“Голяма работа е пролетта!
Дори да съска пепелянка,
дори оса да бръмка,
излъчват непрестанна красота –
и цъфналата джанка,
и цъфналата трънка!”
Настанала е пролет – хубаво време, слънце грее, птички пеят, всичко цъфти, та чак прецъфтява... Само дето аз напоследък съм напът да увехна. По цял ден си седя като кукувица вкъщи, уча (уж) и общо взето се мотая. Излизам навън само до даскало и обратно и вече не помня кога се разхождах за последен път... Пусти изпити! Затова днес реших да променя малко статуквото. Да се поразтъпча и поогледам забележителностите на любимия ни квартал – тъкмо е почивен ден – и се порадвам на природата.
А в старите квартали на София има завидно хубава природа, на която да се радваме... Жалко само, че са напът да ни я затрият. Навсякъде кипи усилена строителна дейност, а на много места вече са налице резултатите от нея. Ходя и се мая. Там, където само допреди година е имало една позапусната полянка с няколко храстчета, вече се кипри жилищен комплекс. Дето преди шест месеца е било малко (но стабилно разпростиращо се) блато със свежия аромат на тиня, изсъхнали растения и екскременти – на природа, демек – и обитавано единствено от насекоми и крякащи жабки, сега гордо се издига модерна хубава вила, вероятно обитавана от богати крякащи (може би) червени бабки. Пък може и да са зелени, жълти, и т. н. Палитрата е богата!
Даже прашните и неподдържани улички вече не са набраздени с дупки-Софиянки – това са нови дупки-обещанки! Панта рей!
Гледам лъсналият право пред мен огромен блок, приличащ на стъклен дворец. И той ме гледа... презрително. Чудя се как ли ще блестят всички тия прозорци лятно време и междувременно, без да искам, си припомням перифраза върху стара мъдрост на Конфуций: “Човекът, който живее в стъклена къща, трябва да се преоблича в мазето”.
А пък този нов жилищен комплекс, дето апартаментите, макар и обширни и вероятно удобни, са наблъскани един до друг и разстоянието между балконите е не повече от метър... Като погледнеш – красиво! И цветовете топли, и архитектурата раздвижена, и една впечатляваща ограда огражда спретнатите многоетажни блокове. Само кулички с картечници липсват. И лаещи добермани. ОП, с други думи (охраняем периметър). Чудя се – аслъ, как ли приятно ще се живее в един такъв блок?... Излезеш на балкона си и на секундата още двама-трима съседи правят същото на техния, да си побъбрите и обмените ценна информация за промените в курса на валутата. Когато едното семейство яде боб, например, навярно съседното е напълно осведомено за този факт, поради наличието на модерната климатична инсталация... Пък и прозорецът на всекидневната гледа право в кухнята на комшията. Представям си как при нужда тези комшии лесно си подават през прозорците разни битови уреди или “съестни” продукти и пак съвсем случайно се сещам за един стар български филм - “Топло”...
Човешкото настроение е странна работа. Като времето в София – ту слънчево, ту дъжд вали, а спрат ли парното става направо студено. Та и аз от леки пролетни емоции изпадам в буреносна смръщеност и в главата ми зазвучават поетически слова в стил "Трендафил Акациев":
Аз на танка ще се кАча.
Майката им ще разплача!
Бабки, мутри и галфони
и богати мутрафони...
Ще ги мачкам със веригите!
С тях ще уплътнявам дигите –
за народа ни спасение –
да не става наводнение!
Но бързо се сещам, че сред изобилието от продавани у нас автомобили все още не предлагат танкове, пък и колко нафта харчи един танк! Това ме навежда на мисълта, че съм представител на една хуманистична цивилизация и не бива да изпадам в свирепи настроения. Без друго си имаме Болен Лидеров! Ражда се рационалното прозрение, че туй бурно строителство трябва да е рожба на житейска мъдрост от рода на “Бързо, давай, сега е моментът! Да строим докле е време! Да инвестираме парата! Че влезем ли в Европейския Съюз – трябва да се спазват правилата! Пък на построеното, иди му дири карез!”. И едва сега забелязвам, че по новите лъскави прозорци на още необитаваните атрактивни жилищни мини, микро и миди-райони се блещят големи обяви “Дава се под наем...”, “Предлага се...”, “Продава се..”. Кой ли ще заживее в този мравуняк? Той напомня старите квартали с панелките, само дето при нас все още има и дървета, и малко зелено... Пък около тези нови и красиви сгради няма място за подобни глезотии. Те са нещо като панелните кооперации от епохата на СоциализЪма, но изживели своя исторически катарзис и поевропейчени (сиреч, готови да бъдат продадени за много Евро). Едно е хубаво – че тук-таме се вее националният трибагреник. Санким, патриоти са го строили!
Панта рей! Всичко тече, всичко се променя. Дори зелените поляни не са вечни. Обаче Витоша гордо и патриотично се издига като погледне човек надясно – тя си е все същата!
Само дето телевизионната кула е някак по-къса – вероятно наши мургави събратя са взели половината от антената за старо желязо...
Дори да съска пепелянка,
дори оса да бръмка,
излъчват непрестанна красота –
и цъфналата джанка,
и цъфналата трънка!”
Настанала е пролет – хубаво време, слънце грее, птички пеят, всичко цъфти, та чак прецъфтява... Само дето аз напоследък съм напът да увехна. По цял ден си седя като кукувица вкъщи, уча (уж) и общо взето се мотая. Излизам навън само до даскало и обратно и вече не помня кога се разхождах за последен път... Пусти изпити! Затова днес реших да променя малко статуквото. Да се поразтъпча и поогледам забележителностите на любимия ни квартал – тъкмо е почивен ден – и се порадвам на природата.
А в старите квартали на София има завидно хубава природа, на която да се радваме... Жалко само, че са напът да ни я затрият. Навсякъде кипи усилена строителна дейност, а на много места вече са налице резултатите от нея. Ходя и се мая. Там, където само допреди година е имало една позапусната полянка с няколко храстчета, вече се кипри жилищен комплекс. Дето преди шест месеца е било малко (но стабилно разпростиращо се) блато със свежия аромат на тиня, изсъхнали растения и екскременти – на природа, демек – и обитавано единствено от насекоми и крякащи жабки, сега гордо се издига модерна хубава вила, вероятно обитавана от богати крякащи (може би) червени бабки. Пък може и да са зелени, жълти, и т. н. Палитрата е богата!
Даже прашните и неподдържани улички вече не са набраздени с дупки-Софиянки – това са нови дупки-обещанки! Панта рей!
Гледам лъсналият право пред мен огромен блок, приличащ на стъклен дворец. И той ме гледа... презрително. Чудя се как ли ще блестят всички тия прозорци лятно време и междувременно, без да искам, си припомням перифраза върху стара мъдрост на Конфуций: “Човекът, който живее в стъклена къща, трябва да се преоблича в мазето”.
А пък този нов жилищен комплекс, дето апартаментите, макар и обширни и вероятно удобни, са наблъскани един до друг и разстоянието между балконите е не повече от метър... Като погледнеш – красиво! И цветовете топли, и архитектурата раздвижена, и една впечатляваща ограда огражда спретнатите многоетажни блокове. Само кулички с картечници липсват. И лаещи добермани. ОП, с други думи (охраняем периметър). Чудя се – аслъ, как ли приятно ще се живее в един такъв блок?... Излезеш на балкона си и на секундата още двама-трима съседи правят същото на техния, да си побъбрите и обмените ценна информация за промените в курса на валутата. Когато едното семейство яде боб, например, навярно съседното е напълно осведомено за този факт, поради наличието на модерната климатична инсталация... Пък и прозорецът на всекидневната гледа право в кухнята на комшията. Представям си как при нужда тези комшии лесно си подават през прозорците разни битови уреди или “съестни” продукти и пак съвсем случайно се сещам за един стар български филм - “Топло”...
Човешкото настроение е странна работа. Като времето в София – ту слънчево, ту дъжд вали, а спрат ли парното става направо студено. Та и аз от леки пролетни емоции изпадам в буреносна смръщеност и в главата ми зазвучават поетически слова в стил "Трендафил Акациев":
Аз на танка ще се кАча.
Майката им ще разплача!
Бабки, мутри и галфони
и богати мутрафони...
Ще ги мачкам със веригите!
С тях ще уплътнявам дигите –
за народа ни спасение –
да не става наводнение!
Но бързо се сещам, че сред изобилието от продавани у нас автомобили все още не предлагат танкове, пък и колко нафта харчи един танк! Това ме навежда на мисълта, че съм представител на една хуманистична цивилизация и не бива да изпадам в свирепи настроения. Без друго си имаме Болен Лидеров! Ражда се рационалното прозрение, че туй бурно строителство трябва да е рожба на житейска мъдрост от рода на “Бързо, давай, сега е моментът! Да строим докле е време! Да инвестираме парата! Че влезем ли в Европейския Съюз – трябва да се спазват правилата! Пък на построеното, иди му дири карез!”. И едва сега забелязвам, че по новите лъскави прозорци на още необитаваните атрактивни жилищни мини, микро и миди-райони се блещят големи обяви “Дава се под наем...”, “Предлага се...”, “Продава се..”. Кой ли ще заживее в този мравуняк? Той напомня старите квартали с панелките, само дето при нас все още има и дървета, и малко зелено... Пък около тези нови и красиви сгради няма място за подобни глезотии. Те са нещо като панелните кооперации от епохата на СоциализЪма, но изживели своя исторически катарзис и поевропейчени (сиреч, готови да бъдат продадени за много Евро). Едно е хубаво – че тук-таме се вее националният трибагреник. Санким, патриоти са го строили!
Панта рей! Всичко тече, всичко се променя. Дори зелените поляни не са вечни. Обаче Витоша гордо и патриотично се издига като погледне човек надясно – тя си е все същата!
Само дето телевизионната кула е някак по-къса – вероятно наши мургави събратя са взели половината от антената за старо желязо...
*Интермецо – от итал. – Междинна музикална пиеса, която разделя две музикални произведения и им контрастира по характер.