четвъртък, декември 31, 2015

Новогодишно приветствие

Весело посрещане на Новата година, скъпи приятели!
ПП. И бъдете умни и весели... а не като мен - само весели!

понеделник, декември 28, 2015

Празнично

от Николай Николов:
"...В името на Пресветата и неделима Суетност аз, Ники Николов, по хорската глупост безмерна Даскал на скитащите схолари от Нашенско, желая на всички магистри, колеги и следовници вечен труд в глад, жажда, студ, голота. Понеже поради нашата грубост безхитростна и глупост непохватна този живот наш не ни се вижда безнадежден, а наспроти – изпълнен със светлина го виждаме, Нека всякой ден бъде за Вас празник, а Празникът – радост Велика и Безкрайна..." /леко променен текст на "Индулгенцията", дадена от Суриан, архипримас на скитащите схолари от лето Господне 1209–то/

петък, декември 04, 2015

ТРИ папи и ТЯ, папата...

"Три папи мене са ме галИли по главата"... голямо "Браво" на преводачката на Борисов - изисква се стабилно присъствие на духа, за да се усмихваш, когато ти иде да потънеш в земята от срам. Дип, че всеки, който веднъж е общувал с нашия премиер, вече има опит и е свикнал - даже по принцип известният с присмехулното си и снизходително отношение Камерън гледаше все едно а-ха да каже "Не се притеснявайте, знам вече". Не че от това става по-леко за всички нас...

събота, ноември 14, 2015

По повод солидарността

Няма да си сложа френското знаме, не защото не ми пука за трагедията във Франция, а защото смятам че солидарността към държавата и близките на загиналите и пострадали в подобни ситуации е нещо толкова естествено и подразбиращо се, че става леко смешно (за да не кажа "глупаво") да се демонстрира показно. Още повече, че - при положение, че не си сложих кюрдското знаме преди две седмици, нито руското когато стана трагедията с падналия самолет, нито ливанското преди 48 часа - за мен е върхът на лицемерието да си изтипосам някакъв символ (което не изисква особени усилия, но глобално погледнато няма да е от огромна полза), сляпо подражавайки на хора, на които вътрешно не им пука чак толкова много, ако се опре до реални действия. Всеки сам си преценява. В Сирия всеки ден умират хиляди деца, жени и мъже - защо тяхното знаме го няма? При наличието на човешки жертви и пострадали, е от твърде малко значение дали са французи, българи или азербайджанци (например). Ама "На война - като на война?"... Не мисля... Не бих казала, че това е коректно, най-малкото...
Същото важи и за "молитвите" за Париж. Причинителите на трагедията също се молят, ама не за Париж. Само че с молитви и свещи в църквата/синагогата/храма/джамията проблемите не се решават, уви - не че не би било хубаво...
Вечна памет на загиналите! Толкоз. Другото са празнословия, а такива си имаме предостатъчно.

събота, октомври 24, 2015

Размисли в деня за размисъл

Последен ден за размисъл (вече без политически агитации) преди деня за избирането на местна власт. Никого нямам намерение да агитирам, просто искам да изложа своите виждания и позиции.
Преди всичко държа да отбележа, че категорично не се обвързвам с думи, действия, или каквото и да било, свързано с личността на Светльо Витков, поради ред причини, които не ми се изброяват. Въпреки това смятам да дам гласа си в полза на ПП "Глас народен" в избора на общински съветници за гр. София, за да подкрепя баща си - независимо как изглежда или се тълкува това. За вече 10 години, откакто навърших допустимата за гласуване възраст, не съм пропуснала нито едни избори и със сигурност мога да твърдя, че съм давала гласа си за хора с далеч по-съмнителни достойнства, които в много по-малка степен са заслужавали подкрепа, дори само на принципа "най-малко зло". При това положение сега да не подкрепя един от най-важните хора в живота ми, за когото знам със сигурност, че го заслужава, би било най-малкото глупаво. И да, продължавам да твърдя, че трябва да се гласува, дори да е за "най-малкото зло"; и не, скъпи приятели, не цитирайте Марк Твен, дълбоко изкривени са думите му, че ако изборите променяли нещо, щели да ги забранят, защото това е друг прочит на "И едните, и другите, са маскари" - думи, които, впрочем, не са на Алеко Константинов, както мнозина смятат, а на гротескния образ Бай Ганьо. Лично аз не бих се доверила на "мърдост", изречена точно от този герой... Пък за вас не знам.

петък, октомври 23, 2015

Размисли за електронния вот

Много се каза и изписа по повод електронния вот - и голямо чудене му се чудят още ръководните органи, аджеба, за ли, против ли, да го бъде ли, да не го ли.
Откъде да започна? От това, че ще си струва, защото ще се повиши избирателната активност? От това, че има хора, на които им е трудно да отидат до секциите - възрастни, болни, такива, които изобщо не са добре и не им е до разходки?... Че даже сума ти хора, които не вярват, че си струва да гласуват и все пак е възможно самата леснота на електронното гласуване да им наклони везните, тъй като все пак е по-лесно да се направи от вкъщи, отколкото да се редим по опашки и да се преборваме с баби и дяди?
За българите в чужбина по-добре да не почвам... Направо нелепи ми се струват доводите на някои, че като не живееш вече в България, не знаеш какво става там. Тия хора знаят ли в кое време изобщо живеем? Вече незнанието и неинформираността са въпрос на желание, а не на възможности - средства и методи за добиване на информация има хиляди и те далеч не се ограничават с това да прескочиш до местния хоремаг и да се снабдиш с новия брой на "Работническо дело" - както може би им диктуват спомените...
"Ама некае дойдат в България, поживеят шест месеца и видят как са нещата, че тогава да гласуват"; "Те не са наясно какво става в България" - казват разни люде... Бих ги попитала тия люде - можете ли с чиста съвест да кажете, че всички българи, живеещи в България, са 100% наясно? По-миналата година проведох разговор по темата за АЕЦ "Белене" с две колежки на моята възраст, живеещи по едно и също време с мен в родината, аджеба какво мислят, за, против, и тн., и единственото, което видях насреща бяха празни погледи тип "Тая пък какво дрънка?"... Познавам хора, които съвсем буквално не знаят кой е премиерът - хем живеят в България. При това положение направо нелепи ми се струват доводите на сума ти хора, живели по соца, с които вечно "затапват" младите ("ни стйе живели, ни мож дъ знайти!"). Да не говорим колко противоречиви и субективни са спомените и мненията на различните хора, нищо че са живели на едно и също място по едно и също време. Имахме подобен разговор наскоро с един човек, с когото бяхме на различни мнения - той мислеше, че голяма част от българите всъщност живеят съвсем безметежно и безпроблемно, но въпреки това мрънкат, а аз твърдя, че не е точно така, и че някои наистина буквално нямат какво да ядат... Е, кой ще каже кой е прав и кой - крив? И аз, и той, сме живели на едно място, по едно време. Чие мнение струва повече? За българите в чужбина - то се знае, че не всички са умни, интелигентни и мислещи, голям процент са от контингента, който не знае азбуката и се подписва с кръстчета (апропо, за въпросния процент такива хора лично аз съм ЗА образователния ценз, тъй като ми се струва некоректно баш тези хора да определят как ще живеем, но в момента в страна като нашата това би било малко "всичката мара втасала" и май би означавало повече да извадим очи, отколкото да изпишем вежди). И все пак - ако трябва да бъдем коректни, един доста голям процент от доходите в страната идва от чужбина. Просто факт - независимо дали това харесва на някого или не. При това положение коректно ли би било да лишим именно тези хора от право на глас?
Относно опасенията, че нямало гаранции против злоупотреби - при нормалното гласуване да не би да има гаранции?
Как забравих и бабите и дядИте беее! Дълго време във вербалната ни практика битуваше лафът "В деня на изборите направете добро за България - скрийте личните карти на бабите си!"... В някои страни вече е въведен "възрастов ценз", най-грубо казано - след определена възраст хората да имат право на глас, само ако минат съответен преглед, тестове и т.н. Т.е., малко като образователния ценз. Ако намираме за абсурдно циганката, която не знае да пише и се подписва с кръстче, да определя бъдещето ни, по каква логика 90-годишни баби/дяди, които от десетилетия насам не знаят какво става, нито следят събитията, а се водят по това, което деца и внуци им разправят и сляпо си гласуват за "червеното" (например. Не се хващайте, моля, за думата - важна е сляпата и упорита последователност, не боята в случая!) без дори да помнят защо (в кръга на майтапа: "Помниш ли, набореее, как навремето гонехме момите? - Помня, помня наборе, ама защо ги гонехме - не помня!"), ни се струва нормално и приемливо? Ако това правило се въведе и у нас, аз се басирам, че едно 20% от вота на БСП (и не само) би паднал моменталически. Това по пътя на логиката за "българите в чужбина". Иначе - естествено, равен шанс всекиму.
Но как да е, станаха много приказки, а заобикалям около основното - право на всеки гражданин е да гласува, независимо при какви условия. И в развитите страни хората са си го направили така, щото да е удобно, достъпно и лесно за всички - независимо от местонахождение, образование и здравословно състояние. Ето това е сбъркано в нашето мислене - че трябва всичко да става трудно, неудобно и тежко; навици, пак останали от соц-а. А като прибавим и факта, че за избирателите от Турция ДПС-то урежда даже и транспорт, докато на огромни територии като САЩ, Канада, Франция, Германия и тн. секциите се броят на пръсти - за какво въобще говорим? Ай сиктир от двойни стандарти, така да се каже - без извинение...

четвъртък, октомври 22, 2015

Български учители, номинирани за "Най-добър учител в света"

от Живка Желязкова
16 октомври в 21:42 · Sofia, Bulgaria · Редактирано ·

"Колко е жалко! Втори ден стои публикацията за колежката София Тодорова, номинирана за най-добър учител в света. Публикувах я на много места и във фейсгрупи и медии! Глас в пустиня!Няколко лайка и един коментар на Ники Николов, който също би заслужил да бъде номиниран, но вече е пенсионер.
Дали това е пустата завист българска или и направихме анти реклама за това, че е синдикален лидер на Независим учителски синдикат към КНСБ.
Да тя е лидер независимо в коя сфера и синдикалната и дейност не би трябвало да пречи за всичко друго, което прави и дава от себе си! Всеки би могъл да види това в интернет. Не знам какво значи за всички вас това, че трима българи са номинирани за наградата "Най-добър учител в света", но това че София Тодорова е една от тях би трябвало да значи много! Дано имаме повече такива учители!Все още!"

Много е жалко, че учителите свенливо мълчат по повод колежката си - къде от завист, къде от криворазбрана логика, че "всичката мара втасала - всичко ни е наред, до учители на годината опряхме" (макар че не бих се съгласила с подобни доводи, специално в конкретния случай). Едва ли някой от тримата българи ще спечели наградата, но все пак е добре да се знае, че има такава световна награда и да се знае кои са българите, номинирани за нея. А тази година те са трима. Едната е г-жа София Тодорова, от 9 фег, и това само по себе си говори много. Колкото до реакцията на колегите - вероятно причините са комплексни. Наистина в момента ситуацията в родината ни е сложна - тя кога ли е била другояче за последните няколко десетилетия. Предстоят избори, на хората им писна да гледат едни и същи мутри, да слушат как се дъвчат едни и същи теми и пак да преливаме от пусто в празно, а в крайна сметка отново да сме на изходна позиция... Народът масово се обезвери и вече почти не иска да чува и вижда каквото и да било. Може би затова и отношението към синдикатите и всичко/всички, свързани с тях, като цяло не е добро. Жалко наистина. А може и просто да не са разбрали - сурат-тефтерЯ има странното свойство да рекламира и "промотира" едни събития и неща, за сметка на други. Конкурси, изложби, изяви на интересни личности и т.н. често остават без внимание, защото никой не ги вижда - затова пък всички видяха на "Мис Силикон" новата стихосбирка... Тъжно. Странен свят със странни идеали.

понеделник, октомври 19, 2015

Отново за убийствата...и двойните стандарти

Така. Твърде много се изписа и изказа по въпроса, едва ли ще кажа нещо ново, но все пак. Това е един материал по темата, с който мнозина интелигентни, мислещи и уважавани от мен люде, се солидаризират. Лошо няма.
И, за да бъдем справедливи - малко и от другата страна на въпроса... Не с всичко съм съгласна, но ми допада като начин на мислене, за разлика от горната вдъхновено написана и мелодраматична, но пълна глупост. Само за протокола - и аз не се радвам за отнетия човешки живот, и съм сигурна, че граничарят също не се радва (или поне силно се надявам). Но също така... Ми, мама му стара, това е държавна граница на чужда държава - не хотел или кръчма (то в кръчмите даже има пропусквателен режим, и то в така наречените развити страни), не може всеки да влиза и излиза както и откъдето му скимне, само защото е твърде убеден, че като е бежанец (или просто вика "аз съм бежанец"), може да отиде навсякъде, като преди това предвидливо си е изхвърлил или "загубил" документите за самоличност и всякакво друго id. Това е нещастен случай - куршум рикоширал, случило се. Наистина е трагично, но хайде да бъдем коректни - в страната ни всеки месец стават десетки хиляди убийства на пенсионери за по 2 лв в джоба (само един пример), и за тях никога нито дума, а сега за два дни се изказаха и изписаха 2007500 мнения и изляха тонове сълзи и сополи - и то заради смъртта на човек, принадлежащ към една култура и религия, за която човешкият живот не струва пукната стотинка, жените са собственост, а мъжете - пушечно месо. И не, не може всеки да влиза в чужда страна във всеки един момент, в който му хрумне - независимо дали е бежанец или икономически емигрант. Още повече, когато са 50 души срещу 3ма - и то все млади, здрави и прави мъже, в 10 вечерта, насред тъмнило като в маймунски дирник, с извинение (хайде да помислим обективно дали, ако същата ситуацията се беше случила на афганистанската граница с 50-тина незаконно нахлуващи българи, щяха да ги посрещнат с баклава, дрян и бъклица, или не съвсем баш!)... Всеки, който е карал военна служба, знае какво е да стоиш с часове да вардиш нещо си там, и при всеки шум да се просваш на земята и да викаш "Стой!" на таралеж, например. Аз не съм карала, но познавам достатъчно хора, които са - приказките тип "който не е бил, няма право да се обажда" отдавна вече не вършат работа, нито променят фактите...
Вечна памет на човека - да, вярно, какъвто и да е бил, човешко същество е; имал е правото да не бъде убиван (най-меко казано), но нека да не изпадаме в недообмислена патетика и най-вече (по възможност) да не хвалим двойните стандарти.

събота, октомври 17, 2015

Как един откаченяк ми изЕде вечерята

Седнала съм на една пейка в центъра и си ям сандвич с глава лук (не се смейте, моля - полезен е - пази от грип и осигурява място в транспорта; пък нямаше да ходя по изложби, или светски събития, нито да се целувам, то не че и някой се е втурнал да опитва!)... Изведнъж някакъв минава, чува ме да хрупам нещо и пита "Чипс?". Отговорих му "Не баш точно", подадох му лука и попитах "Искаш ли?", като общо взето не очаквах утвърдителен отговор, ама... искаше гадината!
Поговорихме малко за живота, беше любезен човечецът, ама ми изяде лука. Предложи да ми го плати, ама отказах, разбира се - сама съм го поканила, не върви. Що налетя на лука, а не на сандвича? Ми знам ли - хора разни... Пък аз него точно държах да си го изям, за да си осигуря място по влака на прибиране, ама хайде. Никога не се правете на прекалено нетрадиционни - винаги се намират и по-нетрадиционни, да ви конкурират! В добавка човекът беше на колело - след тази лека вечеря е можел спокойно да си махне звънеца - бей гиби!
После пък един друг, леко пийнал, седна на пейката от другата страна и почна да си води монолог, като от време на време вмъкваше и някой въпрос, зададен на всеки, който се е излъгал да го слуша. Доядох си сандвича и му обясних, че бързам, макар че едно пет минути и с него си обменяхме мислите.
Чувствам се почти нормална!

сряда, октомври 14, 2015

За местните избори

От Николай Николов:

"Казват ми: Защо бе, Ники? Защо се набъркваш в политиката, тая мръсна дума; не знаеш ли, че там всички са маскари; ще те купят и ще те продадат, пък ако не могат, ще те употребят! Срещу власт не се рита; тези, дето държат парите, държат и властта – и тия избори като ония…
Казвам им: Защото думичката „политика” не произлиза от „поли”/много/ и глагола „тикам”, нито от английското „поли–тикс”/много кърлежи/. Тя е свързана с битието ни, с настоящето и бъдещето ни. Аман от онова интелигентско високомерие, с което гледаме на грозното в живота и гнусливо се дистанцираме от него. Щото, докато умните се наумуват, лудите се налудуват! За моите 65 години никой не успя да ме купи, продаде и употреби. Никой не може да Ви купи и употреби, ако Вие не искате! То е като оня виц – „Бе, господине, в тия гащи, дето си ги избрахте, ще влезнат двама? – Ще влезнат, ако ги пущим!” Защитавал съм обществени каузи – губил съм само нерви и килограми. Печалбата не е в пари; тя е в самата кауза и правото да заемеш позиция; в удовлетворението, че си воювал за тази позиция! А и нали Ботев ни рече, че няма власт над оная глава, която не иска власт? Пък Левски допълни: „Не се заблуждавайте, че тия, дето държат парите, държат и бъдещето ви!”. А що се отнася до „и тия избори като ония” – припомням думите на един мъдър европеец: „ Никога не се предавайте на отчаянието – то не удържа на обещанията си”…
Казват ми: Аха, ама и ти май реши да облажиш, щото в местни избори участват ония, дето искат да напълнят гушката. Във властта се влиза, та да догониш онези, дето вече са се налапали! Друго си е да седнеш на кметското столче; общински съветник да си – бей гиби; земаш парици и си кюташ! Пък ако си читав – къде е казано, че ще се справиш? И как хората да познаят читавите?!!
Казвам им: Да водиш спор с онези, които те познават, е тъпо – с тях се разговаря. Да спориш с ония, които не те познават, е още по–тъпо – то е като да наливаш пустото в празното. А да убеждаваш другите, дето са убедени, че всичко се купува с пари, а онова, което не се купува с пари, се купува с много пари, си е жив идиотизъм. Трудно е да изчетеш собствената си неграмотност… Но ще ви кажа – в България няма учебно заведение, което да Ви подготвя за за президент, министър, депутат, кмет или общински съветник. В тези „избираеми длъжности” човек влиза със собствения си интелектуален багаж, характер, инат и морални позиции. Заплатата на един кмет и общински съветник не е такава, та за четири години той да вдигне палат за няколко милиона и да подкара Майбах… Ако срещнете подобен случай – ами, значи, излъгали са Ви! Ами „отсвирете” лъжеца! Изритайте и партията, която го е издигнала! На всеки четири години избирателите реално могат да наказват и хвалят; те реално държат властта в ръцете си. Смисълът на изборите е хората да повярват, че нещо зависи от тях – всичко зависи от тях! Ами отидете да гласувате; накарайте Вашите близки, познати и приятели да гласуват – и животът ни наистина ще се промени! Ние избираме приятели и ако те ни разочароват, разделяме се с тях. В политиката е същото…
Казват ми: Добре де, ама защо точно кмет на район Оборище? И какво толкова, ако те изберат от листата за общински съветници?
Казвам им: Защото Оборище е кварталът на моето детство. Там открих „мистерията на лелките” в детската градина; там, в 129–то получих първата си забележка „Влиза в училище през прозореца”; там в парка Заимов се пердашехме с децата от другата улица; там учих, следвах, работих в Математическата и Английската… Там паветата миришат на софийска древност, а сянката на Александър Невски е притулила история на 25–годишния ни Преход… Там и хората са по–различни – кварталът не е „богат финансово”, но неговите 3070 декара са „кондензирали” гигантски интелектуален и културен потенциал… А позицията на общински съветник дава в ръцете ти страшното оръжие на Гласността и правото да убедиш хората, че светът не е толкова мърляв, колкото изглежда!
Казват ми: А как смяташ да направиш кампания без пари? Че без пари няма кой да ти разлепи някой и друг плакат! Без финанси, байно, избори се не правят!
Казвам им: Имам своите бивши ученици, които отдавна са ми станали приятели; това е капитал, какъвто милионерите нямат. Имам онези, които ме познават – те са богатство, което никой не може да „фалира”… Имам моя си живот, в който не съм правил компромиси с моята си съвест!
Казват ми: Ники, ма ти май си идеалист?
Казвам им: Алеко Константинов изрече: „А идеали трябват, Алексей, те не са празни думи, както смята жадната за облаги сволоч!”.
Казвам им: Аз съм даскал по литература. Не мога да бъда друг."

понеделник, октомври 12, 2015

Новите-стари новини

The Mayor of London, Boris Johnson, can be seen travelling on the underground; the Mayor of Rome, Ignazio Marino – riding his bike, and that of Madrid – Ana Botella – on the bus.
At the same time, the mayors of known and unknown towns in Bulgaria such as Ruen, Hitrino, Varbitsa , Venets, Nicolay Kozlevo, Isperich, Kaolinovo, Devnya , and Balchik, ride business cars costing hundreds of thousands of leva, purchased with taxpayers’ money, as early as the first year of their mandates. Despite being business cars, the mayors use them as private.
The Mayor of the Hitrino town travels in a 110.000-leva car, the Mayor of Varbitsa town – in a 100.000 leva one; that of Ruen town – in a 110.000 leva one; that of Venets town – in a 139.000 leva; that of Isperih town – a 70.000 leva one; and the Kaolinovo Mayor – in a 70 000 leva car.
The total record, however, is held by the mayor of Balchik, Nikolay Angelov, who rides a 150 000 leva limousine. His excuse for buying it is that such a car cannot be found at a lower cost, and a mayor is supposed to have an imposing car.

Из "по света" - преводът мой, за чуждоезичните приятели. Коментарът - ваш! Макар че той, в общи линии, е излишен...



Туй то - хората по света душа дават да са за пример, нашите селяндури още си живеят в соц-а и зората на демокрацията, където колата е признак на престиж, понеже малцина разполагат с такава (обикновено руски модел, 10-та употреба), след като са чакали 10-тина-20 години, за да я получат, а изразът "Ей я, мина Мазда-та на Жени Живкова" е трагикомично илюстриране на факта, че в цялата столица съществува един-единствен автомобил, представител на тази марка. Може ли някой да обясни на тези мили хорица в коя година точно живеем?

вторник, август 25, 2015

Благословия

Колко ми струва
с всички да се сбогувам,
особено ако
надалече пътувам?
И колко ми струва
един самолетен билет?
Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.

Нищо не струва,
ако си отивам,
а в далечината
самолетът се скрива
и няма да гледам
назад, а напред.

Колко ми струва
да ви мамата факам?
Особено ако
и друг това чака.
И колко ми струва
да прасна вас, сите, отзад?
Нищо не струва
да ви мамата 'еба,
на вас тука, всичките,
от баба до бебе!
И няма да хвърля
нов поглед назад!
(2)

петък, август 14, 2015

Хайку

О, Маро, Маро!
Когато ти падне цената,
тогаз ще те 'зема на старо!

За Марчето.
От мен лично. Без псевдоним.

понеделник, юли 13, 2015

Not so long ago... in a town not that far away

Тази есен щеше да остане паметна и за страната, и за управляващите, и за университета в един скромен малък провинциален град, славещ се предимно като културен и исторически център, а донякъде – в много малко аспекти – и със същия този университет.
Такова явление нито е имало, нито вероятно някога ще има в обозримо бъдеще в която и да било „развита“ европейска държава – стотици хиляди хора да искат оставката на управляващия кабинет вече пети пореден месец, и единственото, което получават насреща, да е едно насмешливо и вбесяващо дебелоочие от страна на въпросния кабинет, както и подигравателното отношение на, уви, много повече хора, които очевидно не само нямаха желание да вземат участие в протестите, но и се възмущаваха и надсмиваха над онези, които го правеха.
А в университета вече трета седмица се провеждаше така наречена окупация – в знак на протест и по пример на столичния му аналог. В действителност окупацията бе частична, тъй като една шепа студенти бяха нахлули в една-единствена, макар и от основно значение, зала, и категорично отказваха да си тръгнат оттам – нито денем, нито нощем. Редуваха се да дежурят на смени, като често в залата стояха само един-двама човека. Можеха много лесно да бъдат изкарани с помощта на полиция или неколцина яки бабанки – както мнозина с нескрита злобица предлагаха да се направи – но ръководните органи, кой знае защо, не се решаваха на подобни радикални мерки. Може би защото не искаха да става скандал и да се разчуе по медиите; а може би просто им бе забавно и любопитно да видят „колко ще издаянят пикльовците“ и докъде изобщо ще стигне цялата тази комична история. Така или иначе, безконечни дискусии и полемики на тема колко безсмислени са частичните окупации от този тип няма да помогнат с нищо, затова нека продължим нататък…
Ден незнайно кой от окупацията. Осем часът сутринта.
Габриела се събуди, както обикновено, най-рано от всички – но по-късно, отколкото трябваше. Рехавата окупационна дружинка (още трима-четирима души) в тази мрачна ноемврийска утрин дремеше върху неудобните ръбести банки и нямаше никакво желание да става, нито да се впуска във велики дела. Парно, то се знае, нямаше и всички стояха навлечени кой с каквото е влязъл (дебели пуловери, суичъри и жилетки, плюс ботуши, нахлузени върху два-три чифта дебели вълнени чорапи… Някои от по-съобразителните даже си носеха одеяла и спални чували), което внасяше допълнително напрежение към без друго главоболната, макар и иначе благородна кауза, с която се бяха нагърбили младежите. Габи се измъкна полека от прокъсания си спален чувал, среса криво-ляво буйното си косище с вилица от пластмасов комплект (поради липсата на други, годни за тая работа, сечива) и се приготви за излизане, прозявайки се и ругаейки полугласно. Междувременно и другите взеха да се събуждат и да питат едносрично какво, къде, как и т.н. За жалост нямаше време нито за обяснения, нито за отчети…
………

Казах „чао“ на малцината останали в залата с уверението, че „се връщам възможно най-скоро“, взех си една немита ябълка от оскъдните вече запаси и се понесох, прозявайки се и мигайки дремливо, към кафе машината във фоайето. Имах час точно след 20 минути – тъкмо колкото за някои неща от първа необходимост – кафе, тоалетна, али-бали… Пък ако можех и да се измъкна малко по-рано, за да се върна в залата и заместя другите дежурни, да могат и те да си отидат на лекциите… Така де – затова бяхме дошли в университета, колкото и някои хора да смятаха, че окупацията е налудничаво оправдание да се чупим от часовете…
Унесена в размисъл, не усетих как се заковах пред кафе машината, дъвчейки нервно остатъка от ябълката и броейки си стотинките за първата доза „наркотик“ за деня, когато изведнъж нещо привлече погледа ми към лавката до горния вход на университета… Една добре позната физиономия (на преподавателка, към която, впрочем, не питаех особено добри чувства) ми се усмихваше приветливо от опашката пред лавката. Защо, по дяволите, точно в такъв припрян момент трябваше да ме види най-неподходящият човек?...
......

Професор Летисия Колева висеше от няколко минути на опашката пред лавката и правеше мислен обзор на задачите, свършени до момента, както и на оставащите за деня, когато момичето влезе изневиделица в полезрението й – буквално изхвърча от страничния коридор като бързо носещ се черен облак. Професорката я позна веднага, тъй като беше нейна бивша студентка – от по-миналата година. Беше сред забележимо ексцентричните лица от курса, пък и външно се набиваше на очи – в черно от горе до долу и с тъмни очила.
- Здрасти! – бодро й подвикна проф. Колева. Не знаеше точно защо, но й беше приятно да я види, неочаквано и за нея самата.
- Вдлавейте! – изфъфли момичето, сдъвквайки последното парче ябълка и се завтече да поздрави преподавателката.
Нареди се зад нея на опашката пред лавката – повече от учтивост, отколкото от реална нужда (камо ли пък от истинско желание) – и докато чакаха, си размениха реплики от общ характер. Дамата се интересуваше какво правеше тя сега, по каква работа бе тук и т.н. (види се, не бяха много смелчаците, решили се на втора магистратура в същия този университет, след като вече имат една завършена). Междувременно мозъкът на момичето работеше трескаво. Страшната преподавателка, доайенът на катедра „Немска филология“ и нерядко обект на всеобща колегиална и студентска враждебност, се усмихваше – нетипично за нейния биологичен вид… Защо пък да не пробва?
- Професор Колева, - започна Габи несигурно. – бих искала да поговоря с Вас по един въпрос, ако може… Евентуално в удобно за Вас време…
Професорката я изгледа учудено, но явно любопитството надделя.
- Разбира се. Сега имам време, няма проблем – можем да седнем тук, тъкмо няма хора в момента.
Действително, горният вход и няколкото квадратни метра маси и столове около лавката, които неофициално се водеха кафене, бяха почти опразнени и малцината останали студенти и преподаватели вече бързаха кой накъдето го теглеше.
Настаниха се на една маса, професорката – с Бейк Ролс-а, който си беше взела, като предложи и на събеседницата си, а Габи – с билков чай и допълнителна чаша кафе (за следващата смяна), и момичето се зае да разяснява положението.
- Предполагам, знаете за окупацията – започна тя. – Вече половин месец продължава… Не че има голям успех. Засега няма изгледи да я разпускаме, освен ако ония серсеми не се разкарат доброволно, но тъй като това е, общо взето, в сферата на пожелателното мислене, за момента не смятаме да я прекъсваме, поне докато колегите от столичния университет не са го направили…
Момичето звучеше доста убедително и интелигентно, в осезаемо несъответствие с вида си, напомнящ човек, прекарал няколко дни в гората – и то без необходимата екипировка. Дебелият й черен суичър беше изпоцапан и измачкан; тъмни кичури падаха в безпорядък около сериозното лице със скрити зад тъмните очила очи. Тонът на гласа й също беше сериозен и дългогодишният опит на Летисия й подсказваше, че въпросната девойка не е седнала там просто ей така, за да си спести първите минути от учебния час. Това й убеждение се затвърди окончателно, когато чу за какво става дума.
- В момента използваме случая да каним различни преподаватели да изнасят лекции на социални теми. Нека се види, че в залата се провеждат занятия – учебният процес не е спрял, просто става по наше поръчение и желание. И понеже Вие имате доста подходящи материали, дали бихте приели да изнесете някоя лекция за нас в залата – в удобно за Вас време, разбира се?
……


Професор Колева ме изслуша, като ме гледаше внимателно със сериозните си сини очи (целите изпъстрени с кръвоносни съдове, но май не от битов алкохолизъм, а по-скоро от дълги часове седене пред катедрения компютър и не по-малко будуване до късна доба пред домашния… Горката, изглеждаше направо съсипана – поне така си помислих в него момент) и бързо даде отговор:
- Разбира се, за мен ще е удоволствие. Имам едни материали за тероризма в световен мащаб… както и една лекция на тема „Как ни видя един ирландец“ – мисля, че бих могла да ги използвам. Другия вторник имам свободен час, така че няма проблеми.
Зарадвах се. Спомените, които имах от преди година-година и половина за професорката, бяха като за интелигентен и ерудиран човек, но с далеч не ангелски характер, така че бързото и безусловно съгласие ме изненада приятно и направи разбираемо доволна.
- Най-добре направо да Ви пиша във Фейсбук за евентуални промени и окончателна формулировка на така предложената от мен схема.
- Много Ви благодаря! – засиях аз.
Поговорихме още малко за ситуацията, при което аз май се отпуснах повече, отколкото трябваше, споделяйки някои от основните тревоги, които мъчеха всички ни. Преподавателката пак реагира с голяма доза разбиране, нетипично за нея, поне на фона на онова, което помнех. Стиснахме си ръцете (може би секунда по-дълго, отколкото е очакваното за подобни ситуации) и аз тъкмо щях да хукна за часа, когато тя ме спря за момент:
- Разбирам, че и Вие сте стабилна част от окупацията – видях, че им носите храна и разни неща („Откъде пък го е видяла?“ – помислих си, но си замълчах)… Я вземете тоя Бейк Ролс – знам, че не е много, но все някой поне ще хапне нещо. Все си е по-добре, отколкото да се троши в чантата ми…
И ми подаде Бейк Ролс-а си, от който беше изяла сигурно две парчета и половина.
Брей, казах си наум… Какви благородни жестове можела да прави професорката, когато наистина поиска. Само че не винаги иска.
……

понеделник, юни 29, 2015

За всички псуващи...

Скъпи приятели (и не дотам), не съм склонна да се впусна в дискусионни и безсмислени полемики относно "за" или "против" гей парадите и всичко свързано с тях - на достатъчно глупости се начетох през последните няколко дни, проявявайки небивал стоицизъм и солидна доза мазохизъм. От всичко чуто и прочетено тези дни тук и там из интернета и медиите, научих, че:
1. Ние сме изключително толерантен народ. Стига само различните да се скрият някъде и да не ни се мотаят наоколо.
2. Дилърите около училищата и в дискотеките, бурният живот в чалготеките и няколко телевизии от рода на Планета, които излъчват денонощно софт порно, пасти да ядат пред смъртната опасност, която представлява гей парадът за децата.
Само ще кажа, че ако през 2007-ма година 40-дневните учителски протести (същото важи и за тези на лекарите и железничарите) имаха и наполовина толкова единодушна и масова подкрепа, колкото има сега срещу въпросното събитие, за което толкова се шумя и се шуми вече второ денонощие след края му, нещата в страната ни щяха да са много, много различни за всички - изцяло в положителен смисъл - но, уви. Лично на мен ми е направо обидна цялата тая масова истерия - 70-80% от хората, псуващи гей парада и хомосексуалните, не казват нищо по повод престъпните назначения във властта, не казват нищо против идиотските експерименти в образованието; не правят нищо, когато цените се покачват главоломно спрямо заплатите; не им пука и грам, когато стотици хиляди души искат оставката на премиера, а премиерът си трае, и присмехулно ги наричат "платени гербаджии"; не смеят и да гъкнат срещу масовата чалгизация, заливаща ни отвсякъде... когато обаче веднъж в годината дори само се спомене за гей парад - и "Аууууу, страшно!" ?!. WTF?! Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно...

неделя, май 17, 2015

Celebrating international day against homophobia and transphobia

Честит международен ден на борбата с хомофобията и трансфобията!


Дано доживеем (и то по възможност в обозримо бъдеще) времена на по-голяма толерантност... В които новината за това как Люксембургския премиер сключил брак с партньора си няма да всява смут и възмущение у нашенеца ("Такъв вид "брак" обективно не съществува, както не съществува и полигамният ислямски "брак". Бракът по същество е възможен само между един мъж и една жена - и това наистина не е въпрос на мнение. Съжителството е друго нещо." - пише г-н Манол Глишев в социалната мрежа Фейсбук). Демек, пак логиката "Не вярвам в нещо, следователно - то не съществува", която на мен лично винаги ми е била чужда и несвойствена, както и тотално неразбираема. Идва ми да му река на тоя нашенец: "И к'во излиза сега? "Нямам нищо против педалите, ама да не го демонстрират явно"; "Не ми пречат гейовете, ама да не се женят"... WTF?!. А'е стига бе. Да ви.... у демократите недорасли!" - ама ще е груба селска проява, затова няма да влизам в диалог, който е обречен.
Не ме впечатлява особено новината какво се е случило в Люксембург, но мисля, че ако въпросният премиер е добър политик и прави така, щото на хората да им е добре, няма никакво значение с кого, къде и при какви обстоятелства какво и как прави. Ако се интересуваме от този въпрос, нека се обърнем с него към люксембургчани. Ако хората не са доволни, на следващите избори просто ще го сменят, без да ги вълнува какъв е и за кого е женен/омъжен
За мен като нерелигиозен човек, бракът е пълна нелепица и няма как да има "свят" статут. Нито хетеросексуалният, нито хомосексуалният. Той е изобретение на човешките общества с основна цел запазване имуществото на семейството и рода. Именно това е причината само до преди няколко поколения почти във всички цивилизации бракът да представлява в основата си сделка между родове, в повечето случаи без да се зачита мнението и желанието на младоженците. Или дори да се виждат (достатъчно е да си припомним "Преди да се родя и след това" на Ивайло Петров, и няма какво да говорим повече). Любовта се е считала за романтична приказка, семейството - за суровата реалност. Бракът по любов е лукс, който малко общества са можели да си позволят, защото животът винаги е доказвал нетрайността на чувствата и смяната им в хода на времето. Особено в уседналите земеделски общества бракът е свещен ритуал, защото "узаконява" светостта на собствеността върху земята, семейството и наследниците. След индустриалната революция и масовата урбанизация, изравняваща все повече индивидите за сметка на родовете, бракът започва да губи своята стойност на сакрализация. Съжителството между двама души на интимна основа няма особена логика да бъде сакрализирано с "брачен ореол", при положение, че няма имуществени взаимоотношения между партньорите. Ако е за унаследяване при внезапна смърт, попечителство над деца, общ бизнес и т.н., то това и със закона за регистрирано съжителство, който съществува вече в редица държави, може стане. В този смисъл бракът в съвременното общество си е по-скоро бизнес сделка и традиционен ритуал за озаконено съжителство. А разводите, които достигат почти 50% от сключените бракове са все по-ясна индикация за нелепата ситуация с отмирането на традиции, появили се преди хилядолетия от нужди, които вече не са актуални...
Всичко дотук следва да покаже, че бракът в днешно време претърпява страшна криза и май точно гей двойките са напът да останат единствените, които да проявяват желание да го съхранят, така че не виждам защо разни хора вдигат джумбуш. Аргументацията "Тия па, гейовете, кво искат толкоз, те с'я и хетеросексуалните не щат да се женят, та те ли?!" е направо детинска. Все едно Била или Метро да откаже да продава кренвирши на чужденци или червенокоси и някой да рече: "К'во врякат толкова - те кренвириште тъй и тъй са боклуци!".
Щастието на люксембургския премиер, на Елтън Джон, на Азис или моето не минават през одобрение или "специален лиценз" от никого и много се радвам, че отдавна живеем във време и среда, в които Църквата няма някакво осезаемо влияние.

четвъртък, април 02, 2015

И още нещо, във връзка с предишния пост...

Тъй като на осми март, както и в дните след него, много широко се заобсъждаха правата или неравенствата на жените, а разни самопровъзгласили се феминистки вдъхновено нареждат "какво е да си жена в днешния свят", понякога ми иде да изкрещя - "Ми същото е като да си мъж в днешния свят!". Кръвта не е мъжка или женска - тя е само червена. При някои индивиди може и да е зелена, това си е тяхна работа. Никога не съм се определяла като феминистка, нито като нещовистка, тъй като не обичам да си слагам етикети. Винаги съм се обявявала на висок глас против дискриминацията във всичките й форми - дори под формата на обществени стереотипи и предразсъдъци, независимо към кой от двата пола са насочени. Има обаче няколко момента, които не мога да не подчертая и които не е зле всички автори на писания и литература, които сякаш нямат друга цел, освен да натъртват на това колко е лошо, тежко и трудно да си жена в този "мъжки свят", да си припомнят от време на време. Ще карам поред, за да не се объркаме (уточнявам, че долуизброените факти засягат така наречените развити общества - страните от третия свят са съвсем друга история):
1. Да започнем с това, че главно (за да не кажем "само") мъже биват пращани на бойното поле, често не по тяхно желание и независимо дали го искат. Да, войната си е война, но предимно мъжете са жертви - в прекия смисъл. Докато не се въведе задължителна (и качествена) обща военна подготовка за всички граждани, независимо от пола им, двойните стандарти в това отношение няма да изчезнат още много време.
2. Малко поостаряло, но факт - при произшествия с кораби правилото "първо жените и децата" е още в сила. Може и да звучи налудничаво, но мисълта да ми се даде шанс да се спася от произшествие, само защото съм се родила с такива и онакива хромозоми, мен лично не ме блазни особено.
3. От домашно насилие може да пострада всеки, но законите и съдът защитават в много по-голяма степен жените. Жертвите от мъжки пол само в Щатите са стотици годишно, но тези факти често се премълчават или игнорират. Мъжете също стават жертви на побой, но двойният стандарт в това отношение е факт.
4. Същото важи и за сексуалното насилие. Факт е, че ако жена подаде сигнал за изнасилване от мъж, законите, държавата и полицията са на нейна страна и извършителят ще плати скъпо и прескъпо. Мъж, който направи същото (при насилие от жена - да, възможно е, и такива случаи никак не са рядкост!), най-вероятно ще стане за смях и на кокошките, ако изобщо му обърнат внимание.
5. Аналогично обществото (по необясними за мен причини) е решило, че е нормално и приемливо за жена да плаче и лее сълзи и даже може с това да минава за нежна, чувствителна и добра. Мъж, който плаче, минава просто за лигльо, ревльо, и т.н.
6. Жена, която си стои вкъщи, е "домакиня", а мъж, който прави същото, е "мързеливец", "готованец", "търтей" и все такива едни.
7. При развод попечителството над децата почти във всички случаи се пада на майката, ако няма "основателна причина" за обратното. Фактът, че въпросната майка може да е ужасен човек, непоносим характер, тъпа като галош и просто да не става за родител, не минава за "основателна причина". Аргументът е "щом ги е раждала, децата са за нея".
8. Истината е, че хората почти са приели за даденост жени да ползват мъжката тоалетна в обществени заведения, но ако мъж използва женската, няма да е много добре за него.
9. Клишето, че "мъж с много жени е пич, а жена с много мъже е ку**а" е отдавна дискредитирано и едва ли някой в днешно време го приема насериозно. Обаче жена да бъде издържана от мъжа си е "нормално", докато мъж в това положение е нарочен за мързеливец, смотаняк, неудачник и т.н.
10. "Мъжко момиче" е комплимент, а "женско момче"/"момичешки мъж"... Е, ми няма такъв израз!
11. Жените в днешно време имат избор дали да се женят и създават семейства (въпреки че стереотипи и обидни етикети от сорта на "стара мома" все още съществуват). Ако мъж е неженен и необвързан след определена възраст, хората автоматично започват да оспорват мъжеството и/или ориентацията му.

Тези стигат ли като за начало?
Нека сме наясно - двойните стандарти, независимо срещу кого са насочени, са сериозен проблем сами по себе си, а за всеки проблем е нужно да се говори и мисли сериозно, за да се стигне максимално лесно до решението му. Изключително дразнещо е, когато феминистките заговорят за "сексизъм" всеки път, когато нещо не им изнася. И ДА, много жени също са сексистки! Сексизмът не е "мъжка работа", нито мъжете имат някакъв вид монопол върху него. Има както прекрасни хора, така и тотални боклуци и от двата пола, както и от всички възрасти, раси и етноси - всякакви хора съществуват под слънцето. Дискриминацията и двойните стандарти са лошо нещо сами по себе си, без значение кой ги проявява и демонстрира. Ако ни се дискриминира, нека дискриминираме глупостта и безочието - а те съществуват под всякаква форма, размер, възраст, раса, религия, сексуалност, пол и т.н.

сряда, март 25, 2015

'Ем сме Европа, 'ем - Ориент

Текат си събитията от изминалия месец с пълна пара. Покрай дебатите за Алцхаймеровата болест като такава и в частност (гръмнали по повод смъртта на Тери Пратчет) и убитата девойка във Велико Търново, така бяхме минали на смъртна вълна, че забравихме радостните или не дотам трепети, свързани с живота, ражданията и всичко съответстващо им. Поводът да си ги припомним дойде в последните дни, покрай млада майка, която, след позорно изгонване от мол, задето решила да накърми плачещото си бебе (с което предизвикала допълнителни буйни възгласи на възмущение половин година по-късно), в момента се опитва да си търси правата на основа "дискриминация по полова принадлежност". Ако трябва да сме съвсем пунктуални, подобна проява наистина е дискриминираща, и то не на основа полова принадлежност, а спрямо хората въобще, тъй като всички са били кърмачета някога (ако някои хора като цяло и охраната на въпросния мол в частност са си самовнушили, че са от инкубатор, проблемът си остава единствено техен). Няма да обсъждаме конкретния случай - дано който трябва да вземе мерки и да не се налага да дебатираме бива ли или не - този въпрос, по мое мнение, изобщо не стои. Това, което дразни в този случай и има нужда от по-широко дискутиране, според мен са реакциите на околните и преди всичко онези, плюещи и обругаващи въпросната майка и въобще майките, които кърмят на обществени места. Не са заминали безвъзвратно, уви, псевдо-пуританските и направо крещящо социалистически разбирания относно това кое е "редно", "нередно", "неприлично" или направо "аморално". Което е доста тъжно... В днешната епоха на чалга-културата, естетиката на Азис и какво ли още не, сме обръгнали на далеч по-нелицеприятни гледки от майки, решили да накърмят своите рожби, пък било то и на обществено място. Навсякъде около нас - билбордове с голотии; за гъза на Азис срещу паметника Левски преди години не се шумя толкова, ама сега, видите ли - кърмене. Хайде, за още кърмещите деца на по 2-3-4-5 години не знам, не мога да кажа, но не е за тях думата. Конкретният случай е бил с бебе - на бебето не върви да му се обяснява, че не може да яде сега, щото е непристойно, неприлично и неподходящо. На майките сигурно не върви да им казвам точно тези неща, при положение, че ги знаят много по-добре от мен, но на едно пеленаче може да му дойде нуждата по всяко време - дори и след като уж по график са го нахранили. И какво? Един вид - детето не може да яде, когато е гладно, щот майката ще трябва да покаже малко повече плът и ще предизвика възмутени погледи... Що за абсурди? А това, че този организъм тепърва започва да се развива, да расте, в него в момента протичат намси колко сложни биологични и химични процеси и този организъм точно сега трябва да яде - на кого му пука. Сравняването на кърмене с ходене по малки и големи нужди и т.н. (и такива коментари видях) е направо детинско. Предполага се, че един голям човек, колкото и спешна да е нуждата му, може да се стиска, докато намери подходящо място да я извърши. Пък бебето не може да чака - да не говорим, че ако плаче и се дере като на умряло, пак ще има мрънкане, свъсени вежди и възмутени погледи. Не се изживявам като радетел и застъпник на правата на майките с дечица, но както казах, на далеч по-неприятни и направо грозни гледки сме свидетели всеки ден, така че в случая ми се стори че има нещо несправедливо. За излишната и един вид "модна" показност и глупави изцепки съм напълно съгласна, че са неуместни. Направо обидно е, че се налага да обсъждаме такива очевидни, да не кажа направо очевадни неща. Та ние сме част от Европа! Подобни дискусии и обругаване на естествените човешки потребности не са характерни даже и за Ориента (при все, че Ориентът никога не е излизал от нас, ако и ние - поне на хАртия - да сме излезли отдавна от него) - ориенталската култура винаги е издигала майчинството и всичко, свързано с него в култ, независимо от патриархалните си разбирания. На мен лично това ми говори за соц-морал, който се шири повсеместно и вероятно ще мине още много време и много подобни безплотни дебати и решения на метода "проба - грешка", докато изчезне съвсем... Тук ви моля да не се хилите - "Пука ми на черупката - аз съм от инкубатор!" - както се казваше в един гаднимък виц за пилето и петела. Хора сме и НЕ сме от инкубатор, независимо дали това се харесва на някого или не.

събота, февруари 21, 2015

I'm friends with the monster that's under my bed...



Психотерапевт лекува 5 години човек, който мисли, че под леглото му има чудовище. Накрая пациентът сам си решил проблема - отрязал краката на леглото!
Наздраве за всичко, което ни помага да си решаваме сами проблемите!

неделя, януари 11, 2015

9 години

Когато черни облаци затулят слънцето, когато се събуждам нощем и се съмнявам, че на този свят има нещо като справедливост, винаги се сещам за този случай и настроението ми се оправя. Точно преди 9 години на тази дата справедливостта възтържествува по гореописания казус. Всички, които бяхме съпричастни със съдбата на нашия приятел, трябва да се радваме и да не забравяме една велика истина - човек не трябва да бъде безразличен. А хората, които отказват да бъдат безразлични, винаги заемат морална позиция и могат да постигнат онова, пред което "мъдрите" властимащи са безсилни.
Поздрав за всички, които не са забравили и няма да го направят...

събота, януари 10, 2015

За вярата, за "Шарли Ебдо" и за свободата

Свободата на словото е висшето достижение на цивилизацията. Нейното ограничение струва твърде скъпо на обществото. Днес не можем да се смеем над Аллах и Исус, утре - над президента, след това не можем да се съмняваме в избрания път за развитие, и всичко ще завърши с това, че ревностните неофити ще проверяват дали носиш кръст и да те бият, ако минеш край храма без да се прекръстиш.

За да не бъда обвинена в субективизъм, цитирам и едно малко нетрадиционно мнение - да кажем, другата страна на нещата.
"Карикатурите на Мохамед убиват душата, вярата, религиозното упование и вярата. Съвсем логично на духовната агресията се отговаря с физическа агресия!
Не може да се шегуваш с всички! А трябва да знаеш с какво да се шегуваш и с какво не, а да проявиш просто уважение и разбиране!
Бихте ли направи карикатури на Левски? Или скеч, в който да усмеете починали велики български актьори, поети, учени и т.н. - не, нали? Защо? Защото има хора, които будят уважение, преклонение и просто мълчание. Може просто да искаш да бъдеш като, тях да следваш техния пример и няма място за шеги!
По същия начин за мюсюлманите е и Мохамед.
Свободата на словото НЕ трябва да наранява и да убива - вярвания, ценностни или да налага нечии други ценности. Защото свободата преди всичко е отговорност. Свободата означава да прецениш какво правиш, защо го правиш и какви ще са последствията от него!
Убийството не може да бъде оправдано. Но трябва да се видят причините, за да бъде предотвратено!"

Може да се смеем над всичко. И да се съмняваме във всяка доктрина също. Да се забранят карикатури на някого или нещо е все едно да се забрани критиката на тази личност/това нещо. В европейската култура е прието, че всеки може да осмива или да изразява неодобрение към всичко - било то политика, религия или философия.Който иска да живее в култура, в която осмиването е забранено, нека отиде в Саудитска Арабия, Йемен, Иран или други подобни благопристойни държави. Тук сме свикнали да си се подиграваме, това е. Разбира се, с уточнението, че "осмиване" и откровена "подигравка" са две различни неща. Предвид факта, че изданието е сатирично, нормално е в него да има и карикатури и шаржове. Под всяка ли трябва да се сложи надпис "Молим никой да не се засяга, приемете го с чувство за хумор, а не като подигравка"? Можем ли да си представим въоръжени терористи у нас по подобен начин да нахлуят в редакцията на "Стършел" и да изпозастрелят всички там? Между другото, именно в "Стършел" преди години бяха публикувани две карикатури, правени от мюсюлмани, на християнска тематика. Дали тогава не е трябвало ревностни фанатици на християнските традиции да изпозастрелят техните автори - или тези, които ги издават, в случая?
Карикатури с Левски има, и то не малко. Ако трябва да бъдем обективни, вече се намериха хора, които и него да изкарат масон, атлант, илюминант, рептил и др. подобни - при това Левски наистина е може би най-чистият и неопетнен образ, поне що се отнася до българската история. Какво ли остава някой да се посвени да направи една рисунчица. Въпроса, аджеба "Бихме ли направили карикатура на Левски" (естествено, че някои хора и това правят!), аз бих поставила по друг начин - аджеба, бихме ли наказали авторите на подобно нещо със смърт. Някъде на изток от нас, вече имаше аналогичен случай с "Пуси Райът". Е, вярно, те бяха наказани само със затвор, а не смъртно наказание - нъл' треъ има някаква условна свобода все пак, макар и в диктатурата.
И понеже споменахме диктатура - Теди Москов спомена в едно интервю чистата истина, че това може да навява асоциации само за една партия, отнела някога живота на Райко Алексиев, заради карикатури, осмиващи нейната идеология. Нека се замислим това редно ли е, харесва ли ни като идея и бихме ли го допуснали...
И накрая, само във връзка със "Светия" образ на Мохамед. Същият този пророкът, към 50 годишен, се жени за една от 11-те си жени - Айша - когато тя е на 6 години. Бракът е консумиран, когато Айша е на 9. Факт. Интересно ми е защитниците на вярата във всичките й форми какво биха казали по този повод. В изненадващо много страни по света (все още) момичетата се женят (най-често без тяхно знание и съгласие), веднага щом им дойде менструацията, често - и преди това. (На момчетата, съответно - други неща). Никой не казва, че това е редно и нормално, камо ли пък морално, но това е горчивата реалност на твърде много места по света, независимо от нашето мнение или несъгласие. И това е само върхът на айсберга... Това, разбира се, става най-вече на места, където за жителите мисълта, че земята е кълбо, звучи направо абсурдно. Невежеството за жалост е неизкоренимо. Никого не можем насила да накараме да учи и да е грамотен, нито можем да убиваме хора, защото са невежи, тъй като това би означавало да изчезне половината свят. Но когато тези хора решат да си развяват байрака за сметка на всички, вече решението е - на удара с удар. Това е положението, Минке.
Всичко написано по-горе не е гениално съждение, а просто моето отношение и мисъл, породена от станалото.