За Дон Кихот, вятърните мелници и българската журналистика

В. "Седем", Сряда, 28.05.2008

Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота...
Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича –българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел.
Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти (след няколко дена ще се уверите отново в тази истина), от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене...
Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото.
Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници!
Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или?
Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници...
Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството.

24-майско (или какво е родната азбука за един "бизнесмен")

Май е. Двайсет и четвърти.
И за млади, и за дърти
ден е светъл и народен
на езика мил и роден.
Но на този празник тачен
именник един е мрачен...
Киро „Дънера” е важен
бизнесмен – мастит и снажен,
джакпот трупа си без ТОТО,
но е бесен днес, защото
в най-критичния момент
му се случи прецедент.
Сутринта, на КПП-то,
негов скъп колега дето
във Колумбия бизнес прави
изненада му направи –
ТИР за него разтовари,
цял натъпкан със цигари.
Киро тайно там показва
чек дебел... И се оказва,
без пилеене на нерви,
ТИРа – пълен със консерви.
Тъй, с подарък от авера
Киро прави далавера.
Трябва само да подпише...
Но не знае той да пише!
Болна пък лежи от шарка
сръчната му секретарка.
Вместо него тя подписва
и без нея той увисва.
Сделката се сгромолясва...
Но идея в миг проблясва –
той, за празника си днешен,
има друг подарък смешен –
негови едни абдали
някакъв буквар му дали...
Няма той да се излага –
ще го прочете веднага!
Бизнесът да не закучи,
азбуката ще научи.
Стане ли проблемът джобен,
той е умен и способен!
Първа страница отваря:
„А” – аванта – си повтаря.
„Б” е бизнесът му тънък,
носещ звук паричен звънък.
„В” – без западна В-алута
той не може и минута.
„Г” – „гешефт” е родна дума,
със значение „крупна сума”.
„Д” – за „дънер” – чудно нещо –
ала Киро не се сеща...
За „дръвник” – дори по-малко...
„Е-врото поскъпва... Ж-алко!...”
З-убри Киро до забрава,
И-нтелектът изостава...
Буква „К” докато стигне,
Л-етвата се твърде вдигна.
М-озъка му се опърли
и буквара той захвърли.
От четмото се отказа.
Тъй без сделка се оказа
и без пукната цигарка...
Но разбра – без секретарка
никога да не увисва,
щом го карат да подписва...
Или двамата абдали,
дето буквите създали,
би могъл да ги наеме,
първи клас така да вземе?...
Ала много време има –
ще му мисли догодина,
пак на двайсет и четвърти.
За учение няма дърти!

ПП. Честит празник на всички! :) На абитуриентите - честито завършване, всякакви благополучия оттук насетне... и никога да не забравяте азбуката, щото понякога е необходима ;).

Английската - Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите

На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо.
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях...
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”. За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора. И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?

Какви времена...

Концертът "Цвете за Гошо" (в памет на Георги Минчев) в Южния парк, и тази година, както предишните, мина чудесно. В събота нямаше много хора, вероятно поради причина на работния ден, но все пак се посъбраха. Фактът, че все още се посещават и такива събития (макар и не толкова, колкото промоциите на албуми на Глория и Азис), малко от малко, е обнадеждаващ. И при това събралите се не бяха само от гилдията на "старите ергени" - имаше даже доста млади, и то много ентусиазирани. Дори и да не ги посрещат с "хляб и мармалад" (само с бира и кебапчета :)), хората пак се радваха на "блажените години"...

Абе, с една дума, "равносметката" е следната - rock&roll-ът може и да не е вече "млад", но още си съществува... Главно в лицата на Епизод, Васко Кръпката, Вили Кавалджиев, Джендема", "Атлантик", "Стубел-Питин-Дари Блус Бенд", Милена и много други... Хора като Георги Минчев не са напълно забравени, още се организират мероприятия в тяхна чест и, слава на Тангра, регламента за участие включва единствено интерпретация на песен от репертоара на Гошо, както и авторски пиеси и магистрални за блуса и рокендрола парчета, по избор - а не да си пуснем sms-чето, както сме се изтегнали на канапето. Нито участниците и тяхното представяне се определя от същество, до побъркване напомнящо Шрек от едноименното филмче, или две персони, предизвикващи "сблъсък", или дори втръсък у всички възможни възприятия у човека... Там е работата, че ние добре познаваме феномена на "побългаряването" - Мюзик Айдъл може и да е много добра шоу програма като замисъл, да има своите европейски традиции, но на местна почва се превръща в нещо пошличко... Независимо от изобилието от прекрасни гласове - все пак сме родината на Орфея - от формата на това предаване се носи някаква блатна миризма... То е почти като онзи идиотски рекламен клип за матурите - хубосията на екшъна малко трудно може да влезе в съзвучие с достойнствата на интелигентността. Образованието не е криминален политически или психотрилър, точно както музиката на Гошо не може да се препокрива с балканско-поп-фолк-рап напъни. И затова най-впечатляващите гласове на най-перспективните музиканти, в атмосферата на опошляване и хълцаща истерия започват да звучат фалшиво...

И тук извода е очеваден - в тези объркани и хаотични времена, в които живеем, все пак има ценности, които стоят над хаоса. И естетиката на рока, самата рок-култура, се оказва такава ценност. Може би защото макар и в друга ситуация, тя е родена във време на остри социални конфликти и затова е толкова издръжлива на ударите, които понася общество с още трудности. И този интерес към музиката на вечния Георги Минчев, устойчивия спомен за него, е повод за оптимизъм... Също така, ако ви направи впечатление, гласовете от Мюзик Айдъл като че ли звучаха най-автентично именно когато изпълняваха рок парчета. Това навежда на някои размисли, нали?

Мълчанието на агнетата

В. "Седем", Сряда, 7.05.2008

„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”

Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.

От Гибелта до Възкресението, или размисли за „страстите български”

В. "Седем", сряда, 30.04.2008

На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.

Великденско

Христос пак возкресе. И тази година.
И чудя се как не му втръсна...
Но зная, народът дори да загине,
че пак глупостта ще възкръсне.

Отново Великден е. Всеки се моли,
изпълнен с надежда и вера...
Споделя с Всевишния свойте неволи...
но все в материалната сфера.

Един се оплаква – кокоши яйца,
пък колкото щраусови струват!
Кокошки си взел... Те да носят не щат,
а всички комшии го псуват!

А друг – да не харчи за скъп козунак,
заел се да меси тестото.
Но вместо да бухне то, някой ахмак
му „бухнал” отвънка Пежото.

Не иска пък трети да шари яйцата.
Изкуството тъй-тъй е в криза...
А с тия растящи цени на боята,
латекса по-евтин излиза!

Четвърти за 6-ти Май кърши ръце,
че как след Великите пости
за агнешко луди пари да даде,
да черпи досадните гости?!

И всеки, за всеки партиен водач
се моли с безкрайна набожност,
да бъде споходен от някой „бияч”
(и то не яйце по възможност).

П.П. Честит Великден на всички! Много здраве, щастие, любов, положителни мисли и великденско настроение! (И то не като това на героите, изобразени отгоре, след великденския им престой у нас!). Поздрави!

Галошите на Шекспир

В. "Седем", Сряда, 23.04.2008


На 23-ти април 1564г. в градчето Страдфорд на Ейвън се ражда Уилям Шекспир. Всъщност около точното време на това знаменателно събитие има доста спорове - той е кръстен на 26-ти, но традиционно се приема, че великият Бард е роден на 23-ти. Може би защото е Гергьовден, а може би заради съвпадението с датата на смъртта му – 23-ти април, 1616 г. Във всеки случай знаем, че на същия ден през 1932 г. в Страдфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Знаем също, че на същия ден и месец през 1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиера. И че Шекспир никога не е получавал този орден – въпреки фамилния герб и правото да носи титлата „джентълмен”. За Обединеното кралство Орденът на жартиера е нещо като орден „Стара планина” у нас. Не го получава кой да е... Но за сметка на това, този драматург и поет получава признанието за най-значимият писател в англоезичната литуратура. И от 1995 г. човечеството празнува Световен ден на книгата и печата – в чест на Шекспир, Сервантес и перуанския писател Де Ла Вега, починали в един и същ априлски ден на 1616-та...
Не зная доколко българското човечество днес изпитва празнични настроения. Най-вероятно настроенията му гравитират някъде около скептицизма. И този скептицизъм е оправдан поне от една гледна точка – подозрението, че Шекспир никога не е носил галоши. Макар че етимологията на въпросната дума ни връща още към старогръцкото “calópous” – калъп за обувка – в съвременните европейски езици словоформата „галоши” е дошла от френското „galoche” със значение гумени половинки обувки, които се носят върху други обуща за предпазване от кал, вода и сняг. По време на соца у нас те битуваха най-вече под формата на гумени цървули, които освен своята функционалност, бяха и знак за социална принадлежност. Оня, който ги носи, принадлежи на класата на работниците и селяните; одобрява мероприятията на народната власт и има правилен произход. Още в онези времена обаче управляващите не носеха галоши и гумени цървули. Те също принадлежаха на класата на работниците и селяните, но бързо забравиха своя произход, смениха каскетите с бомбета и оставиха гумените цървули на народонаселението от провинцията. Провинциализмът не е свързан с определен географски регион – той е състояние на духа. Човек може да живее в най-глухата провинция, в най-малкото селце – и да носи просветлената душа на европеец. Да обитава жилище в центъра на София - и душата му да е увита в паяжини и да вони на лук и вкиснало... Та управляващите сметнаха, че като захвърлят галошите, ще се разделят с провинциализма си. В резултат на което се опитаха да превърнат България в провинция на СССР. В началото на 60-те Т. Живков дори предложи да се присъединим към братския съветски народ, но даже Големият брат реши, че това вече е прекалено. Обаче съпартийците на Живков ще да са открили в това хрумване такъв Шекспиров размах, че вероятно още тогава се е родила идеята да бъде издигнат приживе паметник на диктатора. Не си спомням дали на този паметник той беше с гумени цървули, но най- малкото като роден хитряга ще да е обувал от време на време галоши. Иначе как би успял да преджапа през калищата на историята, привидно без да се оплеска? Така, че днес едни модерни цървуланковци възторжено да го наричат „Тато”... Но нека оставим анекдотичното на сатириците. Комизмът в историята често има горчив привкус. И още по-често се превръща в трагедия. Днешните следовници на Тодор Живков, като нагазиха из калта на собствените си деяния, се вгледаха с надежда в позабравеното минало и изровиха от него единственото изпитано средство, което да ги запази чисти. Решиха да нахлузят по едни архаични галоши върху лъскавите си обувки Гучи и да излязат сухи от мътилката.
Ще кажете – тоя номер с галошите си е жива метафора. Да, ама никой не пердаши бос из стърнищата. Как ще наречете безпардонното нахалство, с което Калфин например определя днешното правителство като „най-успешното в историята на прехода”? Как ще оцените циничната наглост на Петър Димитров, който заявява категорично, че американците можели само да завиждат на нашето икономическо развитие! Как ще осмислите поведението на Станишев по време на поредната криза в държавата? А на президента? На просветния министър, който след най-дългата в историята на България стачка, насочена срещу министерството, оглавявано от него, продължава да се изживява като месия и да се забавлява с фокуси? Най-вероятно като демагогия. Но старогръцката дума „демагогус” означаваше народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. В своята знаменита лекция „Политикът като Beruf”, (в смисъл професия и призвание), изнесена преди повече от 100 години, Макс Вебер непрекъснато нарича политиците демагози. Тъжно е, че за нас тази лекция звучи модерно и актуално... Но за средностатистическия българин демагогията не е нищо друго освен гумени цървули, с които горките управляващи трябва да прегазят гюбрето, нацвъкано от самите тях. Та да не си изцапат лачените обувки...
А грозната истината лъщи като петно в калта – осемнадесет години след падането на Берлинската стена България продължава да бъде най- бедната и най- изостаналата страна в Европа. Единадесет години след хиперинфлацията се задава нова, свирепа инфлационна вълна, към която няма да прибавим „хипер” само заради валутния борд. Година след така желаното влизане в ЕС – съюзът може реално да спре парите от европейските фондове. Така, че да плащаме за членството си в Европа, без да получим онези безвъзмездно дадени средства, с които да станем европейска държава... Назначаването на нов чиновник, който да отговаря за въпросните фондове, няма да промени некъдърното управление. Нито ще спре корупцията и далаверите. Козметичните промени на кабинета няма да прекъснат трудностите и мъките за българските граждани, нито ще озаптят вихрещата се престъпност. Пазарлъците на лидерите от тричленката няма да родят „ нов политически модел”. Защото те са хора, които нищо старо не са забравили, но са прибавили много нови неща към незабравимото старо... Най- вече галошите на демагогията.
Наскоро всички чухме, че комисията за проверка на досиетата за една година е обработила около 47000 досиета, от които се оказало, че 1800 души са доказани сътрудници на ДС. Излиза, че на всеки 100 души, в някаква степен значими за управлението и социалния живот на България, се падат по 3,82 тайни ченгета, доносници и бивши сътрудници на репресивния апарат. Това 0,82 малко ме обърква, но да приемем, че става дума за троица зрели професионалисти и едно полупрофесионалистче – юноша (тип Павлик Морозов). Както знаете, условно на 1300 души от народонаселението се пада по един лекар. Скоро и него няма да го има, защото хаосът в здравеопазването няма да изчезне със смяната на министъра. Ще изчезне самият лекар; ще хукне на гурбет към далечни страни, пък ако ще и Либия. Все ще е по- добре оттук... Същото се отнася до медицинските сестри. До персонала на детските градини. До учителите. Ако не знаете – ще ви кажа, че те вече масово напускат, бягат от образователната система. Без да дочакат така лелеяните от правителството съкращения... Само дето на тяхно място не постъпват млади учители. Не се притеснявайте, скъпи съграждани, скоро ще бъдете свидетели как правителствени чиновници патетично бръщолевят колко полезно за просперитета на държавата би било да си внесем лекари от Либия. Учители от Анадола. Работници от Китай... Виж, министри си имаме; замминистри също. И ченгета – на 1300 души по 49,66 кадесари; тях държавата не е тръгнала да ги съкръщава. И си имаме такова море от безхаберие, непукизъм и безразличие, в което нашенецът се члипука, че дори обединеният талант на Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Де Ла Вега не би могъл естетически да изрази неговите епични измерения!...
На електората не му дреме. Хич не му пука, че децата ни били болни. И не ги гази авитаминоза, а деморализация. Хлапето на бивша спортна звезда внесло три пищова в училище. Ами един газов пистолет струва около 200 лева. Половин учителска заплата – след увеличението й. Ще речете – виж го ти, келемето му с келеме, ояло се... Пък то играло на руска ролетка. И малко се гръмнало в главата... А да си спомняте от руската класическа литература с каква ужасяваща духовна пустота, с каква емоционална болка е свързана обикновено тази „игричка”? Щото изпростялото общество не си спомня. То е забравило да чете и гледа отвисоко на даскалята... Случилото се може да е хлапашка дивотия, инфантилен бабаитлък... Ами ако е психологически крясък за помощ?! Общество, в което насилието е норма, генерира насилие. А има и по- страшни неща от насилието. Границата между цивилизация и варварство е толкова тънка... Оварваряването на младите е страшна болест, която не се лекува с преместване в друго училище. С наказание на учител или родител. То е рефлексия на обществения морал. А той, на свой ред, е производно от морала на управляващите – тук и сега. И няма галоши, които да ги запазят чисти и сухи в мазната кал на тази истина!..
Освен галошите на Шекспир.

Обърквация в образованието (дискусия)

На лафче тази сутрин
с основен млад участник
в просветната система –
дванадесетокласник –
го питам как се готви
за новата матура.
А той ми вика: „Много
ми дреме на клатура!
За нас не беше ясно,
матури че ще има.
Поставени натясно
да зубрим цяла зима...
Сега какво ми дреме?
И двойка да ми пишат,
за друг това проблем е!
Праха ни нека дишат
учителите, дето
с парите от уроци
в чужбина пращат свойте
разглезени отроци!”
Но друг дванайстокласник
внезапно се намеси:
„Човече, опомни се –
не знаеш ли къде си?
Веднага на уроци!
В момента се налага.
Не вземеш ли матура –
и висшето ти бяга!
Това ми каза вчера
комшийката ми Пенка –
как всичко ни решава
въпросната оценка!
И също, че без нея,
то вече се разбрало,
ще видиш, както свойте
уши без огледало,
за средно обучение
завършено тапия...
Така ни подредиха
добре от МОН ония!...”
А трети се намеси:
„Разбират ви главите!
На чичо ми съседът,
касапинът бай Мите,
дочул от свой приятел
и още днес разказа ми,
как с този изпит всички
от Бога сме помазани.
Че в университета
с матура ще се влиза!
Дори и за Европа
ще ни е входна виза!”
И стана тя белята –
дискусия разви се,
в спокоен тон започна,
а после извиси се...
Езикът мил и роден,
със свойте „нормативи”,
заместен бе набързо
от ругатни красиви...
Внезапно я прекъсна
гласче иззад кьошето.
Оказа се отракано
„подготве”, което
дочуло ни да спорим
(отдавна там се крило то)
и мигом отбелязва:
„На баба ви `фърчилото!
Не се ли сеща никой?
Сами сме си виновни,
че скоро ще останем
без речници тълковни,
без норми граматични...
Ми няма ги. Къде са?
Заминаха на гости
при баба си в Одеса!
И никак не е чудно,
че пада нормативът,
когато в Парламента
далеч не го покриват...
А ние мислим само –
да бъдем живи-здрави,
то туй образование
сам`о ще се оправи!
Книжовен не говорим,
защото не е модно.
И гледаме спокойни,
училището родно,
че е в чудесна форма –
с език не-нормативен,
но инак – в униформа!
При този свой активен
прогрес, министър Вълчев
при Тато ни пренесе,
че пуста демокрация
какво добро донесе?
А как, това е ясно
на всекиго практически,
се различава столът
от стола електрически –
тъй, както европейска
от наша демокрация!
Настана и в езика
тотална обърквация.
Граматиката скри се.
Не знаем кой изгони я.
А някой щом попита
„Защо?” - За икономия!
И тази икономия
работи без пощада.
От плана колко още
тепърва ще отпада...
Оставаме без Вазов,
без Ботев и Алеко...
За сметка на това пък
с Азис ще ни е леко.
Но после, мили хора,
недейте да се чудите
къде е нашто знание –
отиде на Бермудите!
Добре си помислете,
преди да го прокудите.”
И докато крещяхме
и нищехме прогреса
край нас колата мина
на някаква мутреса.
Небрежно ни изгледа,
и щедро, „без да иска”,
с калта на прясна локва
догоре ни оплиска!
Спогледахме се ние...
Накрая се засмяхме.
И после си отидохме –
види се – разбрахме,
че няма чрез дискусии
да разрешим проблема.
Но с работа ще можем.
Въпрос е туй на време!

Бюрото на Фердинанд

В. "Седем", 16.04.2008

Учителят Пантелей Груйкин вече десета минута стои пред бюрото на Фердинанд, гледа го втренчено и мисли. Всъщност, той не мисли, а само се опитва да не скърца със зъби. Коронките му са отънели и износени като дрехи втора употреба, а представата за цените на стоматологичните услуги в България е в състояние да го хвърли в най-черна депресия. Прибавена към психологическото му статукво, тя окончателно би нарушила и без това крехкото му душевно равновесие...
Груйкин преподава литература. Сутринта той е чакал двайсетина минути претъпкания тролей, в който едва не се е разделил с протритите си обувки и задъхан е влетял в класната стая с биенето на звънеца. Но да очакваш, че дванайсетокласниците в седем и трийсет ще са седнали по чиновете, си е научна фантастика. Учителят дълго е обикалял около празните столове, подръпвайки нервно рядката си брадица. Предната вечер той пак така дълго е обикалял близки и познати, за да вземе за малко поредните току-що отпечатани тестове по български език и литература, които родителите най-добросъвестно са закупили. Учителят не без основание подозира, че комай е единственият, който ги чете. Важното е, че така родителите са спокойни за подготовката на децата си, а въпросните деца си строят разноцветни кули от помагала върху отрупаните с книжа маси и също се чувстват спокойни. Груйкин обаче не се чувства спокоен. Колкото повече чете тестови задачи за държавни зрелостни изпити, толкова повече се обърква. С такива груби грешки, идиотизми и невероятни глупости са натъпкани тези издания, че на 427-мата книжка с цена осем лева даскал Панталей – както му казват колегите – е стигнал до прозрението, че нищо от онова, което е учил в университета, не е вярно. От чист интерес, Груйкин е сборувал цената на всички помагала и е открил, че тя значително надхвърля годишния му доход. Твърдението на просветния министър, че учителите вече вземали огромни заплати, а неколцина получавали по хиляда лева първо го е разсмяло, а след това го е натъжило. Груйкин е виждал хиляда лева, че и повече накуп единствено при управлението на Жан Виденов. По онова време му се е сторило, че може да стане и милионер, но след като е изчислил, че стотиците хиляди от инфлационната му заплата са равни на седем долара, е приключил със сметките...
След половин час в класната стая са се появили няколко полузаспали физиономии. Господин Груйкин вдъхновено и разпалено е започнал да им разяснява най-новите тенденции, стратегии и тактики при работа с тестове. Да ги вдъхновява за предстоящата матура. Но вдъхновението е дошло в повече на бъдещите зрелостници и те са се захлупили върху чиновете. Очевидно трепетите на преподавателската душа не са докоснали нежните струни на сложния им вътрешен мир... До края на часовете Пенталей е отнесъл едно мъмрене от замдиректора за неоправена документация, извинил е в дневника неизвинените отсъствия на своя клас, попълнил е няколко анкети и с апостолски стоицизъм се е опитал да привлече вниманието на учениците към проблемите на красивото и доброто. Може би затова, с биенето на последния звънец, в очите на даскала вече се е появил особен, маниакален блясък...
Без да вижда накъде върви, Груйкин е зашляпал из мокрите улици. Схлупеното софийско небе, в унисон с настроението му, е изразило с априлски дъждец отношението си към даскалските тегоби. Но това мокро съчувствие окончателно се е просмукало в обувките му и те сами са го отвели пред сградата на Шипка №1, където Груйкин е намерил убежище в галерия „ Академия”. Така учителят е попаднал на „Форум реставрация 2008”. И сега е изправен пред позлатеното, двулицево писалище на княз Фердинанд, подарено на въпросната историческа фигура от канцлера на Германия – Ото фон Бисмарк.
Писалището е огромно, красиво и резбовано. Учителят го зяпа втренчено и си представя как зад него се е настанил Фердинанд. Единственото общо между Фердинанд и Груйкин е в брадичката, но това не пречи на учителя много ясно да види колко дребен изглежда князът на фона на бюрото. Не може да се каже, че даскал Панталей питае топли чувства към монархията, но като литератор, симпатизира на Фердинанд за езиковата му култура. С идването си в България, Кобурггота започва да изучава българската реч и само три години по-късно вече се подиграва на нефелни депутати за неграмотния им диалектен изказ. След години упорита работа, Фердинанд е овладял нормативния книжовен български език, според собствените му думи „до съвършенство”. Литераторът е много скептичен доколко е възможно за няколко години да овладееш книжовния език и българската граматика до съвършенство и даскалът у него усеща в тия думи чиста мегаломания. Но сравнена с езиковата култура на неговия внук, мегаломанията на княза изглежда оправдана. Дали това не е причината – чуди се Груйкин – настоящият просветен министър, който е крупна фигура в партията на въпросния внук, да настоява за отмяна на точка 4-та, чл. 16 от Закона за народната просвета? В нея се говори за задължителното усвояване на книжовния български език като част от държавните образователни изисквания. И Парламента гласува на първо четене да се изхвърли като ненужно задължителното усвояване на книжовния български език в българското училище... Груйкин усеща как скърца със зъби и в душата му се надига кръвожаден вой. Той поне е наясно, че това означава да се озакони езиковата простотия и примитивизъм, които и без това се вихрят на всички равнища. Тогава невнятната фраза на Симеон Втори ще стане представителна, а езиковата джвачка и идиотско бръщолевене на сума депутати и политици няма да е израз на тяхната крещяща неграмотност. Груйкин е наясно, че езиковата неграмотност е първото условие, което ще направи от електората стадо блеещи овце, които не разумяват глупотевините, изречени от техните управници. Колко му е след това да отпаднат от програмата и класиците на българската литература. Особено Алеко Константинов – речта на неговия Бай Ганьо много напомня езика на определени ВИП-персони днес... Цял живот литераторът е учил децата, че хората по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. А разумът – това е словото. И когато предната вечер е чул, че подалият след грандиозен скандал оставка висш държавен чиновник мотивира оттеглянето си от власт с желанието „за повече държава и държавност”, си е рекъл: „Виж му акъла, па му крой шапка!”. Разбира ли въпросният „слуга на народа” как думите му внушават, че по време на неговото управление на съответното ведомство е имало по-малко държава, а държавността ще да е била твърде рехава!...
Пантелей Груйкин нервно пристъпва от крак на крак. Водата в джвакащите обувки се е стоплила и нежно гали ходилата му. Той зяпа с невиждащ поглед към писалището и си мисли, че зад това писалище трябва да са седнали хора, които могат да чентат и пишат. Че само грамотни хора имат право да управляват България... Мисли си колко смешни и дребни изглеждат всички, които са седнали зад голямото бюро на властта, за да пляскат върху него белот, да лапат и пият. И се опитват да реставрират миналото, както реставраторът е възстановил олющеното и издраскано писалище пред очите му. Представя си колко хубаво би било това писалище да е вълшебно. Тогава народът смъква гащите на управляващите, реже крачолите до коленете и великодушно им ги връща. Управляващите с треперещи ръце навличат кастрираните гащи, превърнати в бермудки, качват се на писалището на Фердинанд, което може да ги побере всичките и политат към Бермудите. А още от тоталитарните времена е знайно, че който се озове в Бермудския триъгълник, тутакси изчезва. Най-вероятно в резултат на контакт. Това българско правителство си е извънземно, па и контактно ( не случайно негов министър си подава оставката поради нерегламентирани контакти). Та като го усетят космитите ( онези от космоса), мигновено ще го грабнат като експерт по политическите далавери. Или по други причини – космическа им работа!.. Важното е , че с космически средства икономическият просперитет най-после му е в кърпа вързан. И няма недоволен електорат, стачки, вотове на недоверие, нагли и безпочвени претенции на опозицията, която само гледа как да те изрита от властта. Няма назидателно размахан пръст на европейските „партньори”, които въобще не разбират, че тоя народ не е дорасъл до европейските фондове и най-достойни за въпросните фондове са самите членове на правителството. И върхушката на техните партии...А освен това, политайки нагоре, правителтството ще има пълното основание да гледа отвисоко на електората и като Алековия герой снизходително да му рече: „Ех, Пратер, Пратер... Живи да ви оплача!...”
Учителят Пантелей Груйкин продължава да стои пред бюрото на Фердинанд . Дъждът е спрял и свенливото следобедно слънце разхожда лъчите си по гланцираната му повърхност. Само едно последно, раздърпано облаче се влачи по небето. Види се, и то е полетяло към Бермудите...

„От образователната система се е крало като за световно”

Николай Николов,
в. "Монитор", 09.04.2008

Преди доста години на конгрес на социолозите в Обединеното Кралство млад учен извиква бурните аплодисменти на аудиторията, като започва изказването си с три цитата. Най-общо и трите твърдят, че съвременното поколение е неблагонадежно, неграмотно и зле възпитано. Разликата е във времето – първият цитат е на египетски фараон, живял преди повече от три хиляди години; вторият е от старогръцки философ, а третият принадлежи на немски политик от 19-ти век... Очевидно въпросът за дистанцията между поколенията винаги рефлектира в добре познат психологически модел, възпяващ „нашето” време и обругаващ реалността. „Какви бяхме ние – а какви са днешните млади” е банално примитивна представа, която има своите емоционално-психологически механизми. Патологията на която е изследвана много задълбочено – но това не й пречи устойчиво да битува в живота ни... Така че, когато разсъждаваме за качествата на младите хора и мястото им в обществото, трябва да преглътнем факта, че и качествата, и мястото са константни. По дефиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-кадърно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация... Митологизирана е също и представата за мисленето на „ничието поколение”, днешното поколение на прехода, което расте почти безкнижно, сблъсква се с вездесъща необяснимо демонична престъпност и за своето хипотетично бъдеще ще има само шанса да бъде „гастарбайтерът” на Европа. Темата за изгубеното следвоенно поколение също е добре позната, но очевидно неприложима при нашите реалии. Освен ако не приемем, че българският преход е по-страшен от война. Защото преходът е „ничия земя”, в един отрязък на времето между вече рухналата – и още неизградената социална система. Каквото и да е било „старото”, то вече е имало своите устойчиви традиции. А новото е все още сляпо, пълзи бавно и страда от инфантилизъм. Но си пробива път – категорично и неотклонно. Именно то поставя антагонизма на личните и социални ценности в най-точната му рамка – относителността.
Инак обаче стои въпросът – а какъв „продукт” поднася днес нашата образователна система? Какво е мястото на българският ученик в обществото и училището? Какво изобщо е състоянието на образованието у нас?
Ами – преобладаващо. Като онази уклончива метеорологична фраза – днес времето ще бъде преобладаващо... Преди всичко зависещо от оценката на поредното правителство, което пък „изчислява” въпросната оценка на базата на икономическите си интереси. При необходимост – образованието ни е прекрасно; нашите деца печелят престижни международни конкурси, стават победители на олимпиади, демонстрират висок научен потенциал и правят впечатляваща научна кариера извън България (по понятни причини въпросната кариера в България обикновено не се коментира). Това дава повод за интересни сбирки, коктейли и други привлекателни мероприятия... При нужда – образованието е отвратително; качеството му е под всякаква критика; училището е като в „дълбоката бронзова ера” и българският ученик е нещастен продукт на образователен хаос. Жертва на некадърни педагози и лошо спретнати програми. Следователно – нужна е реформа. Като прибавим и мита за ненужно големия брой училища и учители, получава се формулата „реформа + съкращения + закриване на училища = повишаване качеството на образованието” (+далавера, щото хем влагаме пари, хем пестим, та не се знае къде колко отива; пък и сградният фонд...) Би било много поучително да се направи журналистическо разследване какви парични средства от Европейски фондове е теглило просветното министерство през последните седем години, за какво са изхарчени те и какво е постигнато. Защото очевидно се налага да се „оправдават” изхарчени средства – такова оправдание би могло да бъде, например, матурата. Наистина ли смятате, че тя (в днешния си вид) ще повиши качествато на образованието?! За сметка на това пък се развъртя страхотен бизнес с публикуване на тестове за матурата. Пак интересна тема за проучване...
Преди години предшественикът на днешния просветен министър (негов съпартиец) организира шумен форум в НДК, на който патетично бе разяснявано какво са матурите и имат ли те почва у нас. За целта на страхотна хартия, със страхотен печат, бяха отпечатани няколко хиляди свръхлуксозни книжки. Парите, изхарчени за цялото „мероприятие”, биха позволили на няколко закрити училища да просъществуват поне няколко години... В резултат на най-дългата в историята на България учителска стачка правителството прие решение да увеличи със 100-150 лв. мизерните заплати на учителите. Известно ли ви е, че тези пари не идват от бюджета, а от ...”затягане на кранчето” в самата образователна система? А какво пречеше това „кранче”, от което безконтролно са изтичали средства, да се „затвори” по-рано? От въпросната система, дами и господа, се е крало „като за световно”! Как мислите, при този хаос в управлението, може ли въпросната система да функционира нормално? И какъв е продуктът от нейната дейност?...
А какъв е продуктът от работата на политическата система у нас? Една матура за политици би била подходяща за „външна оценка”. А какъв е продуктът от работата на финансовата система? А на силовите ведомства? На здравеопазването? Зад парадното самодоволство на управляващите се крие единствено хаос и безхаберие (при положение, че сме крайно добронамерени в оценката). Зад лъскавата пряснобоядисана фасада, наречена „реформа в образованието”, се мъдри стара и неподдържана сграда, в която бригадата ремонтни работници, поради некадърност и немърливост, току-виж бутнали някоя носеща стена. И тогава сградата ще се сгромоляса върху невинни минувачи. Страшното е, че тези минувачи са нашите деца. А какви са тези деца днес? Ами, различни са. Защото вече не живеят в условията на соц-а, който бръщолевеше колко равни и свободни (изравнени по конец, с еднакви униформи и фуражки/барети), са младите бъдещи „строители на социалиЪма”. Днес те са само свободни. Свободни в избора дали да инвестират сили и нерви в образование, или някоя и друга пара за пиячка. Дали да си губят времето в изучаване на езици и подготовка за изпити – или да се шляят, да поркат и да спрятат купони. Свободни в избора между култура и чалга-култура… Днес те са равни – пред закона. И когато видят, че законът не е еднакъв за всички, реакцията им е дълбоко индивидуална, но винаги болезнена. Защото децата са като гъбите – биолозите твърдят, че те абсорбирали в себе си тежките метали от замърсената околна среда. Или като тютюна – това растение притежава способността да „поглъща” радиоактивността на замърсената околна среда…Аз поне не съм виждал върху цигарените кутиии някой да отчита радиоактивността на българските тютюни. Все пак с това се занимават екологичните организации – но не може една екологична организация да отчете, че душите ни са катастрофално замърсени и моралното ни равновесие никакво го няма. Нарушеното „духовно равновесие” в обществото винаги рефлектира в светоусещането и поведението на учениците. Спомнете си колко често в медиите гръмва поредната бомба за насилие в училище. Търсят се причините, организират се конференции…А всеки средностатистически психолог ще ви обясни, че стахът ражда насилие. И когато страхът е пуснал дълбоки корени в социума, насилието е естествената реакция на по-неграмотните, на по-лабилните, по-първичните. Припомнете си случая с 10-годишното циганче, което заклало баба си. Ами то било абсолютно неграмотно…Ще кажете – това е патология. Да, ама симптоматична…Преди дни се заговори за онези седмокласници, дето си спретнали малко порнофилмче и даже въртели бизнес с него. Имаше коментари, дали трябвало да бъде наказан директорът на училището. Ами накажета тогава средствата за масова информация! Щом голатата е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от почти всяко шоу – разюзданата сексуалност става норма. А децата приемат нормата. Те не растат в саксия и не ги поливат с одеколон. Те са най-точният индикатор за състоянието на обществото. Не училището като институция, а обществото е онова, което определя психологическия климат и моралната чистота на въздуха, който дишат децата ни…Училището би могло да окаже помощ, да пречисти до известна степен този въздух – стига отношението към него да не е фалшива загриженост. Да не бъдат закрити до края на годината ¼ от училищата в България. Децата са свръхчувствителни към фалша. И затова една част от тях са онези, които в обозримо бъдеще ще изхвърлят на сметището нормите на фалша…
Тревогата е за другата част. Защото тя е по-многолюдна…

„Товарете портокалите в бурета. Братя Карамазови”

в. "Седем", 09.04.2008

Спомняте ли си онези загадъчни телеграми, с които Остап Бендер, героят на Илф и Петров от „Златният телец”, атакува нелегалния милионер Корейко? Идиотските безсмислици от рода на „Графинята с изменено лице тича към езерото” и „Товарете портокалите в бурета” внасят смут в душата на милионера. Виртуозната психологическа операция завършва с колетна пратка, която съдържа книгата „Капиталистическите акули” с подзаглавие „Биография на американските милионери”. Тази книга започва с изречението: „Всички крупни съвременни богатства са натрупани по най-безчестен път”... А когато коментира пред подчинените си своите брилянтни действия, Остап подчертава: „... В края на краищата, хората най-много се плашат от неизвестното. Самият аз едно време бях мистик-самотник и бях стигнал до такова състояние, че човек можеше да ме изплаши с един обикновен фински нож... Клиентът трябва да свикне с мисълта, че ще се наложи да даде парите. Той трябва да бъде морално разоръжен. Да бъдат подтиснати в него реакционните собственически инстинкти...”
Очевидно поне част от престъпният свят в България и поне част от ръководните кадри на МВР и висшите държавни чиновници са чели „Златният телец” (защото без съмнение има една друга част, която е забравила – или изобщо не се е научила да чете). Та тези, четящите, ще да са решили, че моделът за изнудване (днес му казваме „рекет”), който използва „великият комбинатор”, е много удобен за практическо приложение. Но към кого? Загадъчният милионер от времето на НЕП-а липсва, а понятието „кредитен милионер” не битува в света на Илф и Петров. Всички крупни съвременни богатства у нас са добре известни, а част от притежателите им завинаги се разделиха с възможността да ги харчат. Злите езици твърдят, че останалите ги харчели под сянката на някакви чадъри. Изобщо, въпросът за „Българския чадър” е много интересен – с него можеш да гръмнеш неудобна личност, но и да прикриеш далаверите на определена удобна личност. В такива случаи медиите използват словосъчетанието „политически чадър”... Ясно е, че не това са хората, които трябва да бъдат подложени на психоатака, та да поднесат някому парите си „на чинийка със синьо ръбче”. Тогава?
Ами много просто – нелегалният милионер днес може да бъде единствено и само българският народ. Оня, когото така изразително наричат „ електорат”. Кой може да осигури в края на календарната година бюджет с над четири милиарда бюджетен излишък? Само един много богат народ. У кой народ могат да бъдат подтиснати „реакционните собственически инстинкти”? У оня, който и на Балканите, и в Европейския съюз получава възможно най- мизерните заплати, без да роптае. Ако цените са европейски, а заплатите- български и хората си кротуват, значи са много богати. Що за народ е оня, когото можеш да излъжеш в очите, че реално и несимволично ще му повишиш благосъстоянието за 800 дни – и след тази брутална лъжа той да продължи да гласува за теб? Ами само оня, дето благосъстоянието си му е много добро. А какъв е народът, който, доведен до хиперинфлация в мирно време от управлението на една партия, си я преизбира отново да го управлява? Такъв, дето не му пука от хиперинфлацията, щото очевидно има бая скътани парици... Ето го, значи, нелегалния милионер, който трябва да поднесе въпросните парици на чинийка със синьо ръбче. И правителството започва да се изживява като Остап Бендер, който заедно със своите помощници изнудва и рекетира нещастника. На това медиите му викат „държавен рекет”. Страшното е, че сред тези помощници е и организираната престъпност...
Атакувай въпросния народ с непрекъснато повишаване на цените и същевременно авторитетно му говори от малкия екран колко стабилна е макроикономиката на България; изпрати му една телеграма с колко ще скочат сметките за парно и ток и му тресни едни статистически данни как всичко поевтинява – и той е изваден от равновесие. Ако пък изплува някой като Вальо Топлото, чудо голямо! Остави електоратът да се топли от мисълта, че Топлото вече не е на топло...Ще го забравят. Обърканият човек забравя бързо. Ако пък статистиката вземе, че изтърси някоя истина – сменяш съответния чиновник и тя пак става сервилна стъкмистика. Куче влачи – диря няма! Преди няколко дена небезизвестният бивш шеф-митничар Емил Димитров изнесе данни, че в България се въртят стоки за над 3,5 млрд. лева, за които не се плащат акцизи. Брей, че необяснима работа! Само дето старата римска максима твърдеше, че като срещнеш нещо необяснимо, задаваш въпроса :”Кому е изгодно?” – И ще намериш отговора на още сума необясними неща. Важното е народът да се шашардиса, да се поти от лоши предчувствия, та чак да се сгърчи от ужас. Да не му хрумне да излезе по улиците с камъни, защото това е нецивилизовано. И като дойдат изборите, въобще да не ходи да гласува! Тогава мъничката сплотена кохорта на верните кадри ще осигури победата на „нашите”. И „Великият комбинатор” ще продължи да дере по три кожи от оня, дето все го обират и все има какво още да оберат от него...Щото е нелегален милионер. А само такъв може да осигури средствата, с които Остап Бендер да осъществи кристалната си мечта. Да си построи едно палатче в Рио де Жанейро! („...Представяте ли си, Шура? Мулати, залив, експорт на кафе, така да се каже, дъмпинг на кафе, чарлстон, наречен „Моето момиче има едно малко нещо”, и ...какво да говорим! Милион и половина хора и всички до един – с бели панталони. Искам да се махна оттук!...”) Времето внесе известни корекции в мечтата на Остап Бендер, но у днешните му следовници те не са чак толкова съществени. Да се налапаме, да натрупаме и да си вдигнем чукалата. Цялата екзистенциална философия на управляващите е събрана в тази простичка формула.
Но когато подобна житейска философия стане държавна политика, настъпва трагедията. Защото лакомията на управляващите може да бъде прикрита под няколко пласта лъскав лак за яхти, но организираната и неорганизирана престъпност не признава лустро. Тя си живее в един свят, в който хрущят строшени кости. Шанаджии кълцат уши. Автоматни откоси решават териториални спорове около продажбата на наркотици. Нагли мутри отвличат хора. Вихри се невиждана спекула. А полицаи в свободното си време работят при въпросните мутри, та да искарат и те някой лев... Бивши служители на МВР днес пазят секретите на престъпни организации и отговарят за тяхнатга сигурност. Инструктират и обучават айдуците. А един вътрешен министър си хортува с престъпни босове, щото в душата му пламти пионерската страст да бъде истински, действащ боец от тихия фронт. Та като пипне собственоръчно въпросната престъпност за гушата, да й разплаче фамилията! Само дето поведението му много напомня един друг министър на вътрешните работи, който точно преди 13 години произнезсе пред телевизията: ”Вие не знаете колко беше страшно...Четири джипа цяла вечер обикаляха около министерството!...”Тогавашният министър Михайлов всъщност обясняваше колко е трудна борбата с престъпността и независимо от формата, съдържанието на това обяснение сближава тогавашния министър с днешния. С тази разлика, че днешният тепърва ще дообяснява с тежък доклад за развитието на МВР през последните 18 години. И ще прави политически анализ на работата в полицията за този период... Въпрос с повишена трудност – Досещате ли се в този доклад кой ще е виновен за всичко? – Естествено, Иван Костов. И евентуално, Атанас Атанасов. Чисто и просто- като къпан милиционер от тоталитарните времена. Преди дни говорителката на комисията по случая Куйович невинно изтърси: „...Нарушенията тръгват още от 99-та година...” Ой, сиромашко!
Никак не е трудно да предложим на експертите от МВР да направят едно елементарно статистическо проучване. Не иска никакви средства! Да извадят от вестниците броя на показните убийства (тази информация никой не може да я скрие) за четиригодишния период от управлението на СДС. Да пресметнат същия брой при управлението на Сакскобурггота. Да продължат с аритметиката до 9 април 2008 година... Да се върнат към времето на Жан Виденов. И по- назад. Ах, какво поучително четиво ще се получи! Един пълен, завършен, обективен доклад. Защото, ако правителствата не изнесе този доклад, ще трябва да го направи четвъртата власт. И тогава истината ще лъсне – като червените задни части на определен вид маймуни. И народът, този нелегален милионер, ще си припомни как при управлението на СДС изчезнаха черните стъкла на джиповете. И мутрите се изпокриха в миша дупка. Защото няма такава престъпност, която да е по- силна от държавата. Освен ако държавата не се е срастнала с престъпността. Тогава словото става заплаха и стрелят по пишещия. Могат да дрънкат всякакви дивотии за бруталното убийство на Георги Стоев, но той беше човек, който пише книги. И в тях казва истината – такава, каквато я разбира. Каквато я изнесе пред BTV на 29-ти март.
Днес е девети април – стотният ден през високосна година според Григорианския календар. Остават още 266 дни. И нищо чудно в някой от тях суверенът, народът, нелегалният милионер (защото хората са богатството на една нация) в стила на Остап Бендер на свой ред да изпрати на правителството една загадъчна телеграма:
„Ледът се пука. Парада командвам аз!”

Бум, бум, бум... Ще си купя автомат...

Причината за отсъствието ми съвсем не е случайна. То и остана ли въобще нещо случайно на тоя свят? Всяко чудо за три дена... ама и три дена го няма човек, за това време триста чудеса стават.

Откъде да започна? Гръмна ми компютърът! И то в най-точния и буквален смисъл на думата. Случи се така, че преди две вечери навън валеше, гърмеше и трещеше здраво, затова бях принудена да се правя на ученолюбива вкъщи пред „домашния далекоглед”. В един прекрасен момент обаче, той явно реши, че трябва да влезе в съзвучие с природните стихии. Разнесе се пукот като от гръмотевица, придружен от приятния аромат на изгоряло, след което, види се, се наложи да го изключа. После не можах да го включа наново – просто беше и си стоеше гръмнал... В резултат на което, за да е пълна хармонията, и моята глава гръмна.
На другия ден Тангра изглежда се оказа благоразположен, защото изключи звуковите и зрителни ефекти. Слънце грее, всичко цъфти, само дето и аз ходя цъфнала и завързала и се чудя как да се оправям с гръмналата машинария.

Е, в крайна сметка и това се оправи (за някой и друг лев, разбира се – няма пълно щастие, казал онзи, на когото умряла тъщата, като получил сметката за погребението!) и отново разполагам с компютърна апаратура. Но ето – ново събитие... Както съм седнала да я изпробвам и се опитвам да пропъдя от главата си примамливата мисъл да гръмна майсторите, ако нещо пак не си й е наред, пред погледа ми се изпречва последнто заглавие – „Гръмнаха разобличителя на попфолка и мафията” (http://www.dnes.bg/article.php?id=50013 .) Брееей, викам си... Излиза, че жизнен опит обикновено се натрупва прези трите минути след момента, в който ни е бил най-необходим...
Едно време, преди 89-та, девизът беше „Всичко в името на човека”, или „Нашата цел е човекът”... то верно така излезе, само че в смисъла „Прицели се – огъъъън!”. (Или може би по-скоро: "Неприятел стар и нов, аз ще пращам в Пирогов... с автомат КалашникОВ!") И какво става сега? Нали престъпления в България уж вече не се извършват и всичко е от хубаво по-хубаво, ама явно не са убили човека докато си е берял цветя...

Всъщност, няма значение какво е правел, или изобщо какъв е бил въпросният човек. Важното е, че той е станал пишещ човек. Че е скъсал с миналото и започнал да изнася истината такава, каквато я разбира. Такава, каквато я поднесе на 29-ти Март по БТВ. А щом го застреляха, значи изнесеното не е било особено удобно за някого... Но дори това не е най-важното. Най-важното е, че когато в една държава започнат да гърмят по пишещите всеки път щом „гръмне” някоя истина, значи словото също е станало оръжие. А държавата, от своя страна, се е „бананизирала”. Познато ни е от историята. Не сравнявам Георги Стоев с Алеко Константинов, но смъртта е занятие самотно. И когато някой плати с живота си за своята истина, не е зле да уважим тази истина. Другото е демагогия.

А иначе, както е казал класикът:

„Ако до всеки убит мафиот,
легнат по още сто,

еех, тогава предвиждам такъв живот,

че само си викам - дано!”

Майтап бе, Уили!

В. "Седем", 02.04.2008

Преди няколко дена министърът на външните работи на Румъния – Адриан Чорояну заплаши със „сурови наказания” авторите на лоши шеги по случай първи април. Заради срещата на НАТО, събрала в Букурещ над петдесет държавни и правителствени ръководители, фалшиви бомбени заплахи например категорично няма да бъдат приемани като майтап. Подозирам, че тази тревога до голяма степен ще да е била провокирана и от гърмежите, които се разнасят от територията на съседна България. Само че у нас не се взривява тринитротолуол, а гърмят медийни бомби. В такова индустриално количество, че дори привикналото на коледна и новогодишна канонада ухо на нашенеца започва да пищи...
Горяха вагони, в които подпалените гетинаксови плоскости, изкуствена кожа и пресовани стърготини, импрегнирани с противопожарни химикали, са развили такава температура, че са разтопили алуминия. Изгоряха хора... На тях им трябват и по- малко от 800 градуса. Но истинската медийна бомба не бе свързана с тази трагедия. Не се взриви даже от далечния бумтеж на ловджийски чифтета. У нас, както казваше класикът, всяко чудо за три дни – и на всеки три дни, чудо. Бомбата изтрещя, когато излъскан и напудрен бутафорен влак, натоварен с държавни мъже и жени, запуфтя по същия маршрут и стигна Червен Бряг, без да се подпали. В този влак – както съобщиха журналистите – имало даже детски кът. Не чухме в него да си е играло дете. Вероятно въпросното местенце е било спретнато, за да приюти при нужда инфантилизма на български депутати и висши държавни чиновници... После нещо изтрещя в МВР. Оказа се, че не било кьорфишек. Назидателно размаханият пръст на вътрешния министър очевидно предизвика детонация. И при нейното разследване стана ясно, че е гръмнала „фабрика за фойерверки”, в която през свободното си време се е забавлявал със запалка и самият министър. Голям майтап...
Където и да било из европейския свят подобен скандал би имал стойността на термоядрен медиен взрив. Би задействал верижната реакция на колективни оставки. Би накарал мнозинството депутати, независимо от партийната им принадлежност, да принудят правителството да изхвърли от управлението престъпниците и некадърните.Защото иде реч за силовите институции, а те следят за спазването на закона. И когато самите те започнат – по каквато и да е причина- да нарушават закона, епитетът „ демократична” не може да се приложи към думата „ държава”... Но у нас това не е така. Задейства се съвсем друга реакция – главата на правителството направи изявление, в което на свой ред размаха назидателно пръст. Към онези, които са открили истината! Щото така са придизвикали смут... И коментирайки реални събития от края на март 2008- ма, точно три пъти спомена името на лошия Иван Костов, правителството на когото приключи с мандата си през 2001- ва. Това подозрително напомня Беровото управление от 1994 година, което на втората година от мандата си най- отговорно се мъчеше да разчисти 45- годишната каша, останала от едногодишното управление на СДС ( за онези, които са позабравили – НРБ просъществува 45 годинки ) Майтап бе, читателю! Тромав баварски хумор... И за да стане той съвсем гротесков и разкривен, от екрана на централно новинарско предаване лъснаха физиономиите на нарочените за айдуци дупнишки „ братя”, които по матросовски се хвърлиха да защитават... полицейския шеф! Естествено, провиждайки в гласността „ дестабилизиране на държавата”...
Ако не оценявате смешното в тази ситуация, нямате право да се радвате на 1 април, нашия ден на шегата. Само дето в англоезичните страни му викат „ празник на глупаците”. Ами това си е най- българският празник! Защо са ни толкова близки тримата глупаци на Доньо Донев?... Моля, не обърквайте тези любими анимационни герои с ръководителите на трите партии, които са спретнали днешното коалиционно правителство. Въпросните политически фигури съвсем не са глупаци. Те просто действат толкова ирационално и абсурдно за нашите простосмъртни сетива и разум, че прозираме в поведението им нещо извънземно. ( Това, че е и извън нормите на европейската политическа и социална практика, се подразбира от самосебе си) Все пак е очевидно, че всеки народ заслужава своето правителство, което при демокрацията винаги действа в името на народа – дори когато изглежда като извънземно. Извънземно! Ето ключовата дума, която би ни позволила да надникнем в мъгливите глъбини на историята. Да поразсъждаваме в духа на познатия въпрос: „Що е българинът и какво е дал той на света”. Да разумеем, че въпросният българин ( за когото стотина български интелектуалци припомниха, че носел в гените си историята на няколко цивилизации) всъщност е от извънземен произход! Той най- вероятно се е излюпил от някакво космическо яйце и изпълнява непонятна за човечеството мисия, която ни позволява да открием проекцията му във всички времена и нрави. И да разберем истинския смисъл на латинското „ O, tempora! O, mores! “ ( О времена, о, нрави! )
Началните следи на тази извънземна мисия са недостъпни за модерната историография. Откриваме ги едва в Омировата „Илиада”. Знайно е, че в тази епическа творба за първи път се пее за тракийския цар Резос, който имал великолепни, говорещи коне, надарени с пророческа дарба. Кой знае защо, те забравят да предупредят господаря си за готвения срещу него терористичен акт ( по традиция, тракийският цар е обвързан икономически, политически и военно с лагера на губещите). Това крайно нестандартно поведение на благородните животни води до трагични последствия – Резос е убит от Одисей и Диомед; Троя не успява да получи така необходимата и помощ; вдъхновени от случая, гърците изработват макет на един от тракийските коне ( неправилно наречен Данайски), с помощта на който завладяват Илион, в резултат на което пък изгрява звездата на Рим, което пък определяпо- късната съдба на Европа ... И така легендите за Тракийския конник и неговия кон се оказват вплетени във вътъка на европейската история. Чудно ли е тогава, че всички неблагополучия на тази история имат като първопричина описаната в „Илиада” трагична случка? Самата историческа памет на народите ги кара да търсят навсякъде Българска Следа ( за ужас на югозападните ни съседи по света все още свързват името на древна Тракия с територията на съвременна България). Нека правителството не се сърди за свирепите критики, с които ни засипват – и ще ни засипват еврочиновниците. У тях очевидно говори гласът на подсъзнанието...
Висящ остава въпросът – защо тракийските коне – пророци проявяват такава безотговорност пред лицето на историята? Причината може да бъде само една – горките животни са рожба на непознат за съвременната селскостопанска наука експеримент или жертва на селскостопанска дискриминация... Във всеки случай, те очевидно имат право да ненавиждат правоимащите. А в архаичните тоталитарни времена (за разлика от сегашните) вината на правоимащите е винаги персонална. И Резос „ гушва босиляка” – както живописно ще се изразяват неговите наследници столетия по- късно... Важно е друго – дори този произволен пример е достатъчен, за да проумеем, че космическото яйце, от което се е излюпил нашият национален праотец, всъщност е било космическа бомба! И гърмежът на тази бомба играе спрямо цивилизацията ролята на Големия космически взрив. Защото „Българското”, родено от този взрив и превъплатело се в хиляди имена, съществува, за да движи прогреса. Като унищожава всичко, което в исторически план престава да бъде прогресивно...
Сами се убедихте, че ставайки съюзник на Троя, Резос вече е обрекъл Троя на гибел. Но без тази гибел не би се родиле елинската цивилизация! Защото старогръцките полиси не биха издържали нелоялната конкуренция на Илион... А какво става, когата те, потънали в разкош и раздирани от политически борби, забравят своята цивилизационна роля? Ами появява се Александър Македонски. Да коментираме ли името Македонски?... Но завършил космическата си Мисия, той изчезва – и изгрява звездата на Рим. Рим носи цивилизация; създава империя; олицетворява прогреса... до време. И избухва въстанието на Спартак, тръгнал към историята някъде откъм Родопите. Столетията на робовладелската империя са преброени... От нея остава само Източния клон- Византия. Но на границата и цъфва старобългарската държава и – сбогом, Византия! Започва историята на Османската империя, тя има неблагоразумието да завладее българските земи... и изчезва. Кемал Ататюрк я превръща в светска държава. А да се сещате на чия територия у него се ражда хрумването „малко” да попромени феодална Турция? Правилно се досетихте... Да коментираме ли гибелта на Руската империя? На Третия райх? На СССР? А сега сме членове на НАТО и ЕС и по териториятя ни глухо и страшно гърмят медийни бомби... И те ясно и категорично провъзгласяват, че след няколко столетия въпросните организации няма да съществуват, а България ще я има, за да продължи своята мисия. Уплашихте ли се?
Майтапя се бе, Уили!

Персеверация? Ах, тази българска дума!

в. "Седем", 26.03.2008

Никога ли не ви се е случвало натрапчива мелодия да ви влезе в главата? То е нещо отвратително. Нещо като зъбобол, който не е чак толкова силен, та да ви накара да захвърлите всичко и хукнете към кабинета на стоматолога, но достатъчно силен, за да ви напомня, че фаталната среща с последния е неизбежна. Най-страшно е, когато мелодията, звучаща отново и отново в ушите ви, е от онези, които не понасяте. Хора, изпаднали в това състояние, често тръскат без повод глави и в погледа им се чете нещо безнадеждно и болезнено- маниакално. Но те едва ли знаят, че си има думичка, която описва въпросното състояние и го обяснява. И тази думичка е „персеверация”.
Психолозите биха ви казали, че персеверацията е абнормално поведение, или продължаване на дейност след изчезване на провокиралата я причина. Биха спорили дали тя е проява на психична инерция, както твърди Спиърман, или е прав Кетъл, който я осмисли като липса на флуидност в идеацията. Във всеки случай, всички авторитети биха се съгласили, че тя най-често се проявява при редица психични отклонения. Но и нормалните субекти не са пощадени от една обща „диспозиция” към персеверация, която се наблюдава най-вече в известна трудност за промяна на установени навици. Дори е формулиран „закон за персеверацията”, който простичко можем да си преведем като „закон за повтаряемост на грешките” и по силата на който всеки човек е склонен към повтаряемост на собствените си грешки – независимо от болезнения опит, който е натрупал в живота. Така старата максима „Човек се учи от грешките си” се разширява смислово от прозрението „Само за да ги повтаря отново и отново”... Още древната китайска мъдрост твърди, че глупавият човек повтарял грешките си, умният се учел от грешките си, а мъдрият се учел от грешките на другите. Обаче фактът, че китайците надхвърлят милиард, не ни отвежда към мъдростта, а направо към персеверацията...
Но да оставим на китайците сами да си решават въпросите с пренаселеността. Те очевидно имат изпитани добри практики, които могат с еднаква лекота да прилагат и на площад Тянанмън, и в Тибет. И в резултат на които броят на хората винаги намалява. Важна е персеверацията, по силата на която при подобни мероприятия китайските другари винаги гонят журналистите – и журналистите неизменно оценяват въпросните мероприятия като геноцид. Преди години един български другар, вдъхновен от светлия китайски пример, също бе изрекъл „По-добре е танковете да дойдат”, ама не се получи. Ясно е, че повтаряемостта на деянията също си има национална специфика. Китайските не могат да бъдат приложени из нашенско. Нашенските напълно си ни стигат... Макар че, ако сте се вглеждали в назидателно размахвания пръст на вътрешния министър, ще да сте прозрели – колко ли му се иска подобен другарски опит да се използва пълноценно!... В края на краищата всеки комунист е закърмен с идеята за „челния опит”.
Само дето светът отказва да прибави епитета „положителен” към опит, свързан с намаляване на броя на инакомислещите и недоволните. Например висш държавен чиновник в Чехия смята, че спортистите на една демократична страна няма какво да правят на Олимпиада, организирана от държава, която непрекъснато допуска подобни антихуманни грешки. Но българският „аналог” на въпросния чиновник подозрително мълчи. Сигурно защото трудно артикулира, но за сметка на това много точно стреля. И умението е толкова заразително, че президентът на България всяка свободна минута гърми по вълци и лисици – дори когато е „гръмнала” новината за национална трагедия! Би изглеждало отвратително и безнравствено, ако нямаше прецедент. При подобна трагична случка със служители на МВР в миналото вътрешен министър на България бе на „подборен отстрел”. А при друга случка бивш министър-председател друсаше хорце... Каква удивителна повтаряемост на грешките! С мъничка уговорка – ами ако не си оценил действието си като грешка? Самооценката, покрай всичко друго, е и деяние нравствено. Свързана е с морални норми и тяхното осмисляне. С чувството за вина... А ако в колективния манталитет на определен партиен кръг вината се приема (по Филип Боков) „само с мезета”? Учените твърдят, че персеверацията е обусловена от вродени условия и от вътрешни фактори в процеса на развитието. И вродените условия; и вътрешните фактори; и процеса на 18-годишното ни развитие насочват вниманието към психопатологията в мисленето на комунистическия функционер. И към една истина – независимо от лингвистичната логика и етимологичните съображения думата „персеверация” си е дибидюс българска!
Удивително силно усещане за натрапчиво повторение на отминали събития атакува възприятието ни. И то отвежда не толкова към позабравения спомен за Жан Виденовото управление. Не към „изтритата” от съзнанието картина на хиперинфлация в мирно време. Подобна аналогия е некоректна по простата причина, че днес България има валутен борд. И че Националната банка не се управлява от правителството – иначе то отдавна да е отворило печатницата за пари... Повтаряемостта насочва погледа към времето – или по-точно, безвремието на Беровото управление. По вид – коалиционно-патриотическо; на практика – номенклатурно-анархистическо; по същество – комунистическо. Носещо най-характерните повтарящи се черти на всяко комунистическо управление – то винаги е прикрито зад фасадата на някаква псевдо-коалиция. Винаги мимикрира зад гръмките фрази за национален просперитет и социално благополучие. Винаги митологизира представата за стабилността на държавата, като под „стабилност” се разбира именно стабилната повтаряемост на едни и същи социални пороци... Защото социалистите винаги демонстрират склонността си да управляват „ под прикритие”. Анонимно; с подставени лица – или, най- малкото, с внушение за „ споделена отговорност”. Затова моделът на Беровото правителство се оказа онази „златна мина”, дивидентите от експлоатацията на която бяха употребени при Жан Виденов. Инвестирани при Сакскобурггота. Окончателно изхарчени днес...
Но нека оставим на къдърни политолози и почтени социолози (ако все още ги има) да анализират миналото и неговите повтарящи се детайли в битието ни. Общото усещане е свързано с представата за ескалираща престъпност; свирепо гешефтарство; крещяща корупция и политическо безхаберие. Прикрити зад популистки лозунги и удобен медиен комфорт... Ще ви припомня само един симптоматичен случай. България формално спазва ембаргото, наложено на остатъчна Югославия заради бушуващата на територията й гражданска война ( разбира се, българските интелектуалци изцяло подкрепят политиката на Милошевич – да ви звучи познато?) Внезапно гръмва пореден медиен скандал – българският кораб „Хан Кубрат” се оказва на десетки километри от пристанището си, за да разтоварва ембаргови продукти и горива на чужда територия... И мазните следи на тази сделка плуват най- спокойно по водата; люшкат се самодоволно - от ясни по- ясни. Та да може мастит държавен чиновник да ги види и с неописуемо простодушие да рече: „ – Я, следи! Що щат тука?!” И да се вгледа с надежда по Дунава – няма ли да изплува оня библейски Кит, дето е глътнал Йона, та да погълне и мръсните следи. Но и библейските китове не могат преглътна толкова мръсотия... То преди две хиляди години един мина по водите на Галилейското езеро и следите му останаха, че тия ли?... Та взира се напрегнато слугата на народа надлъж и ношир по Дунава и нищо, ама нищичсо не вижда освен боклуци, тъй, че от мъка му иде да запее, та да завие: „ По Дунава кирпич плава...” Ама нали по онова време още си нямахме музикални идоли, та да привикнем с нецензурните текстове, отвръща оня срамливо поглед от реката. Зяпа страната си – България и тя цялата набраздена от мръсни следи! И като не знае държавникът вече накъде да погледне, та да забрави тая история, току му се привижда – от самата история излиза хан Кубрат със сноп пръчки в ръка...
Разбира се, това е поетическа фантазия. На оня чиновник хич не му пукаше нито за заплашеното екологическо равновесие, нито за катастрофално замърсените ни души и мазните петна, плуващи из съзнанието. Както на днешния висш държавен служител въобще не му дреме за нарушеното морално равновесие и очевидната криза на държавността. Щото е наясно със закона за персеверацията. Ах, тази хубава българска думичка! Свикнал е електоратът да го лъжат, мачкат и подритват. Има си и той пиетет към персеверацията – социалната грозотия му е позната, та лесно я преглъща. Звучи му като стара градска песен. Натрапчива мелодия, която просто не можеш да изгониш от съзнанието си...
Знаете ли какво се прави, когата подобна мелодия се завърти из главата ви? Просто пускате радиото и сменяте станциите, докато намерите хубава музика. Поне това днес е възможно, нали?