петък, декември 22, 2006

Коледни раздумки

„Пак е зима, сух сежук ще има!
Бузи зачервени, кани запотени;
Снегът продължава, печката бумти,
Път се заскрежава, виждат се следи...”

Из „Тиха Коледна” - НЛО

Като оставим настрана факта, че тази година снегът е доста оскъден, вече по всички показатели си личи, че пак е зима и по-специално, че Коледа идва. От коледните украси с формата на камбанки, снежинки и елхички из цяла София, до Дядо Коледовците пред всеки втори магазин; от писъка на де що има природозащитни организации, които се обръщат към нас с призива: „Спасете дърветата! Купете си изкуствена елха!”, до процъфтяващата търговия на пиратки, бомбички и всякакви леснозапалими и гърмящи изобретения, които да озвучат „тихата свята нощ”; от многобройните колебания как да вържем двата края така, че хем да купим подаръци на близките, хем да си платим отоплението (както е казал класикът: „Заявявам най-вулгарно: не ща порно – искам парно!”), до препълнените болници със спешни случаи поради хранителни и други видове отравяния, или инциденти с гореспоменатите гърмялки (един виц твърди, че нищо не можело да украси коледната трапеза така, както пиратка в салатата. Сами си преценете дали да пробвате).
Разбира се, всичко това може солидно да поопъне нервите на повечето хора, в резултат на което, няколкото свободни дни по празниците да подействат повече стресово, отколкото отмарящо, а почивката да настъпи едва когато се върнат на работа. И как иначе – щом за масовия модерен човек Коледата се асоциира предимно с пазаруване, неколкодневно преяждане и препиване и всевъзможни реклами на не-знам-си-коя коледна промоция. Не че бих обвинила за това единствено „новото време”. Дори смея да предположа, че десетилетия по-рано се е наблюдавало същото явление в една или друга степен – само че тогава масовия българин вероятно е смятал, че „Коледа” идва от „колене на прасето” и е гледал на коледната елха като на повече от ненужно хабене на свещи. За сметка на това всички емоции били съсредоточени в Нова година, розовите бузи на Дед Мороз и руския вариант на Снежанка, носеща в ембрионално състояние чертите на Барби и фолк певица силиконка. `Щото било знайно, че религията е опиум за народите, а яслите, в които бил роден Христос, сравнени с модерните ясли на АПК-та и ТКЗС-та при социализма, били направо мижави и безидейни. Та поради тази именно причина, след падането на Берлинската стена нашенецът преоткри Библейската Коледа (по католическия календар), а православната Коледа през месец Януари за него е обърквация на месеците и бюрократична неразбория на синодалните ни институции. Знайно е, че преди време българинът си имал християнска култура, ама си нямал социализъм, ракия без пари и кебапчета на корем (колко беше хубаво при Тошо – и на море ходехме!), пък сетне вече си нямал християнска култура, но доживял до два синода – пък, ако е рекъл Господ, може и повече да се нароят... Поради причина на което, с дълбоко чувство и духовност днес светът, в който утре влизаме, украсява Коледни ясли, докато нашенецът, за съжаление, стои като кон пред празни ясли... А като ги замести с препълнена трапеза, душата му обеднява и оскъден става моралецът му... Ама коя съм аз да произнасям присъди срещу нашенеца? Нали съм си нашенка... Затуй ми се ще, като заговорят за профанирането на религиозните празници, за комерсиализирането на библейските символи и знаци, за демитологизирането на красивите митове – да припомня на говорещите, че Коледните ясли на Христос са далече от нас. Сами можем да съградим в душите си подобни и да ги украсим с фантазия, защото те нямат нужда от лъскави играчки. Коледа е там, където решим, че се е родила добротата и красивите ни мечти. А дали тези мечти ще оживеят само на Коледа, или през друмищата на целия ни живот (без излишна патетика) ще има една малка пътечка и за тях – това вече изцяло от нас си зависи. Честита Коледа и наздраве!

„Коледа е – тиха нощ, прекрасна нощ,
в такава нощ Христос се е родил,
в такава нощ човек не може да е лош...
В такава нощ той всичко би простил.”

П.П. Не е ли странно, че и НЛО, и Георги Минчев по различен начин като че улавят едно и също?

петък, декември 15, 2006

Ден Шести (“Защо така не ми върви с мъжетееее?")

Шест часа вечерта... Ками най-неочаквано ми звъни по джиесема и ме моли да се видя с нея пред кварталното кафене. Аз, разбира се – нищо неподозираща – се запътих натам. Намерих я да стои на уреченото място и напрегнато да се оглежда и ослушва за някого или нещо, а като ме видя, недочакала да попитам нещо, веднага ми обясни положението:
- Чакам един мъж, с когото се запознах в чата... трябва да дойде скоро. Със зелен “Голф”.
Едва беше изрекла тези думи и иззад ъгъла се зададе един широкоплещест, мургав младеж.
- Ооо, неее... – изохка Ками, кой знае защо, неприятно изненадана.
Младежът се оглежда в летния сумрак и я идентифицира.
- Дойдох да те видя. – уведоми я той. – Ко праиш?
- Ми нищо – отговаря Ками, все така намусена.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Ми не... Ама ти защо дойде, не трябваше да идваш.
- Така ли? – пита човекът.
Последва гробно мълчание, след което той пак взе думата:
- Ми аз тогава да си ходя?
- Ммда...
- Ми ху`у.
И младежът си отиде. Аз, както може да се предположи, не проумях кой знае колко от тази сцена, затова попитах дали този мъж чакаме.
- Миии, не. Това беше гаджето ми – беше отговорът.
- Как, ама той не е ли във Видин? – питам аз тъпо.
- Неее, тоя във Видин е другият. А този си е от тука.
- А, ти и тук имаш гадже?
- Имам и един от Плевен.
- А този, когото чакаме?
- Него не го знам откъде е.
Преди да съм успяла да обмисля добре чутото, край нас най-после спря един зелен автомобил.
- Това сигурно е той – зарадва се Ками.
От колата наистина слезе млад човек със зализана коса, малко префърцунен, селски вид и червена роза в ръцете. Започна да се озърта, след което си извади мобилния телефон и взе да набира някакъв номер...
- Господи, дано това не е той! – тъжно прошепна Ками, но в този момент джиесемът й звънна. Младежът чак тогава я видя и разбра, че вече го чакат.
- Но това сте вие – приветства я той приповдигнато – Вие!
- Дам. Аз съм Камелия.
- А аз съм Иван.
Ками представи и мен, от което той явно се изненада – вероятно се беше надявал да се видят само двамата – а на мен ми стана леко неудобно, но нашата девойка отсече:
- Тя е с нас.
- Добре – съгласи се младежът. – Тогава да ви черпя едно кафе?
- Мииии, не знам...
Но все пак се настанихме в заведението и пихме кафе. Последвалият разговор обаче продължи около десет минути. Новият ни познат задаваше разни въпроси от общ характер, но комуникацията от страна на Ками беше доста оскъдна. Тя отговаряше с едносрични думи и по всичко личеше, че не е много доволна от развоя на събитията. Накрая кавалерът май разбра, че не е особено желан и неохотно си отиде.
- Ками – започнах аз малко след това – човекът дойде дотук специално да те види, и то с колата – при тия цени на бензина! Даже роза ти донесе... Може би все пак не беше лошо да поговориш поне малко с него.
- Ама ти шегуваш ли се?! – възмути се тя. – Видя ли го колко е грозен... А пък как беше облечен само – ужас!
Възцари се кратко мълчание, след което Ками си извади мобилния и взе да набира някакъв номер. Моя милост тъкмо допиваше кафето и не се усети овреме какво ще последва... И преди да е успяла да предприеме каковто и да било – буф! – още една срещичка на също място, по също време, само че с друг младеж.
- Абе Ками – викам – откъде ги намираш тия младежи?
- Мии... Оттук-оттам – някои от чата, някои ей така, от телефонния указател, на някои пък приятелки ми дават телефоните... Говориме си и ако ми допаднат, се запознаваме... Ако не ми харесат – сменям ги.
Докато чакахме поредният Зоро да пристигне, си поръчахме второ кафе. На няколко пъти намекнах на Ками, че може би е хубаво да се види насаме с него, но тя изрично ме помоли да остана (“Ами ако и той е грозен? И какво ще правя сама с него?”). На въпроса ми дали приятелят й случайно е запознат с тези срещи, отговорът беше:
- Викииии, ама ти шегуваш ли сеее? Естествено, че не!
След около двайсетина минути джиесемът на Ками позвъни отново.
- Това сигурно е той – тя тъкмо щеше да се зарадва, но ентусиазмът й мигом се изпари, когато видя задаващата се фигура.
- Добър вечер! – рече новият обожател – Аз съм Ивайло!
Човечецът, общо взето, изглеждаше добродушен, но едва ли би могъл да се нарече красавец, поне не от някой достатъчно искрен и с добро зрение. Беше млад, но имаше оскъдно количество коса по главата си; ушите му бяха доста щръкнали и напомняха пеленгатори; зъбите му бяха израстнали всеки със собствено, независимо мнение за посоката, по която да поеме в живота, но затова пък той гордо ги разкриваше всичките, като ни се усмихваше широко, показвайки добронамереност.
За съжаление, неговото добро отношение беше, разбира се, незабавно и грубо отритнато от Ками, която за втори път показа твърда решителност да няма нищо общо с въпросния човек. Тази решителност се изразяваше в намусено бъркане на кафето, което той й поръча; мълчание и кратка усмивка при опитите му да я насърчи да разкаже нещо за себе си; много “Миии, да” и “Миии, не” в отговор на въпросите и така нататък. Аз стоях между чука и наковалнята и от време на време се опитвах да завържа разговор, в който да въвлека и двамата. Ивайло изглеждаше достатъчно навит да се “сприятели” и с мен, но аз нямах такова желание, макар и да го показах по относително учтив начин. Младежът се мъчи известно време, докато накрая обезкуражен си отиде, а Ками го изпрати с навъсен поглед. Не й харесваше – като не е Леонардо ди Каприо, или Енрике Иглесиъс, как ще е за нея?
Вече пиехме четвърто кафе (а то почти десет вечерта, забележете!), когато тя тръгна да набира нов номер.
- Не, Ками, мисля, че стигат срещите за днес – опитах се да предотвратя това, но вече беше късно – номерът беше избран и девойката усилено водеше делови разговор.
- Петър? Мии, аз съм тука в едно кафе с една приятелка... Мии, ти не можеш ли да дойдеш, да се видиме? Не можеш? Много зает? Ама що не можеш, как така не можеш, с какво си толкова зает??? Ох, ще ми свърши ваучъра, затварям!
- Какво, не може да дойде ли? Който и да е той... – познах аз, видимо облекчена, макар и да се опитах да го прикрия.
- Ми не. – нацупи се Камелия. – Бил в Перник, много зает. С какво толкова може да е зает, вместо да дойде да ме види? Перник ей го къде е, ама него го мързи... Ох, ама защо така не ми върви с мъжетееее?
Защо ли? Ами, и аз се чудя...