сряда, май 28, 2008

За Дон Кихот, вятърните мелници и българската журналистика

В. "Седем", Сряда, 28.05.2008

Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота...
Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича –българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел.
Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти (след няколко дена ще се уверите отново в тази истина), от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене...
Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото.
Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници!
Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или?
Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници...
Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството.

събота, май 24, 2008

24-майско (или какво е родната азбука за един "бизнесмен")


Май е. Двайсет и четвърти.
И за млади, и за дърти
ден е светъл и народен
на езика мил и роден.
Но на този празник тачен
именник един е мрачен...
Киро „Дънера” е важен
бизнесмен – мастит и снажен,
джакпот трупа си без ТОТО,
но е бесен днес, защото
в най-критичния момент
му се случи прецедент.
Сутринта, на КПП-то,
негов скъп колега дето
във Колумбия бизнес прави
изненада му направи –
ТИР за него разтовари,
цял натъпкан със цигари.
Киро тайно там показва
чек дебел... И се оказва,
без пилеене на нерви,
ТИРа – пълен със консерви.
Тъй, с подарък от авера
Киро прави далавера.
Трябва само да подпише...
Но не знае той да пише!
Болна пък лежи от шарка
сръчната му секретарка.
Вместо него тя подписва
и без нея той увисва.
Сделката се сгромолясва...
Но идея в миг проблясва –
той, за празника си днешен,
има друг подарък смешен –
негови едни абдали
някакъв буквар му дали...
Няма той да се излага –
ще го прочете веднага!
Бизнесът да не закучи,
азбуката ще научи.
Стане ли проблемът джобен,
той е умен и способен!
Първа страница отваря:
„А” – аванта – си повтаря.
„Б” е бизнесът му тънък,
носещ звук паричен звънък.
„В” – без западна В-алута
той не може и минута.
„Г” – „гешефт” е родна дума,
със значение „крупна сума”.
„Д” – за „дънер” – чудно нещо –
ала Киро не се сеща...
За „дръвник” – дори по-малко...
„Е-врото поскъпва... Ж-алко!...”
З-убри Киро до забрава,
И-нтелектът изостава...
Буква „К” докато стигне,
Л-етвата се твърде вдигна.
М-озъка му се опърли
и буквара той захвърли.
От четмото се отказа.
Тъй без сделка се оказа
и без пукната цигарка...
Но разбра – без секретарка
никога да не увисва,
щом го карат да подписва...
Или двамата абдали,
дето буквите създали,
би могъл да ги наеме,
първи клас така да вземе?...
Ала много време има –
ще му мисли догодина,
пак на двайсет и четвърти.
За учение няма дърти!
ПП. Честит празник на всички! :) На абитуриентите - честито завършване, всякакви благополучия оттук насетне... и никога да не забравяте азбуката, щото понякога е необходима ;).

сряда, май 21, 2008

Английската - Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите

На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо.
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях...
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”. За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора. И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?

неделя, май 11, 2008

Какви времена...



Концертът "Цвете за Гошо" (в памет на Георги Минчев) в Южния парк, и тази година, както предишните, мина чудесно. В събота нямаше много хора, вероятно поради причина на работния ден, но все пак се посъбраха. Фактът, че все още се посещават и такива събития (макар и не толкова, колкото промоциите на албуми на Глория и Азис), малко от малко, е обнадеждаващ. И при това събралите се не бяха само от гилдията на "старите ергени" - имаше даже доста млади, и то много ентусиазирани. Дори и да не ги посрещат с "хляб и мармалад" (само с бира и кебапчета :)), хората пак се радваха на "блажените години"...


Абе, с една дума, "равносметката" е следната - rock&roll-ът може и да не е вече "млад", но още си съществува... Главно в лицата на Епизод, Васко Кръпката, Вили Кавалджиев, Джендема", "Атлантик", "Стубел-Питин-Дари Блус Бенд", Милена и много други... Хора като Георги Минчев не са напълно забравени, още се организират мероприятия в тяхна чест и, слава на Тангра, регламента за участие включва единствено интерпретация на песен от репертоара на Гошо, както и авторски пиеси и магистрални за блуса и рокендрола парчета, по избор - а не да си пуснем sms-чето, както сме се изтегнали на канапето. Нито участниците и тяхното представяне се определя от същество, до побъркване напомнящо Шрек от едноименното филмче, или две персони, предизвикващи "сблъсък", или дори втръсък у всички възможни възприятия у човека... Там е работата, че ние добре познаваме феномена на "побългаряването" - Мюзик Айдъл може и да е много добра шоу програма като замисъл, да има своите европейски традиции, но на местна почва се превръща в нещо пошличко... Независимо от изобилието от прекрасни гласове - все пак сме родината на Орфея - от формата на това предаване се носи някаква блатна миризма... То е почти като онзи идиотски рекламен клип за матурите - хубосията на екшъна малко трудно може да влезе в съзвучие с достойнствата на интелигентността. Образованието не е криминален политически или психотрилър, точно както музиката на Гошо не може да се препокрива с балканско-поп-фолк-рап напъни. И затова най-впечатляващите гласове на най-перспективните музиканти, в атмосферата на опошляване и хълцаща истерия започват да звучат фалшиво...
И тук извода е очеваден - в тези объркани и хаотични времена, в които живеем, все пак има ценности, които стоят над хаоса. И естетиката на рока, самата рок-култура, се оказва такава ценност. Може би защото макар и в друга ситуация, тя е родена във време на остри социални конфликти и затова е толкова издръжлива на ударите, които понася общество с още трудности. И този интерес към музиката на вечния Георги Минчев, устойчивия спомен за него, е повод за оптимизъм... Също така, ако ви направи впечатление, гласовете от Мюзик Айдъл като че ли звучаха най-автентично именно когато изпълняваха рок парчета. Това навежда на някои размисли, нали?

сряда, май 07, 2008

Мълчанието на агнетата

В. "Седем", Сряда, 7.05.2008

„Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!...”
Ботев, „Гергьовден”

Колкото и скептично да се отнасяме към културата на съвременния българин и интереса му към изкуството литература, очевидно е, че има книги, които могат да изкушат и безкнижната душа. Точно такъв е романът на Томас Харис „Мълчанието на агнетата”. Оценен като най-успешния психотрилър на 90-те години, той още с появата си през 1988 –ма оглавява месеци наред листата на бестселъри във вестник „Ню Йорк Таймс”.
Естествено, по онова време нашенецът не се интересува особено от културния живот на Америка. Пък и не знае много за него. Вълнуват го други проблеми – светът стремително се променя; усещането за вечността на соца се размива в бушуващата стихия на страстите от нашата страна на желязната завеса, а Берлинската стена застрашително скърца. Дори традиционното българско мълчание се заменя с глухо ръмжене, което година по-късно се взривява в спонтанното ликуване на възкръснали надежди. И Новото могъщо заявява своето присъствие – помните ли как? С цъфнали навсякъде по улиците сергии, върху които пъстрите обложки на книгите радват окото на довчерашния социалистически труженик. Човек, свикнал да се реди на опашка за всяко интересно четиво и да се надява на „връзки”, за да го сложи в библиотеката си. За днешния млад софиянец, например, това звучи абсурдно – той отдавна е превърнал представата си за площад Славейков в синоним на книжно изобилие; знае, че в НДК редовно се провежда панаир на книгата и дори е престанал да чете книги, заменяйки ги с ерзац-четенето от интернет. Но дори днес определени заглавия битуват в живота ни; стават метафорични образи, многозначността на които ги прави универсални... Та такова заглавие е „Мълчанието на агнетата”. Може би, защото за срещата с превода на този роман любителят на литературата у нас е подготвен от блестящата киноадаптация на режисьора Джонатан Дени. Неговият филм печели пет награди Оскар и носи на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър невероятна популярност. Оценката „смразяващ кръвта трилър” никак не е пресилена, както не е пресилено и твърдението, че играта на актьорите докосвала най-мрачните глъбини на човешкото съзнание...
Докато разследва сериен убиец, младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг (Фостър) трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, с помощта на когото да „вникне” в мислите на престъпника. Този мъж се казва доктор Ханибал Лектър – бивш психиатър с екзотични вкусове и пиетет към „тъмните кътчета” на човешката душа. Брилянтната игра на Антъни Хопкинс в ролята на интелигентния и опасен канибал завладява зрителя, но носи и един неочакван ефект. Колкото и странно да изглежда, героят на Хопкинс постепенно става изключително симпатичен на публиката. Той е страшен – да; да го наблюдаваш е все едно да се взираш в кехлибарените очи на тигъра зад решетките на клетка в зоологическата градина. Не си особено изкушен да погалиш привидно кроткия звяр. Но има някакво мрачно очарование в него. Има и някакво мрачно очарование в усещането на зрителя, че лично той няма нищо против канибалът, който помага на добрите, да схруска и някой от лошите...
И тук е едно от най-силните послания на тази творба. То провокира размисли - колко тънка, почти невидима е границата между цивилизациятя и варварството. Колко деликатна изглежда понякога преградата между интелигентността на човека и звяра. Колко лесно животинското у нас може да вземе превес – и тогава ще бъдем опасни и привлекателни като хищника, но вече няма да сме хора. А в животинския свят все пак има и хищници, и тревопасни...
Доктор Ханибал Лектър е социопат. А социопатията е страшно отклонение от нашата хуманистична представа за нормалност. Социопатът е индивид с клинична неспособност за адаптация в човешкото общество. Грубо казано, той може да притежава изключително висока интелигентност, енциклопедични познания; да бъде блестящ професионалист. Да печели с лекота симпатиите на околните... Но той не притежава чувство за морал. За него не съществува традиционната ценностна система; той не приема обществените норми на поведение. Той просто не познава и чувството за вина... Доктор Лектър е канибал – а с какво човешкото месо биохимически се отличава, да речем, от агнешкото? Разликата е несъществена. Но мисълта, че можем да си купим човешко бутче от месарския магазин, извиква у всеки нормален човек позиви за повръщане. Защото сме цивилизовани. И защото нашата цивилизация е хуманистична! Преди години една новинарска програма показа кадри на брутално убийство от територията на страна, в която бушува гражданска война. Пред телевизионна камера прерязаха като на агне гърлото на пленен войник с вързани ръце. Избухна медиен скандал – сетивата на зрителя бяха разтърсени. Не съм убеден, че днес обществото би реагирало със същата страст. То комай попретръпна спрямо насилието... По същество убийството на заподозрян от „криминогенния контингент” с белезници на ръцете не се отличава качествено от въпросната ужасяваща случка. Качествената разлика е, че на територията на България не бушува гражданска война. И събитието не става пред очите на телевизионните зрители. Показните убийства, стрелбата посред бял ден, взривовете, от който пламват например колите на конкуренти-хлебопроизводители (въпреки промените в МВР) са кадри от все същия филм. Филм за страшния бич на социопатията. Защото, видим ли вулгарното лице на насилието; срещнем ли палача и жертвата – ние срещаме уродливите превъплъщения на социопатията. Според определението на Ерик Бърн социопатите биват два вида – латентни и активни. А латентните – или „пасивни” социопати най-често се държат напълно прилично, приемайки ръководството на нечий „външен авторитет”. Например религия, закон или политическа фигура... Иде реч не за онези, които използват закона или религията, за да успокоят своята съвест. А за тези, които ползват закона или доктрината вместо съвест. Те винаги, рано или късно, стават физически или морални насилници. И тяхното насилие е толкова по крещящо, колкото по-крещящо е „мълчанието на агнетата”. Защото другото име на тази метафора е „безразличие”...
На 6 май Православната църква почита Свети Георги Победоносец. Шести май е Ден на храбростта и Българската армия – професионален празник на военнослужещите. На Гергьовден празнуват животновъдите. Сигурно затова се колят и агнета – ако, разбира се, не са умрели от глад. Пък ако са измрели, ще си ги внесем от съседните страни. Същите съседни страни, които вероятно могат да се превърнат в потенциална опасност за Отечеството. Иначе защо е този помпозен военен парад, демонстриращ силата и готовността на армията да защитава суверенитета на Родината?... Кой заплашва този суверенитет?! Нали сме Натовска държава?!! На времето деветосептемврийските военни паради подчертаваха нашата социалистическа готовност да се преборим с потенциалния капиталистически враг. Днес България е капиталистическа държава – излиза, че врагът може да е само социалистически. Ама социалистическите потенциални врагове са на хиляди километри от нас. Някак не върви да си представим, че ще обявим война на китайците, например. Или на Куба... Пък и натовските армии не горят от ентусиазъм да завладяват ничии територии – освен ако на тези територии не се практикува геноцид. Защото, превърне ли се социопатията в държавна политика, демократичният свят го възприема като патология и прилага съответното лечение... Тъй, че военният парад не ще да е за сплашване на някого и подозрително напомня лъскава шоу-програма, гвоздеят на която е новият бронетранспортьор „А Ес Бе”. Би било смешно – ако не беше тъжно. Българските военни имат нужда от реални грижи, а не от оперетни постановки. Които, междувпрочем, струват реални пари. Едва ли „честта на пагона” може да бъде защитена със скъпо струващи мероприятия, зад които прозира безразличието към човешката съдба. На фона на хаоса и вихрещата се престъпност у нас... Точно както животновъдите имат нужда от реални икономически ангажименти на държавата. За която ЕС очевидно смята, че е твърде „безгрижна” към хората на земеделския труд. И във връзка с което ЕС взема съответните мерки!
На 6 май българинът празнува Гергьовден. На площада гърмят бодри военни маршове. А кой знае защо, в главата ми марширува единствено тишината, в която гласът на Ботев мрачно отронва:
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчаря. Май само такъв глас може да надвика мълчанието на агнетата.

четвъртък, май 01, 2008

От Гибелта до Възкресението, или размисли за „страстите български”

В. "Седем", сряда, 30.04.2008

На 1-ви май 1986 година Съветската информационна агенция ТАСС обявява взрива в атомната централа на Чернобил – цели 5 дни след катастрофата. Всъщност още на 26-ти април четвърти блок е гръмнал и пламнал. Екологичните поражения и радиоактивното замърсяване приемат апокалиптични измерения. Радиоактивният облак е покрил територията на България точно на светлия празник на труда. Учениците чакат строени за манифестация. Трудещите се възторжено размахват знаменца и плакати към трибуната на Мавзолея, от която правешкият хитрец благодсклонно ги поздравява с леко повдигане на меката си шапка. Живков така и не остава до края на тържеството – вероятно висши държавни интереси са го принудили да напусне скоропостижно въпросната трибуна. Заедно с най-близките си съратници... Пролетните вихрушки се редуват с топъл майски радиоактивен дъждец. Той не е в състояние да помрачи празничното настронение на тружениците от НРБ.
И защо да го помрачава? Желязната завеса е непроницаема; Григор Стоичков и проф. Шиндаров ще успокоят българското човечество с лъжлива информация за чернобилската авария. Естествено, те няма да го информират какви мерки за здравето на партийния елит са взели „оторизираните органи”. Информационното затъмнение е тотално. В резултат на което територията на България, толкова отдалечена от Украйна, се оказва една от най-радиоактивно замърсените...Да знаете случайно какви са пораженията от тази катастрофа върху здравето на българския народ? Каква е статистиката за генетичните отклонения и малформации? Колко български семейства носят бремето на разкъсващата болка да се грижат за „чернобилчета”?!Какво е отражението на това „събитие” върху имунната система на днешните деца?... Ако е имало изследвания, те са били засекретени. Във всеки случай десет години след трагедията други проблеми вълнуваха нашенеца и поне аз не успях да открия никъде подобни изследвания. А двадесет и две години по-късно, на 1-ви май 2008-ма, Чернобил е тема за историци без работа или архивари с много свободно време... Минало – свършено. Или минало – низапомнено?...
Но нали миналото присъства в нашето битие, независимо от желанието ни? Най-малкото защото въпросното битие се гради върху културните пластове на това минало... Във времето на соца религията беше „опиум за народите”, но това не пречеше на социалистическите славянски народи да честват Великден, да боядисват яйца и да се редят на опашки за козунаци. Все пак българинът знаеше нещичко за Страстната седмица (макар малцина да се сещаха, че на старобългарски „страсти” означава страдания). Знаеше, че Велика събота е свързана с възпоменание за погребението на Спасителя, умрял на кръста. С изтекла от прободените му ребра кръв и вода... И че тази гибел е била съпроводена с природни бедствия – слънчево затъмнение и земетресение.
Това, което социалистическият труженик не знаеше, бе истината, че в съботния ден на 26-ти април 1986 година, на няколкостотин километра от България нещо по-страшно от земетресение е разкъсало снагата на планетата. Че радиоактивната гъба е затъмнила слънцето. Че в смазаните тела на невинни жертви телесните течности се изпаряват от жестоката температура. Че на другия ден тези хора няма да възкръснат... И че тяхната гибел е резултат на безхаберие, престъпна небрежност и комунистическа мегаломания! Пет дена по-късно този социалистически труженик честваше бойния празник на труда – под благосклонния поглед на партийния елит, който нямаше нищо против хорицата да се трудят за неговото благополучие! И в името на въпросното благополучие, и заради спокойствието и реномето на съветските другари - да бъдат брутално манипулирани и лъгани. За сметка на здравето и бъдещето на нацията. Дори само това престъпление на комунистическия режим би трябвало да е достатъчно, за да се обяви 1 май за ден на национален траур. Тази дата да стимулира безброй научни изследвания, които да проучат пораженията от масовите празнични мероприятия, проведени въпреки заплахата за здравето на хората. Да доведе обществото до нравствен катарзис, който да донесе най-малкото морална присъда над нравите и порядките на това престъпно минало. Защото ние живеем в условията на една християнска цивилизация, която е хуманистична именно заради признатото върховенство на човешкия живот като висша цивилизационна ценност. А когато управляващите демонстрират върховно безразличие към съдбата на „електората” и живота като ценност – моралните ценности също са станали ненужни и нравственото развитие на обществото попада в задънена улица.
Ще кажете – ама нали това време отдавна отмина! Берлинската стена падна; живеем в демократично общество; добро или лошо, правителството също е рожба на демократично проведени избори. Малко ли са ни неприятностите, та да зачерним и празниците си! Двадесет и две години ни делят от Чернобил – защо да не си отпразнуваме първи май като хората! Слава Богу, никъде не е гръмнала атомна електроцентрала, пък и да гръмне – веднага ще научим. Нали го няма информационното затъмнение от миналото, я!... Пък що се отнася до страстите български, днес те са си направо празнични!
Не зная дали си спомняте, но в зората на нашите демократични промени на съответната дата през април 1991 г., студентската програма „Ку-ку” взриви общественото мнение. Куковци-те все още бяха „сърдитите млади хора” на България (по-късно ги сполетя прокобата от епиграмата на Радой Ралин – „Бе ще сте сърдити, докато се наредити...”). Та тяхната сатирично-провокативна новина за ядрена авария в Козлодуй предизвика медиен скандал в крехкото ни „гражданско” общество. Явно, още тогава нашенецът е крайно недоверчив към добрите новини, но с такава скорост готов да се втренчи в лошите, че какъвто и да е апел към здравия му разум е просто безсмислен. Всеки средностатистически, средноинтелигентен човек, знаейки, че гледа сатирическо студентско предаване, най- малкото би проверил новината, преди да изпада в истерия. Но интересното е друго – всъщност реакцията на зрителите съвсем не е като на американската публика, изживяла масова паника при радиодраматизация върху романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”. Българинът не хукна да се спасява – той изобщо не помръдна от стола си пред телевизора. Той реагира „постфактум”. Той радушно се присъедини към сплотеното общество от „възмутени граждани”, размахали брадвата на войнстващото невежество . И обединени от общата си ненавист към всичко и всеки, провокирали способността им да мислят... Нито преди, нито след този случай, гражданското възмущение се изля върху престъпния режим, причинил Чернобилската катастрофа. Или върху българските му следовници, подложили собствения си народ на биологически експеримент (едно от имената на който е геноцид), в името на българо-съветската дружба и партийна солидарност... Да чухте нещо за Чернобилската трагедия през 1996 г.? А през 2006 г.? Подозрително простодушие и безхаберие за толкова подозрително общество. Изводите са очевидни. Този страшен исторически факт е достатъчен, за да демотилогизираме мита за българския преход, който деморализирал нашенеца; направил го аполитичен и безразличен, щото го разочаровали политиците, дето и едните, и другите са маскари. Мита за лошата демокрация, объркала света и живота на добрите хора. Всъщност, след 45 години Народна Власт тези добри хора са тръгнали по тясната и стръмна пътека на демократичния преход с толкова промити мозъци; с толкова манипулирано съзнание, толкова деморализирани, че всяка морална дилема извиква в ума им чувство на болезнена празнота. Тези добри хора малко гладуват; децата им малко боледуват; битието им – като в латиноамериканска бананова република, ама да спи зло под камък, мир да е. Утре е първи май. Радостен празник. В СССР и Китай са го отбелязвали с военни паради. И в Третия Райх са го чествали под името „Имперски трудов ден” (Reichsarbeitstag). Преди година у нас 50 кабагайди предвождаха тържественото шествие на стари и млади социалисти...
Но утре и 100 каба-гайди да свирят, няма да видите възторжени и ликуващи физиономии. А и да ги видите, те ще ви напомнят онази ерусалимска тълпа, която днес вика „Осанна!”, а утре – „Разпни го!!”. Защото между „Осанна!” и „Разпни го!!” е Страстната седмица. И българинът, като своят Спасител в Гетсиманската градина вече знае, че не може само да скърби и тъгува. И да повтаря – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша...” (Матей 26: 39). Защото отдавна са го разпнали между неколцина неразпънати на кръста разбойници. Българинът вече е извървял своя път до гибелта. Предстои му Възкресението!...
На 1-ви май 1869 година Васил Левски започва втората си обиколка из България.
На 1-ви май 1873 година Христо Ботев издава първия брой на вестник „Будилник”.
На 1-ви май 2008 година българинът вече е буден.