От Гибелта до Възкресението, или размисли за „страстите български”

В. "Седем", сряда, 30.04.2008

На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.

Великденско

Христос пак возкресе. И тази година.
И чудя се как не му втръсна...
Но зная, народът дори да загине,
че пак глупостта ще възкръсне.

Отново Великден е. Всеки се моли,
изпълнен с надежда и вера...
Споделя с Всевишния свойте неволи...
но все в материалната сфера.

Един се оплаква – кокоши яйца,
пък колкото щраусови струват!
Кокошки си взел... Те да носят не щат,
а всички комшии го псуват!

А друг – да не харчи за скъп козунак,
заел се да меси тестото.
Но вместо да бухне то, някой ахмак
му „бухнал” отвънка Пежото.

Не иска пък трети да шари яйцата.
Изкуството тъй-тъй е в криза...
А с тия растящи цени на боята,
латекса по-евтин излиза!

Четвърти за 6-ти Май кърши ръце,
че как след Великите пости
за агнешко луди пари да даде,
да черпи досадните гости?!

И всеки, за всеки партиен водач
се моли с безкрайна набожност,
да бъде споходен от някой „бияч”
(и то не яйце по възможност).

П.П. Честит Великден на всички! Много здраве, щастие, любов, положителни мисли и великденско настроение! (И то не като това на героите, изобразени отгоре, след великденския им престой у нас!). Поздрави!

Галошите на Шекспир

В. "Седем", Сряда, 23.04.2008


На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.

Обърквация в образованието (дискусия)

На лафче тази сутрин
с основен млад участник
в просветната система –
дванадесетокласник –
го питам как се готви
за новата матура.
А той ми вика: „Много
ми дреме на клатура!
За нас не беше ясно,
матури че ще има.
Поставени натясно
да зубрим цяла зима...
Сега какво ми дреме?
И двойка да ми пишат,
за друг това проблем е!
Праха ни нека дишат
учителите, дето
с парите от уроци
в чужбина пращат свойте
разглезени отроци!”
Но друг дванайстокласник
внезапно се намеси:
„Човече, опомни се –
не знаеш ли къде си?
Веднага на уроци!
В момента се налага.
Не вземеш ли матура –
и висшето ти бяга!
Това ми каза вчера
комшийката ми Пенка –
как всичко ни решава
въпросната оценка!
И също, че без нея,
то вече се разбрало,
ще видиш, както свойте
уши без огледало,
за средно обучение
завършено тапия...
Така ни подредиха
добре от МОН ония!...”
А трети се намеси:
„Разбират ви главите!
На чичо ми съседът,
касапинът бай Мите,
дочул от свой приятел
и още днес разказа ми,
как с този изпит всички
от Бога сме помазани.
Че в университета
с матура ще се влиза!
Дори и за Европа
ще ни е входна виза!”
И стана тя белята –
дискусия разви се,
в спокоен тон започна,
а после извиси се...
Езикът мил и роден,
със свойте „нормативи”,
заместен бе набързо
от ругатни красиви...
Внезапно я прекъсна
гласче иззад кьошето.
Оказа се отракано
„подготве”, което
дочуло ни да спорим
(отдавна там се крило то)
и мигом отбелязва:
„На баба ви `фърчилото!
Не се ли сеща никой?
Сами сме си виновни,
че скоро ще останем
без речници тълковни,
без норми граматични...
Ми няма ги. Къде са?
Заминаха на гости
при баба си в Одеса!
И никак не е чудно,
че пада нормативът,
когато в Парламента
далеч не го покриват...
А ние мислим само –
да бъдем живи-здрави,
то туй образование
сам`о ще се оправи!
Книжовен не говорим,
защото не е модно.
И гледаме спокойни,
училището родно,
че е в чудесна форма –
с език не-нормативен,
но инак – в униформа!
При този свой активен
прогрес, министър Вълчев
при Тато ни пренесе,
че пуста демокрация
какво добро донесе?
А как, това е ясно
на всекиго практически,
се различава столът
от стола електрически –
тъй, както европейска
от наша демокрация!
Настана и в езика
тотална обърквация.
Граматиката скри се.
Не знаем кой изгони я.
А някой щом попита
„Защо?” - За икономия!
И тази икономия
работи без пощада.
От плана колко още
тепърва ще отпада...
Оставаме без Вазов,
без Ботев и Алеко...
За сметка на това пък
с Азис ще ни е леко.
Но после, мили хора,
недейте да се чудите
къде е нашто знание –
отиде на Бермудите!
Добре си помислете,
преди да го прокудите.”
И докато крещяхме
и нищехме прогреса
край нас колата мина
на някаква мутреса.
Небрежно ни изгледа,
и щедро, „без да иска”,
с калта на прясна локва
догоре ни оплиска!
Спогледахме се ние...
Накрая се засмяхме.
И после си отидохме –
види се – разбрахме,
че няма чрез дискусии
да разрешим проблема.
Но с работа ще можем.
Въпрос е туй на време!

Бюрото на Фердинанд

В. "Седем", 16.04.2008

Учителят Пантелей Груйкин вече десета минута стои пред бюрото на Фердинанд, гледа го втренчено и мисли. Всъщност, той не мисли, а само се опитва да не скърца със зъби. Коронките му са отънели и износени като дрехи втора употреба, а представата за цените на стоматологичните услуги в България е в състояние да го хвърли в най-черна депресия. Прибавена към психологическото му статукво, тя окончателно би нарушила и без това крехкото му душевно равновесие...
Груйкин преподава литература. Сутринта той е чакал двайсетина минути претъпкания тролей, в който едва не се е разделил с протритите си обувки и задъхан е влетял в класната стая с биенето на звънеца. Но да очакваш, че дванайсетокласниците в седем и трийсет ще са седнали по чиновете, си е научна фантастика. Учителят дълго е обикалял около празните столове, подръпвайки нервно рядката си брадица. Предната вечер той пак така дълго е обикалял близки и познати, за да вземе за малко поредните току-що отпечатани тестове по български език и литература, които родителите най-добросъвестно са закупили. Учителят не без основание подозира, че комай е единственият, който ги чете. Важното е, че така родителите са спокойни за подготовката на децата си, а въпросните деца си строят разноцветни кули от помагала върху отрупаните с книжа маси и също се чувстват спокойни. Груйкин обаче не се чувства спокоен. Колкото повече чете тестови задачи за държавни зрелостни изпити, толкова повече се обърква. С такива груби грешки, идиотизми и невероятни глупости са натъпкани тези издания, че на 427-мата книжка с цена осем лева даскал Панталей – както му казват колегите – е стигнал до прозрението, че нищо от онова, което е учил в университета, не е вярно. От чист интерес, Груйкин е сборувал цената на всички помагала и е открил, че тя значително надхвърля годишния му доход. Твърдението на просветния министър, че учителите вече вземали огромни заплати, а неколцина получавали по хиляда лева първо го е разсмяло, а след това го е натъжило. Груйкин е виждал хиляда лева, че и повече накуп единствено при управлението на Жан Виденов. По онова време му се е сторило, че може да стане и милионер, но след като е изчислил, че стотиците хиляди от инфлационната му заплата са равни на седем долара, е приключил със сметките...
След половин час в класната стая са се появили няколко полузаспали физиономии. Господин Груйкин вдъхновено и разпалено е започнал да им разяснява най-новите тенденции, стратегии и тактики при работа с тестове. Да ги вдъхновява за предстоящата матура. Но вдъхновението е дошло в повече на бъдещите зрелостници и те са се захлупили върху чиновете. Очевидно трепетите на преподавателската душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир... До края на часовете Пенталей е отнесъл едно мъмрене от замдиректора за неоправена документация, извинил е в дневника неизвинените отсъствия на своя клас, попълнил е няколко анкети и с апостолски стоицизъм се е опитал да привлече вниманието на учениците към проблемите на красивото и доброто. Може би затова, с биенето на последния звънец, в очите на даскала вече се е появил особен, маниакален блясък...
Без да вижда накъде върви, Груйкин е зашляпал из мокрите улици. Схлупеното софийско небе, в унисон с настроението му, е изразило с априлски дъждец отношението си към даскалските тегоби. Но това мокро съчувствие окончателно се е просмукало в обувките му и те сами са го отвели пред сградата на Шипка №1, където Груйкин е намерил убежище в галерия „ Академия”. Така учителят е попаднал на „Форум реставрация 2008”. И сега е изправен пред позлатеното, двулицево писалище на княз Фердинанд, подарено на въпросната историческа фигура от канцлера на Германия – Ото фон Бисмарк.
Писалището е огромно, красиво и резбовано. Учителят го зяпа втренчено и си представя как зад него се е настанил Фердинанд. Единственото общо между Фердинанд и Груйкин е в брадичката, но това не пречи на учителя много ясно да види колко дребен изглежда князът на фона на бюрото. Не може да се каже, че даскал Панталей питае топли чувства към монархията, но като литератор, симпатизира на Фердинанд за езиковата му култура. С идването си в България, Кобурггота започва да изучава българската реч и само три години по-късно вече се подиграва на нефелни депутати за неграмотния им диалектен изказ. След години упорита работа, Фердинанд е овладял нормативния книжовен български език, според собствените му думи „до съвършенство”. Литераторът е много скептичен доколко е възможно за няколко години да овладееш книжовния език и българската граматика до съвършенство и даскалът у него усеща в тия думи чиста мегаломания. Но сравнена с езиковата култура на неговия внук, мегаломанията на княза изглежда оправдана. Дали това не е причината – чуди се Груйкин – настоящият просветен министър, който е крупна фигура в партията на въпросния внук, да настоява за отмяна на точка 4-та, чл. 16 от Закона за народната просвета? В нея се говори за задължителното усвояване на книжовния български език като част от държавните образователни изисквания. И Парламента гласува на първо четене да се изхвърли като ненужно задължителното усвояване на книжовния български език в българското училище... Груйкин усеща как скърца със зъби и в душата му се надига кръвожаден вой. Той поне е наясно, че това означава да се озакони езиковата простотия и примитивизъм, които и без това се вихрят на всички равнища. Тогава невнятната фраза на Симеон Втори ще стане представителна, а езиковата джвачка и идиотско бръщолевене на сума депутати и политици няма да е израз на тяхната крещяща неграмотност. Груйкин е наясно, че езиковата неграмотност е първото условие, което ще направи от електората стадо блеещи овце, които не разумяват глупотевините, изречени от техните управници. Колко му е след това да отпаднат от програмата и класиците на българската литература. Особено Алеко Константинов – речта на неговия Бай Ганьо много напомня езика на определени ВИП-персони днес... Цял живот литераторът е учил децата, че хората по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. А разумът – това е словото. И когато предната вечер е чул, че подалият след грандиозен скандал оставка висш държавен чиновник мотивира оттеглянето си от власт с желанието „за повече държава и държавност”, си е рекъл: „Виж му акъла, па му крой шапка!”. Разбира ли въпросният „слуга на народа” как думите му внушават, че по време на неговото управление на съответното ведомство е имало по-малко държава, а държавността ще да е била твърде рехава!...
Пантелей Груйкин нервно пристъпва от крак на крак. Водата в джвакащите обувки се е стоплила и нежно гали ходилата му. Той зяпа с невиждащ поглед към писалището и си мисли, че зад това писалище трябва да са седнали хора, които могат да чентат и пишат. Че само грамотни хора имат право да управляват България... Мисли си колко смешни и дребни изглеждат всички, които са седнали зад голямото бюро на властта, за да пляскат върху него белот, да лапат и пият. И се опитват да реставрират миналото, както реставраторът е възстановил олющеното и издраскано писалище пред очите му. Представя си колко хубаво би било това писалище да е вълшебно. Тогава народът смъква гащите на управляващите, реже крачолите до коленете и великодушно им ги връща. Управляващите с треперещи ръце навличат кастрираните гащи, превърнати в бермудки, качват се на писалището на Фердинанд, което може да ги побере всичките и политат към Бермудите. А още от тоталитарните времена е знайно, че който се озове в Бермудския триъгълник, тутакси изчезва. Най-вероятно в резултат на контакт. Това българско правителство си е извънземно, па и контактно ( не случайно негов министър си подава оставката поради нерегламентирани контакти). Та като го усетят космитите ( онези от космоса), мигновено ще го грабнат като експерт по политическите далавери. Или по други причини – космическа им работа!.. Важното е , че с космически средства икономическият просперитет най-после му е в кърпа вързан. И няма недоволен електорат, стачки, вотове на недоверие, нагли и безпочвени претенции на опозицията, която само гледа как да те изрита от властта. Няма назидателно размахан пръст на европейските „партньори”, които въобще не разбират, че тоя народ не е дорасъл до европейските фондове и най-достойни за въпросните фондове са самите членове на правителството. И върхушката на техните партии...А освен това, политайки нагоре, правителтството ще има пълното основание да гледа отвисоко на електората и като Алековия герой снизходително да му рече: „Ех, Пратер, Пратер... Живи да ви оплача!...”
Учителят Пантелей Груйкин продължава да стои пред бюрото на Фердинанд . Дъждът е спрял и свенливото следобедно слънце разхожда лъчите си по гланцираната му повърхност. Само едно последно, раздърпано облаче се влачи по небето. Види се, и то е полетяло към Бермудите...

„От образователната система се е крало като за световно”

Николай Николов,
в. "Монитор", 09.04.2008

Преди доста години на конгрес на социолозите в Обединеното Кралство млад учен извиква бурните аплодисменти на аудиторията, като започва изказването си с три цитата. Най-общо и трите твърдят, че съвременното поколение е неблагонадежно, неграмотно и зле възпитано. Разликата е във времето – първият цитат е на египетски фараон, живял преди повече от три хиляди години; вторият е от старогръцки философ, а третият принадлежи на немски политик от 19-ти век... Очевидно въпросът за дистанцията между поколенията винаги рефлектира в добре познат психологически модел, възпяващ „нашето” време и обругаващ реалността. „Какви бяхме ние – а какви са днешните млади” е банално примитивна представа, която има своите емоционално-психологически механизми. Патологията на която е изследвана много задълбочено – но това не й пречи устойчиво да битува в живота ни... Така че, когато разсъждаваме за качествата на младите хора и мястото им в обществото, трябва да преглътнем факта, че и качествата, и мястото са константни. По дефиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Митологизирана е също и представата за мисленето на „ничието поколение”, днешното поколение на прехода, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснимо демонична престъпност и за своето хипотетично бъдеще ще има само шанса да бъде „гастарбайтерът” на Европа. Темата за изгубеното следвоенно поколение също е добре позната, но очевидно неприложима при нашите реалии. Освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. Защото преходът е „ничия земя”, в един отрязък на времето между вече рухналата – и още неизградената социална система. Каквото и да е било „старото”, то вече е имало своите устойчиви традиции. А новото е все още сляпо, пълзи бавно и страда от инфантилизъм. Но си пробива път – категорично и неотклонно. Именно то поставя антагонизма на личните и социални ценности в най-точната му рамка – относителността.
Инак обаче стои въпросът – а какъв „продукт” поднася днес нашата образователна система? Какво е мястото на българският ученик в обществото и училището? Какво изобщо е състоянието на образованието у нас?
Ами – преобладаващо. Като онази уклончива метеорологична фраза – днес времето ще бъде преобладаващо... Преди всичко зависещо от оценката на поредното правителство, което пък „изчислява” въпросната оценка на базата на икономическите си интереси. При необходимост – образованието ни е прекрасно; нашите деца печелят престижни международни конкурси, стават победители на олимпиади, демонстрират висок научен потенциал и правят впечатляваща научна кариера извън България (по понятни причини въпросната кариера в България обикновено не се коментира). Това дава повод за интересни сбирки, коктейли и други привлекателни мероприятия... При нужда – образованието е отвратително; качеството му е под всякаква критика; училището е като в „дълбоката бронзова ера” и българският ученик е нещастен продукт на образователен хаос. Жертва на некадърни педагози и лошо спретнати програми. Следователно – нужна е реформа. Като прибавим и мита за ненужно големия брой училища и учители, получава се формулата „реформа + съкращения + закриване на училища = повишаване качеството на образованието” (+далавера, щото хем влагаме пари, хем пестим, та не се знае къде колко отива; пък и сградният фонд...) Би било много поучително да се направи журналистическо разследване какви парични средства от Европейски фондове е теглило просветното министерство през последните седем години, за какво са изхарчени те и какво е постигнато. Защото очевидно се налага да се „оправдават” изхарчени средства – такова оправдание би могло да бъде, например, матурата. Наистина ли смятате, че тя (в днешния си вид) ще повиши качествато на образованието?! За сметка на това пък се развъртя страхотен бизнес с публикуване на тестове за матурата. Пак интересна тема за проучване...
Преди години предшественикът на днешния просветен министър (негов съпартиец) организира шумен форум в НДК, на който патетично бе разяснявано какво са матурите и имат ли те почва у нас. За целта на страхотна хартия, със страхотен печат, бяха отпечатани няколко хиляди свръхлуксозни книжки. Парите, изхарчени за цялото „мероприятие”, биха позволили на няколко закрити училища да просъществуват поне няколко години... В резултат на най-дългата в историята на България учителска стачка правителството прие решение да увеличи със 100-150 лв. мизерните заплати на учителите. Известно ли ви е, че тези пари не идват от бюджета, а от ...”затягане на кранчето” в самата образователна система? А какво пречеше това „кранче”, от което безконтролно са изтичали средства, да се „затвори” по-рано? От въпросната система, дами и господа, се е крало „като за световно”! Как мислите, при този хаос в управлението, може ли въпросната система да функционира нормално? И какъв е продуктът от нейната дейност?...
А какъв е продуктът от работата на политическата система у нас? Една матура за политици би била подходяща за „външна оценка”. А какъв е продуктът от работата на финансовата система? А на силовите ведомства? На здравеопазването? Зад парадното самодоволство на управляващите се крие единствено хаос и безхаберие (при положение, че сме крайно добронамерени в оценката). Зад лъскавата пряснобоядисана фасада, наречена „реформа в образованието”, се мъдри стара и неподдържана сграда, в която бригадата ремонтни работници, поради некадърност и немърливост, току-виж бутнали някоя носеща стена. И тогава сградата ще се сгромоляса върху невинни минувачи. Страшното е, че тези минувачи са нашите деца. А какви са тези деца днес? Ами, различни са. Защото вече не живеят в условията на соц-а, който бръщолевеше колко равни и свободни (изравнени по конец, с еднакви униформи и фуражки/барети), са младите бъдещи „строители на социалиЪма”. Днес те са само свободни. Свободни в избора дали да инвестират сили и нерви в образование, или някоя и друга пара за пиячка. Дали да си губят времето в изучаване на езици и подготовка за изпити – или да се шляят, да поркат и да спрятат купони. Свободни в избора между култура и чалга-култура… Днес те са равни – пред закона. И когато видят, че законът не е еднакъв за всички, реакцията им е дълбоко индивидуална, но винаги болезнена. Защото децата са като гъбите – биолозите твърдят, че те абсорбирали в себе си тежките метали от замърсената околна среда. Или като тютюна – това растение притежава способността да „поглъща” радиоактивността на замърсената околна среда…Аз поне не съм виждал върху цигарените кутиии някой да отчита радиоактивността на българските тютюни. Все пак с това се занимават екологичните организации – но не може една екологична организация да отчете, че душите ни са катастрофално замърсени и моралното ни равновесие никакво го няма. Нарушеното „духовно равновесие” в обществото винаги рефлектира в светоусещането и поведението на учениците. Спомнете си колко често в медиите гръмва поредната бомба за насилие в училище. Търсят се причините, организират се конференции…А всеки средностатистически психолог ще ви обясни, че стахът ражда насилие. И когато страхът е пуснал дълбоки корени в социума, насилието е естествената реакция на по-неграмотните, на по-лабилните, по-първичните. Припомнете си случая с 10-годишното циганче, което заклало баба си. Ами то било абсолютно неграмотно…Ще кажете – това е патология. Да, ама симптоматична…Преди дни се заговори за онези седмокласници, дето си спретнали малко порнофилмче и даже въртели бизнес с него. Имаше коментари, дали трябвало да бъде наказан директорът на училището. Ами накажета тогава средствата за масова информация! Щом голатата е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от почти всяко шоу – разюзданата сексуалност става норма. А децата приемат нормата. Те не растат в саксия и не ги поливат с одеколон. Те са най-точният индикатор за състоянието на обществото. Не училището като институция, а обществото е онова, което определя психологическия климат и моралната чистота на въздуха, който дишат децата ни…Училището би могло да окаже помощ, да пречисти до известна степен този въздух – стига отношението към него да не е фалшива загриженост. Да не бъдат закрити до края на годината ¼ от училищата в България. Децата са свръхчувствителни към фалша. И затова една част от тях са онези, които в обозримо бъдеще ще изхвърлят на сметището нормите на фалша…
Тревогата е за другата част. Защото тя е по-многолюдна…

„Товарете портокалите в бурета. Братя Карамазови”

в. "Седем", 09.04.2008

Спомняте ли си онези загадъчни телеграми, с които Остап Бендер, героят на Илф и Петров от „Златният телец”, атакува нелегалния милионер Корейко? Идиотските безсмислици от рода на „Графинята с изменено лице тича към езерото” и „Товарете портокалите в бурета” внасят смут в душата на милионера. Виртуозната психологическа операция завършва с колетна пратка, която съдържа книгата „Капиталистическите акули” с подзаглавие „Биография на американските милионери”. Тази книга започва с изречението: „Всички крупни съвременни богатства са натрупани по най-безчестен път”... А когато коментира пред подчинените си своите брилянтни действия, Остап подчертава: „... В края на краищата, хората най-много се плашат от неизвестното. Самият аз едно време бях мистик-самотник и бях стигнал до такова състояние, че човек можеше да ме изплаши с един обикновен фински нож... Клиентът трябва да свикне с мисълта, че ще се наложи да даде парите. Той трябва да бъде морално разоръжен. Да бъдат подтиснати в него реакционните собственически инстинкти...”
Очевидно поне част от престъпният свят в България и поне част от ръководните кадри на МВР и висшите държавни чиновници са чели „Златният телец” (защото без съмнение има една друга част, която е забравила – или изобщо не се е научила да чете). Та тези, четящите, ще да са решили, че моделът за изнудване (днес му казваме „рекет”), който използва „великият комбинатор”, е много удобен за практическо приложение. Но към кого? Загадъчният милионер от времето на НЕП-а липсва, а понятието „кредитен милионер” не битува в света на Илф и Петров. Всички крупни съвременни богатства у нас са добре известни, а част от притежателите им завинаги се разделиха с възможността да ги харчат. Злите езици твърдят, че останалите ги харчели под сянката на някакви чадъри. Изобщо, въпросът за „Българския чадър” е много интересен – с него можеш да гръмнеш неудобна личност, но и да прикриеш далаверите на определена удобна личност. В такива случаи медиите използват словосъчетанието „политически чадър”... Ясно е, че не това са хората, които трябва да бъдат подложени на психоатака, та да поднесат някому парите си „на чинийка със синьо ръбче”. Тогава?
Ами много просто – нелегалният милионер днес може да бъде единствено и само българският народ. Оня, когото така изразително наричат „ електорат”. Кой може да осигури в края на календарната година бюджет с над четири милиарда бюджетен излишък? Само един много богат народ. У кой народ могат да бъдат подтиснати „реакционните собственически инстинкти”? У оня, който и на Балканите, и в Европейския съюз получава възможно най- мизерните заплати, без да роптае. Ако цените са европейски, а заплатите- български и хората си кротуват, значи са много богати. Що за народ е оня, когото можеш да излъжеш в очите, че реално и несимволично ще му повишиш благосъстоянието за 800 дни – и след тази брутална лъжа той да продължи да гласува за теб? Ами само оня, дето благосъстоянието си му е много добро. А какъв е народът, който, доведен до хиперинфлация в мирно време от управлението на една партия, си я преизбира отново да го управлява? Такъв, дето не му пука от хиперинфлацията, щото очевидно има бая скътани парици... Ето го, значи, нелегалния милионер, който трябва да поднесе въпросните парици на чинийка със синьо ръбче. И правителството започва да се изживява като Остап Бендер, който заедно със своите помощници изнудва и рекетира нещастника. На това медиите му викат „държавен рекет”. Страшното е, че сред тези помощници е и организираната престъпност...
Атакувай въпросния народ с непрекъснато повишаване на цените и същевременно авторитетно му говори от малкия екран колко стабилна е макроикономиката на България; изпрати му една телеграма с колко ще скочат сметките за парно и ток и му тресни едни статистически данни как всичко поевтинява – и той е изваден от равновесие. Ако пък изплува някой като Вальо Топлото, чудо голямо! Остави електоратът да се топли от мисълта, че Топлото вече не е на топло...Ще го забравят. Обърканият човек забравя бързо. Ако пък статистиката вземе, че изтърси някоя истина – сменяш съответния чиновник и тя пак става сервилна стъкмистика. Куче влачи – диря няма! Преди няколко дена небезизвестният бивш шеф-митничар Емил Димитров изнесе данни, че в България се въртят стоки за над 3,5 млрд. лева, за които не се плащат акцизи. Брей, че необяснима работа! Само дето старата римска максима твърдеше, че като срещнеш нещо необяснимо, задаваш въпроса :”Кому е изгодно?” – И ще намериш отговора на още сума необясними неща. Важното е народът да се шашардиса, да се поти от лоши предчувствия, та чак да се сгърчи от ужас. Да не му хрумне да излезе по улиците с камъни, защото това е нецивилизовано. И като дойдат изборите, въобще да не ходи да гласува! Тогава мъничката сплотена кохорта на верните кадри ще осигури победата на „нашите”. И „Великият комбинатор” ще продължи да дере по три кожи от оня, дето все го обират и все има какво още да оберат от него...Щото е нелегален милионер. А само такъв може да осигури средствата, с които Остап Бендер да осъществи кристалната си мечта. Да си построи едно палатче в Рио де Жанейро! („...Представяте ли си, Шура? Мулати, залив, експорт на кафе, така да се каже, дъмпинг на кафе, чарлстон, наречен „Моето момиче има едно малко нещо”, и ...какво да говорим! Милион и половина хора и всички до един – с бели панталони. Искам да се махна оттук!...”) Времето внесе известни корекции в мечтата на Остап Бендер, но у днешните му следовници те не са чак толкова съществени. Да се налапаме, да натрупаме и да си вдигнем чукалата. Цялата екзистенциална философия на управляващите е събрана в тази простичка формула.
Но когато подобна житейска философия стане държавна политика, настъпва трагедията. Защото лакомията на управляващите може да бъде прикрита под няколко пласта лъскав лак за яхти, но организираната и неорганизирана престъпност не признава лустро. Тя си живее в един свят, в който хрущят строшени кости. Шанаджии кълцат уши. Автоматни откоси решават териториални спорове около продажбата на наркотици. Нагли мутри отвличат хора. Вихри се невиждана спекула. А полицаи в свободното си време работят при въпросните мутри, та да искарат и те някой лев... Бивши служители на МВР днес пазят секретите на престъпни организации и отговарят за тяхнатга сигурност. Инструктират и обучават айдуците. А един вътрешен министър си хортува с престъпни босове, щото в душата му пламти пионерската страст да бъде истински, действащ боец от тихия фронт. Та като пипне собственоръчно въпросната престъпност за гушата, да й разплаче фамилията! Само дето поведението му много напомня един друг министър на вътрешните работи, който точно преди 13 години произнезсе пред телевизията: ”Вие не знаете колко беше страшно...Четири джипа цяла вечер обикаляха около министерството!...”Тогавашният министър Михайлов всъщност обясняваше колко е трудна борбата с престъпността и независимо от формата, съдържанието на това обяснение сближава тогавашния министър с днешния. С тази разлика, че днешният тепърва ще дообяснява с тежък доклад за развитието на МВР през последните 18 години. И ще прави политически анализ на работата в полицията за този период... Въпрос с повишена трудност – Досещате ли се в този доклад кой ще е виновен за всичко? – Естествено, Иван Костов. И евентуално, Атанас Атанасов. Чисто и просто- като къпан милиционер от тоталитарните времена. Преди дни говорителката на комисията по случая Куйович невинно изтърси: „...Нарушенията тръгват още от 99-та година...” Ой, сиромашко!
Никак не е трудно да предложим на експертите от МВР да направят едно елементарно статистическо проучване. Не иска никакви средства! Да извадят от вестниците броя на показните убийства (тази информация никой не може да я скрие) за четиригодишния период от управлението на СДС. Да пресметнат същия брой при управлението на Сакскобурггота. Да продължат с аритметиката до 9 април 2008 година... Да се върнат към времето на Жан Виденов. И по- назад. Ах, какво поучително четиво ще се получи! Един пълен, завършен, обективен доклад. Защото, ако правителствата не изнесе този доклад, ще трябва да го направи четвъртата власт. И тогава истината ще лъсне – като червените задни части на определен вид маймуни. И народът, този нелегален милионер, ще си припомни как при управлението на СДС изчезнаха черните стъкла на джиповете. И мутрите се изпокриха в миша дупка. Защото няма такава престъпност, която да е по- силна от държавата. Освен ако държавата не се е срастнала с престъпността. Тогава словото става заплаха и стрелят по пишещия. Могат да дрънкат всякакви дивотии за бруталното убийство на Георги Стоев, но той беше човек, който пише книги. И в тях казва истината – такава, каквато я разбира. Каквато я изнесе пред BTV на 29-ти март.
Днес е девети април – стотният ден през високосна година според Григорианския календар. Остават още 266 дни. И нищо чудно в някой от тях суверенът, народът, нелегалният милионер (защото хората са богатството на една нация) в стила на Остап Бендер на свой ред да изпрати на правителството една загадъчна телеграма:
„Ледът се пука. Парада командвам аз!”

Бум, бум, бум... Ще си купя автомат...

Причината за отсъствието ми съвсем не е случайна. То и остана ли въобще нещо случайно на тоя свят? Всяко чудо за три дена... ама и три дена го няма човек, за това време триста чудеса стават.

Откъде да започна? Гръмна ми компютърът! И то в най-точния и буквален смисъл на думата. Случи се така, че преди две вечери навън валеше, гърмеше и трещеше здраво, затова бях принудена да се правя на ученолюбива вкъщи пред „домашния далекоглед”. В един прекрасен момент обаче, той явно реши, че трябва да влезе в съзвучие с природните стихии. Разнесе се пукот като от гръмотевица, придружен от приятния аромат на изгоряло, след което, види се, се наложи да го изключа. После не можах да го включа наново – просто беше и си стоеше гръмнал... В резултат на което, за да е пълна хармонията, и моята глава гръмна.
На другия ден Тангра изглежда се оказа благоразположен, защото изключи звуковите и зрителни ефекти. Слънце грее, всичко цъфти, само дето и аз ходя цъфнала и завързала и се чудя как да се оправям с гръмналата машинария.

Е, в крайна сметка и това се оправи (за някой и друг лев, разбира се – няма пълно щастие, казал онзи, на когото умряла тъщата, като получил сметката за погребението!) и отново разполагам с компютърна апаратура. Но ето – ново събитие... Както съм седнала да я изпробвам и се опитвам да пропъдя от главата си примамливата мисъл да гръмна майсторите, ако нещо пак не си й е наред, пред погледа ми се изпречва последнто заглавие – „Гръмнаха разобличителя на попфолка и мафията” (http://www.dnes.bg/article.php?id=50013 .) Брееей, викам си... Излиза, че жизнен опит обикновено се натрупва прези трите минути след момента, в който ни е бил най-необходим...
Едно време, преди 89-та, девизът беше „Всичко в името на човека”, или „Нашата цел е човекът”... то верно така излезе, само че в смисъла „Прицели се – огъъъън!”. (Или може би по-скоро: "Неприятел стар и нов, аз ще пращам в Пирогов... с автомат КалашникОВ!") И какво става сега? Нали престъпления в България уж вече не се извършват и всичко е от хубаво по-хубаво, ама явно не са убили човека докато си е берял цветя...

Всъщност, няма значение какво е правел, или изобщо какъв е бил въпросният човек. Важното е, че той е станал пишещ човек. Че е скъсал с миналото и започнал да изнася истината такава, каквато я разбира. Такава, каквато я поднесе на 29-ти Март по БТВ. А щом го застреляха, значи изнесеното не е било особено удобно за някого... Но дори това не е най-важното. Най-важното е, че когато в една държава започнат да гърмят по пишещите всеки път щом „гръмне” някоя истина, значи словото също е станало оръжие. А държавата, от своя страна, се е „бананизирала”. Познато ни е от историята. Не сравнявам Георги Стоев с Алеко Константинов, но смъртта е занятие самотно. И когато някой плати с живота си за своята истина, не е зле да уважим тази истина. Другото е демагогия.

А иначе, както е казал класикът:

„Ако до всеки убит мафиот,
легнат по още сто,

еех, тогава предвиждам такъв живот,

че само си викам - дано!”

Майтап бе, Уили!

В. "Седем", 02.04.2008

Преди няколко дена министърът на външните работи на Румъния – Адриан Чорояну заплаши със „сурови наказания” авторите на лоши шеги по случай първи април. Заради срещата на НАТО, събрала в Букурещ над петдесет държавни и правителствени ръководители, фалшиви бомбени заплахи например категорично няма да бъдат приемани като майтап. Подозирам, че тази тревога до голяма степен ще да е била провокирана и от гърмежите, които се разнасят от територията на съседна България. Само че у нас не се взривява тринитротолуол, а гърмят медийни бомби. В такова индустриално количество, че дори привикналото на коледна и новогодишна канонада ухо на нашенеца започва да пищи...
Горяха вагони, в които подпалените гетинаксови плоскости, изкуствена кожа и пресовани стърготини, импрегнирани с противопожарни химикали, са развили такава температура, че са разтопили алуминия. Изгоряха хора... На тях им трябват и по- малко от 800 градуса. Но истинската медийна бомба не бе свързана с тази трагедия. Не се взриви даже от далечния бумтеж на ловджийски чифтета. У нас, както казваше класикът, всяко чудо за три дни – и на всеки три дни, чудо. Бомбата изтрещя, когато излъскан и напудрен бутафорен влак, натоварен с държавни мъже и жени, запуфтя по същия маршрут и стигна Червен Бряг, без да се подпали. В този влак – както съобщиха журналистите – имало даже детски кът. Не чухме в него да си е играло дете. Вероятно въпросното местенце е било спретнато, за да приюти при нужда инфантилизма на български депутати и висши държавни чиновници... После нещо изтрещя в МВР. Оказа се, че не било кьорфишек. Назидателно размаханият пръст на вътрешния министър очевидно предизвика детонация. И при нейното разследване стана ясно, че е гръмнала „фабрика за фойерверки”, в която през свободното си време се е забавлявал със запалка и самият министър. Голям майтап...
Където и да било из европейския свят подобен скандал би имал стойността на термоядрен медиен взрив. Би задействал верижната реакция на колективни оставки. Би накарал мнозинството депутати, независимо от партийната им принадлежност, да принудят правителството да изхвърли от управлението престъпниците и некадърните.Защото иде реч за силовите институции, а те следят за спазването на закона. И когато самите те започнат – по каквато и да е причина- да нарушават закона, епитетът „ демократична” не може да се приложи към думата „ държава”... Но у нас това не е така. Задейства се съвсем друга реакция – главата на правителството направи изявление, в което на свой ред размаха назидателно пръст. Към онези, които са открили истината! Щото така са придизвикали смут... И коментирайки реални събития от края на март 2008- ма, точно три пъти спомена името на лошия Иван Костов, правителството на когото приключи с мандата си през 2001- ва. Това подозрително напомня Беровото управление от 1994 година, което на втората година от мандата си най- отговорно се мъчеше да разчисти 45- годишната каша, останала от едногодишното управление на СДС ( за онези, които са позабравили – НРБ просъществува 45 годинки ) Майтап бе, читателю! Тромав баварски хумор... И за да стане той съвсем гротесков и разкривен, от екрана на централно новинарско предаване лъснаха физиономиите на нарочените за айдуци дупнишки „ братя”, които по матросовски се хвърлиха да защитават... полицейския шеф! Естествено, провиждайки в гласността „ дестабилизиране на държавата”...
Ако не оценявате смешното в тази ситуация, нямате право да се радвате на 1 април, нашия ден на шегата. Само дето в англоезичните страни му викат „ празник на глупаците”. Ами това си е най- българският празник! Защо са ни толкова близки тримата глупаци на Доньо Донев?... Моля, не обърквайте тези любими анимационни герои с ръководителите на трите партии, които са спретнали днешното коалиционно правителство. Въпросните политически фигури съвсем не са глупаци. Те просто действат толкова ирационално и абсурдно за нашите простосмъртни сетива и разум, че прозираме в поведението им нещо извънземно. ( Това, че е и извън нормите на европейската политическа и социална практика, се подразбира от самосебе си) Все пак е очевидно, че всеки народ заслужава своето правителство, което при демокрацията винаги действа в името на народа – дори когато изглежда като извънземно. Извънземно! Ето ключовата дума, която би ни позволила да надникнем в мъгливите глъбини на историята. Да поразсъждаваме в духа на познатия въпрос: „Що е българинът и какво е дал той на света”. Да разумеем, че въпросният българин ( за когото стотина български интелектуалци припомниха, че носел в гените си историята на няколко цивилизации) всъщност е от извънземен произход! Той най- вероятно се е излюпил от някакво космическо яйце и изпълнява непонятна за човечеството мисия, която ни позволява да открием проекцията му във всички времена и нрави. И да разберем истинския смисъл на латинското „ O, tempora! O, mores! “ ( О времена, о, нрави! )
Началните следи на тази извънземна мисия са недостъпни за модерната историография. Откриваме ги едва в Омировата „Илиада”. Знайно е, че в тази епическа творба за първи път се пее за тракийския цар Резос, който имал великолепни, говорещи коне, надарени с пророческа дарба. Кой знае защо, те забравят да предупредят господаря си за готвения срещу него терористичен акт ( по традиция, тракийският цар е обвързан икономически, политически и военно с лагера на губещите). Това крайно нестандартно поведение на благородните животни води до трагични последствия – Резос е убит от Одисей и Диомед; Троя не успява да получи така необходимата и помощ; вдъхновени от случая, гърците изработват макет на един от тракийските коне ( неправилно наречен Данайски), с помощта на който завладяват Илион, в резултат на което пък изгрява звездата на Рим, което пък определяпо- късната съдба на Европа ... И така легендите за Тракийския конник и неговия кон се оказват вплетени във вътъка на европейската история. Чудно ли е тогава, че всички неблагополучия на тази история имат като първопричина описаната в „Илиада” трагична случка? Самата историческа памет на народите ги кара да търсят навсякъде Българска Следа ( за ужас на югозападните ни съседи по света все още свързват името на древна Тракия с територията на съвременна България). Нека правителството не се сърди за свирепите критики, с които ни засипват – и ще ни засипват еврочиновниците. У тях очевидно говори гласът на подсъзнанието...
Висящ остава въпросът – защо тракийските коне – пророци проявяват такава безотговорност пред лицето на историята? Причината може да бъде само една – горките животни са рожба на непознат за съвременната селскостопанска наука експеримент или жертва на селскостопанска дискриминация... Във всеки случай, те очевидно имат право да ненавиждат правоимащите. А в архаичните тоталитарни времена (за разлика от сегашните) вината на правоимащите е винаги персонална. И Резос „ гушва босиляка” – както живописно ще се изразяват неговите наследници столетия по- късно... Важно е друго – дори този произволен пример е достатъчен, за да проумеем, че космическото яйце, от което се е излюпил нашият национален праотец, всъщност е било космическа бомба! И гърмежът на тази бомба играе спрямо цивилизацията ролята на Големия космически взрив. Защото „Българското”, родено от този взрив и превъплатело се в хиляди имена, съществува, за да движи прогреса. Като унищожава всичко, което в исторически план престава да бъде прогресивно...
Сами се убедихте, че ставайки съюзник на Троя, Резос вече е обрекъл Троя на гибел. Но без тази гибел не би се родиле елинската цивилизация! Защото старогръцките полиси не биха издържали нелоялната конкуренция на Илион... А какво става, когата те, потънали в разкош и раздирани от политически борби, забравят своята цивилизационна роля? Ами появява се Александър Македонски. Да коментираме ли името Македонски?... Но завършил космическата си Мисия, той изчезва – и изгрява звездата на Рим. Рим носи цивилизация; създава империя; олицетворява прогреса... до време. И избухва въстанието на Спартак, тръгнал към историята някъде откъм Родопите. Столетията на робовладелската империя са преброени... От нея остава само Източния клон- Византия. Но на границата и цъфва старобългарската държава и – сбогом, Византия! Започва историята на Османската империя, тя има неблагоразумието да завладее българските земи... и изчезва. Кемал Ататюрк я превръща в светска държава. А да се сещате на чия територия у него се ражда хрумването „малко” да попромени феодална Турция? Правилно се досетихте... Да коментираме ли гибелта на Руската империя? На Третия райх? На СССР? А сега сме членове на НАТО и ЕС и по териториятя ни глухо и страшно гърмят медийни бомби... И те ясно и категорично провъзгласяват, че след няколко столетия въпросните организации няма да съществуват, а България ще я има, за да продължи своята мисия. Уплашихте ли се?
Майтапя се бе, Уили!

Персеверация? Ах, тази българска дума!

в. "Седем", 26.03.2008

Никога ли не ви се е случвало натрапчива мелодия да ви влезе в главата? То е нещо отвратително. Нещо като зъбобол, който не е чак толкова силен, та да ви накара да захвърлите всичко и хукнете към кабинета на стоматолога, но достатъчно силен, за да ви напомня, че фаталната среща с последния е неизбежна. Най-страшно е, когато мелодията, звучаща отново и отново в ушите ви, е от онези, които не понасяте. Хора, изпаднали в това състояние, често тръскат без повод глави и в погледа им се чете нещо безнадеждно и болезнено- маниакално. Но те едва ли знаят, че си има думичка, която описва въпросното състояние и го обяснява. И тази думичка е „персеверация”.
Психолозите биха ви казали, че персеверацията е абнормално поведение, или продължаване на дейност след изчезване на провокиралата я причина. Биха спорили дали тя е проява на психична инерция, както твърди Спиърман, или е прав Кетъл, който я осмисли като липса на флуидност в идеацията. Във всеки случай, всички авторитети биха се съгласили, че тя най-често се проявява при редица психични отклонения. Но и нормалните субекти не са пощадени от една обща „диспозиция” към персеверация, която се наблюдава най-вече в известна трудност за промяна на установени навици. Дори е формулиран „закон за персеверацията”, който простичко можем да си преведем като „закон за повтаряемост на грешките” и по силата на който всеки човек е склонен към повтаряемост на собствените си грешки – независимо от болезнения опит, който е натрупал в живота. Така старата максима „Човек се учи от грешките си” се разширява смислово от прозрението „Само за да ги повтаря отново и отново”... Още древната китайска мъдрост твърди, че глупавият човек повтарял грешките си, умният се учел от грешките си, а мъдрият се учел от грешките на другите. Обаче фактът, че китайците надхвърлят милиард, не ни отвежда към мъдростта, а направо към персеверацията...
Но да оставим на китайците сами да си решават въпросите с пренаселеността. Те очевидно имат изпитани добри практики, които могат с еднаква лекота да прилагат и на площад Тянанмън, и в Тибет. И в резултат на които броят на хората винаги намалява. Важна е персеверацията, по силата на която при подобни мероприятия китайските другари винаги гонят журналистите – и журналистите неизменно оценяват въпросните мероприятия като геноцид. Преди години един български другар, вдъхновен от светлия китайски пример, също бе изрекъл „По-добре е танковете да дойдат”, ама не се получи. Ясно е, че повтаряемостта на деянията също си има национална специфика. Китайските не могат да бъдат приложени из нашенско. Нашенските напълно си ни стигат... Макар че, ако сте се вглеждали в назидателно размахвания пръст на вътрешния министър, ще да сте прозрели – колко ли му се иска подобен другарски опит да се използва пълноценно!... В края на краищата всеки комунист е закърмен с идеята за „челния опит”.
Само дето светът отказва да прибави епитета „положителен” към опит, свързан с намаляване на броя на инакомислещите и недоволните. Например висш държавен чиновник в Чехия смята, че спортистите на една демократична страна няма какво да правят на Олимпиада, организирана от държава, която непрекъснато допуска подобни антихуманни грешки. Но българският „аналог” на въпросния чиновник подозрително мълчи. Сигурно защото трудно артикулира, но за сметка на това много точно стреля. И умението е толкова заразително, че президентът на България всяка свободна минута гърми по вълци и лисици – дори когато е „гръмнала” новината за национална трагедия! Би изглеждало отвратително и безнравствено, ако нямаше прецедент. При подобна трагична случка със служители на МВР в миналото вътрешен министър на България бе на „подборен отстрел”. А при друга случка бивш министър-председател друсаше хорце... Каква удивителна повтаряемост на грешките! С мъничка уговорка – ами ако не си оценил действието си като грешка? Самооценката, покрай всичко друго, е и деяние нравствено. Свързана е с морални норми и тяхното осмисляне. С чувството за вина... А ако в колективния манталитет на определен партиен кръг вината се приема (по Филип Боков) „само с мезета”? Учените твърдят, че персеверацията е обусловена от вродени условия и от вътрешни фактори в процеса на развитието. И вродените условия; и вътрешните фактори; и процеса на 18-годишното ни развитие насочват вниманието към психопатологията в мисленето на комунистическия функционер. И към една истина – независимо от лингвистичната логика и етимологичните съображения думата „персеверация” си е дибидюс българска!
Удивително силно усещане за натрапчиво повторение на отминали събития атакува възприятието ни. И то отвежда не толкова към позабравения спомен за Жан Виденовото управление. Не към „изтритата” от съзнанието картина на хиперинфлация в мирно време. Подобна аналогия е некоректна по простата причина, че днес България има валутен борд. И че Националната банка не се управлява от правителството – иначе то отдавна да е отворило печатницата за пари... Повтаряемостта насочва погледа към времето – или по-точно, безвремието на Беровото управление. По вид – коалиционно-патриотическо; на практика – номенклатурно-анархистическо; по същество – комунистическо. Носещо най-характерните повтарящи се черти на всяко комунистическо управление – то винаги е прикрито зад фасадата на някаква псевдо-коалиция. Винаги мимикрира зад гръмките фрази за национален просперитет и социално благополучие. Винаги митологизира представата за стабилността на държавата, като под „стабилност” се разбира именно стабилната повтаряемост на едни и същи социални пороци... Защото социалистите винаги демонстрират склонността си да управляват „ под прикритие”. Анонимно; с подставени лица – или, най- малкото, с внушение за „ споделена отговорност”. Затова моделът на Беровото правителство се оказа онази „златна мина”, дивидентите от експлоатацията на която бяха употребени при Жан Виденов. Инвестирани при Сакскобурггота. Окончателно изхарчени днес...
Но нека оставим на къдърни политолози и почтени социолози (ако все още ги има) да анализират миналото и неговите повтарящи се детайли в битието ни. Общото усещане е свързано с представата за ескалираща престъпност; свирепо гешефтарство; крещяща корупция и политическо безхаберие. Прикрити зад популистки лозунги и удобен медиен комфорт... Ще ви припомня само един симптоматичен случай. България формално спазва ембаргото, наложено на остатъчна Югославия заради бушуващата на територията й гражданска война ( разбира се, българските интелектуалци изцяло подкрепят политиката на Милошевич – да ви звучи познато?) Внезапно гръмва пореден медиен скандал – българският кораб „Хан Кубрат” се оказва на десетки километри от пристанището си, за да разтоварва ембаргови продукти и горива на чужда територия... И мазните следи на тази сделка плуват най- спокойно по водата; люшкат се самодоволно - от ясни по- ясни. Та да може мастит държавен чиновник да ги види и с неописуемо простодушие да рече: „ – Я, следи! Що щат тука?!” И да се вгледа с надежда по Дунава – няма ли да изплува оня библейски Кит, дето е глътнал Йона, та да погълне и мръсните следи. Но и библейските китове не могат преглътна толкова мръсотия... То преди две хиляди години един мина по водите на Галилейското езеро и следите му останаха, че тия ли?... Та взира се напрегнато слугата на народа надлъж и ношир по Дунава и нищо, ама нищичсо не вижда освен боклуци, тъй, че от мъка му иде да запее, та да завие: „ По Дунава кирпич плава...” Ама нали по онова време още си нямахме музикални идоли, та да привикнем с нецензурните текстове, отвръща оня срамливо поглед от реката. Зяпа страната си – България и тя цялата набраздена от мръсни следи! И като не знае държавникът вече накъде да погледне, та да забрави тая история, току му се привижда – от самата история излиза хан Кубрат със сноп пръчки в ръка...
Разбира се, това е поетическа фантазия. На оня чиновник хич не му пукаше нито за заплашеното екологическо равновесие, нито за катастрофално замърсените ни души и мазните петна, плуващи из съзнанието. Както на днешния висш държавен служител въобще не му дреме за нарушеното морално равновесие и очевидната криза на държавността. Щото е наясно със закона за персеверацията. Ах, тази хубава българска думичка! Свикнал е електоратът да го лъжат, мачкат и подритват. Има си и той пиетет към персеверацията – социалната грозотия му е позната, та лесно я преглъща. Звучи му като стара градска песен. Натрапчива мелодия, която просто не можеш да изгониш от съзнанието си...
Знаете ли какво се прави, когата подобна мелодия се завърти из главата ви? Просто пускате радиото и сменяте станциите, докато намерите хубава музика. Поне това днес е възможно, нали?

За фасадата на „фасадната демокрация”

В. "Седем", 19.03.2008

Наскоро бях свидетел на анекдотична случка. Представете си средностатистически, полупрепълнен софийски трамвай. На една седалка е седнала гражданка, положила върху коленете си три-четиригодишно хлапе. То си дърдори нещо – и както само децата умеят – внезапно и силно пита: „Мамо, накъде отиваме?”. Жената зяпа разсеяно през прозореца и не му отговаря. Детето си мърмори известно време и отново силно обобщава – Накъде отиваме... На майната си отиваме!... Следва стремителна и не по-малко звучна плесница, рев, дидактическо мъдруване. Но нали това хлапе многократно ще да е чувало въпросния израз? Животът непрекъснато ражда вицове, но много често вицовете носят истини, които могат да конкурират непреходни мъдрости. И в смешната фраза, папагалски повторена от едно дете, се оглежда, например, екзистенциалният въпрос на шопа – Оти руч`ахме жабетата?!... На осемнайстата година от началото на демократичния преход, българинът комай е забравил не само накъде отиваме, а и защо сме тръгнали натам. А древната китайска максима твърдеше, че ако не знаеш накъде си тръгнал, никога няма да стигнеш там, където искаш...
Защото въпросният българин върви по една централна и задръстена с коли улица. И понеже улицата е тясна за колите, те са задръстили и тротоарите. Мълвата, че като започнат да глобяват шофьорите, всичко ще се оправи, звучи в ухото на нашенеца като виц. Трамваите и тролеите също са претъпкани, пък и нередовни, та не си заслужава да висиш по спирките. И ти остава да лавираш между колите, стъпил с единия крак на уличното платно, а с другия – на тротоара. И куцукайки, да зяпаш фасадите на сградите. Къде мърляви и олющени, къде прясно боядисани, с крещящи или топли цветове. Древни и модерно-лъскави. Изящно извисени и заплашващи да се срутят върху теб. С нагло изпъчени пред тях пана, върху които не по-малко нагло се кипрят силиконови красавици по прашки. Образна емблема на изобилието. Изобилна плът. Месо. Като в месарски магазин... Градският шум попива в купчините боклуци под краката ти. Иска ти се някой да измие тази мръсотия, но дълбоко в теб се прокрадва страхът, че струите вода ще отмият и лъскавата фасадна боя. И зад нея ще се облещи декорът от картон и дъски, който ни заобикаля. Един бутафорен свят; театрална сцена на псевдодемократично общество. Декор, сред който се откроява пространството на фасадната демокрация...
На 17-ти март 1895 г. Вазов завършва „Кардашев на лов”. По подобие на Диоген, който е тръгнал посред бял ден да търси Човека, известният „писател-реалист”, Кардашев, е тръгнал на лов за положителни характери в столицата и околностите й. След поредица от трагикомични сцени, които изумително напомнят нашето ежедневие, героят произнася:
„- Не можем да искаме от някого онова, което няма!... Нашият живот ни дава само уродливи явления. Нека го вземем такъв, какъвто е... Бъдещето е неизвестно никому; може би то да пази в тайните си крила за полети на възвишената поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!”.
Сто и тринадесет години по-късно, ако можеше да обиколи из софийските улици, героят на Вазов вероятно би произнесъл същите думи. Бъдещето не даде крила за полети на възвишената поезия. Защото времето на прехода никога не ражда висока нравственост. Обикновено то е времето на мерзавците – и това е социална аксиома. Но то ражда и прозрението, че трябва да цениш нравствеността – и да воюваш за нея. Че именно моралният катарзис лежи в основата на обществената промяна. А това не значи съграждане на някакъв нов морал, а връщане към онези непреходни нравствени ценности, които са вписани и в темела на европейската цивилизация, и в традициите и битовата култура на българина. Това значи да почистим лъскавия „варак” от онези измислени нравствени категории, с които соцът промиваше съзнанието на „народонаселението”. И които наричаше „социалистически морал”...
Дали е случайно, че преди тринайсет години Теди Москов вече е превърнал „Улицата” в образна емблема на прехода? Един весело-непристоен карнавал, елегантна гротеска, в която пъстрият хоровод на характери и случки разсмива и разплаква, защото зад него се крие тъжната усмивка на добрия човек и блестящ професионалист. Една нова „Комедия дел арте”, която сваля фалшивите маски, дърпа завесата и пред зрителя лъсват простотия и примитивизъм, политическа лакомия и парвенюшка мегаломания. И човечност – скрита в дъното на ракиена бутилка...В монолога на дребен чиновник... В абсурдните разсъждения на герой, който по Чаплиновски се бори с възможността да стане духовен емигрант в собственото си отечество. Дори само в „Работнически блус”, изпълнен от неистовия Христо Гърбов, е изкристализирала цялата истина за духовния вакуум, в който съществуваше възхваляваната в миналото класа – хегемон. Стаена зад лъскавата фасада на представата за класата-хегемон!...Ще кажете: - Ама продукцията на Теди Москов беше много интелигентна. Прекалено елитарна и естетически издържана. Колцина бяха онези, които я разбираха? Зрителят е изпростял; най-често той си е направо простак. На него му дай пошлост, примитивизъм и голотия. Дай му естетиката на Слави Трифонов плюс мръсни вицове и той доволно ще грухти. Ще мъдрува – „Ама как им го рече само Славе?!...”
И ще допуснете грешка. Защото умните хора винаги са повече от глупавите. Добрите са повече от злите. Етичните са повече от безнравствените. В противен случай глупостта, лошотията и аморалността биха били норма. А човек е така устроен, че не се вглежда в нормата, а в анормалното. В онова, което е отклонение от представата му за норма. Кога се сещаме за въздуха, който дишаме? – Когато е много замърсен или пък много чист. Иначе просто си го дишаме...
Никой не може да избяга от нормите на свето, в който живеем. И ако нормите на въпросния свят са демократични – а те са такива – домораслите български пишман-нормотворци изпадат в творческа криза. Защото не разумяват морала на европейската цивилизация. Те си имат собствени представи. За тях посткомунистическата агония и мутренско-анархистичната номенклатура; политическата далавера и корупцията са норма. И понеже тя е очевидно ненормална, разиграват театро. Но не под талантливата режисура на Теди Москов... О, не! Те разиграват просташки водевил с елементи на възрожденски наивитет. И в него целокупният български зрител е призован от своя президент-председател да изпраща ес ем ес-и, та да събере бели пари за черните дни на нещастните сираци. Срещу които световният империализъм е скроил пъклен заговор... А това, че четири милиарда излишъци от края на миналата година са се изпарили незнайно къде, е без значение. Може пък някой и друг милион да е сублимирал в партийните каси на управляващите... В този водевил под патронажа на финансовия министър нашенецът може да стане „мениджър за един ден” (нещо като господин за един ден). В това пошло театро депутати и министри се качват на напудрен бърз влак, в който има дори детски кът (!!!) и тоалетна хартия (?!!). Без да се подпали, влакът благополучно стига до Червен бряг. Вдъхновени от своя безпримерен героизъм, слугите/слугините на народа (щото висшите държавни чиновници са слуги на народа, това го знае всяко дете) – с облекчение се качват на лъскавите си лимузини. Тяхната титаническа менталност вече е очертала стратегически мерки за сигурност, които ще направят ж. п. транспорта бърз и сигурен поне като японския... С оперетъчна напереност водещият популярно шоу крещи – тази вечер България решава кои ще бъдат финалистите на Мюзик Айдъл! Тази вечер България избира, а Азис влиза в журито! Горката България... Дали чувства разтърсващия драматизъм на момента? Крещящ идиотизъм и бутафорно перчене ни заливат отвсякъде. На 21ви март в обновената зала на операта отново ще зазвучи вълнуваща музика... Лично министърът на културата е избрал тоновете, цветовете и нюансите на обновлението. Както с неописуемо простодушие заявява той пред телевизионните камери... Как да не се сетиш за ироничните слова на Радой Ралин – Не ме е страх от министъра на културата. Страхувам се от културата на министъра... Не че ремонтът е нещо лошо. За мизерията вече напомня само помещението, в което съхраняват декорите. Догодина ще намерят място и за тях. Стига дотогава да не пламнат...
Лъскавата фасада на помпозно шоу с холивудски привкус и миризма на вкиснало трябва да внуши в съзнанието на електората усещане за силата на правителството и феноменалния успех на неговото управление. За комсомолското дръзновление, с което тричленката очертава пътищата на нашето демократично развитие ...
Само дето по тези пътища смръщена майка тътрузи влачещо се след нея детенце, което жизнерадостно крещи – накъде отиваме... на майната си!...

.....

Мое златно момиче, за мене награда
е единствено светлата твоя любов.
Като пламък на винаги лумнала клада
в безнадеждния хаос на живота суров.

Ти самата си хаос в подредения свят.
И привидно си толкова крехка и нежна,
като цъфнал едва сега пролетен цвят,
а в душата ти скрита е сила безбрежна.

За небето венчана от знака Везни,
ти си толкова чужда на земни, уж важни
неща. Любовта ми към теб, може би,
затова няма как да е „малограмажна”.

И жена, и девойка в теб търсят баланс,
ти си пролет, и лято, и есен, и зима.
Многопластна, различна, и диреща шанс
да внесеш нещо свое в живота, любима.

Ти каква си – момиче, жена, или жрица?
В тебе слива се гордост и сила с финес.
Тази жива магия във твойте зеници
запази все такава, каквато е днес.

Дали съм хубавка?...*

в. "Седем", 12.03.08

Димитричка лежи на канапето, зяпа разсеяно към неопределена точка на тавана и тежко въздиша. Мартенското слънце и парното са нагрели стаята като фурна. През прозириците на полуспуснатите щори лъчите лениво играят на криеница с плюшени играчки и струпани върху бюрото учебници. Блестящи прашинки висят като златна пудра във въздуха. Подлъгана от топлото време, някаква муха-мутант е влетяла през открехнатия прозорец и монотонното й бръмчене се слива с въпроса, който се върти в главата на момичето. Дали съм хубавка?...
Димитричка е в седми клас. Сутринта тя е изпитала непреодолимия порив да се разболее. С неосъзнатия талант на роден актьор, по метода на Станиславски, е изиграла впечатляващ етюд пред майка си и сега трябва да лекува гърло, корем и други телесни неблагополучия. Още през стачката на учителите Диди – както й казват всички – си е обещала никога вече да не пожелава извънредна почивка. Тя е посрещнала въпросната стачка с неописуем възторг заради неочакваната ваканция, но на третата седмица е прозряла баналната истина, че човекът е обществено животно. Че класната стая, която толкова й е омръзнала, е къде-къде по-привлекателна от перспективата да решава тестове и зубри уроци от учебника, та да не изостане с материала. Предстоят й изпити, а родителското тяло е превърнало темата за нейния избор на училище в семейна баталия. Майка й настоява да се насочи към езикова гимназия, защото там е бъдещето и утре я чака Брюксел, а баща й – ревностен защитник на математическата ориентация – твърди, че на тия хрантутници, дето са отишли в Брюксел, никакви чужди езици не им трябват, щото те и собствения си не знаят. Накрая двете страни са сключили въоръжен до зъби неутралитет, в резултат на който Димитричка трябва да ходи на уроци и по литература, и по математика. Истината е, че момичето въобще не е наясно какви точно са нейните приоритети. Тя предпочита да се кикоти с приятелките си, да слуша музика и да гледа телевизия. Макар че е голяма, все още й е забавно да слага плюшения мечо на гърнето. Но този път съзнава, че, фигуративно казано, сама се е насадила на цукалото. Вместо да остане цял ден в творческо уединение, с изненада е разбрала, че поради ред причини него ден родителите й също са вкъщи. И сега тя боледува на канапето и страда, а в хола „старите” са пуснали телевизора и слушат обедните новини.
Диди не се интересува особено от новините. Наистина, вестта за изгорелите вагони и човешки жертви силно я е впечатлила, но коментарите на авторитетни правителствени чиновници са убедили седмокласничката, че най-вероятно пътниците сами са си виновни. Тия неща с вината са й до болка познати. Нали и тя винаги излиза виновна! Обаче е много забавно да слуша какви ги дрънка баща й пред телевизора. Той е спокоен и благ човек, но пред екрана освирепява. Ето, и сега говорят колко много скачат цените на тока и колко малко повече ще плащат хората във връзка с това увеличение. Защото правителството непрекъснато се грижело за интересите на населението. А баща й боботи, че щял да го нафука и на правителството, и на главата на това правителство, дето нямал един ден трудов стаж, пък си вярвал, че може да върти държава. Диди не е много наясно с нафукването, но се досеща, че то ще да е различно от фукането на Мими от техния клас. Татко й върти бизнес с цветни метали и всеки ден кара дъщеря си до училище с лъскав Мерцедес. А Мими се фръцка с фирмени дрешки и авторитетно обяснява колко лошо нещо било ксенофобията и как трябвало да уважаваме нашите мургави събратя. Обаче тя е тъпа блондинка и тая завързана дума е единственото умно нещо, дето знае... Всъщност, Димитричка тайно завижда на Мими за русите й коси. Собствената й коса е кестенява и момичето си представя как си оцветява руси кичури, но е убедена, че майка й тутакси ще ги оскубе. Пък и нейната коса си е хубава... Гошко така я зяпа, че тя чак се раздвоява – дали да му лепне плесница, или да му залепи една целувка по луничавата буза... Прищява й се да застане пред голямото огледало в ъгъла на стаята, но я мързи да помръдне. Сигурно я гази пролетна умора...
В съседната стая баща й избухва в смях. Току-що са съобщили, че в Габрово, в някакъв обувен завод, на работниците плащали с обувки. Понеже продукцията за износ била некачествена, чужденците я върнали, а шефовете на фирмата решили с тях да изплащат заплати. Диди се чуди какво ли ще да е да имаш няколко чифта еднакви обувки. Пфу, че досада! По-добре да ходиш бос. Дядо й би казал, че колкото и да обуваш простотията, тя си шляпа боса. Той все такива ги говори. Казва още, че простотията не ходела по конете – конете били високоинтелигентни животни. Простотията си ходела по хората. Димитричка решава, че да плащаш на хората с обувки си е голяма простотия!
В хола телевизионният говорител с тайнствен глас съобщава, че от днес държавните тайни щели да бъдат още по-пазени, защото специалната куриерска служба, която разнасяла тайните на България от министерство на министерство, вече щяла да изпраща тайните си куриери със специални автомобили. Диди се сеща, че е гледала един екшън, в който един таен куриер – голям сладур – кара страхотна кола и непрекъснато бие лошите. Но докато се мъчи да си спомни името на киноактьора, баща й отново избухва. Някакъв „дребен” изтърсил, че без въпросните куриери, държавната машина нямало да функционира. Димитричка чува такава поредица от изразителни епитети за машината, машиниста и въпросният тиквеник, че чак успява да се разсъни... Но бръмченето на мухата отново я унася, и тя си представя как кара специална кола, пълна с тайните на държавата, а в огледалото се отразява изящен профил на супер кинозвезда. Как ли се става звезда – мисли си момичето. Дали с Мюзик Айдъл можеш да станеш известен по целия свят? Щом една тъпа песен за заклани кокошки и прани гащи сега е родила толкова кавъри, сигурно не е трудно. Диди с голям интерес следи и предаването „Това го знае всяко хлапе” и вижда как хлапетата стават звезди, но недоумява защо изобщо трябва да учи при това положение. Нали всяко хлапе знае толкова неща! А тя се готви за изпити. Глупости!... Някоя и друга хирургическа намеса – и Диди става поредната фолк звезда. Пее добре, знае наизуст репертоара на Камелия и Ивана... Само дето майка й би й показала звезди посред бял ден – естествено, не фолк...
Сега пък в хола кънти гласът на майка й. Коментарите за кражбите на двете известни картини – „На Шипка всичко е спокойно” и „Пробуждането на България” от изложбата в НДК я довеждат до ярост. Майка й обича изобразителното изкуство и крещи, че след като са откраднали пробуждането на България, сега вече България е дълбоко заспала и от нея държава не става. Щото и тия, дето поддържат реда, са абсолютни кретени и на министъра някой ден ще му откраднат гащите. Баща й ехидно я контрира, че българите сами са избрали управляващите партии, дето са спретнали правителството. А майката отсича, че всички са маскари... Само че Димитричка се сеща как предната година госпожата ги е накарала да прочетат „Бай Ганьо”. Пък там героят казва: „Мене ако питаш, и едните, и другите са маскари, ама келепир има в тая работа... Хората пари натрупаха!...”. На момичето никак не му се иска да се довери на мъдрости, изречени от Бай Ганьо...
Докато разсъждава върху въпроса с маскарите, Димитричка чува нечий авторитетен глас, който говори от телевизора за някакви лоши хора, дето с безпочвената си критика искали да дестабилизират държавата. Диди не е съвсем наясно какво точно значи това, но разсъждава, че за да дестабилизираш едно нещо, то първо трябва да се стабилизира. И си представя, че Държавата е участник в Мюзик Айдъл. Накипрена и разкрасена, тя много стабилно се е кукнала на едно кръгло подиумче и пее на развален английски колко е хубавка, а Правителството, запотено и разгърдено, с пъшкане върти сцената. Та да я видят всички, щото иначе няма да разумеят смисъла на песента... От толкова въртене на момичето му се завива свят и го унася лека дрямка.
В ъгъла, пред огледалото, с лениво бръмчене, изписва кръгчета мухата-мутант.
Види се, и тя се пита - Дали съм хубавка?..



* Авторът изказва дълбока благодарност на сатирика Кръстьо Кръстев за този чудесен израз, върху който дълго може да се разсъждава!

Честит празник (на Клара Оцеткин)

Хайде, на всички дами, честит празник! (Дали е въведен от Клара Цеткин, или някоя друга персона всъщност няма значение - празникът винаги е хубаво нещо и никога не е излишен. И да сме безделници, нали не сме без празници :)). Да сте живи, здрави, щастливи и красиви... и за 8-ми март да черпите по 8 МАРТинита ;).

29-ти февруари... У-у-у, студено!... *

В "Седем" 5.03.2008

При завоюването на Египет римляните срещат неизвестен за тях начин на времеизчисляване. И доколкото винаги оценяват своята милитаристична политика като „цивилизаторска”, цивилизаторът Юлий Цезар налага в Римската империя от 1.01.46 г. пр. н.е. летоброенето да се определя според календар, съобразен с египетската система и наречен на негово име – Юлиански. Цивилизовано, нали? Да оставиш името си там, където не му е мястото, е практика, която добре познаваме. В България, например, в началото на 21-ви век се роди политическа партия, носеща името на своя патрон и създател – НДСВ... Но цивилизацията не прощава какъвто и да било опит за присвояване на нейни прерогативи. На 24-ти февруари, 1582 г. папската була Inter Gravissimas на папа Григорий XІІІ официално одобрява предложената от калабрийския доктор Алойзий Лилий модификация на Юлианския календар, въпреки че той изглежда стабилен и вечен като света. Човечеството започва да брои времето преди и след Христа; да го пресмята според по-точния Григориански календар и да определя по нов начин високосната година. Но се оказва, че въпреки направените корекции, Григорианският календар е малко по-дълъг от реалното време, за което земята се завърта около слънцето – 365, 2425 вместо 365, 2422 дни... Може би затова денят 29-ти февруари, който е шейсетият при високосна година, според астролозите е особен ден. Симптоматичен ден. До края на годината остават 306 дни, върху които 29-ти февруари оказва своето мистично въздействие...
Anno Domini (лето Господне) 2008-мо, 29-ти февруари.
Часът на новините (разбирайте, часът на истината) по БТВ.
От 19.00 до 19.20, в хронологичен ред, шашардисаният български зрител научава:
- Ад под небето! В началото на деня, близо до Червен бряг, два пламтящи вагона буквално се разтапят от горещина. Броят на жертвите е кошмарен. Свидетели твърдят, че едва работел само един пожарогасител. Вратите на вагоните са заключени. През целия ден паникьосани роднини така и не са научили имената на жертвите. Официални държавни представители дрънкат очевидни дивотии. Други така и не се появяват пред медията. Върху възприятието на зрителя усещането за хаос издува тежки мехури от изгаряне...
- В български град пада поредна козирка на пореден жилищен блок. Жертви няма и зрителят си отдъхва. В неговото съзнание броят на жертвите от рухнали сгради през двата цикъла на последните високосни години е достоен за мемориал...
- Маскирани бандити с бронежилетки и надписи „Полиция” са рязали уши в апартамент на столичния квартал Дружба. Става ясно, че това е трети случай за последните три месеца. Става ясно още, че вероятно иде реч за респектираща акция на организираната престъпност по повод нерегламентирана продажба на кокаин. На зрителя не му е съвсем ясно коя продажба на кокаин е регламентирана. За сметка на това много ясно разбира, че подобен бизнес се нарича „шанаджийство”; че шанаджиите продават много чист материал и че някой „бръмчи”. „... Шанаджиите не дават на полицаите... липсват уши после!...” – изрича авторитетно дилър - консултант с грижливо прикрито пред камерите лице. Очевидно шокиращата информация за „мними полицаи” и потенциално замесена в този бизнес полиция, зрителят безгрижно пропуска край ушите си. За него това не е новина...
- Екип на телевизията разследва как в елитни софийски заведения се продават или поне редовно консумират наркотици. Полевият тест е много интересен и зрителят с одобрение наблюдава как хартийката, с която вземат проби от луксозните умивалници в тоалетната на заведението посинява. Тоя номер със синя течност върху специфична материя му е познат от рекламите за дамски превръзки...
- Нова „наказателна акция” на ЕС; спират парите по ФАР до 31-ви март, заради нередности в две от четирите държавни агенции, които ги управляват. Става въпрос за проблеми с контрола и зрителят е спокоен – той би се учудил, само ако нямаше проблеми с контрола. Още повече, че въпросните агенции са към финансовото и строителното министерство... Зрителят отдавна се е отказал да размишлява върху пропуснатите ползи – управлението на държавата не му дава никаква надежда, че самият той ще има каквато и да било полза от присъединяването ни към Европа и европейските икономически програми... Отдавна се съмнява, че самият той въобще може да се добере до някаква помощ по някаква програма.
- „Тиха” разпродажба на Кремиковци – зрителят окончателно се убеждава, че шумът около съдбата на бившия металургичен мастодонт не е случаен. Не му е ясно само как така разпродават Кремиковци, след като то вече е продадено. И каква нова схема за източване е разкрита, след като процентът на държавно участие е бая внушителен, сиреч, държавата носи внушителна отговорност, най-малкото на законодателно равнище, за състоянието на нещата. Инак зрителят си е съвсем убеден, че асоциативната верига „Кремиковци-Томов-кражба-продажба-футбол-хаос” не се нуждае от никакъв коментар.
- 73 тона меден проводник на стойност 1 млн.евро са откраднати от новостроящата се ТЕЦ „Марица изток 1” край Гълъбово. Зрителят е очарован – той е научил новината за кражбата на годината (естествено, краят на тази година е още твърде далече...), добре подготвена и реализирана на два пъти през декември и началото на февруари. Вестта, че престъпниците са заловени се „неутрализира” от дребната подробност, че медта от бобините, изчезнала при първата кражба, е вече нарязана и продадена. Става дума за 21 бобини с тегло 73 тона, тъй че ще да е паднало здраво рязане!... Дребна подробност са и детайлите, че деянието може да забави строителството на централата, чийто първи блок трябва да заработи през 2009-та. Дребна подробност са също турските имена на извършителите и турската фирма, извършваща строителството. Никакви обръчи от фирми и конкретни имена не могат стресна обръгналия на всичко нашенец...
- С триста хиляди лева е ощетена държавата от злоупотреби със земи край Варна. На фона на Апокалипсиса, който е взривил разума и сетивата на зрителя, тази новина извиква блажена усмивка върху лицето му. Номерът с незаконното строителство край морето е толкова ясен, че комай само младите и еколозите продължават с наивните си опити да спрат беззаконието. Да озаптят свирепата лакомия на мутрафонизирания роден капитал към апетитни кътчета от красивото някога Черноморие...
Часът е 19.20. Минали са двайсет минути от началото на новините по БТВ. Денят е петък, 29-ти февруари, лето господне 2008-мо. До края на предаването шашардисаният българин ще научи още, че джип е прегазил шестгодишно дете; че гражданите на Русе не искат различните в близост до своите жилища, и че предстои свирепо повишаване цените на тока. Ще научи, че покачването на еврото спрямо долара аха-аха да достигне покачването на данъците спрямо доходите на българина. И накрая ще разбере какво мислят децата за „Мюзик Айдъл”. Те комай са единствените, които винаги мислят в края на първата емисия... Освен тях, айдуците мислят как по-атрактивно да нарушават закона; управляващите мислят как по-убедително да лъжат, че законът не се нарушава, а опозицията мъдрува дали да се обедини срещу очевидното зло. И това мъдруване разкрива както управленска, така и опозиционна немощ. Защото още Ботев ни връща към старата народна мъдрост, че докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват! Мъдруването на опозицията очевидно дава картбланш на лудите... Денят е петък, 29-ти февруари на високосна година. Ден, който още в древността е добавен в календара за гражданско удобство. Което предполага наличие на граждани. И на гражданско общество...
А гражданското общество не е сбор от електорални единици, които с унило безразличие слушат мъдростите на своите управници. Гражданското общество е общност от личности, които уважават закона; държат на закона; разбират силата на закона. И когато законите не се спазват, и когато законите са лоши; и когато законодателите не създават нужните закони, понякога гражданското общество излиза на улиците и сменя и законите, и законодателите!
-----------------------------------------------------------------------------------------
* Възклицанието отвежда към реакцията на Алеко Константинов при срещата му с някои негативни обществени явления на Америка в пътеписа „До Чикаго и назад”, написан преди повече от 100 години.

Първомартенско

Ей го, е – обяд ще стане!
Чакам някой да ме кани
на две бири и салати
първомартенски, егати!

Ама вече сме разбрали –
всички именници днешни
в миша дупка се скатали...
Уж дела ги чакат спешни.

Но нали е празник днеска,
поздравче по повод него
нека тук поне изплескам,
белкин някой прочете го!

За "Честита Баба Марта",
нека всеки днес спечели,
също както при хазарта,
пачки много и дебели!

И през цялата година
само бели грижи тука
да напомнят, че ги има –
колкото да няма скука!

А за "ЧИД" на всички –
Марти, Мартовци, Мартини –
в джоба – белите парички,
в чашите – червено вино!

Само дето все забравям
мартеници да ушия...
Всичко „най” ви пожелавам,
номера дано отбия!