Завръщането на К. (неЛирическо отклонение) - 2ра част

Минава още някой и друг час, необременяван от телефонни разговори и защеметяващи новини. По някое време обаче джиесемът пак звъни и този път от мен вече се иска и практическа помощ, а не просто теоретична.
- Пристигнах! Ела, излез пред входа, моля те!
„Щом се налага”, казвам си и излизам навън, готова за всякакъв развой на събитията...
Впрочем – почти всякакъв... Не знам как точно очаквах Ками да се появи, но да я съпровождат двама полицаи, очевидно също готови за всичко, беше отвъд моите предположения. Въпросните мъжаги се оглеждат и след малко се насочват към мен без да дават много ясна представа за намеренията си...
- Ти ли си каката? – пита единият за добър ден. – Слушай кво! Гледай в обозримо бъдеще да си пазиш сестричката, щото следващия път като реши да ги забърква такива, няма да си има работа само с нас! Дръж си я вкъщи, не я пускай много навън и направи добро за София!
След тая встъпителна реч, пазителят на реда кимва многозначително към девойката, обута с красив вълнен минижуп над мрежестия чорапогащник, която в този момент се сбогува любезно с колегата му (значително по-млад) и се усмихва чаровно.
- Чао и всичко най-добро! – отговаря другият полицай и също се усмихва галантно.
Двамата си заминават, а аз оставам да се чудя какво точно става тук. Ками не ме оставя дълго в неведение.
- Нямах билет в транспорта, та ми съставяха акт... Вики, ама ти защо не ми каза, че имало контрола?... Аз нямах и пари, та дойде полиция... Ама накрая, като си поговорихме и ме изслушаха, решиха да ме докарат дотук. Не е ли много любезно?
- А ти какво им каза?
- Че съм дошла тук при сестра си – при тебе, нали... Ама колко хитро го измислих!
- Те питаха ли те нещо друго? – задавам въпроса си предпазливо, пак готова да очаквам какво ли не.
- Ми, попитаха дали имам и други роднини в София...
- Ти какво им каза?
- Ми, че си само ти.
- И те?
- Казаха „Слава Богу”... Ма не знам какво означава това.
„Не ти и трябва”, мисля си, а в същото време предлагам да влезем някъде на топло, тъй като температурата беше значително под нула градуса.
- Ще идем у нас! – рече Ками. – Станчо ми се обади, че е бил зает, ма сега вече мож да дойде.
- Ами ако дойде някой друг вместо него? – намеквам не съвсем дискретно.
- А, едва ли... – отговаря тя. – Ма аз му казах на младия полицай да ми дойде на гости, ако реши... Видя ли го колко беше сладък?
Решавам да не отговарям на този коментар и двете с Ками се насочваме към дома й.
За щастие баба й в този момент я няма, затова спокойно се захващаме с приготовленията по посрещането на желания гост. Аз запрятам ръкави да направя кафе, а Ками пуска телевизия „Планета”, допринасяйки по този начин за създаването на хармонична (или дисхармонична, зависи от гледната точка) атмосфера в къщата.
Минават-не минават десетина минути и на вратата се звъни.
- Това трябва да е той – зарадвана предполага Ками, но се налага аз да отворя, тъй като на нея й зазвънява в същия момент телефонът...
На вратата – за голямо разочарование за девойката – се оказва бабата. Вече разбрала, че внучката й е тук от неколцина представителки на съседското тяло, станали скрити свидетелки на днешната полицейска сцена (бързо се разпространяват новините у нас – никакви масови или обемни медии не ни трябват – да живее интерсъседската комуникация!) и бърза да проведе сериозен разговор с нея по този въпрос, но виждайки друг човек в дома си, временно се отказва.
- Къде е Камелия да я подхвана с метлата... таковаа... да й дам да почисти тука с метлата, че нещо е мръсно... – започва тя вместо поздрав.
Аз, влизайки в ролята на умиротворител между баба и унука, бързам да попитам:
- Ками, какво става с кафето?
- О, то е готово. Ама мене Станчо ми се обади, че ще закъснее... Затова го сложих в хладилника.
- Защо бе Ками?
- Ми да не изстине!
- Ками, ама то ще замръзне там!
- Няма Вики, няма, аз добре затворих вратата!
Отказвам се да давам по-нататъшни насоки в приготовленията. Бабата пък, без повече приказки, изпълнява първоначалната си закана и тиква в ръцете на Ками една метла, след което се омита в стаята си, мърморейки. Ками пък се заема да мете, като за фон пуска звука на телевизора още по-силно. Опитвам се да игнорирам въпросния шум, като провеждам разговор с госпожицата – все пак, доста време не сме се виждали. Както обикновено, темата се върти около представителите на противоположния пол и изразните средства на събеседницата ми са предимно обичайните „Миии, да” или „Миии, не”, но в един момент разговорът бива прекъснат от повторен звън на вратата. Ками се втурва да отвори, но баба й я изпреварва... и мигом си припомня първоначалното си намерение да подхване Ками с метлата, когато се оказва лице в лице с младия полицай от сутринта, явно все пак решил да приеме поканата на внучката й.
- Добър ден! – поздравява човекът, леко учуден. – Госпожица Камелия случайно да живее тук?
- Тука съм! – отговаря Ками, светкавично озовала се до вратата. – Ама ти как ме намери?
- Отидох в другия вход, но те нямаше и ме насочиха насам.
- Влизай, аз тука мета!
И полицаят прекрачва несигурно прага, поглеждайки боязливо към бабата, която все така стои като гръмната и дума не продумва.
Полека-лека домашното спокойствие се възстановяна. Ками мете, аз вадя кафето от хладилника, а полицаят, настанен в един фотьойл в хола, се опитва да проведе разговор относно климатичните условия с бабата. Не минава и минута обаче и откъм външната врата отново се разнася мощен звън.
Ками незабавно ми връчва метлата и хуква натам. Този път наистина се оказва „приятелъ”, който бива незабавно въведен вътре и запознат с присъстващите.
- Мноу ми е приятно! – промърморва той, след което направо сменя темата. – Ква е тая ужасна музика?
Хваща дистанционното на телевизора и сменя музиката на български рап.
Аз, от своя страна, временно подтискам желанието си да се яхна на метлата и на секундата да си излетя право вкъщи, а се заемам да обясня ситуацията на все по-учудения полицай (доколкото е възможно, разбира се). На човека му става много интересно и ентусиазирано пита къде и кога може отново да се види с младата персона... През това време музиката на няколко пъти бива сменяна от „Планета” на Спенс и бурни танци почват да се вихрят, изобщо, голям „купон” пада...
Накрая на бабата й писва и ни изгонва всичките, с полицая барабар.



П.П. Блогът ми навърши две годинки - ха честито!:)

Завръщането на К. (неЛирическо отклонение)

За съвсем непросветените, както и за ония, които са забравили – Камелия, или Ками, е една уникално красива млада персона от женски пол, с богат арсенал от заложби в интелектуален, както и физически план. Родом произхождаща от Видинския край, но от време на време и Софийския такъв бива удостоен с неоценимата чест на посещенията й.
Точно в един от тези редки, но извънредно щастливи отрязъци от време – през Коледната ваканция тази година – се състоя случката, която ще разкажа сега...
И така... Едно чудно хубаво утро, в един чудно хубав квартал със свежия аромат на колите и немитите боклуци (макар и полуприкрити от падналия едва вчера, а вече сивкавочерен сняг), както съм си седнала на компютъра и отдавам дължимото внимание на виртуалното пространство, а и на първите глътки кафе за деня... изведнъж телефона ми звъни. Ама някак мноооого... познато ми звъни. Вдигам го... отсреща – женски глас. Млад и някак особено обаятелен по тембър и мелодичност.
- Хай!
- Ъъ... моля? – питам аз, несвикнала на чужди езици, идващи от анонимни непознати телефони.
- Вики, хай, Ками е!
- Ооо, Ками! – най-после зацепвам – Здравей, как си?
- Миии... добре, в София съм.
- Чудесно, за колко време?
- Ми, за Коледната ваканция. Искаш ли да се видим?
- Да, разбира се!
- Може ли да дойда у вас?
- Разбира се, Ками, с най-голямо удоволствие, ще ми бъдеш скъпа гостенка... – отговарям, отправяйки към телефона си една искряща усмивка, а междувременно с периферното зрение оглеждайки немитите прозорци, неизпрания килим, пръснатите наоколо тетрадки и различни пособия и позацапаната с древни лекета от кафе и всякакви други субстанции покривка на бюрото... Опитвам се да се успокоя с основното правило на една от теоретичните ни дисциплини, а именно „важна е целостта, а не детайлите”, но в това време Ками също улеснява този проблем:
- Ма първо трябва да се видя с приятелъ ми.
- Сега къде си? – досещам се да питам, обзета от леки опасения.
- Мии... сега съм на Централна Гара.
(Разговорът тръгва в позната посока... и колкото по-познати очертания придобива, толкова по-явни стават и моите опасения, но за момента се старая да ги потисна)
- А с приятеля ти къде ще се видите?
- Мии... в Надежда 5 някъде. Как да стигна дотам?
Вероятно опасенията ми са напълно основателни, но все така се старая да не им отдавам внимание и вместо това да положа всички необходими усилия да обясня на Ками как да стигне желаната дестинация. Накрая приключвам и обясненията, и разговора, с надеждата да са дали резултат (по възможност, положителен).
Минава някое и друго време, през което се опитвам да се правя на гостоприемна домакиня и да оправя хаоса наоколо си. Изведнъж телефонът пак звъни – пак с Каминия номер. За мое учудване сигналът не прозвучава еднократно, а много настойчиво, затова бързо се отзовавам:
- Кажи, Ками?
- Вики, ми аз в момента съм в Бъкстон.
- Така ли? Ама нали щеше да се виждаш с...
- Мии, да. Чаках Станчо, ама нещо не дойде...
- Сериозно? Колко жалко!
- Ми, да е дошъл навреме! Реших да не го чакам и да си дойда до тук! Само че сега как да намеря блока?
- Блока ли? Чакай, Ками, ти къде си в момента точно?
- Миии, на една улица.
- А коя е улицата, кой номер точно се води? – (опасенията ми пак започват да напомнят за себе си...)
- Миии, не знам.
- Ками – започвам по типичния си търпелив начин. – Огледай се наоколо. Няма ли някакъв ориентир при теб? Табела, надпис?
- Миии... Не. – безнадеждно прозвучава отсреща.
- Сигурна ли си? Поогледай се пак, някъде няма ли номер, или надпис, какъвто и да е?
Известно време се чува само мълчание, след което проблясва нова надежда:
- Да, има надпис – тук на един блок.
- Има надпис? – бързам да се зарадвам. – Така си и знаех! Всичко е наред. И какво пише на него?
Кратко мълчание, след което...
- Миии... „Мария е курва”.
Възпирам желанието си да призова всички богове на помощ и съветвам девойката просто да попита някого къде се намира. След кратко прекъсване на разговора става ясно:
- Вики! Мии, аз си помислих, че съм на Бъкстон, ма то се оказа, че това било Банишора! Ама каква е разликата?
Преодолявам първоначалния си шок, след което наново подхващам обясненията, като накрая я съветвам да хване градски транспорт.
- А имаш ли карта? – сещам се да попитам.
- Карта? Да, имам в телефона карта! Даже имам и пари в нея!
„Стават и чудеса”, викам си на акъла, а гласно отговарям:
- За транспорта, Ками! Ами ако дойде контрола?
- Моторола? Не, телефонът не ми е Моторола, телефона ми е Самсун!
Отказвам се да давам повече напътствия и пожелавам на Ками успешно завръщане в Бъкстон.

Епилог: (Всичко вече е забравено, но един прекрасен ден...)

Наближаваше петнайсти Септември и беше време за учениците да се стягат за училище. Моя милост, обаче, имаше още доста свободно време и няколко дни си почиваше в провинцията – слънце, мир и спокойствие!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!

Ден Незнайно Кой (моя милост замина)

Всичко си вървеше нормално, тихо и спокойно, но изведнъж излязоха резултатите на Първо класиране от кандидатстудентските изпити и донесоха бурни и противоречиви чувства сред младите труженици на българската образователна система – къде радост, къде мъка, къде гняв, орнаментиран обилно с най-различни псувни и закани какво нещастие ще сполети скоро “кухите тикви”, които проверяват и оценяват... За мен, слава Богу, резултатът беше идеален, осигуряваше ми каквото исках и вече можех да си отдъхна. И най-хубавото – вече нищо не ме задържаше в София и можех преспокойно да си прекарам остатъка от лятото на почивка на морето, или някъде другаде из страната.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.

Ден Девети (у нас)

Навън пак е жега, а бабата пак е в лошо настроение, така че с Ками сме се пренесли у нас. Пуснали сме телевизия “Планета” и гледаме промоцията на новия албум на Амет. По-скоро Ками го гледа. Аз по-скоро се старая да стоя по-далеч от телевизора и "Планета". Ходя насам-натам из апартамента, несъобразявайки се особено със законите за гостоприемство, мия чинии, мета тук, чистя там и въобще, намирам се на работа... На Ками моето нетрайно присъствие не й пречи много – гледа си промоцията, наслаждава се на хубавите мелодии и току вика “Ау, тая песен ми е любима!”.
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!

Ден Осми (телефонен разговор)

...Или може би може?
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!

Ден Седми (до "Заимов" и обратно)

Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...

Ден Шести (“Защо така не ми върви с мъжетееее?")

Шест часа вечерта... Ками най-неочаквано ми звъни по джиесема и ме моли да се видя с нея пред кварталното кафене. Аз, разбира се – нищо неподозираща – се запътих натам. Намерих я да стои на уреченото място и напрегнато да се оглежда и ослушва за някого или нещо, а като ме видя, недочакала да попитам нещо, веднага ми обясни положението:
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...

Ден Пети (Бабата е сърдита)

- Камелия, на какво прилича това! – фучи бабата на Ками из къщата и бълва огън и жупел по домашното възпитание на внучката си. – Вашите така ли те учат?! Ами ако бяхме пет-шест човека тук, пак ли така щеше да се мотаеш?! А другите по стаите ли да пикаят?!
Влизайки в дома на Ками, бях бурно посрещната от тези крясъци, които кънтяха из апартамента и ми бяха необходими две-три минути, докато се уверя със сигурност, че не съм сбъркала вратата. Малко по-късно Ками успя да ми обясни каква е била ситуацията:
- Мии... аз бях в банята и си бръснех краката... А банята и тоалетната са общи и на баба й се пикаеше и ми тропаше на вратата да изляза... Пък аз само й виках “Ей сега!” и “Един момент”, и така половин час... Накрая излязох, ама забравих да й кажа... Ама как може някои хора да вдигат такава врява за такива дреболии???
Да, наистина, как може?

Ден Четвърти (Хубави цици – Видински!)

Вървим си този ден с Ками по улицата. Отиваме пак към Южния парк, понеже нямаме нищо по-добро за правене. Движим се с обичайната умерена скорост, за да може Ками да си оправя чехлите или косата, а също така и за да я огледат добре хората по улицата. Действително двете заедно представляваме интересна и колоритна гледка. Аз съм си облечена по характерния за мен начин – черни дънки, черна тениска, черни очила, коса, хвърчаща във всички посоки (също черна) и нищо изрязано или прилепнало по тялото. За сметка на това, Ками е с поличка около три педи над коляното, късо потниче с деколте, от което почти всичко е “открита зона”, коса в сложна прическа, поддържана от няколко фибички и шнолки и обилно количество лилави сенки на очите. Но, както може да се предположи, повечето мъже, които минаваха покрай нас, не я гледаха точно в очите... На минаване покрай група представители на малцинствата, продаващи кебапчета на пазара, един от тях поглежда замислено Камелийка в деколтето и промърморва:
- Убави са!
Няколко метра по-нататък Ками почва да се чуди:
- Какво, какво каза той? “Хубави са”? Ама кое тва?
След като направих едно колебливо предположение за какво е ставало въпрос, тя доста се зарадва:
- Така ли? Хубави ли са гърдите ми? Ей че забавно!
Продължаваме да вървим в същия дух. По едно време спираме на един светофар и чакаме някакъв шофьор да направи завой. Докато върши тази си дейност, човекът случайно поглежда към нас, или по-точно към Ками и деколтето й. Това, което видя очевидно му се хареса, защото се ухили, щракна със зъби и направи неприличен жест. Както и преди, госпожицата намери това за доволно забавно.
Малко по-късно вече сме в Южния парк и кръстосваме из алеите. Покрай нас минават двама младежи. Единият поглежда надолу към прелестите на Ками, след което възкликва достатъчно високо, че тя да чуе:
- Баси циците!
Ками дълго се смя на тази забележителна проява на любезност и накрая, доволна от себе си, рече:
- Да, баси циците, нали? Точно така! Хубави цици са това – Видински!
Брей, мисля си аз. Руснаците по социалистическо казваха: “Советское – значит, отличное!”. Ние пък можем да направим генералния извод: “Видинское – значит, хубавое!”. (Е, за съжаление с руския не сме съвсем на “ти”!)

Ден Трети (дистрибуторка)

Водих Ками до Южния Парк – всеобща любима Софийска забележителност. Ходихме пеша дотам, което ни отне доста време, поради навика на девойката да се спира на всеки пет крачки, за да си върже връзките на чехлите, или оправи прическата, или просто да се огледа наоколо. Също така по едно време се наложи да се отбием в една аптека да купим лепенки, понеже новите чехли за три лева й бяха оставили мазоли...
Най-накрая стигнахме и веднага седнахме на една пейка – чехлите пак трябваше да се пооправят, а гримът – да се поднови. Ками тъкмо се беше заела най-сериозно с тази отговорна задача, когато към нас се приближи една видимо обнадеждена дистрибуторка на козметика, готова да си предложи услгите. Аз бързо-бързо я отпратих с едно “Не, благодаря!”, но тя не се отказа, а се залепи за Ками.
- Вие имате уникалната възможност да станете дистрибутор на Avon, при което получавате 5% отстъпка за всеки закупен от вас продукт. За всеки продукт, закупен от ваш клиент пък получавате 7% отстъпка. Можете да предложите и на ваши приятели да станат дистрибутори, за което отстъпката става... – обясняваше тя.
Ками през първите няколко минути упражняваше програмата си за разкрасянане, след което се загледа ококорено в дистрибуторката. Като цяло погледът на прясно гримираните й очи беше много съсредоточен и интелигентен, а хубавото й личице – замислено и сериозно... Само дето не даваше никакъв признак, че е чула казаното, а още по-малко – че го е разбрала и осмислила.
- Мога да ви дам една визитка, ако желаете? – рече дистрибуорката накрая.
- Мии, добре. – отговори Ками.
Дистрибуторката, разцъфтяла от щастие, й подаде визитната си картичка и я помоли за телефонен номер, на който да я потърси. Ками си даде гсм-а на драго сърце.
- Благодаря ви много! Само че... – сети се изведнъж женицата – в случай, че сте непълнолетна, може би ще трябва да чуя и майка ви, да сме сигурни, че и тя е съгласна...
- Мии, добре.
- Чудесно! Ще ви се обадя тази вечер да обсъдим някои въпроси и вече можете да станете наша колежка.
И дистрибуторката ощастливена си отиде.
Ние също станахме от пейката и тръгнахме на разходка из парка. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание, след което Ками попита:
- А какво ми говореше тази всъщност?
- Ами... искаше да те прави дистрибутор на Avon. – плахо отговорих аз.
- Ааа... И кво?
- Ами... май тази вечер ще ти се обади.
- А? Че за какво ще ми се обажда?
Не намерих какво да отговоря на този въпрос.

Ден Втори ("Дързост и красота")

Този следобед навън беше адска жега, затова се разположихме с Ками у тях, докато захладнее малко.
Точно него ден пък баба й си е поканила две съседки на гости и сега прехласнати гледат “Дързост и красота”. Ние двете – също. Аз се рея с разконцентриран поглед някъде из пространството и вече заспивам; Ками, както през по-голямата част от времето, седи и си реше косата и си оправя грима; а бабите зяпат втренчено екрана и въздишат, съпреживявайки събитията. Обаждат се от време на време.
- Аз знам всичко за теб – обяснява в този момент главната героиня на любимия си.
- Хехе, нищо не знаеш, миличка – той ти изневери! – подсмихва се лукаво бабата.
Ками надига поглед от огледалцето и също се зазяпва в сериала.
- Ау, ама тази е много хубава бе! И колко е слаба...
- Ами те сигурно тичат всяка сутрин – пояснява едната съседка.
След малко показват друга героиня.
- Има много хубави очи – прехласва се Камелия – Страхотна спирала и вълшебен грим!
Бабата пък в това време се възмущава:
- Таз` да не`й ненормална, че да съ хваща с мъжа на сестра си?!
- Ма сестра й нали умря? – пита другата съседка.
- Ам` чи кво от туй?! Това е отвратително...
Точно тук излиянието й бива прекъснато от силен трясък, идващ откъм съседите, който изглежда предизвестява началото на бесен купон – уредбата е включена до краен предел...
- Какво е това безобразие?! – почва да крещи на нов глас бабата. – Не йе ви срам, безсрамници такива! Чума да ви тръшне!
Музиката, която се разнася от въпросния апартамент, е бърза и доста динамична... напомня негърски рап, само че в българска версия – това си проличава най-вече по текста, чиито нецензурни думички се чуват особено ясно. Ками изведнъж се оживява и излиза на балкона:
- Ау, какви хубави колони имат! И какъв хубав бас! Ох, искам и аз такива...
Бабата се разлютява още повече и почва да мърмори и ругае възпитанието на младежа, притежател на уредбата, както и да гради някакви неясни хипотези за семейното положение на родителите му, проблемите му в училище, или увлечението му по разни наркотични субстанции... Сетне усилва звука на телевизора до край и отново се зазяпва по “Дързост и красота”.
Изведнъж музиката рязко се сменя на кръшна мелодия с “леки” ориенталски мотиви и също така нецензурен текст, само че с друга насоченост. Ками мигом почва да върти гюбеци; бабата подновява мърморенето и различните благопожелания по адрес на съседите; съсредоточено зяпащите екрана комшийки печално въздишат “Каква съдба!”, а моя милост излиза под предлог, че има “неотложна работа”... За всеки по нещо и мир и щастие за всички!

Ден Първи (Чехли)

С Ками ходихме на пазар да си купува нови чехли. Прекрасен ден беше – слънцето грееше, температурата беше около 35 градуса... А цялата разходка ни отне само около 4 часа. Три – Ками да си избере прилични за вкуса й чехли и още един – да наобиколим всички останали магазини околовръст просто ей така, информативно. Първият етап се състоеше в оглеждане на всички сергии на пазара с изложени всевъзможни видове чехли – както обикновено през лятото, е настанал бум на чехлите. Камелия гледа известно време богатия избор критично, после взема едни, оглежда ги внимателно, след което бавно и съсредоточено се заема да ги премери, като се хваща за мен, за да не падне. Разучава сетне получения резултат около минута и накрая въздъхва:
- Ох, тия не стават, много са ми високи.
Същата процедура се повтаря още около десетина пъти, като чехлите в крайна сметка се оказват ту много високи, ту прекалено ниски, ту твърде тесни, ту доста широки, или пък цветът им не отива на роклята й, или се налагало ако ги купи, да им вземе и чанта, че да си вървят. Накрая зарязваме богатия избор и се насочваме към едно магазинче наблизо – пак за чехли. Ками мери и там няколко чифта, но все със същия резултат, придружен от продължително мислене и колебания дали все пак да не рискува и да ги купи. В един момент дори е напът да вземе избрания чифт, но се оказва, че той струва 6 лева, а тя предпочита да даде най-много 5. Така и не купува нищо. След около 20-тина минути излизаме от магазина, изпратени от неодобрителния поглед на продавачката – види се, вече уморена да вади различни номера от склада за нашата мила девойка.
Обикаляме още няколко магазина и сергии за чехли, провеждайки отново целия процес, докато накрая Ками си хареса едни бели, префърцунени чехли за три лева, които се завързват с връзки около глезените – самата процедура по връзването на въпросните връвчици отнема поне пет минути, но важното е че Ками остана доволна! Красотата изисква жертви все пак...
Е, вярно... Няколко магазина по-нагоре се оказва, че новите чехли леко убиват... И на другия ден има неприятни мазоли по краката от тях... а на третия, по връзките започват да се прокъсват... Но какво да се прави. Няма да купуваме друг чифт за три лева, я! Както вече се спомена, красотата изисква жертви.

Интимно с Камелия (интро)

Понеже времето последните дни започна да се разваля, есен е, а зимата чука на вратата, реших за разнообразие да постна тук малко летни разкази - или по-скоро хрониката на една моя интересно прекарана поредица летни дни тази година. Дано внесат малко лятно настроение!

И така...
Човекът е алтруист. Противно на всеобщото схващане, че човекът бил егоист, това е суровата истина. А е сурова, защото твърде често ние си патим от този наш алтруизъм. Ставаме жертви на собствената си доброта, хуманност и любов към ближния и така губим време, нерви и ред други неща... Но това не е важно – нали алтруизмът изисква жертви! Повече, или по-малко... Аз лично се убедих в това окончателно.
Наскоро имах удоволствието да развеждам една млада девойка от провинцията из Софийските забележителности. Тя беше хубава, нежна, със забележителни интелектуални и други заложби и носеше сладкото име Камелия, или Ками – приличаше й, беше красива като цвете. Идваше от едно село близо до Видин на гости на баба си, която е моя съседка през два входа и понеже ме познаваше отдавна, на мен предостави високата чест да прекарвам голяма част от времето заедно с Ками. Това беше доста забавно прекарано време и затова сега бих искала да представя събитията в хронологичен ред и по този начин да ги запазя, както и спомена за тази невероятна персона, во веки веков, амин!

To be продължение...