сряда, март 26, 2008

Персеверация? Ах, тази българска дума!

в. "Седем", 26.03.2008

Никога ли не ви се е случвало натрапчива мелодия да ви влезе в главата? То е нещо отвратително. Нещо като зъбобол, който не е чак толкова силен, та да ви накара да захвърлите всичко и хукнете към кабинета на стоматолога, но достатъчно силен, за да ви напомня, че фаталната среща с последния е неизбежна. Най-страшно е, когато мелодията, звучаща отново и отново в ушите ви, е от онези, които не понасяте. Хора, изпаднали в това състояние, често тръскат без повод глави и в погледа им се чете нещо безнадеждно и болезнено- маниакално. Но те едва ли знаят, че си има думичка, която описва въпросното състояние и го обяснява. И тази думичка е „персеверация”.
Психолозите биха ви казали, че персеверацията е абнормално поведение, или продължаване на дейност след изчезване на провокиралата я причина. Биха спорили дали тя е проява на психична инерция, както твърди Спиърман, или е прав Кетъл, който я осмисли като липса на флуидност в идеацията. Във всеки случай, всички авторитети биха се съгласили, че тя най-често се проявява при редица психични отклонения. Но и нормалните субекти не са пощадени от една обща „диспозиция” към персеверация, която се наблюдава най-вече в известна трудност за промяна на установени навици. Дори е формулиран „закон за персеверацията”, който простичко можем да си преведем като „закон за повтаряемост на грешките” и по силата на който всеки човек е склонен към повтаряемост на собствените си грешки – независимо от болезнения опит, който е натрупал в живота. Така старата максима „Човек се учи от грешките си” се разширява смислово от прозрението „Само за да ги повтаря отново и отново”... Още древната китайска мъдрост твърди, че глупавият човек повтарял грешките си, умният се учел от грешките си, а мъдрият се учел от грешките на другите. Обаче фактът, че китайците надхвърлят милиард, не ни отвежда към мъдростта, а направо към персеверацията...
Но да оставим на китайците сами да си решават въпросите с пренаселеността. Те очевидно имат изпитани добри практики, които могат с еднаква лекота да прилагат и на площад Тянанмън, и в Тибет. И в резултат на които броят на хората винаги намалява. Важна е персеверацията, по силата на която при подобни мероприятия китайските другари винаги гонят журналистите – и журналистите неизменно оценяват въпросните мероприятия като геноцид. Преди години един български другар, вдъхновен от светлия китайски пример, също бе изрекъл „По-добре е танковете да дойдат”, ама не се получи. Ясно е, че повтаряемостта на деянията също си има национална специфика. Китайските не могат да бъдат приложени из нашенско. Нашенските напълно си ни стигат... Макар че, ако сте се вглеждали в назидателно размахвания пръст на вътрешния министър, ще да сте прозрели – колко ли му се иска подобен другарски опит да се използва пълноценно!... В края на краищата всеки комунист е закърмен с идеята за „челния опит”.
Само дето светът отказва да прибави епитета „положителен” към опит, свързан с намаляване на броя на инакомислещите и недоволните. Например висш държавен чиновник в Чехия смята, че спортистите на една демократична страна няма какво да правят на Олимпиада, организирана от държава, която непрекъснато допуска подобни антихуманни грешки. Но българският „аналог” на въпросния чиновник подозрително мълчи. Сигурно защото трудно артикулира, но за сметка на това много точно стреля. И умението е толкова заразително, че президентът на България всяка свободна минута гърми по вълци и лисици – дори когато е „гръмнала” новината за национална трагедия! Би изглеждало отвратително и безнравствено, ако нямаше прецедент. При подобна трагична случка със служители на МВР в миналото вътрешен министър на България бе на „подборен отстрел”. А при друга случка бивш министър-председател друсаше хорце... Каква удивителна повтаряемост на грешките! С мъничка уговорка – ами ако не си оценил действието си като грешка? Самооценката, покрай всичко друго, е и деяние нравствено. Свързана е с морални норми и тяхното осмисляне. С чувството за вина... А ако в колективния манталитет на определен партиен кръг вината се приема (по Филип Боков) „само с мезета”? Учените твърдят, че персеверацията е обусловена от вродени условия и от вътрешни фактори в процеса на развитието. И вродените условия; и вътрешните фактори; и процеса на 18-годишното ни развитие насочват вниманието към психопатологията в мисленето на комунистическия функционер. И към една истина – независимо от лингвистичната логика и етимологичните съображения думата „персеверация” си е дибидюс българска!
Удивително силно усещане за натрапчиво повторение на отминали събития атакува възприятието ни. И то отвежда не толкова към позабравения спомен за Жан Виденовото управление. Не към „изтритата” от съзнанието картина на хиперинфлация в мирно време. Подобна аналогия е некоректна по простата причина, че днес България има валутен борд. И че Националната банка не се управлява от правителството – иначе то отдавна да е отворило печатницата за пари... Повтаряемостта насочва погледа към времето – или по-точно, безвремието на Беровото управление. По вид – коалиционно-патриотическо; на практика – номенклатурно-анархистическо; по същество – комунистическо. Носещо най-характерните повтарящи се черти на всяко комунистическо управление – то винаги е прикрито зад фасадата на някаква псевдо-коалиция. Винаги мимикрира зад гръмките фрази за национален просперитет и социално благополучие. Винаги митологизира представата за стабилността на държавата, като под „стабилност” се разбира именно стабилната повтаряемост на едни и същи социални пороци... Защото социалистите винаги демонстрират склонността си да управляват „ под прикритие”. Анонимно; с подставени лица – или, най- малкото, с внушение за „ споделена отговорност”. Затова моделът на Беровото правителство се оказа онази „златна мина”, дивидентите от експлоатацията на която бяха употребени при Жан Виденов. Инвестирани при Сакскобурггота. Окончателно изхарчени днес...
Но нека оставим на къдърни политолози и почтени социолози (ако все още ги има) да анализират миналото и неговите повтарящи се детайли в битието ни. Общото усещане е свързано с представата за ескалираща престъпност; свирепо гешефтарство; крещяща корупция и политическо безхаберие. Прикрити зад популистки лозунги и удобен медиен комфорт... Ще ви припомня само един симптоматичен случай. България формално спазва ембаргото, наложено на остатъчна Югославия заради бушуващата на територията й гражданска война ( разбира се, българските интелектуалци изцяло подкрепят политиката на Милошевич – да ви звучи познато?) Внезапно гръмва пореден медиен скандал – българският кораб „Хан Кубрат” се оказва на десетки километри от пристанището си, за да разтоварва ембаргови продукти и горива на чужда територия... И мазните следи на тази сделка плуват най- спокойно по водата; люшкат се самодоволно - от ясни по- ясни. Та да може мастит държавен чиновник да ги види и с неописуемо простодушие да рече: „ – Я, следи! Що щат тука?!” И да се вгледа с надежда по Дунава – няма ли да изплува оня библейски Кит, дето е глътнал Йона, та да погълне и мръсните следи. Но и библейските китове не могат преглътна толкова мръсотия... То преди две хиляди години един мина по водите на Галилейското езеро и следите му останаха, че тия ли?... Та взира се напрегнато слугата на народа надлъж и ношир по Дунава и нищо, ама нищичсо не вижда освен боклуци, тъй, че от мъка му иде да запее, та да завие: „ По Дунава кирпич плава...” Ама нали по онова време още си нямахме музикални идоли, та да привикнем с нецензурните текстове, отвръща оня срамливо поглед от реката. Зяпа страната си – България и тя цялата набраздена от мръсни следи! И като не знае държавникът вече накъде да погледне, та да забрави тая история, току му се привижда – от самата история излиза хан Кубрат със сноп пръчки в ръка...
Разбира се, това е поетическа фантазия. На оня чиновник хич не му пукаше нито за заплашеното екологическо равновесие, нито за катастрофално замърсените ни души и мазните петна, плуващи из съзнанието. Както на днешния висш държавен служител въобще не му дреме за нарушеното морално равновесие и очевидната криза на държавността. Щото е наясно със закона за персеверацията. Ах, тази хубава българска думичка! Свикнал е електоратът да го лъжат, мачкат и подритват. Има си и той пиетет към персеверацията – социалната грозотия му е позната, та лесно я преглъща. Звучи му като стара градска песен. Натрапчива мелодия, която просто не можеш да изгониш от съзнанието си...
Знаете ли какво се прави, когата подобна мелодия се завърти из главата ви? Просто пускате радиото и сменяте станциите, докато намерите хубава музика. Поне това днес е възможно, нали?

петък, март 21, 2008

За фасадата на „фасадната демокрация”

В. "Седем", 19.03.2008

Наскоро бях свидетел на анекдотична случка. Представете си средностатистически, полупрепълнен софийски трамвай. На една седалка е седнала гражданка, положила върху коленете си три-четиригодишно хлапе. То си дърдори нещо – и както само децата умеят – внезапно и силно пита: „Мамо, накъде отиваме?”. Жената зяпа разсеяно през прозореца и не му отговаря. Детето си мърмори известно време и отново силно обобщава – Накъде отиваме... На майната си отиваме!... Следва стремителна и не по-малко звучна плесница, рев, дидактическо мъдруване. Но нали това хлапе многократно ще да е чувало въпросния израз? Животът непрекъснато ражда вицове, но много често вицовете носят истини, които могат да конкурират непреходни мъдрости. И в смешната фраза, папагалски повторена от едно дете, се оглежда, например, екзистенциалният въпрос на шопа – Оти руч`ахме жабетата?!... На осемнайстата година от началото на демократичния преход, българинът комай е забравил не само накъде отиваме, а и защо сме тръгнали натам. А древната китайска максима твърдеше, че ако не знаеш накъде си тръгнал, никога няма да стигнеш там, където искаш...
Защото въпросният българин върви по една централна и задръстена с коли улица. И понеже улицата е тясна за колите, те са задръстили и тротоарите. Мълвата, че като започнат да глобяват шофьорите, всичко ще се оправи, звучи в ухото на нашенеца като виц. Трамваите и тролеите също са претъпкани, пък и нередовни, та не си заслужава да висиш по спирките. И ти остава да лавираш между колите, стъпил с единия крак на уличното платно, а с другия – на тротоара. И куцукайки, да зяпаш фасадите на сградите. Къде мърляви и олющени, къде прясно боядисани, с крещящи или топли цветове. Древни и модерно-лъскави. Изящно извисени и заплашващи да се срутят върху теб. С нагло изпъчени пред тях пана, върху които не по-малко нагло се кипрят силиконови красавици по прашки. Образна емблема на изобилието. Изобилна плът. Месо. Като в месарски магазин... Градският шум попива в купчините боклуци под краката ти. Иска ти се някой да измие тази мръсотия, но дълбоко в теб се прокрадва страхът, че струите вода ще отмият и лъскавата фасадна боя. И зад нея ще се облещи декорът от картон и дъски, който ни заобикаля. Един бутафорен свят; театрална сцена на псевдодемократично общество. Декор, сред който се откроява пространството на фасадната демокрация...
На 17-ти март 1895 г. Вазов завършва „Кардашев на лов”. По подобие на Диоген, който е тръгнал посред бял ден да търси Човека, известният „писател-реалист”, Кардашев, е тръгнал на лов за положителни характери в столицата и околностите й. След поредица от трагикомични сцени, които изумително напомнят нашето ежедневие, героят произнася:
„- Не можем да искаме от някого онова, което няма!... Нашият живот ни дава само уродливи явления. Нека го вземем такъв, какъвто е... Бъдещето е неизвестно никому; може би то да пази в тайните си крила за полети на възвишената поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!”.
Сто и тринадесет години по-късно, ако можеше да обиколи из софийските улици, героят на Вазов вероятно би произнесъл същите думи. Бъдещето не даде крила за полети на възвишената поезия. Защото времето на прехода никога не ражда висока нравственост. Обикновено то е времето на мерзавците – и това е социална аксиома. Но то ражда и прозрението, че трябва да цениш нравствеността – и да воюваш за нея. Че именно моралният катарзис лежи в основата на обществената промяна. А това не значи съграждане на някакъв нов морал, а връщане към онези непреходни нравствени ценности, които са вписани и в темела на европейската цивилизация, и в традициите и битовата култура на българина. Това значи да почистим лъскавия „варак” от онези измислени нравствени категории, с които соцът промиваше съзнанието на „народонаселението”. И които наричаше „социалистически морал”...
Дали е случайно, че преди тринайсет години Теди Москов вече е превърнал „Улицата” в образна емблема на прехода? Един весело-непристоен карнавал, елегантна гротеска, в която пъстрият хоровод на характери и случки разсмива и разплаква, защото зад него се крие тъжната усмивка на добрия човек и блестящ професионалист. Една нова „Комедия дел арте”, която сваля фалшивите маски, дърпа завесата и пред зрителя лъсват простотия и примитивизъм, политическа лакомия и парвенюшка мегаломания. И човечност – скрита в дъното на ракиена бутилка...В монолога на дребен чиновник... В абсурдните разсъждения на герой, който по Чаплиновски се бори с възможността да стане духовен емигрант в собственото си отечество. Дори само в „Работнически блус”, изпълнен от неистовия Христо Гърбов, е изкристализирала цялата истина за духовния вакуум, в който съществуваше възхваляваната в миналото класа – хегемон. Стаена зад лъскавата фасада на представата за класата-хегемон!...Ще кажете: - Ама продукцията на Теди Москов беше много интелигентна. Прекалено елитарна и естетически издържана. Колцина бяха онези, които я разбираха? Зрителят е изпростял; най-често той си е направо простак. На него му дай пошлост, примитивизъм и голотия. Дай му естетиката на Слави Трифонов плюс мръсни вицове и той доволно ще грухти. Ще мъдрува – „Ама как им го рече само Славе?!...”
И ще допуснете грешка. Защото умните хора винаги са повече от глупавите. Добрите са повече от злите. Етичните са повече от безнравствените. В противен случай глупостта, лошотията и аморалността биха били норма. А човек е така устроен, че не се вглежда в нормата, а в анормалното. В онова, което е отклонение от представата му за норма. Кога се сещаме за въздуха, който дишаме? – Когато е много замърсен или пък много чист. Иначе просто си го дишаме...
Никой не може да избяга от нормите на свето, в който живеем. И ако нормите на въпросния свят са демократични – а те са такива – домораслите български пишман-нормотворци изпадат в творческа криза. Защото не разумяват морала на европейската цивилизация. Те си имат собствени представи. За тях посткомунистическата агония и мутренско-анархистичната номенклатура; политическата далавера и корупцията са норма. И понеже тя е очевидно ненормална, разиграват театро. Но не под талантливата режисура на Теди Москов... О, не! Те разиграват просташки водевил с елементи на възрожденски наивитет. И в него целокупният български зрител е призован от своя президент-председател да изпраща ес ем ес-и, та да събере бели пари за черните дни на нещастните сираци. Срещу които световният империализъм е скроил пъклен заговор... А това, че четири милиарда излишъци от края на миналата година са се изпарили незнайно къде, е без значение. Може пък някой и друг милион да е сублимирал в партийните каси на управляващите... В този водевил под патронажа на финансовия министър нашенецът може да стане „мениджър за един ден” (нещо като господин за един ден). В това пошло театро депутати и министри се качват на напудрен бърз влак, в който има дори детски кът (!!!) и тоалетна хартия (?!!). Без да се подпали, влакът благополучно стига до Червен бряг. Вдъхновени от своя безпримерен героизъм, слугите/слугините на народа (щото висшите държавни чиновници са слуги на народа, това го знае всяко дете) – с облекчение се качват на лъскавите си лимузини. Тяхната титаническа менталност вече е очертала стратегически мерки за сигурност, които ще направят ж. п. транспорта бърз и сигурен поне като японския... С оперетъчна напереност водещият популярно шоу крещи – тази вечер България решава кои ще бъдат финалистите на Мюзик Айдъл! Тази вечер България избира, а Азис влиза в журито! Горката България... Дали чувства разтърсващия драматизъм на момента? Крещящ идиотизъм и бутафорно перчене ни заливат отвсякъде. На 21ви март в обновената зала на операта отново ще зазвучи вълнуваща музика... Лично министърът на културата е избрал тоновете, цветовете и нюансите на обновлението. Както с неописуемо простодушие заявява той пред телевизионните камери... Как да не се сетиш за ироничните слова на Радой Ралин – Не ме е страх от министъра на културата. Страхувам се от културата на министъра... Не че ремонтът е нещо лошо. За мизерията вече напомня само помещението, в което съхраняват декорите. Догодина ще намерят място и за тях. Стига дотогава да не пламнат...
Лъскавата фасада на помпозно шоу с холивудски привкус и миризма на вкиснало трябва да внуши в съзнанието на електората усещане за силата на правителството и феноменалния успех на неговото управление. За комсомолското дръзновление, с което тричленката очертава пътищата на нашето демократично развитие ...
Само дето по тези пътища смръщена майка тътрузи влачещо се след нея детенце, което жизнерадостно крещи – накъде отиваме... на майната си!...

събота, март 15, 2008

.....

Мое златно момиче, за мене награда
е единствено светлата твоя любов.
Като пламък на винаги лумнала клада
в безнадеждния хаос на живота суров.

Ти самата си хаос в подредения свят.
И привидно си толкова крехка и нежна,
като цъфнал едва сега пролетен цвят,
а в душата ти скрита е сила безбрежна.

За небето венчана от знака Везни,
ти си толкова чужда на земни, уж важни
неща. Любовта ми към теб, може би,
затова няма как да е „малограмажна”.

И жена, и девойка в теб търсят баланс,
ти си пролет, и лято, и есен, и зима.
Многопластна, различна, и диреща шанс
да внесеш нещо свое в живота, любима.

Ти каква си – момиче, жена, или жрица?
В тебе слива се гордост и сила с финес.
Тази жива магия във твойте зеници
запази все такава, каквато е днес.

сряда, март 12, 2008

Дали съм хубавка?...*


в. "Седем", 12.03.08


Димитричка лежи на канапето, зяпа разсеяно към неопределена точка на тавана и тежко въздиша. Мартенското слънце и парното са нагрели стаята като фурна. През прозириците на полуспуснатите щори лъчите лениво играят на криеница с плюшени играчки и струпани върху бюрото учебници. Блестящи прашинки висят като златна пудра във въздуха. Подлъгана от топлото време, някаква муха-мутант е влетяла през открехнатия прозорец и монотонното й бръмчене се слива с въпроса, който се върти в главата на момичето. Дали съм хубавка?...
Димитричка е в седми клас. Сутринта тя е изпитала непреодолимия порив да се разболее. С неосъзнатия талант на роден актьор, по метода на Станиславски, е изиграла впечатляващ етюд пред майка си и сега трябва да лекува гърло, корем и други телесни неблагополучия. Още през стачката на учителите Диди – както й казват всички – си е обещала никога вече да не пожелава извънредна почивка. Тя е посрещнала въпросната стачка с неописуем възторг заради неочакваната ваканция, но на третата седмица е прозряла баналната истина, че човекът е обществено животно. Че класната стая, която толкова й е омръзнала, е къде-къде по-привлекателна от перспективата да решава тестове и зубри уроци от учебника, та да не изостане с материала. Предстоят й изпити, а родителското тяло е превърнало темата за нейния избор на училище в семейна баталия. Майка й настоява да се насочи към езикова гимназия, защото там е бъдещето и утре я чака Брюксел, а баща й – ревностен защитник на математическата ориентация – твърди, че на тия хрантутници, дето са отишли в Брюксел, никакви чужди езици не им трябват, щото те и собствения си не знаят. Накрая двете страни са сключили въоръжен до зъби неутралитет, в резултат на който Димитричка трябва да ходи на уроци и по литература, и по математика. Истината е, че момичето въобще не е наясно какви точно са нейните приоритети. Тя предпочита да се кикоти с приятелките си, да слуша музика и да гледа телевизия. Макар че е голяма, все още й е забавно да слага плюшения мечо на гърнето. Но този път съзнава, че, фигуративно казано, сама се е насадила на цукалото. Вместо да остане цял ден в творческо уединение, с изненада е разбрала, че поради ред причини него ден родителите й също са вкъщи. И сега тя боледува на канапето и страда, а в хола „старите” са пуснали телевизора и слушат обедните новини.
Диди не се интересува особено от новините. Наистина, вестта за изгорелите вагони и човешки жертви силно я е впечатлила, но коментарите на авторитетни правителствени чиновници са убедили седмокласничката, че най-вероятно пътниците сами са си виновни. Тия неща с вината са й до болка познати. Нали и тя винаги излиза виновна! Обаче е много забавно да слуша какви ги дрънка баща й пред телевизора. Той е спокоен и благ човек, но пред екрана освирепява. Ето, и сега говорят колко много скачат цените на тока и колко малко повече ще плащат хората във връзка с това увеличение. Защото правителството непрекъснато се грижело за интересите на населението. А баща й боботи, че щял да го нафука и на правителството, и на главата на това правителство, дето нямал един ден трудов стаж, пък си вярвал, че може да върти държава. Диди не е много наясно с нафукването, но се досеща, че то ще да е различно от фукането на Мими от техния клас. Татко й върти бизнес с цветни метали и всеки ден кара дъщеря си до училище с лъскав Мерцедес. А Мими се фръцка с фирмени дрешки и авторитетно обяснява колко лошо нещо било ксенофобията и как трябвало да уважаваме нашите мургави събратя. Обаче тя е тъпа блондинка и тая завързана дума е единственото умно нещо, дето знае... Всъщност, Димитричка тайно завижда на Мими за русите й коси. Собствената й коса е кестенява и момичето си представя как си оцветява руси кичури, но е убедена, че майка й тутакси ще ги оскубе. Пък и нейната коса си е хубава... Гошко така я зяпа, че тя чак се раздвоява – дали да му лепне плесница, или да му залепи една целувка по луничавата буза... Прищява й се да застане пред голямото огледало в ъгъла на стаята, но я мързи да помръдне. Сигурно я гази пролетна умора...
В съседната стая баща й избухва в смях. Току-що са съобщили, че в Габрово, в някакъв обувен завод, на работниците плащали с обувки. Понеже продукцията за износ била некачествена, чужденците я върнали, а шефовете на фирмата решили с тях да изплащат заплати. Диди се чуди какво ли ще да е да имаш няколко чифта еднакви обувки. Пфу, че досада! По-добре да ходиш бос. Дядо й би казал, че колкото и да обуваш простотията, тя си шляпа боса. Той все такива ги говори. Казва още, че простотията не ходела по конете – конете били високоинтелигентни животни. Простотията си ходела по хората. Димитричка решава, че да плащаш на хората с обувки си е голяма простотия!
В хола телевизионният говорител с тайнствен глас съобщава, че от днес държавните тайни щели да бъдат още по-пазени, защото специалната куриерска служба, която разнасяла тайните на България от министерство на министерство, вече щяла да изпраща тайните си куриери със специални автомобили. Диди се сеща, че е гледала един екшън, в който един таен куриер – голям сладур – кара страхотна кола и непрекъснато бие лошите. Но докато се мъчи да си спомни името на киноактьора, баща й отново избухва. Някакъв „дребен” изтърсил, че без въпросните куриери, държавната машина нямало да функционира. Димитричка чува такава поредица от изразителни епитети за машината, машиниста и въпросният тиквеник, че чак успява да се разсъни... Но бръмченето на мухата отново я унася, и тя си представя как кара специална кола, пълна с тайните на държавата, а в огледалото се отразява изящен профил на супер кинозвезда. Как ли се става звезда – мисли си момичето. Дали с Мюзик Айдъл можеш да станеш известен по целия свят? Щом една тъпа песен за заклани кокошки и прани гащи сега е родила толкова кавъри, сигурно не е трудно. Диди с голям интерес следи и предаването „Това го знае всяко хлапе” и вижда как хлапетата стават звезди, но недоумява защо изобщо трябва да учи при това положение. Нали всяко хлапе знае толкова неща! А тя се готви за изпити. Глупости!... Някоя и друга хирургическа намеса – и Диди става поредната фолк звезда. Пее добре, знае наизуст репертоара на Камелия и Ивана... Само дето майка й би й показала звезди посред бял ден – естествено, не фолк...
Сега пък в хола кънти гласът на майка й. Коментарите за кражбите на двете известни картини – „На Шипка всичко е спокойно” и „Пробуждането на България” от изложбата в НДК я довеждат до ярост. Майка й обича изобразителното изкуство и крещи, че след като са откраднали пробуждането на България, сега вече България е дълбоко заспала и от нея държава не става. Щото и тия, дето поддържат реда, са абсолютни кретени и на министъра някой ден ще му откраднат гащите. Баща й ехидно я контрира, че българите сами са избрали управляващите партии, дето са спретнали правителството. А майката отсича, че всички са маскари... Само че Димитричка се сеща как предната година госпожата ги е накарала да прочетат „Бай Ганьо”. Пък там героят казва: „Мене ако питаш, и едните, и другите са маскари, ама келепир има в тая работа... Хората пари натрупаха!...”. На момичето никак не му се иска да се довери на мъдрости, изречени от Бай Ганьо...
Докато разсъждава върху въпроса с маскарите, Димитричка чува нечий авторитетен глас, който говори от телевизора за някакви лоши хора, дето с безпочвената си критика искали да дестабилизират държавата. Диди не е съвсем наясно какво точно значи това, но разсъждава, че за да дестабилизираш едно нещо, то първо трябва да се стабилизира. И си представя, че Държавата е участник в Мюзик Айдъл. Накипрена и разкрасена, тя много стабилно се е кукнала на едно кръгло подиумче и пее на развален английски колко е хубавка, а Правителството, запотено и разгърдено, с пъшкане върти сцената. Та да я видят всички, щото иначе няма да разумеят смисъла на песента... От толкова въртене на момичето му се завива свят и го унася лека дрямка.
В ъгъла, пред огледалото, с лениво бръмчене, изписва кръгчета мухата-мутант.
Види се, и тя се пита - Дали съм хубавка?..



* Авторът изказва дълбока благодарност на сатирика Кръстьо Кръстев за този чудесен израз, върху който дълго може да се разсъждава!

събота, март 08, 2008

Честит празник (на Клара Оцеткин)


Хайде, на всички дами, честит празник! (Дали е въведен от Клара Цеткин, или някоя друга персона всъщност няма значение - празникът винаги е хубаво нещо и никога не е излишен. И да сме безделници, нали не сме без празници :)). Да сте живи, здрави, щастливи и красиви... и за 8-ми март да черпите по 8 МАРТинита ;).

сряда, март 05, 2008

29-ти февруари... У-у-у, студено!... *

В "Седем" 5.03.2008

При завоюването на Египет римляните срещат неизвестен за тях начин на времеизчисляване. И доколкото винаги оценяват своята милитаристична политика като „цивилизаторска”, цивилизаторът Юлий Цезар налага в Римската империя от 1.01.46 г. пр. н.е. летоброенето да се определя според календар, съобразен с египетската система и наречен на негово име – Юлиански. Цивилизовано, нали? Да оставиш името си там, където не му е мястото, е практика, която добре познаваме. В България, например, в началото на 21-ви век се роди политическа партия, носеща името на своя патрон и създател – НДСВ... Но цивилизацията не прощава какъвто и да било опит за присвояване на нейни прерогативи. На 24-ти февруари, 1582 г. папската була Inter Gravissimas на папа Григорий XІІІ официално одобрява предложената от калабрийския доктор Алойзий Лилий модификация на Юлианския календар, въпреки че той изглежда стабилен и вечен като света. Човечеството започва да брои времето преди и след Христа; да го пресмята според по-точния Григориански календар и да определя по нов начин високосната година. Но се оказва, че въпреки направените корекции, Григорианският календар е малко по-дълъг от реалното време, за което земята се завърта около слънцето – 365, 2425 вместо 365, 2422 дни... Може би затова денят 29-ти февруари, който е шейсетият при високосна година, според астролозите е особен ден. Симптоматичен ден. До края на годината остават 306 дни, върху които 29-ти февруари оказва своето мистично въздействие...
Anno Domini (лето Господне) 2008-мо, 29-ти февруари.
Часът на новините (разбирайте, часът на истината) по БТВ.
От 19.00 до 19.20, в хронологичен ред, шашардисаният български зрител научава:
- Ад под небето! В началото на деня, близо до Червен бряг, два пламтящи вагона буквално се разтапят от горещина. Броят на жертвите е кошмарен. Свидетели твърдят, че едва работел само един пожарогасител. Вратите на вагоните са заключени. През целия ден паникьосани роднини така и не са научили имената на жертвите. Официални държавни представители дрънкат очевидни дивотии. Други така и не се появяват пред медията. Върху възприятието на зрителя усещането за хаос издува тежки мехури от изгаряне...
- В български град пада поредна козирка на пореден жилищен блок. Жертви няма и зрителят си отдъхва. В неговото съзнание броят на жертвите от рухнали сгради през двата цикъла на последните високосни години е достоен за мемориал...
- Маскирани бандити с бронежилетки и надписи „Полиция” са рязали уши в апартамент на столичния квартал Дружба. Става ясно, че това е трети случай за последните три месеца. Става ясно още, че вероятно иде реч за респектираща акция на организираната престъпност по повод нерегламентирана продажба на кокаин. На зрителя не му е съвсем ясно коя продажба на кокаин е регламентирана. За сметка на това много ясно разбира, че подобен бизнес се нарича „шанаджийство”; че шанаджиите продават много чист материал и че някой „бръмчи”. „... Шанаджиите не дават на полицаите... липсват уши после!...” – изрича авторитетно дилър - консултант с грижливо прикрито пред камерите лице. Очевидно шокиращата информация за „мними полицаи” и потенциално замесена в този бизнес полиция, зрителят безгрижно пропуска край ушите си. За него това не е новина...
- Екип на телевизията разследва как в елитни софийски заведения се продават или поне редовно консумират наркотици. Полевият тест е много интересен и зрителят с одобрение наблюдава как хартийката, с която вземат проби от луксозните умивалници в тоалетната на заведението посинява. Тоя номер със синя течност върху специфична материя му е познат от рекламите за дамски превръзки...
- Нова „наказателна акция” на ЕС; спират парите по ФАР до 31-ви март, заради нередности в две от четирите държавни агенции, които ги управляват. Става въпрос за проблеми с контрола и зрителят е спокоен – той би се учудил, само ако нямаше проблеми с контрола. Още повече, че въпросните агенции са към финансовото и строителното министерство... Зрителят отдавна се е отказал да размишлява върху пропуснатите ползи – управлението на държавата не му дава никаква надежда, че самият той ще има каквато и да било полза от присъединяването ни към Европа и европейските икономически програми... Отдавна се съмнява, че самият той въобще може да се добере до някаква помощ по някаква програма.
- „Тиха” разпродажба на Кремиковци – зрителят окончателно се убеждава, че шумът около съдбата на бившия металургичен мастодонт не е случаен. Не му е ясно само как така разпродават Кремиковци, след като то вече е продадено. И каква нова схема за източване е разкрита, след като процентът на държавно участие е бая внушителен, сиреч, държавата носи внушителна отговорност, най-малкото на законодателно равнище, за състоянието на нещата. Инак зрителят си е съвсем убеден, че асоциативната верига „Кремиковци-Томов-кражба-продажба-футбол-хаос” не се нуждае от никакъв коментар.
- 73 тона меден проводник на стойност 1 млн.евро са откраднати от новостроящата се ТЕЦ „Марица изток 1” край Гълъбово. Зрителят е очарован – той е научил новината за кражбата на годината (естествено, краят на тази година е още твърде далече...), добре подготвена и реализирана на два пъти през декември и началото на февруари. Вестта, че престъпниците са заловени се „неутрализира” от дребната подробност, че медта от бобините, изчезнала при първата кражба, е вече нарязана и продадена. Става дума за 21 бобини с тегло 73 тона, тъй че ще да е паднало здраво рязане!... Дребна подробност са и детайлите, че деянието може да забави строителството на централата, чийто първи блок трябва да заработи през 2009-та. Дребна подробност са също турските имена на извършителите и турската фирма, извършваща строителството. Никакви обръчи от фирми и конкретни имена не могат стресна обръгналия на всичко нашенец...
- С триста хиляди лева е ощетена държавата от злоупотреби със земи край Варна. На фона на Апокалипсиса, който е взривил разума и сетивата на зрителя, тази новина извиква блажена усмивка върху лицето му. Номерът с незаконното строителство край морето е толкова ясен, че комай само младите и еколозите продължават с наивните си опити да спрат беззаконието. Да озаптят свирепата лакомия на мутрафонизирания роден капитал към апетитни кътчета от красивото някога Черноморие...
Часът е 19.20. Минали са двайсет минути от началото на новините по БТВ. Денят е петък, 29-ти февруари, лето господне 2008-мо. До края на предаването шашардисаният българин ще научи още, че джип е прегазил шестгодишно дете; че гражданите на Русе не искат различните в близост до своите жилища, и че предстои свирепо повишаване цените на тока. Ще научи, че покачването на еврото спрямо долара аха-аха да достигне покачването на данъците спрямо доходите на българина. И накрая ще разбере какво мислят децата за „Мюзик Айдъл”. Те комай са единствените, които винаги мислят в края на първата емисия... Освен тях, айдуците мислят как по-атрактивно да нарушават закона; управляващите мислят как по-убедително да лъжат, че законът не се нарушава, а опозицията мъдрува дали да се обедини срещу очевидното зло. И това мъдруване разкрива както управленска, така и опозиционна немощ. Защото още Ботев ни връща към старата народна мъдрост, че докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват! Мъдруването на опозицията очевидно дава картбланш на лудите... Денят е петък, 29-ти февруари на високосна година. Ден, който още в древността е добавен в календара за гражданско удобство. Което предполага наличие на граждани. И на гражданско общество...
А гражданското общество не е сбор от електорални единици, които с унило безразличие слушат мъдростите на своите управници. Гражданското общество е общност от личности, които уважават закона; държат на закона; разбират силата на закона. И когато законите не се спазват, и когато законите са лоши; и когато законодателите не създават нужните закони, понякога гражданското общество излиза на улиците и сменя и законите, и законодателите!
-----------------------------------------------------------------------------------------
* Възклицанието отвежда към реакцията на Алеко Константинов при срещата му с някои негативни обществени явления на Америка в пътеписа „До Чикаго и назад”, написан преди повече от 100 години.

събота, март 01, 2008

Първомартенско


Ей го, е – обяд ще стане!
Чакам някой да ме кани
на две бири и салати
първомартенски, егати!

Ама вече сме разбрали –
всички именници днешни
в миша дупка се скатали...
Уж дела ги чакат спешни.

Но нали е празник днеска,
поздравче по повод него
нека тук поне изплескам,
белкин някой прочете го!

За "Честита Баба Марта",
нека всеки днес спечели,
също както при хазарта,
пачки много и дебели!

И през цялата година
само бели грижи тука
да напомнят, че ги има –
колкото да няма скука!

А за "ЧИД" на всички –
Марти, Мартовци, Мартини –
в джоба – белите парички,
в чашите – червено вино!

Само дето все забравям
мартеници да ушия...
Всичко „най” ви пожелавам,
номера дано отбия!