събота, декември 29, 2007

Кратко новогодишно пожелание–мечтание (съчинено през обедната почивка)

Срещу Новата година със колегите сега
се събрахме тази обедна почивка,
нещо светло да си пожелаем всички, и така
да изпратим дружно старата с усмивка.

Ни на Господа ще звъннем за Ферари с цвят червен,
ни на шефа ще ревем за повишение.
Само няколко неща си пожелавам – не за мен,
а за всеки – да направя уточнение:

Нека Новата година най-накрая донесе
Златна ера за любимата България.
И подаръци да има пак за всички от сърце –
точно както в министерска трапезария.

Пожелавам догодина, както паднал е снегът,
тъй да паднат на продуктите цените.
И учители и лекари все пачки да броят,
а министрите за още да ги питат.

Депутатските заплати мигом да се завъртят
и на пенсийте местата да заемат.
Пенсионерите не хляб, а само пасти да ядат,
дажби в долари и евро да си вземат.

Както бомби и пиратки в празничната нощ гърмят,
тъй да гръмне нашта слава във чужбина.
Нека българи и тамошни да ни се възхитят,
да са всички горди с нашата родина.

А пък наши ученици – и на Север, и на Юг
да печелят там награда след награда
в състезания, конкурси... Но да учат само тук,
да не бягат вече в САЩ или Канада.

И градът да се изчисти от отпадъци и смет,
както се разчистват разни тънки сметки
между хората с нечисто досие... А ние вън
да излизаме и без бронежилетки.

Както лее се шампанско, да се леят и пари,
но на всекиго, каквото заслужава.
И държавата да не е като мащеха с едни,
а пък с други – като дойна, млечна крава.

Но това дали ще стане – още рано е да знам...
Две-и-осма още малко е далече.
Тази Златна ера – също. Дотогава – срам-несрам,
да работим – че почивката изтече!

неделя, декември 23, 2007

Да посрещнем Коледа


Коледа е пак,
Танцува весел сняг.
Ще дойде Дядо Мраз
С подаръци за нас.
Прасенце – уха-ха,
И Коледна елха.
Ще чукне някой – чук-чук-чук,
Хей, Дядо Мраз е тук!

Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
ЧНГ на цял народ
За здраве и живот.
Джингъл бел, джингъл бел,
Вино във варел.
Ха наздраве, Костинброд,
За здраве и живот!

Добре, но след това
Е празната тава
И празничният звън,
Ще идва, но насън.
Котлет – за някой друг.
За нас – чорбица с лук.
Е, хайде, сбогом, Дядо Мраз,
Лапландец беловлас!

Вече една педя време остана до Коледа... Как ли ще я посрещнем възможно най-подобаващо? Ето няколко лесни, бързи и доста подходящи предложения!

1. Дали повечето от нас могат да докарат до Коледна пуйка? Едва ли... Апропо, съвет към всички дами - ако в близките дни някой случайно ви нарече "пуйка", не му се сърдете! При сегашните цени на тези симпатични пернати животинки, това би било изключителен комплимент! А пък иначе - аз лично, откакто си спрях парното в стаята, по-скоро очаквам на Бъдни вечер все да си уловя някой и друг пингвин - направете го и вие! (По аналогичен начин, и прасенцето може успешно да се замени с морж - хем мазнината му е по-здравословна!)

2. Коледна елха? Аз съм традиционалист и смятам да си купя, но много ще внимавам разните приподозащитни, еко-и-меко-организации да не надушат, че ще вземат да ме обесят с главата надолу или да ме разпънат на нея като на кръст... Нали все пак трябва да намаляваме безсмислената сеч на дърветата, да спасим живите същества, да не позволяваме да се унищожават ценните гори Куборгготски... пардон, Рилородопски! Пък ако от въпросните гори нещо се сече, никой не знае... или се прави, че не знае.
Всичката Мара втасала... Но вече много сериозно си мисля, че скоро някой дръзне ли да признае, че за празника си е купил естествена елха (не отсечена, а посадена специално за тази цел... "за да бъде безжалостно убита!" - както биха се възмутили мнозина), то той автоматично ще мине в разреда "убийци" и ще бъде линчуван публично... Затова, много по-добре е, поне по Коледните празници, да успокоим съвестта си, че правим нещо за майката-земя... А пък през останалото време - нали е кълбо - пак ще си я подритваме както ни скимне! А за Бъдни вечер най-лесно е да си украсим Коледен дъб/габър/кестен/топола/секвоя, поникнал направо на улицата, да речем - поне тях още не са ги изсекли напълно...

3. По повод коледните пости... Добре знаем, че някои хора са си на постно целогодишно. Други пък, които през цялата година консумират какво ли не в стабилни количества и "без недомлъвки: си падат по мръвки", поне по Коледа, на коктейлите и галавечерите си вече карат на хайвер и сарми без месо! И вероятно са привърженици на идеята, че ако постите ще се нарушават, то трябва да е със свинско, а не с извара... Да, обаче - поради преяждане със сарми по Коледа има опасност Новата година да изтече неусетно. Затова - спрете диарията преди тя да ви спре!

4. Дали ще посрещнем тихо предполагаемата "тиха" свята нощ? Ами... ако се съди по неколкоседмичния оборот на търговците на пиратки, бомбички и всевъзможни гърмялки (чиито цени вероятно се стремят да настигнат летящата в небесата шейна на Добрия старец), по-скоро се готвим за кавалерийска атака... Така че, както се казва - яжте, пийте, и си носете новите дрехи (по възможност бронирани жилетки, ризници и шлемове)! Пък и идеята за някоя и друга пиратка в салатата, баницата, или виното, макар и нетрадиционна, също е оригинална и интересна и определено ще ви донесе разтърсващи емоции (да не забравите да си преброите старателно крайниците на другия ден!).

5. Ами как да посрещнем "светлия" празник подобаващо?
Светлият празник трябва да се полива основно със светло, но може и с тъмно, може и с мастика, може и с шльокавица, може с домашна, може и с комшията. Забранява се злоупотребата с всякакъв вид алкохол - ползвайки го за разтривка или като разредител на течност за чистачки за автомобили. Който пилее алкохола за глупости в тоя живот, чакат го вечни мъки в отвъдното! Нашенецът винаги се е оправял добре и без блажно - само гърлото да е влажно!...

6. А пък относно другия аспект на светлината... Свещите са опасни - току-виж, пламнала ни къщата. И без друго естествените пожари у нас зачестиха доста, пък и на пожарната вече няма гаранции, че може да се разчита (освен ако не е заела сигурна позиция в кметството). А пък електрическите светещи лампички, макар и весели и симпатични, крият опасност от токови удари... Или, в най-добрия случай - сметка за тока, от Витоша по-висока! В Новогодишната вечер пък, някои като почнат да се оплакват, че им спрял тока и никой не разбрал кога минало дванайсет и цяла нощ не слушали музика... едно хайдушко не могли да изкарат...
Затова едно бързо, лесно и доста икономично решение е да свържем електричеството в къщи със светофара отвън! Ефектът е незабравим - няма нужда от дискотечни светлини, а местенето на тенджерата от единия котлон на другия ще превърне приготвянето на трапезата в приятно разнообразие!

7. И накрая какво остана... Май само подаръците.
Но нещо и тая традиция у нас в последно време е позамряла... Една, макар и минимална част от народа, сама си прави подаръци - обикновено новички, лъскави и на четири колела... Що се отнася до останалата част от населението - те може и да нямат кой знае каква възможност да занесат подарък на децата си вкъщи, затова вероятно са принудени да се задоволят със самоизпратени Коледни честитки и пожелания, подобно на Маншон от едноименната книжка на Ено Рауд...
Само че, както знаем, основното не се купува... Но не може и да се придобие лесно.

8. Ако се не лъжа, осмата Божа заповед категорично заповядва "Не кради". Дарио Фо я перифразира "Осмо - кради по-малко!". А ние, на свой ред, ще го перифразираме с едно малко разсъждение - животът е намръщен и не е грях да си откраднем от него една усмивка... или много усмивки. Усмивките са заразни. А усмихнатите хора са щастливи... а щастливите правят добро.
Скъпи приятели, подарете си за Коледа усмивки! Защото те могат да заместят много неща, които липсват на Коледната трапеза, или няма да се появят в чорапа за подаръци.
Понапънете се, развихрете си въображението, отворете душите (и комина) и - честита Коледа и наздраве!

сряда, декември 19, 2007

С червените ботушки потропва Дядо... Коледа

Зима е. Студената декемврийска нощ е похлупила с тъмното си було сгушения в полите на Витоша столичен град и софийските улици пустеят. Луминисцентните очи на електрическите стълбове с безразличие зяпат игривия хоровод на снежинките, които се въртят като в предизборна кампания, за да намерят покой върху неразчистените преспи по широките булеварди. Утре, дори ако не ги разчистят, те вече няма да са чисти и бели. Около центъра величаво стърчат парадни елхи, които флиртуват с мрака, просветвайки със синкави, червени и студено-жълти светлинки. Снегът е покрил купищата хартии, разкъсани кашони, угарки и пластмасови опаковки. Драпирал е изящно изчегъртаните очи на кандидат-кметове от все още неприбрани предизборни плакати. Замаскирал е следите от бурно строителство, хълмовете строителни отпадъци и хаоса на текущите ремонти. Декорирал е града с онзи измамен вид на заслепяваща, почти Европейска чистота, която можем да открием само на картички от типа „Vienna by Night”. Дори върху претъпканите кофи за боклук се мъдрят снежни шапки, които им придават причудливия вид на приказни тумбести джуджета, скрили в издутите си търбуси боклука на София... Тишината тъгува за привичните шумове на делника. Някъде иззад вайспрофила, „уплътнил нещата” с нова дограма, приглушено звучи кадифено-дрезгавият глас на Жоро Минчев, който пее позабравената песничка:

Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил...

Приглася му само далечен лай на бездомни кучета и уединено скърцане на последните закъснели трамваи...
Внезапно еква изстрел. После втори, трети... Автоматен откос разкъсва заспалата тишина. Изтрещява пиратка, най-напред плахо, а после все по-смело се носят върху пухкавите си димни опашки червени, зелени и бели ракети. Канонада от звукове сред фойерверки от цветове! Тишината и мракът позорно напускат полесражението. Столицата сияе в причудливата какафония на празнична стрелба и бомбени отблясъци. Коледната украса бледнее немощно пред щедрия разгул на светлинните ефекти от китайски колела... Пустите доскоро балкони са отрупани със зачервени и весели хора, разпалени привърженици на идеята, че нищо не може да украси Коледната трапеза така, както пиратка в салатата! Гърмят къси и дълги стрелкови оръжия, гладкостволни и нарезни цеви, самоделки и газови пищови. Наглото грухтене на АК 47 , превърнат в ловен автомат, се конкурира с авторитетното бумтене на традиционното чифте. После грохотът постепенно заглъхва, зарята гасне, глухо изплющяват последните пиратки. Тишината плахо се завръща и крачи по улиците, внимателно прескачайки забитите в снега картонени цилиндри на неизгорели ракети. Само отразената от невидимите облаци светлина още известно време трепти над столицата като Северно сияние, незнайно как приватизирано от нашата географска ширина и дължина...
И в гаснещите бликове на това сияние, през виолетовия здрач над Витоша, в небето се носи странна звезда. Тя расте, променя се, приема мъгливите очертания на шейна. В нея е седнал огромен старец с червено наметало. Ледени кристалчета блещукат тук-там по бялата му брада. Той е! – Дядо Коледа, Papá Noel, Colacho, San Nicolás, Santa Claus, Babbo Natale, Deda Mraz, Father Christmas… Много са имената му, но винаги са еднакви елените, които мъкнат натъпканата с чували шейна; облечената в кожух пълна фигура; добродушното червендалесто лице и смехът, с който поднася подаръци. От далечна Лапландия е тръгнал добрият старец, за да облети цялата земя и донесе радост на деца и родители. Но колкото повече приближава летящата шейна, толкова по-чудни промени стават и с нея, и с нейния пътник. Изящните, източени форми на небесното возило се заменят с нещо масивно и грубо; сега то изглежда самодоволно и застрашително. Като закупен от правителството френски корвет, успял да изгълта всички възможни увеличения на заплатите в бюджетната сфера и готов да се уригне в оръдеен залп срещу незнайните морски врази на Отечеството. Странна метаморфоза става и с фигурата на Дядо Коледа! Той вече е наметнат с камуфлажен халат, пълното му тяло е сковано в тежка бронирана жилетка с подплата от кевлар, а на главата му се мъдри огромна каска, в маскировъчната мрежа на която са затъкнати борови клонки. Елените също са добре блиндирани – над рицарските им доспехи лопатестите рога изглеждат като древен хералдически символ, напомнящ, че дори из републиканските пространства монархията дреме нейде в родовата памет на човечеството. Някъде над Бояна шейната заорава в небесните си коловози и спира край добре натъпкан със сняг облак. Старецът намръщено се взира към заскрежените софийски покриви, отрупани с белота, сателитни антени и светещи реклами. Към непривично чистите улици, по които дори неправилно паркираните коли изглеждат като коледна украса. Към дървета и храсти, превърнати от снега в абстрактни ледени скулптури... И мисли за хората и тяхната обител.
Не му харесва това място, странно място е то... Цели четиридесет и пет години Стареца са го гонили оттук по геополитически причини. Поради липса на закон срещу нелоялната конкуренция, из тези земи се е вихрил клонинг-самозванец, известен с веселяшките си привички; с любовта си към шампанското, водката, хайвера и казачока. Напразно Дядо Коледа му е припомнял, че смисълът на един чист празник не е в отрупаната трапеза, в плюскането и пиенето. Разказвал му е за една тиха и свята нощ, прояснена от яркото сияние на Витлеемската звезда. За раждането на Спасителя и даровете на влъхвите. За доброто и красивото, към което човек винаги трябва да се връща. За скромността, която увенчава величието. За дълбокия смисъл на привлекателните символи, сътворени от човешката фантазия, без които тази фантазия е бедна, дрипава и немощна. За тишината на наситена с топлината на морала студена Коледна нощ, в която хората трябва поне веднъж годишно да се потопят, та да се размие в безвремие злото, струпано из душите им... Напразно; Дед Мороз най-безотговорно се е хилил, изтъквайки, че религията е опиум на народите; че той, Дядо Мраз, е атеист и въобще не признава Коледа, а само Нова Година. Че е важно децата да са добре нахранени и радостни, а радостта е функция от стойността на подаръка. Че той, Дядо Мраз, е материалист с рационално мислене и би предложил на колегата си за известно време своята асистентка и гарантира, че тя много бързо ще го измъкне от дебрите на идеализма и ще го вкара в коловоза на правилната идейна позиция...
Старецът раздразнено се намества върху шейната. Бронираната жилетка го стяга и той се чувства дискомфортно. Ами хората?! Онези хора, които толкова бързо са пренесли бурното Новогодишно веселие в тихата Коледна нощ?! Предната година еленът Рудолф, след среща с избухваща яркочервена ракета, се е разделил с три зъба и цяла година е носил синина под дясното си око... Хората, които не искат да слушат тъжната история на малката кибритопродавачка. Те искат да си отпуснат душите, да се налапат до насита, да пийнат вино на празничната трапеза, да си поднесат подаръци... А като нямат пари да купят подаръци, излизат по балконите и гърмят пиратки – белким някой ги чуе. Надяват се на благотворителност! Правителството – и то не дава, не дарява (освен на себе си). И то се занимава с благотворителност. Само дето Стареца е наясно, че благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислил, а каквото на тях им се иска. Каквото са заслужили. А те, българите, са изстрадали правото си да бъдат щастливи! Но как да им дариш Свобода, Справедливост, Почтеност, Морал?! Без тях щастие няма. Знае Дядо Коледа – тези дарове човек ги носи в душата си, там трябва да ги издири и сам да си ги подари. Те ще върнат радостта от живота, ще го направят богат... И още нещо знае мъдрият старец – човек винаги открива тези дарове! И тогава Коледната нощ става прекрасна... Рано, рано е още да се спусне към София. Но той ще дойде пак, той винаги идва!...
Теменужена зимна нощ е покрила с булото си белия град. По прозорците са изписани картини от скреж. Тишината звъни по ледените висулки с чистия кристален звук на ледени камбанки. А нейде високо и далеч заглъхват звънчетата на отминаващата шейна. Остава само приглушеният глас на барда, който пее позабравената песничка:
Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ.
В такава нощ Христос се е родил.
В такава нощ човек не може да е лош,
в такава нощ той всичко би простил...


Николай Николов, в. "Седем", 19.12.2007

сряда, декември 12, 2007

Абсурдното като реалност

Николай Николов, в. "Седем", 12.12.2007

Латинската дума “absurdus” има много значения – неблагозвучен, безвкусен, глупав, некадърен... В цялото многообразие на лексикалния си смисъл обаче, тя е излязла от един мъртъв език, за да се настани уютно в битието на живите хора. Завладяла е пространства в модерната култура – от театър на абсурда до екзистенциализъм... И несъмнено – поне географски – е намерила втората си родина в центъра на Балканите. В онази прекрасна и отблъскваща реалност, която високопарно наричаме „национална съдба”.
Ами помислете – как можем да оценим ситуация, в която най-натъпкания, поне тук, на Балканите, бюджет не е в състояние да осигури нормални доходи на населението? В която правителството се чуди как да изхарчи милиард и кусур лева и ни обещава, че като ги вложи в инфраструктура ще пътуваме по чудесни гладки пътища, а нашенецът си спомня единствено анекдот от тоталитарните времена, в който един камион пренасял дупки, ама една от тях паднала. Шофьорът се върнал да си я прибере, а камионът се сгромолясал в нея. Абсурдно, нали?.. След четиридесет и три дни ефективна стачка на учителите, правителството им обещава осемнадесет процентно увеличение на заплатите от първи Ноември, но стига до прозрението, че не трябва да бърза с изплащане на обещаното, а когато най-после даде новите заплати, няма да вземе парите за увеличението от бюджета, а ще използва спестените от стачката на самите учители средства. Не вярвате ли? Прочетете писмото на Бойко Борисов. Тук абсурдното вече граничи с цинизъм. А не е ли цинична „демонстрацията” на висши държавни интереси, по силата на които Либия, свързана с представата за ужасяваща трагедия на български граждани, спасени с помощта на световната общественост и целият „дипломатически инструментариум” на ЕС и Америка, отново ще стане потенциален търговски и т.н. партньор на България. А носталгичните спомени за „светлото минало”, в което страната ни строеше пътища, болници и откриваше природните богатства на Африка, въобще не се свързват с факта, че част от „строителите” все още не са получили мизерните си възнаграждения, а страната ни носи бремето на гигантски загуби под формата на заеми и изпарили се средства, с които малка, но социалистическа България спонсорираше големия, но братския Черен контитент... Инфлацията у нас препуска като оня герой на Радичков, който, тичайки към суматохата, от бързане изпреварва дрехите си, а статистиката (в битовата практика наричана „стъкмистика”) отчита непрекъснато повишаване на БВП. Навсякъде по света светлите Коледни празници икономически са обвързани с понятието „Коледно намаление”, а у нас откриваме феномена „Коледно увеличение”. Поради тази причина, в католическия свят хората украсяват коледни ясли, а нашенецът стои като кон пред празни ясли. Безвкусицата ни залива отвсякъде, блещи се нагло от билбордове и реклами, а културните ни институции възторжено тръбят каква нова, висока и екзотична българска култура скоро ще да очарова европееца. Абсурдното определя нормите на поведение във всеки сектор на живота – от законодателството до градския транспорт, а средствата за масова информация, които трябва да бъдат коректив на подобни идиотизми, с хитровата усмивка ни запознават с интимния живот на пишман-знаменитости и трескаво търсят селището, в което се е родило поредното теле с две глави. Абе, хайвани, и да се роди такова, Чернобилски синдром трябва да търсите!... Дори в спорта – волейболистите, които единствено продължават да носят радост на пощурелия от абсурдите българин, за блестящите си победи няма да получат материални, а единствено морални стимули. Само дето от потупване по рамото хората вече взеха да ходят на една страна. При това неправилната... Виж, футболистите са друго нещо – това, че у народонаселението те генерират единствено свирепи настроения, не пречи всеки, повикан в националния отбор, да прибере по няколко хилядарки в джоба си. Нищо, че напоследък въпросния национален отбор излиза на терена вероятно само за да демонстрира левентните фигури на неколцина юнаци, та да бъдат по-лесно продадени на съответния пазар. Не е ли абсурдно да се говори така за любимия на всички спорт? Зависи. Ако абсурдното е станало стандарт, какво се случва със стандартите, които не са абсурдни? По времето на „соца” България си имаше БДС (Български Държавен Стандарт), ама се съобразяваше предимно с ГОСТ (държавен стандарт на СССР). Излиза, че някъде по онуй време, абсурдното се е превърнало в норма. „Народна република България” – бе хора, тя като е република, може ли да не бъде народна?! Не ви ли звучи това като „детски педиатър”? Ако поколения българи са израстнали в пространството на лексикалния абсурд, какво ли ще да се случи с тези поколения след падането на Берлинската стена? Що за демократичен свят ще изграждат те? И понеже светът на демокрацията не търпи (или поне в максимална степен ограничава) социалните абсурди, остава ни театърът на абсурда. Дали е случайно, че създателят му е славянин? Фатална работа... Като онова фатално число, тринайсет, дето мнозина не знаят кое точно му е фаталното. Щото ние сме православни християни, но абсурдите, настанили се в Светия синод ни правят недотам християни (спомнете си онази реплика на Бай Ганьо – „Бе, европейци сме, господине, ама недотам”)...
Хайде да извършим проста аритметична манипулация – да се върнем 13 години назад във времето. 1994 година ( различно от „1984” – има такава една книга). Правителство на престарелия премиер Беров, който повече от половин година е в болница, но това не пречи държавата да скърца по коловозите на „демократичното” развитие. Жан Виденов все още е шеф на опозиционна партия, която скоро ще спечели избори. Предстои и хиперинфлацията, но средствата за нейния „инфраструктурен проект” вече са инвестирани. Комай най-забележителните културни явления са годишнината от смъртта на Йожен Йонеско и трагичната кончина на гордостта на българската оперна школа - Борис Христов. Тялото му е пренесено в Родината от далечна Италия, за да бъде”понесено” на погребална церемония от неколцина бабанки в петнисти униформи и червени барети. Като в театър на абсурда, а? Солидните ни познания в тази област позволяват да разиграем малък абсурден скеч, та да почетем и миналото, и величието. Щото иначе... sic transit gloria mundi !(така отминава световната слава). Завеса:
Денят е, например, 28.03.1994-то лето господне. Йонеско – мъртъв (както винаги, подобни вести стигат до нас със закъснение, друго си е годишнината)! Злите езици твърдят, че у него всъщност имало нещо румънско. Румъния граничи с България. Още от времето на Людмила Живкова е известно, че България е център на европейската култура. Правителството на България по спешност се събира в болничната стая на възстановяващия се Премиер. Тя е достатъчно голяма за оределия кабинет (другата част от Кабинета разнася славата на България извън пределите й). Взема се решение – да честваме! (Ние обичаме да честваме...)
Решението тутакси се реализира - четирима въоръжени бабаити в петнисти униформи и маски понасят метален ковчег, символизиращ таланта на Маестрото, към Александър Невски. Площадът пред Александър Невски е зает. Там ентусиазирани граждани участват в панахидата за българския лев. Останалите софийски площади също са заети.
Междувременно прозвучават изстрели. Охраната отговаря. По телефона Жан Виденов обвинява СДС за смъртта на Йонеско. Траурното шествие се качва на мерцедеси клас „S” и отпрашва към Русе. Гъсти хлорни облаци замислено плуват по небето. Ръмят тъжни киселинни дъждове...
Група моторизирани полицаи спират опечалените. Оказва се, че обръчът от фирми-производители на ковчега не са платили ДДС и финансовият министър е взел мерки. Оказва се още, че ковчегът е откраднат от наши мургави събратя. Подмамени от траурния му цвят, те са решили, че е направен от цветни метали...
Йонеско се смее...
Изглежда ли ви прекалено абсурдно? Или от абсурдната картина на добре забравеното минало звучи нещо познато- дисхармонично?! Тончо Жечев бе изрекъл една почти абсурдна фраза – „Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад”. Българинът, обаче, е практичен - да не е луд да зяпа назад, когато върви. Нали ще падне и на главата му ще се появи цицина?! Нямай грижа, драги ми господине, все едно ще паднеш в някоя разкопана улица. И тогава ти остава само едно – търкайки удареното, да се засмееш през сълзи и да си припомниш, че най-древния начин за борба с абсурда, настанил се в битието на хората, е просто да го видиш...

петък, декември 07, 2007

Нощ

Такава невъзможно тъмна нощ е
Мъртвило се е снело над града.
А изгревът така далеч е още,
от тебе той разделя ме сега.

Небето сякаш иска да изплюе
притихналите в облака звезди.
Молитвата ми няма то да чуе
и да ме върне часове преди,

когато с тебе, мила, до забрава,
се гледахме с разнежени очи.
А мракът вън сега се подиграва,
присмива ми се злобно и мълчи.

Но сещам се за теб, любов красива,
и радост като утро грейва в мен.
Когато с теб съм, зная, че съм жива,
тъй както жив е идващият ден.

сряда, ноември 21, 2007

Помните ли името на някой сценарист?

Образованието в България като безкрайна кинолента

Има един великолепен филм на италианския режисьор Дамиано Дамиани – „Следствието приключи, забравете”. Чудесна метафора за удивителната способност на човека да забравя „скоропостижно” всичко, свързано с мъчителен нравствен избор, дори ако той е имал стойността на морален катарзис. „Учителската стачка приключи, забравете” – звучи днес в медийното пространство режисираната перифраза на събития от най-близкото минало. Не искам да коментирам тази позиция, но нека нейните режисьори не забравят, че в момента най-мощната киноиндустрия в света – американската – изживява тежка драма. Холивуд е „блокиран”, повече от две седмици никой не произвежда филми, актьори и режисьори са в паника, защото сценаристите на САЩ стачкуват... Загубите се изчисляват с десетки милиони долари, а общественото мнение започва да си припомня, че преди десетина години е имало подобно събитие. И тогава огромната аудитория от любители на седмото изкуство е разбрала, че извън великия режисьор и блестящия актьор, киното не може да съществува без сценариста. Защото сценарият е художествен разказ за случката, без който тя няма да се появи на екрана...
Ако си позволим една груба аналогия, в образователната система учителството е сценаристът, без който не би изкристализирал талантът на ученика-актьор, нито биха се изявили качествата на онези, които управляват системата и играят ролята на режисьори. Но образованието е сложна, динамична система със специфичен комуникативен статус, в която само хармонията между обучавани, обучаващи и управляващи процеса може да сътвори филм, който публиката – родители и общество – да наблюдава с огромен интерес. Американските сценаристи стачкуват за пари – пфу, колко нецивилизовано! – би рекъл един български министър. А вие спомняте ли си любим филм, в който играта на актьорите и режисьорският талант са грабнали емоциите ви? А помните ли името на сценариста? Може би американските сценаристи имат основание да стачкуват...
За съжаление у нас невинаги идват най-добрите образци на американското кино. Най-вече поради причина на безпаричие. Не защото държавата е бедна, а защото оня, дето се занимава с културната селекция на въпросното кино, или институциита, управляващи културата, не са съвсем убедени, че трябва да се плащат пари за скъпо (качествено) кино. А в некачественото няма значение какъв е сценарият. Важното е да има екшън, режисьорът атрактивно да командва операторите как да насочват камерите, а актьорът да гърми с няколко пищова едновременно, прескачайки сгради и пътьом да визира с премрежен поглед силиконови хубавици, накацали по балконите. За съжаление ситуацията в България подозрително напомня подобна безцветна режисура. Стачката на учителите приключи, „децата” са в училище, даскалите отново ще се грижат за безгрижното им детство... Само че има ли смисъл да учиш децата как да бъдат деца? Това им се удава по природа и без ничия намеса. Май ролята на училището трябваше да е друга... А каква по-точно? Вие разбрахте ли? Извън пуполисткото бръщолевене за качествено европейско образование и училище, което трябвало да подготвя за реалния живот... Кой живот? Нашенският, при който доходите са най-ниските в Европа, защото „на всички в България доходите са ниски”?! В който държавата е подменена от частни корпоративни интереси?! В който страната ни е потънала в блатото на покварата и хаоса, инфлацията галопира бясно, изборите се „пазаруват”,а управлението мирише на нафталин в редките случаи, когато вонята на корупция не задушава всички?!
Или някакъв друг, алтернативен живот, който „реално и несимволично” може да стане чудесен за осемстотин дни? И в който, поради изключителна макроикономическа стабилност, микроикономическото благоденствие изтича из крачолите на целокупния български народ... Подобни дивотии днес се оценяват като „политическо говорене”. Само че моите ученици не го приемат. Защото имат нормални познания в областта на текстолингвистиката. И нямат нужда от специалисти по „public relations”, които авторитетно да им обясняват какво бил искал да каже с поредната словестна “джвачка” пореден пишман-политик. Междувпрочем, със завидно високи доходи... Който няма нужда нито от мен, нито от моите ученици, нито от качествено образование. Той въобще не се нуждае от образователна система, защото образованите хора биха се погнусили от глупостите, които дрънка. Освен ако подобно „дрънкане” не стане езикова норма, дискурс, с който всички са привикнали. Тогава то няма да звучи като политическо словоблудство. Тогава социалните сетива на хората престават да функционират; те слушат без да чуват и гледат без да виждат. Наскоро иначе кадърен журналист, загрижено разпитваше специалист от МОН как учениците ще компенсират пропуснатия материал... Забележете, след четиридесет дена стачка на учителите – въпрос, свързан със същността на учителската професия, е отправен към чиновник, за който споменът за работа в класната стая вероятно е толкова стар, колкото спомените за безгрижното му детство... Въпросът не е към академичен специалист, учен, учител – а към представител на най-компрометираното в историята на българското образование министерство. Защото точно към него бе насочено недоволството на най-дълго стачкувалите в историята на България учители. На които въпросното министерство непрекъснато напомняше, че те, учителите, съществуват единствено и само защото има ученици. Сякаш министерството би могло да съществува без да има учители! Дано и политиците не решат, че съществуват само, за да бъдат преизбирани от гласоподавателите... Но като оставим доволно тъжната шега, в този симптоматичен случай се крие най-страшното. Битуващото разбиране, че в йерархията на обществото оня, дето е горе, е винаги прав. Независимо, че очевидно е крив. Независимо от неговите действия, качества и възможности. Да ви припомня ли началото на Вазовата повест „Митрофан и Дормидолски”, в която Митрофан Дакито, именуем още Прасето, е назначен за мирови съдия? „Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знамените произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му...” В какъв свят живеем, драги ми съотечественици? Иронията на Вазов от края на Деветнадесети век става ключ за тълкуване на събитие от началото на Двадесет и първи век! Архаичната тема за самозабравилия се първеню, който нагло превръща безхаберието си в норма, неграмотността си в откровение, а простотията – в безспорна истина, става социална практика в битието на народ, който вече единадесет месеца е част от европейската общност... Няма средностатистически български учител по литература например, който да не разкрие тази аномалия пред своите ученици. Затова този учител не е нужен на правителството. Затова учителството е заливано с помия, обругавано и хулено. Пък може и да го посъкратим – заедно с ненужните училища. А умните ученици нека бягат в чужбина; колкото по-малко, толкова по-добре. Щото умните ученици утре могат да ни вземат топлото местенце! Не защото някой ги е назначил с лъскав „конверт” и министерски печат, а защото по законите на конкуренцията, могат да докажат професионалните си качества. Засега у нас думата „професионализъм” звучи като мръсна дума...
Учителската стачка приключи, без в обществото да започне истинският дебат за образованието. За същността на образованието и образователната реформа. За визията, свързана с бъдещето на България. Мнозина са доволни – статуквото е възстановено. Политическите режисьори също са доволни – и този филм сме го гледали, прилича на сапунените сериали. Лесно можеш да го забравиш...
Те още не са разбрали, че сценаристите стачкуват!


Николай Николов
в. "Седем", 21.11.2007

четвъртък, ноември 01, 2007

За Великото право да избираш

Николай Николов
публикувано във в. "Седем", 31.10.2007


Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка.
Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел.
Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта.
И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат.
Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен.
Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата.
Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията.
Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?

понеделник, октомври 22, 2007

Учителите - загубиха, или спечелиха?

Кольо Колев - "Учителите загубиха уважение"


"Учителите спечелиха! Спечелиха пари. После пък загубиха! Загубиха уважението на обществото. Губят го с нереалистичните си претенции. Губят го с поведението си на инфантилни, разглезени деца, които ти се тръшкат в хола и пищят истерично "Искааам!". Увещанията, аргументите, че виж, сега просто не може, няма повече, не помагат! "Искааам!". Нататък е ясно! Мама дърпа уши, а татко скръцва със зъби "Марш в стаята и да не съм ти видял носа, докато не престанеш с безобразията!".
Възниква въпросът - "Кой ще осинови българското учителство?". Кой ще озапти инфантилизма, заливащ хората с претенции да образоват и възпитават децата ни?
Дали прогресивните сили в учителското съсловие отново ще надделеят над силите на здравия разум, ни предстои да видим.
Истерията, която наблюдаваме в последните дни обаче, не дава повод за оптимизъм."


публикувано във в. "Дневен Труд" Събота, 20 Октомври, 2007



Контрапозиция:
Николай Николов - "Учителите спечелиха самоуважение"

"Учителите спечелиха! Спечелиха глад, мизерия, хули и клевети, административен натиск, неизплатени 10% от Юли, безплодни преговори, превърнати от "правоимащите" в "седенки", четири седмици стачка, спомени за 300-левовата си заплата и борчове...
Учителите загубиха! Загубиха робския си манталитет, малодушната мисъл, че си никой, че професията ти е обречена на забвение, че образованието загива, че децата на България затъват в блатото от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство...
А инак разсъжденията на новоизлюпения експерт по педагогическа психология на ранномладенческата възраст подозрително напомнят мъдростта на Каравеловия даскал Славе, дето не му е изпила кукувица ума, щото знае кой му плаща просеника...
Засега безсилието на "силните" доказва силата на здравия разум. И на позабравената думичка "морал"."

Публикувано във в. "Дневен труд" - Понеделник, 22 Октомври, 2007

петък, октомври 12, 2007

Гневен призив

Тази сутрин в "Дарик Радио" водещият попита един стачкуващ учител и говорител на ЕНСК как издържат учителите финансово. Въпросът напоследък си стана обичаен и, следователно, получи и обичайния и логичен отговор - издържа се някак си...
Мисля, че един също така подходящ отклик на същия въпрос би бил в стила на Трендафил Акациев (какво да се прави - нали все пак големият народен поет е и учител и просветител за народните маси!):

ПИТАТ ме: "Поете, как си
с тези невъзможни такси?
Как издържаш по количество
на пари за електричество,
за вода или за парно?"
Казвам: - Аз се чувствам харно.
Заявявам, че не ща
да използвам тез неща.
Харча аз ограничено,
спя на тъмно и студено,
нито ям и нито пия
и изобщо не се мия.
Запомнете, мили хора,
вижте кучето на двора -
вън, снегът като забръска
какво прави то зимъска?
Камъкът от студ се пука,
а на него не му пука.
Братя българи, на слука!
Чуйте моята поука:
закалете своите внучета
да издържат като кучета!

сряда, октомври 10, 2007

13


Тринайсти ден, безсрочна ефективна стачка. Тринайсти ден кепенците на училищата са спуснати. Тринайсти ден, една огромна система от над 150 хиляди души в България, от които, близо сто хиляди - дипломирани вишисти - стоят в учителските стаи, скърцайки със зъби и премятайки в съзнанието си стилистичните достойнства на фразеологията "запънал се като магаре на мост". Защото правителството несъмнено прави точно това, макар че може би е обидно за онова трудолюбиво и мъдро животно, магарето, философът сред домашния добитък, да бъде оприличавано, например, с просветен министър. Единственото, с което просветният министър напомня дългоухото животно, е репликата на Йори - "Някои могат - други не могат!". Щото той не може...

Не може да реши съдбите на над сто хиляди български семейства - защото, о, ужас - учителите също имали семейства и деца... Не може да увеличи мизерните заплати от триста лева, защото - олеле мамооо - ако ги увеличи, те ще стигнат почти половината на румънските учителски заплати... Не може да оправи хаоса в собственото си министерство, където гигантски суми се губят някъде по трасето и чиновниците на което вече си увеличиха с почти сто процента заплатите - разбира се, не ония, мижавите, триста учителски лева...


Учителството на България стачкува вече тринайсти ден и това е, види се, единственото Европейско нещо, което се случва в нещастното ни отечество след влизането в ЕС. Другото европейско нещо е непукизма на учениците, получили ваканция като неочаквана радостна изненада. Само че изглежда и този непукизъм започва да се пропуква, защото поне част от тези ученици започват да мислят. А когато учениците започнат да мислят, техните родители начеват да мислят трижди по-интензивно... И може пък случайно да се сетят, че когато онова, което наричаме "българско образование", със зъби и нокти защитава достойнството си - те, родителите, трябва да присъединят своето достойнство към учителското. Защото достойнство умножено по достойнство ражда прозрението, че България е потънала в блатото на покварата и хаоса, че ни управлява тричленка с идиотски манталитет и плесенясали похвати на управление, че когато комунисти дойдат на власт, инфлацията достига 12% (както е в момента), а когато се съберат на "седенка" социалисти, царисти и догановисти, голям майтап пада... като онзи от популярния лаф "майтап, бе, Уили!"...

А сега учителите стачкуват. И май не си губят чувството за хумор - поне ако съдя по съдържанията на плакатите, които издигат по своите митинги. Дано това подейства и на ученици, родители и студенти като в онази сцена от "Том Сойер" на Марк Твен, в която героят, боядисвайки оградата, превръща черната работа в привлекателно за околните развлечение...

А инак, все някой трябва да свърши черната работа!

вторник, октомври 02, 2007

С тикви срещу тиквениците

След като цяло лято ни бомбардираха с реклами на дини и долнокачествена мастика, както и с бельото и седалищните части на силиконови фолк "звезди" (от което много хора, и в частност аз, почти получиха начална форма на булимия от постоянното, предизвикано от ужаса, повръщане...), си мисля, че е крайно време някой да направи и нова, есенна рекламна кампания със заглавно лого "Друго си е сезона на тиквите!"
Състезанието по търкаляне на тикви определено е оригинален начин да "отъркаляме безпросветността" - при това без да се стига до радикални мерки от рода на щурмуване на Народното събрание и оръдеен залп с презрели тикви, кратуни и други "полезни изкопаеми" (както на няколко пъти биде предложено и намерено за подходящо)... Така де - в интерес на истината звучи малко рисковано... Дори и тиквите да са от онези, кухите, които се лансират на Хелоуин - празник, който, апропо, в нашите вече Европейска географски ширини няма как да не е на почит (подобно на Свети Валентин и други "национални" празници). Посреща се на 31-ви Октомври, но ние вече се подготвяме - отдалеко, че да е леко! Малко ли страшни костюми, тиквени фенери и прочие символи заливат сергиите още сега, пък камо ли като наближи заветната дата...
Ето и за какво по-конкретно става въпрос:

"Млади учени търкаляха тикви на столичния пл. „Ал. Батенберг” в знак на протест срещу ниското заплащане на техния специфичен и висококвалифициран труд. Те настояваха също да се подобри качеството на българското образование.
Около 100 души, представители на Движението на младите учени в БАН и университетите, ученици от реномирани гимназии и техни преподаватели, се състезаваха в търкаляне на тикви, в бягане с препятствия, докато подхвърлят тиква, прескок на тиква и други дисциплини. По този нестандартен начин те изразиха отношението си към незаинтересоваността на управляващите към развитието на науката у нас. Проявата бе под наслов „Да отъркаляме безпросветността". Бяха раздадени и тиквени награди, като най-високия приз - тиквен медал - спечели отборът на Френската гимназия за спринт и прескок на тиква.
„Протестът е тиквен, защото искаме символично и ритуално да очистим страната си от тиквеността, а тя е концентрирана най-вече по върховете на управлението ни", обясни докторантът по исторически науки в СУ „Св. Климент Охридски" Димитър Атанасов. Протестиращите настояват държавата да поеме ангажимент за промяна в научно-образователната сфера, да вземе мерки за подобряване на качеството й и нейното финансиране.
Учените искат заплащане съизмеримо с това на колегите им в Европа, както и съотношението на заплащането на учени и администрация да бъде няколко пъти повече в полза на хората на умствения труд и прогреса. В противен случай държавата ще принуди хората, които се занимават с наука, да търсят другаде своята реализация. В това е убеден докторантът по физика Благой Благоев от Института по електроника.
„Това, че има сдружение на младите учени, означава, че все още в България науката има бъдеще и младите продължават да смятат тази сфера за атрактивна и престижна. 250 лева докторантска стипендия обаче на никого не стигат, дори и на бабичките за кисело мляко", категоричен е младият историк."

Ето и моят злободневно-поетичен коментар по въпроса:

Тиквата е днес "апелатив"
в новия ни колектив.
С нея тръгнал е народа
да се бори за свобода.
Родното образование
получава днес признание -
то превърна се в реликва,
търколи се като тиква
и почива най-подир -
минало във вечен мир.


Е, последната част засега остава като художествена измислица, тъй като образованието и училищата още не са окончателно заела позата на Фаетон след полета с колесницата, демек, паднали (или случайно хоризонтирани) - въпреки че натам отиват нещата, ако управляващите продължат да се правят на глухи. Какво ще излезе от цялата тази работа, предстои да видим тепърва...

неделя, септември 30, 2007

За митовете, митологизирането и ДЕмитологизирането (или, още нещо за учителската стачка)


Навремето, когато в училище изучавахме Старогръцка митология, учителят ни беше казал, че културата на всяко историческо време сякаш се гради от два взаимно пресичащи се потока - на митологизирането и демитологизирането. Обясняваше ни, че човешкото съзнание е така устроено, че непрекъснато митологизира - и същевременно руши създадените вече митове. То сякаш битува в два свята. Единият - на фантазията, в който представата за устройството "свише" го кара да осмисля старите вече митове, да ги критикува и заменя с нови. А другият - на неговия скучен, социален делник, в който обаче се оказва, че измислиците започват реално да функционират и, твърде често, да го променят. Тогава ни беше интересно, но въпреки примерите, едва ли сме разбирали за какво точно става дума... А днес откривам, че полученото някога знание ми дава възможност, ако не перфектно, то поне съвсем спокойно да се оправям в хаоса на противоречивите факти, да улавям митологемите и откривам как на мястото на стари такива току се "цръцват" съвсем новички...

Очевидно човек трябва да е доволно ограничен, за да не разбира какво става в България днес... или по-скоро, че нещо става. Какво представлява всъщност учителската стачка? Поредно "изпъшкване" на тежко дишащи от социално бреме и сплеснати от живота хора? Миша тупурдия, оценявана по формулата "всяко чудо - за три дни"? Нескромно искане за пари от такива, дето нямат право да ги искат? Или уникално събитие, което можем да оценим с помпозната фраза "български нравствен катарзис"? Защото след формалното ни приобщаване към ЕС от първи Януари тази година, току-виж излязло, че през Септември-Октомври се извършва нашето духовно приобщаване към ЕС. И то не защото учителите искат европейски заплати (добре е да припомним факта, че дори ако получат своите сто процента увеличение, те пак ще имат най-ниската, тук, на Балканите, учителска заплата!)

В цяла България от началото до края на седмицата почти всички учители стачкуваха цели 5 дена и колкото и да се манипулира този факт, никой не може да скрие истината - че учителите на България стачкуват и ще продължават да стачкуват от Понеделник, защото стачката е безсрочна; че към тях се присъединиха младите учени от БАН, университетското движение "11-ти Май"; че катедрата по математика подкрепя и се приобщава към борбата за превръщане на образованието и науката в истински политически и държавен приоритет. Че може би от Понеделник до Сряда ще станем свидетели как към стачката се присъединяват СУ "Климент Охридски" и други висши учебни заведения, при това не само в София, а в цялата страна. Ако някой екземпляр от породата "дървен философ" изрече дълбокомислено: "Що пък да ги слушам даскалите, те са прости", дали би се осмелил да изрече същото за проф. Боянов, например, или за цвета на нашата академична общност изобщо? А пък ако пак го произнесе, поставете бърза диагноза и отминете.

Какво се крие зад искането за по-високи заплати, което изглежда толкова първосигнално и простичко? Или зад митовете... "Кво искат тия даскали?!"; "Нали знаем, че дават частни уроци – знаете ли колко пари дадох за уроци на моите в 7-ми клас?"; "Всички в България живеем зле"; "Я к`ва ваканция имат!"; "Изпее си урочето и си заминава"; "Децата са все по-неграмотни и невъзпитани"; "На това ли ви учат в училище"; "Мойто имаше една учителка, дето го поболя"...

Да започнем ли с демитологизирането? Аз съм дъщеря на учител, който пък е син на учител. И поназнайвам нещо от делника на учителя.

По-високи заплати... Обществото притежава странното качество да си служи с някакви първични внушения, свързани с представите за престижна и непрестижна професия. Защо хората искат да следват право, икономика, бизнес-администрация, маркетинг и мениджмънт? Ами защото в тези професии "ухае" на пари (без да обиждаме професиите). Един час консултации с адвокат може да струва една средна работна заплата. А едночасова консултация с лекар-специалист? Знаете ли, че лекторския час на учителя (лекторски час означава работа извън норматива) се оценява с "внушителната" сума 4 (четири) лева. А въпросният учител може да има и две висши образования, научни степени и впечатляващ стаж....
От другата страна са "непрестижните" професии – филолог, математик, химик... Като реших да кандидатствам английска филология, 90% от познатите се чудеха – "Защо ти е пък тая филология? Английския си го знаеш! Даскал ли ще ставаш после?". Като че ли учител е най-тъпото нещо, което можеш да работиш... А знаете ли, че тази година през Септември в софийските училища нямало постъпил нито един току-що завършил млад висшист? "Поркуа, бе джанъм", завършвате университета с еднаква диплома, но ако отидете в училище с квалификация на правист, получавате заплата 299 лв., а ако отидете в банка или в адвокатска кантора виждате, че там дори чистачките получават повече? Извод – по-високата стартова заплата на българския учител не е "социалистическа уравниловка", а начин в съвсем обозримо време загиващата професия да стане престижна и елитарна – сиреч, привлекателна. Това би се отразило не само в представата за професията, а и в качеството на хората, които ще я изберат. Пустия му закон за конкуренцията!...

Да споменем нещо по въпроса за частните уроци. Когато бързате и ви се наложи да вземете такси, сърдите ли се на градския транспорт? Но и в Лондон, където градският транспорт е перфектен, хората вземат такси. Насилва ли някой родителя да плаща за уроци? От собствен опит знам, че ученикът много често не гори от ентусиазъм да ходи на тях (помните ли рекламката "Кажи, баба, тенкю"?). Известно ли ви е, че според нормативен документ учителите нямат право да дават уроци на ученици, на които преподават? Ако знаете за такива нарушения, защо не сигнализирате? Та вие направо сте си съучастници в престъпление! А ако наистина ученикът иска да получи допълнителни знания, нека си избере висококвалифициран специалист. Никой не може да ме убеди, че този специалист трябва да взема по-малко от лекаря или юриста. И как си представяте частните уроци на село или в малкото градче, където всички са едва ли не роднини? В такъв случай обобщението "учителите дават частни уроци" звучи като идиотската балканска представа, че немците маршируват и викат "Зиг хайл!", французите са първи любовчии, италианците са жабари, американците – тъпи, а англичаните говорят само за времето и носят чадъри... Никой не може да ви принуди да пращате децата си на частни уроци. Това го прави само българската държава, като със закон ви принуждава да си плащате за тръбите на парното, които минават през вашата частна собственост, макар че сте си го изключили...

Големите ваканции на учителите? Пак според нормативните документи ваканцията на учителя е два месеца, от които се отнемат Коледната и пролетната, т. е., реално тяхната ваканция е 40 дни. Държавните служители, в зависимост от трудовия стаж, ползват същия отпуск. Парламентаристите вземат своите 2 месеца, без от тях нищо да се отнема. А всички знаете, че също ползват Коледна, Великденска и т. н. почивка. А сещате ли се колко тетрадки проверява през срочната ваканция учителят? Е, аз съм го виждала с очите си... Колко програми и работни планове, разпределения, лични дела, дневници и бележници, доклади и писмени работи, проекти – нали трябва да се стимулира "нестандартното мислене" на учениците...

Относно "лошия живот" в България – ми то е ясно, че ще е лош... когато електоратът е тъп и неграмотен, сиреч, маргинализиран и си избира не по-малко тъпи и неграмотни управници. Логически извод е, че нещата пак опират до образование и наука.

"Изпее си урочето и си заминава"... Бих посъветвала някой от домораслите експерти по методология на преподаването да се пробва – да помоли ръководството на 1АЕГ, например, да му разреши изнасянето на един или няколко урока и, след като влезе в класната стая и в него се вторачат 30 чифта очи – ама очи, зад които прозира бая разум, да си "изпее урочето". Нищо не му пречи предварително да го назубри от учебника. Обещавам му такава психотравма, че после да се наложи дълго и сериозно лечение... А я си представете, че изнасяте въпросното уроче в училище от краен квартал... с ония, същите ученици от махалата... дето понякога имат джиесеми, по-скъпи от няколко учителски заплати, уважават собствените си граждански права и не разбират защо да не играят карти в час. В края на краищата много родители имат проблеми с детето си в "трудната възраст". То коя възраст е лесна? А учителят трябва да решава тия проблеми... През 1978г. в Англия със закон отменят боя с пръчки в държавното училище, а преди няколко години – и в частните. У нас още не са го въвели! Виждате ли колко назад сме от "високите стандарти на европейското образование"... Естествено, това е черен хумор, но си заслужава понякога да мислим, а не да повтаряме като папагали вестникарските клишета...

Как мислите, не станаха ли "малко множко" тези разсъждения? А те засягат само една минимална част от проблемите на образованието и науката. Няма прости решения и прости проблеми. Не бива да има и първосигнални реакции и езикови клишета, с които да оценяваме сложни събития. Учителската стачка е факт, който няма прецедент в най-новата ни история. Тя продължава. Мислете. Cogito, ergo sum!

четвъртък, септември 27, 2007

Даскалско патриотично


"Учителска молитвено-апелативна поема"
(Красимир Поповски - учител по френски от Френската гимназия)

Защо на властите дечицата,
при нас записват се и днес?
Дали от обич към езиците,
или пък е въпрос на чест?...
Нима "велможите ни знатни",
не са се учили при нас!?
Защо са тъй неадекватни,
когато "оперират" с власт"?
Ти сън ли си или те има,
държава, тънеща в лъжа,
по "гафове" недостижима...
Безсилен съм да продължа...

Един от най-баналните уроци на историята е, че никой не иска да помни уроците на историята. А те безспорно, отново и отново припомнят, че народ, загърбил науката и образованието, еволюира най-много до бананова република. "Прост народ - слаба държава" - ето един израз, който прекалено дълго време битува в речта ни. Двеста години българинът отваря с всяка намерена пара училища; а днес за две-три години затвори няколкостотин. Само че какво казвам - българинът? Очевидно въпросните деяния са рожба на идиотската политика на вече две поредни български правителства... Последното от които до момента има в бюджета два милиарда и петстотин милиона лева излишък; Ирак му дължи над милиард и половина, при положение, че дори Румъния си върна подобен дълг; плаща за превъоръжаване два милиарда; гласува закон, с който увеличава два пъти милионите за субсидии на партийни каси; отглежда си дълъг списък с кредитни милионери и извършва благородния законодателен акт да освободи от ДДС "яхти, самолети, хазарт и партийно финансиране". Забележете - не книги, лекарства и други глезотийки...
В цялата тая ситуация, ако един млад вишист реши, в пристъп на безумие, да стане учител, ще бъде екзотично изненадан от "пленителната" си начална заплата в размер 299.00 лв, не евро (в Държавен вестник можете да откриете всичко, свързано със заплатите на българските учители и приказките за 400/600/800/900 , дето ги дрънка просветният министър се превръщат в пълна алабалистика).
Защо стачкуват учителите? За нещо много просто - тяхната 300-левова заплата да стане 600-левова. Не че 300 евро ще направят финансово атрактивна професията, но все пак не са триста лева. Защото и с 300 евро учителската заплата в България пак ще е на последно място сред Балканските народи и с няколко десетки пъти по-ниска от Европейската. А защо ли тъпите европейци са дали толкова високи заплати на учителите си? Мигаp сред тях няма тъпи, ограничени и некадърни даскали?... Няма ги точно толкова, колкото по света и у нас няма тъпи политици, икономисти, журналисти, или лекари... Ако трябва да коментирам въпроса със стачката на учителите в България, мога само да си река - защо чак сега??? Но все пак, по-добре късно, отколкото никога. Щото иначе, ако обpaзователната ни система е била досега в положение "Полегнала е Тодоpа", скоpо може да се окаже като пpи Илф и Петpов - "Пукна Безанчук, гибеpяса"... А на бедния учител му остава да заяви като в поезията на любимия ни Трендафил Акациев:

"Искам да ида, там на Балкана.
Горе в Родопа даскал да стана.
Ходжата, попа здраво да хвана!
Нека мърморят всички поети -
"Свърши Трендафил - спря той да свети!"
Аз ще изкрача свойта пътечка
и ще извикам кат` Боримечка
своята песен, свойта закана -
жив съм аз, жив съм, там на Балкана!"

понеделник, септември 24, 2007

Хайде наш`те!

Безсрочна ефективна стачка в училищата и детските градини

София, ЕНСК/БТА От понеделник /24 септември/ започва ефективна стачка в училищата и детските градини в страната, тъй като синдикатите в образованието не се споразумяха с МОН за исканото поетапно 100-процентно увеличение на заплатите в средното образование от 1 октомври т.
г., от 1 януари и от 1 юли 2008 г.Към момента 83 на сто от училищата и 75 на сто от детските градини в страната са заявили готовност да се включат в ефективните стачни действия. Това каза пред журналисти след заседанието на Отрасловия съвет в МОН Николай Николов - говорител на Единния национален стачен комитет на трите синдиката в образованието.По думите му реалните числа за училищата и детските градини, които ще стачкуват, ще станат ясни в понеделник.На въпрос колко време ще продължи ефективната стачка, Николов отговори, че засега намерението на синдикатите е тя да е безсрочна до постигане на исканията за увеличение на заплатите.По думите му преговори могат да се водят и по време на стачните действия.При ефективна стачка всяко училище трябва да организира само учебния процес. Родителите на учениците и на децата от детските градини трябва да бъдат уведомени от учителите три дни преди началото на стачните действия.

сряда, септември 12, 2007

Учителска стачка

http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1096370

Учителите стачкуват на 15 септември
12.09.2007
Синдикатите и МОН не се разбраха за 100% увеличение на учителските заплати от 1 октомври 2007 г. до края на 2008 г., съобщи след четиричасовите преговори заместник-министър Мукадес Налбант, предаде репортер на БГНЕС. Стачната готовност на учителите се запазва и планът за стачни действия ще бъде изпълнен, каза председателят на учителския синдикат към КТ Подкрепа Крум Крумов. Така на 15 септември учебната година ще започне с един час предупредителни стачни действия и ефективна стачка на 24 септември, допълни Янка Такева, председател на СБУ към КНСБ. Следващата седмица ще има нов кръг на преговорите по учителските искания. Очаквайте подробности. /БГНЕС



С две думи - започва купонът!

сряда, август 22, 2007

За Нея

Понеже бях за тебе брод, не пристан,
смени посоката, смени звездата,
смени си мислите, смени мечтите...
Но можеш ли да си смениш душата?

Бях твоя път, обрасъл с маргаритки.
По тях гадаеше, но без усмивка
"Обича, не обича". Страшно исках
да съм сред тях. Да беше ме попитала...

За тебе, мила, извор бях край пътя,
невидим за останалите хора.
Ти пи вода, изми се, и си тръгна...
Ще те последвам, я! Дори нагоре.

сряда, юли 25, 2007

По-добре късно, отколкото никога (дума за либийския процес)

Едното хубаво нещо в последните изключително горещи дни са и горещите добри новини


http://news.netinfo.bg/?tid=20&oid=1302


Хубаво е, че медиците ни най-после са свободни и в България. Случят изглеждаше неразрешим и много хора не вярваха в щастливия финал, точно както не вярваха и за случая Баровски. Но след една година престой в гръцки затвор Николай бе оправдан, обявен за невинен, освободен...
След осем години в либийски затвор, нашите медицински сестри са върнати в България, без да бъдат оправдани от либийското правителство и оневинени...
Няма две мнения по въпроса, че спасението на жертвите трябва да ни радва. Но ако чувството не се обвърже и с малко разум, радостта ще напомня възторжените усмивки върху лицата на пациенти от онова, което наричаме "четвърто весело".
Либийският случай в момента ражда медийни възторзи и твърде малко размисли. Например, прави ли ви впечатление, че всички дават категорична оценка - случаят със сестрите е политическо дело - ние категорично приемаме, че обвинението е абсурдно, но като започнем от самите потърпевши и минем през масата "специализирани" журналисти, никой ясно и категорично не заявява "Моамр Кадафи, доскорошен терорист №1 на земята, е диктатор и престъпник, по същество, не по-различен от Садам Хюсеин; либийският режим е престъпен и диктаторски и няма нищо общо с нормите на европейската цивилизация; либийското дело е подигравка с правото и нормите на обществено поведение"? Търсят се причините за съдбата на медиците ни. Наскоро слушах интервю с близка на една от сестрите, която твърдо заяви "Костов е виновен; Надежда Михайлова трябва да влезе в затвора; правителството на Костов е причина за съдбата на нашите деца!". Обърнете внимание - не Кадафи, не един диктаторски режим, а някакъв български политик, щото той не бил реагирал навреме. Ако това дело е политическо и за разрешаването му бяха нужни ресурсите на Европейския Съюз, НАТО и САЩ, като как си представяте което и да било правителство преди осем години да разреши въпросния политически случай?
Ние няма да чуем от устата на пострадалите думите "Кадафи е виновен за нашата злощастна съдба" и това е обяснимо - нарича се Стокхолмски синдром и най-общо описва състоянието на жертвите, които по силата на ред причини започват да симпатизират на своите мъчители. Но за мен този факт ражда някои въпроси - защо либийските офицери са спретнали политическото дело и са инквизирали точно българки? В Либия по онова време работят представители на твърде много нации... Синът на Кадафи наскоро с половин уста произнесе, че може би е имало инквизиция над българките. Една от потърпевшите му благодари за признанието. А ние вероятно трябва да благодарим на настоящето правителство, че оправда част от либийския дълг "с хуманна цел". А мен ме интересува - какъв е реалният размер на този дълг? Вярно ли е, че е от порядъка на милярд и осемстотин хиляди долара и през годините, с лихвите е нарастнал многократно? Щото аз като не си платя парното навреме, ми начисляват лихви... Защо комунистическото правителство на Тодор Живков е отпуснало на братска социалистическа Либия този дълг под формата на пари и оръжие? (Ако науча отговора, ще разбера защо подобно правителство го опрощава. Споменатият размер на опростения дълг би могъл да реши проблемите с покачване на заплатите в бюджетната сфера със сто процента.) Искам да знам защо преди осем години тези сестри са се озовали на хиляди километри от дома си, в страна със съмнителни граждански права? (Доколкото ми е известно, и днес във въпросната страна работят над три хиляди души от български произход) И се досещам, че преди осем години България изживя хиперинфлация в мирно време, че министърпедседател беше Жан Виденов и при неговото управление средната работна заплата в България достигна три долара (за справка - Жан Виденов беше и председател на Българската Социалистическа Партия). Ами, очевидно, когато хората умират от глад, те търсят спасение навсякъде... Но коя е причината да търсят икономическо спасение в съмнителна чужбина? Ами ясно - управлението на въпросната партия... Аз обаче не чух близките на сестрите да заявят "Инфлацията и беднотията принуди нашите деца да заминат на гурбет в далечна Либия"... И се ражда втори въпрос - а защо точно българи? Ами защото българите са стари либийски другари; защото Тодор Живков даде заем на Моамр Кадафи (последният даже бе избран за почетен гражданин на Пловдив!) И защото един диктаторски режим се отнася към друг диктаторски режим от подобен тип както в оная приказка за краставите магарета, дето някак си, отдалеч се подушвали... Социалистическа България изпращаше своите специалисти да градят инфраструктурата на социалистическа Либия, да откриват природните й богатства, да създават здравна система, но малцина вече искат да си припомнят, че българските специалисти в Либия от онова време бяха "парии презрени", дори сравнени с представителите на бившите социалистически страни. Направете справка - ще откриете, че по онова време те са единствените, които получават само около 30% от печалбата си на място в чужбина. Останалите пари - при връщането в България... ако изобщо ги получат. Спомняте ли си колко години хиляди българи, работили в чужбина до 10-ти Ноември трябваше да чакат поне част от заработените си пари? Някои така и не ги дочакаха...
Е, ако режимът на Тодор Живков се отнасяше към собствените си граждани като към роби или животни, защо се учудваме, че хитрият азиатско-африкански диктатор избра точно българи, за да спретне своя политически процес, за да получи икономически и политически дивиденти? Да му рече Изтокът "Машалла! Какъв хитрец!". (Своеобразна перифраза на думите, с които в нашата политика оценяват фигурата на Ахмед Доган) А Западът, на свой ред да рече "Какъв изкусен политик, какъв демагог и играч!" (Перифраза на думите, с които у нас оценяват всяко тъпо и некадърно правителство, което обаче продължава да се държи на власт). А на нормалния човек му зазвучава диагнозата "Стокхолмски синдром". Терминът може да има много смисли, нали?
Бих се радвала, ако въпросът за спасените от едно несправедливо и скалъпено обвинение медици накара поне един журналист да напише "Уважаемо правителство, разполагате ли с данни колко българи в момента лежат в чужди затвори? Запознати ли сте с тяхната съдба? Грижите ли се за тях? Воювате ли за справедливостта и за съдбата на всеки несправедливо обвинен българин???"
Ще кажете "Има ли това значение"... А аз ще ви отговоря - преди година и половина, един млад човек, несправедливо обвинен и лежал в затвора на съседна Гърция, бе освободен. Но не защото министърът на външните работи, министерството и правителството се загрижиха за него, а защото много млади хора проявиха гражданска съвест, заеха позиция, подеха кампания и победиха. (Както днес заемат позиция в защита на българската природа...) Но знаете ли още колко българи в момента са само в затворите на съседна Гърция? Известно ли ви е, че Баровски беше първият българин, оправдан и освободен от гръцки затвор за последните седемнайсет години? За останалите никой не повдига обществени дискусии, не носи лентички "Не сте сами"... и не опрощава дългове.
Хубаво е да спазваме стандартите на европейската цивилизация... но, моля, не ми хвалете двойните стандарти.

събота, юли 14, 2007

Измаймунчен пост

Поздрав:

"Мамуна" - Замунда Банана Бенд

Чупя палми, кърша клони
пея псалми, плаша слони
и пак
търся тебе, да намери
нямам мира, чувствам кат глупак.

Тигъри насън са стряскат
и макаци жално кряскат
в нощта.
Лъвове от страх трепери
джунглата от мене пропищя.

Толкоз много та обича,
чак са полудя,
виж на к'во съм заприличал сега.

На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
чак са полудя.
Мамуна, мамуна...
Бухал плачи, гарван грачи,
носорози са тормози за мен.
Всички твари мене жали,
само ти не пука ти за мен.
И дърветата прохождат,
скорпиони са пробождат отзад.
Търся тебе да намери,
теб та няма, зяждам са от яд.

Сто фламинго съм оскубал,
ходят без пера.
Виж ма как съм са изнервил сега...

На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
чак са полудя.
Мамуна, мамуна...

А колко трудно господ направи човек,
от един мамун, цял човек.
И колко лесно любов го прави шибек
и няма няма лек...

На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
На мамуна, мамуна
обърна ма,
к'во напрай тая жена.
На мамуна, мамуна
обърна ма,чак са полудя.
Мамуна, мамуна

П.П. Дали и нас не са ни направили вече на "мамуни"? Неее, на маймуните поне им дават банани!

неделя, юни 24, 2007

Да живее културата! (и ние покрай нея)

„ОТПАДЪЧНИ СТАРИ НЕЩА СЪБИРА НЕПОТРЕБНИ МАЙСТОРА!...”
Инсталирала съм се в кухнята на широко отворен прозорец (малко на хлад – моята стая е с източно изложение и през деня до късно следобед става на фурна от жега) с купчина тетрадки и лекции по лингвистика и мърморя отгоре им, когато този експресивен възглас раздира тишината отвън. Първата автоматична асоциация, която ми минава през ума е оня виц за човека, който в аналогична ситуация взел, че продал тъща си. Също така, между другото, се сещам, че щом ми мине изпита, и тези лекции, в които така влюбено се взирам понастоящем, моментално ще минат в раздел „непотребни”... Но понеже този блажен момент още не е настъпил, се омърлушвам и продължавам да чета.
„СТАРИ ОТПАДЪЧНИ НЕЩА-БОКЛУЦИ СЪБИРА МАЙСТОРА НЕПОТРЕБНИ!...”
Мощният призив пак ми грабва ухото. „Добре де, разбрахме” – мисля си, леко раздразнена. Друг непотребен предмет, за който в момента се сещам, е доцентът, обаче, за съжаление, него го няма тук, така че и тоя вариант отпада като приятно мечтание. Друго, друго... разни хора в министерствата също добре се вписват в тая категория.
„БОКЛУЦИ-ОТПАДЪЦИ, ПОВРЕДЕНИ НЕПОТРЕБНИ НЕЩА СТАРИ СЪБИРА МАЙСТОРА!...”
На поредното подбудително възклицание вече няма начин да остана безразлична – захвърлям молива, зарязвам внушителния куп хартия и се замислям. Брееей, я го виж ти, тоя майстор – три пъти едно и също изречение произнесе в скоропоговорка, на висок глас, в рамките на една минута, и всеки път – с различен словоред! Подлози, прилагателни и глаголи сменят местата си със скорост, сравнима единствено с тази, с която министри сменят полето си на дейност за година-две... А пък колко синоними изнамери на една и съща дума... Подобни явления не могат да не направят впечатление на човек, когато без друго е затънал до уши в дебрите лингвистични. Струва си да се отбележат. Ех, защо и нашите драгоценни политици не вадеха подобен стил, език и култура поне от време на време! Вярно, този номер със словореда и бившият ни премиер добре го владееше – местеше подлози, частици и наречия като чашки на „тука има, тука нема”, но по скоростта на избърборване на всичко това имаше какво да се поработи...
А че сегашният ни министър на културата, примерно, владее езика до съвършенство, май няма нужда да се пояснява. Е, само дето веднъж по телевизията го давали как пише „сбогом” със „з”... Но какво пък – на всеки се случва! Заместничката му, от своя страна, има проблеми с правоговора – особено на „з”, „ж” и „ш”, но за сметка на това проявява изключително творчество в поп-фолк лириката.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра” – казваше навремето Радой Ралин, лека му пръст.
Така е то, някои неща са си стари и непотребни... други са стари и златни. А дали началниците на културата с особена култура у нас ще бъдат „позлатени” като остареят, ще покаже само времето.

петък, юни 15, 2007

Отношение към рождение


Събудих се тази сутрин... Дата – 15ти Юни. Как се чувствам вече 20-годишна? Ами... Излязох на балкона, погледнах навън – видях небето, слънцето, дърветата, целият заобикалящ ме свят... Помислих. Хареса ми и помислих пак – колко е вечно всичко наоколо – цялата наша земя, и колко е огромна. А ние – ние сме дребни и незначителни, простосмъртни... В сравнение с небесната Божия сила, ние сме само зачатъци на разум, насекоми, микроби, ембриони – гости на тая планета... И как с всяка изминала година и с всеки рожден ден, и аз все повече се приближавам до старостта и до смъртта, която неминуемо ще застигне всички ни. Въх! Това не е ли малко негативно? Помислих пак (може пък и да ми хареса повече и наистина да измисля нещо) – кое ли на този свят всъщност е вечно? Запитах се, има ли такова... И веднага си отговорих – има, разбира се: вечна е глупостта човешка! Което, от своя страна, ме наведе на логичния извод, че при това положение и самата аз съм вечна, понеже си я имам в изобилие :).
Това, обаче, не ми дава гаранция за успех на изпита днес :(. Така че, ако вие бъдете добри да ми стискате палци, ще бъде чудесно! Благодаря ви предварително и ви желая страхотен ден!

сряда, юни 13, 2007

МИчтания

Не е мое, ма ми е любимо. Доста точно обрисува манталитета на някои хора.

Вечи ич ни ми са копа!
Искам ф офис да работа!
Хем ши одя нагласена,
ду ушити начервена.

На бюроту кат са тура
с вапцан'ти си маникюри,
на кумпютъра ши щракам
и краката ши си клата.

И на шефа ши са слагам,
в рабута дан ма натяга.
Ич ни ща да съм работна,
туй присъда й дуживотна.

Той ни ша ма затурмози,
сал в колата ши ма вози,
фирмата да придставлявам,
хем и да я разкрасявам.

В службата кат са издигна,
море кък носа шси дигна -
ши са фукам, шса надувам,
на граждАнка шса приструвам.

Сал ни знам с каква заплата
шефа ши ма удурдиса,
да ни бъди да ма смята,
чи съм проста кат мутика.

Тоз кумпютър, тез изици
язе къкту съм умница
мисла бързу ши ги сфана,
раснах в убщиство утбрану.

Ни ми мяза тъз мутика.
Гачи най ши мий прилика,
ку ду офис са дукопам!
Нъл сми вечи уш в Европа!?

Чи кандисах най-подире.
Рабута ф града ши дира.
КОнкурси и интервюта -
някак тряа са набутам.

Аку чуйти нейде нещу,
мола ви са най-гурещу
да са сетити за мени,
чи за копан иди времи.

понеделник, май 28, 2007

УбяФкЪ

Днес във вестник "Малки Убяви" се чете следното каренце: "Издирва сЪ: за Балдъзата гаЖе. Да `земе да мирне малко и да ни остави на мира с жена ми! Изисквания - да мож` да носи на бой!". И, в другата колона: "Те се ожениха и заживяха щастливо и в разбирателство, защото младоженката бе единствено дете!".
Вестник "Малки Убяви" се слави с непретенциозната си редакция. Дотолкова непретенциозна, че забрави да публикува съответния брой.

неделя, май 20, 2007

вторник, май 15, 2007

Луди-млади

Тъпан бие във кръвта ми,
гайда и кавал се гонят.
Луди-млади във съня ми,
песни пеят, сълзи ронят.

Лудост има във кръвта ми,
младостта е синьо лято.
Синя синева ни сбира
да вървим ръка в ръката.

Пак във вените кръвта ни
с тъпана ще заиграе.
В ритъма на нови звуци
старото ще ни омае.

Младостта е лудо-младо,
път поело през баира.
Луд умора не познава,
любовта пред зид не спира.

Любовта е много стара,
много нова и различна.
Срещнат ли се двама млади,
тя е мярката за всичко.

петък, април 06, 2007

Епилог: (Всичко вече е забравено, но един прекрасен ден...)

Наближаваше петнайсти Септември и беше време за учениците да се стягат за училище. Моя милост, обаче, имаше още доста свободно време и няколко дни си почиваше в провинцията – слънце, мир и спокойствие!
И така, най-неочаквано, нищо неподозираща, една сутрин получих есемес от Ками. Той гласеше: “Вики звани ми сега моляте!” (запазен е оригиналният правопис). Имах свободно време, пък и нали съм на сметка – звъннах й... и проведохме следния диалог:
Аз:
- Здрасти, Ками!
Тя:
- Здрасти, Вики!
Аз:
- Как си, какво правиш?
Тя:
- Добре съм, Вики, много съм добре!
Аз:
- Още ли си в София?
Тя:
- Мии, да... В момента съм на Централна гара.
Аз (изненадано):
- Така ли? Заминаваш си на село?
Тя:
- Да, но нещо не мога да замина.
Аз (по-изненадано):
- Защо бе, Ками?
Тя:
- Не ми достигат два лева за билет.
Аз:
- ???
Тя:
- Ти не можеш ли да дойдеш?
Аз:
- Не мога, не съм в София в момента... А баба ти не ти ли даде пари?
Тя:
- Мии, не, тя мислеше, че имам. Ама аз имам един лев, а билетът струва три. Откъде да знам, че няма да ми стигнат някакви си глупави два лева?!
Аз:
- А вашите знаят ли?
Тя:
- Не, те ще ме чакат на гарата във Видин.
Аз:
- А защо не им се обадиш, да им обясниш ситуацията?
Тя:
- Нямам пари в картата. Последните стотинки ги дадох, за да ти пратя есемеса.
Аз (вече онемяла от почуда):
- Ами сега...
Тя:
- Какво да правя?
След известно мълчание, което вероятно ми е струвало около левче, й отговарям:
- Най-добре се върни у вас в квартала и вземи пари от баба си...
Тя:
- А как да се върна?
Аз (търпеливо):
- Както си дошла.
Тя:
- Ама нямам пари за билети.
Аз (все така търпеливо):
-Тогава тръгни пеш.
Тя:
- Ама не знам пътя.
- Тогава вземи такси до вкъщи, а баба ти ще го плати.
Тя (притеснено):
- Ама баба каза, че може тия дни да пътува до Пловдив. Ами ако вече е тръгнала?
Аз (още по-търпеливо):
- Тогава ще позвъниш на съседите, те те познават и все ще могат да ти услужат.
Тя (още по-притеснено):
- Ами ако и тях ги няма?
Аз (вече нетърпеливо):
- Тогава вече не знам.
Тя (след известно мълчание, през което явно размишляваше върху отправената й рискована оферта):
- Не знам какво да правя...
Аз й повторих плана, след което тя ме запита:
- Вики, а ако имаш в тебе възможност, можеш ли да ми пратиш по джиесема пет лева ваучър?
Аз се направих на глуха и са заех наново да й обяснявам какво да направи. Това така или иначе ми отне още две-три минути и, съответно, толкова левчета сметка за джиесема. Накрая тя явно ме разбра, защото рече:
- Добре, ще видя какво мога да направя. Благодаря ти!
Приключихме разговора.
Така и не разбрах какво е станало после, но през следващите няколко дни много внимателно следих новините и заключих, че щом не се е случило нищо необичайно из улиците на София, централна гара, Видин, или на някой влак от София до Видин – най-вероятно всичко е наред и девойката си е пристигнала благополучно вкъщи. С две думи – и радост, и мъка! Радост – защото знам, че тази висша особа вече си е там, където й е мястото и там се чувства най-добре... Мъка – защото тя много ще ми липсва... Но поне ми остави една хубава сметка за джиесема като спомен!

вторник, април 03, 2007

Ден Незнайно Кой (моя милост замина)

Всичко си вървеше нормално, тихо и спокойно, но изведнъж излязоха резултатите на Първо класиране от кандидатстудентските изпити и донесоха бурни и противоречиви чувства сред младите труженици на българската образователна система – къде радост, къде мъка, къде гняв, орнаментиран обилно с най-различни псувни и закани какво нещастие ще сполети скоро “кухите тикви”, които проверяват и оценяват... За мен, слава Богу, резултатът беше идеален, осигуряваше ми каквото исках и вече можех да си отдъхна. И най-хубавото – вече нищо не ме задържаше в София и можех преспокойно да си прекарам остатъка от лятото на почивка на морето, или някъде другаде из страната.
Това обясних и на Ками следващата вечер – след което трябваше да се прибера и да се заема с приготвянето на багажа. Разговорът се води в малко нетрадиционна обстановка – мястото е входът й. Тя – на балкона си на първия етаж, гледайки замечтано хоризонта, аз – долу. Нямах нито време, нито ентусиазъм да влизам у тях и да се сблъсквам пак с баба й.
- Хайде Ками, аз заминавам! Може би след около две-три седмици ще се прибера, ако си още тук – ще се видим; ако не – приятно прекарване и ще се чуваме от време на време... До следващата ваканция.
- Мии, добре... Само мога ли да те помоля за нещо?
- Да, Ками?
- Може ли да кликна пак от твоя телефон, че моят няма ваучър?
- Разбира се – примирено отговарям аз и си давам джиесема.

събота, март 24, 2007

Ден Девети (у нас)

Навън пак е жега, а бабата пак е в лошо настроение, така че с Ками сме се пренесли у нас. Пуснали сме телевизия “Планета” и гледаме промоцията на новия албум на Амет. По-скоро Ками го гледа. Аз по-скоро се старая да стоя по-далеч от телевизора и "Планета". Ходя насам-натам из апартамента, несъобразявайки се особено със законите за гостоприемство, мия чинии, мета тук, чистя там и въобще, намирам се на работа... На Ками моето нетрайно присъствие не й пречи много – гледа си промоцията, наслаждава се на хубавите мелодии и току вика “Ау, тая песен ми е любима!”.
Тази идеална хармония цари докато в един момент аз не привършвам с бърсането на кухненския плот. След това за малко се присъединявам към Ками пред телевизора, вече решена да приключа с тежкия физически труд за този ден. Но на една особено динамична и диалектно изпята песен, не издържам и набързо си измислям нова работа:
- Ками, гледай пък аз каква съм – нищо не те почерпих! Искаш ли да сваря кафе?
- Миии, може, мерси! – отговаря Ками разсеяно, с което разрешава един от проблемите ми, защото колкото повече слушам Аметовите напеви, толкова повече ми се изправя косата (а пък аз си я харесвам достатъчно и начупена...).
Върнах се в кухнята и тъкмо бях сложила кафеварката и вече чаках резултата, когато на вратата се позвъни. Завтекох се да отворя, тъй като любезната ми гостенка се е отдала на нежните мелодии по „Планета” и едва ли ще се сети.
Оказа се Дочка – домоуправителка на входа, коварна стихия от първия етаж... на пенсионна възраст и с доста чепат характер. И в най-добрите си дни тя рядко предразполага към приказки пред вратата на апартамента, а днешният ден определено не е такъв.
- В Събота ще се проведе бригада. – обявява тя троснато, с тон, подходящ за откриване на военни действия в средномащабна война. – За почистване на тревните площи зад и около блока. Там да сте всички – с метли, лопати и други сечива! Който не дойде – глоба пет лева! – след което ме изглежда втренчено, явно очаквайки да козирувам, или пък да изпадна в умиление. Е, налага ми се да й разбия надеждите:
- За съжаление не мисля, че ще бъда тук по това време, а и нашите едва ли ще имат възможност, така че май е по-добре сега да ти дам парите и да свършваме с тая процедура, става ли?
И, недочакала отговора, влязох обратно вътре да изровя ценните пет лева от личната си хазна.
Но излиза, че белята никога не идва сама... Първото нещо, което видях, щом излязох отново в коридора, беше как Ками и домоуправителката си бъбрят пред вратата като най-добри приятелки... което, незнайно защо, ме изпълни с опасения.
- А вие имате ли син? – тъкмо питаше Ками с невинен като на Гергьовденско агънце поглед.
- Не, имам дъщеря. – отговаря женицата.
- А внук?
- Да, имам внук на пет годинки.
- А нямате ли някой малко по-голям?
Оттам се започна един дълъг и съдържателен разговор, в който и двете страни си баят каквото си знаят – Ками се опитва да отклони темата към въпроса откъде да си набави следващия ухажор, а комшийката ентусиазирано описва колко хубава е била навремето и как е играла в гимназията Изгубена Станка. Добре, че в този момент се сетих да надникна в кухнята... точно навреме, за да видя, че кафето е изкипяло и цялото помещение е приятно изпълнено с дим като романтична мъглица.
- Ками, не чу ли, че кафето изкипява? – питам, въпреки че едва ли има смисъл.
- А? Кафето? Ми, чух, ама ти не го ли махна? – отговаря Ками с глас, не по-малко невинен от изражението й.
Това беше. Домоуправителката ни напусна с чувството за изпълнен дълг, а ние, след като пооправихме щетите в кухнята, се настанихме отново пред телевизора.
- Ееее, промоцията е свършила! – намръщи се Камелия. – Тая ме разсея и аз не я догледах – досадница! И не ми даде на никое момче свободно телефона...
Да, тъжно, нали? А и кафе даже не пихме, ама нищо, по-добре – че е вредно за нервите!

сряда, март 07, 2007

Ден Осми (телефонен разговор)

...Или може би може?
Тази сутрин, както съм си седнала на компютъра – преглеждам последните клюки от форума – и изведнъж джиесемът ми звъни... Ама някак мноооого... анонимно ми звъни. Както и да е, вдигам го:
- Добър ден – чува се мъжки глас – Много се извинявам, че ви безпокоя, но Камелия случайно да е там?
- Амиии... не е. – отговарям аз, порядъчно изненадана. – Не сме се виждали днес.
- Понеже веднъж ми звънна от вашия номер, та се чудех дали не мога тук да я потърся, щото тя нейния не си го `дига...
- Може би днес ще я видя, но не знам кога точно...
- А ше може ли, ако я видите, да й кажете, че Боби я е търсил? Че вчера трябваше да й купя нов телефон и да мина по някое време да й го дам...
- Да, разбира се, ще й кажа...
- Благодаря ви много!

събота, март 03, 2007

Ден Седми (до "Заимов" и обратно)

Вървим с Ками този ден към парка "Заимов" - друга Софийска забележителност – защото нейната доброжелателна развеждачка не е успяла да намери по-интересна цел... А истината е, че не се е и опитала.
По пътя, както обикновено, се водят рутинни и не особено съдържателни разговори, придружени от много оправяне на чехли, грим и прическа. Мобилният телефон също намира широка употреба. В повечето случаи Ками само „кликва”, колкото да напомни на човека (който и да е той) за себе си, но понякога от отсрещната страна се правят на разсеяни и тя е принудена да звъни упорито и продължително.
- Ало? – започва поредният разговор – Стояне, аз вървъ към Заимовия парк с една приятелка. Ела да се видим там. Какво? Не можеш? Ох, ще ми свърши ваучърааа...
И разговорът прекъсва. Девойката въздъхна и се умърлуши. После изведнъж се сети за нещо.
- Вики, може ли да кликна от твоя телефон? За малко. Само ще кликна, а после той ша са обади!
Е, какво можех да кажа? Дадох й. Този път очаквания подобаващ отговор не закъсня – младежът звъни, да се чуе с Камелийка... на моя мобилен телефон, разбира се.
- Ало? Боби, здрасти! Мии, ние сме с една приятелка към Заимовия парк... Къде? Аа, ше можеш да дойдеш? Добре, ще те чакаме там! – и Ками затваря телефона. – Боби каза да ходиме спокойно там, той след малко ще дойде.
И тръгваме – какво да правим? Само че за да посъкратим пътя – нали не искаме да караме драгоценния момък да ни чака дълго – решаваме да вземем тролея.
По този начин наистина пристигнахме бързо и пътуването мина почти без никакви злополуки. Е, само дето по едно време се оказа, че Ками е забравила да си дупчи билет, а точно тогава мина контрола. Наложи се аз да „доплатя” с малко глобата, защото госпожицата имаше в джоба всичко петдесет стотинки – лошата баба не й дала други... И също така две спирки по-надолу Ками забърса някакъв нов ухажор, който беше така любезен да си предлага услугите в замяна на телефонен номер от всички относително млади девойки в тролея.
И така, полека-лека, бавно и славно, накрая стигнахме парка. Настанихме се на една пейка с пакетче слънчогледови семки (за което се наложи Ками да пожертва петдесетте си стотинки, понеже аз вече нямах никакви) и зачакахме смелия рицар.
- Абе, Ками – питам аз по едно време. – Защо даде номера си на онзи от тролея?
- Ама Викиии, ти шегуваш ли се? Аз не му дадох номера си. Смених една цифра.
- Аха, разбирам...
- Даа, да не мислиш, че ще си дам телефона на някакъв непознат току-тъй?
- Чудесно, Ками!
- Ама иначе неговия го взех.
- Така ли?
- Ми да, да мога ако някой път ми доскучае, аз да му звънна.
С желязната си логика това твърдение мигом ме поставя на място – нямам нито какво повече да питам, нито какво да кажа в отговор, така че си замълчавам.
Чакаме любимия още близо час, през което време Ками нетърпеливо кликва и се муси, но той така и не се появява. Накрая и на двете ни писна и вдигнахме гълъбите отново към Бъкстон – пеш, поради недостиг на финансови средства за билети. Наложи се да прекараме остатъка от следобеда у Ками, докато на нея й мине разочарованието, че не видя закъснелия обожател. Затова пък бабата ни черпи по едно парче сладкиш – явно като компенсация за разбитите надежди. Какво да се прави – човек не може да има всичко!...