението на неговия герой... А един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. Както не иска да помни старите вицове от времето на развитото социалистическо общество, в които нашият прогрес бе оприличаван на спрял между гарите влак с пътници, които са излезли и задружно клатят вагона, а машинистът е стиснал здраво лостовете за управление и вика „Пайсеееееее!”. Щото карането на влака си е велико тайнство. За българина железницата винаги е била енигматичен символ на техническия прогрес. Изразът „Гледа като теле в железница” предполага, че несвестното теле не е в състояние да разумее жп проблематиката, това чудо на машинната цивилизация. Не че някой някога е бил в състояние да осмисли проблемите на жп транспорта у нас... Важното е, че дори фразеологията подчертава символната значимост на машиниста („ти пък ще кажеш кой да кара влака – то си има машинист!”). Може би затова Сакскубурггота подкара символно издокаран локомотив. Китайската символна стилизация, родила образа на Великия Кормчия, у нас би могла да се транслитерира като Великия Машинист. Оня, дето ръководи прехода, бута и дърпа тайнствените лостчета на политическите промени и от позицията на своя професионализъм високомерно ни подканва да се качим на влака без много-много да разсъждаваме защо влакът с години маневрира на една и съща гара. Това го знае машинистът! В края на краища българите могат масово да си купуват коли втора употреба и дават своя принос за ужасяващия трафик в големите градове, но не могат да си купуват локомотиви втора ръка (първа така и така няма!), и да си устройват гонки с форсирани влакови композиции (мотивът за влака-беглец категорично е е български). Затова трябва да се преизпълни с уважение към тайнството на тази жп деятелност, неподвластна на твоя разум. Кой казва, че в България не става нищо?! У нас всичко се променя. Скоро ще пътуваме по прекрасни пътища; ето ви проекта за магистрала Тракия! Не е нужно да знаете подробности – тях ги знае Великия Машинист. А когато по-късно се оказва, че народонаселението свирепо трябвало да плаща във връзка с проекта, това е нищо в сравнение с хипотетичните ни печалби... Днес Великия Машинист сключва сделка с Великия Руски Кормчия, около която никакви подробности не са известни. На народонаселението му остава надеждата, че руснаците възторжено ще плащат за своя руски газ, минаващ през територията на България, щото „курица не птица и Болгария не за граница”. А ако се окаже, че въобще нямат желание да плащат, а обратно, както винаги, се налага ние да доплащаме, това е нищо. Подробности от пейзажа. Незначителен детайл, в ландшафта на глобалните ни демократични промени... И постепенно представата за въпросните промени започва асоциативно да се обвързва с представата за Нищото. А нищото е нула. Или две нули. Излиза, че историята на прехода все ни води до двете нули. Може би затова ключовата дума в българското светоусещане, е думата „нужда”. Нас непрекъснато ни гони социална нужда... екзистенциална нужда... голяма нужда... и в крайна сметка все се оказваме в нужника! Един мъдър човек бе казал, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си живеем в нея. Само че казваме: „Отивам до двете нули”. А двете нули са си нищо – щото,математически погледнато, колкото и да ги сборуваме, изваждаме или умножаваме, нулите все си остават нули. Наистина ли Нищото е образната емблема на българския преход към демокрация? Каравелов го персонифицира в образа на млад и гиздав момък, който принадлежи в числото на „ония нередки същества, които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд... Подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем Нищо”. Ние наистина срещаме Нищото всеки ден. То е в арогантната политика на управляващите и в безразличието на управляваните, в наглата простотия на парвенющината и в свирепата злоупотреба с обществено доверие. То е в усещането, че ние сме различни от другите, че у нас нищо не се променя и не може да се промени, че сме обречени свише, щото „нас са ни записали в черния тефтер още откак сме се родили” и че всички са маскари. Значи няма смисъл да бъдем политически активни, безсмислено е да гласуваме, те да си гласуват, а аз ще си ги псувам, щото съм велик демократ. И щото никой не ми пречи да псувам! Така има шанс да стана каруцар, а тъй като думата каруцар е архаична и цивилизацията отрежда на въпросната професия много тясна социална ниша, ще транслритерирам професия „каруцар” в професия „машинист”. И ако не карам влака, то поне ще бъда в обслужващия персонал, та да се пооблажа и аз. Няма значение как. Мога, например, да пиша възторжени статии за професионализма на българските машинисти, или да стана пиар специалист, и да обяснявам авторитетно колко привлекателни са лицата на нищото. Колко много неща са скрити в него и колко хубаво би било, в духа на позабравения соцреализъм да го наречем „естетически идеал на епохата”. Само че, като даскал, тутакси се досещам за онзи знаменит диалог между Ромео и Жулиета, в който Ромео възторжено изрича „кълна ти се в луната посребрила // върхарите на тез градини в цвят...” И когато Жулиета му забранява да се кълне в тази непостоянница, „която сменя лика си всеки месец”, на резонния въпрос на Ромео „В какво тогаз да се кълна?”, Жулиета отговаря: „Във Нищо...”. И си мисля, че образователната ни система трябва да въведе като задължителна дисциплина науката „Мрачен сарказъм”, защото само тази научна дисциплина би могла да осветли очевидния факт, че нищото всъщност еволюира, расте, но и старее... Че вече го гони старческа деменция. Че наближава времето на тъжния му край и макар да не четем, както някога, камара вестници, все някъде ще прочетем за естествената му кончина. Тогава ще облечем опърпаните си дрешки втора употреба, чрез които се приобщаваме към света, ще купим с последните си стотинки едно цветенце и ще отидем на панахида. Панахида за Нищото.

Сесийни вълнения

В седмицата обозрма
с теб сме, сесийо любима!
Гледай да не си чепата,
че с граната
ще взривиме
деканата!

Народе, стискай ми палци, че ако не си взема изпитите, ще е "гейм оувър" :).
Пък от мен - на всички ви - приятен ден и до скоро!

Хералдиката като тирбушон – или от "Veni, Vidi, Vici" до "Veni, Vormini, Vomini*"

Николай Николов,
в. "Седем", 16.01.2008

Едва ли някой би оспорил баналната истина, че символиката е без съмнение най-изначалният и дълбок начин за светогледно реагиране, да речем, през Средните векове. Защото човекът на тези векове сякаш е надарен с особен, „двоен” поглед. За него символичен смисъл имат имената и предметите, числата и фигурите, темпоралните и пространствени локализации, цветовете на дрехите и телесните жестове. Наблюдавайки веществената фигура, обем и цвят, той всъщност визира по-дълбочинни пластове и значения. Природните явления за него са и нещо друго – послания от някаква друга реалност; тайнствени знаци от някаква отвъдна смисловност. Тази своеобразна „трансцеденталност” е засилена от подчертаната склонност на Средновековното мислене към универсалност, към вместване на всяка реалия в световното цяло. Така и най-нищожният предмет, най-нищожното събитие, са вплетени в причинно-следствената верига на един глобален замисъл, отвеждащ към съдбовното човешко скиталчество от Гибелта към Спасението... Лесно можем да се досетим, че цялото многообразие на това светоусещане изкристализира в хералдиката. Тази наука за разпознаване, описване и тълкуване на гербовете, всъщност борави със символите, много от които са придобили универсалност през вековете и са създали нетрадиционен език, който далеч надхвърля равнището на обикновеното общуване. Това е актуално и за нашия модерен свят – във възраждането на символизма Мирча Елиаде, например, вижда една възможност за „спасение на съвременния човек от културния му провинциализъм”. И доколкото съвременният български човек от началото на 2008-ма продължава да гази из блатото на балканския провинциализъм и нашенските си културни дивотии, може би един хералдически подход към битието би позволил да видим в друга светлина знаци, предмети и събития... които обикновено обръгналият на всичко нашенец тълкува като идиотизми. Но това не му пречи да търси и другите енигматични измерения на въпросните идиотизми. Завалял сняг, натрупал преспи, колите затънали в тях – аха, природно бедствие. А може би – знак „свише”, насочващ погледа към министерството на Емел Етем? Или припомняне за онзи парламентарен дебат как най-бързо да се изхарчат милиард и кусур от излишъците, та да се движим по чисти и поддържани пътища?... Щял да идва Путин – аха, ама той и Буш дойде. И улиците на София станаха подозрително чисти, а километричните задръствания мистично изчезнаха. Или това е символ за удивително мъдрата външна политика на България, в резултат на която у нас представите за Изток-Запад; ляво-дясно, са тотално объркани?! Прави ли ви впечатление отношението на българина към знаците и символите на държавността? Всеки американец е склонен да побие в двора си националния флаг, а върху националния химн има толкова музикални интерпретации, че един меломан би могъл да открие в тях хобито си. Да сте чули нашенеца да си свирука химна? Или някой да импровизира на кларинет върху него? А когато от нечий прозорец се провеси трибагреника, телевизията тутакси го заснима и го излъчва като сензационна новина... Защо електоратът непрекъснато негодува срещу така естественото желание на народните представители да се возят в мерцедеси S-класа? Отговор ни дава хералдиката; отговорът се крие в хералдическия знак върху националния ни герб... От незапомнени времена лъвът символизира сила и мощ. Но още в Средновековна България това гордо животно е натоварено с несвойствени функции. То е принудено да носи корона. Нашенецът знае – тежка е царската корона, дори когато е от картон. А старобългарската очевидно не е била картонена... По-късно господарят на животните е длъжен да изтърпи и тежестта на пет столетия робство. Как точно е оцелял българският лев, преследван от черкези, башибозук и редовна турска войска вече е друг въпрос. Съществува хипотеза, че в този период лъвът е претърпял известни мутагенни промени (вероятно е станал тревопасно, или се е развивал чрез фотосинтеза). Във всеки случай, с целия си царствен блясък и корона, българският лев отново надава енигматичен рев в епохата на Възраждането. „С левове златни” начело рисува шествието на героите победители възторженото слово на Ботев. И никой не пита нещастния Лъв дали гори от ентусиазъм да стане символ на Българското Национално Пробуждане. Него само Го зоват: „О, лъв, събуди се от дълбокий сън!”. Ама лъвът наш балкански не се буди – и сънят му царствен. Със самото си оцеляване той е извършил такъв исторически подвиг, че дрямката му е напълно оправдана... А когато се пробуди – цяла епоха отлетяла! И пак го товарят – сега трябва да се кипри върху българската банкнота и по съвместителство, върху Герба и Ценните книжа. Това ако не е уморително! Обаче той напряга царствена мощ и а-ха да покаже възможностите си, изтрещяват победните залпове на Девети Сепрември. Лъвът се вижда детрониран! Той пак си е емблематичен, ама вече и реалистичен. Короната я няма – звярът трябва да си припомни своето естествено, първично състояние. Той отново е символ, но пролетната умора не щади дори животните-символи. И те обичат да полегнат, па да се изтегнат на слънцето... Стряска го падането на Берлинската стена. Самата история натирва животното от тихия уют на клетката в зоологическата градина към неприветливия свят на икономическа конкуренция. Попаднал отново в джунглата на свирепия капитализъм като символ на българската пара, той трябва да се бори с разни пернати от банкноти оцветени в зелено, които поне на него му напомнят лешояди – тези санитари на природата... Крахът му е предопределен; напразно се опитват да го реанимират с връщане на коронката. Левът девалвира, сгромолясва се в блатото на хиперинфлацията, а като хералдически знак на българщината изглежд повече от плачевно. Добре, че грижата за животните е цивилизационна норма – издърпват лъва на спасителния валутен борд, там го привързват към еврото и го оставят на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край. Без опасност разни политически авджии-бракониери да му видят сметката и приживе отново да му одерат кожата! Но в битността си на гербов хералдически знак, лъвът продължава гордо да носи коронката си и да провокира съзнанието и подсъзнанието на българския електорат. Ако Парламентът, например, закупуваше най-скъпите коли Пежо, нашенецът би видял върху фирмения им знак стилизирания клонинг на българския лъв и би аплодирал тази покупка. Дори би я подпомогнал с есемеси! Лесно му е на американеца да развява хералдическите знаци на своята държавност в двора си. „Гърмящата птица” може да е царствена, но все пак е пиле. Не хапе! А възпитаният от глутниците улични кучета нашенец е наясно с лъва – звяр е това, не се знае какво можеш дочака от него... Затуй не можеш да си свирукаш, например, музикалните символи на държавността. Трябва само да помниш, че има такива символи и непрекъснато да си ги доизмисляш. Щото може да си беден и гладен, обаче си горд и аристократичен. Самият живот ражда хералдически знакове. Ето братушките – започна великата промяна с Горбачов; и се роди водка „Горбачов”! Днес по рекламите срещаш водка „Путинка”... А у нас, дори във великото време на ментетата, нямаше ракия Беровка, или мастика „Жанвиденовка”. Изключение прави само името на Сакскобурггота, като търговски знак, появил се последователно върху цигари, ракия и партийна емблематика. Но той, човекът, си е аристократ и хералдическото, тъй да се каже, му е в кръвта. А у българина то все още дреме нейде из родовата му памет. Чака своя разцвет... Ако случайно се качите на Боровец и се зазяпате в кръшната сграда на хотелчето, вдигната от Косьо Самоковеца, ще откриете най- отгоре на стените едни хералдически щитове, върху които все още няма изрисувано нищо. Табула раса. Чакат своята хералдика... Но правото да твори хералдика у нас, освен битието, има само мъдростта и зрелостта. А кой е по-мъдър и зрял от Партията Хегемон? Неслучайно прякорът Столетницата завинаги е свързан с представата за нея. При това Тя е крайно енигматична – винаги, когато управлява, хората обедняват. И стигат до прозрението, че властите, общо взето, не се състоят от експерти, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето. За тях точността е нещо, което се случва на другите... При това онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Ако им кажеш, че трябва да поемат вината за своята безотговорност, те отговарят с интонацията на виден партиен функционер, че в тяхната партия поемат вината само с мезета. Тогава единствено хералдиката може да стане тирбушон, с който гласоподавателят да измъкне тапата на бутилката добре отлежало вино от предизборни обещания, в която обаче се оказва, че имало чешмяна водица. И докато пие една студена вода, с която да прокара наивните си очаквания за промяна, да разумее хералдическите промени в най-голямата управляваща партия. Някога тя е била комунистическа, после е станала социалистическа, сетне се е трансформирала в енигматично постмонархическа, а накрая очевидно е еволюирала до хералдическа. И върху нейния хералдически герб винаги е изписано очакваното „Veni, vidi, vici” (дойдох, видях, победих), но то винаги хералдически се трансформира във „Veni, vomini, vormini” (дойдох, натрясках се, издрайфах се). Първата сентенция е образец за лаконично съобщение, изпратено от Цезар до Сената през 46та година пр. н.е. за победа в Мала Азия... Втората сентенция е рожба на хералдическата култура на българина, оценил великата победа на Партията през 2006та година от н.е. Остава му да прецени кого точно е победила партията...

Завръщането на К. (неЛирическо отклонение) - 2ра част

Минава още някой и друг час, необременяван от телефонни разговори и защеметяващи новини. По някое време обаче джиесемът пак звъни и този път от мен вече се иска и практическа помощ, а не просто теоретична.
- Пристигнах! Ела, излез пред входа, моля те!
„Щом се налага”, казвам си и излизам навън, готова за всякакъв развой на събитията...
Впрочем – почти всякакъв... Не знам как точно очаквах Ками да се появи, но да я съпровождат двама полицаи, очевидно също готови за всичко, беше отвъд моите предположения. Въпросните мъжаги се оглеждат и след малко се насочват към мен без да дават много ясна представа за намеренията си...
- Ти ли си каката? – пита единият за добър ден. – Слушай кво! Гледай в обозримо бъдеще да си пазиш сестричката, щото следващия път като реши да ги забърква такива, няма да си има работа само с нас! Дръж си я вкъщи, не я пускай много навън и направи добро за София!
След тая встъпителна реч, пазителят на реда кимва многозначително към девойката, обута с красив вълнен минижуп над мрежестия чорапогащник, която в този момент се сбогува любезно с колегата му (значително по-млад) и се усмихва чаровно.
- Чао и всичко най-добро! – отговаря другият полицай и също се усмихва галантно.
Двамата си заминават, а аз оставам да се чудя какво точно става тук. Ками не ме оставя дълго в неведение.
- Нямах билет в транспорта, та ми съставяха акт... Вики, ама ти защо не ми каза, че имало контрола?... Аз нямах и пари, та дойде полиция... Ама накрая, като си поговорихме и ме изслушаха, решиха да ме докарат дотук. Не е ли много любезно?
- А ти какво им каза?
- Че съм дошла тук при сестра си – при тебе, нали... Ама колко хитро го измислих!
- Те питаха ли те нещо друго? – задавам въпроса си предпазливо, пак готова да очаквам какво ли не.
- Ми, попитаха дали имам и други роднини в София...
- Ти какво им каза?
- Ми, че си само ти.
- И те?
- Казаха „Слава Богу”... Ма не знам какво означава това.
„Не ти и трябва”, мисля си, а в същото време предлагам да влезем някъде на топло, тъй като температурата беше значително под нула градуса.
- Ще идем у нас! – рече Ками. – Станчо ми се обади, че е бил зает, ма сега вече мож да дойде.
- Ами ако дойде някой друг вместо него? – намеквам не съвсем дискретно.
- А, едва ли... – отговаря тя. – Ма аз му казах на младия полицай да ми дойде на гости, ако реши... Видя ли го колко беше сладък?
Решавам да не отговарям на този коментар и двете с Ками се насочваме към дома й.
За щастие баба й в този момент я няма, затова спокойно се захващаме с приготовленията по посрещането на желания гост. Аз запрятам ръкави да направя кафе, а Ками пуска телевизия „Планета”, допринасяйки по този начин за създаването на хармонична (или дисхармонична, зависи от гледната точка) атмосфера в къщата.
Минават-не минават десетина минути и на вратата се звъни.
- Това трябва да е той – зарадвана предполага Ками, но се налага аз да отворя, тъй като на нея й зазвънява в същия момент телефонът...
На вратата – за голямо разочарование за девойката – се оказва бабата. Вече разбрала, че внучката й е тук от неколцина представителки на съседското тяло, станали скрити свидетелки на днешната полицейска сцена (бързо се разпространяват новините у нас – никакви масови или обемни медии не ни трябват – да живее интерсъседската комуникация!) и бърза да проведе сериозен разговор с нея по този въпрос, но виждайки друг човек в дома си, временно се отказва.
- Къде е Камелия да я подхвана с метлата... таковаа... да й дам да почисти тука с метлата, че нещо е мръсно... – започва тя вместо поздрав.
Аз, влизайки в ролята на умиротворител между баба и унука, бързам да попитам:
- Ками, какво става с кафето?
- О, то е готово. Ама мене Станчо ми се обади, че ще закъснее... Затова го сложих в хладилника.
- Защо бе Ками?
- Ми да не изстине!
- Ками, ама то ще замръзне там!
- Няма Вики, няма, аз добре затворих вратата!
Отказвам се да давам по-нататъшни насоки в приготовленията. Бабата пък, без повече приказки, изпълнява първоначалната си закана и тиква в ръцете на Ками една метла, след което се омита в стаята си, мърморейки. Ками пък се заема да мете, като за фон пуска звука на телевизора още по-силно. Опитвам се да игнорирам въпросния шум, като провеждам разговор с госпожицата – все пак, доста време не сме се виждали. Както обикновено, темата се върти около представителите на противоположния пол и изразните средства на събеседницата ми са предимно обичайните „Миии, да” или „Миии, не”, но в един момент разговорът бива прекъснат от повторен звън на вратата. Ками се втурва да отвори, но баба й я изпреварва... и мигом си припомня първоначалното си намерение да подхване Ками с метлата, когато се оказва лице в лице с младия полицай от сутринта, явно все пак решил да приеме поканата на внучката й.
- Добър ден! – поздравява човекът, леко учуден. – Госпожица Камелия случайно да живее тук?
- Тука съм! – отговаря Ками, светкавично озовала се до вратата. – Ама ти как ме намери?
- Отидох в другия вход, но те нямаше и ме насочиха насам.
- Влизай, аз тука мета!
И полицаят прекрачва несигурно прага, поглеждайки боязливо към бабата, която все така стои като гръмната и дума не продумва.
Полека-лека домашното спокойствие се възстановяна. Ками мете, аз вадя кафето от хладилника, а полицаят, настанен в един фотьойл в хола, се опитва да проведе разговор относно климатичните условия с бабата. Не минава и минута обаче и откъм външната врата отново се разнася мощен звън.
Ками незабавно ми връчва метлата и хуква натам. Този път наистина се оказва „приятелъ”, който бива незабавно въведен вътре и запознат с присъстващите.
- Мноу ми е приятно! – промърморва той, след което направо сменя темата. – Ква е тая ужасна музика?
Хваща дистанционното на телевизора и сменя музиката на български рап.
Аз, от своя страна, временно подтискам желанието си да се яхна на метлата и на секундата да си излетя право вкъщи, а се заемам да обясня ситуацията на все по-учудения полицай (доколкото е възможно, разбира се). На човека му става много интересно и ентусиазирано пита къде и кога може отново да се види с младата персона... През това време музиката на няколко пъти бива сменяна от „Планета” на Спенс и бурни танци почват да се вихрят, изобщо, голям „купон” пада...
Накрая на бабата й писва и ни изгонва всичките, с полицая барабар.



П.П. Блогът ми навърши две годинки - ха честито!:)

Завръщането на К. (неЛирическо отклонение)

За съвсем непросветените, както и за ония, които са забравили – Камелия, или Ками, е една уникално красива млада персона от женски пол, с богат арсенал от заложби в интелектуален, както и физически план. Родом произхождаща от Видинския край, но от време на време и Софийския такъв бива удостоен с неоценимата чест на посещенията й.
Точно в един от тези редки, но извънредно щастливи отрязъци от време – през Коледната ваканция тази година – се състоя случката, която ще разкажа сега...
И така... Едно чудно хубаво утро, в един чудно хубав квартал със свежия аромат на колите и немитите боклуци (макар и полуприкрити от падналия едва вчера, а вече сивкавочерен сняг), както съм си седнала на компютъра и отдавам дължимото внимание на виртуалното пространство, а и на първите глътки кафе за деня... изведнъж телефона ми звъни. Ама някак мноооого... познато ми звъни. Вдигам го... отсреща – женски глас. Млад и някак особено обаятелен по тембър и мелодичност.
- Хай!
- Ъъ... моля? – питам аз, несвикнала на чужди езици, идващи от анонимни непознати телефони.
- Вики, хай, Ками е!
- Ооо, Ками! – най-после зацепвам – Здравей, как си?
- Миии... добре, в София съм.
- Чудесно, за колко време?
- Ми, за Коледната ваканция. Искаш ли да се видим?
- Да, разбира се!
- Може ли да дойда у вас?
- Разбира се, Ками, с най-голямо удоволствие, ще ми бъдеш скъпа гостенка... – отговарям, отправяйки към телефона си една искряща усмивка, а междувременно с периферното зрение оглеждайки немитите прозорци, неизпрания килим, пръснатите наоколо тетрадки и различни пособия и позацапаната с древни лекета от кафе и всякакви други субстанции покривка на бюрото... Опитвам се да се успокоя с основното правило на една от теоретичните ни дисциплини, а именно „важна е целостта, а не детайлите”, но в това време Ками също улеснява този проблем:
- Ма първо трябва да се видя с приятелъ ми.
- Сега къде си? – досещам се да питам, обзета от леки опасения.
- Мии... сега съм на Централна Гара.
(Разговорът тръгва в позната посока... и колкото по-познати очертания придобива, толкова по-явни стават и моите опасения, но за момента се старая да ги потисна)
- А с приятеля ти къде ще се видите?
- Мии... в Надежда 5 някъде. Как да стигна дотам?
Вероятно опасенията ми са напълно основателни, но все така се старая да не им отдавам внимание и вместо това да положа всички необходими усилия да обясня на Ками как да стигне желаната дестинация. Накрая приключвам и обясненията, и разговора, с надеждата да са дали резултат (по възможност, положителен).
Минава някое и друго време, през което се опитвам да се правя на гостоприемна домакиня и да оправя хаоса наоколо си. Изведнъж телефонът пак звъни – пак с Каминия номер. За мое учудване сигналът не прозвучава еднократно, а много настойчиво, затова бързо се отзовавам:
- Кажи, Ками?
- Вики, ми аз в момента съм в Бъкстон.
- Така ли? Ама нали щеше да се виждаш с...
- Мии, да. Чаках Станчо, ама нещо не дойде...
- Сериозно? Колко жалко!
- Ми, да е дошъл навреме! Реших да не го чакам и да си дойда до тук! Само че сега как да намеря блока?
- Блока ли? Чакай, Ками, ти къде си в момента точно?
- Миии, на една улица.
- А коя е улицата, кой номер точно се води? – (опасенията ми пак започват да напомнят за себе си...)
- Миии, не знам.
- Ками – започвам по типичния си търпелив начин. – Огледай се наоколо. Няма ли някакъв ориентир при теб? Табела, надпис?
- Миии... Не. – безнадеждно прозвучава отсреща.
- Сигурна ли си? Поогледай се пак, някъде няма ли номер, или надпис, какъвто и да е?
Известно време се чува само мълчание, след което проблясва нова надежда:
- Да, има надпис – тук на един блок.
- Има надпис? – бързам да се зарадвам. – Така си и знаех! Всичко е наред. И какво пише на него?
Кратко мълчание, след което...
- Миии... „Мария е курва”.
Възпирам желанието си да призова всички богове на помощ и съветвам девойката просто да попита някого къде се намира. След кратко прекъсване на разговора става ясно:
- Вики! Мии, аз си помислих, че съм на Бъкстон, ма то се оказа, че това било Банишора! Ама каква е разликата?
Преодолявам първоначалния си шок, след което наново подхващам обясненията, като накрая я съветвам да хване градски транспорт.
- А имаш ли карта? – сещам се да попитам.
- Карта? Да, имам в телефона карта! Даже имам и пари в нея!
„Стават и чудеса”, викам си на акъла, а гласно отговарям:
- За транспорта, Ками! Ами ако дойде контрола?
- Моторола? Не, телефонът не ми е Моторола, телефона ми е Самсун!
Отказвам се да давам повече напътствия и пожелавам на Ками успешно завръщане в Бъкстон.

Преходът навърши осемнадесет...Честито пълнолетие!

Николай Николов
в. "Седем", 2.01.2008

Странно нещо е човешката фантазия. Тя притежава удивителната способност да ражда митове, а след това да ги руши, извиквайки на тяхно място нови. Тя придава черти на хаоса, облича го в дрехи и му измисля имена. „Бог създаде човека по свой образ и подобие и човекът му отвърна със същото” – така оценяват това мистично деяние поетите. А бъдещият випуск, готвещ се за матура и пъшкащ над позабравената граматика, направо си му вика „персонификация”. И в началото на 2008-ма, най-тъжната и радостна персонификация, в която, щем-нещем, се взираме, е Българският Преход. Прехода навършил осемнадесет?! Честито пълнолетие!!!
Казват, че нашият Преход бил сгрешен. Едно раждане може да е резултат на грешка, плод на съседско недоразумение, но никога не е сгрешено. То си е просто раждане. Радост и болка. Рождество...
Той бе заченат на скришно място, коментирано само с недомлъвки и вицове и това зачатие бе всичко друго, но не и „непорочно”. Той вече си имаше по-голяма сестра – Перестройка, на която набързо лепнаха прякоха „Перестрелка” и цяла сюрия братовчеди и братовчедки от бившия соц-лагер. Негова майка бе известната с властния си характер и палав нрав Столетница, а за бащи можеха да претендират мнозина. Във всеки случай Прехода се оказа законнороден, макар че израстна в трудно семейство и, честно казано, си беше наследствено обременен. Българското народонаселение не се замисляше над тия подробности. За него Прехода бе избухване на Демокрацията и начало на Промяната. То честваше раждането му с митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. А Прехода страдаше от колики. И ревеше денонощно. Така дойде студената и гладна Луканова зима, с режим на тока и водата и купонна система. Роднините на Столетницата обвиняваха за това Прехода, той протегна безпомощните си детски ръчички към Народа и въпросният народ, който вече беше започнал да се изживява като електорат, принуди Луканов и Петър Младенов да подадат оставка и обявят предсрочни парламентарни избори...
През 1991 СДС спечели изборите „с малко, но завинаги”. Прехода запомни тази фраза, както вече бе запомнил „За Бога, братя, не купувайте!” и други глупости. Но през десетте месеца на първото демократично правителство с премиер Филип Димитров, на Прехода му никнеха първите зъбчета. Нали растежът му бе малко пообъркан... Хем го болеше, хем го сърбеше. Та беше ужасно кисел. И за десет месеца нашенецът се настачкува колкото за десет години. То не бяха „депесарски шутове”, компромати, отлюспвания... Най-после зъбчетата избиха и през 1992-ра, Прехода се разходи из Боянските ливади, щото му бяха направили вече прощъпулник, благосклонно слушайки приказките, които с очарователен акцент му разказваше сладкодумният Жельо Желев. Правителството на Филип Димитров падна, а Прехода се уреди с детски ясли, после някак много бързо тръгна на детска градина. Започна ерата Беров. Прехода лудуваше... Лелките бяха благосклонни към него, той бе всеобщият любимец, щурееше като малко природно бедствие. Само дето често настиваше. Сополите му течаха, кашляше като магаре – майка му все се притесняваше да не го хване магарешка кашлица. А правителството на Беров, с мандата на ДПС и мнозинството на БСП, се напъваше да прави програмата на СДС; дори се самоопредели като „правителство на приватизацията”. И вършеше дивотии. Само дето те не бяха детинщините на Прехода. Бяха си крупни далавери и машинации, воня на ембаргови милиони и мутрафонизация, черни стъкла на джипове и идиотизми на пишман-министри...
Пак по туй време, постродилната депресия на Столетницата най-сетне отшумя и на 18.12.1994-та година, електоратът възторжено я преизбра с абсолютно мнозинство. За което, разбира се, беше виновен Прехода – този очарователен малчуган просто бе влязъл под кожата на хората. И Жан Виденов започна своето експертно управление. Прехода пък първо се изшари, после изкара всички детски болести, и накрая го хвана заушка. България преживя безпрецедентна за мирно време хиперинфлация. Столетницата се бе вживяла в ролята си на ВИП-персона, ходеше по приеми, коктейли и задгранични командировки, а малкият седеше самотен в стаята и, залепил нос за студеното стъкло на прозореца, зяпаше гневът на мравките, изпълнили през есента на 1996-та широките софийски улици. Беше му и скучно, и интересно – много му харесваха тромбите и плакатите на човешкото множество, искаше да е сред тълпите, но майка му бе загрижена за неговото здраве и си го държеше вкъщи на топло. Само че на Прехода му писна и на изборите през 1997-ма изгладнелият и оголял народ изрита Столетницата и си избра ново демократично правителство. А Прехода стана първокласник. Започна да учи буквичките от азбуката на демокрацията. Рецитираше „Аз съм българче” и рисуваше като Антоан дьо Сент Екзюпери боа, нагълтала слон. Майка му се бе кротнала, в училище му бе интересно, а учебно-възпитателния процес му поднесе първите уроци по патриотично възпитание. Не че Прехода бе много ученолюбив и работлив, но вече разбираше колко важно нещо е народът и му харесваше да се чувства реформатор, който иска да промени съдбата на този народ. За четири години той се опита да се европеизира, да се доближи до Запада, да направи истинските демократични промени... Тъй де, нали беше природно интелигентно дете! Само че, както основателно отбелязва Тери Пратчет, ония, дето са на страната на Народа, неизменно остават разочаровани, каквото и да се случи. Откриват, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив, или послушен. Народът по-скоро е дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затова децата на Революцията – от типа на Прехода – винаги се натъкват на твърде стар проблем. Не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и народът не е какъвто трябва... И Прехода, с целия възторжен наивитет на ранномладенческата си възраст, реши да промени Народа. И в зората на Новото хилядолетие да го върне към националните добродетели от началото на Старото хилядолетие. Да му припомни, че коронката върху главата на лъвчето от националния герб, е стояла и връз нечия царствена глава...
В началото на 21-ви век, Прехода подсказа на една бивша коронована особа, че би могла да стане настоящ премиер на Република България. Особата тутакси се съгласи и обеща на прехласнатия електорат реално и несимволично осемстотин дни. Електоратът си ги получи. Само дето доходите му останаха символични... А Прехода нагази в блатото на преходната възраст. Иначе казано, задруса го юнашки пубертет, от най-тежките. Съчетан с Едипов комплекс, той вапца Прехода в жълто и го накара да върши невероятни дивотии. Толкова противоречиви, необясними и абсурдни, колкото и невнятното бръщолевене на Главата на правителството. За което някой реши верноподанически да му подари връх Мусала... Плахите кълнове на демократичните промени изчезнаха, заглушени от избуялите плевели на демагогията. Променливите пуберски настроения на Прехода рефлектираха в икономика и политика, култура и образование. Хормоните бушуваха в подрастващата му снага и той ту се забавляваше с гърмежи и показни убийства, ту експериментираше с пенсионни фондове и здравеопазване. За щастие се опази от СПИН, но пък прихвана СПУН (синдром на придобитата умствена недостатъчност). Заобиколи се с неподходящи приятели, пропуши, няколко пъти се насвятка като талпа. Отвреме-навреме припалваше и трева и върху лицето му блажено се изписваше глуповата усмивка, а устата му бръщолевеше хвалби за членството в НАТО. Радваше му се само Столетницата, която от своя дълъг опит знаеше, че само така правителството ще изкара пълния си мандат и отново ще дойде Нейният ред. Само дето когато това се случи, Прехода страдаше от черен махмурлук след пореден запой... В резултат на което се появи поредното правителство – мутант. Съставено от цели три партии, подозритевлно напомнящи героите на онази басня за орела, рака и щуката, дето трябвало да осигурят конска тяга на една кола. Жива мъка! И дойде 2007 година. Прехода стана пълнолетен! Малко недорасъл, му връчиха лична карта за членство в Европейския съюз. Как броеше Прехода всеки ден, всеки час и минута до това знаменателно събитие! Ще видят те, той вече е голям, може да прави каквото си иска!...Ама нали пустият пубертет още не го е пуснал от жарките си обятия – току го налегне депресия. И в главата му все едни такива черни въпроси...Какво е направил за тия 18 години ? България крета на опашката на 27-те, доходите – най-мизерните в Съюза, братовчедите и братовчедките от бившия соцлагер – на години пред него. И срещу тях да тича, пак няма да ги стигне! Едни сестри, дето успя да освободи – но колкото и да се фука, знае, че други я свършиха тая работа. Пък и се пита понякога – колко ли българи още киснат по чуждите затвори без правителството пет пари да дава за тях. Грижа за българските граждани! Сестрите – добре, а грижата? Не знае какво да прави, а още по-малко – как да го направи. Разбира, че му трябва знание. Ще тръгне вече по-редовно на училище! Ще учи, ще открие истината! ... Но, о, ужас!!! Учителите стачкуват. Прехода толкова упорито и дълго е бягал от класната стая, толкова неизвинени отсъствия е натрупал, шляейки се по улиците, че сега учителите са излезли на улиците, протестирайки срещу своеволията на неграмотния преход.
Защото Прехода всъщност все още няма никакво образование. Не е завършил гимназия. Не е държал зрелостни изпити...
А изпитите наближават. Ами ако го „спукат”?! Може би го чака съдбата на Николчо от Каравеловата повест „Маминото детенце”. А може би не. С персонификациите човек никога не може да бъде сигурен!

Кратко новогодишно пожелание–мечтание (съчинено през обедната почивка)

Срещу Новата година със колегите сега
се събрахме тази обедна почивка,
нещо светло да си пожелаем всички, и така
да изпратим дружно старата с усмивка.

Ни на Господа ще звъннем за Ферари с цвят червен,
ни на шефа ще ревем за повишение.
Само няколко неща си пожелавам – не за мен,
а за всеки – да направя уточнение:

Нека Новата година най-накрая донесе
Златна ера за любимата България.
И подаръци да има пак за всички от сърце –
точно както в министерска трапезария.

Пожелавам догодина, както паднал е снегът,
тъй да паднат на продуктите цените.
И учители и лекари все пачки да броят,
а министрите за още да ги питат.

Депутатските заплати мигом да се завъртят
и на пенсийте местата да заемат.
Пенсионерите не хляб, а само пасти да ядат,
дажби в долари и евро да си вземат.

Както бомби и пиратки в празничната нощ гърмят,
тъй да гръмне нашта слава във чужбина.
Нека българи и тамошни да ни се възхитят,
да са всички горди с нашата родина.

А пък наши ученици – и на Север, и на Юг
да печелят там награда след награда
в състезания, конкурси... Но да учат само тук,
да не бягат вече в САЩ или Канада.

И градът да се изчисти от отпадъци и смет,
както се разчистват разни тънки сметки
между хората с нечисто досие... А ние вън
да излизаме и без бронежилетки.

Както лее се шампанско, да се леят и пари,
но на всекиго, каквото заслужава.
И държавата да не е като мащеха с едни,
а пък с други – като дойна, млечна крава.

Но това дали ще стане – още рано е да знам...
Две-и-осма още малко е далече.
Тази Златна ера – също. Дотогава – срам-несрам,
да работим – че почивката изтече!

Да посрещнем Коледа

Коледа е пак,
Танцува весел сняг.
Ще дойде Дядо Мраз
С подаръци за нас.
Прасенце – уха-ха,
И Коледна елха.
Ще чукне някой – чук-чук-чук,
Хей, Дядо Мраз е тук!

Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
ЧНГ на цял народ
За здраве и живот.
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
Ха наздраве, Костинброд,
За здраве и живот!

Добре, но след това
Е празната тава
И празничният звън,
Ще идва, но насън.
Котлет – за някой друг.
За нас – чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
Лапландец беловлас!

Вече една педя време остана до Коледа... Как ли ще я посрещнем възможно най-подобаващо? Ето няколко лесни, бързи и доста подходящи предложения!

1. Дали повечето от нас могат да докарат до Коледна пуйка? Едва ли... Апропо, съвет към всички дами - ако в близките дни някой случайно ви нарече "пуйка", не му се сърдете! При сегашните цени на тези симпатични пернати животинки, това би било изключителен комплимент! А пък иначе - аз лично, откакто си спрях парното в стаята, по-скоро очаквам на Бъдни вечер все да си уловя някой и друг пингвин - направете го и вие! (По аналогичен начин, и прасенцето може успешно да се замени с морж - хем мазнината му е по-здравословна!)

2. Коледна елха? Аз съм традиционалист и смятам да си купя, но много ще внимавам разните приподозащитни, еко-и-меко-организации да не надушат, че ще вземат да ме обесят с главата надолу или да ме разпънат на нея като на кръст... Нали все пак трябва да намаляваме безсмислената сеч на дърветата, да спасим живите същества, да не позволяваме да се унищожават ценните гори Куборгготски... пардон, Рилородопски! Пък ако от въпросните гори нещо се сече, никой не знае... или се прави, че не знае.
Всичката Мара втасала... Но вече много сериозно си мисля, че скоро някой дръзне ли да признае, че за празника си е купил естествена елха (не отсечена, а посадена специално за тази цел... "за да бъде безжалостно убита!" - както биха се възмутили мнозина), то той автоматично ще мине в разреда "убийци" и ще бъде линчуван публично... Затова, много по-добре е, поне по Коледните празници, да успокоим съвестта си, че правим нещо за майката-земя... А пък през останалото време - нали е кълбо - пак ще си я подритваме както ни скимне! А за Бъдни вечер най-лесно е да си украсим Коледен дъб/габър/кестен/топола/секвоя, поникнал направо на улицата, да речем - поне тях още не са ги изсекли напълно...

3. По повод коледните пости... Добре знаем, че някои хора са си на постно целогодишно. Други пък, които през цялата година консумират какво ли не в стабилни количества и "без недомлъвки: си падат по мръвки", поне по Коледа, на коктейлите и галавечерите си вече карат на хайвер и сарми без месо! И вероятно са привърженици на идеята, че ако постите ще се нарушават, то трябва да е със свинско, а не с извара... Да, обаче - поради преяждане със сарми по Коледа има опасност Новата година да изтече неусетно. Затова - спрете диарията преди тя да ви спре!

4. Дали ще посрещнем тихо предполагаемата "тиха" свята нощ? Ами... ако се съди по неколкоседмичния оборот на търговците на пиратки, бомбички и всевъзможни гърмялки (чиито цени вероятно се стремят да настигнат летящата в небесата шейна на Добрия старец), по-скоро се готвим за кавалерийска атака... Така че, както се казва - яжте, пийте, и си носете новите дрехи (по възможност бронирани жилетки, ризници и шлемове)! Пък и идеята за някоя и друга пиратка в салатата, баницата, или виното, макар и нетрадиционна, също е оригинална и интересна и определено ще ви донесе разтърсващи емоции (да не забравите да си преброите старателно крайниците на другия ден!).

5. Ами как да посрещнем "светлия" празник подобаващо?
Светлият празник трябва да се полива основно със светло, но може и с тъмно, може и с мастика, може и с шльокавица, може с домашна, може и с комшията. Забранява се злоупотребата с всякакъв вид алкохол - ползвайки го за разтривка или като разредител на течност за чистачки за автомобили. Който пилее алкохола за глупости в тоя живот, чакат го вечни мъки в отвъдното! Нашенецът винаги се е оправял добре и без блажно - само гърлото да е влажно!...

6. А пък относно другия аспект на светлината... Свещите са опасни - току-виж, пламнала ни къщата. И без друго естествените пожари у нас зачестиха доста, пък и на пожарната вече няма гаранции, че може да се разчита (освен ако не е заела сигурна позиция в кметството). А пък електрическите светещи лампички, макар и весели и симпатични, крият опасност от токови удари... Или, в най-добрия случай - сметка за тока, от Витоша по-висока! В Новогодишната вечер пък, някои като почнат да се оплакват, че им спрял тока и никой не разбрал кога минало дванайсет и цяла нощ не слушали музика... едно хайдушко не могли да изкарат...
Затова едно бързо, лесно и доста икономично решение е да свържем електричеството в къщи със светофара отвън! Ефектът е незабравим - няма нужда от дискотечни светлини, а местенето на тенджерата от единия котлон на другия ще превърне приготвянето на трапезата в приятно разнообразие!

7. И накрая какво остана... Май само подаръците.
Но нещо и тая традиция у нас в последно време е позамряла... Една, макар и минимална част от народа, сама си прави подаръци - обикновено новички, лъскави и на четири колела... Що се отнася до останалата част от населението - те може и да нямат кой знае каква възможност да занесат подарък на децата си вкъщи, затова вероятно са принудени да се задоволят със самоизпратени Коледни честитки и пожелания, подобно на Маншон от едноименната книжка на Ено Рауд...
Само че, както знаем, основното не се купува... Но не може и да се придобие лесно.

8. Ако се не лъжа, осмата Божа заповед категорично заповядва "Не кради". Дарио Фо я перифразира "Осмо - кради по-малко!". А ние, на свой ред, ще го перифразираме с едно малко разсъждение - животът е намръщен и не е грях да си откраднем от него една усмивка... или много усмивки. Усмивките са заразни. А усмихнатите хора са щастливи... а щастливите правят добро.
Скъпи приятели, подарете си за Коледа усмивки! Защото те могат да заместят много неща, които липсват на Коледната трапеза, или няма да се появят в чорапа за подаръци.
Понапънете се, развихрете си въображението, отворете душите (и комина) и - честита Коледа и наздраве!

С червените ботушки потропва Дядо... Коледа

Зима е. Студената декемврийска нощ е похлупила с тъмното си було сгушения в полите на Витоша столичен град и софийските улици пустеят. Луминисцентните очи на електрическите стълбове с безразличие зяпат игривия хоровод на снежинките, които се въртят като в предизборна кампания, за да намерят покой върху неразчистените преспи по широките булеварди. Утре, дори ако не ги разчистят, те вече няма да са чисти и бели. Около центъра величаво стърчат парадни елхи, които флиртуват с мрака, просветвайки със синкави, червени и студено-жълти светлинки. Снегът е покрил купищата хартии, разкъсани кашони, угарки и пластмасови опаковки. Драпирал е изящно изчегъртаните очи на кандидат-кметове от все още неприбрани предизборни плакати. Замаскирал е следите от бурно строителство, хълмовете строителни отпадъци и хаоса на текущите ремонти. Декорирал е града с онзи измамен вид на заслепяваща, почти Европейска чистота, която можем да открием само на картички от типа „Vienna by Night”. Дори върху претъпканите кофи за боклук се мъдрят снежни шапки, които им придават причудливия вид на приказни тумбести джуджета, скрили в издутите си търбуси боклука на София... Тишината тъгува за привичните шумове на делника. Някъде иззад вайспрофила, „уплътнил нещата” с нова дограма, приглушено звучи кадифено-дрезгавият глас на Жоро Минчев, който пее позабравената песничка:

Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил...

Приглася му само далечен лай на бездомни кучета и уединено скърцане на последните закъснели трамваи...
Внезапно еква изстрел. После втори, трети... Автоматен откос разкъсва заспалата тишина. Изтрещява пиратка, най-напред плахо, а после все по-смело се носят върху пухкавите си димни опашки червени, зелени и бели ракети. Канонада от звукове сред фойерверки от цветове! Тишината и мракът позорно напускат полесражението. Столицата сияе в причудливата какафония на празнична стрелба и бомбени отблясъци. Коледната украса бледнее немощно пред щедрия разгул на светлинните ефекти от китайски колела... Пустите доскоро балкони са отрупани със зачервени и весели хора, разпалени привърженици на идеята, че нищо не може да украси Коледната трапеза така, както пиратка в салатата! Гърмят къси и дълги стрелкови оръжия, гладкостволни и нарезни цеви, самоделки и газови пищови. Наглото грухтене на АК 47 , превърнат в ловен автомат, се конкурира с авторитетното бумтене на традиционното чифте. После грохотът постепенно заглъхва, зарята гасне, глухо изплющяват последните пиратки. Тишината плахо се завръща и крачи по улиците, внимателно прескачайки забитите в снега картонени цилиндри на неизгорели ракети. Само отразената от невидимите облаци светлина още известно време трепти над столицата като Северно сияние, незнайно как приватизирано от нашата географска ширина и дължина...
И в гаснещите бликове на това сияние, през виолетовия здрач над Витоша, в небето се носи странна звезда. Тя расте, променя се, приема мъгливите очертания на шейна. В нея е седнал огромен старец с червено наметало. Ледени кристалчета блещукат тук-там по бялата му брада. Той е! – Дядо Коледа, Papá Noel, Colacho, San Nicolás, Santa Claus, Babbo Natale, Deda Mraz, Father Christmas… Много са имената му, но винаги са еднакви елените, които мъкнат натъпканата с чували шейна; облечената в кожух пълна фигура; добродушното червендалесто лице и смехът, с който поднася подаръци. От далечна Лапландия е тръгнал добрият старец, за да облети цялата земя и донесе радост на деца и родители. Но колкото повече приближава летящата шейна, толкова по-чудни промени стават и с нея, и с нейния пътник. Изящните, източени форми на небесното возило се заменят с нещо масивно и грубо; сега то изглежда самодоволно и застрашително. Като закупен от правителството френски корвет, успял да изгълта всички възможни увеличения на заплатите в бюджетната сфера и готов да се уригне в оръдеен залп срещу незнайните морски врази на Отечеството. Странна метаморфоза става и с фигурата на Дядо Коледа! Той вече е наметнат с камуфлажен халат, пълното му тяло е сковано в тежка бронирана жилетка с подплата от кевлар, а на главата му се мъдри огромна каска, в маскировъчната мрежа на която са затъкнати борови клонки. Елените също са добре блиндирани – над рицарските им доспехи лопатестите рога изглеждат като древен хералдически символ, напомнящ, че дори из републиканските пространства монархията дреме нейде в родовата памет на човечеството. Някъде над Бояна шейната заорава в небесните си коловози и спира край добре натъпкан със сняг облак. Старецът намръщено се взира към заскрежените софийски покриви, отрупани с белота, сателитни антени и светещи реклами. Към непривично чистите улици, по които дори неправилно паркираните коли изглеждат като коледна украса. Към дървета и храсти, превърнати от снега в абстрактни ледени скулптури... И мисли за хората и тяхната обител.
Не му харесва това място, странно място е то... Цели четиридесет и пет години Стареца са го гонили оттук по геополитически причини. Поради липса на закон срещу нелоялната конкуренция, из тези земи се е вихрил клонинг-самозванец, известен с веселяшките си привички; с любовта си към шампанското, водката, хайвера и казачока. Напразно Дядо Коледа му е припомнял, че смисълът на един чист празник не е в отрупаната трапеза, в плюскането и пиенето. Разказвал му е за една тиха и свята нощ, прояснена от яркото сияние на Витлеемската звезда. За раждането на Спасителя и даровете на влъхвите. За доброто и красивото, към което човек винаги трябва да се връща. За скромността, която увенчава величието. За дълбокия смисъл на привлекателните символи, сътворени от човешката фантазия, без които тази фантазия е бедна, дрипава и немощна. За тишината на наситена с топлината на морала студена Коледна нощ, в която хората трябва поне веднъж годишно да се потопят, та да се размие в безвремие злото, струпано из душите им... Напразно; Дед Мороз най-безотговорно се е хилил, изтъквайки, че религията е опиум на народите; че той, Дядо Мраз, е атеист и въобще не признава Коледа, а само Нова Година. Че е важно децата да са добре нахранени и радостни, а радостта е функция от стойността на подаръка. Че той, Дядо Мраз, е материалист с рационално мислене и би предложил на колегата си за известно време своята асистентка и гарантира, че тя много бързо ще го измъкне от дебрите на идеализма и ще го вкара в коловоза на правилната идейна позиция...
Старецът раздразнено се намества върху шейната. Бронираната жилетка го стяга и той се чувства дискомфортно. Ами хората?! Онези хора, които толкова бързо са пренесли бурното Новогодишно веселие в тихата Коледна нощ?! Предната година еленът Рудолф, след среща с избухваща яркочервена ракета, се е разделил с три зъба и цяла година е носил синина под дясното си око... Хората, които не искат да слушат тъжната история на малката кибритопродавачка. Те искат да си отпуснат душите, да се налапат до насита, да пийнат вино на празничната трапеза, да си поднесат подаръци... А като нямат пари да купят подаръци, излизат по балконите и гърмят пиратки – белким някой ги чуе. Надяват се на благотворителност! Правителството – и то не дава, не дарява (освен на себе си). И то се занимава с благотворителност. Само дето Стареца е наясно, че благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислил, а каквото на тях им се иска. Каквото са заслужили. А те, българите, са изстрадали правото си да бъдат щастливи! Но как да им дариш Свобода, Справедливост, Почтеност, Морал?! Без тях щастие няма. Знае Дядо Коледа – тези дарове човек ги носи в душата си, там трябва да ги издири и сам да си ги подари. Те ще върнат радостта от живота, ще го направят богат... И още нещо знае мъдрият старец – човек винаги открива тези дарове! И тогава Коледната нощ става прекрасна... Рано, рано е още да се спусне към София. Но той ще дойде пак, той винаги идва!...
Теменужена зимна нощ е покрила с булото си белия град. По прозорците са изписани картини от скреж. Тишината звъни по ледените висулки с чистия кристален звук на ледени камбанки. А нейде високо и далеч заглъхват звънчетата на отминаващата шейна. Остава само приглушеният глас на барда, който пее позабравената песничка:
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил.
В такава нощ човек не може да е лош,
в такава нощ той всичко би простил...


Николай Николов, в. "Седем", 19.12.2007

Абсурдното като реалност

Николай Николов, в. "Седем", 12.12.2007

Латинската дума “absurdus” има много значения – неблагозвучен, безвкусен, глупав, некадърен... В цялото многообразие на лексикалния си смисъл обаче, тя е излязла от един мъртъв език, за да се настани уютно в битието на живите хора. Завладяла е пространства в модерната култура – от театър на абсурда до екзистенциализъм... И несъмнено – поне географски – е намерила втората си родина в центъра на Балканите. В онази прекрасна и отблъскваща реалност, която високопарно наричаме „национална съдба”.
Ами помислете – как можем да оценим ситуация, в която най-натъпкания, поне тук, на Балканите, бюджет не е в състояние да осигури нормални доходи на населението? В която правителството се чуди как да изхарчи милиард и кусур лева и ни обещава, че като ги вложи в инфраструктура ще пътуваме по чудесни гладки пътища, а нашенецът си спомня единствено анекдот от тоталитарните времена, в който един камион пренасял дупки, ама една от тях паднала. Шофьорът се върнал да си я прибере, а камионът се сгромолясал в нея. Абсурдно, нали?.. След четиридесет и три дни ефективна стачка на учителите, правителството им обещава осемнадесет процентно увеличение на заплатите от първи Ноември, но стига до прозрението, че не трябва да бърза с изплащане на обещаното, а когато най-после даде новите заплати, няма да вземе парите за увеличението от бюджета, а ще използва спестените от стачката на самите учители средства. Не вярвате ли? Прочетете писмото на Бойко Борисов. Тук абсурдното вече граничи с цинизъм. А не е ли цинична „демонстрацията” на висши държавни интереси, по силата на които Либия, свързана с представата за ужасяваща трагедия на български граждани, спасени с помощта на световната общественост и целият „дипломатически инструментариум” на ЕС и Америка, отново ще стане потенциален търговски и т.н. партньор на България. А носталгичните спомени за „светлото минало”, в което страната ни строеше пътища, болници и откриваше природните богатства на Африка, въобще не се свързват с факта, че част от „строителите” все още не са получили мизерните си възнаграждения, а страната ни носи бремето на гигантски загуби под формата на заеми и изпарили се средства, с които малка, но социалистическа България спонсорираше големия, но братския Черен контитент... Инфлацията у нас препуска като оня герой на Радичков, който, тичайки към суматохата, от бързане изпреварва дрехите си, а статистиката (в битовата практика наричана „стъкмистика”) отчита непрекъснато повишаване на БВП. Навсякъде по света светлите Коледни празници икономически са обвързани с понятието „Коледно намаление”, а у нас откриваме феномена „Коледно увеличение”. Поради тази причина, в католическия свят хората украсяват коледни ясли, а нашенецът стои като кон пред празни ясли. Безвкусицата ни залива отвсякъде, блещи се нагло от билбордове и реклами, а културните ни институции възторжено тръбят каква нова, висока и екзотична българска култура скоро ще да очарова европееца. Абсурдното определя нормите на поведение във всеки сектор на живота – от законодателството до градския транспорт, а средствата за масова информация, които трябва да бъдат коректив на подобни идиотизми, с хитровата усмивка ни запознават с интимния живот на пишман-знаменитости и трескаво търсят селището, в което се е родило поредното теле с две глави. Абе, хайвани, и да се роди такова, Чернобилски синдром трябва да търсите!... Дори в спорта – волейболистите, които единствено продължават да носят радост на пощурелия от абсурдите българин, за блестящите си победи няма да получат материални, а единствено морални стимули. Само дето от потупване по рамото хората вече взеха да ходят на една страна. При това неправилната... Виж, футболистите са друго нещо – това, че у народонаселението те генерират единствено свирепи настроения, не пречи всеки, повикан в националния отбор, да прибере по няколко хилядарки в джоба си. Нищо, че напоследък въпросния национален отбор излиза на терена вероятно само за да демонстрира левентните фигури на неколцина юнаци, та да бъдат по-лесно продадени на съответния пазар. Не е ли абсурдно да се говори така за любимия на всички спорт? Зависи. Ако абсурдното е станало стандарт, какво се случва със стандартите, които не са абсурдни? По времето на „соца” България си имаше БДС (Български Държавен Стандарт), ама се съобразяваше предимно с ГОСТ (държавен стандарт на СССР). Излиза, че някъде по онуй време, абсурдното се е превърнало в норма. „Народна република България” – бе хора, тя като е република, може ли да не бъде народна?! Не ви ли звучи това като „детски педиатър”? Ако поколения българи са израстнали в пространството на лексикалния абсурд, какво ли ще да се случи с тези поколения след падането на Берлинската стена? Що за демократичен свят ще изграждат те? И понеже светът на демокрацията не търпи (или поне в максимална степен ограничава) социалните абсурди, остава ни театърът на абсурда. Дали е случайно, че създателят му е славянин? Фатална работа... Като онова фатално число, тринайсет, дето мнозина не знаят кое точно му е фаталното. Щото ние сме православни християни, но абсурдите, настанили се в Светия синод ни правят недотам християни (спомнете си онази реплика на Бай Ганьо – „Бе, европейци сме, господине, ама недотам”)...
Хайде да извършим проста аритметична манипулация – да се върнем 13 години назад във времето. 1994 година ( различно от „1984” – има такава една книга). Правителство на престарелия премиер Беров, който повече от половин година е в болница, но това не пречи държавата да скърца по коловозите на „демократичното” развитие. Жан Виденов все още е шеф на опозиционна партия, която скоро ще спечели избори. Предстои и хиперинфлацията, но средствата за нейния „инфраструктурен проект” вече са инвестирани. Комай най-забележителните културни явления са годишнината от смъртта на Йожен Йонеско и трагичната кончина на гордостта на българската оперна школа - Борис Христов. Тялото му е пренесено в Родината от далечна Италия, за да бъде”понесено” на погребална церемония от неколцина бабанки в петнисти униформи и червени барети. Като в театър на абсурда, а? Солидните ни познания в тази област позволяват да разиграем малък абсурден скеч, та да почетем и миналото, и величието. Щото иначе... sic transit gloria mundi !(така отминава световната слава). Завеса:
Денят е, например, 28.03.1994-то лето господне. Йонеско – мъртъв (както винаги, подобни вести стигат до нас със закъснение, друго си е годишнината)! Злите езици твърдят, че у него всъщност имало нещо румънско. Румъния граничи с България. Още от времето на Людмила Живкова е известно, че България е център на европейската култура. Правителството на България по спешност се събира в болничната стая на възстановяващия се Премиер. Тя е достатъчно голяма за оределия кабинет (другата част от Кабинета разнася славата на България извън пределите й). Взема се решение – да честваме! (Ние обичаме да честваме...)
Решението тутакси се реализира - четирима въоръжени бабаити в петнисти униформи и маски понасят метален ковчег, символизиращ таланта на Маестрото, към Александър Невски. Площадът пред Александър Невски е зает. Там ентусиазирани граждани участват в панахидата за българския лев. Останалите софийски площади също са заети.
Междувременно прозвучават изстрели. Охраната отговаря. По телефона Жан Виденов обвинява СДС за смъртта на Йонеско. Траурното шествие се качва на мерцедеси клас „S” и отпрашва към Русе. Гъсти хлорни облаци замислено плуват по небето. Ръмят тъжни киселинни дъждове...
Група моторизирани полицаи спират опечалените. Оказва се, че обръчът от фирми-производители на ковчега не са платили ДДС и финансовият министър е взел мерки. Оказва се още, че ковчегът е откраднат от наши мургави събратя. Подмамени от траурния му цвят, те са решили, че е направен от цветни метали...
Йонеско се смее...
Изглежда ли ви прекалено абсурдно? Или от абсурдната картина на добре забравеното минало звучи нещо познато- дисхармонично?! Тончо Жечев бе изрекъл една почти абсурдна фраза – „Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад”. Българинът, обаче, е практичен - да не е луд да зяпа назад, когато върви. Нали ще падне и на главата му ще се появи цицина?! Нямай грижа, драги ми господине, все едно ще паднеш в някоя разкопана улица. И тогава ти остава само едно – търкайки удареното, да се засмееш през сълзи и да си припомниш, че най-древния начин за борба с абсурда, настанил се в битието на хората, е просто да го видиш...

Нощ

Такава невъзможно тъмна нощ е
Мъртвило се е снело над града.
А изгревът така далеч е още,
от тебе той разделя ме сега.

Небето сякаш иска да изплюе
притихналите в облака звезди.
Молитвата ми няма то да чуе
и да ме върне часове преди,

когато с тебе, мила, до забрава,
се гледахме с разнежени очи.
А мракът вън сега се подиграва,
присмива ми се злобно и мълчи.

Но сещам се за теб, любов красива,
и радост като утро грейва в мен.
Когато с теб съм, зная, че съм жива,
тъй както жив е идващият ден.

Помните ли името на някой сценарист?

Образованието в България като безкрайна кинолента

Има един великолепен филм на италианския режисьор Дамиано Дамиани – „Следствието приключи, забравете”. Чудесна метафора за удивителната способност на човека да забравя „скоропостижно” всичко, свързано с мъчителен нравствен избор, дори ако той е имал стойността на морален катарзис. „Учителската стачка приключи, забравете” – звучи днес в медийното пространство режисираната перифраза на събития от най-близкото минало. Не искам да коментирам тази позиция, но нека нейните режисьори не забравят, че в момента най-мощната киноиндустрия в света – американската – изживява тежка драма. Холивуд е „блокиран”, повече от две седмици никой не произвежда филми, актьори и режисьори са в паника, защото сценаристите на САЩ стачкуват... Загубите се изчисляват с десетки милиони долари, а общественото мнение започва да си припомня, че преди десетина години е имало подобно събитие. И тогава огромната аудитория от любители на седмото изкуство е разбрала, че извън великия режисьор и блестящия актьор, киното не може да съществува без сценариста. Защото сценарият е художествен разказ за случката, без който тя няма да се появи на екрана...
Ако си позволим една груба аналогия, в образователната система учителството е сценаристът, без който не би изкристализирал талантът на ученика-актьор, нито биха се изявили качествата на онези, които управляват системата и играят ролята на режисьори. Но образованието е сложна, динамична система със специфичен комуникативен статус, в която само хармонията между обучавани, обучаващи и управляващи процеса може да сътвори филм, който публиката – родители и общество – да наблюдава с огромен интерес. Американските сценаристи стачкуват за пари – пфу, колко нецивилизовано! – би рекъл един български министър. А вие спомняте ли си любим филм, в който играта на актьорите и режисьорският талант са грабнали емоциите ви? А помните ли името на сценариста? Може би американските сценаристи имат основание да стачкуват...
За съжаление у нас невинаги идват най-добрите образци на американското кино. Най-вече поради причина на безпаричие. Не защото държавата е бедна, а защото оня, дето се занимава с културната селекция на въпросното кино, или институциита, управляващи културата, не са съвсем убедени, че трябва да се плащат пари за скъпо (качествено) кино. А в некачественото няма значение какъв е сценарият. Важното е да има екшън, режисьорът атрактивно да командва операторите как да насочват камерите, а актьорът да гърми с няколко пищова едновременно, прескачайки сгради и пътьом да визира с премрежен поглед силиконови хубавици, накацали по балконите. За съжаление ситуацията в България подозрително напомня подобна безцветна режисура. Стачката на учителите приключи, „децата” са в училище, даскалите отново ще се грижат за безгрижното им детство... Само че има ли смисъл да учиш децата как да бъдат деца? Това им се удава по природа и без ничия намеса. Май ролята на училището трябваше да е друга... А каква по-точно? Вие разбрахте ли? Извън пуполисткото бръщолевене за качествено европейско образование и училище, което трябвало да подготвя за реалния живот... Кой живот? Нашенският, при който доходите са най-ниските в Европа, защото „на всички в България доходите са ниски”?! В който държавата е подменена от частни корпоративни интереси?! В който страната ни е потънала в блатото на покварата и хаоса, инфлацията галопира бясно, изборите се „пазаруват”,а управлението мирише на нафталин в редките случаи, когато вонята на корупция не задушава всички?!
Или някакъв друг, алтернативен живот, който „реално и несимволично” може да стане чудесен за осемстотин дни? И в който, поради изключителна макроикономическа стабилност, микроикономическото благоденствие изтича из крачолите на целокупния български народ... Подобни дивотии днес се оценяват като „политическо говорене”. Само че моите ученици не го приемат. Защото имат нормални познания в областта на текстолингвистиката. И нямат нужда от специалисти по „public relations”, които авторитетно да им обясняват какво бил искал да каже с поредната словестна “джвачка” пореден пишман-политик. Междувпрочем, със завидно високи доходи... Който няма нужда нито от мен, нито от моите ученици, нито от качествено образование. Той въобще не се нуждае от образователна система, защото образованите хора биха се погнусили от глупостите, които дрънка. Освен ако подобно „дрънкане” не стане езикова норма, дискурс, с който всички са привикнали. Тогава то няма да звучи като политическо словоблудство. Тогава социалните сетива на хората престават да функционират; те слушат без да чуват и гледат без да виждат. Наскоро иначе кадърен журналист, загрижено разпитваше специалист от МОН как учениците ще компенсират пропуснатия материал... Забележете, след четиридесет дена стачка на учителите – въпрос, свързан със същността на учителската професия, е отправен към чиновник, за който споменът за работа в класната стая вероятно е толкова стар, колкото спомените за безгрижното му детство... Въпросът не е към академичен специалист, учен, учител – а към представител на най-компрометираното в историята на българското образование министерство. Защото точно към него бе насочено недоволството на най-дълго стачкувалите в историята на България учители. На които въпросното министерство непрекъснато напомняше, че те, учителите, съществуват единствено и само защото има ученици. Сякаш министерството би могло да съществува без да има учители! Дано и политиците не решат, че съществуват само, за да бъдат преизбирани от гласоподавателите... Но като оставим доволно тъжната шега, в този симптоматичен случай се крие най-страшното. Битуващото разбиране, че в йерархията на обществото оня, дето е горе, е винаги прав. Независимо, че очевидно е крив. Независимо от неговите действия, качества и възможности. Да ви припомня ли началото на Вазовата повест „Митрофан и Дормидолски”, в която Митрофан Дакито, именуем още Прасето, е назначен за мирови съдия? „Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знамените произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му...” В какъв свят живеем, драги ми съотечественици? Иронията на Вазов от края на Деветнадесети век става ключ за тълкуване на събитие от началото на Двадесет и първи век! Архаичната тема за самозабравилия се първеню, който нагло превръща безхаберието си в норма, неграмотността си в откровение, а простотията – в безспорна истина, става социална практика в битието на народ, който вече единадесет месеца е част от европейската общност... Няма средностатистически български учител по литература например, който да не разкрие тази аномалия пред своите ученици. Затова този учител не е нужен на правителството. Затова учителството е заливано с помия, обругавано и хулено. Пък може и да го посъкратим – заедно с ненужните училища. А умните ученици нека бягат в чужбина; колкото по-малко, толкова по-добре. Щото умните ученици утре могат да ни вземат топлото местенце! Не защото някой ги е назначил с лъскав „конверт” и министерски печат, а защото по законите на конкуренцията, могат да докажат професионалните си качества. Засега у нас думата „професионализъм” звучи като мръсна дума...
Учителската стачка приключи, без в обществото да започне истинският дебат за образованието. За същността на образованието и образователната реформа. За визията, свързана с бъдещето на България. Мнозина са доволни – статуквото е възстановено. Политическите режисьори също са доволни – и този филм сме го гледали, прилича на сапунените сериали. Лесно можеш да го забравиш...
Те още не са разбрали, че сценаристите стачкуват!


Николай Николов
в. "Седем", 21.11.2007

За Великото право да избираш

Николай Николов
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007


Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?

Учителите - загубиха, или спечелиха?

Кольо Колев - "Учителите загубиха уважение"


"Учителите спечелиха! Спечелиха пари. После пък загубиха! Загубиха уважението на обществото. Губят го с нереалистичните си претенции. Губят го с поведението си на инфантилни, разглезени деца, които ти се тръшкат в хола и пищят истерично "Искааам!". Увещанията, аргументите, че виж, сега просто не може, няма повече, не помагат! "Искааам!". Нататък е ясно! Мама дърпа уши, а татко скръцва със зъби "Марш в стаята и да не съм ти видял носа, докато не престанеш с безобразията!".
Възниква въпросът - "Кой ще осинови българското учителство?". Кой ще озапти инфантилизма, заливащ хората с претенции да образоват и възпитават децата ни?
Дали прогресивните сили в учителското съсловие отново ще надделеят над силите на здравия разум, ни предстои да видим.
Истерията, която наблюдаваме в последните дни обаче, не дава повод за оптимизъм."


публикувано във в. "Дневен Труд" Събота, 20 Октомври, 2007



Контрапозиция:
Николай Николов - "Учителите спечелиха самоуважение"

"Учителите спечелиха! Спечелиха глад, мизерия, хули и клевети, административен натиск, неизплатени 10% от Юли, безплодни преговори, превърнати от "правоимащите" в "седенки", четири седмици стачка, спомени за 300-левовата си заплата и борчове...
Учителите загубиха! Загубиха робския си манталитет, малодушната мисъл, че си никой, че професията ти е обречена на забвение, че образованието загива, че децата на България затъват в блатото от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство...
А инак разсъжденията на новоизлюпения експерт по педагогическа психология на ранномладенческата възраст подозрително напомнят мъдростта на Каравеловия даскал Славе, дето не му е изпила кукувица ума, щото знае кой му плаща просеника...
Засега безсилието на "силните" доказва силата на здравия разум. И на позабравената думичка "морал"."

Публикувано във в. "Дневен труд" - Понеделник, 22 Октомври, 2007

Гневен призив

Тази сутрин в "Дарик Радио" водещият попита един стачкуващ учител и говорител на ЕНСК как издържат учителите финансово. Въпросът напоследък си стана обичаен и, следователно, получи и обичайния и логичен отговор - издържа се някак си...
Мисля, че един също така подходящ отклик на същия въпрос би бил в стила на Трендафил Акациев (какво да се прави - нали все пак големият народен поет е и учител и просветител за народните маси!):

ПИТАТ ме: "Поете, как си
с тези невъзможни такси?
Как издържаш по количество
на пари за електричество,
за вода или за парно?"
Казвам: - Аз се чувствам харно.
Заявявам, че не ща
да използвам тез неща.
Харча аз ограничено,
спя на тъмно и студено,
нито ям и нито пия
и изобщо не се мия.
Запомнете, мили хора,
вижте кучето на двора -
вън, снегът като забръска
какво прави то зимъска?
Камъкът от студ се пука,
а на него не му пука.
Братя българи, на слука!
Чуйте моята поука:
закалете своите внучета
да издържат като кучета!

13

Тринайсти ден, безсрочна ефективна стачка. Тринайсти ден кепенците на училищата са спуснати. Тринайсти ден, една огромна система от над 150 хиляди души в България, от които, близо сто хиляди - дипломирани вишисти - стоят в учителските стаи, скърцайки със зъби и премятайки в съзнанието си стилистичните достойнства на фразеологията "запънал се като магаре на мост". Защото правителството несъмнено прави точно това, макар че може би е обидно за онова трудолюбиво и мъдро животно, магарето, философът сред домашния добитък, да бъде оприличавано, например, с просветен министър. Единственото, с което просветният министър напомня дългоухото животно, е репликата на Йори - "Някои могат - други не могат!". Щото той не може...

Не може да реши съдбите на над сто хиляди български семейства - защото, о, ужас - учителите също имали семейства и деца... Не може да увеличи мизерните заплати от триста лева, защото - олеле мамооо - ако ги увеличи, те ще стигнат почти половината на румънските учителски заплати... Не може да оправи хаоса в собственото си министерство, където гигантски суми се губят някъде по трасето и чиновниците на което вече си увеличиха с почти сто процента заплатите - разбира се, не ония, мижавите, триста учителски лева...

Учителството на България стачкува вече тринайсти ден и това е, види се, единственото Европейско нещо, което се случва в нещастното ни отечество след влизането в ЕС. Другото европейско нещо е непукизма на учениците, получили ваканция като неочаквана радостна изненада. Само че изглежда и този непукизъм започва да се пропуква, защото поне част от тези ученици започват да мислят. А когато учениците започнат да мислят, техните родители начеват да мислят трижди по-интензивно... И може пък случайно да се сетят, че когато онова, което наричаме "българско образование", със зъби и нокти защитава достойнството си - те, родителите, трябва да присъединят своето достойнство към учителското. Защото достойнство умножено по достойнство ражда прозрението, че България е потънала в блатото на покварата и хаоса, че ни управлява тричленка с идиотски манталитет и плесенясали похвати на управление, че когато комунисти дойдат на власт, инфлацията достига 12% (както е в момента), а когато се съберат на "седенка" социалисти, царисти и догановисти, голям майтап пада... като онзи от популярния лаф "майтап, бе, Уили!"...

А сега учителите стачкуват. И май не си губят чувството за хумор - поне ако съдя по съдържанията на плакатите, които издигат по своите митинги. Дано това подейства и на ученици, родители и студенти като в онази сцена от "Том Сойер" на Марк Твен, в която героят, боядисвайки оградата, превръща черната работа в привлекателно за околните развлечение...

А инак, все някой трябва да свърши черната работа!