събота, януари 30, 2016

Ново 20 - "Турско робство" или "Османско съжителство"...

Еееей, начи, малко да ви остави човек, и айде пак - отново се подхвана до втръсване познатата дискусия на тема, аджеба, в "турско робство" ли сме били или в "османско присъствие/съжителство"...
Тази дискусия не е актуална от много време насам - още Вера Мутафчиева засяга въпроса, и то повече от добре... И за жалост заключението й, че много българи, дори днес, изглежда предпочитат да са потомци на роби, звучи твърде достоверно.
Да, от терминологична гледна точка "Османско присъствие" или "съжителство", звучи точно толкова абсурдно, колкото и "турско робство"... И все пак - абе... Роб с имот къде се е чуло и видяло, бе хора? И това доколко една феодална империя може да бъде едновременно и робовладелска, несъмнено е въпрос, на който, при предоставяне на утвърдителен и достатъчно добре обоснован отговор, ние бихме получили Нобелова награда.
Конкретно на въпроса - тегобата на онеправдания не става по-голяма като го нарекат "роб" и по-малка, ако кажат, че е "крепостен селянин". В исторически план нещастието на една страна, загубила държавната си идентичност и превърната в провинция на която и да било империя, не може да бъде сведено до литературни клишета и художествени метафори. Но все пак не трябва да забравяме, че научният спор и битовата комуникация са различни материи. Всяка наука има свой категориален апарат - и точно както историята борави с термина "обществено-икономическа формация" (строй, социална система), така лексикологията като лингвистична дисциплина борави с понятията "фразеологизъм" и "идиом" (каквито са изрази като "турско робство“, "османски гнет“, "агарянско иго“ и т.н.). Метафоричните послания на образа са силни, но уви, често се разминават с научната конкретност. Историята определя различни обществено-икономически формации – тя говори за родово общество, робовладелска система, феодализъм, буржоазен социум – но тя категорично не може да приеме словосъчетанието "турско робство“ като вид обществено-икономическа формация. Няма научна школа или учен, който така да съчетае несъчетаемото, та да докаже, че феодализмът е робовладелска система, а робовладелският древногръцки полис например – същински феодализъм. Онзи, който успее да го постигне, гарантирано ще спечели Нобелова награда, както вече написах. Има няколко категорични факти, който никога не трябва да забравяме: ислямските завоевания на балканите продължават до формирането на Османската империя, която е по дефиниция феодална (естествено, науката разграничава азиатския от християнския феодализъм). При това раждането й, уви, става не без участието на християнски войни – например, във войската на Баязит Светкавицата повече от половината воини са християни, водени от местни балкански феодали. Но синът на въпросния Баязит - Муса Челеби - вече дава на Рилския монастир грамота (ферман), узаконяваща правото му над определени земи и призовава управата редовно да си плаща данъците. По същото време новосъздадената Висока порта обявява Атонския полуостров за свободна територия на християнски манастири и взема решение да изплаща повече от половината им годишна издръжка от хазната на Османката империя. Може би затова родната "Света гора“ се запазва като светиня и твърдина на християнството през всички столетия от живота на империята – въпреки че балканските народи са превърнати в провинции на империята и в тях като официална религия е наложен Ислямът, без да се накърняват (поне на хартия) правата на християните. Дори този факт би следвало да ни направи, най-малкото, внимателни към твърдението за ужасяващото робство, "затрило нашата църква“ - ама инак позволило на йеромонаха Паисий да създаде именно в Зографския монастир на Света гора своята знаменита "историкия на ползу вся рода болгарского“. Позволявам си да коментирам и още няколко "незначителни“ факта – незначителното превръщане на Османската империя в светска държава е свързано с незначителната смърт на над тридесет хиляди души (по официални данни; по неофициални – поне два пъти повече); с "незначителната“ историческа фигура на Кемал Ататюрк (който от някаква гледна точка е български продукт и именно на територията на България, на територията на Русчук, неговите приятели – прогресивни млади български офицери създават и обмислят идеята за "великата промяна“). Всичко това обаче , а и безброй много други неща, факти и събития, човек може да издири в историческите съчинения и монографии, а не в дискусийки по Фейсбуци.
Разбира се, няма щастлив народ, комуто са отнели свободата. Но представата за живота на българите по времето на България като провинция на Османската империя е рожба на изключително сложни социопсихологически явления, дали отражение върху историческите ни представи. Затова фразеологизми и метафорични образи, свързани с представата като "турски ярем“, "жестоко робство“, "агарянско иго“, си имат своя фактологичен пълнеж, носят естетическо внушение за парадигмите на страданието и болка по изгубената върховна ценност - човешката свобода. Но съдбата на България не е по-различна от тази на сърбите, гърците, румънците - изобщо, на балканските народи, превърнати в провинции на Османската империя. С една малка подробност – по чисто геополитически причини, България, която е дала името и е разположена в центъра на Балканите, лежи на "пътя на коприната“ и поради ред обстоятелства се превръща в основен снабдител за сърцето на Османската империя - Истанбул. Това носи поне три ефекта. Първо, превръща стратегическите пространства, на които се отглеждат зърнени култури в, меко казано, неприятно за живеене място - там проекциите на насилието са много силни, контролът - ужасяващ; населението в равнинните части е тенденциозно потискано. Второ, подбалканските градчета от своя страна стават занаятчийски центрове, поддържащи висок стандарт на живот, получаващи от турските султани фермани за носене на оръжие и снабдяващи с "луксозни“ стоки многомилионния истанбулски пазар. Неслучайно в нашата литература представите за "горе“ и "долу“ – планината и полето – се възприемат като съответни пространства на свободата и робството. В полето пеят робски песни; горе е пространството на безсмъртието (поемата на Ботев "Хаджи Димитър" е красноречив пример). И трето, в продължение на повече от два века (до времето на "размирието“) доходите на населението на територията на България като цяло са между два и половина и три пъти по-високи, отколкото във всички останали Османски провинции на Балканите. Това е поне една от причините за забавяне на национално-освободителните борби на наша територия - и взривната сила на въпросните, след тяхното начало. Реално погледнато именно България слага истинския край на Османската империя чрез делото на Кемал Ататюрк.
Е, пак се очаршафоса работата - извинявам се за което... И, както казах, подобни теми се дискутират по конференции, а не по блогове и фейсбуци. Но все пак нали целта е зряла и обективна дискусия... Всеки има право на мнение, разбира се (дано сега не се юрнат коментари на тема "предатели", "еничари", "анти-българи" и какво ли още не, и дискусията не се превърне в кавга тип махленска... Което, за жалост, често се случва).