Рими из листата пожълтели.
Романтични; неприлични; бели...
Тромави; изящни; всеобхватни;
магнетични и неадекватни.
Отзвучали спомени за срещи,
спомени за остарели вещи.
Поизтъркани житейски цели.
Ереси, в мастило оживели.
Как да изразя света ви сложен,
многозначен, във тефтера вложен?
Да достигна вашите предели....
- Я па тая, мътните я 'зели!
понеделник, януари 30, 2006
четвъртък, януари 26, 2006
За толерантността (и криворазбраната такава)
Има един библейски разказ за човек, който стигнал края на дните си и погледнал назад, за да види следите си в пясъците на живота. И до тях имало други – следите на Господ. Но в мигове на най-голяма нужда едните стъпки изчезвали. Мъжът вдигнал очи към Бог и го попитал: “Защо си ме изоставял в най-тежкото?” – “Никога не съм те оставял!” – рекъл Всевишният. – “А защо изчезват едните дири?” – “Тогава те носех” – усмихнал се Бог... Като оставим настрана красотата и многозначността на тази притча, от някаква гледна точка библейският текст ни отвежда към класически пример за толерантност (от лат. “tolerans” със значение търпимост, снизходителност, позволеност). Още римляните считат, че “толерантен” е онзи, който е търпелив към други народности и вярвания. А толерирането предполага и покровителстване. Интересното е, че този мотив изгражда моралната основа на почти всяка теоцентрична митология. От древна Индия, през Християнството, до Исляма – внушението за търпимостта към другите е основен етичен пласт на религията. Но доколкото ние все още живеем в една европейска християнска цивилизация, можем да направим тъжната констатация, че в нейната история “дирите” на тази цивилизация са съпътствани от нетолерантност. “Не убивай!” – категорично гласи Божията заповед. А Средновековието почва да избива всички, които не познават въпросната заповед – езичници, еретици... червенокоси и албиноси... И това никак не ни учудва.
Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира “толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму “който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава “имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...
Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят “Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. “Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – “остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът “Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези “велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани “фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би “Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.
Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: “Педаааааал!” – крещи третокласник. “Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (“зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира “цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и “може да ги пребие всичките”.
В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за “лошите млади” (“ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича “непукизъм”.
Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...
Или, както казва “поетическата мистификация” Трендафил Акациев:
Пустата бомба атомна,
отгоре как ще разбере
кой е на трона, кой е в яхъра?
Отдалеч как ще различи
захарта от нишадъра?
Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира “толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму “който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава “имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...
Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят “Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. “Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – “остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът “Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези “велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани “фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би “Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.
Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: “Педаааааал!” – крещи третокласник. “Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (“зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира “цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и “може да ги пребие всичките”.
В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за “лошите млади” (“ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича “непукизъм”.
Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...
Или, както казва “поетическата мистификация” Трендафил Акациев:
Пустата бомба атомна,
отгоре как ще разбере
кой е на трона, кой е в яхъра?
Отдалеч как ще различи
захарта от нишадъра?
понеделник, януари 23, 2006
За "Балканджи"
Не искам да нагазвам в дискусионната тема какъв е светът, в който живеем и доколко обществото ни е затънало в социална, или екзистенциална криза. Но ми се струва безспорен фактът, че сме свидетели на впечатляваща лексикална криза. Не защото част от политиците и така нареченият “елит” разполагат с багаж от около петдесет словоформи (една героиня на Илф и Петров чудесно се оправяше и с двадесет); а защото много от думите в нашия речников състав изобщо са загубили или променят смисъла си. Абстрактни представи като чест, дълг, достойнство, съвест, си съществуват, а звучат направо архаично. Но тази лингвистична тема също е дискусионна... По-скоро е впечатляваща метаморфозата в смисъла на чуждицата “фолк” със значение “народ”. Поколения българи – правилно или не – са поставили знак на равенство между “фолк”, “фолклор” и “народно творчество”. Представата за песенния фолклор в традиционната ни наука обаче, трудно може да преглътне зурните като български народен музикален инструмент; нежната мелодия на кючека като пласт от полифонизма на българската народна песен; и специфичното движение на гюбека като елемент на фолклорния ни синкретизъм.
Днес любителите на фолка – добър или лош – търсят в него ако не естетиката на Азис, то поне аксесоарите на чалгата, която все пак е позната на всички. Съкращението “поп” – съкратена форма на "популярен" - днес е синоним на българската представа за "фолк" и омоним, в който нашенецът вижда пеещия поп да мята гюбеци, захвърлил расото, но открил завладяващата привлекателност на кръчмарската печалба. То не бяха хисарски, горубленски и регионални попове, които юнашки пееха фолк, вплитащ сръбска интонация, преведен от гръцки текст, турски музикален композиционен мотив и македонска сърдечност. Само дето липсваше българското.
Толкова по-впечатляваща е срещата с “Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти, извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на Балканджи. Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото. Тук мотивът за любовта към майка България не звучи с лексикална кухота, а темата за изповедта-равносметка сякаш диша в думите:
На кого му трябва
и какво ще постигнеш?
Свободата да мисля,
порива да обичам,
силата да градя.
И какво ще направиш?
Ще остана тук...
Това не е перифраза на Камен Воденичаров. Музиката на Балканджи звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си. Симптоматични са дори заглавията – “Самодива” и “Дяволска щерка”; “Зора” и “Здрач”; “Ще остана тук” и “Към таз земя”...
Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите. Обществото е живо, българската култура диша, а младите хора търсят и прокарват естетически пътеки извън отъпканите друмища на “поп-фолка”.
Още повече, че групата Балканджи е свързана с две големи имена – Николай Баровски и Кирил Янев (и двамата възпитаници на Английската гимназия) и с името на Инна Занфирова, която мнозина учащи в нашето училище добре си спомнят като преподавател по музика (днес младата оперна певица слуша впечатляващите арии на невръстните си малчугани вкъщи). През есента на 1999г. Ники и Киро основават групата, пишейки музика към текста на поета Косьо Николов “Аз тебе, либе, съм залюбил” (много скоро новата група ще иронизира първите си текстове: “Римляните откриха топлата вода – ТЕЦ-а я закрива!”). Но симбиозата между основите на рока и метъла; елементите от българската народна музика и традиционните музикални инструменти, съчетани с модерните електронни инструменти и оркестрация, се запазва. В конкурса на радио Хоризонт “Пролет 2000” присъствието на Балканджи е отбелязано със студиен запис на песента. След присъединяването на Александър Стоянов (барабани) и Владимир Левиев (бас китара); Николай Трайков (барабани), Христо Пашов (бас китара) и Спас Димитров (акустична китара); на младата опрена певица Инна Занфирова и перкусиониста Калин Христов, групата Балканджи окончателно утвърждава своя стил. Първият концерт е изнесен на 29-ти Ноември 2001г, а дебютният албум “Пробуждане” се разпространява и в чужбина... Ако “Крали Марко” печели първо място в конкурса “Пролет 2001”, страничните проекти на Балканджи (“Вятърът”, “Стария призрак”, “Чорапите”) също не остават незабелязани (приемете, че това е намигане към феновете на състава, които добре познават нередактирания шеговит текст на “Стария призрак”). Балканджи стават една от редовните групи, свирещи в музикалните ъндърграунд клубове на София (“О!Шипка”, “Мишена”, “Fans”). През 2003г. песента “Ой, мари Яно” е включена в компилацията “О!Шипка” и се сдобива с клип, дело на басиста Владимир Левиев, а през 2004г. излиза макси-сингълът на Балканджи “Звездица”, съдържащ едноименната песен, предвидена за втория студиен албум, както и живо изпълнение на първото парче “Аз тебе, либе, съм залюбил”, заедно с още три инструментала...
Днес групата продължава да свири. В клуб “Fans” след 22.30 инструментите и гласовете на Балканджи звучат все по-изразително, яростно и силно... Николай Баровски го няма. И музиката го зове с цялата магическа мощ, която притежава изкуството.
Може би ще разкажем неговия случай за онези, чиито сетива още не са претръпнали от вълната на насилие, заливаща обществото ни (за повече информация http://barovsky.ludost.net/). Сега просто искам да ви кажа, че ако някоя вечер случайно минете покрай гимназията, и в желанието да избягате по-далеч от нея, хукнете по стръмния булевард “Васил Левски” и пак така случайно дочуете странна мелодия, в която електрическите китари отмерват неравноделните тактове на народната песен, а силни мъжки гласове пеят за любов и магия; не се чудете. Балканджи викат Баровски.
Днес любителите на фолка – добър или лош – търсят в него ако не естетиката на Азис, то поне аксесоарите на чалгата, която все пак е позната на всички. Съкращението “поп” – съкратена форма на "популярен" - днес е синоним на българската представа за "фолк" и омоним, в който нашенецът вижда пеещия поп да мята гюбеци, захвърлил расото, но открил завладяващата привлекателност на кръчмарската печалба. То не бяха хисарски, горубленски и регионални попове, които юнашки пееха фолк, вплитащ сръбска интонация, преведен от гръцки текст, турски музикален композиционен мотив и македонска сърдечност. Само дето липсваше българското.
Толкова по-впечатляваща е срещата с “Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти, извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на Балканджи. Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото. Тук мотивът за любовта към майка България не звучи с лексикална кухота, а темата за изповедта-равносметка сякаш диша в думите:
На кого му трябва
и какво ще постигнеш?
Свободата да мисля,
порива да обичам,
силата да градя.
И какво ще направиш?
Ще остана тук...
Това не е перифраза на Камен Воденичаров. Музиката на Балканджи звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си. Симптоматични са дори заглавията – “Самодива” и “Дяволска щерка”; “Зора” и “Здрач”; “Ще остана тук” и “Към таз земя”...
Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите. Обществото е живо, българската култура диша, а младите хора търсят и прокарват естетически пътеки извън отъпканите друмища на “поп-фолка”.
Още повече, че групата Балканджи е свързана с две големи имена – Николай Баровски и Кирил Янев (и двамата възпитаници на Английската гимназия) и с името на Инна Занфирова, която мнозина учащи в нашето училище добре си спомнят като преподавател по музика (днес младата оперна певица слуша впечатляващите арии на невръстните си малчугани вкъщи). През есента на 1999г. Ники и Киро основават групата, пишейки музика към текста на поета Косьо Николов “Аз тебе, либе, съм залюбил” (много скоро новата група ще иронизира първите си текстове: “Римляните откриха топлата вода – ТЕЦ-а я закрива!”). Но симбиозата между основите на рока и метъла; елементите от българската народна музика и традиционните музикални инструменти, съчетани с модерните електронни инструменти и оркестрация, се запазва. В конкурса на радио Хоризонт “Пролет 2000” присъствието на Балканджи е отбелязано със студиен запис на песента. След присъединяването на Александър Стоянов (барабани) и Владимир Левиев (бас китара); Николай Трайков (барабани), Христо Пашов (бас китара) и Спас Димитров (акустична китара); на младата опрена певица Инна Занфирова и перкусиониста Калин Христов, групата Балканджи окончателно утвърждава своя стил. Първият концерт е изнесен на 29-ти Ноември 2001г, а дебютният албум “Пробуждане” се разпространява и в чужбина... Ако “Крали Марко” печели първо място в конкурса “Пролет 2001”, страничните проекти на Балканджи (“Вятърът”, “Стария призрак”, “Чорапите”) също не остават незабелязани (приемете, че това е намигане към феновете на състава, които добре познават нередактирания шеговит текст на “Стария призрак”). Балканджи стават една от редовните групи, свирещи в музикалните ъндърграунд клубове на София (“О!Шипка”, “Мишена”, “Fans”). През 2003г. песента “Ой, мари Яно” е включена в компилацията “О!Шипка” и се сдобива с клип, дело на басиста Владимир Левиев, а през 2004г. излиза макси-сингълът на Балканджи “Звездица”, съдържащ едноименната песен, предвидена за втория студиен албум, както и живо изпълнение на първото парче “Аз тебе, либе, съм залюбил”, заедно с още три инструментала...
Днес групата продължава да свири. В клуб “Fans” след 22.30 инструментите и гласовете на Балканджи звучат все по-изразително, яростно и силно... Николай Баровски го няма. И музиката го зове с цялата магическа мощ, която притежава изкуството.
Може би ще разкажем неговия случай за онези, чиито сетива още не са претръпнали от вълната на насилие, заливаща обществото ни (за повече информация http://barovsky.ludost.net/). Сега просто искам да ви кажа, че ако някоя вечер случайно минете покрай гимназията, и в желанието да избягате по-далеч от нея, хукнете по стръмния булевард “Васил Левски” и пак така случайно дочуете странна мелодия, в която електрическите китари отмерват неравноделните тактове на народната песен, а силни мъжки гласове пеят за любов и магия; не се чудете. Балканджи викат Баровски.
неделя, януари 15, 2006
Sofian Tales
Или, същото, само че на английски. Очаквам мнения и критики :).
I would like to tell you now
a little story about how
I was travelling in the tram.
Lots of things were going on -
some were good and some were bad,
a little strange, a little sad.
I decided in the end
I should take a pen in hand
and in short to represent
our Sofian temperament.
In the tram there's such bustling:
someone's hopping, someone's hustling.
People quietly start battling
and the tram just goes on rattling.
The tram-driver's driving madly,
he's smoking a cigarette gladly,
listening to a music gang.
The next moment there's a sound - bang! -
and the passangers are smashed
against the walls and corners crashed.
All those nice and decent people -
some are gloomy and some - gleeful -
can do nothing but abide
and wait for the end of the ride.
That well-dressed bloke over there
obviously doesn't care
'bout the fact that he's, I see,
travelling absolutely free.
Over there a sturdy grandma
is creating a real drama
whizzing like a hurricane,
pushing some kids down the lane.
Jumping like a nervous wreck,
as if she's playing kyuchek
on people's feet in her way.
Bravo, granny! That's the way!
Over here some swarthy brothers
as innocent as the early Fathers,
with a doubtful carelessness
are surveying all the mess...
And money, handbags and belongings
are extracted from their lodgings -
pockets, empty anyway,
expecting to be filled one day...
And the tram is late again.
Every station's such a pain -
jostle, crush, tumult and fuss...
The transport's making fools of us!
However, if you look outside,
you'll see a poster - big and wide.
In it there's a naked babe.
Isn't that Azis? Well, maybe.
His backside is stupendous!
And the billboard is horrendous,
but what can we do, I ask?
Others must fulfill the task
to adorn this ugly city
and make things look bit more pretty.
This little casual story
is a lovely allegory
of our daily Sofian life
and the ever-lasting strife
between the funny and the sad,
and between the good and bad
and... I guess that's all!
I would like to tell you now
a little story about how
I was travelling in the tram.
Lots of things were going on -
some were good and some were bad,
a little strange, a little sad.
I decided in the end
I should take a pen in hand
and in short to represent
our Sofian temperament.
In the tram there's such bustling:
someone's hopping, someone's hustling.
People quietly start battling
and the tram just goes on rattling.
The tram-driver's driving madly,
he's smoking a cigarette gladly,
listening to a music gang.
The next moment there's a sound - bang! -
and the passangers are smashed
against the walls and corners crashed.
All those nice and decent people -
some are gloomy and some - gleeful -
can do nothing but abide
and wait for the end of the ride.
That well-dressed bloke over there
obviously doesn't care
'bout the fact that he's, I see,
travelling absolutely free.
Over there a sturdy grandma
is creating a real drama
whizzing like a hurricane,
pushing some kids down the lane.
Jumping like a nervous wreck,
as if she's playing kyuchek
on people's feet in her way.
Bravo, granny! That's the way!
Over here some swarthy brothers
as innocent as the early Fathers,
with a doubtful carelessness
are surveying all the mess...
And money, handbags and belongings
are extracted from their lodgings -
pockets, empty anyway,
expecting to be filled one day...
And the tram is late again.
Every station's such a pain -
jostle, crush, tumult and fuss...
The transport's making fools of us!
However, if you look outside,
you'll see a poster - big and wide.
In it there's a naked babe.
Isn't that Azis? Well, maybe.
His backside is stupendous!
And the billboard is horrendous,
but what can we do, I ask?
Others must fulfill the task
to adorn this ugly city
and make things look bit more pretty.
This little casual story
is a lovely allegory
of our daily Sofian life
and the ever-lasting strife
between the funny and the sad,
and between the good and bad
and... I guess that's all!
Софийски разкази
Искам тук да ви разкажа
как пътувах във трамвая.
Ставаха неща различни -
смешни, тъжни; а накрая
аз реших, че затова
трябва да се вдъхновя
и Софийските ни нрави
моят разказ да представи.
Във трамвая - шум и глъчка:
някой скача, друг се ръчка;
някой цвили, друг мучи,
а трамваят си дрънчи.
Ватманът юнашки кара.
Той запалил е цигара,
слуша чалга във захлас,
после пътниците - прас! -
ги забива във стените
и размазва по ъглите.
А пък пътниците мили -
весели, или унили -
блъскат се и си ръмжат
като стадо насред път.
Там добре облечен мъж
се оказва изведнъж
без билет. Не е беда -
друг да мисли за това!
Здрава бабка се понася,
като вихър тя отнася
малки немощни дечица,
сякаш скача ръченица
по човешките крака.
Браво бабке! Ха така!
Група мургави събратя,
гушнали се като братя,
със съмнителна небрежност
тайнствено се пооглеждат...
и парички, чанти, вещи
се измъкват много вещо
от джобове без туй празни,
пълни със боклуци разни.
Пак трамваят закъснява.
Блъсканица, шум и врява
всяка спирка ни донася.
С нас транспортът се занася.
А погледнеш ли навън -
чуден, но и страшен сън
са събрани във едно
бяло, спретнато платно.
А на него - голо бейби.
Дали туй Азис е? Мейби.
Задникът му е прекрасен!
Този билборд е ужасен,
но какво човек да прави
с нашите Софийски нрави?!
От плакатчета рекламни
ни се пулят много срамни,
готини и тъпи смешки,
като грешките човешки...
Тази делнична история
е чудесна алегория
за живота ни човешки.
Има смях във наште грешки,
има мъдрост и поука,
ала нека свършим тука.
как пътувах във трамвая.
Ставаха неща различни -
смешни, тъжни; а накрая
аз реших, че затова
трябва да се вдъхновя
и Софийските ни нрави
моят разказ да представи.
Във трамвая - шум и глъчка:
някой скача, друг се ръчка;
някой цвили, друг мучи,
а трамваят си дрънчи.
Ватманът юнашки кара.
Той запалил е цигара,
слуша чалга във захлас,
после пътниците - прас! -
ги забива във стените
и размазва по ъглите.
А пък пътниците мили -
весели, или унили -
блъскат се и си ръмжат
като стадо насред път.
Там добре облечен мъж
се оказва изведнъж
без билет. Не е беда -
друг да мисли за това!
Здрава бабка се понася,
като вихър тя отнася
малки немощни дечица,
сякаш скача ръченица
по човешките крака.
Браво бабке! Ха така!
Група мургави събратя,
гушнали се като братя,
със съмнителна небрежност
тайнствено се пооглеждат...
и парички, чанти, вещи
се измъкват много вещо
от джобове без туй празни,
пълни със боклуци разни.
Пак трамваят закъснява.
Блъсканица, шум и врява
всяка спирка ни донася.
С нас транспортът се занася.
А погледнеш ли навън -
чуден, но и страшен сън
са събрани във едно
бяло, спретнато платно.
А на него - голо бейби.
Дали туй Азис е? Мейби.
Задникът му е прекрасен!
Този билборд е ужасен,
но какво човек да прави
с нашите Софийски нрави?!
От плакатчета рекламни
ни се пулят много срамни,
готини и тъпи смешки,
като грешките човешки...
Тази делнична история
е чудесна алегория
за живота ни човешки.
Има смях във наште грешки,
има мъдрост и поука,
ала нека свършим тука.
понеделник, януари 09, 2006
Меланхолично
Мръсносиво, мътночерно,
махмурлуково, с каверни
блъска утрото неверно
гуреливите очи.
Колко тъпо, колко скверно,
как ужасно и безмерно,
колко смотано е всичко
щом главата те боли!
И остава само малка
светлинка в съдбата жалка -
като свещ, като светулка,
като плачеща цигулка за изстрадали души -
Да изпиеш халба бира
и събрал последни сили
в нужника да препикаеш
скръбните пиянски дни...
махмурлуково, с каверни
блъска утрото неверно
гуреливите очи.
Колко тъпо, колко скверно,
как ужасно и безмерно,
колко смотано е всичко
щом главата те боли!
И остава само малка
светлинка в съдбата жалка -
като свещ, като светулка,
като плачеща цигулка за изстрадали души -
Да изпиеш халба бира
и събрал последни сили
в нужника да препикаеш
скръбните пиянски дни...
неделя, януари 08, 2006
Нещо като тарикат, нещо като балък и нещо като нищо на света
Има една чудесна книга на Уилям Сароян - “Нещо като нож, нещо като цвете и нещо като нищо на света”. Дано големият американски белетрист, дори от отвъдното, не ми се разсърди, че перифразирам заглавието на великолепния му сборник. Защото само с малко тъжен, Сарояновски хумор, можем да разсъждаваме по въпроса за “балъците” и “тарикатите” в нашия живот. А те, балъците, изглежда стават все повече. “Ей, чухте ли? Тоя пич е балък!” – подскача, красиво подхилквайки се, лимон от очарователна телевизионна реклама. Не мога да се извинявам за сквернословието, защото то ни залива от телевизионния екран, радиото, вестниците... И ако някой не разбира, че това е свежарски жаргон и словесна радост, той въобще не е тарикат. Той е старомоден и глупав, изобщо – балък. Горкият Краси Балъков – да носи във фамилното си име такива позорни нюанси! А това, че народът ни в своята антропонимия е вложил и мъдрост, и поетическа фантазия, няма значение – тарикатът с такива дивотии като антропонимии не се занимава. Той може и да знае, че на турски “балък” е риба, но лексикалният смисъл на думата не е важен. Цялото светоусещане на самодоволната простотия изкристализира в мечтата за тарикатлък – а това значи да си хитър, да прецакаш другите, да се наредиш... Изобщо, страхът “да се не минеш” превръща всички различно мислещи в балъци. Понякога тарикатът е способен и на творчество – един виц твърди, че риболовът представлявал балък от единия край на пръта, който чака балък от другия край. Тарикатско си е да го измислиш!
Но истинският творчески размах на тарикатлъка е в “живия живот”. Училището бъка от тарикати – балъците пишат домашно, тарикатите го преписват – но системно! Балъците киснат в час, а тарикатите имат бележки. Балъците правят контролно, тарикатите се уреждат покрай контролното – те така го изчисляват, че винаги могат да се оправят. Ама да не смятате, че това е някаква комбинаторика? Това си е чист тарикатлък!... Балъците се занимават с обществена дейност, губят си времето по кръжоци и дебати, трошат си нервите с глупости – тарикатите красиво изписват по чиновете “Тук проспах младините си”. Те са наясно с библейската мъдрост, че който сее знание, множи скръб и отговарят на тая отживелица с жизнерадостно пренебрежение. Образование, знание – бошлаф! Вярно, тарикатско е да имаш в живота диплома, ама с тарикатлък и диплома можеш да си уредиш (ако не ти я купи родителят). И така, тарикатът гордо навлиза в битието с мечтата да гледа през тъмните стъкла на S-класа балъците по улицата... Или да стане кредитен милионер... Или да развърти някоя далавера – почтена, непочтена, или направо престъпна. Винаги ще се намерят балъци, на гърба на които да се развихриш (“Келепир има в тая работа... хората пари натрупаха” – както обяснява Бай Ганя от едноименното произведение на Алеко Константинов)...
Имало едно време в столичната Първа английската гимназия един ученик. Казвал се Николай Баровски и бил от породата на балъците. Приятелите му твърдели, че е много готин образ и всички го харесвали. Но той си бил балък. Занимавал се с глупости – учел здраво, свирел в оркестъра, уреждал концерти... После завършил блестящо, следвал архитектура и най-балъшки всяка свободна минута се връщал в същото това училище, за да си губи времето с художествената самодейност в него и да помага на същия оркестър.
Спретнал си състав – тарикатско! И най-балъшки решил, че тоя състав трябва да свири някаква странна, трудно разбираема музика, изградена върху фолклорни мотиви, без да е чалга. Нарекли състава “Балканджи”. И до ден днешен балъците ходят на концертите му, а тарикатите хич и не щат да го чуят. И понеже не бил от вторите, Баровски продължавал да работи, да създава изкуство и да се занимава с обществени дела.
Веднъж тръгнал за Гърция във връзка с работата на международната организация “Достойнство България 2003”. Но на автогарата задъхана го настигнала негова позната, семейна приятелка и член на организацията. Дала му плик с дрешка за майка си в Гърция (въпросната дама била съучредител на организацията – тарикатско!). Но на митницата балъкът Баровски декларирал, че пренася чужд багаж, и нали си е балък – не го разровил, не преджобил якето и не открил, че в хастара е зашито запечатано пакетче с фалшиви парички. И се оказал в гръцки затвор. Вече година и няколко месеца – без следствие, съд и присъда... (Там направил с подръчни материали уникален кавал и изнесъл концерт пред затворниците. Балък!)
Тук балъците биха задали едни такива тъпи въпроси – защо нашите власти не са разследвали жената, която е дала фалшивите пари и отказват да го направят (едва ли защото злите езици твърдят, че в рода имало неколцина бивши генерали, тежкари и тузари – изобщо, тарикати!). Балъците биха задали въпроса защо гръцките власти не се съобразяват с факта, че на митницата пакетът не е крит, че в него няма пръстови отпечатъци на потърпевшия, и че е известен адресатът на този пакет – жена с двойно гражданство – българско и гръцко... Биха попитали защо държавата ни прилага двоен стандарт към своите граждани – на хиляди километри от нас съдбата на несправедливо обвинените медици в Либия приковава и внимание, и ресурси, а нещо, което може да се реши с предвидени в законодателството ни средства, не се осъществява. Бившият полицай и настоящ кмет, борецът срещу престъпността Бойко Борисов авторитетно отсича – “Ми да си е гледал багажа”. Тарикатско! Балъците биха задали още много въпроси. Толкова логически и смислени, та чак водят до извода – комай това тъй “сложно” разследване вероятно не е по силите на българските и гръцките власти, а направо си плаче за Интерпол... Та поради тая причина следствени действия не се извършват и човекът си кисне в затвора.
Но тарикатите ги контрират. "Що не е бръкнал в якето, а?", "Откъде сте толкова сигурни, че е невинен, а?"... "И като е балък да върши услуга – да си сърба попарата!". Тарикатско... А че съществува презумпция за невинност е без значение. Само балъците се замислят, че разликата между диктатура и демокрация от някаква гледна точка е много малка. При демокрацията всеки е невинен до доказване на противното. При диктатурата... всеки е виновен до доказване на противното. Но това е за тези, които мислят. Тарикатът се възхищава от максимата на шопа “Най мразим да мислим”. И не се тревожи за нищо...
А тревожните балъци пишат протестни писма, организират митинги, ангажират общественото мнение... Вечер отварят интернет страницата http://barovsky.ludost.net/ ... Събират с мижавите си възможности левчета всеки Петък от 19.00 до 22.00 в заведение "Дървеното"... Със сестрата на Баровски, с членовете на състава, оркестъра и училището... с приятели, познати, фенове на Балканджи. Защото не са безразлични. Балъци!
Но през филма на Костурица “Аризонска мечта” (“Arizona Dream”) плува една мистична риба и музиката на Горан Брегович пее с дрезгавия глас на балъка Иги Поп – “The fish does not think... it knows!”.
Абонамент за:
Публикации (Atom)