четвъртък, януари 31, 2008

Още нещо за логосите – или, що е есхатология и има ли тя почва у нас


Николай Николов, в. "Седем"
30.01.2008

Има една интересна категория български граждани, които си спомнят за времето на развитото социалистическо общество единствено, че ракията била 40 стотинки, кебапчето – кажи-речи без пари и всяко лято са ходели на море. Обаче една друга група български граждани, които извън тази битова детайлизация, си спомнят и вербалната практика да се поздравяваме с изрази от рода на „Къде си, бе, изчезна като червения пипер от пазара!” – никак не са склонни да хиперболизират представата за пазарното изобилие на миналото. Те по-скоро с умиление си припомнят с какво топло чувство очаквахме поредния партиен конгрес, та да се появят по магазините банани, портокали и луканка. Но и двете категории граждани, поради причина на блестящото си, задължително образование от времето на соц-а знаят, че Димитър Благоев – Дядото, е написал „Що е социализъм и има ли той почва у нас”. Макар че най-вероятно никой не е чел въпросното произведение (изключваме настоящия ни президент, който, като историк, е специалист по Дядото). За сметка на това, мнозина са чели „Бай Ганьо”. Без да съзнават, че Алеко всъщност е написал книгата „Що е капитализъм и има ли той почва у нас” (в края на краищата, човек не е длъжен да е на „ти” с диетрологията – най-общо казано, наука, която търси факти зад фактите). А има и една трета категория граждани, които не са чели нито Дядото, ни Щастливеца. Те изобщо не обичат да четат. Не е съвсем сигурно и дали могат. Затова предпочитат да разтварят вестници с големи цветни картинки, на които силиконови прелести на едрогърдести местни хубавици заместват Аз-Буки-то. За такива още Ботев бе отсякъл „Ум имал нявга в краката и чувства топли в червата”. А нали се сещате какво би казал за списващите подобни вестници!... Но групата на въпросните български граждани е многолюдна, богата и силна. Богата с категоричната си представа, че е компетентна по всеки въпрос. Че познава същността на „суровата шаечна правда” (по Илф и Петров). Че е на „ти” с далаверата и че за нея няма тайни в живота. И силна със свирепото си убеждение, че вчерашният ден задължително е бил по-хубав от днешния. Особено ако въпросният ден е дистанциран от нас поне тридесетина години. За тези граждани миналото е Изгубеният Рай; градината на Едем, от която са изгонени Адам и Ева. Естествено, иде реч за соц-миналото – както е известно, във въпросната райска градина първите хора са голи... И пак по същата странна логика за тези наши съграждани и сънародници бъдещето е предопределено, черно и катастрофично. Щото „като дойде демокрацията, всичко се провали”. Естествено, става дума за демократичното бъдеще. Както е известно, при него хората не би трябвало да ходят голи... Но не си мислете, че суровата оценка за предстоящ Апокалипсис е резултат на трезво прозрение, че в България от години управлението е в ръцете на корумпирани некадърници. Че политическият живот по същество е маргинализиран и за мнозина депутати думата „политика” най-вероятно произлиза от латинското „poly” (много) и българският глагол “тикам”. Че гешефтарството е изместило икономическата логика. Че демагогията се е настанила уютно в медийното пространство... Напротив! Те са склонни да одобряват именно най-идиотските постъпки на възможно най-некадърните управляващи. Те никога не се съгласяват, че царят е гол, колкото и да крещят децата въпросната „гола” истина... Те яростно негодуват срещу всяка форма на граждански протест, която нарушава спокойствието им, и злорадстват, когато за пореден път се убедят, че нравственото поведение не носи финансови облаги. Защото не са се минали. И защото радушно са приели шопската максима – „Я не сакам на мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле!”. Пък и все едно, след като нищо добро не ни чака, не е ли по-добре да прецакаме овреме Вуте, та да не сме капо!...
Не граничи ли подобно поведение със социопатология? Що за Стокхолмски синдром кара жертвите да симпатизират на своите инквизитори?! Обърнете внимание – става дума не за клакьорите, лакеите , ибрикчиите на управляващата върхушка. Не за онези, които са се „облажили” чрез обръчите от фирми и срещу заплащане са готови сервилно да пишат оратории дори на социалния дебилитет. Не за мутрите, скрили самодоволната си простотия зад черните стъкла на люскави джипове. Не! Това е позиция на средностатистически граждани, данакоплатци, от които държавата – или по-точно, управляващите въпросната държава до края на миналата година са ограбили под формата на „излишъци” почти 4 милиарда лева. Гласоподаватели, които отдавна не са практикували правото си да гласуват, защото всички са маскари и все едно, няма да се оправим...Които не „прозират” в стачката на учителите толкова ясната загриженост за собствените им деца и бъдеще на българското образование. Които не си задават въпроса защо са готови да стачкуват лекарите, а ако подобна стачка започне, ще псуват през зъби „Какво искат пък докторята, малко ли лапат?!” Те и от собствените си доходи не са доволни, но дори за секунда не си представят, че биха могли да ги променят с политическа култура и гражданско поведение. А може би това е социопсихологически феномен, роден от спецификата на българския преход?
Спомняте ли си разказа на Елин Пелин „На оня свят”? Върви дядо Матейко към пъклото, където е убеден, че му е мястото. И в главата му се върти: „Не съм за рая аз, сиромах човек... рая е направен за големците и за богатите... Нас са ни записали у дяволския тефтер, още като сме се родили... Все да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство... Постлах си хубавичко за пъклото!... Сега там, там да си отида...” А когато пред него се появява ангел, изпратен да го уведоми, че геополитически се е объркал и пак е сменил посоките, щото е писан за в рая, та натам трябва да се отправи, шопът сопнато му отказва. Не ви ли звучи някак познато? Да сте чували наскоро: „Е нема се опраим! И срещу тях да тичаме, пак нема ги стигнеме! Се е имало немане, ама те такова немане не е имало! Положението въобще не е розово! Не сме държава и туйто! Другите могат, ние – не! У нас, в България, не е като при другите!”. И във фолклора ни да се вгледате, ще откриете подобен род философски обобщения: „Ела, невольо, че ни помогни!”. Очевидно тук няма място за волята... Или: „Ела, зло, че без тебе по-зло!”. Да откривате в семантичното пространство на тази мъдрост място за доброто? Що за катастрофично мислене е оформило дълбокото убеждение, че ти си предупределен „свише” за страдание; че живееш в някакво ирационално, херметично затворено пространство, в което не функционират законите на общественото битие. В което логиката на социалната промяна е невалидна. В което каквото и да направиш, си обречен – следователно е най-добре нищо да не правиш! Някаква форма на фатализъм ли е това? Някаква историческа обремененост на националното мислене?! Оо, не... За съжаление, в социалната психология подобно поведение е отдавна описано и добре познато. Тъй, че не можем да се гордеем с феноменални черти на народопсихологията. Подобно мислене е свързано именно с максимата „Най-мразим да мислим”. Старо е като света. И отвежда към една от най-древните науки – есхатологията (от гр. Eschatos – последен и logos – наука). Грубо казано, това е науката за края на света. Науката, която се е възраждала всеки път, когато се е раждала поредната митологична представа за устройството на вселената и мястото на човека в нея. Когато тази представа е обяснявала всичко с наличието на богове и е предупреждавала какво може да направи Божия гняв, ако на религиозно равнище вярващото човечество не вярва в достатъчна степен. Т а не е ли Божието наказание онова, което ни кара да спазваме Божествените закони? И не е ли в последна сметка то благодат? Има в историята един почти анекдотичен случай. В навечерието на първото хилядолетие, една от европейските глави на Християнската църква мъдро решава, че според нейните изчисления идва края на света. Църквата оповестява народа на съответната средновековна държава и целокупното средновековно човечество изпада в предчувствие за тежък катастрофизъм, съчетано с индустриални количества некачествен алкохол... Какво ли ще да му е било на въпросното човечество, когато на пъври Януари, хилядната година, е разтворило гуреливите си очи и през черната депресия на махмурлука, е открило, че светът не е свършил! (Най-вероятно искрено си го е пожелало). През 1831, полуграмотният фермер Уилям Милър се самопровъзгласява за проповедник и започва да предсказва края на света, насрочвайки го за 22.03.1844г. Когато идва въпросната дата, без да пристигне Апокалипсиса, един от „феновете” му дълбокомислено прави бележки по начина на изчисленията и преизчислено стига до убеждението, че края на света ще се състои на 22.10, същата година... Есхатологичното мислене има своите безкрайни рефлексии в историята на човечеството, което така и не е дочакало конниците на Апокалипсиса. Спомнете си времето от края на Милениума, когато само преди осем години, целокупното човечество, воглаве с българското такова, очакваше поредния край на света под формата на компютърен срив, блокиране на световното компютърство, стачка на микропроцесорите, разруха на банковата система и т.н. По изчисления на експерти, светът е изхарчил тогава над четири милиарда долара за идиотски софтуер, който трябва да ни спасява от компютърната катастрофа. Катастрофата така и не дойде. Но най-оглупялата част на човечеството (воглаве с българското такова) продължи да я чака, защото това е най-удобният начин да избягаш от ангажимента си на морален човек, който носи отговорност за своето поведение и съдбата си в обществото. Който се чувства отговорен за съдбата на обществото въобще. По-лесно е да си убеден в края на света и, движен от екзистенциалната необходимост да дочакаш все пак този край, да живееш като за последно, да ядеш като за последно и да крадеш като за последно... И да мразиш всеки, който не мисли като теб, щото той е обвинение за самото ти съществуване... А нали един път се живее, я! Така философията на деморализирания човек изкристализира в есхатологично мислене. И той чака конниците на Апокалипсиса със скритичката мисъл, че точно у нас те едва ли ще дойдат...
Защо българското черногледство е съчетано с категоричното убеждение, че конниците на Апокалипсиса няма да дойдат? На този въпрос може да ни отговори само министъра на селското стопанство, г-дин Дикме. Щото той е капацитет по въпроса за изхранване на селскостопанския добитък с фураж.

сряда, януари 23, 2008

Панахида за нищото

Николай Николов
в. "Седем", 23.01.2008

Напоследък често си спомням една случка от зората на нашите обществени промени. Бяхме все още много вярващи и ентусиазирани, сутрин се редяхме на опашка за отпечатвания отскоро вестник „Демокрация” (по онова време купуването на камара вестници и тяхното четене беше станало за мечтаещия нещо като пиене на английски чай). Та една сутрин, точно когато по време на въпросния ритуал пред мен остана само един опърпан гражданин, продавачката високо заяви, че „Демокрация” е свършил. Гражданинът замърмори, че напоследък демокрацията нещо много бързо е взела да свършва; жената го чу и авторитетно му заяви, че напротив, има демокрация, щото тя може да псува колкото си иска. На което гражданинът отговори – госпожо, ако демокрацията се измерваше с количеството на псувните, каруцарите без съмнение щяха да са най-великите демократи... Помня, че искрено се разсмях и си казах – ето така се раждат афоризмите! И ми стана мъчно за маса мои приятели, които не могат да усетят аромата на времето, раждащо афоризми. Защото вече много прагматично бяха решили, че най-разумно е да си вдигнеш чукалата и да напуснеш България. Вместо да очакваш хипотетичните нашенски промени, да промениш икономическото си статукво с едно по-човешко възнаграждение на труда, което и от миенето на чинии може да направи атрактивна и високоплатена работа. Те предпочетоха да усетят аромата на реалните пари, с които да променят собствения си живот... А онези, които решиха да останат в България, все още не можеха да намерят успокоение в песничката „Не съм избягал”. Слухът им бе раздвоен между култувата чалга „Тигре, тигре, имаш ли пари” и провокативната рок интонация на „Искам да съм негър в щата Алабама”... Онези, които решиха да останат в България скоро щяха да разберат, че най-страшно е усещането за безвремие. Чувството, че нищо не се променя, че живееш в херметично затворен свят, в който вечно се повтаря един и същ ден. В историята на дългия ни преход те често щяха да чуват журналистическия шаблон, че българинът се е качил в последния момент на последния вагон. И перманентно да прозират, че отминаващият влак всъщност е маневрирал на гара „Пионер”. Тая метафора за влака на промяната е много интересна. Ражда я публицистичният талант на Алеко Константинов, който в края на Деветнайсти век кара своя Бай Ганьо да гони един маневриращ из Западноевропейска гара влак. И със силата на алегорията да внуши представа за историческата идентичност на героя си – човек, излязъл от безвремието на Османската империя и попаднал в пространството и времето на бушуваща техническа цивилизация, която е със седем ключа заключена за съзнанието му. Защото оня, който не знае, че влакът маневрира на гарата, винаги безсмислено гони маневриращия влак. Така сто години след Алеко Константинов самата история поставя България в положението на неговия герой... А един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. Както не иска да помни старите вицове от времето на развитото социалистическо общество, в които нашият прогрес бе оприличаван на спрял между гарите влак с пътници, които са излезли и задружно клатят вагона, а машинистът е стиснал здраво лостовете за управление и вика „Пайсеееееее!”. Щото карането на влака си е велико тайнство. За българина железницата винаги е била енигматичен символ на техническия прогрес. Изразът „Гледа като теле в железница” предполага, че несвестното теле не е в състояние да разумее жп проблематиката, това чудо на машинната цивилизация. Не че някой някога е бил в състояние да осмисли проблемите на жп транспорта у нас... Важното е, че дори фразеологията подчертава символната значимост на машиниста („ти пък ще кажеш кой да кара влака – то си има машинист!”). Може би затова Сакскубурггота подкара символно издокаран локомотив. Китайската символна стилизация, родила образа на Великия Кормчия, у нас би могла да се транслитерира като Великия Машинист. Оня, дето ръководи прехода, бута и дърпа тайнствените лостчета на политическите промени и от позицията на своя професионализъм високомерно ни подканва да се качим на влака без много-много да разсъждаваме защо влакът с години маневрира на една и съща гара. Това го знае машинистът! В края на краища българите могат масово да си купуват коли втора употреба и дават своя принос за ужасяващия трафик в големите градове, но не могат да си купуват локомотиви втора ръка (първа така и така няма!), и да си устройват гонки с форсирани влакови композиции (мотивът за влака-беглец категорично е е български). Затова трябва да се преизпълни с уважение към тайнството на тази жп деятелност, неподвластна на твоя разум. Кой казва, че в България не става нищо?! У нас всичко се променя. Скоро ще пътуваме по прекрасни пътища; ето ви проекта за магистрала Тракия! Не е нужно да знаете подробности – тях ги знае Великия Машинист. А когато по-късно се оказва, че народонаселението свирепо трябвало да плаща във връзка с проекта, това е нищо в сравнение с хипотетичните ни печалби... Днес Великия Машинист сключва сделка с Великия Руски Кормчия, около която никакви подробности не са известни. На народонаселението му остава надеждата, че руснаците възторжено ще плащат за своя руски газ, минаващ през територията на България, щото „курица не птица и Болгария не за граница”. А ако се окаже, че въобще нямат желание да плащат, а обратно, както винаги, се налага ние да доплащаме, това е нищо. Подробности от пейзажа. Незначителен детайл, в ландшафта на глобалните ни демократични промени... И постепенно представата за въпросните промени започва асоциативно да се обвързва с представата за Нищото. А нищото е нула. Или две нули. Излиза, че историята на прехода все ни води до двете нули. Може би затова ключовата дума в българското светоусещане, е думата „нужда”. Нас непрекъснато ни гони социална нужда... екзистенциална нужда... голяма нужда... и в крайна сметка все се оказваме в нужника! Един мъдър човек бе казал, че хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали. И си живеем в нея. Само че казваме: „Отивам до двете нули”. А двете нули са си нищо – щото,математически погледнато, колкото и да ги сборуваме, изваждаме или умножаваме, нулите все си остават нули. Наистина ли Нищото е образната емблема на българския преход към демокрация? Каравелов го персонифицира в образа на млад и гиздав момък, който принадлежи в числото на „ония нередки същества, които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд... Подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем Нищо”. Ние наистина срещаме Нищото всеки ден. То е в арогантната политика на управляващите и в безразличието на управляваните, в наглата простотия на парвенющината и в свирепата злоупотреба с обществено доверие. То е в усещането, че ние сме различни от другите, че у нас нищо не се променя и не може да се промени, че сме обречени свише, щото „нас са ни записали в черния тефтер още откак сме се родили” и че всички са маскари. Значи няма смисъл да бъдем политически активни, безсмислено е да гласуваме, те да си гласуват, а аз ще си ги псувам, щото съм велик демократ. И щото никой не ми пречи да псувам! Така има шанс да стана каруцар, а тъй като думата каруцар е архаична и цивилизацията отрежда на въпросната професия много тясна социална ниша, ще транслритерирам професия „каруцар” в професия „машинист”. И ако не карам влака, то поне ще бъда в обслужващия персонал, та да се пооблажа и аз. Няма значение как. Мога, например, да пиша възторжени статии за професионализма на българските машинисти, или да стана пиар специалист, и да обяснявам авторитетно колко привлекателни са лицата на нищото. Колко много неща са скрити в него и колко хубаво би било, в духа на позабравения соцреализъм да го наречем „естетически идеал на епохата”. Само че, като даскал, тутакси се досещам за онзи знаменит диалог между Ромео и Жулиета, в който Ромео възторжено изрича „кълна ти се в луната посребрила // върхарите на тез градини в цвят...” И когато Жулиета му забранява да се кълне в тази непостоянница, „която сменя лика си всеки месец”, на резонния въпрос на Ромео „В какво тогаз да се кълна?”, Жулиета отговаря: „Във Нищо...”. И си мисля, че образователната ни система трябва да въведе като задължителна дисциплина науката „Мрачен сарказъм”, защото само тази научна дисциплина би могла да осветли очевидния факт, че нищото всъщност еволюира, расте, но и старее... Че вече го гони старческа деменция. Че наближава времето на тъжния му край и макар да не четем, както някога, камара вестници, все някъде ще прочетем за естествената му кончина. Тогава ще облечем опърпаните си дрешки втора употреба, чрез които се приобщаваме към света, ще купим с последните си стотинки едно цветенце и ще отидем на панахида. Панахида за Нищото.

събота, януари 19, 2008

Сесийни вълнения

В седмицата обозрма
с теб сме, сесийо любима!
Гледай да не си чепата,
че с граната
ще взривиме
деканата!

Народе, стискай ми палци, че ако не си взема изпитите, ще е "гейм оувър" :).
Пък от мен - на всички ви - приятен ден и до скоро!

сряда, януари 16, 2008

Хералдиката като тирбушон – или от "Veni, Vidi, Vici" до "Veni, Vormini, Vomini*"

Николай Николов,
в. "Седем", 16.01.2008


Едва ли някой би оспорил баналната истина, че символиката е без съмнение най-изначалният и дълбок начин за светогледно реагиране, да речем, през Средните векове. Защото човекът на тези векове сякаш е надарен с особен, „двоен” поглед. За него символичен смисъл имат имената и предметите, числата и фигурите, темпоралните и пространствени локализации, цветовете на дрехите и телесните жестове. Наблюдавайки веществената фигура, обем и цвят, той всъщност визира по-дълбочинни пластове и значения. Природните явления за него са и нещо друго – послания от някаква друга реалност; тайнствени знаци от някаква отвъдна смисловност. Тази своеобразна „трансцеденталност” е засилена от подчертаната склонност на Средновековното мислене към универсалност, към вместване на всяка реалия в световното цяло. Така и най-нищожният предмет, най-нищожното събитие, са вплетени в причинно-следствената верига на един глобален замисъл, отвеждащ към съдбовното човешко скиталчество от Гибелта към Спасението... Лесно можем да се досетим, че цялото многообразие на това светоусещане изкристализира в хералдиката. Тази наука за разпознаване, описване и тълкуване на гербовете, всъщност борави със символите, много от които са придобили универсалност през вековете и са създали нетрадиционен език, който далеч надхвърля равнището на обикновеното общуване. Това е актуално и за нашия модерен свят – във възраждането на символизма Мирча Елиаде, например, вижда една възможност за „спасение на съвременния човек от културния му провинциализъм”. И доколкото съвременният български човек от началото на 2008-ма продължава да гази из блатото на балканския провинциализъм и нашенските си културни дивотии, може би един хералдически подход към битието би позволил да видим в друга светлина знаци, предмети и събития... които обикновено обръгналият на всичко нашенец тълкува като идиотизми. Но това не му пречи да търси и другите енигматични измерения на въпросните идиотизми. Завалял сняг, натрупал преспи, колите затънали в тях – аха, природно бедствие. А може би – знак „свише”, насочващ погледа към министерството на Емел Етем? Или припомняне за онзи парламентарен дебат как най-бързо да се изхарчат милиард и кусур от излишъците, та да се движим по чисти и поддържани пътища?... Щял да идва Путин – аха, ама той и Буш дойде. И улиците на София станаха подозрително чисти, а километричните задръствания мистично изчезнаха. Или това е символ за удивително мъдрата външна политика на България, в резултат на която у нас представите за Изток-Запад; ляво-дясно, са тотално объркани?! Прави ли ви впечатление отношението на българина към знаците и символите на държавността? Всеки американец е склонен да побие в двора си националния флаг, а върху националния химн има толкова музикални интерпретации, че един меломан би могъл да открие в тях хобито си. Да сте чули нашенеца да си свирука химна? Или някой да импровизира на кларинет върху него? А когато от нечий прозорец се провеси трибагреника, телевизията тутакси го заснима и го излъчва като сензационна новина... Защо електоратът непрекъснато негодува срещу така естественото желание на народните представители да се возят в мерцедеси S-класа? Отговор ни дава хералдиката; отговорът се крие в хералдическия знак върху националния ни герб... От незапомнени времена лъвът символизира сила и мощ. Но още в Средновековна България това гордо животно е натоварено с несвойствени функции. То е принудено да носи корона. Нашенецът знае – тежка е царската корона, дори когато е от картон. А старобългарската очевидно не е била картонена... По-късно господарят на животните е длъжен да изтърпи и тежестта на пет столетия робство. Как точно е оцелял българският лев, преследван от черкези, башибозук и редовна турска войска вече е друг въпрос. Съществува хипотеза, че в този период лъвът е претърпял известни мутагенни промени (вероятно е станал тревопасно, или се е развивал чрез фотосинтеза). Във всеки случай, с целия си царствен блясък и корона, българският лев отново надава енигматичен рев в епохата на Възраждането. „С левове златни” начело рисува шествието на героите победители възторженото слово на Ботев. И никой не пита нещастния Лъв дали гори от ентусиазъм да стане символ на Българското Национално Пробуждане. Него само Го зоват: „О, лъв, събуди се от дълбокий сън!”. Ама лъвът наш балкански не се буди – и сънят му царствен. Със самото си оцеляване той е извършил такъв исторически подвиг, че дрямката му е напълно оправдана... А когато се пробуди – цяла епоха отлетяла! И пак го товарят – сега трябва да се кипри върху българската банкнота и по съвместителство, върху Герба и Ценните книжа. Това ако не е уморително! Обаче той напряга царствена мощ и а-ха да покаже възможностите си, изтрещяват победните залпове на Девети Сепрември. Лъвът се вижда детрониран! Той пак си е емблематичен, ама вече и реалистичен. Короната я няма – звярът трябва да си припомни своето естествено, първично състояние. Той отново е символ, но пролетната умора не щади дори животните-символи. И те обичат да полегнат, па да се изтегнат на слънцето... Стряска го падането на Берлинската стена. Самата история натирва животното от тихия уют на клетката в зоологическата градина към неприветливия свят на икономическа конкуренция. Попаднал отново в джунглата на свирепия капитализъм като символ на българската пара, той трябва да се бори с разни пернати от банкноти оцветени в зелено, които поне на него му напомнят лешояди – тези санитари на природата... Крахът му е предопределен; напразно се опитват да го реанимират с връщане на коронката. Левът девалвира, сгромолясва се в блатото на хиперинфлацията, а като хералдически знак на българщината изглежд повече от плачевно. Добре, че грижата за животните е цивилизационна норма – издърпват лъва на спасителния валутен борд, там го привързват към еврото и го оставят на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край. Без опасност разни политически авджии-бракониери да му видят сметката и приживе отново да му одерат кожата! Но в битността си на гербов хералдически знак, лъвът продължава гордо да носи коронката си и да провокира съзнанието и подсъзнанието на българския електорат. Ако Парламентът, например, закупуваше най-скъпите коли Пежо, нашенецът би видял върху фирмения им знак стилизирания клонинг на българския лъв и би аплодирал тази покупка. Дори би я подпомогнал с есемеси! Лесно му е на американеца да развява хералдическите знаци на своята държавност в двора си. „Гърмящата птица” може да е царствена, но все пак е пиле. Не хапе! А възпитаният от глутниците улични кучета нашенец е наясно с лъва – звяр е това, не се знае какво можеш дочака от него... Затуй не можеш да си свирукаш, например, музикалните символи на държавността. Трябва само да помниш, че има такива символи и непрекъснато да си ги доизмисляш. Щото може да си беден и гладен, обаче си горд и аристократичен. Самият живот ражда хералдически знакове. Ето братушките – започна великата промяна с Горбачов; и се роди водка „Горбачов”! Днес по рекламите срещаш водка „Путинка”... А у нас, дори във великото време на ментетата, нямаше ракия Беровка, или мастика „Жанвиденовка”. Изключение прави само името на Сакскобурггота, като търговски знак, появил се последователно върху цигари, ракия и партийна емблематика. Но той, човекът, си е аристократ и хералдическото, тъй да се каже, му е в кръвта. А у българина то все още дреме нейде из родовата му памет. Чака своя разцвет... Ако случайно се качите на Боровец и се зазяпате в кръшната сграда на хотелчето, вдигната от Косьо Самоковеца, ще откриете най- отгоре на стените едни хералдически щитове, върху които все още няма изрисувано нищо. Табула раса. Чакат своята хералдика... Но правото да твори хералдика у нас, освен битието, има само мъдростта и зрелостта. А кой е по-мъдър и зрял от Партията Хегемон? Неслучайно прякорът Столетницата завинаги е свързан с представата за нея. При това Тя е крайно енигматична – винаги, когато управлява, хората обедняват. И стигат до прозрението, че властите, общо взето, не се състоят от експерти, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето. За тях точността е нещо, което се случва на другите... При това онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Ако им кажеш, че трябва да поемат вината за своята безотговорност, те отговарят с интонацията на виден партиен функционер, че в тяхната партия поемат вината само с мезета. Тогава единствено хералдиката може да стане тирбушон, с който гласоподавателят да измъкне тапата на бутилката добре отлежало вино от предизборни обещания, в която обаче се оказва, че имало чешмяна водица. И докато пие една студена вода, с която да прокара наивните си очаквания за промяна, да разумее хералдическите промени в най-голямата управляваща партия. Някога тя е била комунистическа, после е станала социалистическа, сетне се е трансформирала в енигматично постмонархическа, а накрая очевидно е еволюирала до хералдическа. И върху нейния хералдически герб винаги е изписано очакваното „Veni, vidi, vici” (дойдох, видях, победих), но то винаги хералдически се трансформира във „Veni, vomini, vormini” (дойдох, натрясках се, издрайфах се). Първата сентенция е образец за лаконично съобщение, изпратено от Цезар до Сената през 46та година пр. н.е. за победа в Мала Азия... Втората сентенция е рожба на хералдическата култура на българина, оценил великата победа на Партията през 2006та година от н.е. Остава му да прецени кого точно е победила партията...

неделя, януари 13, 2008

Завръщането на К. (неЛирическо отклонение) - 2ра част

Минава още някой и друг час, необременяван от телефонни разговори и защеметяващи новини. По някое време обаче джиесемът пак звъни и този път от мен вече се иска и практическа помощ, а не просто теоретична.
- Пристигнах! Ела, излез пред входа, моля те!
„Щом се налага”, казвам си и излизам навън, готова за всякакъв развой на събитията...
Впрочем – почти всякакъв... Не знам как точно очаквах Ками да се появи, но да я съпровождат двама полицаи, очевидно също готови за всичко, беше отвъд моите предположения. Въпросните мъжаги се оглеждат и след малко се насочват към мен без да дават много ясна представа за намеренията си...
- Ти ли си каката? – пита единият за добър ден. – Слушай кво! Гледай в обозримо бъдеще да си пазиш сестричката, щото следващия път като реши да ги забърква такива, няма да си има работа само с нас! Дръж си я вкъщи, не я пускай много навън и направи добро за София!
След тая встъпителна реч, пазителят на реда кимва многозначително към девойката, обута с красив вълнен минижуп над мрежестия чорапогащник, която в този момент се сбогува любезно с колегата му (значително по-млад) и се усмихва чаровно.
- Чао и всичко най-добро! – отговаря другият полицай и също се усмихва галантно.
Двамата си заминават, а аз оставам да се чудя какво точно става тук. Ками не ме оставя дълго в неведение.
- Нямах билет в транспорта, та ми съставяха акт... Вики, ама ти защо не ми каза, че имало контрола?... Аз нямах и пари, та дойде полиция... Ама накрая, като си поговорихме и ме изслушаха, решиха да ме докарат дотук. Не е ли много любезно?
- А ти какво им каза?
- Че съм дошла тук при сестра си – при тебе, нали... Ама колко хитро го измислих!
- Те питаха ли те нещо друго? – задавам въпроса си предпазливо, пак готова да очаквам какво ли не.
- Ми, попитаха дали имам и други роднини в София...
- Ти какво им каза?
- Ми, че си само ти.
- И те?
- Казаха „Слава Богу”... Ма не знам какво означава това.
„Не ти и трябва”, мисля си, а в същото време предлагам да влезем някъде на топло, тъй като температурата беше значително под нула градуса.
- Ще идем у нас! – рече Ками. – Станчо ми се обади, че е бил зает, ма сега вече мож да дойде.
- Ами ако дойде някой друг вместо него? – намеквам не съвсем дискретно.
- А, едва ли... – отговаря тя. – Ма аз му казах на младия полицай да ми дойде на гости, ако реши... Видя ли го колко беше сладък?
Решавам да не отговарям на този коментар и двете с Ками се насочваме към дома й.
За щастие баба й в този момент я няма, затова спокойно се захващаме с приготовленията по посрещането на желания гост. Аз запрятам ръкави да направя кафе, а Ками пуска телевизия „Планета”, допринасяйки по този начин за създаването на хармонична (или дисхармонична, зависи от гледната точка) атмосфера в къщата.
Минават-не минават десетина минути и на вратата се звъни.
- Това трябва да е той – зарадвана предполага Ками, но се налага аз да отворя, тъй като на нея й зазвънява в същия момент телефонът...
На вратата – за голямо разочарование за девойката – се оказва бабата. Вече разбрала, че внучката й е тук от неколцина представителки на съседското тяло, станали скрити свидетелки на днешната полицейска сцена (бързо се разпространяват новините у нас – никакви масови или обемни медии не ни трябват – да живее интерсъседската комуникация!) и бърза да проведе сериозен разговор с нея по този въпрос, но виждайки друг човек в дома си, временно се отказва.
- Къде е Камелия да я подхвана с метлата... таковаа... да й дам да почисти тука с метлата, че нещо е мръсно... – започва тя вместо поздрав.
Аз, влизайки в ролята на умиротворител между баба и унука, бързам да попитам:
- Ками, какво става с кафето?
- О, то е готово. Ама мене Станчо ми се обади, че ще закъснее... Затова го сложих в хладилника.
- Защо бе Ками?
- Ми да не изстине!
- Ками, ама то ще замръзне там!
- Няма Вики, няма, аз добре затворих вратата!
Отказвам се да давам по-нататъшни насоки в приготовленията. Бабата пък, без повече приказки, изпълнява първоначалната си закана и тиква в ръцете на Ками една метла, след което се омита в стаята си, мърморейки. Ками пък се заема да мете, като за фон пуска звука на телевизора още по-силно. Опитвам се да игнорирам въпросния шум, като провеждам разговор с госпожицата – все пак, доста време не сме се виждали. Както обикновено, темата се върти около представителите на противоположния пол и изразните средства на събеседницата ми са предимно обичайните „Миии, да” или „Миии, не”, но в един момент разговорът бива прекъснат от повторен звън на вратата. Ками се втурва да отвори, но баба й я изпреварва... и мигом си припомня първоначалното си намерение да подхване Ками с метлата, когато се оказва лице в лице с младия полицай от сутринта, явно все пак решил да приеме поканата на внучката й.
- Добър ден! – поздравява човекът, леко учуден. – Госпожица Камелия случайно да живее тук?
- Тука съм! – отговаря Ками, светкавично озовала се до вратата. – Ама ти как ме намери?
- Отидох в другия вход, но те нямаше и ме насочиха насам.
- Влизай, аз тука мета!
И полицаят прекрачва несигурно прага, поглеждайки боязливо към бабата, която все така стои като гръмната и дума не продумва.
Полека-лека домашното спокойствие се възстановяна. Ками мете, аз вадя кафето от хладилника, а полицаят, настанен в един фотьойл в хола, се опитва да проведе разговор относно климатичните условия с бабата. Не минава и минута обаче и откъм външната врата отново се разнася мощен звън.
Ками незабавно ми връчва метлата и хуква натам. Този път наистина се оказва „приятелъ”, който бива незабавно въведен вътре и запознат с присъстващите.
- Мноу ми е приятно! – промърморва той, след което направо сменя темата. – Ква е тая ужасна музика?
Хваща дистанционното на телевизора и сменя музиката на български рап.
Аз, от своя страна, временно подтискам желанието си да се яхна на метлата и на секундата да си излетя право вкъщи, а се заемам да обясня ситуацията на все по-учудения полицай (доколкото е възможно, разбира се). На човека му става много интересно и ентусиазирано пита къде и кога може отново да се види с младата персона... През това време музиката на няколко пъти бива сменяна от „Планета” на Спенс и бурни танци почват да се вихрят, изобщо, голям „купон” пада...
Накрая на бабата й писва и ни изгонва всичките, с полицая барабар.



П.П. Блогът ми навърши две годинки - ха честито!:)

четвъртък, януари 10, 2008

Завръщането на К. (неЛирическо отклонение)

За съвсем непросветените, както и за ония, които са забравили – Камелия, или Ками, е една уникално красива млада персона от женски пол, с богат арсенал от заложби в интелектуален, както и физически план. Родом произхождаща от Видинския край, но от време на време и Софийския такъв бива удостоен с неоценимата чест на посещенията й.
Точно в един от тези редки, но извънредно щастливи отрязъци от време – през Коледната ваканция тази година – се състоя случката, която ще разкажа сега...
И така... Едно чудно хубаво утро, в един чудно хубав квартал със свежия аромат на колите и немитите боклуци (макар и полуприкрити от падналия едва вчера, а вече сивкавочерен сняг), както съм си седнала на компютъра и отдавам дължимото внимание на виртуалното пространство, а и на първите глътки кафе за деня... изведнъж телефона ми звъни. Ама някак мноооого... познато ми звъни. Вдигам го... отсреща – женски глас. Млад и някак особено обаятелен по тембър и мелодичност.
- Хай!
- Ъъ... моля? – питам аз, несвикнала на чужди езици, идващи от анонимни непознати телефони.
- Вики, хай, Ками е!
- Ооо, Ками! – най-после зацепвам – Здравей, как си?
- Миии... добре, в София съм.
- Чудесно, за колко време?
- Ми, за Коледната ваканция. Искаш ли да се видим?
- Да, разбира се!
- Може ли да дойда у вас?
- Разбира се, Ками, с най-голямо удоволствие, ще ми бъдеш скъпа гостенка... – отговарям, отправяйки към телефона си една искряща усмивка, а междувременно с периферното зрение оглеждайки немитите прозорци, неизпрания килим, пръснатите наоколо тетрадки и различни пособия и позацапаната с древни лекета от кафе и всякакви други субстанции покривка на бюрото... Опитвам се да се успокоя с основното правило на една от теоретичните ни дисциплини, а именно „важна е целостта, а не детайлите”, но в това време Ками също улеснява този проблем:
- Ма първо трябва да се видя с приятелъ ми.
- Сега къде си? – досещам се да питам, обзета от леки опасения.
- Мии... сега съм на Централна Гара.
(Разговорът тръгва в позната посока... и колкото по-познати очертания придобива, толкова по-явни стават и моите опасения, но за момента се старая да ги потисна)
- А с приятеля ти къде ще се видите?
- Мии... в Надежда 5 някъде. Как да стигна дотам?
Вероятно опасенията ми са напълно основателни, но все така се старая да не им отдавам внимание и вместо това да положа всички необходими усилия да обясня на Ками как да стигне желаната дестинация. Накрая приключвам и обясненията, и разговора, с надеждата да са дали резултат (по възможност, положителен).
Минава някое и друго време, през което се опитвам да се правя на гостоприемна домакиня и да оправя хаоса наоколо си. Изведнъж телефонът пак звъни – пак с Каминия номер. За мое учудване сигналът не прозвучава еднократно, а много настойчиво, затова бързо се отзовавам:
- Кажи, Ками?
- Вики, ми аз в момента съм в Бъкстон.
- Така ли? Ама нали щеше да се виждаш с...
- Мии, да. Чаках Станчо, ама нещо не дойде...
- Сериозно? Колко жалко!
- Ми, да е дошъл навреме! Реших да не го чакам и да си дойда до тук! Само че сега как да намеря блока?
- Блока ли? Чакай, Ками, ти къде си в момента точно?
- Миии, на една улица.
- А коя е улицата, кой номер точно се води? – (опасенията ми пак започват да напомнят за себе си...)
- Миии, не знам.
- Ками – започвам по типичния си търпелив начин. – Огледай се наоколо. Няма ли някакъв ориентир при теб? Табела, надпис?
- Миии... Не. – безнадеждно прозвучава отсреща.
- Сигурна ли си? Поогледай се пак, някъде няма ли номер, или надпис, какъвто и да е?
Известно време се чува само мълчание, след което проблясва нова надежда:
- Да, има надпис – тук на един блок.
- Има надпис? – бързам да се зарадвам. – Така си и знаех! Всичко е наред. И какво пише на него?
Кратко мълчание, след което...
- Миии... „Мария е курва”.
Възпирам желанието си да призова всички богове на помощ и съветвам девойката просто да попита някого къде се намира. След кратко прекъсване на разговора става ясно:
- Вики! Мии, аз си помислих, че съм на Бъкстон, ма то се оказа, че това било Банишора! Ама каква е разликата?
Преодолявам първоначалния си шок, след което наново подхващам обясненията, като накрая я съветвам да хване градски транспорт.
- А имаш ли карта? – сещам се да попитам.
- Карта? Да, имам в телефона карта! Даже имам и пари в нея!
„Стават и чудеса”, викам си на акъла, а гласно отговарям:
- За транспорта, Ками! Ами ако дойде контрола?
- Моторола? Не, телефонът не ми е Моторола, телефона ми е Самсун!
Отказвам се да давам повече напътствия и пожелавам на Ками успешно завръщане в Бъкстон.

сряда, януари 02, 2008

Преходът навърши осемнадесет...Честито пълнолетие!

Николай Николов
в. "Седем", 2.01.2008

Странно нещо е човешката фантазия. Тя притежава удивителната способност да ражда митове, а след това да ги руши, извиквайки на тяхно място нови. Тя придава черти на хаоса, облича го в дрехи и му измисля имена. „Бог създаде човека по свой образ и подобие и човекът му отвърна със същото” – така оценяват това мистично деяние поетите. А бъдещият випуск, готвещ се за матура и пъшкащ над позабравената граматика, направо си му вика „персонификация”. И в началото на 2008-ма, най-тъжната и радостна персонификация, в която, щем-нещем, се взираме, е Българският Преход. Прехода навършил осемнадесет?! Честито пълнолетие!!!
Казват, че нашият Преход бил сгрешен. Едно раждане може да е резултат на грешка, плод на съседско недоразумение, но никога не е сгрешено. То си е просто раждане. Радост и болка. Рождество...
Той бе заченат на скришно място, коментирано само с недомлъвки и вицове и това зачатие бе всичко друго, но не и „непорочно”. Той вече си имаше по-голяма сестра – Перестройка, на която набързо лепнаха прякоха „Перестрелка” и цяла сюрия братовчеди и братовчедки от бившия соц-лагер. Негова майка бе известната с властния си характер и палав нрав Столетница, а за бащи можеха да претендират мнозина. Във всеки случай Прехода се оказа законнороден, макар че израстна в трудно семейство и, честно казано, си беше наследствено обременен. Българското народонаселение не се замисляше над тия подробности. За него Прехода бе избухване на Демокрацията и начало на Промяната. То честваше раждането му с митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. А Прехода страдаше от колики. И ревеше денонощно. Така дойде студената и гладна Луканова зима, с режим на тока и водата и купонна система. Роднините на Столетницата обвиняваха за това Прехода, той протегна безпомощните си детски ръчички към Народа и въпросният народ, който вече беше започнал да се изживява като електорат, принуди Луканов и Петър Младенов да подадат оставка и обявят предсрочни парламентарни избори...
През 1991 СДС спечели изборите „с малко, но завинаги”. Прехода запомни тази фраза, както вече бе запомнил „За Бога, братя, не купувайте!” и други глупости. Но през десетте месеца на първото демократично правителство с премиер Филип Димитров, на Прехода му никнеха първите зъбчета. Нали растежът му бе малко пообъркан... Хем го болеше, хем го сърбеше. Та беше ужасно кисел. И за десет месеца нашенецът се настачкува колкото за десет години. То не бяха „депесарски шутове”, компромати, отлюспвания... Най-после зъбчетата избиха и през 1992-ра, Прехода се разходи из Боянските ливади, щото му бяха направили вече прощъпулник, благосклонно слушайки приказките, които с очарователен акцент му разказваше сладкодумният Жельо Желев. Правителството на Филип Димитров падна, а Прехода се уреди с детски ясли, после някак много бързо тръгна на детска градина. Започна ерата Беров. Прехода лудуваше... Лелките бяха благосклонни към него, той бе всеобщият любимец, щурееше като малко природно бедствие. Само дето често настиваше. Сополите му течаха, кашляше като магаре – майка му все се притесняваше да не го хване магарешка кашлица. А правителството на Беров, с мандата на ДПС и мнозинството на БСП, се напъваше да прави програмата на СДС; дори се самоопредели като „правителство на приватизацията”. И вършеше дивотии. Само дето те не бяха детинщините на Прехода. Бяха си крупни далавери и машинации, воня на ембаргови милиони и мутрафонизация, черни стъкла на джипове и идиотизми на пишман-министри...
Пак по туй време, постродилната депресия на Столетницата най-сетне отшумя и на 18.12.1994-та година, електоратът възторжено я преизбра с абсолютно мнозинство. За което, разбира се, беше виновен Прехода – този очарователен малчуган просто бе влязъл под кожата на хората. И Жан Виденов започна своето експертно управление. Прехода пък първо се изшари, после изкара всички детски болести, и накрая го хвана заушка. България преживя безпрецедентна за мирно време хиперинфлация. Столетницата се бе вживяла в ролята си на ВИП-персона, ходеше по приеми, коктейли и задгранични командировки, а малкият седеше самотен в стаята и, залепил нос за студеното стъкло на прозореца, зяпаше гневът на мравките, изпълнили през есента на 1996-та широките софийски улици. Беше му и скучно, и интересно – много му харесваха тромбите и плакатите на човешкото множество, искаше да е сред тълпите, но майка му бе загрижена за неговото здраве и си го държеше вкъщи на топло. Само че на Прехода му писна и на изборите през 1997-ма изгладнелият и оголял народ изрита Столетницата и си избра ново демократично правителство. А Прехода стана първокласник. Започна да учи буквичките от азбуката на демокрацията. Рецитираше „Аз съм българче” и рисуваше като Антоан дьо Сент Екзюпери боа, нагълтала слон. Майка му се бе кротнала, в училище му бе интересно, а учебно-възпитателния процес му поднесе първите уроци по патриотично възпитание. Не че Прехода бе много ученолюбив и работлив, но вече разбираше колко важно нещо е народът и му харесваше да се чувства реформатор, който иска да промени съдбата на този народ. За четири години той се опита да се европеизира, да се доближи до Запада, да направи истинските демократични промени... Тъй де, нали беше природно интелигентно дете! Само че, както основателно отбелязва Тери Пратчет, ония, дето са на страната на Народа, неизменно остават разочаровани, каквото и да се случи. Откриват, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив, или послушен. Народът по-скоро е дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затова децата на Революцията – от типа на Прехода – винаги се натъкват на твърде стар проблем. Не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и народът не е какъвто трябва... И Прехода, с целия възторжен наивитет на ранномладенческата си възраст, реши да промени Народа. И в зората на Новото хилядолетие да го върне към националните добродетели от началото на Старото хилядолетие. Да му припомни, че коронката върху главата на лъвчето от националния герб, е стояла и връз нечия царствена глава...
В началото на 21-ви век, Прехода подсказа на една бивша коронована особа, че би могла да стане настоящ премиер на Република България. Особата тутакси се съгласи и обеща на прехласнатия електорат реално и несимволично осемстотин дни. Електоратът си ги получи. Само дето доходите му останаха символични... А Прехода нагази в блатото на преходната възраст. Иначе казано, задруса го юнашки пубертет, от най-тежките. Съчетан с Едипов комплекс, той вапца Прехода в жълто и го накара да върши невероятни дивотии. Толкова противоречиви, необясними и абсурдни, колкото и невнятното бръщолевене на Главата на правителството. За което някой реши верноподанически да му подари връх Мусала... Плахите кълнове на демократичните промени изчезнаха, заглушени от избуялите плевели на демагогията. Променливите пуберски настроения на Прехода рефлектираха в икономика и политика, култура и образование. Хормоните бушуваха в подрастващата му снага и той ту се забавляваше с гърмежи и показни убийства, ту експериментираше с пенсионни фондове и здравеопазване. За щастие се опази от СПИН, но пък прихвана СПУН (синдром на придобитата умствена недостатъчност). Заобиколи се с неподходящи приятели, пропуши, няколко пъти се насвятка като талпа. Отвреме-навреме припалваше и трева и върху лицето му блажено се изписваше глуповата усмивка, а устата му бръщолевеше хвалби за членството в НАТО. Радваше му се само Столетницата, която от своя дълъг опит знаеше, че само така правителството ще изкара пълния си мандат и отново ще дойде Нейният ред. Само дето когато това се случи, Прехода страдаше от черен махмурлук след пореден запой... В резултат на което се появи поредното правителство – мутант. Съставено от цели три партии, подозритевлно напомнящи героите на онази басня за орела, рака и щуката, дето трябвало да осигурят конска тяга на една кола. Жива мъка! И дойде 2007 година. Прехода стана пълнолетен! Малко недорасъл, му връчиха лична карта за членство в Европейския съюз. Как броеше Прехода всеки ден, всеки час и минута до това знаменателно събитие! Ще видят те, той вече е голям, може да прави каквото си иска!...Ама нали пустият пубертет още не го е пуснал от жарките си обятия – току го налегне депресия. И в главата му все едни такива черни въпроси...Какво е направил за тия 18 години ? България крета на опашката на 27-те, доходите – най-мизерните в Съюза, братовчедите и братовчедките от бившия соцлагер – на години пред него. И срещу тях да тича, пак няма да ги стигне! Едни сестри, дето успя да освободи – но колкото и да се фука, знае, че други я свършиха тая работа. Пък и се пита понякога – колко ли българи още киснат по чуждите затвори без правителството пет пари да дава за тях. Грижа за българските граждани! Сестрите – добре, а грижата? Не знае какво да прави, а още по-малко – как да го направи. Разбира, че му трябва знание. Ще тръгне вече по-редовно на училище! Ще учи, ще открие истината! ... Но, о, ужас!!! Учителите стачкуват. Прехода толкова упорито и дълго е бягал от класната стая, толкова неизвинени отсъствия е натрупал, шляейки се по улиците, че сега учителите са излезли на улиците, протестирайки срещу своеволията на неграмотния преход.
Защото Прехода всъщност все още няма никакво образование. Не е завършил гимназия. Не е държал зрелостни изпити...
А изпитите наближават. Ами ако го „спукат”?! Може би го чака съдбата на Николчо от Каравеловата повест „Маминото детенце”. А може би не. С персонификациите човек никога не може да бъде сигурен!