сряда, декември 24, 2008

Коледна импресия (или ексцесия)

Честита Коледа на всички и отсега, и винаги занапред много щастие, радост и положителни мисли! :) И един поздрав от мен:

Лети над Младост, Люлин и Подуене
незнаен някакъв хвърчащ субект,
но звук от него няма да се чуе – не,
не е ракета без звуков ефект...

Шейна, чувал, рога се очертават...
Червено наметало и брада...
Но както по-наблизо се задават,
им иде да обърнат без следа...

Дали да продължи, се чуди Стария,
или да завърти в посока юг?
Че бил е вече и преди в България
и няма благи спомени от тук...

Предишната година го изпрати
с пиратки – канонада... И сега
еленът му глава сърдито клати,
на нея с части липсващи рога.

Народът тук безгрижно си живее
без влъхви и Витлеемски звезди....
И не успява май да проумее,
че може и с по-кротки веселби;

че смисълът на Коледата не е
в отрупана трапеза и гуляй...
Какво от туй дали звезда ще грее –
ти мятай си пиратки и сияй!

На малката кибритопродавачка
историята е далеч от нас...
По-важно е да има в джоба пачка
и пак да ни зарадва „Дядо Мраз”!

А Дядо Коледа ще се загърне
и ще си тръгне тихо във нощта...
За него рано е... Но ще се върне...
Щом ние си възвърнем радостта.

събота, декември 20, 2008

събота, декември 06, 2008

Никулденско


Николай, Никола, Коля
ще ни черпят днес на воля!
Или вкъщи - на домашна -
или в механата прашна.

Но нали сме в "лека" криза,
та соленко ни излиза
даром черпене, признавам...
Затова ви пожелавам:

Щом сега надигнем чаши,
още утре да са ваши
всички суми (и останки)
от любимите ни банки.

А пък те да не фалират:
кредити да циркулират
и на пълни обороти
всяка банка да работи.

А пък родните рибари
нека вадят все товари
с паламуди и скумрия,
вместо пъстра мръсотия.

Някой може би ще каже:
"Много искаш", ама даже
ако пръста си помръдне,
нещо може и да сбъдне...

Именници, днес не трайте.
Че и онзи горе, знайте
може да определи ви
като "риби мълчаливи"...


сряда, декември 03, 2008

За летящите чинии, българския футбол и журналистическата стилистика

В. "Седем", сряда, 03.12.2008

Помня, че преди години, в зората на нашите демократични промени, когато сензационната новина все още не се бе настанила уютно в пространството на родната журналистика, вестниците бяха много забавни. Поне от гледна точка на удивителното количество дивотии, изпъстрили техните страници. Ухото на нашенеца все още не бе „обръгнало” на езиковото опростачване и променената вестникарска стилистика го галеше с гаменската си фриволност и нетрадиционна интонация. По онуй време „флагман” на словестното новаторство бяха изданията на Пресгрупа „168 часа”. Няколко години след падането на Берлинската стена възпитаниците на СУ”Св.Климент Охридски” вече бяха зщитили няколко десетки дипломни работи, изследващи езика на часовите вестници...
Та в един такъв вестник се бе кукнала новината, че няколкостотин жители на голям крайдунавски град, събрали се в някаква местност, с часове са чакали посещение на извънземни. Темата НЛО все още бе крайно атрактивна и „одиозни” фигури от вида на Киро-контактьора често срещаха летящи чинии. Измъчено от посткомунистическия хаос на прехода, гарантиран от управлението на посткомунистическите социалисти, народонаселението очевидно бе вдигнало очи към висините. С надежда поне Неидентифицираните Летящи Обекти да напълнят празните чинии на сиромашката му софра. Празните чинии така и не се напълниха – но страниците на вестниците постепенно се изпълниха с пищните прелести на нов вид НЛО (неидентифицирани Лежащи обекти). Комай единствената „извънземна сензация” си остана четвъртото място на световното първенство по футбол в Америка... Само дето и „трикольорите”, подобно на вестниците, промениха своя облик. Играта им започна все-повече да напомня оная метафора на Радичков, в която разни монголоиди тичали по полето и викали:”Хипотеза-а-а!”... Колкото по-богати на снимков материал, изпъстрени със силиконови красавици ставаха вестниците, толкова по-постни, пошли и кастрирани откъм журналистическа острота ставаха текстовете около тези снимки. Понякога се разнасяше немощно джавкане и скимтене по повод гафовете на скрито – или открито управляващите комунисти. Не повече – защото всяка категорично отстоявана гражданска позиция водеше до „отсвирване” от многотиражните вестници и представителни медии... С едно изключение – онзи период от четири години, през които правителството на ОДС започна истинската промяна. О, как се промени тогава и стилистиката на вестниците! Джавкането се превърна в яростен лай и свиреп вълчи вой. Пламенното слово на Виза Недялкова държеше „исото” на бруталните скечове, с които Слави Трифонов бичуваше управлението на лошия Костов. Четиригодишният мандат на първото автентично дясно правителство бе озвучен от взривовете на медийни скандали, образна емблема на които стана сензационното заглавие „Костов уби дете”! Спомняте ли си? Да сте срещали някъде „Жан Виденов закла жена”; „Сакскобурггота бастиса старец” или „Сергей Димитриевич взриви питейно заведение”? Май не сте! Нормален журналист не би изписал подобен идиотизъм. Пък и притежателите на големите медии не биха допуснали подобни писания. „Защото сме социалисти” – или, по-точно, онези, които ни управляват и държат в ръцете си медиите, са социалисти. Заглавието на тази набързо сътворена от премиера и вдъхновена от висок партиен форум книга подозрително нопомня хоровия речетатив от един рекламен клип ”Защото така ни харесва!” Усещате ли близостта в ритмоинтонацията? Само че, на нас така не ни харесва. Не може да ни харесва нито бруталният, разюздан език на агент Димитър – бивше журналистическо величие, ругаещо свой „медиен конкурент”; нито сервилното блеене журналистическите ибрикчии, оправдаващи и възхваляващи най-компрометираното в историята на прехода ни правителство. Както не може да ни харесва дереджето на българския футбол или поведението на затъпелия от беднотия електорат, очакващ не неговото участие в изборите, а извънземните да променят съдбата му... Очевидно, и на европейците не им харесва...В такива моменти дари привидно мъртвата журналистика трябва да възкръсне! Ще кажете – ама това е метафора! Метафората винаги носи в себе си някакво скрито сравнение. Искате ли да разгадаете една метафора?
Във времето, когато нашенци чакали извънземните, един друг вестник разказа интересна случка. Възрастен жител на провинциално селище обичал да попийва. Благоверната му вдигала скандали. Възмутен от поведението на бабичката (и добре наквасен), дядото решил да я накаже, като инсценира самоубийство. Отишъл в мазето, стъпил на някакви щайги, прикрити зад куп боклуци, метнал едно въже през врата си и зачакал. След малко дашла старицата, видяла мнимия самоубиец и писнала. Насъбрали се съседи, повели ревящата жена, а в избата останала една комшийка – да пази мъртвеца да не вампиряса.Ама като се видяла сама, току мушнала под престилката няколко буркана от зимнината. Старецът си кротувал... Но когато булята посегнала към рафта с наредени бутилки, тихо мъртвият казал:
- Не пипай рикията!!!

неделя, ноември 23, 2008

Бяла приказка


(но не по Валери Петров)


Падна първи сняг за тая зима...
С него - и за парно първи сметки.
Бройка, в резултат, неизчислима
минаха на шапки и жилетки.

Бели като снежните парцали
са за кмета всичките кахъри.
Както гьола жабата си хвали,
той ни хвали нашите яхъри:

Президент си имаме наперен;
премиер добър и всераздаващ...
Не е както в САЩ живота - черен
като новия им управляващ!

На Никулден наши пенсионери
може на морето пак да пращат!
Риба там за тях да се намери,
няма колкото за кит да плащат.

А на осми родните студенти
в „Шератон” и „Риц” ще се събират,
там ще хвалят свойте дивиденти...
После пак ще фотосинтезират.

Даже и в най-ледената зима,
всичко е у нас цветя и рози!
Само радост и мечти да има...
и възможно повечко налози!

сряда, ноември 19, 2008

Сено – слама

В. "Седем", сряда, 19.11.2008


Военните историци много обичат да припомнят един анекдотичен факт, свързан със строевата подготовка на младата българска армия след Освобождението. За да се научи да марширува, войникът трябва да изпълнява командата „леви – десни”. И доколкото довчерашното селянче не разумява разликата между левия и десния крак, защото в битовата му култура тези понятия просто не съществуват, въпросната команда е заменена със „сено – слама”. В онези времена нашенецът идеално разбира разликата между двете съществителни нарицателни, без да е нужно да знае какво е съществително име като част на речта...
В късната есен на 2008-ма българинът трябва да е прозрял,че наистина няма нищо ново под слънцето. Защото политическият смисъл на „лявото” и „дясното” в обществения живот му се губи точно както на преплитащия краката си селяк от онези далечни исторически времена. Ами помислете – в момента най-голямата управляваща и „лява” партия (онази, на „трудовия народ”) е окупирала всички властови позиции на държавата. За трите години от нейното управление инфлацията е нарастнала с 36% (по официални данни). Неофициално всяко влизане на трудовия народ в бакалията и всяко месечно плащане на сметките умножава тази представа по две! Светът е разтърсен от апокалиптична финансова и икономическа криза, а висши държавни чиновници (когато не са на поредната задгранична командировка) с ведра физиономия повтарят на какъв „остров на блаженството” живеем, щото инак уплашеният електорат щял да хукне и да си изтегли парите от изпостелелите банки... Ще изтегли, ако има какво! И това се отнася поне за 70% от населението... А премиерът нагло заявява, че неговата партия (воглаве с него самия) трябва да управляват поне още четири години, щото сега знаел поне 30 пъти повече от оня злощастен момент, в който пое кормилото на властта. Ако съдим по поредицата от гафове, на които Сергей Димитриевич наистина е специалист, развитието е налице. Как бихте оценили, например, неговата критика над решението на съда по повод един от синдиците на Кремиковци?! За подобна издънка в нормалния свят изритват от властта с шут. Ама не „ляв депесарски шут”, а такъв, след който една партия ще види вече изборна победа само през крив макарон... Защото всяка глупост на партийния лидер се стоварва върху реномето на самата партия. Ами ако глупостта се превърне в социална и политическа практика? Тогава ще трябва да се върнем към представата за оня „опак край”, за който преди повече от 100 години поетическото слово на Пенчо Славейков изрече:”Знайни са тамо свещени слова://равенство, братство, свобода//както навсякъде, плява под тях//дъвче смирено народа”. Е, плявата към дясното или лявото ще я отнесете?
Така, че по понятни причини за прогресивно изгладняващия и оголяващ електорат днес все по-актуални стават проблемите на дясното. За което потенциалният гласоподавател трябва поне да се досети, че през 19-годишния ни преход към демокрация реално е управлявало общо четири години и десет месеца. Десетте месеца на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Май не е много? Обаче е достатъчно, за да се излеят върху това управление тонове помия от хули и клевети. То е виновно за комунистическите изборни манипулации от началото на прехода; за раждането на разюздана криминална престъпност от времето на Беров; за хиперинфлацията при управлението на Жан Виденов; за вонящата, безпардонна корупция от последните 7 години. Виновно е, щото Филип Димитров е префърцунен интелигент, а Иван Костов задигнал имотите на царя, докопал скритите пари на БКП, прилапал сараите на Доган и освен това е циганин!... Виновно е, защото през 19-годишния ни преход към демокрация Димитров даде лошия пример за морал в политиката, а Костов увеличаваше заплатите в бюджетната сфера с 20% годишно; стабилизира икономически страната, навря в миша дупка наглите мутри с грандоманските им джипове и отвори пред България вратите на НАТО и ЕС... А нашенецът се почесва по гавата и се чуди дали дясното ще се обедини. И не разумява, че „обединяване” в политиката не означава формално сливане на партии, а обединение на онези, които гласуват за политиката на въпросните партии. ДСБ категорично и последователно повтаря, че няма да се коалира с комунисти, догановисти и царисти; че за нея приоритетни са икономическата стабилизация и промяна на политиката по доходите; озаптване на корупцията и стратегическата визия за бъдещето. Герб и СДС с различни гласове твърдят същото. Когато трите партии го изрекат в един глас, този глас ще бъде чут от гласоподавателя... Бъдете спокойни, дами и господа. Самият живот ще изостри слуха на нашенеца. Той поумнява и се ограмотява политически само когато джобът му се опразни. Нямайте грижа, процесът е в ход!
Като не разбираш каква е разликата между дясното и лявото в политиката (а не ти е съвсем ясна и разликата между сеното и сламата), заменяш тези понятия с разбираеми представи. Петнадесет години българинът не ходи, а подскача на ляв крак. И както и да му повтарят, че е чудесно да живееш на куц крак, накрая умората го поваля на земята...
Не може демокрацията да се изправи в целия си ръст, когато нейните граждани стоят на колене.

сряда, ноември 12, 2008

Мислителят


На 12 ноември 1840 г. в Париж се ражда Франсоа Огюст Рене Роден, името на когото у нас обикновено свързваме със скулптурата „Мислителят” (1888) Всъщност, за твореца това е само поредната крачка към грандиозния замисъл – „Портите към ада”. Монументален скулптурен портал, върху който художникът работи до края на дните си, без да успее да го завърши...
За нашенеца темата за портите към ада не е особено атрактивна. Той е свикнал с формите на полусрутения монумент, кацнал пред НДК , и би могъл да види в него българската проекция на онова, което е вълнувало един френски скулптур. Защото България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Все сатанински оръжия, трасиращи пътя към ада. Та е възможно оная страшна порта вече да е премината – инак как да си обясним факта, че гримасите на грозотата въобще не впечатляват електората?
За нашенеца в момента е актуална темата за Робинзон. Като един същински герой на Дефо той здраво е стъпил върху земята на тайнствен остров, заобиколен от бушуващите вълни на световна финансова криза. И божествен глас „свише” му повтаря, че няма страшно. Достатъчно е да се довери на здравите си ръце, енциклопедични познания и вярата в правителството, за да се оплези на природните стихии и докаже на света какви може да ги надроби един български корабокрушенец... Само че, поради вродената си интелигентност, той е чел „Робинзон Крузо” и се досеща, че из пустия остров от време на време бродят канибали. И в галопиращите цени на хляба и продуктите от първа необходимост; в протестите на зърнопроизводители и работници; в стоварващата се върху главата му енергийна секира; в скърцането, което се носи от образователната система; в писъците, ехтящи от полусрутената сграда на здравеопазването комай прозира стъпките на канибали, изпъстрили девствения пясък на пустия остров...
А правителството се е кукнало на своя божествен Олимп и с олимпийско спокойствие управлява държавата. То не се вълнува от живота на еднодневките. То се е вторачило в необходимостта със зъби и нокти да брани своите превилегии... Чарда езически богове, потънали в котерийни борби, превърнали кражбата и лъжата в свой божествен прерогатив и обитаващи свой собствен, утопичен свят. Но великият английски мислител, създал блажения остров „Утопия”, му придава сърповидна форма. Историята положи върху този сърп един чук – и се роди оня сърп и чук, в който управляващите къде тайно, къде явно се кълнат. Само че, другото име на този сърп и чук е антиутопия!.. Така, че божественото им спокойствие съвсем не е гарантирано от съдбата.
Инак и мнозинството управляващи, и мнозинството управлявани знаят, че Роден е изваял „Мислителят”. Уважаеми дами и господа, вгледайте се в неговото изображение. Не ви ли прави впечатление, че фигурата е опряла лакътя на дясната си ръка върху лявото коляно? Вероятно не за да ни внуши, че не страда от дископатия... И не заради разсъжденията на пишман –политолози колко малка била разликата между „лявото” и „дясното” у нас.
Искате ли да помислим върху това?

понеделник, ноември 10, 2008

10-ти ноември (№2)

Десети ноември е – дата велика
за нашия беден народ...
Навлезе любимата нам политика
във нов, непознат епизод.

Простихме се с Живков. По негово време
така си ни беше добре!
Имота ни нямаше кой да отнеме
и ходехме чак на море.

За всекиго имаше, бяхме си равни,
„Човекът” бе приоритет...
А днеска „човек” и „заплата” отдавна
вървят по обратния ред.

Но някой решил да живеем, че трябва
по западен супер-модел.
Че даже и Виденов после ни взеха,
народа ни гордо повел...

А гледаме днес – почти двайсет години
по-късно – отново сме тук.
Формално Европа (я виж!) приюти ни,
а иначе тънем в боклук.

събота, ноември 01, 2008

Събуди се, народе...

Защото кои народи честват деня на народните будители? Ами, заспалите...
В нашия случай, народът е толкова заспал, че дори и "Десетте най-досадни будилника на нашето време" (http://big.bg/modules/news03/article.php?storyid=17550) ще бъдат изправени пред предизвикателство да го събудят... Затова пожелавам на всички, които считат себе си за будители, или че поне са допринесли с нещо дори и малко за "пробуждането" ни, да продължават все така и никога да не се отказват!
Един поздрав за всички с една песничка на НЛО и пожелание за страхотен и успешен ден!

"Народа спи"

Народът спи безплътен призрачен сън.
Народът спи във умопомрачение.
Народът спи, а страшно става навън.
Народът спи, нароооодът спи.
Народът спи, а някой краде банки,
друг - купува души,
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи
нароодът спи.

Народът спи, юнак балкански мълчи.
Народът спи във скучно примирение.
Народът спи, а някой друг пак блести.
Народът спи, нароодът спи.
Народът спи,
а някой краде банки, друг - купува души,
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи
Народът спи

Народът спи, безплътен призрачен сън.
Народът спи със биволско търпение
Народът спи, със чужди трясъци вън
Народът спи, нароодът спи.
Народът спи,
а някой краде банки, друг - купува души
съвсем тихо.
Народът спи, а пада перде над очи.
Народът спи
Погледни - нароодът спи, (2)
Безплътен призрачен сън...

петък, октомври 31, 2008

Хелоу-ин, хелоу-аут (или чужд празник по нашенски)


Ликуй, народе, старо днес и младо
отново цял ден „Хелоуин” празнува.
Но нашенец на майка, баба, дядо,
от с`ърце и душа цветисто псува.

Отново вещици, вампири, хали
отблизо и далече се събират.
У нас отколе те са се събрали...
и главно в Парламента се намират.

Днес няма ярки тиквени фенери
панели и прозорци осветили.
Инфлацията само ни се звери,
и като тиква срязана се хили.

Наместо да си хапне днес богато,
детенце любаво вир-сълзи рони,
защото струва си теглото в злато
една оскъдна порцийка бонбони.

А вий, оранжеви, узрели тикви –
любим деликатес за наште маси
кой роден нескопосан политик ви
превърна в синоним на глупостта си?

На Хелоуин, подобно на децата,
на портите обнадеждено тропа
и пита „Хелоу! Може – ин?” страната.
„Хелоу, но – аут!” отвръща й Европа.


(Публикувано във в. "Стършел", петък, 31.10.08 ;))

сряда, октомври 29, 2008

Не користи ради...

В. "Седем", сряда, 29.10.2008

Напоследък, в духа на „Голямото четене”, в главата ми непрекъснато се въртят заглавията на два романа. Но когато от телевизионния екран бодър дикторски глас ме съветва: ”Гласувайте за любимия си литературен роман!...” – а това вероятно предполага, че има и физически, биологически или, примерно, стоматологични романи, желанието да спечеля статуетката „Златен палец” с помощта на SMS-и стремително се изпарява. За сметка на това все по-ясно ми става защо в съзнанието се връща споменът за „Дванадесетте стола” и „Златният телец” на Илф и Петров. Покрай всичко друго, всред очарованието на шегата, тези книги ни срещат с анекдотичните – и все пак уродливи фигури на герои, които не биха могли да се родят в друго общество освен онова, което е „осветено” от диктатурата на пролетариата. Иначе казано, в света на соца...
Дори идиотската тавтология „литературен роман”, която е достоен конкурент на езиковия бисер от Биг Брадър „основата се базира на реалната действителност”, прави възможно сравнението между нашето битие и сатирата на Илф и Петров. Нали именно образователната ни система се занимава с изучаването на изкуството литература? Но тъй като управляващите очевидно са крайно недоволни от нейното състояние, пък и вероятно изпитват известни съмнения в ефективността на реформата, „отпочната” от просветното министерство, остава им да включат тежката артилерия на „Стахановския почин”. Да масовизират „окултуряването” на нацията по познатия социалистически тертип. С държавни мероприятия – и с личната инициатива на съвестни социалистически труженици. И повечето средства за масова информация бълват езикови пошлости и простотии (извън добре обмислената стратегия на демагогия, недоизказаност и отявлени лъжи). А наскоро скромен труженик от сплотения колектив на духовенството нарече премиера „пич”, развивайки с неописуемо простодушие нова лингвистична теория за мястото на вулгаризмите в светоусещането на младите. Добре поне, че не използва женския род на тази словоформа!...
Но младите, уважаеми дами и господа, не се впечетляват от подобно интимничене. Младите – особено ако са ученици в качествено училище – застават редом с преподавателите си, когато се сблъскат с рецедивите на соца. Както става във Френската гимназия. И не се заблуждавайте, че техните учители ги „манипулирали”. Защо не успя да ги манипулира просветният министър по времето на учителската стачка? Той имаше доволно неприятни изживявания с протестиращи млади хора. Защото грамотните млади хора притежават удивителна интуиция и остри морални сетива. Срещата с несправедливостта винаги ги взривява... Както ги дразнят одиозни фигури и характери, изплували сякаш от „светлото” социалистическо минало! Преди осем години учениците и учителите в една софийска езикова гимназия протестираха месец и половина и отстояха моралното си право да отхвърлят директор – парашутист, спуснат със заповед от самозабравил се чиновник. Ще кажете – ама това не беше ли по времето на лошия Костов! Знаете ли каква е разликата между времето на лошия Костов и добричкият, усмихнат Станишев? Протестите на онази езикова гимназия доведоха до уволнението на един шеф на регионален инспекторат. На един просветен зам-министър. И на един псевдодиректор! Защото разликата между демокрация и псевдодемокрация е както между Канада и Канализация... Днес уволняват директор, зад който са застанали ученици и учители. Само че след това от гимназията ще си тръгнат и най-качествените учители. Как мислите, че се изгражда един професионалист? Само в тъпите филми героят, който е карал самолет единствено в симулатор, поема управлението и тутакси приземява въздушния лайнер... Но дали това е прецедент? Преди няколко месеца волейболният отбор на България изпусна възможността да се представи блестящо на Олимпиадата. Заради прищявката на самозабравил се чиновник. Някой да не го разбра? И какво стана с чиновника? Нищо. Той просто постъпи според повелите на Шолоховия герой – „Аз съм тук съветската власт!” Именно манталитетът на социалистическия държавен чиновник раждаше такова високомерие (граничещо с дебелоочие) и чувство за недосегаемост. Такова може да бъде само поведението на сенки от миналото... Председател на управляваща партия нехае, че на метри от него може би са „самоубили” най-близкия му помощник... На министър от социалистическата партия не му пука, че няколко хиляди души –„фабричен пролетариат”, утре ще останат без работа!
Но България не се е върнала в миналото – колкото и тъжна да е тази истина за управляващите. Затова техните напъни в най-добрия случай ги доближават до жалкото и смешното в героите на Илф и Петров. Правителството просто се превъплъщава в тези герои. И когато реши, че е обидено на опозицията, крещи с треперливия гласец на Васисуалий Лоханкин от „Златният телец”- „Вълчица си ти, Варвара...И кучка при това си ти!...”. А когато сгафи за пореден път, мънка като захвърлилият расото отец Феодор: „Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!”*
Само дето съпругата липсва. Или в нея се е превъплътила партията-хегемон?!


* Сигурно не е нужно да превеждаме “черковнославянския”, с който си служи отец Феодор. Да оставим превода на оня нашенски свещеник с лингвистичните заложби...

сряда, октомври 15, 2008

Циркаджиите

В. "Седем", сряда, 15.10.2008

Имаше по времето на соца един анекдот от поредицата „Златната решетка”, който твърдеше, че тримата най-големи циркаджии на България били тримата Тошковци – Тошко Козарев, Тошко Колев и Тошко Живков. Само дето първите двама разсмивали народа, а последният го разплаквал... Като оставим настрана смисловите акценти на позабравеното прозрение, този виц насочва вниманието към интересен лингвистичен феномен. Към удивителната способност на българската реч да променя лексикалния смисъл на думата по най-невъобразим и неочакван начин!
Всъщност, словоформата „цирк” (от лат. circus – „кръг”) днес означава вид изкуство, което включва акробатика, гимнастика, дресура, клоунада... По време на Втората световна война роденият в Прага писател Едуард Бас създава най-зрялата си творба – „Цирк Хумберто”. Романът е преведен на всички европейски езици и става един от класическите примери за това как трябва да се защитава гражданска позиция. Не зная колцина от чиновниците в министерството на културата са чели тази книга, но ако съдим по отношението им към цирковото изкуство, което в България има своите забележителни традиции, въпросните очевидно трябва да се включат в инициативата за „голямото четене”. Защото в съзнанието на мнозина думата „цирк” битува с преносния си смисъл – весело, шумно и забавно, но най-вече недостойно поведение или зрелище. А съществителното „циркаджия” рефлектира в представата за смешник и простак, който разсмива околните с простотиите си. Друг е въпросът доколко простотията би трябвало да ни разсмива... Но какво можем да очакваме от общество, в което простотията е станала норма на поведение; опошляването е политическа практика на управляващите, а примитивната клоунада напълно замества нормативната етика? Когато един премиер посреща в Министерския съвет представители на опозицията с дебелашкото: „Здравейте, циркаджии...”, това „изтънчено” чувство за хумор или си е чиста психопатология, или ни отвежда към определен вид спомени. Спомените за циркаджията Тошко Живков, простотиите на когото се възприемаха като „шегаджийството на човека от народа”! Завинаги ще останат в анекдотичния ни фолклор неговите бисери (...тази година полупроводници, догодина цели проводници!...); идиотското му гримасничене; спонтанният смях, в който се заливаше при поредната си словестна джвачка. Той дори направи смел опит да коригира граматически българския език, въвеждайки във вербалната ни практика „комунизЪмЪт и социализЪмЪт”. И маса журналисти в своите писания използваха тези словоформи по същия начин! Защото сервилността винаги е слуга на простотията – особено, ако простотията е от онези, които разплакват...
Но замислете се – днес министър-председателят на България в един често повтарян телевизионен клип реди патетични слова за Отечеството, неговата история и бъдеще. И произнася: „...Колко много сме преживЯли...”! Естествено, за родения в Херсон, Украйна Сергей Димитриевич е възможно и да не познава фонетичния закон за променливо „Я” в българския език. В края на краищата, той е следвал история в Московския държавен университет, а не филология в СУ”Св.Климент Охридски” например. Но аз съм имал прекалено много ученици, родени в Русия, които биха се притеснили от подобна фонологична грешка. Защото едно е да си „преживял”, а друго е да сме „преживели”! Очевидно, през последните седем години някои хора добре са си „поживЯли” в милото ни отечество... И ако оставим настрана черния хумор, тази грешка е симптоматична. Мигар не се намери един грамотен човек в обкръжението на премиера, който да го коригира? А колко струва този клип и неговото излъчване? Ясно е, че се е задействал познатият от „тошово време” синдром на сервилността. А той е много страшен, защото отвежда към безпардонната мегаломания на „правоимащите”. И към добре познатата войнстваща парвенющина на един бай Ганьо, който може да ти натика грозотата в лицето и да извика: - Що не се смеете, бе?! Гиди с чифути!.. Дали пък това не е имал предвид българинът, променяйки лексикалния смисъл на думата „цирк” ? И в представата за управлението на държавата е прозрял икономическата акробатика, социалната гимнастика, журналистическата дресура и политическата клоунада. Все „дейности”, които нямат нищо общо с благородното цирково изкуство...
Но в този смисъл е невъзможно циркаджиите да са онези над милион български граждани, които със средствата на смеха са се опитали да коригират поведението на управляващите. Защото те съществуват – независимо от графологичните мъдрувания на премиера... Нито са циркаджии представителите на опозиционните партии. Най-малкото по силата на факта, че не те управляват България, която уютно се е настанила в мръсното и вмирисано на мухъл мазе на сградата, обитавана от европейските народи! Наистина хуморът се подхранва от грозотата, неправдата и глупостта. Но за смеха винаги са нужни поне двама. Никой освен лудите не се смее сам. А присмехът е занятие самотно...
Как ли трябва да оценим присмеха на премиера?

понеделник, октомври 13, 2008

Без-опасно шофиране?

Днес - 13 октомври - било ден на безопасното шофиране, или поне така казват по радиото...
В България, види се, това открай време е един много наболял проблем, който може да се дискутира много. Няма да се впускам в разсъждения - нека оставим това на експертите-анализатори, за това им се плаща - да не им изземаме функцията!
Вместо това, ще се опитам да възпроизведа една кратка лекция на невероятния Камен Донев, част от един негов моноспектакъл, свързана тъкмо с тази тема (доколкото е възможно, разбира се - цитирам по памет):

- Както знаем, дами и господа, у нас на пешеходна пътека се чака. Стойката, която човек заема, докато чака, е много характерна, и на нея може да завиди всеки виден лекоатлет. Ето така например! (Застава в поза, подобна на бегач на стартовата линия). Центърът на тежестта трябва да е върху единият крак, а в двата края да е уравновесена. Човек трябва дори да си носи наръч с прътове за овчарски скок - просто за всеки случай, ако колите спрат, направо да се засили и - хопаля!. Също така в медийните пространства се разработва идеята на всяка пешеходна пътека да стоят по двама души със сигнални пистолети, та пешеходецът да не върти глава, а да гледа само напред... И когато се чуе сигналът, всички да тръгнат - по-скоро да се втурнат напред! Така може да има дори залагания за определени пешеходци... Но в тази поза се чака средно около час-два-три, може и повече. Когато най-сетне колите спрат и позволят на пешеходеца да премине (той вече е напазарувал и може да потегли с покупките), в неговия поглед се чете един-единствен въпрос - "Мене въобще има ли ме?" - и в главата му трескаво се препират мисли: "Стоя тук вече четвърта седмица... Джиесемът ми звъни - значи ме има; ама аз не го вдигам - значи ме няма!"... Шокът е толкова силен, че в организма на реципиента се задейства условен рефлекс - в резултат на което се наблюдават най-различни парадоксални реакции. Някои пешеходци огладняват, а други се напикават! Някои пък забравят за какво изобщо са застанали на пешеходната пътека и напрегнато се мъчат да се сетят... Докато шофьорът се опомни (щото и той се е объркал, но накрая се усеща), търпеливо им прави знак да преминат. Знакът обикновено се прави под формата на махване с ръка (маха с ръка, показвайки уж пешеходна пътека) - "Хайде, минавай бе, твойта майка!". Някои пешеходци се ядосват на това и реагират твърде честолюбиво - все едно "Какво?! Ти какво си мислиш, че не мога да премина ли??? Така ли?!"... Когато най-накрая пешеходецът се сети какво трябва да направи, той преминава. Преминавайки, решава, под влияние кой знае на какви фактори, че е редно да благодари на шофьора, че му е направил път. И го прави - благодарността обикновено се осъществява чрез кимване на глава и дори поклон. Някои даже се спират и казват "Благодаря!". Което, само по себе си, е вече шокиращо! Все едно след като си правил любов със съпругата си, да й кажеш "Пенке, мерси!". Още по-шокиращо е, когато тя каже "Моля"!." Как може да благодариш за нещо, което имаш право да получиш, което ти е дадено по закон, ако щеш и от самия Господ-Бог?! Защо ще благодариш, че са ти направили път, като по закон са длъжни да ти направят път?!

Мисля, че е редно да спрем дотук... Последният въпрос от своя страна поражда и у нас друг риторичен такъв - аджеба, нужен ли е специален "ден за безопасно шофиране", след като шофьорите са длъжни да карат безопасно (разбира се, за тази безопасност и пешеходците е редно да направят каквото е по силите им)?! Това ни навежда на мисълта, че по всяка вероятност, след като имаме един-единствен ден в годината, посветен на "безопасното шофиране", то значи всички останали (364 - или колкото са там) дни от нея са посветени на "опасно шофиране"...
Дали пък ако отделим един специален ден на опасността по пътищата, процесът няма да се обърне, и шофирането от само себе си да стане без-опасно, вместо опасно? Остава да чакаме с надеждата някой ден това да се случи...

понеделник, октомври 06, 2008

100 километра

Щом се будя,
съм щастлива, като зная, че събуждам се единствено до теб.
Щом изляза,
съм доволна ако зная, че излизам пак, за да се видя с теб.
Ако пия,
ще се радвам и на хубавата мисъл, че напивам се за теб.
И да вия,
пак не е проблем, когато знам, че правя го отново аз за теб.

Сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.

Щом работя,
зная, че не е напразно, а работя аз единствено за теб.
И банкноти,
и стотинки, ще отидат всички до една единствено за теб.
Прибера се,
и щастлива съм, щом зная, че прибирам се отново пак при теб.
И за нас е
раят на земята, само ако заедно сме винаги със теб.

И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.

Щом съм тъжна,
и това ще понеса, защото тъжна съм единствено без теб.
Щом мечтая,
и мечтите ми са само пак за времето, прекарано до теб.
Щом съм тука,
ще съм винаги добре, когато зная, че ще бъда пак при теб.
На боклука,
ще отида, ако трябва, ако зная аз, че правя го за теб –
и на боклука ще отида аз за теб!

И сто километра ще вървя,
и после още толкова,
само за да се строполя
миг след това
пред твоята врата.


(Вдъхновено от http://www.youtube.com/watch?v=O3tNylJr7Z4 Поздрав! )

петък, октомври 03, 2008

„Бог създаде...” А обществото?

В. "Седем", сряда, 01.10.2008

„Бог създаде човека по свой образ и подобие... и човекът му отвърна със същото!” – казва един поет, перифразирайки цитат от недоизяснен източник. Перифразираме ли на свой ред поета, бихме могли да произнесем: Обществото създаде децата по свой образ и подобие... и децата му отвърнаха със същото!
Никак няма да е лошо, ако се позамислим над тези думи, когато се връщаме към толкова баналната и толкова вечна тема за младите. Защото въпросната тема рефлектира в онова, което наричаме „медийно пространство”, с една ужасяваща полярност. От повтаряната до втръсване максима, че децата са най-добрата част от човечеството и на младите принадлежи бъдещето – до прозрението, че децата са невъзпитани, учениците – неграмотни, а младите – безотговорни и неблагонадеждни. Но темата за конфликта между „бащи и деца” в случая не ни интересува. Просто си припомнете, че корените на този конфликт обикновено се крият в моралните темели на обществото. И не забравяйте, че по дeфиниция всяко следващо поколение от някаква гледна точка е по-умно, по-знаещо и по-адаптивно от предходното. Въпрос на акцелерация...
По-скоро се запитайте – а за кои млади всъщност говорим? За онези очарователни малчугани от предаването „По-по-най”, или за унило чакащите да завърши ремонтът – и натъпкани в недотам ремонтирани детски градини хлапета?... За малките проофесори от „Това го знае всяко дете”, или за малолетните проституиращи и убийци; прогимназисти, които си спрятат порнофилмчета или гърмят с пищови в училище? За десетокласници, организиращи престъпни групи; гимназисти, брутално разфасовали съученика си; зрелостници, които се явяват на матура, без да познават българската азбука... Или златните медалисти от олимпиади; победителите от международни конкурси; ученици, прославили България, с които висши държавни чиновници толкова обичат да се снимат? Може би имаме предвид младите хора, получили блестящо образование в Принстън, Харвард и Оксфорд? Една от тях, бивша моя ученичка, се завърна със златния си медал в родината при управлението на Сакскобурггота, цяла година се бори, за да влезе в едно министерство, две години води свирепа битка с глупостта и хаоса в него и накрая напусна, за да заработи в частна фирма... Поне остана в България. Мога да ви дам десетки подобни примери. Но нали гръбнакът на царското правителство бе пак от младежи, върнали се от чужбина? Помните ли, нарекоха ги „великденчета”. Бившият Президент и правителството на лошия Костов ги бяха поканили да помогнат на управлението... Те обругаха управлението, застанаха начело на държавата и заедно с коронованата особа ни подариха онези „реални и несимволични 800 дни”... Една от тях носеше върху пищната си гръд тениска, на която бе изписано: „Срам ме е от вас”. Днес тя продължава да е „отговорен фактор”, свързан с екологията. Само дето мен ме е срам от дереджето на екологията в България. И от управлението на България... Оказва се, че и европейците ги е срам!...
И още нещо се оказва – онези „млади лъвове”, които трябваше да европеизират родината ни, не бяха какви да е млади хора. Те бяха „от сой”. Бяха дечицата на бившата комунистическа номенклатура. Ами погледнете биографиите им! И не се заблуждавайте, че именно те са „представителна извадка” на младите българи с блестящо образование. Те просто с гордост (без кавички!) носеха морала на своите бащи. И го наложиха на обществото! А той си е един фалшив соцморал на двойните стандарти. На популисткото говорене. Защо се чудите тогава, че обществото е затънало в блатото на чалгакултурата, голотията е рекламен продукт, а миризмата на бардак лъха от всяко шоу! Не че въпросните – вече не толкова млади хора, са прости. Но в името на властта те трябваше да се погрижат за опростачването на обществото. Да сте срещнали последните седем години рекламен продукт, презентиращ знанието като ценност? Интелектът като богатство? Образованието като път към социален просперитет? (Извън оная идиотска реклама за матурата като екшън или сериал от „Сървайвър”) Едва ли някой все още се заблуждава, че не живеем в условията на фасадна демокрация, зад лъскавата фирма на която се вихрят гешефтарство и курупция в индустриални размери... Къде е „грижата за младите”? В графата за „младежта и спорта”? О, ужас! В псевдореформата на образователната система?! Много скоро ще усетите нейните резултати... В обществената атмосфера, воняща на престъпност, разкъсвана от корупционни скандали, онагледена от показни убийства?! Днес младите хора в България са свободни единствено в правото си на избор. В правото си да приемат – или да не приемат фалша на света, в който живеят. Децата са свръхчувствителни към фалша... За някои от тях срещата с деморализацията е пагубна. Останалите вече са се научили да слушат – и да разумяват изреченото ...
И когато чуят, например, от устата на висш държавен чиновник: „Бъдещето... зависи от нашите деца...” – вероятно си казват, че подобни хора могат да мислят в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.

събота, септември 27, 2008

Високо, високо

В. "Седем", сряда, 24.09.2008


„Дяволът е в детайла” – с тези думи един от европейските литературни класици коментира мястото на подробностите в художествения текст. Но и в пространството на реалното ни битие, което поне днес е твърде дистанцирано от света на високото изкуство, „окото на дявола” наднича иззад детайлизацията около събития от последните дни...
Несъмнено историята с висящия на незаконен лифт премиер е „гвоздеят” на седмицата. Медиите по достойнство оцениха събитието; обърнаха внимание и на откровението, че „Станишев е смел и не със сърце на заек”. Това, че паникьосаните гардове първо конфискували фотоапаратите на присъстващите журналисти и еколози, не е особена сензация. Местните полицейски величия побързаха да ни уведомят, че апаратите въобще не са прибирани, а освен това веднага са върнати. Пък опозицията направо използва тоя случай, за да протестира срещу погазването на свободата на словото и да напомни за отдавна необходимия закон за НСО, без който гражданският контрол над нея е невъзможен. Не е права опозицията. Щото има един дребен детайл, с който всички трябва да се съобразяват. Станишев просто е бил (и е) много високо – а от такава височина перспективата се променя, кръгозорът се разширява. Всичко става като в оная позабравена песничка на ФСБ „Високо” (Високо, високо, високо/ Високо застани...Звездите са звезди/Защото са високо). Можем да очакваме, че човек, който мери от високо, става високомерен, нали?
Вицепремиерът на България също е широкоскоен човек, а това го поставя високо в иерархията на политическите звезди. Въпреки очевидните проблеми, които настоятелно чукат на вратата на просветното министерство от началото на учебната година, той намери време да си побъбри в интернет с разни любопитковци. Впрочем, демонстрирайки висока култура и очарователно остроумие. Та на някакъв глупав въпрос – какво мисли за „седенката” от миналогодишната стачка на учителите – той отговори с добре премерена доза високомерие, че сега като се замислел, то си било направо седянка... Симптоматичен детайл, нали?
Не подлежи на коментар, че най-високо в обществената пирамида е кацнал президентът на републиката. Това, че инак добронамерените статистически изследвания са смъкнали рейтинга му под 50% , би трябвало да ни припомни историческата фраза „с малко, но завинаги”. Г-н Първанов очевидно стои над подобни маловажни подробности. Бившият председател на БСП вероятно се вълнува от една друга подробност. През 45-годишното управление на БКП (днешна БСП) датата 22 септември бе низвергната, натикана в прашасалите ъгли на историята и коментирана само, за да се осмее Фердинанд. Днес стогодишнината от обявяването на независимостта се превърна в грандиозно мероприятие на Столетницата, което до април другата година ще потроши сума пари. Може пък да породи и неудобни въпроси. Пак ще се наложи на Първанов да застане на високия пиедестал с надпис „Обединител на нацията”...
По тоталитарно време у нас битуваше един почти идеологически издържан анекдот в стил Хашек, според койта американски президент поканил на гости храбрия войник Швейк. След като му демонстрирал достойнствата на Свободния свят, за да подчертае и мощта на последния, го завел в секретно помещение на Пентагона. И като посочил пулт с три копчета, обявил, че те биха пратили в небитието една малка страна, една голяма страна и дори цялата планета. На което, според анекдота, Швейк отговорил:
- Господин президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил точно три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата!
Чудя се, какво ли би посочил на Швейк българският президент от посттоталитарно време, ако в духа на същия анекдот го поканеше на гости...
И какво ли би му отговорил Швейк?

понеделник, септември 22, 2008

За деня на независимостта (22.09)

Септември е. Празнувахме девети
преди. А днес е двадесет и втори –
денят, от който българи напети
са независими, свободни хора.

И този празник чества се с гърмежи,
подобни на гърма прочут край София.
Това душата ми така разнежи,
че даде ход на нова философия.

А тя е: независими сме ние
единствено от здравите си разуми.
Дори и глас в главите ни да вие,
повтаряме си: „Най да мислим мразиме!”.

Така сме независими изобщо
и от честта, морала и надеждите,
не щем да имаме с тях нищо общо
и гордо гледаме си изпод веждите.

Не сме зависими и от онези,
които най-отгоре са застанали.
От нас зависят техните трапези,
чрез нас каквото са сега са станали.

Но щом си мислим, че сме ги избрали,
тъй както... атмосферното налягане,
уви, каквото ний сме си постлали,
на него трябва вечер да си лягаме.

неделя, септември 21, 2008

Делото за спасяване на давещите се – дело на самите давещи се…

В. "Седем", сряда, 17.09.2008

Спомняте ли си онзи чудесен епизод от „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, в който великият камбинатор Остап Бендер, хукнал по дирите на баснословно богатство, е попаднал в провинциалното градче Васюки? Изпаднал в тежък финансов колапс, мошеникът се представя за гросмайстор по шах. Пред очарованите любители на тази интелектуално извисена игра той успява със завладяващо – и провокирано от глад – красноречие да очертае сияйни перспективи. Да предложи своеобразна реформа, която ще промени реалността и бъдещето им. Ще превърне васюкинци в проспериращи жители на световен център, побрал в себе си шахматната мисъл на планетата…Естествено, наивниците са излъгани и ограбени; мизерният им клуб не се превръща в импозантен небостъргач, а от олющените му, но покрити с флагчета стени продължава да се блещи идиотският плакат: „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”
Не зная по какви причини, но като се замисля за „реформата” в образователната система, пък и за реформаторските начинания в държавното управление от последните седем години, винаги се сещам и за този лозунг. Вероятно, не само защото връзката между състоянието на образование и наука от една страна и обществено развитие и просперитет – от друга, е очевидна. Всъщност, очевидна ли е? Преди дни прочетох в блога на несъмнено искрен – и несъмнено млад човек интересни разсъждения за проекта ЦЕРН. Не на равнището на традиционната есхатология (наука за края на света). Блогерът не очакваше от ускорителя да се цръцне „черна дупка”, която ще излапа територията на Швейцария и Франция и за десерт ще опоска планетата. Той просто задаваше резонен (според него) въпрос. Защо, аджеба, са потрошени милиарди за техническо съоръжение, което несъмнено ще „захрани” теоретичната наука... Може би ще доведе до преосмисляне на фундаментални закони във физиката... Но парите би трябвало да се вложат в нещо къде по-практично – например, борбата с рака! Нали на болните от рак не им пука, че могат да бъдат открити нови закони на мирознанието...
Стана ми мъчно за този българин. Текстът му бе написан грамотно; проблемите на битието очевидно го вълнуваха... Но като учител вече бях в състояние да „диагностицирам” повърхността на знанията му. Въпреки ”видимата” интелигентност и вероятна компетентност в дадена област. Защото бе ясно, че в училище този млад човек не е възлюбил физиката. Или химията и биологията. Или ако ги е изучавал отговорно, просто не е открил връзката между тези науки. Не е открил, например, мястото на физикохимията , биофизиката , биохимията в света на познанието. А без тях – и без помощта на десетки други научни дисциплини, „тайната” на раковата клетка никога няма да бъде разкрита... Фундаменталните закони на науката не признават „тяснопартийни интереси”, не могат да бъдат затворени само в конкретната област на познанието. Релативната връзка между тях е същностна характеристика на това познание и осмислянето на нови физически закони например неочаквано бързо би могло да доведе до кардинално решаване на въпроса с редица „нелечими” заболявания... Почти всяко домакинство днес ползва тефлонови прибори и съдове в кухнята. Но едва ли домакинята се замисля, че те са „рожба” на космически технологии, които пък са резултат на бурно развитие на космонавтиката, което пък е следствие на натрупвания в областта на физиката и астрономията. А онова, което наричаме „космическа технология”, използва целия инструментариум на науката. И всичко започва с няколко фундаментални физически закона, които се изучават в училище! Ето тази, толкова банална истина, не е разбрал нашият блогер, пък и много българи. И не само българи...
Но знаете ли, тук има и още нещо – битуващата представа за „фундаментална” и „приложна” наука. Поне историята на добре познатия ни ХХ век разкрива един интересен феномен. Бившите социалистически страни инвестират пари във „фундаментална наука”. В сферата на масовото образование поставят акцент върху приоритета на теоретичното познание. Обратно – при буржоазните демокрации вниманието е насочено към практическото приложение на науката. Към онези „приложни” дисциплини, с помощта на които се появява пазарен продукт, носещ печалба. ( И в двата случая „игнорирам” използването на науката за военни цели – тук правителствата и от двете социални системи демонстрират удивителен „консенсус” в схващането, че науката е преди всичко оръжие). Тази закономерност е разбираема – очевидно в традиционните условия на свободен пазар самата пазарна икономика стимулира стремежа към бърза печалба. Що се отнася до социалистическия труженик, той нямаше право да мисли за печалба. Той трябваше да открие абстрактната красота на теоретичното познание. Евентуално, като учен да живее във въздушните кули на академизма... И държавата инвестираше пари в масова, но „теоретизирана” грамотност. И в научна интелигенция, която си отглеждаше не без помощта на класово-партиен подход. Но все пак инвестицията в наука и образование разшири интелектуалния кръгозор на социалистическия човек. Той си припомни старата персийска поговорка, че който строи въздушни кули, живее като наемател; повзря се в дивотиите на соца ... и социализмът падна! Но след падането на Берлинската стена, несъмнено поумнялото човечество откри, че всеки от тези два модела е относително несъвършен и доста несъстоятелен. Че практическото използване на науката „зацикля”, когато липсва теоретичната база, без която няма да се появи алтернативният двигател; новото лекарство; „вълшебният” строителен материал. А и най-крупните инвестиции във фундаментална наука, без тя да намира своето конкретно приложение, са просто скъпа глезотия на диктаторски манталитет или партийна мегаломания.
Спомняте ли си първата вълна емигранти от бившите соцстрани, намерили своята „Мека” в западния свят? Те бяха научни работници, „хуманитаристи” и „техничари”, хора на интелектуалния труд. И компютърни специалисти, информатици, „софтуеристи”... Търсеха ги в Германия и Франция; Англия и САЩ. Защо точно тях? Нали Западът си е водещ в областта на компютърните технологии например! Той изпревари социализма още от времето на „лисенковщината” в съветска Русия, където кибернетиката бе обявена за лъженаука!... Ами защото се оказа, че преди да започне да се занимава с информатика, социалистическият специалист е изучавал фундаментална математика. А без нея в тази наука не можеш стигна по-далеч от светоусещането на хакерчето... Тази истина промени качествено представата за образованието; рефлектира в поредица от реформи на образователната система в редица европейски страни – Ирландия, Германия, Италия... И ние имаме щастието да бъдем свидетели на крайния резултат – изграждането на гигантски ускорител, погълнало колосални средства и време. Този ускорител няма да донесе конкретни финансови приходи, а теоретични знания. Но те реално ще променят битието ни... В експеримента участва интелектуалният потенциал на планетата; икономическата тежест е разпределена между страните от ЕС. Тридесетината български учени, които са там, би трябвало да ни карат да се чувстваме щастливи... Ние обаче не се чувстваме щастливи. Защото подозираме, че у нас скоро ще останат по-малко от тридесетина учени. Светът се глобализира и реформира, загърбвайки старото – ние се затваряме в нашенската си, провинциална, вмирисана на мухъл, нова-стара представа за реформа в образованието и науката. Ние – или правителството, „измъдрило” стратегията и практиката на тази реформа?
Двеста години българинът с всяка намерена пара открива училища; днес „по икономическа целесъобразност” ги закриват... През 1908г. една учителска заплата прави даскала икономически независим – сто години по-късно, младият учител вече започва с 450 лв., а оня с 30-годишен стаж получава колосално месечно възнаграждение от 575 лв. Евентуално... И не ми казвайте, че за България това си е съвсем приличен доход, защото подобно твърдение вони на лук и вкиснало. Както „понамирисва” фактът, че бъдещият учен е „спонсориран” от държавата с 450 лв., но като стане „млад учен”, заплатата му ще падне. България е член на ЕС, а не глуха, забравена от Бога провинция на Османската империя, в която самозабравили се „билюкбашии” налагат добре контролирана политика по ниски доходи. Дрънкайки патетично колко хубави реформи провеждат и какви светли бъднини ни очакват под тяхното мъдро ръководство...
А може би нещата стоят по-иначе? Дали правителството не напомня по-скоро един изгладнял Остап Бендер, който, вживявайки се в ролята си на гросмайстор, е готово да изнесе пред прехласнатия български електорат шахматен сеанс на 160 дъски. С дълбокото убеждение, че първият ход: е2 – е4 – не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина то си представя съвсем смътно... И когато, подобно на васюкинци, подгоним мошениците за един здрав пердах, в желанието си да ги докопаме по-бързо, рискуваме да обърнем лодката, с която гребем след тях. По законите на физиката. Както се случва с наивните любители от романа на Илф и Петров... Вероятно, само тогава ще оценим дълбокия смисъл на фразата – Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!

понеделник, септември 15, 2008

Поздрав за учениците


Петнайсти е вече - звънецът удари.
Събрани са в двора и млади, и стари
Оратори, молейки малко внимание,
задружно отправят ни туй пожелание:

Тъй, както порои небето изтръгва,
така и на нас по вода да ни тръгва!
И както из въздуха химнът се чува,
добрата ни слава навред да пътува!

Понеже безплатни учебници има,
безплатна да бъде и тази година!
Огромни понеже са наш`те заплати,
да има училища в сгради-палати!

Децата ни нека се хранят с учение,
тъй както с безплатни закуски-дарение;
с блестящите си униформени дрехи,
блестящо да жънат учебни успехи.

Дано само тоя проблем не ни свари –
и както звънецът учебен удари,
така не забие камбаната, ритната
от наш`та просветна система, „елитната”!


събота, септември 06, 2008

Относно Съединението (6-ти септември)

Днес шести септември е - празник значим.
Добър повод пак да се "съединим"...
Затуй сега всички сърдити седим
и псуваме дружно, та вдига се дим.

Ни олимпиада, ни футбол събра ни -
оттам още ближем си лютите рани.
В доклада Европата зла порица ни,
трагично останахме пак неразбрани!

На родна земя планините зелени
са вече обилно с боклук наторени.
А запад и изток, уж "съединени",
не са били никога тъй разделени:

Край София залп оръдеен се чува;
а в Черно море дефекация плува.
Не вижда Сергей, че народът гладува
и литнал нагоре стандарт си сънува...

Но виж: опозиция - обединена!
Това да не става на всеки два дена?
Сегашната власт да се види сменена,
нима е абсурдно? Какъв е проблема?

Е да, но народът докато не стане,
ръце от очите докато не ма'не,
и пътя за урните ако не хване -
постарому всичко докрай ще остане!

четвъртък, септември 04, 2008

Колелото на мимикрията

В. "Седем", сряда, 03.09.2008
Николай Николов

Биологическият термин „мимикрия” (способност на живите организми да променят своите цветове и форми, за да се адаптират към околната среди и оцеляват) се ражда във времето на Чарлз Дарвин през втората половина на 19 век. Всъщност английската дума „mimicry” етимологично е свързана със старогръцкото „mimos” – „подражател”. В невероятното многообразие на форми, размери и цветове, с които природата поразява нашето въображение, особено впечатляващо е умението на някои биологични видове да облекат своеобразен маскараден костюм и да се преструват на такива, каквито не са. Те могат да променят окраската си, за да останат незабелязани. Да наподобяват външния вид на агресивни хищници и така да неутрализират гастрономическите щения на истинските хищници. Но и самите те да бъдат хищници, наметнали камуфлажния халат на невинни създания, готови да излапат наивника, който ги доближи...Първите форми на мимикрия са описани още през 1852 г. от Хенри Бейтс. Най-общо казано, той разглежда онези случаи, при които незащитеният организъм започва да имитира нещо страшничко и неприятно на вкус.Най-вече чрез характерната окраска, която играе ролята на червен светофар. Шестнадесет години по-късна немският зоолог Франц Мюлер описва други форми на мимикрия, при които окраската може да извика неприятен спомен, като например от ожилването на оса или пчела... Разликата между възгледите на двамата е във факта, че осите и пчелите наистина жилят и затова в основата на мюлеровата мимикрия лежи реалността, докато бейтсовата мимикрия е на принципа на блъфа. Сред тропическите пеперуди обаче често се наблюдава интересно явление, наречено „Колелото на мимикрията”. При него едновременно действат различни механизми – мюлеровата мимикрия се проявява в това, че няколко защитени рода се сближават по окраска, отблъсквайки хищниците с ярки цветове и белези по крилете. А след време предупредителната окраска изчезва, защото тези представители започват да копират външността на определени незащитени видове (мимикрия по Бейтс).Разбира се, за любителите на Animal Planet, National Geographic и програмите от „Discovery” явлението мимикрия е добре познато. Но едва ли ценителите на тези телевизионни предавания си дават сметка, че между екзотичния свят на живата природа и уж добре познатото ни общество понякога можем да открием поразяващи аналогии. Спомняте ли си онази страшничка реклама на кренвиршите „Тандем”, в която с гробовен глас някой ни убеждава, че „в този свят оцеляват само хищниците”? Като оставим настрана факта, че въпросната реклама подозрително напомня една друга, превърнала сладкиша в кръвожаден лъв, метаморфозата на кремвирша в хищник категорично не може да учуди нашенеца. Той добре съзнава, че се е сблъскал с някакъв особен вид мимикрия. Защото не е много ясно дали средностатистическият българин похапва колбаси, или колбасите изяждат мижавите му доходи. Управляващите може да не са много наясно с тази истина, но електоратът вече е уведомен от средствата за масова информация, че поради ред причини сега сланината е по-скъпа от месото. Което пък ще повиши юнашки и цената на колбасите! Интересно, какво ли ще стане с оня чудесен пример на Станишев, който ни убеждаваше да си купим гигантски фризер – нали само в такъв може да се побере месото, в което са „калкулирани” месечните ни доходи. В смисъл, не е много ясно по това месо трябва ли да има сланина. Щото ако няма, сметката нещо не излиза. Ако има – също... Пък ако и фермерите натирят стадата си в Гърция ( стига дотогава българските хайванчета да не опънат петалата от глад) месото и местните произведения направо се превръщат в социални хищници, притаени зад защитната окраска на съестни продукти!Очевидно, и българският Sapiens трябва да забрави битността си на месоядно и да се насочи към по-здравословни форми на хранене. Но неговата биологическа култура не без основание ще му припомни колко многообразни са лицата на мимикрията. Никак не е приятно например от чиниятя ти да се блещи някакво пържено яйце с канибалски наклонности (трудно мога да повярвам в теорията за поетапно намаляване цената на яйцата). За да запази същността си на ценно органично вещество, заплашеното от изчезване мляко все по-често ще приема мимикричната окраска на здравословен фитнес- продукт с 0,5 % масленост или ще се преобразява в полупрозрачна течност, от която, според неминуемите нови реклами, определени късметлии биха могли да измъкнат цяла буца масло. Българското саламурено сирене ще се защитава с химически средства, атакувайки потребителя с нетърпима воня и цена и преструвайки се на френско. А българските домати, тези детронирани царе на ранноесенната ни софра! Тъй като, според статистиката, те непрекъснато поевтиняват и са заплашени завинаги да приключат биологическото си съществуване в зъбите на изгладнелия електорат, също ще мимикрират. Те ще израстнат до невероятни размери, ще ръмжат злобно и ще нападат свирепо останалите зеленчуци. Което пък ще обясни изчезването на зеленчуците от трапезата ни...Бихме могли дълго да упражняваме чувството си за черен хумор, изследвайки очевидната връзка между механизмите на мимикрията и мутацията в цените и качествата на стоките от първа необходимост. Но това чувство тутакси се преобразява в мрачен сарказъм, когато разумеем,че извън биологичната си същност мимикрията има и своите социални (а много често – социалистически) измерения. Тя е „пропила” битието ни, за да рефлектира в съзнанието и затова не може да бъде оценена само по Бейтс и Мюлер. Тя е някаква уникална форма на социална мимикрия; специфична „Мимикрия Булгарикус”. И нейното – дори повърхностно - изследване вероятно би могло да бъде оценено като сериозен принос в областта на социалната антропология. Ами помислете, уважаеми дами и господа. Лъвът е хералдически знак на българската държавност. Но в езиковата ни практика още от времето на соца битуваше изразът „от лъв нагоре”. Което ще рече, че определени представители на биологичния вид „човек” са навлекли маскараден костюм, който олицетворява държавността. В последствие науката ги определи като „партокрация”, а те самите се нарекоха „правоимащи”. Очевидно иде реч за защитна мимикрия, при която правонямащите трябваше да припознават въпросните персони като мъдри велможи, надарени свише с правото да управляват държавата по силата на партийната си принадлежност. Всъщност те притежаваха само едно качество – да опростачват всичко, до което се докоснат. И опростачването се превърна в социална мимикрия на целокупния български народ (обърнете внимание на фразеологизми от вида „чрез нахалство – към прогрес” и т.н.). Обобщението изкристализира в словото на Радой Ралин – „Докога над страната ни бащина//ще вилней тая страшна простащина?!” Резултатът бе икономическа криза, социален хаос и нравствена деградация. На онези, които питаят топли и носталгически чувства към въпросното историческо време, категорично можем да поставим диагнозата „старческа деменция” или „младенчески инфантилизъм”. Социалната мимикрия, характерна за този период, е донякъде близка до формите, описани от Хенри Бейтс.С падането на Берлинската стена „Мимикрия Булгарикус” все-повече започна да се доближава до формите, изследвани от Франц Мюлер. Условно можем да я наречем „мутрафонизираща мимикрия вулгарис”. При нея тлъсто, разплуто туловище, бръсната глава, три ката златни ланци и окачен на видно място мобифон трябваше да напомнят зъбите на хищника и да защитават вида, прикривайки ненаситната му лакомия, първенющина и страхлива същност. Нейните характерни черти ще откриете в култовата за времето чалга-мелодия:”Ой, тигре, тигре, имаш ли пари...” Разбира се, многообразието и разновидностите на този вид социална мимикрия, особено при правителството на Беров, са поразяващи.”Предупредителната окраска” можеше да съществува като черен костюм, бели чорапки и слънчеви очила в тъмното. Но можеше да приеме и формата на лъскав джип с черни стъкла или многокатна къща-сарай, приютила в себе си всички възможни и невъзможни архитектурни стилове... И доколкото мимикрията се проявява в онези признаци, които са добре забележими на външен вид като форма, окраска и поведение,често пъти даже малките отклонения се предават по наследство. Ако например днес някой ви предложи да вдигне лъскав небостъргач в центъра на стара София или демонстративно се кипри в костюмите на Пиер Карден, потропва с обувки Гучи и кара Майбах, най-вероятно срещате все същите превъплъщения на „мимикрия вулгарис”.Но най-уродливата форма на социална мимикрия от годините на прехода е българското „Колело на социална мимикрия”. То пряко ни отвежда към обществената практика на партията-хегемон, столетницата, управлявала скрито и открито през тринадесет от общо 18-те години на най-новата ни история. Защото поведението и окраската на социалистическата партия напомнят хамелеона, но особен хамелеон-мутант. Той може да приема цветовете на околната среда (и да управлява със свои марионетки-партии дори когато уж управляват цели три партии). Той има формата на праисторически, страшен „завър” ( макар, че размерите на този гущер са като след Жан Виденова хиперинфлация). Той притежава лепкавия език на корупцията, с който ловко и ненаситно пълни бездънния си стомах. И се надява мимикрията да го прикрие от очите на зрящите...Но знаете ли, когато хамелеонът се ядоса – потъмнява, а когато е уплашен – побледнява. Можете ли да познаете дали политическият хамелеон, който ни управлява, е потъмнял или изсветлял?

сряда, август 20, 2008

Подмяната

в. "Седем", сряда, 20.08.2008

Помните ли грандиозното откриване на Олимпиадата в Пекин? А кристалния глас на малката китайска чаровница, покорил света още преди спортистите да се вкопчат в жестока борба за олимпийското злато? Е да, ама не. Оказа се, че гласът не бил на деветгодишната сладурана. Гласът бил на седемгодишно бузесто момиченце с криви зъбки. И понеже въпросните зъбки подразнили естетическия вкус на знатен партиен велможа, той дал нареждане за подмяната. Не съм убеден, че естетическата култура на комунистическото величие има нещо общо с хилядолетната култура на китайския народ. За сметка на това съм убеден, че комунистическият режим в Китай е направил много за подмяната на тази национална култура със социалистическа. И в резултат на тази подмяна дълбочината е заменена с помпозност, изяществото – с кастрирана хореография, а философската изтънченост – с комунистическа мегаломания… Трябва ли да се учудваме, че грандиозните снимки на фойерверките над Пекин също се оказаха предварителен монтаж?
Учудваща е по-скоро стерилната тишина, с която иначе жадната за сензации масова българска журналистика обгръща подобни факти… Преди много години, когато България с трепет следеше полета на първия български космонавт Георги Иванов, по нареждане на местно партийно величие бяха предварително отпечатани плакати, на които българинът се прегръща с екипажа на космическата станция. Историческата среща в космоса така и не се състоя, а мълчанието на тогавашната журналистика по повод гафа е обяснимо. Но фактът сам по себе си е крайно симптоматичен. Защото ни отвежда към една универсална истина – там, където има комунистическа диктатура ( независимо от нейната твърда, мека или модерна форма), подмяната на реалното с измислена реалност е норма на поведение. Там, където управляват социалисти (от болшевишки тип) подмяната на фактите с абсурди и сюрреалистични измислици е „категоричен императив”. Дали защото социализмът се оказа някаква особена форма на неофеодализъм, или поради причина на светогледно реагиране, рожба на „класово-партиен” манталитет – това е тема за изследване на историци и социопсихолози. Важното е, че този модел на поведение, при който злоупотребата с каквато и да било форма на власт е „нормативно регламентирана” в практиката на управлението, ни е добре познат. Често наричаме подобно поведение безотговорно; оценяваме го като безхаберие, посредственост или вулгарна глупост. И допускаме грешка. Защото той се явява като една от метастазите на комунистическото възпитание. Той е едно от основните измерения на комунистическия манталитет. Именно това поведение скъсява колосалните разстояния между „социалистически” Китай и „демократична” България. Защото и в двете страни – поне в момента, властта се „практикува” от хора, които са носители на един и същ манталитет...
Ами хайде да помислим. В августовските горещини от далечен Китай ни спохожда още по-горещата новина, че председателят на волейболната федерация, меко казано, иска негов спортист да бъде уличен в употреба на допинг. Колкото и да хъка, и да мъка пред камерите на телевизията въпросният спортен чиновник, очевидно нещата стоят точно така. Би трябвало нашенецът, който според представите на премиера днес живее много по-добре от вчера и с увеличените си доходи тутакси си е купил климатик, да го увеличи до максимум. Обаче нашенецът не си е купил климатик, нито е натъпкал фризера с десетки килограми месо от месечната си заплата. Той си е купил вентилатор, но след като е изчислил колко евтина е у нас електроенергията, така и не го е пуснал. За сметка на това е отворил широко вратите и прозорците на панелката си. Боцка си от салатата със сезонно поевтинели домати и чушки; пийва си акцизна ракия (лято е, сезонът за варене на ракия е в разгара си) и се мъчи да разумее. Да разумее защо няма спомен някой си инж. Данчо Лазаров да го отвежда към представата за спортна слава, олимпийски медали и всенародна любов, което не му пречи да е председател на спортна федерация. Пък името на Пламен Константинов му е добре познато, свързано и със спортна слава, и с медали, но това не е попречило на Лазаров да отсвири блестящия спортист от олимпиадата... Дали защото за Пламен се говори, че не умеел да си държи устата затворена? И спортното началство решава да подмени волейболиста. Ей тъй на, щото дразни естетическото му възприятие. Но пък е готов веднага да го включи в отбора, ако оня докаже, че колелото е отдавна изобретено и посочи номера на патента, узаконяващ въпросното изобретение...Те и китайците признаха фала с подмяната на гласа, но пък обещаха страхотно закриване на олимпиадата... Боцка си нашенецът домати и си мисли, че и в щангите комай някой е подменил нещо. И така го е подменил, че не се знае кой е отговорен за този шокиращ скандал. Иначе кой пие и кой плаща добре се знае. Във всеки случай плаща данъкоплатецът...
А сладкодумните гости на държавната трапеза юнашки лапат. Бъдете сигурни – не чушки, домати и акцизна ракия. Лапат и маститите спортни деятели, защото въпреки „скромните ни възможности”, подготовката за олимпиадата е глътнала стотина милиона. И ако резултатите са повече от безславни, не винете за това само спортистите. Не забравяйте старата поговорка, че рибата се вмирисвала откъм главата... Голямото плюскане е обхванало всички сфери на обществения живот; покварило е цялото държавно ръководство; довело е до преяждане на висшата държавна администрация. Докладите на ОЛАФ и ЕС го доказват категорично. Всички го усещаме с джоба си. Неговите резултати са обедняване, хаос и социално напрежение. И тук започва демонстрацията на онова, което можем да окачествим като парадоксално поведение. Управляващите и техният антураж въобще не разбират за какво точно става дума. Защото живеят в собствен, шизоиден свят, с който са подменили представата си за реалността. Земеделският министър, например, изобщо не схваща защо фермерите не се доверяват на сладките му обещания. Та той е готов да заведе неколцина от тях дори в Брюксел, да ги нахрани, ако трябва, с брюкселско зеле! Той дори знае с колко са намалели главите добитък в България, само дето не разполага с данни колко фермери вече са фалирали... Тригодишното безхаберие на управляващите няма никакво значение за тях – ето, нали сега вече вземат мерки!... Вземат, грънци! Народът казва „Дето иде врана – все посрана”. Практиката да подменяш реалиите на живота със статистически (стъкмистически) данни, е единствено и само демонстрация на комунистически манталитет. Помните ли идиотските разсъждения на Станишев от времето на учителската стачка, че ако правителството осигури исканите заплати, учителите тутакси щели да си купят плазмени телевизори и инфлацията щяла да скочи до небето? Подобни разсъждения могат да се пръкнат само в главата на човек, който просто не знае колко струва едно билетче за трамвай. Или десет... Който не е усещал как се променя цената на хляба. Който не е треперил при мисълта как да храни децата до края на месеца, с какво да плати данъците и как да скърпи бюджета на семейството. Който от години не се е качвал на трамвай!..
Седи нашенецът на горещо течение от разтворените врати и прозорци на панелката и си мисли, че ако отрочетата на довчеращните комунистически сатрапи са подменили демокрацията с фасадна такава, че дават мило и драго да подменят европейското му бъдеще с азиатско, то той би трябвало да подмени самите тях. Да отвори широко вратите и прозорците на държавата и течението да отнесе окончателно миризмата на комунистически мухъл! Пък затуй може да си позволи и вентилатора да включи!...

събота, август 16, 2008

На А.

Радост моя, не забравяй
тези наши дни вълшебни,
с теб когато си деляхме
всичко важно, всичко дребно.

Денем в зной и в здрач омаен;
и във празник, и във делник;
в обич – океан безкраен,
с тебе бяхме неразделни.

Ти сега далеч си. Пращам
летен вятър да се скита,
листи литнали да хваща
и за теб да ги разпита.

Няма сила на земята
чувствата ни да пребори.
В огъня за теб се мятам,
стена всяка ще съборя.

Любовта ни аз не крия.
Нека който ще ни мрази.
Нека в тая сивотия
нещо светло се запази.

сряда, август 13, 2008

Уроците на историята

В. "Седем", сряда, 06.08.2008
Николай Николов

Една стара народна поговорка твърди, че когато Бог искал да накаже някого, първо му вземал акъла. Това най-малкото трябва да ни припомни, че в ценностната система на българина умът заема висока йерархическа позиция. Което ще рече, че има голяма стойност. А оттук можем да направим извода, че или нашенецът е толкова умен, та е в състояние да прецени достойнствата на разума, или е толкова глупав, че дефицитът на акъл го превръща в много рядко, екзотично и скъпо притежание... Но и в двата случая се налага да го потърсим и оценим. А каква по-добра оценка от външната оценка – както би казал любимият ни просветен министър. Например – матурите. Или резултатите от кандидат-студентските изпити по история...
Ще кажете – в горещите августовски дни, наситени с толкова изричани и премълчавани политически истини, с толкова видими и недотам видими събития – може ли да бъде актуална темата за оценките от изпитите? Ще ви отговоря – може, може... Но не по начина, по който я тълкуват социалните дебили и сервилните правителствени ибрикчии. Замисляте ли се защо са толкова ниски оценките от изпитите точно по история? А защо една тема за политиката на България от конкретен исторически период извиква толкова негативна емоция? Означават ли плачевните резултати, че нашите деца са неграмотни? Как тогава да си обясним, че същите „неграмотни” деца са най-големите звезди на поредната математическа олимпиада?! Преди дни от далечен Китай се върна скромен отбор, воден от скромна българска учителка. Учениците ни трябваше да демонстрират познанията си в областта на китайския език. Нашият отбор спечели първо място в Европа. Давате ли си сметка какво означава това? А давате ли си сметка, че младата учителка Яна Шишкова, обявена в Европа за най-добрия учител по китайски език, седем години се бори с МОН за съществуването на една-единствена паралелка с преподаване на китайски? Знаете ли, че тя е най-нископлатеният специалист по китайски език и култура в света? Следващият е учител от Сърбия с 12 часа седмично и 400 евро заплата. Яна е с 20 часа, за 115 евро... Как мислите, обективна ли е външната оценка? Аз поне не прочетох някъде министърът на просветата, който по съвместителство е и вицепремиер на правителството, да се е впечатлил от въпросната оценка. След завръщането си Яна пише в своя сайт: „ Така че, Министър Вълчев и МОН... време е да действате. На първи септември аз или спокойно ще тръгна на училище, или ще напусна училището и България, защото имам нужда от място, на което да мога спокойно да практикувам изкуството си.”
Разбирате ли сега защо преди година, на 15 септември, започна предупредителната стачка на учителите? Защо тези учители стачкуваха ефективно месец и половина? Образователната система в една или друга степен наистина е консервативна институция, но същевременно е и най-чувствителният сеизмограф на социалните сътресения в едно общество. Затова стачката на учителите бе уникално, европейско по своята същност събитие, доказващо, че разумът в България не е „сублимирал”, че все още го има, че умните бият тревога... Невероятната позитивна енергия на това събитие, което можеше да стане катализатор на истинската обществена промяна, бе удавена в поток от хули и клевети, смазана с целия инструментариум на държавата. Министър-председателят на тази държава така и не разбра за два месеца какво точно искат учителите. Президентът ги потупа снизходително по рамото. Вицепремиерът така и не прие въпросните искания, извършвайки на своя глава псевдореформи, резултатите от които ще усетите на гърба си още през есента. Обществото така и не разумя, че безконтролно изхарчените в края на годината „излишъци” можеха не само да покрият всички учителски искания, а и да превърнат обективно образованието и науката в държавен приоритет. И когато днес чуя от мастити социолози и политолози как нямало визия за бъдещето на България; как липсвало градивното; как трябвало в политиката да се появят едни такива непознати физиономии, дето да извършат непонятни и магически неща (вероятно от типа на ония реални и несимволични 800 дни, за които Сакскобурггота лъга като бяло магаре) – вдигам кръвно. Бе хайвани, каква друга визия ви е нужна, след като е очевидно, че България няма – и не може да има друга успешна стратегия за развитие в ЕС извън инвестиции в образование и наука; високи технологии; конкурентен интелектуален продукт. Година-две трябват, за да се стабилизира икономически страната. Да се промени политиката на контролирани ниски доходи. Бруталните, урбулишки кражби да престанат. Българските граждани най-после да почувстват, че между няколкостотин и няколко хиляди лева месечен доход има разлика, която реално би ги направила европейци. Но за това е нужна „политическа воля”. Нужна е решителност от типа „лошият Костов”. Нужно е дясно правителство. И тогава, след година или две, да започне истинската държавна политика за европеизиране. Да се направят – със съгласието на истинските десни партии – онези инвестиции в образование и наука (но не от безхаберни чиновници), които да върнат авторитета на страната. Защото в една демократична общност държавите са като хората. А хората по дрехите посрещат, по акъла изпращат...
Доколко са верни тези разсъждения? Ами да се обърнем към външната оценка! Най-дългата в историята на България ефективна стачка на 150 000 души от сектор „образование” бе обективна външна оценка за управлението на системата. Исторически безпрецедентна. Да си подаде оставка просветният министър? Да му запука на някой от управляващите? Защо се чудите тогава, че е компрометирана самата представа за история и политика? Защото политиката от последните седем години определя нашата историческа безпътица. Децата са чувствителни – те не боледуват от гьонсуратлъка на висши правителствени чиновници... По повод събитията тогава опозицията поиска поредния вот на недоверие. Всеки вот на недоверие в политиката е оценка „слаб”. И какво? Мнозинството от тричленката го отхвърли. Помните ли, че трите партии, които днес са на власт, преди изборите демонстрираха свирепа неприязън една към друга? С обединението си те излъгаха гласоподавателите. И никаква обективна оценка, че ни управлява лъжливо и крадливо антиевропейско правителство, което буквално убива историческите ни перспективи и деморализира България, не е в състояние да накара двойкаджиите да се променят... Наскоро някакви статистически проучвания бяха открили, че голям процент от българските ученици можели да четат, ама не разумявали прочетеното. Извинете, дами и господа, ама в това отношение правителството слага неграмотните ученици в джоба си. Как прочете то доклада на ОЛАФ? А какво разбра от доклада, в който ЕС дава външна оценка на управлението в България? Стана ясно, че то просто не може да чете. Или управляващите винаги са били неграмотни, или Господ ги е наказал, като им е отнел акъла. И ето ви пир по време на чума – на Бузлуджа министър-председателят – дисководещ... Не зная дали слушахте интервюто с празнуващите млади и стари. Как мислите, колко ли биха изкарали тези веселяци на изпит по история?
Във всеки случай резултатите от подобен изпит биха ни убедили, че историята е най-добрият учител, който има най-лошите ученици...

събота, август 02, 2008

Бузлуджа 2008


Ликуй, народе!


Бузлуджа. За кой ли път пореден
партия червена там се сбира.
И надава възглас тя победен,
та ехти открай докрай баира.

Тука, под вековните върхари,
на борците в чест за свободата,
се събират пламенни другари
да развеят бойно знамената.

Младите пък идват да се учат
как се пада в жертва за народа,
нови членски карти да получат
и подхванат всички славна ода.

Премиерът гордо слово лее.
Сетне ръченица ще изтропа,
„Българската роза” ще изпее
и покаже „кукиш” на Европа.

И накрай на всичко тук прекрасно,
„хаус парти” до зори ще трае...
Някой коментира полугласно:
„Партията хаос че е, се знае!”.

четвъртък, юли 31, 2008

Отпускарски откровения

Привет отново на всички!
Преди всичко искам да се извиня за дългото си отсъствие, но известно време се намирах на място с друга географска ширина, дължина и надморска височина. Сега се завръщам малко по-черна и с малко по-светли мисли в главата, но за нещастие дълго бях лишена от нет. Е, няма пълно щастие, казал онзи, на когото умряла тъщата, щом си видял сметката за погребението!
В истинността на това твърдение могат да се уверят всички менеподобни, решили в определен момент в разгара на лятото да се отдадат на заслужен отдих на място с малко по-чист въздух и малко повече зеленина - в планината (щото по понятни причини не могат да си позволят отпуска на морето... Не че е нужно де - вече и в милата ни китна столица е почти същото, както по родното Черноморие - щумно, мръсно, скъпо и застроено). Вече дори на такива места е трудно да се отървем от коли, врява и не дотам екологично безвредни газове. Вярно, хубаво е да виждаме това, което дишаме, ама ако плащахме данък "поета химия", от парите за отпуската още първия ден не би останал и помен... Както си крачи по главния планински път на Витоша, примерно, човек трябва на всеки пет минути да кривва ту наляво, ту надясно (подобно на депутат от Новото време), за да направи път на лъскавия брониран Мерцедес или Джип, който фучи с бясна скорост подире му - види се, и той тръгнал на "разходка" сред природата. Как точно се ходи сред природата с Мерцедес или Джип, лично аз не мога ви обади, но кой знае... Може би според притежателите на такива автомобили сред природата се ходи съответно по голяма и малка нужда, след като подобаващо се е хапнало и пийнало в скъпия луксозен хотел-ресторант, гордо издигнат насред планинската прелест специално за тая цел... И след това "ходене сред природата" се извършва трансфер отново в мпс-то и се потегля от природата към цвилилизацията.
И то да имаше само там такова ходене сред природата... Наскоро източници, пожелали анонимност, споделиха, че подобно ходене се извършва редовно и по други места, където теоретично не би трябвало - като например крепостта Царевец във Велико Търново. След като двама-трима бизнесмени със зор са се изкачили досами върха (с помощта на мпс-то, разбира се) и разочаровани са открили, че там има само някаква крепост, а не хотел или кръчма "Царевец", където царски да хапнат и пийнат, както би трябвало, не им останало нищо друго, освен да теглят по една благословия, да си облекчат нуждите току до една спретната колекция пейзажи от Търновско малко под върха, след което да се метнат отново на мпс-то и да отпрашат към хотел "Царевец" (слава Богу, имало и такъв), или "Боляри"... Или може би към Арбанаси, и там има подходящи места за тая цел. Друго си е "Арбанаси Палас", "Арбанашки хан" и техните производни...
Наистина, и в това симпатично селце добре се грижат за настаняването на гостите. Вече на всяка крачка там от нищото се пръкват по два-три хотела със скорост, подобна на тая, с която излизат нови партии на политическата сцена. За мое учудване много хора намират това за твърде негативно. Какво пък толкова! Аз, като един пословичен оптимист, успявам да видя най-хубавото в тая ситуация. Ако, недай си Боже, в близките дни, след тия библейски потопи, които се изляха, София вземе, че сенаводни, или стената на язовир Искър се пукне, софиянци няма да останат без подслон, а могат всяка една секунда да изприпкат до Арбанаси и да намерят убежище в тамошните гостоприемни хотелчета. Ето че проблемът с евентуалните резултати от наводнението засега отпада за нас - да му мислят европеиците!
Но, ще кажат някои, хубаво, леглова база има за тези, които могат да си го позволят... като членовете на софийския клуб на милионерите (които, според актуални данни, в момента наброяват към 200 000), ама останалите?
Веднага ще ви отговоря! Лятото, както знаем, освен време за отпуска, е време и за ремонтите... А после, това, което обичайно следва, е почистване след ремонтната дейност. Онези, които отрано са я започнали, сигурно вече са стигнали до тоя етап. Онези, които не са, е крайно време вече да я почнат. Затова призовавам всички, които по една или друга причина не са част от клуба "Милионер", да отскочат насам с метли, "блу меджик моп"-ове, лопати, търнокопи и кой каквито подръчни средства има в наличност, и заедно да направим едно генерално пост-ремонтно почистване! Да изчистим Арбанаси и болярската столица от отпадъци - битови и човешки... от смет и сметкаджии... от мръсотия и мръсни пари...
Да не ви е домързяло? Еее, недейте така! Нека докажем колко трудолюбив и работлив е българският народ! Пък и почивката после е много по-ползотворна и разпускаща, когато човек се понапъне малко да свърши някоя и друга физическа работа... Опитайте и сами ще се убедите!
Желая ви приятен ден и бъдете здрави! :)

събота, юли 26, 2008

За поуката от приказките

в. "Седем", Сряда, 2008, Юли 23

Има една анекдотична приказка за мъдър султан, който много държал в неговата мултинационална държава законите да се спазват и въобще не го било еня за етническата принадлежност на сгафилите. Довели веднъж при него турчин, арменец и българин и той отсякъл: Че сте вие айдуци, айдуци сте – ама дребни. Та ви позволявам сами да изберете наказанието си. Да изядете сто оки сол, да отнесете сто тояги на голо или да платите сто жълтици!...Турчинът рекъл – бийте. Ревал, пищял, изял боя и си тръгнал. Арменецът издумал – дайте солта. Ял, плакал, изблизал я цялата и го пуснали. Дошъл ред на българина. Дайте солта – измънкал той. Изял 99 оки, дошло му много и извикал – бийте! Отнесъл 99 тояги, видяло му се нагорно и изпищял – на ви сто жълтици, па ме пускайте поживо- поздраво...Кой знае защо, когато се заговори за проблемите на „дясното”, винаги се връщам към тая приказка. В такива случаи Дясното много ми напомня някой от нейните герои. А понякога направо ми изглежда като оня, дето трябвало да изтърпи три различни наказания за едно и също престъпление. Всеки юрист ще ви обясни, че това е абсурд. Освен ако въпросният абсурд не е, най-общо казано, рожба на глупостта... Приказката обаче не внушава дали потърпевшите са си взели някаква поука.Очевидно поуката е адресирана до слушателите на приказката.Хайде да си припомним няколко азбучни истини. За нашенеца историята на прехода бе свързана с „избухването” на демокрацията и началото на промяната. С митинги, бдения, свещи и нови партии, обединени от емблематичното съкращение СДС. То стана синоним на „дясното”, защото всеки, който се „отлюспваше” от СДС, или започваше да гравитира около Позитано 20, или създаваше нова дясна партия. А въпросната дясна партия или оцеляваше във времето, или просто изчезваше, ако се отклони от историческия път на дясното. Защото то се роди с една задача – да промени комунистическото битие на България. Да я впише в обществото на европейските народи, да я направи член на НАТО и Европейския съюз, да я демократизира. А това означава в крайна сметка българинът да заживее като гражданите на Англия, Франция и Германия. Или поне като на Полша, Чехия Словакия и Унгария. Помните ли, че през 90-те европейските вестници пишеха за Вишеградската четворка, прибавяйки към нея и България?Днес България е член на НАТО и ЕС. В огромна степен причина за това е дясното. Но нейните граждани далеч не живеят като гражданите в другите страни-членки на ЕС. Дали за това причината е в дясното? Не забравяйте, че през 18 – годишния ни преход то реално управлява страната по-малко от пет години. Десет месеца с правителството на Филип Димитров и четирите години на Иван Костов. Вече можем обективно да преценим, че правителството на Димитров бе буквално смазано с активни мероприятия, в които бе впрегнат целият инструментариум на „бившата” ДС. То не бяха стачки, организирани от... работодателите, депесарски шутове, инфилтрирани ченгета, президентски (Жельовски) обвинения... Правителството на Костов изкара мандата си, възстанови рухналата икономика и международния авторитет на България, но позволи върху него да се излее такава мръсна помия от хули и клевети, че останаха сякаш „незабелязани” онези, които всъщност го компрометираха. Къде е днес Бисеров? Къде е Йордан Цонев? Списъкът е дълъг... Оттогава съм много скептичен към пишман-демократите, които, отстранени от някоя дясна партия, внезапно стават ревностни блюстители на морала и поборници на дясното. Отсвириха преди седмици Яне Янев от ОДС и той тутакси откри, че Пламен Юруков е мошеник, айдук и мафиот. Бай приятелю, ти сляп ли беше до тоя момент?! Тази христоматийна ситуация ясно очертава две възможности – или Яне Янев е знаел какъв е Юруков, но си е мълчал, което го прави съучастник на мошеника, айдука и мафиота. Или просто лъже като бяло магаре, а това го нарежда в добре познатата ни кохорта от политически измекяри... Трети вариант, при който Янев е получил прозрение „свише” и внезапно е открил недостойнствата на довчерашния си съюзник, също не говори добре за прозиращия, защото го представя като политически недалновиден. Подобна недалновидност е опасна за демократичното ни развитие...Изнервен от данданията, на свой ред Пламен Юруков заяви официално, че обединението на СДС и ДСБ е възможно само ако Иван Костов подаде оставка. И това в навечерието на парламентарен вот на недоверие!...Злите езици твърдят, че за една партия качества като „последователност” и „предсказуемост” са прекалено важни, за да си позволи който и да било лидер да ги подценява. За съжаление в България все още представата за партията се „препокрива” с лидера на партията. В този смисъл „лицата” на партиите от Дясното нямат право на емоционални залитания. Имат право само но едно – да не забравят какъв е историческият дълг и историческата задача на дясното. Не иде реч за някакво механично обединение на добре познатите ни демократични партии. А за крайната необходимост да бъде създаден своеобразен „Десен алианс”, изграден върху ясни и конкретни приоритети, свързани със спасяването на държавността. Впрочем, „лошият” Костов доста точно ги очерта в парламента. Защото аналогията с 97-ма е очевидна! Тогава експертно правителство на дясното трябваше да ни изведе от хиперинфлацията. Днес залогът е по-голям. Сега наистина става дума за европейското бъдещето на България...А що се отнася до твърдението, че проблемите на традиционните демократични партии идвали от „разцеплението” на СДС, това е просто политическа глупост. Поне европейската политическа култура утвърждава, че ако ти си член на една партия и не си съгласен с курса, който тя следва- а и не си в състояние да го промениш, просто излизаш от нея. Евентуално създаваш нова. Как трябва да се спазва толерантен тон между довчерашните съпартийци, е вече друг въпрос. Въпрос на „обща култура” и морална грамотност. Не е важно колко автентични десни партии има в политическото пространство на една страна. Важното е доколко те са в състояние да се обединяват около неоспорими демократични ценности, които са приоритетни за нацията. И да ги отстояват с цената на всичко... Ако трябва да сме аналитични, Дясното има един основен политически грях – то не декомунизира истински България. Не разкри аморалната същност на комунизма, а това означава, че не започна борба с деморализацията на обществото. Нe лиши бившите комунистически номенклатурчици и техните отрочета от възможността да си развяват байрака по пътя към истинските демократични промени. Не разгради качествено апарата на бившата ДС. То не обедини дори демократично мислещите журналисти в битката срещу злото. И затова бе наказано. Бе наказано с вота на избирателите. Бе наказано да яде бой и да ближе сол. Слава Богу, не бе наказано да плаща, защото стоте жълтици от приказката в политиката са си стопроцентов фалит...Но дали тая приказка насочва погледа само към Дясното?Огледайте се, уважаеми читатели. Ослушайте се. Може би ушите ви още кънтят от взривовете край София... И какво последва? Измъдруваното „прозрение”, че военното министерство се е превърнало в ДНБ (Дружество с Неограничена Безотговорност). Като за последно изтрещя и кьорфишекът, натъпкан със заряд от безпардонната наглост на Емел Етем... После изплющя новината, че животът ни през юли е станал по-евтин. Даже имало дефлация. Да бе, човешкият живот наистина е поевтинял – доказа го ювелирният провал на вътрешното министерство. То тръгна да освобождава заложник, но направи заложник жената на бившия заложник. Както се казва, честито ви ново ръководство на МВР. Като резултат заможни граждани свенливо помолиха за пълно информационно затъмнение около тяхното богатство, та веднъж да не ги отвличат айдуците, а втори път - недотам заможните да не задават неудобни въпроси за произхода на парите им. Нали един ецащ и мецащ социолог авторитетно и пламенно заяви, че в България бедността и богатството са вече парцелирани, та няма какво да се прави. Да, ама се оказа, че къщата от собствения ти парцел може мистично да изчезне, а имотът, за който плащаш данъци, да бъде продаден и препродаден преди да си разбрал за деянието. Та очевидно има какво да се прави, само дето не се прави. Затова така дълбоко избоботи трясъкът от доклада на ОЛАФ. Той не само доразклати и без това кандилкащото се правителство, а и привидно непоклатимото до този момент президентство... Но грохота на големия гърмеж се очаква днес; ще дойде с доклада на ЕС. И за пореден път ще припомни, че ни управлява алчна и крадлива върхушка, в която всички – от синчето на другаря Станишев до агент Гоце – са един дол дренки... В този дол са изчезнали повече от милиард евро възможни приходи за българия. Останали са дренките!...Дясното ли е виновно? Филип Димитлов ли обра парите от САПАРД? Иван Костов ли взриви военните погреби? Или е виновен гласоподавателят, който отдавна се е отказал да бъде гласоподавател, щото дясното някак не му харесва. Този, същият гласоподавател, който отнесе тоягите на свирепата хиперинфлация при лявото управлението на комунистите. Който изблиза солта от управлението на лъжливото овчарче с коронка. Който днес плаща много пъти по сто жълтици, за да го тъпчат цели три много добрички партии... Гласоподавател с българска етническа принадлежност!Сещате ли се каква е поуката от приказката?