сряда, ноември 21, 2007

Помните ли името на някой сценарист?

Образованието в България като безкрайна кинолента

Има един великолепен филм на италианския режисьор Дамиано Дамиани – „Следствието приключи, забравете”. Чудесна метафора за удивителната способност на човека да забравя „скоропостижно” всичко, свързано с мъчителен нравствен избор, дори ако той е имал стойността на морален катарзис. „Учителската стачка приключи, забравете” – звучи днес в медийното пространство режисираната перифраза на събития от най-близкото минало. Не искам да коментирам тази позиция, но нека нейните режисьори не забравят, че в момента най-мощната киноиндустрия в света – американската – изживява тежка драма. Холивуд е „блокиран”, повече от две седмици никой не произвежда филми, актьори и режисьори са в паника, защото сценаристите на САЩ стачкуват... Загубите се изчисляват с десетки милиони долари, а общественото мнение започва да си припомня, че преди десетина години е имало подобно събитие. И тогава огромната аудитория от любители на седмото изкуство е разбрала, че извън великия режисьор и блестящия актьор, киното не може да съществува без сценариста. Защото сценарият е художествен разказ за случката, без който тя няма да се появи на екрана...
Ако си позволим една груба аналогия, в образователната система учителството е сценаристът, без който не би изкристализирал талантът на ученика-актьор, нито биха се изявили качествата на онези, които управляват системата и играят ролята на режисьори. Но образованието е сложна, динамична система със специфичен комуникативен статус, в която само хармонията между обучавани, обучаващи и управляващи процеса може да сътвори филм, който публиката – родители и общество – да наблюдава с огромен интерес. Американските сценаристи стачкуват за пари – пфу, колко нецивилизовано! – би рекъл един български министър. А вие спомняте ли си любим филм, в който играта на актьорите и режисьорският талант са грабнали емоциите ви? А помните ли името на сценариста? Може би американските сценаристи имат основание да стачкуват...
За съжаление у нас невинаги идват най-добрите образци на американското кино. Най-вече поради причина на безпаричие. Не защото държавата е бедна, а защото оня, дето се занимава с културната селекция на въпросното кино, или институциита, управляващи културата, не са съвсем убедени, че трябва да се плащат пари за скъпо (качествено) кино. А в некачественото няма значение какъв е сценарият. Важното е да има екшън, режисьорът атрактивно да командва операторите как да насочват камерите, а актьорът да гърми с няколко пищова едновременно, прескачайки сгради и пътьом да визира с премрежен поглед силиконови хубавици, накацали по балконите. За съжаление ситуацията в България подозрително напомня подобна безцветна режисура. Стачката на учителите приключи, „децата” са в училище, даскалите отново ще се грижат за безгрижното им детство... Само че има ли смисъл да учиш децата как да бъдат деца? Това им се удава по природа и без ничия намеса. Май ролята на училището трябваше да е друга... А каква по-точно? Вие разбрахте ли? Извън пуполисткото бръщолевене за качествено европейско образование и училище, което трябвало да подготвя за реалния живот... Кой живот? Нашенският, при който доходите са най-ниските в Европа, защото „на всички в България доходите са ниски”?! В който държавата е подменена от частни корпоративни интереси?! В който страната ни е потънала в блатото на покварата и хаоса, инфлацията галопира бясно, изборите се „пазаруват”,а управлението мирише на нафталин в редките случаи, когато вонята на корупция не задушава всички?!
Или някакъв друг, алтернативен живот, който „реално и несимволично” може да стане чудесен за осемстотин дни? И в който, поради изключителна макроикономическа стабилност, микроикономическото благоденствие изтича из крачолите на целокупния български народ... Подобни дивотии днес се оценяват като „политическо говорене”. Само че моите ученици не го приемат. Защото имат нормални познания в областта на текстолингвистиката. И нямат нужда от специалисти по „public relations”, които авторитетно да им обясняват какво бил искал да каже с поредната словестна “джвачка” пореден пишман-политик. Междувпрочем, със завидно високи доходи... Който няма нужда нито от мен, нито от моите ученици, нито от качествено образование. Той въобще не се нуждае от образователна система, защото образованите хора биха се погнусили от глупостите, които дрънка. Освен ако подобно „дрънкане” не стане езикова норма, дискурс, с който всички са привикнали. Тогава то няма да звучи като политическо словоблудство. Тогава социалните сетива на хората престават да функционират; те слушат без да чуват и гледат без да виждат. Наскоро иначе кадърен журналист, загрижено разпитваше специалист от МОН как учениците ще компенсират пропуснатия материал... Забележете, след четиридесет дена стачка на учителите – въпрос, свързан със същността на учителската професия, е отправен към чиновник, за който споменът за работа в класната стая вероятно е толкова стар, колкото спомените за безгрижното му детство... Въпросът не е към академичен специалист, учен, учител – а към представител на най-компрометираното в историята на българското образование министерство. Защото точно към него бе насочено недоволството на най-дълго стачкувалите в историята на България учители. На които въпросното министерство непрекъснато напомняше, че те, учителите, съществуват единствено и само защото има ученици. Сякаш министерството би могло да съществува без да има учители! Дано и политиците не решат, че съществуват само, за да бъдат преизбирани от гласоподавателите... Но като оставим доволно тъжната шега, в този симптоматичен случай се крие най-страшното. Битуващото разбиране, че в йерархията на обществото оня, дето е горе, е винаги прав. Независимо, че очевидно е крив. Независимо от неговите действия, качества и възможности. Да ви припомня ли началото на Вазовата повест „Митрофан и Дормидолски”, в която Митрофан Дакито, именуем още Прасето, е назначен за мирови съдия? „Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знамените произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му...” В какъв свят живеем, драги ми съотечественици? Иронията на Вазов от края на Деветнадесети век става ключ за тълкуване на събитие от началото на Двадесет и първи век! Архаичната тема за самозабравилия се първеню, който нагло превръща безхаберието си в норма, неграмотността си в откровение, а простотията – в безспорна истина, става социална практика в битието на народ, който вече единадесет месеца е част от европейската общност... Няма средностатистически български учител по литература например, който да не разкрие тази аномалия пред своите ученици. Затова този учител не е нужен на правителството. Затова учителството е заливано с помия, обругавано и хулено. Пък може и да го посъкратим – заедно с ненужните училища. А умните ученици нека бягат в чужбина; колкото по-малко, толкова по-добре. Щото умните ученици утре могат да ни вземат топлото местенце! Не защото някой ги е назначил с лъскав „конверт” и министерски печат, а защото по законите на конкуренцията, могат да докажат професионалните си качества. Засега у нас думата „професионализъм” звучи като мръсна дума...
Учителската стачка приключи, без в обществото да започне истинският дебат за образованието. За същността на образованието и образователната реформа. За визията, свързана с бъдещето на България. Мнозина са доволни – статуквото е възстановено. Политическите режисьори също са доволни – и този филм сме го гледали, прилича на сапунените сериали. Лесно можеш да го забравиш...
Те още не са разбрали, че сценаристите стачкуват!


Николай Николов
в. "Седем", 21.11.2007

четвъртък, ноември 01, 2007

За Великото право да избираш

Николай Николов
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007


Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?